Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (32)

Блеър

Мобилният, който Ръш ми купи преди седмици, беше сложен на плота в кухнята. Вече няколко пъти го бе оставял на всевъзможни места, но сега към него имаше и бележка:

 

 

Мисли за бебето. Трябва ти, в случай че имаш нужда от помощ за него.

 

 

Това беше удар под кръста. Усмихнах се и пуснах телефона в джоба си. Нямаше да се откаже, докато не го взема.

Днес беше втората ми консултация при лекаря. Бях казала на Ръш по време на третата ни среща, която беше в понеделник. Ръш беше решил да ме води на срещи по всички възможни места, всяка вечер, без изключение. Цяла седмица. Снощи буквално го умолявах да си останем у дома и да гледаме телевизия. Вече доказа на мен, доказа и на всички. Нямаше човек в града, който да не ни е виждал заедно поне по десет пъти, и мисля, че на хората започна да им писва да ни гледат из ресторантите. Мисълта ме накара да се усмихна още по-широко.

Извадих телефона. Бях забравила да му напомня за консултацията. Сега имах телефон и можех да му се обадя. Името му беше първо в списъка с контактите ми. Не се изненадах. Той отговори чак след третото позвъняване.

— Здрасти. Налага се да ти се обадя малко по-късно — каза той, но звучеше раздразнен.

— Добре, но… — той сложи ръка върху слушалката и каза нещо на някого. Какво се случваше?

— Добре ли си?

— Да, добре съм, но…

— Ще се наложи да ти се обадя след малко — каза рязко и затвори, преди да довърша.

Стоях и гледах телефона.

Ръш не се обади през следващите десет минути. Реших, че е най-добре да започна да се приготвям. Със сигурност щеше да се обади, преди да стане време да тръгвам.

Час по-късно все още не се беше обадил. Обмислях дали да звънна пак. Може би бе забравил, че съм се го търсила. Винаги можех да взема колата на Бети и да отида на преглед, но в понеделник изглеждаше толкова развълнуван. Не можех просто да го оставя, без да му напомня.

Набрах номера му. Този път звънна четири пъти.

— Какво? — гласът на Нан ме накара да подскоча. Дали е в апартамента на Нан?

— Аз… — не знаех какво да й кажа. Не можех да й кажа за консултацията. — Ръш там ли е? — попитах притеснено.

Нан се изкиска в слушалката.

— Невероятно! Той й казва, че ще й се обади, но тя не спира да звъни. Дай му малко пространство да диша! Ръш не се занимава с отчаяни жени, които искат някой да им седи до задника. На гости е при семейството си. Майка ми и баща ми са тук и ще обядваме заедно. Когато е готов да говори с теб, сам ще те потърси.

И ми затвори.

Потънах в леглото. Семеен обяд с майка му, сестра му и баща ми. Ето защо ми беше затворил. Не е искал да знам, че е с тях. И семейният обяд беше на първо място. Не аз и бебето му. Точно така очаквах, че ще стане, но той се държа така мило и сладко през последните седмици, бранеше ме, грижеше се за мен. И аз… наистина ли бях от онези жени, които искат вечно някой да им седи до задника? Не, по принцип не бях такава, но се бях превърнала точно в това. Нали?

Станах и оставих телефона на леглото. Не го исках повече. Гласът на Нан, омразата, с която ми обясняваше как ще обядва с баща си, не ми даваше мира. Взех си чантата и тръгнах към офиса да взема назаем колата на Бети.

Докато стигна до офисите, вече бях мокра от пот. Дотук с приличния външен вид за консултацията. Но това нямаше никакво значение. Външният вид беше последният ми проблем. Заизкачвах се по стълбите и видях Дарла, която тъкмо излизаше.

— Днес не си на работа — каза, когато ме видя.

— Знам, искам да взема колата на Бети. Имам час при лекар в Дестин, но… едва тази сутрин се сетих.

Мразех да лъжа, но нямах сили да й кажа истината.

Дарла ме огледа, бръкна в джоба си, извади ключовете си и каза:

— Вземи моята. Няма да ми трябва цял ден. Ще съм тук до вечерта.

Исках да я прегърна, но не го направих. Не бях сигурна, че би приела като нещо нормално подобен израз на благодарност, задето ми е услужила с колата си само за да ида на един преглед.

— Благодаря от сърце. Ще сипя бензин — уверих я.

Тя кимна и тръгна. Побягнах по стълбите, влязох в кадилака й и поех към Дестин.

Трафикът беше натоварен и пристигнах едва десетина минути по-рано.

Повикаха ме по име, влязох в кабинета и медицинската сестра, ухилена до ушите, измъкна някакъв апарат с монитор.

— Едва в десетата седмица си, така че, за да чуем сърцето на бебето, ще се наложи да използваме ултразвук. Трябва да можем да видим и бебето. Ето тук — поясни и посочи монитора.

Щях да видя бебето си, да чуя сърцето му. Това наистина се случваше. Бях си представяла този ден, бях чакала, но никога не ми бе минавало през ума, че ще бъда сама. Все си мислех, че някой ще бъде с мен. Ами ако не намерят пулса? Ако имаше някакъв проблем? Дали можех да преживея такова нещо сама? Не, не исках да съм сама.

Лекарят влезе и се усмихна окуражително и успокояващо.

— Изглеждаш толкова изплашена. Няма нужда да се притесняваш. Всички показания са добри. Това е един щастлив ден за теб. Сега легни.

Изпълних указанията и сестрата вдигна краката ми върху високите поставки на гинекологичния стол.

— Бременността е едва в началото, затова ще можем да видим и да чуем бебето само с помощта на вагинален ултразвук. Няма да боли. Само леко притискане от вагиналната сонда — обясни сестрата.

Не ги гледах. При мисълта, че ще вкарват някаква пръчка в мен, ми ставаше още по-зле. Опитах се да се фокусирам върху монитора.

— Добре, започваме. Не мърдай.

Гледах черно-белия монитор и търпеливо чаках да видя нещо, което да прилича на бебе.

Изведнъж кабинетът се изпълни с пулсиращ звук. Сърцето ми спря.

— Това… това ли е… — не знаех дори как да довърша изречението.

— Това е бебето ти. И пулсът е силен и здрав — отговори лекарят.

Погледнах към монитора, където сестрата ми сочеше нещо, което приличаше на малко грахово зърно.

— Ето го бебето. Идеален размер за плод на десет седмици.

Не можех да преглътна — на гърлото ми беше застанала огромна буца. Сълзите се търкулнаха по лицето ми, но не ме беше грижа. Седях като хипнотизирана и гледах малкото чудо на екрана, и слушах как пулсът му изпълва цялата стая.

— И ти, и бебето сте в идеална форма — каза лекарят и извади пръчката. Сестрата ми подаде ръка да седна. — Възможно е леко да прокървиш след прегледа, но това е нормално. Не се притеснявай. Ще премине много бързо.

После отиде до мивката да си измие ръцете и продължи да дава инструкции:

— Продължавай да вземаш от пренаталните витамини и ела пак след четири седмици.

Кимнах. Все още бях в транс.

— Ето, това е за теб — сестрата ми подаваше снимки от ултразвука.

— За мен ли са? — попитах и погледнах снимките на бебето си.

— Разбира се, че са за теб — отвърна весело тя.

— Благодаря.

Разгледах ги и на всяка от тях видях малкото грахово зърно, което пулсираше в мен.

Сестрата ме потупа по коляното.

— Можеш да се облечеш вече. Всичко е наред.

Избърсах сълзата, която бе избягала от окото ми и се стичаше по лицето ми.