Анна Тод
След сблъсъка (28)

Глава двадесет и седем
Теса

Отварям очи, виждам тухления таван и не мога да се ориентирам къде съм. После се сещам. Много странно е да се събудя тук след толкова нощи в мотела. Измъквам се от леглото. Хардин не е тук, но завивките са сгънати и оставени до гардероба. Взимам чантата с тоалетните си принадлежности и тръгвам към банята, но гласът на Хардин ме спира.

— Не може да остане днес, мамо. Майка й я чака.

— Не може ли да извикаме майка й тук? Толкова ми се иска да се запозная с нея — казва Триш.

О, не!

— Не. Майка й… да речем, че не ме харесва особено.

— Защо?

— Мисли, че не съм достатъчно добър за Теса… предполагам. И може би и заради външния ми вид.

— Как така заради вида ти? Хардин, ти никога не позволяваш на никого да те кара да изпитваш неувереност в себе си. Мислех, че харесваш стила си на обличане и… стила си по принцип.

— Така е. Не ми пука кой какво мисли за мен. Освен Теса.

Ченето ми пада. Триш се смее.

— Кой си ти? И къде е моето момче?

И после с такова щастие в гласа добавя:

— Дори не мога да си спомня последния ни разговор, в който не си спрял да псуваш. Имам чувството, че са минали години. Но това е хубаво.

— Добре… добре… — казва Хардин сърдито и аз се смея тихичко, защото си представям как се опитва да се спаси от прегръдките на майка си.

 

 

След душа решавам напълно да се приготвя за пътуването, преди да изляза от спалнята. Знам, че съм страхливка, но ми се иска да спечеля още малко време, преди да надяна фалшивата усмивка, предназначена за майка му. Всъщност усмивката ми никак няма да е фалшива. И това е част от проблема, нали, напомня ми онова гласче. Вчера беше толкова хубаво. От седмица не ми е било така добре.

Навивам косата си, прибирам тоалетните си принадлежности в малката чантичка и тогава някой чука на вратата.

— Тес? — Хардин е.

— Готова съм — казвам и отварям вратата. Той се е облегнал на рамката, облечен в бяла тениска и сиви къси гащи.

— Не искам да те притеснявам, но много ми се пикае.

Усмихва ми се извинително, а аз се опитвам да не гледам прекалено дълго как късите гащи висят на хълбока му и как татуираните букви се виждат още по-добре под бялата му тениска.

— Ще се облека и тръгвам — казвам. Той забива поглед в стената и отвръща простичко:

— Добре.

Отивам в спалнята. Чувствам се ужасно виновна, че лъжа майка му. Виновна и задето си тръгвам толкова скоро. Жената така се вълнуваше от срещата ни, а аз се изнизвам на втория ден.

Решавам да облека бялата си рокля. Обувам старите си черни бикини, понеже е прекалено студено за дантелени. Замислям се дали не е по-добре да сложа джинси и пуловер, но все пак наистина обичам тази рокля. Дава ми някакво чувство на увереност. А това е нещото, от което се нуждая най-много днес. Прибирам дрехите си по чантите и закачвам празните закачалки в гардероба.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита Триш зад гърба ми.

Подскачам от изненада и изпускам синята рокля, която бях носила в Сиатъл.

— Аз… просто… — Не знам какво да кажа.

Очите й попадат на изпразнения гардероб.

— Колко време ще останеш при майка си?

— Ами… аз… — Наистина не мога да лъжа.

— Изглежда, сякаш няма да се връщаш много скоро.

— Не… просто имам много малко дрехи — почти изцвилвам от ужас.

— Исках да те питам дали ще се съгласиш да отидем заедно на пазар. Може би… ако се върнеш по-рано, преди да си тръгна за Англия. Може ли да отидем?

Не мога да разбера дали ми вярва, или подозира, че не възнамерявам да се върна изобщо.

— Да, разбира се.

— Мамо… — чувам гласа на Хардин, който точно влиза в стаята, но очите му веднага потъмняват от болка, когато вижда празния гардероб. Надявам се Триш да не е забелязала реакцията му.

— Точно приготвих багажа си — обяснявам и той кима бавно. Дърпам ципа на чантата си и вече наистина не знам какво да правя.

— Ще занеса багажа ти долу — казва Хардин, грабва ключовете ми и изчезва.

Ръцете на Триш се увиват около раменете ми.

— Толкова се радвам, че се запознахме, Теса. Нямаш представа какво означава за мен като майка да видя детето си… така…

— Как? — успявам да попитам.

— Да го видя щастлив — отговаря и очите ми започват да парят. Ако за нея това е щастливият Хардин, наистина не искам да виждам как изглежда нещастният Хардин, онзи нещастен Хардин, когото тя познава.

Казваме си довиждане и се подготвям психически да напусна този апартамент. Този път завинаги.

— Теса? — казва закачливо майка му. Обръщам се и я поглеждам още веднъж в очите.

— Ще се върнеш при него, нали? — пита и сърцето ми потъва. Имам чувството, че не говори само за след коледната ваканция.

Не мога да се доверя на гласа си, затова само кимам и излизам много бързо. Когато стигам до асансьора, тръгвам по стълбите, за да избегна срещата си с Хардин. Избърсвам крайчетата на очите си и смело навлизам в снега. Стигам до колата и забелязвам, че прозорците са почистени от снега, колата загрява, а парното е пуснато.

 

 

Решавам да не се обаждам на майка си и да я уведомявам, че се прибирам. Не искам да говоря с нея точно сега. Искам да използвам двата часа път до нас, за да помисля и да избистря съзнанието си. Пак ще се наложи да правя списък с предимствата и недостатъците да бъда с Хардин.

Знам колко е глупаво да мисля за такава опция след ужасните неща, които ми причини. Той ме излъга, предаде ме, унизи ме. Засега в списъка с недостатъците са: лъжите, чаршафите, презервативът, облогът, нравът му, приятелите му, Моли, егото му, отношението му и начинът, по който унищожи доверието ми.

В списъка с предимствата… имам… факта, че го обичам.

Че ме прави щастлива, силна, уверена, че обикновено иска само най-доброто за мен, освен ако самият той не ми поднесе най-лошото, и то по най-унищожителния начин… Начинът, по който се смее, по който ме прегръща, целува, това, че се опитва да се промени заради мен. Знам, че този списък е по-дълъг и че е препълнен с дребни неща, особено в сравнение с огромните негативи, но нали именно дребните неща са важни? Не мога да разбера дали съм напълно откачила, за да обмислям варианта да му простя, или правя това под напора на любовта. Кое трябва да ме води? Чувствата или разумът? И знам, че колкото и да се опитвам да се боря със себе си, не мога да стоя далеч от него. Никога не съм можела. От самото начало е така.

В такива времена е хубаво да имаш човек, с когото да поговориш. Приятел, който е бил в подобна ситуация. Иска ми се да мога да се обадя на Стеф, но и тя ме лъга през цялото време. Мога да се обадя на Ландън, но той вече ми каза какво мисли по въпроса, а и понякога женската гледна точка е по-ценна от мъжката. И по-надеждна.

Снегът натрупва, вятърът е силен. Колата ми се пързаля по пустото шосе. Трябваше да си остана в мотела. Нямам никаква идея кой дявол ме накара да тръгна насам. Все пак, като се изключат някои по-опасни ситуации, пристигам по-бързо, отколкото предполагах. Къщата на майка ми вече е пред мен.

Спирам пред идеално почистената пътека и след три по-чуквания тя най-сетне отваря. По роба и с мокра коса. Не мога да се сетя дали някога съм я виждала без грим и прическа. Може би един или два пъти?

— Какво правиш тук? Защо не се обади? — Застрелва ме веднага с недоброжелателността си.

— Не знам, карах в снега и не исках да се разсейвам — казвам и влизам вътре.

— Въпреки всичко трябваше да се обадиш, за да се приготвя.

— Няма нужда да се приготвяш само за мен.

— Нищо не може да оправдае мърляча, Теса — казва с тон, който трябва да ми напомни за начина, по който изглеждам в момента. Почти се изсмивам на глас след смехотворния й коментар, но успявам да се сдържа.

— Къде ти е багажът? — пита.

— В колата. Ще го взема после.

— Каква е… тази… рокля? — пак пита и очите й оглеждат тялото ми. Усмихвам се.

— За работа е. Много я харесвам.

— Прекалено е разголена. Но не е лош цвят.

— Благодаря. Как е семейство Портър? — питам, защото знам, че това ще й отвлече вниманието. За кратко.

— Много са добре. Липсваш им. Може би ще ги поканя за вечеря — казва съвсем между другото, докато върви към кухнята.

— Не мисля, че идеята е добра — вмятам със свито сърце.

Тя ме оглежда, сипва си чаша кафе и пита:

— Защо не?

— Не знам… ще е доста странно.

— Тереза, познаваш ги от години и ще е хубаво да те видят сега, когато си в колежа и ходиш на стаж.

— Да разбирам ли, че искаш да ме показваш като маймуна?

— Мисълта ме дразни до пръсване. Иска да ги докара тук, за да има с какво да се хвали.

— Не, искам да покажеш нещата, които си постигнала, а това не означава, че се хваля и че те показвам като маймуна. — Казва рязко.

— Не ми се иска.

— Съжалявам, Тереза, но това е моята къща и ако желая да ги поканя, ще ги поканя. Отивам да се приведа в приличен вид и ще се върна след малко.

Завърта се драматично на пети и излиза, а аз ставам и се запътвам към старата си стая. Уморена съм. Лягам и чакам майка ми да завърши изключително дългия си ритуал по разкрасяване.

 

 

— Тереза? — бумти гласът на майка ми. Не знам дори кога съм заспала. Вдигам глава от Буда — моето старо плюшено слонче — и въпреки пълната липса на ориентация казвам:

— Идвам.

Ставам от леглото и още спя, клатушкайки се по стълбите. Когато влизам в хола, заварвам Ноа на канапето. Не е с цялото семейство, както заплаши майка ми, но определено планът й ме разбужда.

— Виж кой мина да ни види, докато си подремваше горе — казва майка ми с най-фалшивата си усмивка.

— Здрасти — отвръщам, но в същото време си мисля: Знаех си, че не трябваше да идвам тук.

Ноа ми маха лекичко с ръка.

— Здравей, Теса. Изглеждаш страхотно.

Разбира се, нямам никакъв проблем с Ноа. Обичам го… като брат. Но имам нужда да си поема дъх от всичко, което се случва в живота ми в момента, а неговото присъствие само нагнетява допълнително чувството ми за вина и болката ми. Знам, че не е виновен, знам, че не бива да се държа зле с него, особено като се има предвид колко беше мил с мен по време на цялата ни драматична раздяла.

Майка ми излиза от стаята, аз събувам обувките си и сядам срещу него.

— Как прекарваш ваканцията? — пита.

— Добре, а ти?

— И аз така. Майка ти каза, че си била в Сиатъл.

— Да, беше много хубаво. Ходих с шефа си и някои колеги.

— Това е страхотно, Теса. Щастлив съм за теб. Ти наистина успяваш да влезеш в издателския бизнес.

— Благодаря — усмихвам се. Е, не е чак толкова зле, както очаквах.

След минутка той поглежда към коридора, където изчезна майка ми, навежда се напред и казва много тихо:

— Хей, майка ти е толкова напрегната от събота. Искам да кажа, повече от обичайното. Как се справяш с тази ситуация?

— Какво искаш да кажеш? — питам озадачено.

— Цялата тая работа с баща ти? — пита бавно, сякаш имам идея за какво става дума.

— Моля? Баща ми?

— Не ти ли е казала? — Той пак поглежда към коридора. — О… моля те, не й казвай, че аз съм ти каз…

Не успява да довърши изречението, защото вече съм скочила и летя като хала по коридора към стаята й.

— Майко!

Какво е станало с баща ми, по дяволите? Не съм го виждала и чувала от осем години. И как само се държи Ноа… някак сериозно… да не би да е починал? Не знам дори как да приема такава новина.

— Какво става с баща ми? — крещя и влизам в стаята й. Очите й се разширяват, но веднага се съвзема и слага каменната маска. — Е, казвай!

Тя върти очи и отговаря с отегчен тон:

— Теса, трябва да се научиш да не крещиш. Не се е случило нищо. Няма от какво да се притесняваш.

— Не си ти тази, която ще реши дали ще се притеснявам, или не. Кажи ми какво става. Починал ли е?

— Починал? Не, разбира се. Щях да ти кажа, ако беше така.

— Тогава какво има?

Тя въздъхва, оглежда ме и казва:

— Върнал се е в щата и е близо до мястото, където живееш сега, но няма защо да се притесняваш, защото няма да се опитва да се свърже с теб. Погрижила съм се.

— Какво означава това? — Нямам място в главата си от проблеми с Хардин, а сега ми се казва, че баща ми се е върнал в щата. Но като се замисля, аз изобщо не знаех, че го е напускал. Знаех само, че не беше край нас, но мислех, че е наблизо.

— Нищо не означава. Щях да ти кажа, но понеже не си направи труда да си вдигнеш телефона в петък, се оправих с него сама.

Бях прекалено пияна да вдигна тогава. И слава богу, че стана така, защото не знам как щях да го приема тогава, при положение че сега, макар и трезва, ми идва като тотален шок.

— Няма да те притеснява, така че махни тази тъжна физиономия от лицето си и се приготви. Трябва да отидем на пазар — казва с пълно безразличие.

— Не ми се ходи на пазар, майко. И това, което се случва, ми е доста важно.

— Не, не е. Изобщо не те интересува — заявява с раздразнение и жлъч. — Не те е виждал от години, следователно няма да те вижда и сега. Нищо не се е променило.

Става и се навира в дрешника, а аз осъзнавам, че няма никакъв смисъл да се спори с нея. Връщам се в хола, взимам си телефона и си обувам обувките.

— Къде отиваш? — пита Ноа.

— Кой знае… — отговарям и излизам на чист въздух.

Загубих цели два часа да дойда тук, да карам в снежната буря, за да намеря една вещица… Не вещица, кучка. Тя е пълна кучка. Избърсвам предното стъкло с ръка. Ужасна идея, защото ръцете ми сега са ледени. Качвам се в колата, зъбите ми тракат, завъртам ключа и чакам колата някак да загрее и парното да започне да топли.

През цялото време, докато карам, наричам майка си с всяка противна дума, за която мога да се сетя. Крещя, пищя в колата, докато оставам без глас. Опитвам се да помисля какво да правя от този момент нататък. Не мога да се концентрирам върху нищо. Сълзите капят по бузите ми. Грабвам телефона от седалката до мен. След няколко секунди чувам ясния глас на Хардин.

— Тес? Добре ли си?

— Да… — подхващам, но гласът ми ме издава. Започвам да плача и да се давя.

— Какво се е случило? Какво е направила майка ти?

— Тя… Мога ли да се върна? — казвам и той въздъхва дълбоко.

— Разбира се, бебо… Теса — поправя се веднага, но ми се иска да не се бе поправил. — Колко път имаш?

— Двадесет минути — плача.

— Добре. Искаш ли да останеш на телефона, докато стигнеш дотук?

— Не… вали сняг — отвръщам и затварям.

Не трябваше да тръгвам.

А не е ли иронично, че се обръщам за помощ към него след всичко, което направи?

След много повече от двадесет минути завивам към паркинга на блока. Все още плача. Излизам от колата и виждам Хардин на входа, почти затрупан от сняг. Не мисля. Просто хуквам към него и се хвърлям на врата му. Той прави крачка назад, очевидно изненадан от проявата ми на чувства, но след това увива силните си ръце около тялото ми и ме оставя да се наплача в покрития му със сняг суитшърт.