Никълъс Спаркс
Виж ме (21)

20.
Мария

Мария се сбогува с целувка с Колин пред прага на апартамента му. Той й предложи да я последва до кантората както през цялата седмица, но тя отказа. „Ще се справя — увери го, — ти тръгвай към колежа.“ Щом го каза, си повярва, но по пътя към кантората започна да се пита дали Лестър е по дирите й. За пръв път, откакто се бе преместила от Шарлот, усети сърцето й да затуптява трескаво без никаква причина. След секунди дъхът й секна и зрението й се замъгли.

Инстинктът надделя и тя някак си успя да паркира колата до шосето, почувствала, че тялото й внезапно й изневерява.

Гърдите я стегнаха.

Божичко!

Това не бе нормално.

Не можеше да си поеме дъх.

Зрението й продължи да се стеснява. Мислите й се объркаха.

Получаваше сърдечен удар. Трябваше й линейка.

Щеше да умре тук, край шосето.

Телефонът й започна да звъни, но звукът, долитащ сякаш отдалеч, секна след шестото иззвъняване. После се чу жужене — някой й изпращаше съобщение.

Гърдите й се стегнаха. Въздухът не й стигаше.

Сърцето й биеше като чук. Обзе я ужас, подхранван от съзнанието, че умира.

Облегна глава върху волана и зачака края.

Но той не настъпи.

Тя продължи да умира малко по малко през следващите няколко минути и сетне изведнъж престана да умира.

Успя да повдигне бавно глава. Дишането й се успокои и периферното й зрение се възстанови. Сърцето й продължаваше да бие трескаво, но постепенно се успокояваше.

След още няколко минути се почувства по-добре. Разтреперана, но с прояснен разсъдък, разбра, че не е получила сърдечен удар.

Паническите пристъпи се бяха върнали.

* * *

Едва след половин час се почувства нормално. Вече бе в кабинета си. Барни го нямаше, но й бе възложил нова задача — семейство съдеше местната болница, защото инфекция, наречена псевдомония, бе причинила смъртта на пациент. Беше й оставил и набързо надраскана бележка да започне да търси съдебни решения, за да подсигурят защитната си теза.

Тя обмисляше откъде да подхване проучването, когато мобилният й телефон звънна. Погледна го, после се взря по-внимателно, за да се увери, че не греши. Серена?

Натисна бутона за връзка.

— Здрасти. Какво има?

— Добре ли си?

— Защо?

— Обаждах ти се по-рано, но не вдигна.

— Съжалявам — извини се Мария, спомнила си паническия пристъп. — Бях в колата.

Истината, макар и не цялата. Запита се какво ли би казал Колин за това.

— Докъде стигна разследването?

— Засега доникъде.

— Обади ли се на Марголис?

— Ако не ми се обади днес, ще го потърся.

— На твое място вече щях да съм се обадила.

— Сигурна съм. Но… какво не е наред?

— Нищо. Защо?

— Никога не ми звъниш толкова рано. И защо не си на лекции?

— Започват след няколко минути, но трябваше да кажа на някого. Снощи получих имейл. Сред тримата финалисти съм за стипендията. Вечерята с мама и татко е помогнала, предполагам. Не се споменава директно, но ми се струва, че започвам от първа позиция.

— Първа позиция?

— Да. Като във Формула 1. Колата с най-добро време в квалификациите стартира от първа позиция.

— Знам. Чудно ми е, че ти знаеш.

— Стив гледа НАСКАР. Кара ме да гледам заедно с него.

— Значи наистина е сериозна връзка?

— Не съм сигурна. В колежа има един много привлекателен мъж. Малко е старичък и излиза със сестра ми, та това може да се окаже проблем.

— Проблем е.

— Радвам се, че усмири егото си и реши да поговориш с него.

— Нямаше нищо общо с егото ми.

— Его, препирни в барове, все едно.

— Не си добре, знаеш ли?

— Понякога — призна Серена. — Но засега не ми вреди.

Мария се засмя.

— Чудесна новина! За стипендията имам предвид.

— Все още не искам да вдигам шум. Не казвай на мама и татко.

— Миналия път не им казах аз.

— Знам. Още ли мислят, че спиш при мен?

— Да. И е мой ред да те предупредя да не им казваш.

Серена се засмя.

— Гроб съм! Но мама със сигурност знае, че си при Колин. Спазва, разбира се, правилото „ни лук ял, ни лук мирисал“, така че тази вечер няма да задава въпроси.

— Тази вечер?

— Да.

— Какво има тази вечер?

— Шегуваш се, нали? Рождения ден на мама? Семейна вечеря? Не ми казвай, че си забравила.

— Олеле!

— Уф…

— Сериозно? Никога ли не четеш постовете ми във Фейсбук? Или в Туитър? Знам колко неща ти се случват, но как можа да забравиш рождения ден на мама?

Налагаше се да отмени вечерята с Джил и Лесли, но те щяха да я разберат.

— Ще дойда.

— Ще доведеш ли Колин?

— Той е на работа. Защо?

— Защото се чудех дали да не поканя Стив.

— Какво общо има едното с другото?

— Просто е. Ако татко е зает да се мръщи на Колин, няма да подложи на кръстосан разпит Стив. А и ще си помислят, че е страхотен в сравнение с твоя приятел.

Мария сбърчи чело.

— Не е забавно.

Серена се засмя.

— Забавно е. Малко.

— Затварям.

— До довечера.

* * *

След разговора със Серена Мария тръгна към кабинета на Джил с известно неудобство. Не мислеше, че неволната й грешка ще обиди Лесли. Но реши, че Джил е препоръчала неподходящ човек. Когато сподели опасенията си с Джил, тя гръмко се разсмя.

— Шегуваш ли се? Лесли никога не издребнява.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Майка ти има рожден ден. Какво да направиш?

— Да не забравям например.

— Съгласна съм — отбеляза Джил и Мария се смръщи.

Изненадвайки я, телефонът й звънна пак. Реши да не вдига, защото вероятно пак е Серена, но след миг осъзна, че е непознат номер.

— Кой е? — попита Джил.

— Не съм сигурна — отговори тя.

Размисли няколко секунди и прие обаждането, молейки се да не е Лестър.

— Ало?

Не беше Лестър. Слава богу. Изслуша какво й казват и кимна:

— Добре. Ще дойда.

Прекъсна връзката, но продължи да се взира замислено в телефона. Джил забеляза изражението й.

— Лоши новини? — попита.

— Не съм сигурна — отвърна колебливо Мария.

Беше крайно време да разкаже на приятелката си за Лестър Манинг и за драмата през последните две седмици, включително в отношенията й с Колин. Мисълта да сподели всичко с Джил не би я притеснявала до неотдавна, но да разкрива толкова лична информация пред бъдещия си шеф бе… рисковано, въпреки че Джил най-вероятно и бездруго щеше да разбере.

— Кой беше?

— Детектив Марголис. Иска да се срещнем.

— Полицай? Какво става?

— Дълга история.

Джил я погледна изпитателно, изправи се и прекоси стаята. Затвори вратата и се обърна.

— Какво става? — повтори.

* * *

В крайна сметка да сподели с Джил се оказа по-лесно, отколкото си представяше. Бъдещ шеф или не, тя преди всичко й бе приятелка и неведнъж хващаше ръката й, очевидно разтревожена. Когато Мария я увери, че случващото се няма да се отрази на работоспособността й, Джил поклати глава.

— В момента имаш по-неотложни грижи — каза. — С Лесли ще довършим подготвителната част. Направи каквото е необходимо и използвай колкото време ти е нужно, за да загърбиш завинаги този проблем. И бездруго през първите два месеца клиентите едва ли ще се редят на опашка пред кантората.

— Надявам се да не се проточи толкова. Няма да издържа. Тази сутрин получих панически пристъп.

Джил я погледна.

— Ще ти помагам, доколкото мога. Само ми кажи, когато ти потрябвам.

На излизане от кабинета на Джил Мария отново осъзна, че въпреки по-ниската заплата предложението й да работят заедно е не само най-добрата възможност в момента, но вероятно и най-правилният й професионален избор досега.

Нито тази мисъл обаче, нито належащите задачи, възложени й от Барни, не помогнаха сутринта да се изниже по-бързо. Тънеше в догадки какво ще й каже Марголис и се разсейваше. Изнервена, разбра, че не може да се съсредоточи върху случая с болницата, и написа съобщение на Колин.

„Да — отговори й той, — ще дойда в полицейския участък в дванайсет и четвърт.“

Тя погледна към часовника.

После си наложи да проучи грижливо иска.

Оставаха два часа до срещата с Марголис.

Времето се влачеше.

* * *

Когато спря на паркинга, Колин я чакаше пред входа. Носеше слънчеви очила, къси панталони и тениска. Махна му на слизане от колата с надеждата да скрие колко е напрегната, ала беше наясно, че опитът й вероятно ще се окаже безуспешен.

Колин я поздрави с целувка и й отвори вратата. Тя се озърна, обзета от чувство за дежавю. За разлика от предишното им посещение обаче, Марголис не ги накара да чакат дълго.

Още щом седнаха, го видяха да върви към тях. Пак носеше папка. Махна им с нея да приближат.

— Хайде! Ще говорим на същото място.

Мария се изправи, приглади си полата и тръгна до Колин край полицаите зад бюрата и около машината за кафе.

Детективът отвори вратата и посочи познатите им столове. Седнаха и той се настани срещу тях.

— Има ли нещо притеснително? — попита припряно Мария.

— Не. Накратко, не мисля, че Лестър ще създава проблеми.

— Какво имаш предвид? — изненада се тя.

Марголис потупа с химикалка по папката и посочи с палец към Колин.

— Продължаваш да излизаш с обърканото дете. И не разбирам защо държиш да присъства, когато обсъждаме случая ти. Няма причина да е тук.

— Искам да остане — настоя Мария. — И, да, все още сме заедно. За щастие, бих добавила.

— Защо?

— Харесвам тялото му и е фантастичен в леглото — отговори хапливо тя, защото не беше негова работа.

Марголис изви безрадостно устни.

— Преди да започнем, ще изложа основните правила. Първо, извиках те само защото обещах да проуча твърденията ти и да те държа в течение. Понеже са нарязали гумите ти и съществува подозрение, че те следят, а това е потенциално криминално разследване. В такъв случай разкритията не се обсъждат. Все пак, защото има вероятност да подадеш граждански иск за ограничителна заповед, реших да те информирам лично. Имай предвид също, че на Лестър Манинг не му е връчена ограничителна заповед и следователно не е лишен от правото си на поверителност. С други думи, ще ти кажа каквото според мен е важно, но не непременно всичко, което ми е известно. Искам да добавя и че повечето работа свърших по телефона. Наложи се да разчитам на свой приятел, детектив от Шарлот, и, честно казано, не съм сигурен дали е уместно да продължавам да го товаря. И той като мен има достатъчно по-съществени случаи. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре — кимна той. — Ще ти обясня как подходих към въпроса и какво научих. — Отвори папката и извади записките си. — Първо се запознах с архивните полицейски досиета. Включително всичко, свързано с нападението над Кейси Манинг, с ареста и повдигнатото обвинение срещу Джералд Лос. Проучих и информацията за убийството на Кейси. После се запознах с документите за бележките, които си получавала в Шарлот. Разговарях с полицая, отговорен за случая. Едва във вторник вечерта картината ми се проясни. Колкото до Лестър Манинг, ще ти съобщя това, което и бездруго лесно би могла да научиш от публичните регистри. — Той погледна отново записките си. — Двайсет и пет годишен, неженен. Завършил гимназия. Няма собствено жилище и няма коли, вписани на негово име. Телефонният му номер и адресът за връзка са същите като на баща му. Не съм сигурен обаче колко време прекарва там.

Мария понечи да зададе въпрос, но Марголис вдигна ръка да я спре.

— Нека довърша. Ще разбереш какво имам предвид. Следващата информация ще споделя, защото според мен е важна за ограничителната заповед, но няма да се впускам в подробности, в случай че са необходими при бъдещо криминално разследване. Ясно? — Не дочака отговор. — След смъртта на Кейси Лестър е имал проблеми със закона. Арестували са го четири пъти, но не за насилнически или опасни действия, а за дреболии — влизане с взлом в частни имоти, вандализъм, съпротива при задържане. Такива неща. Оказва се, че Лестър обича да се усамотява в пустеещи къщи. В крайна сметка всички обвинения са били оттеглени. Не съм проверявал причините, но вероятно не е нанесъл сериозни щети. — Колин се размърда неспокойно до Мария. — Не научих много повече и реших да се обадя на доктор Манинг, бащата на Лестър. Оставих съобщение и за моя изненада той ми позвъни след няколко минути. Представих се и му казах, че искам да говоря със сина му. Докторът се оказа по-услужлив и откровен, отколкото предполагах. Към края на втория ни разговор дори ми даде разрешение да споделя с теб какво сме обсъждали. Учудена ли си?

Мария не знаеше какво да каже.

— Трябва ли да съм учудена? — попита най-сетне.

— Аз щях да съм — призна Марголис. — Особено след начина, по който го описа. Между другото, когато го попитах дали знае къде мога да открия Лестър, той ме попита защо го търся. Обясних му, че поводът е полицейско разследване. Той отговори, цитирам: „Има ли нещо общо с Мария Санчес?“. — Марголис подчерта думите си с кратко мълчание и продължи: — Попитах го защо споменава името ти и той ми каза, че не за пръв път обвиняваш Лестър в преследване. Уточни, че след смъртта на дъщеря му си го набедила, че ти изпраща притеснителни бележки. Настоя, че синът му не е бил виновен тогава и сериозно се съмнява да е отговорен за простъпките, в които навярно го обвиняваш в момента. Помоли ме да ти предам, че според него си допуснала грешка, повдигайки по-леко обвинение, но е наясно, че Джералд Лос е убил Кейси и нито той, нито синът му те винят за случилото се.

— Лъже.

Марголис сякаш не чу забележката й.

— Каза ми, че в момента не приема пациенти. Работел в щатските затвори в Тенеси. Призна, че не е разговарял с Лестър от седмици, но той имал ключ за къщата и от време на време отсядал в апартамента над гаража. Попитах го какво значи „от време на време“. Доктор Манинг замълча за секунда. Усетих, че съм улучил чувствителна струна. Обясни ми, че Лестър бил „номад“ и често нямал представа къде спи. Мисля, че намекваше за навика му да се настанява в празни къщи. Притиснах го и той добави, че с Лестър са се отчуждили напоследък и за пръв път гласът му прозвуча някак… извинително. Напомни ми, че синът му е пълнолетен и сам решава как да живее. Уточни, че ако Лестър не е в апартамента, най-добрият следващ ход е да го потърся на работното му място. Фирма за почистване „Аякс“. Обслужват много офиси. Номерът не му беше под ръка, но го открих лесно и говорих със собственика Джо Хендерсън. — Марголис вдигна глава от записките си и ги погледна. — Ясно ли е дотук? — Мария кимна и той продължи: — Господин Хендерсън ми обясни, че Лестър не е на пълен щат. Работел на повикване; при недостиг на служители попълвал смени и прочее.

— Как се свързва с него, след като няма телефона?

— Зададох му същия въпрос. Процедират по следния начин — обявяват свободните места в уебсайта си и хората се свързват с тях. Така било по-лесно, отколкото да се обаждат на всеки поотделно. Останах с впечатлението, че мнозина проверяват редовно графика. Както и да е. Хендерсън ми обясни, че понякога Лестър работел по две-три нощи седмично, но през последните две седмици нито са го виждали, нито са го чували. Заинтригувах се и се обадих на домашния му телефон. Никой не отговори. Изпратих приятеля си на адреса и доколкото успял да прецени, от седмица никой не се е мяркал в апартамента или в къщата. В пощенската кутия имало брошури, върху верандата били натрупани вестници и така нататък. Обадих се за втори път на доктор Манинг. И тук нещата станаха интересни.

— Защото не успя да се свържеш с него?

— Напротив — поклати глава Марголис. — Пак оставих съобщение и той пак ми позвъни след няколко минути. Казах му, че Лестър не е бил на работа и в апартамента очевидно няма никого. Той се изненада, после се разтревожи. Попита ме отново за какво полицейско разследване става дума. Споменах, че разследвам случай с нарязани гуми на автомобил. Той настоя, че Лестър не би направил такова нещо. Синът му не бил агресивен. Ужасявали го каквито и да било конфликти. Призна също, че при предишния разговор не е бил напълно откровен. Попитах го какво има предвид и той ми каза, че Лестър… — Марголис извади лист от папката — страда от параноидно разстройство. Обикновено поведението му е нормално за дълги периоди от време, но понякога състоянието му се обостря за повече от месец. В случая с Лестър било свързано с употреба на наркотици. — Той вдигна глава. — Докторът описа по-подробно пристъпите му. Далеч по-подробно от необходимото всъщност, но накратко всичко се свежда до следното — когато параноята доведе до халюцинации, Лестър излиза напълно от релсите. Вярва, че полицаите го преследват и ще го хвърлят в затвора до края на живота му. Убеден е, че му имат зъб и ще настроят другите затворници срещу него. Има същите заблуди и за теб.

— Това е абсурдно! Лестър ме преследва!

— Предавам ти само думите на баща му. Той ми каза също, че няколко пъти са арестували Лестър. Бил винаги в обострена фаза, затова оказвал съпротива. Полицаите използвали тазери, за да го усмирят. Доктор Манинг добави, че на два пъти другите затворници му нанесли побой, докато бил зад решетките. Това, между другото, е още едно вероятно обяснение защо обвиненията срещу него са били снети. Предполагам, че се е държал налудничаво и всички са го забелязали. — Марголис въздъхна. — Да се върнем обаче на доктор Манинг. Както споменах, той изглежда се притесни. Обясни ми, че ако Лестър не работи и не е в къщата, сигурно е в обострена фаза. В такъв случай или е скрит в изоставена къща, или е в психиатричната клиника „Плейнвю“. Често постъпвал там, особено след смъртта на майка му. В завещанието си тя оставила достатъчна сума на клиниката, за да покрива разноските по лечението му. Скъпо е, между другото. Не успях да получа отговори по телефона и пак се обадих на приятеля си. Помолих го да отиде в „Плейнвю“. Той ги посети тази сутрин, около час преди да ти се обадя. И, разбира се, Лестър Манинг е в клиниката. Постъпил доброволно, но това е почти всичко, което детективът успя да ми каже. Щом разбрал, че полицай иска да разговаря с него за Мария Санчес, той просто… подивял. Приятелят ми го чул как крещи и после видял как двама санитари се втурват към дъното на коридора, откъдето долитали виковете. Интересно, нали?

Мария не знаеше какво да каже.

Колин наруши мълчанието:

— Кога са го приели в болницата?

Марголис го погледна.

— Не знам. Приятелят ми не успял да разбере. Медицинските досиета са поверителни и подобна информация не може да се огласява без разрешението на пациента. А той, разбира се, няма да позволи. Поне в момента. Приятелят ми обаче си знае работата. Попитал друг пациент и той му казал, че Лестър е в клиниката от пет-шест дни. С оглед на източника, разбира се, сведенията може би не са достоверни.

— С други думи, възможно е Лестър да е нарязал гумите и да е написал бележките.

— Или да е бил в болницата. И ако е бил там, очевидно не е Лестър.

— Трябва да е той — настоя Мария. — Не знам кой друг може да бъде.

— Марк Аткинсън?

— Кой?

— Приятелят на Кейси. Проверих и него. Оказа се, че може и да е изчезнал, може и да не е.

— Какво значи това?

— Продължавам да проучвам въпроса, но ето какво знам. Преди месец майката на Марк Аткинсън е подала сигнал, че синът й е изчезнал. Но след като разговарях с детектива и точно преди да се свържа с теб, й се обадих за повече информация и още не съм сигурен как да я тълкувам. Тя ми каза, че през август Марк й изпратил имейл. Запознал се с жена онлайн, напускал работа и заминавал за Торонто, за да се срещне лично с нея. Майката се учудила, но в имейла той я успокоявал да не се тревожи. Предплатил си наема, а другите сметки плащал онлайн. Получила няколко принтирани писма от него. Бил на екскурзия с жената. Едното било с марка от Мичиган, другото — от Кентъки. Според нея обаче писмата били, цитирам, „смътни, странни, и безлични“. Не били в стила на сина й. Това били единствените вести от него. Настоява, че е изчезнал. Щом не й се обаждал и не й пишел съобщения, значи му се е случило нещо.

Новата информация смая Мария. Едва се стърпя да не скочи на крака. Дори Колин сякаш занемя. Марголис погледна единия, после другия.

— Дотук съм стигнал засега. Ако се чудите какво смятам да правя по-нататък, ще се обадя още веднъж на услужливия доктор и ще го помоля да разбере кога са приели Лестър в болницата. Или още по-добре — ще настоявам да убеди сина си да разреши на лекарите в „Плейнвю“ да ми кажат. После ще преценя дали да се заема с Марк Аткинсън, или не. Честно казано обаче, проучването се точи бавно, а не знам колко време още мога да му отделя.

— Не е Аткинсън — повтори Мария. — Лестър е.

— В такъв случай в момента не бих се тревожил.

— Защо?

— Защото както казах, Лестър е в клиниката.

* * *

— Не звучи логично — каза Мария на Колин. Бяха на паркинга, където слънцето се подаваше иззад тънката облачна пелена. — Не съм виждала Марк Аткинсън. Не съм разговаряла с него. Защо ще ме преследва? Той дори не излизаше с Кейси, когато Лос отиде в затвора. Появи се в картината по-късно. Наистина няма логика — повтори.

— Знам.

— И защо, за бога, Лестър мисли, че съм го нарочила?

— Халюцинира.

Тя сведе очи и отрони:

— Ужасно е. Сега имам чувството, че знам още по-малко, отколкото преди да дойда тук. И нямам представа какво да направя и дори какво да мисля.

— И аз не знам.

Тя поклати глава.

— О, забравих да ти кажа нещо. Наложи се да отменя уговорката с Джил и Лесли за тази вечер, защото мама има рожден ден. Ще бъда при родителите си, докато си на работа.

— Искаш ли да дойда след смяната?

— Не. Вечерята вече ще е приключила. Татко я приготвя — единствения ден в годината, когато замества мама в кухнята. Но няма да е шумно празненство. Ще бъдем само четиримата.

— Ще останеш ли да нощуваш при тях, или ще се върнеш в апартамента си?

— Мисля да се прибера вкъщи. Време е, нали?

Колин замълча.

— Искаш ли да се срещнем там? Остани при родителите си, докато ти се обадя, че смяната ми е свършила.

— Не те ли затруднявам?

— Никак.

Тя въздъхна.

— Съжалявам, че това се случи точно когато нещата помежду ни потръгнаха. Неприятно ми е да те въвличам в проблемите си.

Той я целуна.

— Не бих искал да е другояче.