Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (15) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

IV
Гонитбата на Пръстена

1

За пътешествието на Черните конници както го е разказал Гандалф пред Фродо

През 3017 година Ам-гъл бил пленен от Мордор, отведен в Барад-дур и там разпитан с жестоки мъчения. Когато изтръгнал от него каквото било възможно, Саурон отново го пуснал на воля. Той не вярвал на Ам-гъл, понеже долавял у него нещо непокоримо, що дори Сянката на Страха не можела да победи другояче, освен като го погуби. Но Саурон прозрял и дълбините на злобата му към ония, които го били „ограбили“, та се досещал, че Ам-гъл ще ги подири да си отмъсти и тъй може би ще отведе съгледвачите до Пръстена.

Ам-гъл обаче не след дълго бил заловен от Арагорн и отведен в Северен Мраколес; и макар че съгледвачите го последвали, нямало как да го освободят, защото наоколо му бдяла зорка стража. А Саурон открай време не обръщал никакво внимание на „полуръстовете“, макар да бил чувал за тях, и още не знаел къде са земите им. Дори с мъчения не успял да изтръгне нищо смислено от Ам-гъл — той не знаел нищо със сигурност, а колкото знаел, изопачавал с лъжи. В крайна сметка Ам-гъл наистина се оказал неподвластен на друга сила, освен гибелта, както предугаждал Саурон — донякъде поради хобитовата си същност, а донякъде и по друга причина, що Саурон не разбирал напълно, понеже сам изгарял от алчен копнеж по Пръстена. Тъкмо тогаз го изпълнила ненавист към Саурон, по-могъща дори от ужаса, тъй като виждал в него своя главен враг и съперник. Тъй дръзнал да се престори, че според него земята на Полуръстовете е недалеч от местата, где някога бил живял край бреговете на Перуникова река.

А като узнал Саурон, че предводителите на враговете му са заловили Ам-гъл, страх велик го обзел и прибързал да стори нещо. Ала всичките му обикновени съгледвачи и емисари не успели да донесат вести. Туй се дължало най-вече на бдителните Дунеданци и измяната на Саруман, чиито слуги изтребвали пратениците на Саурон или ги пращали в лъжлива посока. Саурон проумял това, ала ръката му още не била тъй дълга, че да достигне Саруман в Исенгард. Затуй прикрил знанието си за двойната игра на Саруман, усмирил гнева и търпеливо зачакал, като се готвел за голяма война, при която възнамерявал да помете враговете си в западното море. Накрая решил, че тук никой друг не ще е от полза, освен най-могъщите му слуги, Духовете на Пръстена, що нямали собствена воля и били безпределно покорни на поробилите ги пръстени, които държал Саурон.

Малцина можели да устоят дори на едно-единствено от ония скверни създания и никой (както си мислел Саурон) не би им устоял, когато се сберат под командата на своя страховит предводител, Повелителя на Моргул. Ала една слабост имали тъкмо за тази Сауронова цел — тъй велик ужас ги съпровождал (дори невидими и без одежди), че идването им се долавяло лесно и Мъдреците можели да се досетят за тяхната мисия.

Поради туй Саурон подготвил два удара — в които отпосле мнозина откриват началото на Войната за Пръстена. Нанесъл ги едновременно. Орки нападнали кралството на Трандуил със заповед да заловят отново Ам-гъл; а Повелителят на Моргул бил пратен открито на бой срещу Гондор. Тия събития станали към края на юни 3018 г. Тъй Саурон проверил силата и готовността на Денетор и открил по-яростна съпротива, отколкото очаквал. Но това не го безпокояло особено, понеже използвал за нападението само частица от силата си, а главната му цел била да представи появата на Назгулите уж като нещо покрай войната с Гондор.

Затова когато Осгилиат бил превзет и мостът рухнал, Саурон прекратил щурма и повелил на Назгулите да отпочнат диренето на Пръстена. Ала не подценявал бдителността и прозрението на Мъдреците, та наредил на Назгулите да се движат колкото е възможно по-тайно. А по онуй време Вождът на Духовете обитавал Минас Моргул заедно с още шестима, докато неговият помощник Хамул, наречен Сянката на Изтока, витаел из Дол Гулдур като Сауронов наместник и един друг Дух му служел за вестоносец^[1].

Тъй Повелителят на Моргул превел своите спътници през Андуин без коне и одежди, невидими за човешки очи, ала вдъхващи ужас на всичко живо по пътя си. Тръгнали вероятно в първия ден на юли. Бавно и крадешком минали през Анориен, пресекли Ентоброд и навлезли във Волд, а пред тях летяла мълвата за мрак и незнаен ужас. Както разчитали, стигнали до западния бряг на Андуин северно от Сарн Гебир; там получили коне и одежди, що тайно били спуснати със сал по Реката. Туй било (предполага се) около седемнайсети юли. После поели на север да дирят Графството, страната на Полуръстовете.

Нейде към двайсет и втори юли срещнали сред Полето на Келебрант своите съучастници, Назгулите от Дол Гулдур. Там узнали, че Ам-гъл е избягал както от орките, що го избавили, тъй и от преследвачите елфи, та изчезнал безследно^[2]. Освен това Хамул им казал, че из Андуинската долина няма и следа от жилища на Полуръстове, а селата на Запасливците край Перуникови поля отдавна били запустели. Но Повелителят на Моргул не измислил що друго да прави, освен да продължи с издирванията из Севера, като може би се надявал не само да открие Графството, но и да залови Ам-гъл. Струвало му се твърде вероятно търсената страна да е нейде наблизо около омразния Лориен, а защо не и отвъд границите на Галадриел. Ала все още не можел да се пребори с мощта на Белия Пръстен, нито пък да навлезе в Лориен. Затова Деветте минали между Лориен и Планините и продължили да яздят все по-далече на север; а ужасът все тъй се носел пред тях и оставал по дирите им; но не открили каквото търсели, нито узнали нещо за него.

Най-сетне те се завърнали; ала лятото отдавна клоняло към края си и все повече се засилвала Сауроновата боязън и ярост. Когато отново навлезли във Волд, вече бил настанал септември; и там ги пресрещнали вестоносци от Барад-дур, носещи такива заплахи от Господаря им, че дори Моргулският властелин затреперил. Защото Саурон бил узнал за словата на пророчеството от Гондор, за тръгването на Боромир, за Сарумановите деяния и пленничеството на Гандалф. От всичко това стигнал до извода, че Пръстенът още не е във владение на Саруман или някой друг от Мъдреците, но Саруман поне знае къде може да е укрит. Сега му била потребна единствено бързина, а тайната трябвало да се пренебрегне.

Тъй на Духовете било наредено да тръгнат право към Исенгард. Бясно препуснали те през Рохан и тъй велик ужас ги съпровождал по пътя, че мнозина избягали от ония земи и се отправили слепешком на север и запад, като мислели, че войната иде от Изтока подир копитата на черните жребци.

Два дни след като Гандалф напуснал Ортанк, Повелителят на Моргул спрял пред Портата на Исенгард. Тогава Саруман, вече и бездруго изпълнен със страх и ярост поради бягството на Гандалф, осъзнал колко е страшно да застане между враговете, като и двете страни знаят за неговата измяна. Ужас велик го обзел, понеже напълно чезнела надеждата му да измами Саурон, или поне да припечели мъничко благосклонност подир неговата победа. Сега трябвало или сам да се докопа до Пръстена, или да рухне към гибел и изтезания. Ала той все още бил предпазлив и лукав, а и отдавна укрепявал Исенгард тъкмо за подобно злощастие. Тъй крепък бил Пръстенът на Исенгард, че дори Моргулският властелин и неговите спътници не можели да го щурмуват без голяма военна сила. Затова на всичките си повели и предизвикателства не получил друг отговор, освен гласа на Саруман, що чрез някакво хитроумно приспособление сякаш долитал от самата Порта.

— Не страна някаква дирите — изрекъл той. — Знам що ви трябва, макар и да не го назовавате. То не е у мен и като негови слуги сигурно разбирате туй дори без да ви го казвам; защото ако го имах, щяхте да се прекланяте пред мен и да ме наричате свой Господар. А ако знаех где е укрито, нямаше да съм тук, а далеч преди вас да препусна към него. Има един, за когото подозирам, че знае — Митрандир, враг на Саурон. И тъй като той само преди два дни потегли от Исенгард, търсете го наблизо.

Такваз сила имал все още гласът на Саруман, че дори Предводителят на Назгулите не оспорил словата му, нито се запитал дали са верни и не пестят ли от истината; незабавно обърнал гръб на Портата и препуснал да гони Гандалф из Рохан. Тъй вечерта на другия ден Черните конници налетели върху Грима Змийския език, докато онзи бързал да извести на Саруман, че Гандалф е дошъл в Едорас и предупредил крал Теоден за коварните планове на Исенгард. В онзи час Змийския език едва не издъхнал от страх; но като изпечен предател, той бил готов да изкаже каквото знае и под далеч по-малка заплаха.

— Да, да, на драго сърце ще ти разкажа, повелителю — избъбрил той. — Подслушах техния разговор в Исенгард. Страната на Полуръстовете — оттам бе дошъл Гандалф и нататък желае да се завърне. Само кон му трябва сега. Пощади ме! Говоря колкото мога по-бързо. На запад през Роханския пролом, сетне на север и леко на запад, додето следващата голяма река прегради пътя ти; Сивталаз я наричат. Сетне от Тарбадския брод почва старият път, що ще те отведе до границата на онази страна. „Графството“, тъй я наричат. Да, кълна ти се, Саруман знае за нея. Неотдавна получи керван със стоки оттам. Пощади ме, повелителю! Ни една жива душа не ще узнае от мен за нашата среща.

Предводителят на Назгулите пощадил Змийския език — не от жалост, а понеже смятал, че подир такъв страх не ще дръзне и думица да продума за срещата (както и станало), а освен туй виждал пред себе си жалка и зла твар, що можела тепърва да навлече още злини върху Саруман. Затова го оставил проснат край пътя и препуснал напред, без да си дава труда да се връща към Исенгард. Отмъщението на Саурон можело да изчака.

Сега разделил отряда си на четири групи и потеглили поотделно, а сам той поел с най-бързата двойка. Тъй минали западно от Рохан, разузнали из пущинаците на Енедваит и накрая стигнали до Тарбад. Оттам препуснали през Минхириат и макар че още не се били събрали, страховита мълва се разнасяла около тях, та дори дивите твари тръпнели в леговищата си, а самотните люде бягали надалеч. Но успели да заловят някои бегълци по пътя; и за дива радост на Капитана двама се оказали Саруманови слуги и съгледвачи. Единият често бил използван за връзките на Исенгард с Графството и макар че сам не бил стъпвал по-далеч от Южната околия, носел в себе си подготвени от Саруман карти с ясните очертания на цялото Графство. Назгулите му ги отнели, а подир туй го пратили в Брее да продължи да шпионира; но го предупредили, че отсега нататък служи на Мордор и ако някога опита да се върне в Исенгард, ще бъде умъртвен с най-жестоки мъчения.

Привършвала нощта на двайсет и втори септември, когато Духовете на Пръстена пак се събрали и наближили Сарнов брод край южните предели на Графството, Заварили ги под охрана, защото Скиталците им се изпречили на пътя. Но подобна борба не била по силите на Дунеданците; и все пак може би щели да устоят, ако с тях бил и предводителят им Арагорн. Ала той бил далече на север, по Източния път близо до Брее; и не издържали дори храбрите дунедански сърца. Някои побягнали на север с надеждата да отнесат вест на Арагорн, но били преследвани и избити или изтласкани към пущинака. Други намерили доблест да отбраняват брода и го удържали до вечерта, ала с падането на мрака Повелителят на Моргул ги погубил и Черните конници навлезли в Графството; и преди да пропеят петлите в ранните часове на двайсет и третия септемврийски ден, неколцина поели през страната на север, докато Гандалф препускал със Сенкогрив из далечния Рохан.

2

Други варианти на разказа

Реших да цитирам гореизложения вариант като най-завършено повествование; но има и много други ръкописи по тия събития, които доизясняват или променят важни подробности от разказа. Тези ръкописи често объркват читателя и връзките помежду им остават неясни, макар несъмнено да са създадени в един и същ период, тъй че е достатъчно да отбележим съществуването на още две основни описания освен вече отпечатаното (наричано тук за удобство „ръкопис А“). Вторият вариант („Б“) до голяма степен съвпада с А в повествователната си структура, но третият („В“) съществува във формата на предварителен авторски план, започващ от по-късен момент на действието, и въвежда някои съществени промени, поради което съм склонен да го приема за последен по ред на написване. Освен това съществува писмен материал („Г“), свързан по-специално с ролята на Ам-гъл в събитията и множество отделни бележки по тази част от разказа.

В ръкопис Г се казва, че онова, което Ам-гъл разкрил на Саурон за Пръстена и мястото на неговото намиране, било достатъчно, за да предупреди Мрачния владетел, че това наистина е Единственият; за местонахождението му обаче успял да узнае само, че е откраднат в Мъгливите планини от същество на име Торбинс и че този Торбинс идвал от място, наречено Графство. Страховете на Саурон се поуталожили, когато разбрал от разказа, че Торбинс е същество, подобно на Ам-гъл.

Ам-гъл не би могъл да знае името „хобит“, което било местно название, а не всеобща Западняшка дума. Вероятно не би употребил и „Полуръст“, тъй като самият той бил такъв, а хобитите не обичали това прозвище. Ето защо изглежда, че Черните конници са разполагали по начало само с две основни сведения — Графството и Торбинс.

По всичко личи, че Ам-гъл е знаел поне в коя посока се намира Графството; но макар без съмнение изтезанията да биха изтръгнали от него нещо повече, Саурон явно не е и допускал, че Торбинс идва от област надалеч от Мъгливите планини, нито пък че Ам-гъл знае къде се намира тя; предположил е, че ще го открие в Андуинската долина — из същата област, където някога живял и Ам-гъл.

Това било съвсем дребна и естествена грешка — ала може би и най-големият пропуск в плановете на Саурон. Без нея Черните конници щели да стигнат до Графството няколко седмици по-рано.

В текст Б се разказва по-нашироко за пътешествието на Арагорн с пленения Ам-гъл на север, към Трандуиловото кралство; освен това са засегнати и съмненията на Саурон дали да използва Духовете при търсенето на Пръстена.

[След като бил пуснат от Мордор] Ам-гъл скоро изчезнал из Мъртвите блата, където пратениците на Саурон не могли или не пожелали да го последват. Никой друг Сауронов съгледвач не успял да донесе вести за него (навярно Саурон почти нямал власт над Ериадор и тамошните му агенти били малобройни; а колкото ги имал, често се оказвали възпрепятствани или заблудени от слугите на Саруман). Затова най-сетне решил да използва Духовете на Пръстена. Дотогава се колебаел дали да го стори и за това имало няколко причини. Те били най-могъщите му слуги и изглеждали най-подходящи за подобна мисия, тъй като робски се подчинявали на Деветте пръстена, които владеел Саурон; неспособни били да сторят каквото и да било против волята му и ако Пръстенът попаднел у някой от тях, дори и у краля-магьосник, той щял да го донесе на своя Господар. Но имали и недостатъци в мирно време (а Саурон все още не бил готов за война). Всички освен краля-магьосник трудно намирали пътя си през деня, особено когато били сами; и пак всички освен него се бояли от водата, та само най-тежка нужда би ги принудила да нагазят в нея или да прекосят някоя река другояче, освен по мост^[3]. Нещо повече, тяхно главно оръжие бил ужасът. Най-могъщ ставал той, когато бродели невидими и без одежди; а също тъй, когато се сбирали заедно. Поради туй една тяхна мисия едва ли можела да се проведе в тайна; а пресичането на Андуин и други реки щяло да създаде затруднения. По тия причини Саурон дълго се колебал, тъй като не желаел най-големите му врагове да узнаят за целта на неговите слуги. Трябва да предположим, че отначало той не подозирал някой друг освен Ам-гъл и „крадеца Торбинс“ да знае за Пръстена. Преди Гандалф да дойде и да го разпита^[4], Ам-гъл нямал представа, че вълшебникът е свързан с Билбо, а и изобщо не знаел за съществуването на Гандалф.

Но когато Саурон научил, че Ам-гъл е в плен на враговете му, положението се променило коренно. Разбира се, не можем да знаем със сигурност кога и как е станало това. Вероятно доста след самото събитие. Според Арагорн, Ам-гъл бил заловен привечер на 1 февруари. С надеждата да избегне бдителността на Сауроновите съгледвачи, той повел Ам-гъл през северния край на Емин Муил и пресякъл Андуин малко над Сарн Гебир. На плитчините край източния бряг имало много изхвърлени от водата дървета, та като привързал Ам-гъл за един дънер, той преплувал заедно с него и продължил пътешествието на север по най-западните пътеки, що можел да открие из покрайнините на Ветроклин, тъй прекосил Липосвет, а подир туй Нимродел и Сребропът досами Лориен^[5], сетне заобиколил отдалеч Мория и Смутнолейската долина, пресякъл Перуникова река и наближил Равноскала. С помощта на Беорнингите там отново минал през Андуин и навлязъл в Гората. Цялото пътешествие покривало почти деветстотин мили и изтощеният Арагорн ги преодолял пеш за петдесет дни, та стигнал при Трандуил на двайсет и първи март^[6].

Поради всичко туй най-вероятно първите новини за Ам-гъл са били узнати от Сауроновите слуги в Дол Гулдур едва след като Арагорн навлязъл в Гората; защото макар да се смята, че силата на Дол Гулдур свършвала до Стария горски път, из гъсталака бродели множество съгледвачи. Очевидно вестта не е стигнала веднага до Назгула, който командвал Дол Гулдур, а той вероятно не е уведомил Барад-дур преди да узнае нещо повече за местонахождението на Ам-гъл. Следователно няма съмнение — едва към края на април Саурон узнал, че Ам-гъл е забелязан отново и то явно като пленник на някакъв човек. Това можело да не означава нищо особено. Нито Саурон, нито някой от неговите слуги знаел дотогава кой всъщност е Арагорн, Ала явно подир време (тъй като отсега нататък страната на Трандуил щяла да бъде поставена под най-строг надзор), може би след около месец, до Саурон стигнала тревожната вест, че Мъдреците знаят за Ам-гъл и че Гандалф е посетил Трандуиловото кралство.

Навярно тогава Саурон е бил обзет от тревога и ярост. Решил час по-скоро да използва Духовете на Пръстена, тъй като тайната вече нямала значение, важна била единствено бързината. Като се надявал да сплаши противника и да смути плановете им със заплахата за война (която все още не възнамерявал да започне), той атакувал Трандуил и Гондор приблизително по едно и също време^[7]. Имал две допълнителни цели: да залови или убие Ам-гъл, или поне да го изтръгне някак от ръцете на враговете си; и да изпробва силата на Гондор, като същевременно завладее предмостие край Осгилиат, за да минат свободно Назгулите през Реката.

В крайна сметка Ам-гъл успял да избяга. Но предмостието било завладяно. При това Саурон вероятно използвал далеч по-малки сили, отколкото предполагали в Гондор. Сред паниката на първия щурм, при който кралят-магьосник получил разрешение временно да се разкрие в целия си ужас^[8], Назгулите прекосили моста сред нощния мрак и отминали на север. Без да подценяваме доблестта на Гондор, която за изненада на Саурон се оказала далеч по-голяма, отколкото очаквал, става ясно, че Боромир и Фарамир са успели да отблъснат врага и да унищожат моста само защото атаката вече била постигнала главната си цел.

Баща ми не обяснява никъде странната боязън на Духовете от водата. В току-що цитирания откъс тя е основна причина за Сауроновото нападение срещу Осгилиат и отново се появява в подробните бележки за движението на Черните конници из Графството — така например за Конника (всъщност Хамул от Дол Гулдур, виж Бележка 1), когото хобитите виждат веднага след като са минали със Сала край Фукови оврази, се казва: „той отлично съзнавал, че Пръстенът е преминал на другия бряг; ала реката осуетила опитите му да усети накъде се е отправил“, а на друго място е споменато, че Назгулите не желаели да докосват „елфическите“ води на Барандуин. Не се изяснява обаче как са прекосявали други реки по пътя си, например Сивталаз, където имало само „опасен брод през развалините на моста“ (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“). Сам баща ми отбелязва, че идеята трудно може да се обоснове.

Във вариант Б описанието за безплодното пътешествие на Назгулите из Андуинската долина е почти същото, както в отпечатания по-горе вариант А, с единствената разлика, че при Б селищата на Запасливците не са напълно изоставени; малцината им обитатели биват избити или прогонени от Назгулите^[9]. Във всички текстове датите влизат в леко противоречие една с друга, както и с „Разказ за годините“; тук съм пренебрегнал тези противоречия.

В текст Г откриваме описание за премеждията на Ам-гъл от момента, когато се изплъзва от орките на Дол Гулдур, до пристигането на Задругата пред Западната порта на Мория. Ръкописът е в суров вид, което наложи лека редакторска намеса.

Изглежда ясно, че подгонен както от елфите, така и от орките, Ам-гъл прекосил Андуин, навярно с плуване, и тъй се отървал от преследването на Саурон; но тъй като елфите все още били по петите му, а още не смеел да припари до Лориен (по-късно се осмелил да го стори единствено поради копнежа си да открие Пръстена), той се спотаил в Мория^[10]. Това вероятно било през есента; сетне следите му изчезнали.

Разбира се, не можем да знаем със сигурност какво е станало с Ам-гъл подир това. Той притежавал удивителната дарба да оцелява при подобни беди, макар и с цената на тежки страдания; но над главата му непрестанно висяла заплахата да бъде открит от Сауроновите слуги, що се прокрадвали из Мория^[11], особено като се има предвид, че дори и оскъдните си потребности от храна можел да задоволи само чрез безумно рисковани кражби. Без съмнение той възнамерявал да използва Мория единствено като потаен проход на запад с цел час по-скоро да намери „Графството“; но се загубил и минало много време додето налучка верния път. Затуй изглежда вероятно, че едва се е бил добрал до Западната порта, когато пристигнали Деветимата Спътници. Разбира се, той не знаел нищо за действието на портите. Те му се стрували огромни и непоклатими; макар че нямали ключалка или резе и се отваряли навън с лек натиск, той не открил това. Във всеки случай, сега се намирал далече от всякакъв източник на храна, тъй като орките бродели предимно по източния край на Мория; бил изнемощял и отчаян, тъй че дори и да знаел всичко за вратите, едва ли би имал силата да ги отвори^[12]. Тъй за Ам-гъл се оказало невероятно щастливо събитие идването на Деветимата Спътници точно по онова време.

Описаното в А и Б идване на Черните конници пред Исенгард и залавянето на Грима Змийския език претърпява значителни изменения във вариант В, който подхваща нишката едва след завръщането им на юг оттатък Липосвет. Според ръкописи А и Б Назгулите достигнали Исенгард два дни след бягството на Гандалф от Ортанк; Саруман им казал, че Гандалф е изчезнал и отрекъл да знае каквото и да било за Графството^[13], но бил предаден от Грима, когото те заловили на другия ден докато бързал към Исенгард с вести за идването на Гандалф в Едорас. От друга страна според В Черните конници пристигнали пред Портата на Исенгард докато Гандалф все още бил затворен в кулата. В този разказ Саруман бил обзет от страх и отчаяние, понеже едва сега осъзнал напълно колко ужасни са Сауроновите слуги, затова изведнъж решил да отстъпи пред Гандалф и да го помоли за прошка и помощ. След дълги увъртания пред Портата, той накрая признал, че Гандалф е вътре и обещал да разкрие неговите планове; а ако не успее — да им го предаде. После побързал към върха на Ортанк — и открил, че Гандалф е изчезнал. Само далече на юг зърнал пред залязващата луна огромен орел да лети към Едорас.

Сега положението на Саруман ставало още по-тежко. Ако Гандалф успеел да избяга, все още имало надежда Саурон да не се сдобие с Пръстена и да бъде победен. Дълбоко в сърцето си Саруман осъзнавал огромната мощ и странния „късмет“ на Гандалф. Ала сега трябвало сам да се справи с Деветимата. Настроението му се променило и отново го обзело високомерие — както от ярост заради бягството на Гандалф от непристъпния Исенгард, тъй и от безумна завист. Върнал се при портата и излъгал, че е принудил Гандалф да признае всичко. Не признал, че казва единствено онова, което сам знае, понеже не подозирал колко дълбоко е проникнал Саурон в душата и замислите му^[14].

— Сам ще уведомя за това Властелина на Барад-дур — високомерно рекъл той, — с когото разговарям отдалеч за велики дела, що засягат единствено двама ни. Ала за вашата задача не е потребно да знаете друго, освен къде се намира „Графството“. Както узнах от Митрандир, то е на около шестстотин мили северозападно оттук, близо до границите на крайморските елфически владения. — Тук Саруман с удоволствие забелязал, че вестта не се поправила дори на краля-магьосник. — Трябва да прекосите Исен през Бродовете, сетне да заобиколите края на Планините и да се упътите към Тарбад край Сивталаз. Бързайте натам, а аз ще известя на Господаря ви какво сте сторили.

Тая умела реч убедила временно дори краля-магьосник, че Саруман е надежден съюзник и Сауронов довереник. Тутакси Конниците напуснали Портата и се устремили към Бродовете на Исен. Зад тях Саруман пратил отчаяна потеря от вълци и орки подир Гандалф, ала при туй имал и други цели — да покаже своята мощ пред Назгулите, а може би и да им попречи да се навъртат наоколо; нещо повече, в своята ярост въз желал да стори някакво зло из Рохан и да подсили страха, що неговият доносник Змийския език вливал в сърцето на Теоден. Съвсем наскоро Змийския език бил посетил Исенгард и тъкмо се връщал към Едорас; неколцина от преследвачите носели вести за него.

Като се отървал от Конниците, Саруман се оттеглил в Ортанк и потънал в тежки и ужасяващи размисли. Изглежда, решил да протака с надеждата, че все още има възможност да се докопа до Пръстена. Мислел си, че насочването към Графството може по-скоро да попречи на Конниците, отколкото да им помогне, защото знаел за надзора на Скиталците, а освен това вярвал (знаейки за пророческите слова от съня и мисията на Боромир), че Пръстенът вече не е там и пътува към Ломидол. Незабавно сбрал и отпратил в Ериадор всички свои съгледвачи, агенти и обучени птици.

По такъв начин в този вариант липсва историята със залавянето на Змийския език от Духовете на Пръстена и предателството му спрямо Саруман; защото при подобен ход на събитията, естествено не е имало време Гандалф да стигна до Едорас, да се опита да предупреди крал Теоден и Грима на свой ред да поеме към Исенгард, за да предупреди Саруман, преди Черните Конници вече да са напуснали Рохан^[15]. Тук разкритието на Сарумановите лъжи става чрез пленника, у когото намират карти на Графството (виж края на предишната глава); разказано е и малко повече за този човек и отношенията на Саруман е Графството.

Когато Черните конници навлезли далече навътре в Енедваит и най-сетне наближавали Тарбад, случило се нещо, което било невероятен късмет за тях, ала фатално за Саруман^[16] и почти сигурна гибел за Фродо.

Саруман отдавна проявявал интерес към Графството — защото Гандалф посещавал ония земи, а той подозирал всяка негова стъпка; и освен това защото (пак подражавайки тайно на Гандалф) бил свикнал да употребява „Полуръстов пушилист“, ала от гордост (след като някога се надсмивал на Гандалф за страстта му към билката) се мъчел да го опази в тайна доколкото било възможно. По-късно се появили и други причини. Той обичал да разширява своята власт, особено за сметка на Гандалф, а открил, че парите, които раздавал при покупката на „пушилист“ му осигуряват влияние и покваряват някои хобити, особено измежду Вържиколановци, които притежавали няколко плантации, но също тъй и сред Влачи Торбинсови^[17]. Ала освен това той започвал да усеща, че в замислите на Гандалф има някаква връзка между Пръстена и Графството. Защо била потребна тъй строга охрана около него? Поради туй почнал да сбира най-подробни сведения за Графството, видните му личности и родове, пътищата и тъй нататък. За тази цел използвал хобити в Графството, наети от Вържиколановци и Влачи-Торбинсови, но посредниците му били хора от Дунестрански произход. Когато Гандалф отказал да преговаря с него, Саруман удвоил усилията си. Скиталците заподозрели нещо нередно, ала не прогонили Сарумановите слуги — защото Гандалф нямало как да ги предупреди, а когато той заминал към Исенгард, Саруман още бил смятан за съюзник.

Известно време преди това един от най-доверените слуги на Саруман (но инак пръв злодей и разбойник, прокуден от страната Дун, където мнозина казвали, че в жилите му тече оркска кръв) се бил завърнал от границите на Графството, където преговарял за покупката на „лист“ и други запаси. Саруман вече пълнел складовете си в Исенгард за случай на война. Сега този човек отново отивал да продължи търговията и да уреди превоза на много стоки преди края на есента^[18]. Освен това имал заръка да проникне в Графството, ако е възможно, и да узнае дали напоследък известни личности не са тръгвали внезапно на пътешествие. Бил добре осигурен с карти, списъци на имена и сведения за Графството.

Край Тарбадския брод този Дунеземец бил настигнат от неколцина Черни конници. Завлекли го, примрял от ужас, на разпит пред краля-магьосник. За да отърве кожата, той предал Саруман. Тъй кралят-магьосник научил, че Саруман отдавна знае къде се намира Графството и е събрал много сведения за него, включително и такива, които трябвало да сподели със Сауроновите слуги, ако наистина бил верен съюзник. Узнал и още неща, като част от тях засягали единственото важно за него име — Торбинс. Тъкмо по тази причина Хобитово било определено за незабавно посещение и проучване.

Кралят-магьосник вече разбирал по-ясно цялото положение. В древността бил чувал нещичко за тая страна при войните си с Дунедаините, особено срещу племето Тири Гортад от местността Кардолан, наречена по-късно Могилни ридове, където сам той изпратил злите могилни твари^[19]. Като разбрал подозренията на своя Господар за някакво придвижване между Графството и Ломидол, той съобразил, че Брее (чието местоположение знаел) ще е важна точка ако не за друго, то поне за събиране на сведения^[20]. Затуй хвърлил над Дунеземеца Сянката на Страха и го пратил в Брее като съгледвач. Именно този човек бил кривогледият южняк в хана^[21].

Във вариант Б се отбелязва, че Черният капитан не знаел дали Пръстенът още е в Графството; трябвало да разбере. Графството било твърде голямо, за да нахлуе с огън и меч, както сторил със Запасливците; налагало се да действа най-вече потайно и да избягва ужаса, като същевременно дебне по източните граници. Затова пратил в Графството неколцина Конници със заповедта да се разделят докато го пресичат; единият от тях, Хамул, трябвало да открие Хобитово (виж Бележка 1), където според Сарумановите документи живеел „Торбинс“. Черният капитан спрял на лагер в Андрат, където Зеленият път минавал по дефиле между Могилните и Южните ридове^[22]; оттам неколцина други били пратени да обикалят и дебнат по източната граница, докато самият той посетил Могилните ридове. В записки за движението на Черните конници по онова време се казва, че Черният капитан останал там няколко дни и Могилните твари се разбудили, а всички зли създания, враждебни към елфи и люде, дебнели злобно из Старата гора и по Могилните ридове.

3

Относно Гандалф, Саруман и Графството

Друг комплект ръкописи от онова време съдържа голям брой недовършени разкази за ранните взаимоотношения на Саруман с Графството, особено що се отнася до „Полуръстовия пушилист“ — тема, засегната вече във връзка с „кривогледия южняк“ (виж малко по-горе). Следващият текст е само един от многото варианти, но макар и по-кратък от редица други, той изглежда най-добре обработен.

Скоро Саруман взел да завижда на Гандалф и накрая съперничеството се превърнало в ненавист — прикрита, ала тъкмо затуй още по-дълбока и по-горчива, понеже дълбоко в душата си Саруман знаел, че Сивия странник има повече сила и по-голямо влияние върху обитателите на Средната земя, макар да прикривал могъществото и да не искал от другите ни поклон, ни страхопочитание. Саруман не го почитал, но почнал да се бои от него, тъй като още не знаел доколко е прозрял Гандалф тайните му замисли; и мълчанието често го стряскало повече, отколкото словата. Поради всичко това взел открито да се отнася към Гандалф с по-малко уважение, отколкото другите мъдреци, и вечно бързал да оспори или подиграе неговите съвети; тайно обаче запомнял и обмислял всяка негова дума, като се мъчел, доколкото било възможно, да проследи и постъпките му.

Тъй стигнал Саруман до размисли за Графството и Полуръстовете, които инак би сметнал недостойни за своето внимание. Отначало изобщо не му хрумвало, че интересът на неговия съперник към този народ може да има някаква връзка с тревогите на Съвета, камо ли с Всевластния Пръстен. Защото изпървом наистина нямало такава връзка и всичко ставало само поради обичта на Гандалф към Дребния народ, освен ако в душата му неосъзнато е дремело тайно предчувствие. Дълги години той открито посещавал Графството и разказвал за неговия народ на всекиго, що желаел да слуша; а Саруман се усмихвал снизходително на нелепите приказки на стария скитник, ала въпреки туй запомнял всяка дума.

Като видял, че според Гандалф Графството е достойно за интерес, Саруман също взел да го посещава, но преоблечен и в пълна тайна, додето разузнал и запомнил всичките му области и пътища, подир което решил, че е узнал каквото трябва. И макар да му се струвало, че вече не е нито разумно, нито изгодно да ходи натам, продължил да държи границите под око. Защото все още подозирал някакви тайни замисли. Вече бил паднал толкова ниско, че очаквал всички други в Съвета да имат прикрити и далновидни кроежи за домогване до властта, властващи по един или друг начин над всяка тяхна постъпка. Затуй когато много по-късно узнал нещичко за Полуръста, у когото попаднал Пръстенът на Ам-гъл, можел само да вярва, че Гандалф го е знаел през цялото време; и тъкмо това го засегнало най-болезнено, понеже смятал за своя лична привилегия всички познания около Пръстените. А гневът му съвсем не отслабвал от мисълта, че недоверието на Гандалф е било съвсем заслужено и уместно.

Ала всъщност изпървом цялото това тайно следене нямало зъл умисъл и било просто глупост, породена от уязвено високомерие. Дреболиите, недостойни сякаш за отбелязване, често могат накрая да се окажат от изключителна важност. А, честно казано, като наблюдавал обичта на Гандалф към билката, наречена „пушилист“ (заради която според него Дребният народ заслужавал всеобща почит, дори и да не е сторил нищо друго), Саруман й се присмял открито, ала тайничко опитал тревата и скоро почнал да я използва; и по тази причина Графството станало важно за него. Но се боял да не би туй да се разкрие и подигравките му да се обърнат против самия него, та да го сочат с присмех задето подражава на Гандалф и то не как да е, а потайно. Поради тая причина най-грижливо укривал всичките си отношения с Графството още когато над него не била паднала сянката на съмнение и по границите му нямало строга охрана, та всеки желаещ можел да ги премине. Пак затова Саруман престанал да ходи лично натам; защото до ушите му достигнал слух, че не е останал съвсем незабелязан от зорките хобити, та някои от тях като виждали из горите или по нощните пътища да се прокрадва старец в сиви или ръждивочервени одежди, го мислели за Гандалф.

След това Саруман вече не посещавал Графството, тъй като се боял, че подобни слухове могат да плъзнат надлъж и шир, додето стигнат до самия Гандалф. Ала Гандалф знаел за посещенията, досещал се за тяхната цел и се смеел, смятайки туй за най-безвредната тайна на Саруман; но никому нищо не казвал, защото мразел да хвърля срам върху другиго. И все пак бил доволен, когато посещенията на Саруман престанали, понеже вече се съмнявал в него, макар да не прозирал още, че ще настане време, когато знанията на Саруман за Графството може да се окажат гибелни и да принесат огромна полза на Врага като поставят победата на косъм от лапите му.

В друг вариант е описан случаят, когато Саруман открито се подиграл на Гандалфовата страст към „пушилиста“.

Поради неприязън и страх по-късно Саруман взел да избягва Гандалф, та рядко се срещали другаде, освен при срещите на Белия съвет. Именно на Съвета през 2851 година за пръв път се заговорило за „Полуръстовия лист“ и по онова време туй било само повод за забавление, макар подир години да си го припомняли в друга светлина. Съветът се сбрал в Ломидол и Гандалф седял малко настрани, без да продумва, ала пускал невероятни облаци дим (що дотогава никога не бил вършил при тия срещи), докато Саруман говорел против него и настоявал противно на Гандалфовия съвет Дол Гулдур все още да не бъде нападан. Изглежда, както мълчанието, тъй и пушекът твърде раздразнили Саруман и преди Съветът да се разотиде, той рекъл на Гандалф:

— Когато обсъждаме тук преважни дела, Митрандир, искрено ти се чудя как можеш да се забавляваш с тия димящи играчки, додето другите разговарят сериозно.

Ала Гандалф се разсмял и отговорил:

— Нямаше да се учудваш, ако сам употребяваше тая билка. Би могъл да откриеш, че издуханият дим освобождава главата от сенките в нея. И във всеки случай дава търпение да изслушаш без гняв чуждите грешки. Но туй не е моя играчка. Изкуството принадлежи на Дребния народ от далечния Запад — весели и достойни люде, макар навярно да не заемат място във величавите ти кроежи.

Саруман не се укротил от този отговор (понеже мразел дори и най-добродушния присмех), та изрекъл високомерно и хладно:

— Глумиш се, драги ми Митрандир, както отдавна си свикнал. Знам добре, че напоследък кой знае защо проучваш всичко дребно: билки, живи създания и вдетинени народи. Времето си е твое, тъй че можеш да го прахосваш, щом нямаш по-достойни занимания; а приятели си подбирай както намериш за добре. Мрачни са обаче моите дни, та нямам време за разкази от далечни земи, нито пък за срещи с простовати селяци.

Този път Гандалф не се разсмял; и наместо да отговори, засмукал лулата си и издухал голям обръч дим, следван от върволица по-малки кръгчета. После протегнал ръка като да ги хване и те изчезнали. Сетне станал и безмълвно излязъл; а Саруман дълго останал замислен и лицето му помрачняло от яд и тревога.

Тази история се появява в шест различни ръкописа и в един от тях е казано, че Саруман бил обзет от подозрения, като се съмнявал дали е проумял правилно смисъла на Гандалфовата загадка с димните пръстенчета (а най-вече дали в нея не се крие намек за някаква връзка между Полуръстовете и съдбовния въпрос за Всевластните Пръстени, колкото и невероятно да изглеждало това; и не вярвал някой толкоз могъщ да се занимава с народа на Полуръстовете единствено заради самите тях.

 

 

В друг (задраскан) ръкопис целта на Гандалф се излага открито:

По една странна случайност в гнева си срещу нахалството на Саруман Гандалф избрал този начин да му покаже подозренията си, че в неговите замисли и проучванията на древните премъдрости за Пръстените е почнала да се примесва жажда за власт; а също така да го предупреди, че всичко ще се изплъзне от ръцете му. Защото не можем да се съмняваме, че Гандалф още не подозирал Пръстените да имат някаква връзка с Полуръстовете (камо ли с тяхното пушене)^[23]. Ако е таял подобна мисъл, определено не би постъпил така. Ала по-късно, когато Полуръстовете наистина се замесили в тия велики дела, Саруман можел само да смята, че Гандалф е знаел всичко това предварително и е укривал истината както от него, тъй и от Съвета — а целта му си представял според своите собствени замисли: да изпревари останалите в гонитбата за власт.

В „Разказ за годините“ е спомената среща на Белия съвет, през 2851 г., когато Гандалф настоял за атака срещу Дол Гулдур, но бил оборен от Саруман; а в бележка под линия е добавено: „По-късно станало ясно, че тогава Саруман вече жадувал да си присвои Единствения Пръстен и се надявал той да излезе на бял свят в търсене на господаря си, ако Саурон бъде оставен на мира.“ Горният разказ показва, че самият Гандалф е подозирал това през 2851 г.; след време обаче баща ми спомена, че от разказа на Гандалф пред Съвета на Елронд за срещата му с Радагаст следва изводът, че той не е подозирал сериозно Саруман в предателство (или в желание да си присвои Пръстена) чак до своето пленничество в Ортанк.