Кен Фолет
Зимата на света (22)

I

След сватбата Володя и Зоя се настаниха в собствен апартамент. Малко съветски младоженци имаха този късмет. През изминалите четири години индустриалната мощ на Съветския съюз беше съсредоточена в производството на оръжия. Надали бяха построени нови жилища, а и много от съществуващите бяха разрушени. Но Володя беше майор от Военното разузнаване, при това генералски син, та успя да се възползва от някои връзки.

Жилището беше малко — дневна с маса; спалня, която се заемаше почти изцяло от леглото; кухня, която се пренаселваше от двама човека; тясна тоалетна с мивка и душ и микроскопично антре с килер. Когато пуснеха радиото в дневната, можеха да го слушат в целия апартамент.

Бързо го превърнаха в свой дом. Зоя купи яркожълта кувертюра за леглото. Майката на Володя ги снабди със сервиз, който беше купила през четиридесета година в очакване на сватбата на Володя и го беше пазила през цялата война. Володя окачи на стената снимка на класа си от завършването на Военната академия.

Сега се любеха по-често. Володя не допускаше, че усамотението има някакво значение. Той никога не се стесняваше особено в жилището на родителите си или в апартамента, където Зоя живееше с колеги. Сега обаче разбираше, че това е имало някакво влияние. По-рано трябваше да говорят тихо, да внимават леглото да не скърца, а и винаги имаше възможност — макар и далечна — някой да влезе. В чуждите жилища човек никога не можеше да се усамоти напълно.

Често се будеха рано, любеха се и после лежаха и се целуваха, и разговаряха около час, преди да се приготвят за работа. Една такава сутрин Володя лежеше с глава върху бедрата на Зоя и още усещаше аромата й.

— Искаш ли чай? — попита той.

— Да, моля — отвърна тя и се изтегна доволно на възглавниците.

Володя наметна халат, мина през антренцето, влезе в малката кухня и запали самовара. С неудоволствие забеляза натрупаните в мивката съдове от вечеря.

— Зоя! В кухнята е пълен хаос.

Тя добре го чуваше в тясното жилище.

— Знам.

Той се върна в спалнята.

— Защо не почисти снощи?

— А защо ти не почисти?

Не му беше минавало през ума, че това може да е негова задача, обаче отговори:

— Трябваше да пиша доклад.

— Аз пък бях уморена.

Намекът, че той е виновен за бъркотията, подразни Володя.

— Не понасям мръсни кухни.

— И аз.

Защо беше толкова недосетлива?

— Щом не ти харесва, почисти.

— Да почистим заедно сега.

Зоя изскочи от леглото и се шмугна покрай него със съблазнителна усмивка.

Володя я последва в кухнята.

— Ти мий, аз ще суша — каза Зоя и извади чиста кърпа от чекмеджето.

Още беше гола. Володя не можеше да скрие усмивката си. Тялото й беше дълго, тънко и бяло. Имаше малки гърди с щръкнали зърна, а космите й бяха фини и руси. Една от радостите на брака със Зоя беше нейният навик да ходи гола вкъщи. Можеше да я гледа колкото иска. Когато усетеше, че я наблюдава, Зоя не се стесняваше, а само се усмихваше.

Володя запретна ръкавите на халата и започна да мие съдовете и да ги подава на Зоя. Миенето не беше много мъжествено занимание — Володя никога не беше виждал баща си да мие съдове — обаче Зоя явно смяташе, че тези задачи трябва да се споделят. Ексцентрична идея. Дали Зоя имаше обострено чувство за справедливост в брака? Или пък Володя се лишаваше от мъжественост?

Стори му се, че чува нещо навън. Надзърна в антрето — входната врата беше само на три-четири стъпки от кухненската мивка. Не видя нищо необичайно.

После вратата се отвори с трясък.

Зоя изпищя.

Володя стисна ножа, който миеше. Пристъпи пред Зоя и застана на прага на кухнята. Пред разбитата входна врата стоеше милиционер с чук в ръка.

Володя беше едновременно уплашен и ядосан.

— Какво става?

Милиционерът отстъпи и в апартамента влезе дребен мършав мъж с лице на гризач. Зетят на Володя, Иля Дворкин, който беше агент от НКВД. Носеше кожени ръкавици.

— Иля! Тъпа невестулка такава.

— Говори почтително.

Володя беше смаян. НКВД нямаше навика да арестува офицери от военното разузнаване. Обратното също беше вярно. Това би заприличало на гангстерска война.

— Защо трябваше да ми разбиваш вратата? Щях да ти отворя.

Още двама агенти влязоха в антрето и застанаха зад Иля. Бяха облечени с неизменните кожени тужурки, въпреки топлото късно лято.

Уплашеният и ядосан Володя не разбираше какво става.

Иля треперливо рече:

— Остави ножа, Володя.

— Няма защо да се плашиш. Просто миех съдовете.

Володя подаде ножа на Зоя, която още стоеше зад него.

— Ако обичате, влезте в дневната. Можем да разговаряме, докато Зоя се облече.

— Да не мислиш, че просто съм се отбил да ви видя? — раздразнено попита Дворкин.

— Каквато и да е причината, сигурен съм, че искаш да си спестиш неудобството да видиш жена ми гола.

— Тук съм по официална работа!

— Защо тогава началствата са пратили тъкмо зет ми?

Иля сниши глас.

— Не схващаш ли, че ако бяха пратили друг, неудобството щеше да е още по-голямо?

Явно имаше сериозен проблем. Володя се постара да запази фасадата на храброст.

— Какво точно искаш ти и тези тук задници?

— Другарят Берия е поел управлението на ядрената програма.

Володя знаеше. Сталин беше съставил нов комитет и беше поставил начело Берия. Берия нищо не разбираше от физика и беше съвършено некомпетентен да води научно-изследователски проект. Но Сталин му вярваше. Това беше обичаен проблем в съветското правителство — некадърни, но лоялни хора получаваха работа, с която не можеха да се справят.

— И другарят Берия има нужда съпругата ми да е в лабораторията и да работи върху бомбата. Дошли сте да я закарате на работа? — подхвърли Володя.

— Американците създадоха своята бомба преди нас.

— Точно така. Да не би причината да е в това, че са дали на експерименталната физика по-висок приоритет от нас?

— Не е възможно капиталистическата наука да е по-висша от комунистическата наука!

— Колко банално — Володя беше озадачен. Къде водеше този разговор? — И до какви изводи достигнахте?

— Трябва да е имало саботаж.

Типична милиционерска измишльотина.

— Какъв саботаж по-точно?

— Някои от учените умишлено са забавили разработването на съветската бомба.

Володя вече започваше да разбира и се изплаши. Но продължи да отговаря войнствено — винаги беше грешка да показваш слабост пред милицията.

— Защо биха направили това?

— Защото са предатели. И жена ти е една от тях!

— Надявам се, че не говориш сериозно. Дребно лайно такова…

— Тук съм, за да арестувам съпругата ти.

— Какво? — Володя беше смаян. — Това е лудост!

— Това е становището на моята служба.

— Нямате доказателства.

— За доказателства иди в Хирошима!

Зоя проговори за пръв път.

— Володя, трябва да отида с тях. Не им давай повод да арестуват и теб.

Володя размаха пръст към Иля.

— Знай, че ще имаш големи неприятности.

— Просто изпълнявам заповеди.

— Премести се. Жена ми отива в спалнята да се облече.

— Няма време за това — отвърна Иля. — Трябва да дойде така.

— Не ставай смешен.

Иля навири нос.

— Една прилична съветска гражданка не би се разхождала гола из дома си.

Володя за миг се запита как ли се чувства сестра му като жена на това влечуго.

— Значи в НКВД морално не одобрявате голотата?

— Голотата е доказателство за нейната деградация. Ще я отведем така.

— Не, няма.

— Стой настрана.

— Ти стой настрана. Тя ще се облече.

Володя застана пред тримата агенти и разпери ръце, за да може Зоя да мине зад него.

Иля се пресегна зад Володя и сграбчи ръката й.

Володя го удари с юмрук в лицето, два пъти. Иля изкрещя и се олюля. Двамата му колеги излязоха напред. Володя се засили да удари единия, но онзи се изплъзна. После двамата уловиха ръцете на Володя. Той се противеше, но агентите бяха яки и имаха опит в такива неща. Залепиха го на стената.

Докато го държаха, Иля почна да го налага с юмруци — халоса го четири пъти в лицето, после в стомаха, отново и отново, докато Володя взе да плюе кръв. Зоя опита да се намеси, обаче Иля я удари, тя извика и падна.

Халатът на Володя се разтвори. Иля го изрита в слабините, после в коленете. Володя се олюля. Повече не можеше да стои на краката си, но двамата копои го задържаха прав и Иля продължи да го удря.

Най-после Дворкин престана и разтърка кокалчетата на юмруците си. Двамата пуснаха Володя и той се свлече на пода. Едва дишаше и не можеше да помръдне, но беше в съзнание. Видя как двамата биячи извличат голата Зоя от апартамента. Иля ги последва.

Минутите се нижеха, болката се притъпи и Володя постепенно почна да диша нормално.

Малко по малко крайниците му се раздвижиха и той успя да се поизправи. Довлече се до телефона и позвъни на баща си с надеждата още да е вкъщи. С облекчение чу гласа му.

— Арестуваха Зоя — рече Володя.

— Гадове. Кой?

— Иля.

— Какво?

— Позвъни където трябва. Виж можеш ли да разбереш какво става. Трябва да измия кръвта.

— Каква кръв?

Володя затвори.

До банята имаше само няколко стъпки. Свали окървавения халат и влезе под душа. Топлата вода пооблекчи болката. Иля беше зъл, но слабоват и не беше счупил никакви кости.

Володя спря водата и се погледна в огледалото. Лицето му беше цялото в рани и синини.

Не си направи труда да се подсушава. С голямо усилие облече униформата си. Имаше нужда от този символ на власт.

Баща му пристигна, тъкмо когато Володя се мъчеше да завърже обувките си.

— Какво е ставало тук? — изрева Григорий.

— Искаха бой и аз бях достатъчно глупав да се поддам — обясни Володя.

Първоначално баща му не одобри.

— Очаквах да си по-умен.

— Настояха да я отведат гола.

— Мръсници.

— Ти разбра ли нещо?

— Още не. Говорих с няколко човека. Никой нищо не знае — Григорий беше видимо притеснен. — Или някой е направил истински тъпа грешка… или по някаква причина те са били напълно уверени в себе си.

— Закарай ме в кабинета ми. Лемитов направо ще откачи. Няма да допусне това да им се размине. Ако е позволено да постъпят така с мен, ще почнат да тормозят цялото военно разузнаване.

Шофьорът на Григорий чакаше отвън. Отидоха до летището „Ходинка“. Григорий остана в колата, а Володя докуцука до главната квартира на военното разузнаване. Отиде право в кабинета на началника си, полковник Лемитов.

Почука, влезе и заяви:

— НКВД арестува жена ми.

— Известно ми е.

— Известно ли Ви е?

— Аз одобрих.

Володя зяпна.

— Какво?

— Седнете.

— Какво става тук?

— Седнете, замълчете и ще Ви обясня.

Володя приседна на стола въпреки болките.

— Атомната бомба ни трябва, при това бързо — подхвана Лемитов. — В момента Сталин е твърд с американците, понеже със сигурност знаем, че те не разполагат с достатъчно голям ядрен арсенал, та да ни победят. Но работят по въпроса и в някакъв момент ще използват ракети. Освен ако не сме в състояние да отговорим на удара.

Това нямаше никакъв смисъл.

— Жена ми не може да създаде бомба, докато милиционерите я налагат с юмруци в лицето. Това е лудост.

— Замълчете. Нашият проблем е, че има няколко възможни варианта за разработването на бомбата. На американците им бяха необходими пет години да разберат кой действа. Ние не разполагаме с толкова време. Трябва да откраднем техните планове.

— Все пак ще имаме нужда от нашите физици, които да използват въпросните планове. За целта те трябва да се намират в лабораториите си, а не в мазето на „Лубянка“.

— Вие познавате един мъж на име Вилхелм Фрунце.

— Бяхме съученици в Берлинската мъжка гимназия.

— Той ни предаваше важна информация за британските ядрени изследвания. После се премести в Америка и работи там в проекта за бомбата. Агентите на НКВД във Вашингтон се свързаха с него, подплашиха го с некадърността си и така провалиха контакта. Трябва да си върнем Фрунце.

— И какво общо има това с мен?

— Той Ви има доверие.

— Не съм сигурен, че е така. Не сме се виждали от дванадесет години.

— Искаме да заминете за Америка и да разговаряте с него.

— Защо тогава арестувахте Зоя?

— За да сме сигурни, че ще се върнете.

II

Володя си повтаряше, че знае как се правят такива неща. Преди войната, в Берлин, той се отърваваше от следящото го Гестапо, срещаше се с възможни шпиони, вербуваше ги и ги превръщаше в достоверни източници на секретна информация. Никога не беше лесно — особено да придума някого да стане предател — ала Володя беше специалист.

Сега обаче се намираше в Америка.

Западните държави, където беше работил през тридесетте и четиридесетте години — Германия и Испания — въобще не приличаха на Америка.

Володя беше изумен. Цял живот му повтаряха, че холивудските филми показват пресилена картина на добруване, а всъщност повечето американци живеят в бедност. Но още от деня, когато пристигна в САЩ, на Володя му стана ясно, че филмите съвсем не преувеличават. Трудно се срещаха бедняци.

Ню Йорк беше претъпкан с автомобили. Караха ги хора, които очевидно не бяха важни държавни служители: младежи, мъже в работно облекло и дори жени, тръгнали на покупки. И всички бяха толкова добре облечени! Мъжете явно носеха най-хубавите си костюми. Краката на жените бяха обвити във фини чорапи. Като че всички имаха чисто нови обувки.

Наложи се Володя да си напомня час по час, че Америка има и лоши страни. Имаше бедност, все някъде. Негрите бяха преследвани и в Юга нямаха право на глас. Имаше голяма престъпност — самите американци твърдяха, че е необуздана — макар че, странно, Володя не видя никакви доказателства за това и се чувстваше напълно спокоен, докато вървеше по улиците.

В продължение на няколко дни разглеждаше Ню Йорк. Работеше върху своя английски, който не беше добър. Не че това имаше някакво значение — градът беше пълен с хора, които говореха на лош английски със силен акцент. Володя опозна физиономиите на агентите от ФБР, които имаха задачата да го следят, и си набеляза няколко удобни места, където можеше да се освободи от тях.

Едно слънчево утро Володя излезе от съветското консулство в Ню Йорк. Не носеше шапка и беше облечен само в сив панталон и синя риза, все едно просто ще изтича да свърши някоя дреболия. Младеж в тъмен костюм и с вратовръзка го последва.

Володя влезе в магазина „Сакс“ на Пето авеню и си купи бельо и кафява риза на ситно каре. Който и да го следеше, трябваше да реши, че просто пазарува.

Шефът на нюйоркския клон на НКВД съобщи, че един съветски екип ще следи Володя по време на визитата му, за да се гарантира доброто му поведение. Володя едва прикриваше гнева си към организацията, която беше арестувала Зоя, и с усилие се удържа да не стисне човека за гърлото и да го удуши. Все пак запази спокойствие. Саркастично отбеляза, че за да изпълни мисията, ще се наложи да се отърве от опашката от ФБР и така неумишлено да загуби и хората от НКВД, но им пожелава успешна работа. В повечето дни успяваше да се освободи от тях след не повече от пет минути.

Следователно младежът, който го следеше сега, сигурно беше федерален агент. Строгото му облекло потвърждаваше предположението.

Понесъл покупките си в книжна торба, Володя излезе от магазина през страничен изход и взе такси. Остави ръкомахащия агент на тротоара. Когато таксито взе два завоя, Володя подхвърли на шофьора някаква банкнота и изскочи навън. Стрелна се в станцията на метрото, излезе от другата страна и постоя пет минути във входа на някаква сграда.

Агентът в тъмния костюм не се виждаше никъде.

Володя тръгна към Пен стейшън.

Отново провери дали не го следят и си купи билет. С билета и кесията с покупките в ръка, Володя се качи на влака.

Пътуването до Албъкърки отне три дни.

Влакът летеше миля подир миля през богати обработваеми земи, край огромни заводи, бълващи дим, и големи градове, където небостъргачите дръзко опираха в облаците. Съветският съюз беше по-голям, но — с изключение на Украйна — се състоеше предимно от иглолистни гори и замръзнали степи. Володя никога не си беше представял, че е възможно такова богатство.

А богатството не беше всичко. В продължение на няколко дни една мисъл се беше загнездила някъде в ума на Володя. Имаше нещо странно в американския живот. Най-сетне той осъзна какво е: никой не му искаше документи за проверка. След като мина през имиграционния контрол в Ню Йорк, повече никъде не се наложи да показва паспорта си. Излизаше, че в тази страна всеки човек може да иде на гарата или на спирката на автобуса и да си купи билет за всяко място, което му хрумне, без да се налага да има разрешително или да обяснява на някой чиновник целта на пътуването си. Усещането за свобода беше опасно опияняващо. Володя можеше да отиде където пожелае!

Богатството на Америка освен това засили у Володя страховете за собствената му страна. Германците почти бяха разорили Съветския съюз, а Америка беше три пъти по-многолюдна и десет пъти по-богата от Германия. Мисълта, че русите могат да се сплашат и да се подчинят посмекчи съмненията на Володя относно комунизма, въпреки всичко, което НКВД причини на жена му и на него самия. Той не би искал един ден децата му да живеят в свят, в който господства Америка.

Володя пътува през Чикаго и Питсбърг и нито веднъж не привлече внимание. Дрехите му бяха американски, а акцентът му остана незабелязан по простата причина, че не говореше с никого. Купуваше сандвичи и кафе с посочване и плащане. Разглеждаше оставените от другите пасажери вестници и списания, гледаше снимките и се мъчеше да разбере заглавията.

Последната част го отведе в дивата красота на пустинята. В далечината се виждаха заснежени върхове, обагрени в червено от изгрева. Може би затова планините се наричаха Кръвта Христова.^[1]

Володя влезе в тоалетната, смени си бельото и облече новата риза.

Очакваше железопътната гара да е под наблюдението на ФБР или на военните и наистина забеляза един младеж, чието карирано сако — твърде дебело за Ню Мексико през септември — не можеше да прикрие издутината от пистолета в презраменния кобур. Агентът несъмнено се интересуваше от пътници, които може би пристигаха от Ню Йорк или Вашингтон. Володя, без шапка и сако, приличаше на местен жител, който се връща от кратко пътуване. Не го проследиха до автогарата, където си купи билет и взе автобуса на „Грейхаунд“ за Санта Фе.

Стигна там късно следобед. Видя на спирката двама федерални агенти, които го огледаха внимателно. Но не можеха да проследят всички, които слизаха от автобуса, и отново обикновената външност на Володя ги накара да го пропуснат.

Той се постара доста да изглежда като човек, който знае къде отива, и тръгна из улиците на Санта Фе. Слънцето напичаше ниските къщи с плоски покриви и ъгловатите черкви, които му напомниха за Испания. Сградите надвисваха над тротоарите и сянката под аркадите беше приятна.

Пропусна „Ла Фонда“, големия хотел до катедралата на централния площад, и отиде в „Сейнт Франсис“. Плати в брой и се представи като Робърт Пендър, който можеше да е както американец, така и от някоя европейска страна.

— Куфарът ми ще бъде доставен по-късно — рече той на хубавото момиче на рецепцията. — Ако съм навън, ще се погрижите ли да го отнесат в стаята ми?

— О, разбира се, няма проблем.

— Благодаря — отговори Володя и добави една фраза, която беше чул няколко пъти във влака. — Оценявам жеста.

— Ако не съм тук, някой друг ще отнесе багажа Ви в стаята, щом има етикет с Вашето име.

— Има.

Володя нямаше никакъв куфар, но момичето нямаше да забележи.

Тя погледна какво е написал в книгата и подхвърли:

— Значи сте от Ню Йорк, господин Пендър.

Тонът й беше леко скептичен, понеже Володя не звучеше като нюйоркчанин.

— Всъщност съм от Швейцария — уточни той, посочвайки неутрална страна.

— А, това обяснява акцента. Досега никога не съм виждала човек от Швейцария. Що за страна е Вашата?

Володя не беше стъпвал там, обаче беше виждал снимки, затова отговори:

— Вали много сняг.

— Е, порадвайте се на времето в Ню Мексико.

— Разбира се.

Пет минути по-късно Володя излезе от хотела.

Колегите в съветското посолство му бяха казали, че някои от учените живеят в близост до лабораторията в Лос Аламос, но това е по-скоро лагер с малко удобства, затова повечето предпочитат по възможност да наемат къщи или апартаменти недалеч, ако могат. Вили Фрунце можеше да си позволи това: той беше женен за преуспяла художничка, авторка на комикса Мързеливката Алис. Жената, чието име също беше Алис, беше свободна да работи където пожелае. Двамата живееха в стария град.

Нюйоркският клон на НКВД беше предоставил на Володя тази информация. Внимателно бяха проучили Фрунце и Володя разполагаше с адреса, телефонния номер и описание на колата му, предвоенен Плимут кабриолет с бяла ивица на гумите.

На приземния етаж на сградата, където живееха двамата Фрунце, имаше художествена галерия. Апартаментът над нея имаше голям прозорец, който гледаше на север и явно беше удобен за художничката. Отпред беше паркиран Плимутът.

Володя реши да не влиза — вероятно жилището се подслушваше.

Вили Фрунце и жена му бяха заможно семейство без деца и затова той прецени, че няма да прекарат петъчната вечер вкъщи, седнали до радиото. Реши да почака някъде наоколо и да види дали ще излязат.

Прекара известно време в галерията и разгледа картините, които се продаваха. Предпочиташе ясните и живи рисунки и определено не би искал да притежава някоя от тези цапаници. Намери кафене по-надолу на улицата и се настани до прозореца. Виждаше вратата на сградата на Вили Фрунце. Поседя в кафенето един час, излезе, купи вестник и застана на автобусната спирка, преструвайки се, че чете.

Продължителното чакане му показа, че никой не наблюдава жилището на физика. Това означаваше, че федералните и военните не го смятат за голяма заплаха за програмата. Фрунце беше чужденец, но такива бяха още мнозина учени. Навярно не знаеха нищо съмнително за него.

Кварталът беше предимно търговски и улиците гъмжаха от народ, обаче след няколко часа Володя се притесни, че някой може да забележи как той се мотае наоколо.

Тогава Фрунце и съпругата му излязоха.

За последните дванадесет години Вили беше понатежал — в Америка не страдаха от недостиг на храна. Въпреки че беше само на тридесет години, беше почнал да оплешивява. Все още имаше типичното си сериозно изражение. Облечен беше в обичайното за американците съчетание от спортна блуза и панталони в цвят каки.

Съпругата му не беше толкова консервативно облечена. Светлата й коса беше прибрана под барета, а роклята й беше безформена и кафеникава. Но носеше много гривни и пръстени. Володя си спомни, че така се носеха по-артистичните персони в Германия преди Хитлер.

Семейство Фрунце тръгнаха надолу по улицата и Володя ги последва.

Питаше се какви са политическите убеждения на съпругата и как щеше да се отрази нейното присъствие на предстоящия труден разговор. Навремето в Германия Фрунце беше твърд социалдемократ, затова нямаше голяма вероятност жена му да е консерваторка. Външният й вид също подкрепяше такова предположение. От друга страна, тя може би не знаеше, че по време на престоя си в Лондон Фрунце предаваше секретна информация на Съветския съюз. Следователно тя беше неизвестна величина.

Володя би предпочел да говори с Вили насаме и обмисли дали сега да не се откаже и да опита отново на другия ден. Но рецепционистката в хотела беше забелязала чуждестранния му акцент и до сутринта той можеше да се сдобие с опашка от ФБР. Можеше да се справи с преследвачи, въпреки че в този малък град няма да е така лесно като в Ню Йорк или Берлин. При това на другия ден беше събота и двамата Фрунце вероятно щяха да прекарат деня заедно. Колко ли щеше да се наложи да чака, преди да се срещне с него на четири очи?

Подобни решения никога не се взимаха лесно. Като поразмисли, Володя реши да действа сега.

Вили Фрунце и жена му отидоха да вечерят.

Володя мина покрай заведението и надзърна през прозореца. Мястото не беше скъпо и имаше сепарета. Володя реши да ги остави да се нахранят, преди да влезе и да се настани при тях. Настроението им щеше да е по-добро на пълен стомах.

Почака половин час, без да изпуска входа на ресторанта от поглед. След това, изпълнен с опасения, влезе.

Вили и жена му приключваха с вечерята. Докато Володя прекосяваше заведението, Вили го погледна, обаче не го позна.

Володя се разположи в сепарето до Алис и тихо заговори на немски:

— Здрасти, Вили. Не ме ли помниш от училище?

Фрунце се взира в него няколко секунди. После на лицето му изгря широка усмивка:

— Пешков? Володя Пешков? Наистина ли си ти?

Облекчението заля Володя като вълна. Фрунце беше приятелски настроен към него. Не се налагаше да преодолява бариера от враждебност.

— Наистина съм аз — отговори Володя и подаде ръка. После се обърна към Алис на английски:

— Моля да ме извините, но говоря езика Ви много слабо.

— Не се мъчете да опитвате — рече Алис на немски. — Моите родители са дошли тук по същото време като семейството на Вили.

— Напоследък мислех за теб — подхвърли удивен Фрунце. — Запознах се с друг човек с твоята фамилия — Грег Пешков.

— Наистина ли? Баща ми е имал брат, Лев, който е дошъл в Америка май през петнадесета година.

— Не. Лейтенант Пешков е много по-млад. Както и да е. Какво правиш тук?

Володя с усмивка отговори:

— Дойдох да се срещна с теб.

Преди Фрунце да попита защо, той продължи:

— Последния път, когато те видях, ти беше секретар на социалдемократическата партия в Нойкьолн.

Това беше втората стъпка. След като започнаха разговора на приятелска основа, сега Володя напомняше на Вили за младежкия му идеализъм.

— Да. Този опит ме убеди, че демократичният социализъм не работи — заяви Фрунце. — Оказахме се напълно безпомощни срещу нацистите. Наложи се Съветският съюз да ги възпре.

Това беше самата истина и на Володя му стана приятно, че Фрунце го осъзнава. Коментарът показа и нещо по-важно — политическите идеи на Фрунце не бяха омекнали от охолния живот в Америка.

— Смятахме да пийнем нещо в бара на ъгъла — намеси се Алис. — В петък вечер там се отбиват доста от учените. Искате ли да дойдете с нас?

Последното нещо, от което Володя имаше нужда, беше да го засекат на публично място със семейство Фрунце.

— Не знам — отговори той. Всъщност вече се заседаваше твърде дълго с тях в ресторанта. Време беше за третата стъпка: да напомни на Фрунце за неговата страшна вина. Приведе се и сниши глас.

— Вили, ти знаеше ли, че американците ще пуснат бомбата над Япония?

Настана тишина. Володя затаи дъх. Заложи на това, че Фрунце изпитва тежки угризения.

За миг се уплаши, че е отишъл твърде далеч. Фрунце изглеждаше готов да избухне в сълзи.

После се овладя.

— Не, не знаех. Никой от нас не знаеше.

— Предполагахме — гневно рече Алис. — Че американските военни ще направят някаква демонстрация на мощта на бомбата, за да сплашат японците и да ги накарат да капитулират по-бързо.

„Значи Алис е знаела за бомбата от по-рано“, каза си Володя. Нищо чудно. Мъжете бързо установяваха, че не могат да пазят подобни неща в тайна от съпругите си. Алис продължи:

— И така, ние очаквахме да взривят бомбата някога, някъде. Но си представяхме, че ще унищожат някой необитаем остров или някой военен обект, където има много оръжия и малко хора.

— Това би било оправдано — каза Фрунце, после гласът му се сниши до шепот. — Но… никой не допускаше, че ще хвърлят бомбата над град и ще убият осемдесет хиляди мъже, жени и деца.

Володя кимна.

— Знаех си, че ще се чувстваш така.

Всъщност с цялото си сърце се бе надявал на това.

— Кой би се чувствал инак? — попита Фрунце.

— Нека ти задам един още по-важен въпрос.

Това беше четвъртата стъпка.

— Ще го направят ли пак?

— Не знам. Може би. Дано Бог се смили над всички ни, могат да го направят.

Володя прикри задоволството си. Беше накарал Фрунце да се чувства отговорен не само за миналата употреба на ядреното оръжие, но и за бъдещата.

Той кимна.

— И ние така смятаме.

— Кои сте тези „ние“? — остро попита Алис.

Тя беше проницателна и навярно много по-разумна от съпруга си. Володя трудно би я заблудил и затова реши да не го прави. Налагаше се да рискува и да говори открито с нея.

— Справедлив въпрос — рече той. — Пък и аз не съм дошъл чак тук, за да мамя своя стар приятел. Аз съм майор от разузнаването на Червената армия.

Двамата го зяпнаха. Сигурно вече бяха допуснали нещо такова, обаче прямотата му ги смая.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. Нещо от огромна важност. Има ли къде да поговорим насаме?

Фрунце и жена му изглеждаха неуверени.

— В нашия апартамент? — предложи Вили.

— Вероятно е натъпкан с микрофони от ФБР.

Фрунце имаше известна представа от работата на тайните служби, обаче Алис беше шокирана:

— Наистина ли мислите така? — попита тя невярващо.

— Да. Можем ли да идем с колата някъде извън града?

— Има едно място, където по това време имаме навика да ходим да гледаме залеза — каза Фрунце.

— Отлично. Вървете в колата. Аз ще дойда малко след вас.

Фрунце плати сметката и двамата с Алис излязоха. Володя тръгна след тях. Установи, че не ги следят. Влезе в Плимута. Разположиха се по американски — тримата на предната седалка. Фрунце подкара извън града.

Минаха по един черен път и се озоваха на невисок хълм. Там Фрунце спря колата. Володя им махна да излизат и ги отведе на стотина ярда от колата — за всеки случай.

Наслаждаваха се на залеза над каменистата земя и ниските храсталаци. Володя премина на петата стъпка.

— Мислим, че следващата бомба ще бъде пусната някъде в Съветския съюз.

Фрунце кимна.

— Пази Боже. Обаче навярно имаш право.

— И ние не можем да направим абсолютно нищо — додаде Володя, неуморно преследвайки целта си. — Няма предпазни мерки, които да сме в състояние да вземем. Няма прегради, които да можем да издигнем. Няма начин да предпазим нашия народ. Няма защита от атомната бомба. От бомбата, която ти създаде, Вили.

— Знам — тъжно отвърна Фрунце. Очевидно вярваше, че ако Съветският съюз бъде нападнат с ядрено оръжие, това ще е по негова вина.

Шеста стъпка.

— Само наличието на наша бомба би предоставило някаква защита.

Физикът не искаше да повярва.

— Това не е защита.

— Но е пречка.

— Може и така да е — отстъпи Вили.

— Не искаме тези бомби да се разпространяват — каза Алис.

— Нито пък аз — отговори Володя. — Обаче единственият сигурен начин да попречим на американците да изравнят Москва със земята, както направиха в Хирошима, е Съветският съюз да разполага със своя бомба и да заплаши, че ще отвърне на удара.

— Той е прав, Вили — намеси се Алис. — По дяволите, всички го знаем.

Володя се убеди, че Алис е силната фигура в семейството. Постара се да звучи небрежно и мина към седмата стъпка.

— С колко бомби разполагат американците сега?

Това беше критичен момент. Отговореше ли на този въпрос, Фрунце щеше да прекрачи една невидима линия. Дотук разговорът беше общ. А сега Володя искаше секретна информация.

Колебанието на Фрунце продължи доста. Най-сетне той хвърли поглед на Алис.

Володя видя, че тя кимна почти незабележимо.

— Само една.

Володя прикри задоволството си. Фрунце беше предал доверието на американците. Това беше трудната първа стъпка. Следващата тайна щеше да излезе по-лесно.

— Но скоро ще имат още — додаде Фрунце.

— Това е надпревара и ако загубим, загиваме — настоятелно рече Володя. — Длъжни сме да направим поне една бомба, преди те да са изработили достатъчно, за да ни изтрият от лицето на земята.

— И можете ли?

Това помогна на Володя да премине към осмата стъпка.

— Имаме нужда от помощ.

Начаса забеляза как изражението на Фрунце стана по-твърдо. Предположи, че физикът си припомня причините, които го бяха накарали да откаже да сътрудничи на НКВД.

— И какво ще стане, ако Ви кажем, че не можем да помогнем? — попита Алис. — Ако Ви кажем, че е прекалено опасно?

Володя се вслуша в инстинкта си. Вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Прибирам се у дома и докладвам, че съм се провалил. Не мога да ви принудя да направите нещо, което не искате. Не бих желал да ви притискам или да ви изнудвам по някакъв начин.

— И никакви заплахи? — попита Алис.

Това потвърди предположението на Володя, че от НКВД са опитали да тормозят Фрунце. Те само това си знаеха. Обърна се към физика:

— Аз дори не се старая да те убедя. Излагам фактите. Другото оставям на теб. Ако искаш да помогнеш, аз съм тук като твоя свръзка. Ако виждаш нещата другояче, тогава край. И двамата сте умни хора. Даже и да исках, нямаше да успея да ви излъжа.

Двамата Фрунце отново се спогледаха. Володя се надяваше да мислят колко различен е той от последния съветски агент, който се беше свързал с тях.

Мълчанието се проточи болезнено дълго.

Най-сетне Алис проговори.

— От каква точно помощ се нуждаете?

Не беше точно съгласие, но беше по-добро от отказ и логично доведе до деветата стъпка.

— Съпругата ми е физик и участва в екипа, който работи върху бомбата.

Володя се надяваше, че този факт ще му придаде по-човешки вид в момент, когато двамата Фрунце биха могли да допуснат, че той ги манипулира.

— Тя ми обяснява, че има няколко пътя, по които да се стигне до създаването на бомбата, а ние не разполагаме с време да изпитаме всички. Можем да си спестим години работа, ако разберем кой е проработил при вас.

— Разумно е — съгласи се Вили.

Стъпка десета. Най-важната.

— Трябва да знаем какъв тип бомба беше хвърлена в Япония.

Видно беше, че Фрунце се измъчва. Погледна съпругата си.

Този път тя не кимна. Но и не поклати отрицателно глава. Изглежда и тя се разкъсваше не по-малко от него.

— Два типа — въздъхна Фрунце.

Володя беше едновременно развълнуван и озадачен.

— Две различни бомби?

Фрунце кимна.

— За Хирошима бомбата беше ураниева с възпламеняване. Нарекохме я „Момчето“. За Нагасаки — „Дебелака“ — беше плутониева с имплозия.

Володя едва си поемаше дъх. Данните пареха.

— И коя е по-добра?

— Видя се, че и двете работят, обаче „Дебелака“ се произвежда по-лесно.

— Защо?

— Нужни са години, за да се произведе уран-235 за една бомба. Плутоният се добива по-бързо, при положение че разполагате с ядрен реактор.

— Следователно Съветският съюз трябва да копира „Дебелака“.

— Определено.

— Има още нещо, което можеш да направиш, за да спасиш Съветския съюз от гибел.

— Какво?

Володя го погледна право в очите.

— Донеси ми плановете.

Вили пребледня.

— Аз съм американски гражданин. Ти ме молиш да извърша предателство. Това се наказва със смърт. Могат да ме пратят на електрическия стол.

„Същото се отнася и за жена ти“, каза си Володя, „тя е съучастница. Слава Богу, че не си помислил за това.“

А на глас каза:

— През последните няколко години съм искал от много хора да излагат живота си на опасност. Хора като вас двамата, германци, които ненавиждат нацистите, мъже и жени, които поемаха ужасен риск и ни пращаха информация, която ни помогна да спечелим войната. И трябва да ви кажа същото, което казвах и на тях — ако не го направите, ще загинат много повече хора.

Володя млъкна. Това беше най-силният му довод. Нямаше какво повече да предложи.

Фрунце отново погледна жена си.

— Ти направи бомбата, Вили — каза му тя.

— Ще си помисля — отговори Вили на Володя.

III

Два дни по-късно той предаде плановете.

Володя ги отнесе в Москва.

Зоя беше освободена от затвора. Не беше толкова ядосана от ареста, колкото беше съпругът й.

— Направиха така в защита на революцията — подхвърли тя. — Не ме биха. В ареста бях просто като в някой особено скапан хотел.

Когато се прибраха у дома и се любиха, Володя рече:

— Имам да ти покажа нещо, което донесох от Америка.

Изтъркули се от леглото, отвори някакво чекмедже и извади книга.

— Нарича се каталог на „Сиъръс Робък“ — съобщи Володя и седна до Зоя. — Гледай това.

Каталогът се отвори на страница с дамско облекло. Манекените бяха абсурдно слаби, но тъканите на дрехите бяха ярки и ведри — райета, карета, едноцветни, плисета, платки, коланчета.

— Тази е хубава — посочи Зоя. — Два и деветдесет и осем много пари ли са?

— Всъщност не. Средната седмична заплата е около петдесет долара, наемът за жилище е приблизително една трета от това.

— Наистина ли? — Зоя беше удивена. — И повечето хора лесно могат да си позволят такива дрехи?

— Точно така. Може би селяните не могат. От друга страна, тези каталози са предназначени за фермерите, които живеят на над сто километра от най-близкия магазин.

— И как се прави?

— Избираш от книгата каквото искаш и им пращаш парите. След две седмици пощальонът ти донася каквото си поръчала.

— Царска работа — Зоя взе каталога и го разлисти. — А, има и още!

Следваха сака и поли от по четири и деветдесет и осем за костюм.

— И тези са елегантни.

— Продължавай, продължавай — настоя Володя.

Зоя изумена разглеждаше страница след страница дамски палта, шапки, обувки, бельо, пижами, чорапи.

— И хората могат да поръчат всичко това?

— Точно така.

— Ами че на коя да е от тези страници има по-голям избор от цял съветски магазин!

— Именно.

Зоя продължи бавно да разлиства. Мъжките облекла бяха също толкова разнообразни. И детските. Зоя забоде показалец върху дебело вълнено палто за момченце на цена петнадесет долара.

— Предполагам, че на тази цена всяко момче в Америка има такова палто.

— Навярно.

След дрехите бяха мебелите. Легло за двадесет и пет долара. Всичко беше евтино при седмична заплата от петдесет долара. Имаше още и още. Стотици неща, които в Съветския съюз не можеха да се купят за никакви пари — играчки, настолни игри, козметика, китари, работни инструменти, електроуреди, романи с шарени корици, коледна украса, тостери.

Даже трактор.

— Как мислиш — полюбопитства Зоя, — дали всеки в Америка, който иска трактор, може да го получи веднага?

— Стига да има пари.

— И не е нужно да се записва в списък и да чака няколко години?

— Не.

Зоя затвори каталога и мрачно се взря във Володя.

— Щом хората могат да имат всичко това, за какво им е притрябвал комунизмът?

— Добър въпрос.