Кен Фолет
Крахът на титаните (156)

I

Гас Дюър трудно свикна с войнишкия живот. Беше висок и несръчен и му беше трудно да марширува, да отдава чест и да набива крак по военному. Що се отнася до физическата подготовка, той от ученик не беше правил упражнения. Приятелите му, които знаеха неговия вкус към букетите цветя на масата и ленените чаршафи, смятаха, че армията ще бъде ужасен шок за Гас. Чък Диксън, с когото бяха заедно в офицерската школа, рече:

— Гас, у дома ти дори не пускаш сам водата във ваната.

Но Гас оцеля. Бяха го пратили в пансион, когато беше на единадесет години, така че за него не беше новост да го тормозят побойници или да получава глупави заповеди от висшестоящите. Чуваше подигравки заради богаташкия си произход и деликатните добри обноски, но ги понесе търпеливо.

При по-енергични действия пък, както изненадано коментира Чък, Гас показваше една върлинеста елегантност, която по-рано разкриваше само на тенис корта.

— Изглеждаш като жираф, по дяволите, обаче и тичаш като жираф — казваше Чък.

Освен това Гас се справяше добре с бокса заради дългите си ръце, обаче сержантът-инструктор прискърбно му съобщи, че му липсва инстинкт на убиец.

За нещастие се оказа, че е ужасен стрелец.

Искаше да се справи добре във войската, донякъде защото знаеше, че хората не вярват, че може да се пребори. Имаше потребност да докаже на останалите, навярно и на себе си, че не е мекушав. Ала имаше и още една причина. Гас вярваше в онова, за което воюваше.

Пред Конгреса и Сената президентът Уилсън произнесе реч, която проехтя като тръбен призив по целия свят. Той призоваваше, ни повече, ни по-малко, за нов световен ред.

— По силата на нарочни договори трябва да се създаде всеобщ съюз на народите, който да позволява взаимни гаранции на политическата независимост и териториалната цялост и на големите, и на малките държави.

Обществото на народите беше мечтата на Уилсън, на Гас и на мнозина други. Сред тях, доста изненадващо, беше и сър Едуард Грей, който пръв даде тази идея, докато беше външен министър.

Уилсън изложи програмата си в четиринадесет точки. Говори за намаляване на въоръженията; за правото на колониалните народи да се произнасят относно своето бъдеще и за свободата на балканските държави, Полша и народите на Османската империя. Тази реч стана известна като Четиринадесетте точки на Уилсън. Гас завиждаше на онези, които са помагали на президента да я напише. Навремето и той бе имал участие в това.

— Цялата програма има един явен принцип — каза Уилсън. — Това е принципът на справедливост за всички народи и националности и тяхното право да живеят в равна свобода и безопасност, независимо дали са силни или слаби. — Когато прочете тези думи, Гас се просълзи. — Народът на Съединените щати не може да действа според какъвто и да е друг принцип — твърдеше Уилсън.

Наистина ли беше възможно държавите да уреждат споровете си без война? Ето за това, парадоксално, си струваше да се воюва.

Гас и Чък, и техният картечен батальон отплаваха от Хобокън, Ню Джърси, на борда на Корина — бивш луксозен лайнер, превърнат във военен транспортен кораб. Плаването продължи две седмици. Като младши лейтенанти, Гас и Чък имаха обща каюта на горната палуба. Някога бяха съперници за симпатиите на Олга Вялова, обаче станаха приятели.

Техният кораб беше част от конвой с ескорт от военноморски флот и пътуването мина безпрепятствено, с изключение на това, че неколцина загинаха от инфлуенца — новата болест, която вилнееше по целия свят. Храната беше лоша и войниците се шегуваха, че немците са се отказали от подводната война и сега целта им е да победят, като ги изтровят.

Корина чака ден и половина във водите край Брест, на северозападния край на Франция. Дебаркираха на пристанището — претъпкано с хора, превозни средства и запаси, огласяно от гръмки заповеди и ръмжащи двигатели и оживявано от сновящите нетърпеливи офицери и потни докери. Гас направи грешката да попита един сержант каква е причината за забавянето.

— Какво забавяне, господине? — отвърна онзи, като при това успя да придаде на обръщението обидно звучене. — Вчера свалихме пет хиляди човека с всичките им коли, оръжия, палатки и полеви кухни и ги прехвърлихме на железниците и по шосетата. Днеска сваляме още пет хиляди, утре също. Няма забавяне, господине. Действаме адски бързо.

— Казаха ли ти сега? — ухилено измърмори Чък.

Хамали бяха цветнокожи войници. Там, където се налагаше черните и белите войници да ползват общи помещения, имаше проблеми, предизвиквани обикновено от белите от Дълбокия Юг, така че армията най-сетне се предаде. Вместо да смесва хората на фронта, пращаше цветнокожите полкове да работят в тила. Гас знаеше за горчивите оплаквания на войниците негри — и те искаха да се сражават за страната си, като всички други.

По-голямата част от полка напусна Брест с влак. Не ги настаниха в пътнически вагони, а ги натъпкаха във вагоните за добитък. Гас забавляваше войниците с превода на надписа отстрани — „Четиридесет човека или осем коня“. Картечният батальон обаче разполагаше със собствен превоз и така Гас и Чък се отправиха към лагера си южно от Париж по шосе.

В Щатите се бяха обучавали на окопен бой с дървени пушки, а сега имаха истински оръжия и муниции. Като офицери, Гас и Чък получиха полуавтоматични пистолети Колт М1911 с пълнител за седем патрона в дръжката. Преди да потеглят от Щатите, те изоставиха широкополите шапки и ги замениха с по-практичните кепета с характерен надлъжен ръб. Освен това имаха и стоманени каски като британските, във формата на супник.

Сега облечените в сини куртки френски инструктори ги обучаваха как да се бият редом с тежката артилерия — умение, което до момента не беше нужно на американската армия. Гас говореше френски и затова беше неизбежно да го назначат за офицер за свръзка. Двустранните отношения бяха добри, макар французите да се оплакваха, че цената на брендито се е вдигнала след пристигането на американските войничета.

Германската офанзива беше продължила успешно и през април. Лудендорф беше навлязъл толкова дълбоко във Фландрия, че генерал Хейг каза, че британците са притиснати до стената — думи, които разтърсиха американците.

Гас не бързаше да влезе в бой. Чък обаче почваше да губи търпение в тренировъчния лагер. „Защо водим учебни сражения“, искаше да узнае той, „когато трябва да участваме в истински?“ Най-близкият участък на немския фронт се намираше в шампанския град Реймс, северно от Париж. Полковник Уагнър обаче, командир на Гас, каза, че съюзното разузнаване е уверено, че в този сектор няма да има немска офанзива.

Ала това предвиждане на съюзното разузнаване се оказа напълно погрешно.