Анна Тод
След (81)

Глава осемдесет

Докато се изкъпем, става почти четири сутринта.

— Трябва да ставам след час — въздишам тежко с глава върху гърдите му.

— Можеш да спиш до седем и половина и пак ще стигнеш навреме — напомня ми той.

Не ми се иска да бързам, като стана, а и не съм свикнала да не ставам рано, но определено имам нужда от сън. Да се надяваме, че след тази кратка дрямка няма да припадна или да заспя права още на първия си истински работен ден.

— Ммм — не мога да отворя уста дори да му отговоря.

— Ще ти наглася алармата — казва, но усещам, че заспивам.

 

Опитвам се да навия крайчетата на косата си. Очите ми горят от липсата на сън. Докато се мъча да сложа кафява очна линия, започват да сълзят и горят. Обличам новата си рубиненочервена рокля. Деколтето е квадратно и очертава бюста ми добре, но не е безсрамно дълбоко. Роклята е съвсем малко над коляното, а тънкото коланче на кръста създава впечатлението, че съм положила прекалено много усилия за тоалета си, но всъщност не е така.

Около секунда обмислям дали да не си сложа малко руж, но благодарение на Хардин бузите ми все още са червени и греят. Обувам новите обувки и се поглеждам в огледалото. Роклята е красива и изглеждам наистина добре.

Отправям очи към Хардин. Спи, увит в одеялото на малкото ми легло, краката му стърчат навън. Усмихвам се. Не исках да го будя, преди да съм напълно готова. По едно време мислех изобщо да не го будя, но аз съм егоист и искам да го целуна за довиждане.

— Трябва да тръгвам — казвам и леко разтърсвам рамото му.

— Обичам те — отвръща и подава устни за целувка, без да отваря очи.

— Ще ходиш ли на лекции? — питам, след като го целувам.

— Не — казва и се обръща на другата страна.

Целувам рамото му, вземам сакото и чантата си. Така отчаяно копнея да се мушна в леглото при него. Може би не е чак толкова лоша идея да живеем заедно. Така или иначе, повечето нощи прекарваме заедно. Не! Идеята е лоша. Рано е, прекалено е рано.

Въпреки това през цялото време в колата си представям как си наемаме жилище, как избирам пердетата и как боядисваме заедно стените. Докато стигна до асансьора, вече съм избрала завеса за душа и кърпи за банята, но тогава асансьорът спира на третия етаж. Качва се млад мъж в тъмносиньо сако и прекъсва мечтанията ми.

— Здравей — казва и посяга към копчетата, но когато вижда, че бутонът за петия етаж вече е натиснат, се обляга на стената.

— Нова ли си тук? — пита. Мирише на сапун, очите му са наситеносини. Контрастът с черната му коса е изумителен.

— Само стажантка съм.

— Само? — засмива се.

— Исках да кажа, че съм стажантка, не съм на пълен работен ден — поправям се смутена.

— И аз започнах като стажант преди три години, но после ме наеха на пълно работно време. В колежа ли учиш?

— Да. А ти там ли си учил?

— Да, завърших миналата година. Радвам се, че поне това чудо приключи — засмива се. — Тук ще ти хареса.

— Благодаря. Вече ми харесва — казвам и излизаме от асансьора.

Точно преди да завия по коридора към стаята си, той се обръща и пита:

— Така и не разбрах как се казваш.

— Теса. Теса Янг.

Той се усмихва и леко ми помахва с ръка.

 

 

Жената, която вчера беше на рецепцията, е тук и днес. Представя ми се като Кимбърли и ми посочва бюфета със закуски и кафе. Усмихвам се, вземам си един донат и чаша кафе.

На бюрото си намирам дебела папка с бележка от господин Ванс, в която пише да започна да чета първата книга. Пожелава ми късмет. Харесва ми свободата, с която разполагам. Не мога да се начудя на късмета си. Отхапвам от доната, отлепвам бележката от файла и се залавям за работа.

А книгата се оказва доста добра. Не мога да я оставя. Прочела съм около двеста страници, когато телефонът на бюрото ми звъни.

— Ало? — Едва сега разбирам, че нямам ни най-малка представа как трябва да отговарям на офисния си телефон. В старанието си да звуча по-зряло и по-професионално, добавям: — Искам да кажа… тук е офисът на Теса Янг — запъвам се и чувам тих смях от другата страна на линията.

— Госпожице Янг, имате посетител. Да го изпратя ли при вас? — пита Кимбърли.

— Теса, моля, наричайте ме Теса. — Струва ми се ужасно непочтително да я карам да се обръща към мен така официално. Та тя е толкова по-опитна и по-зряла от мен.

— Теса — поправя се и веднага си представям приятелската й усмивка. — Да го изпратя ли при вас? — пита пак.

— О, да. Момент… кой е?

— Не съм сигурна. Младо момче… има татуировки, много татуировки — прошепва.

Засмивам се.

— Да, ще изляза да го посрещна.

Появата на Хардин ме вълнува, но и ме плаши. Надявам се всичко да е наред. Когато излизам, той стои и ме чака с ръце в джобовете, а Кимбърли е на телефона, но ми се струва, че само държи слушалката и се преструва, че води разговор. Моля се да не погледне на посещението му с лошо око или някой да си помисли, че злоупотребявам с голямата възможност, която ми даде господин Ванс. Все пак не е редно да приемам посетители още на втория ден.

— Здрасти, всичко наред ли е? — питам, когато се приближавам към него.

— Да, исках само да видя как минава първият ти работен ден — усмихва се и започва да върти халката на веждата си.

— О, страхотно наистина, аз… — и веднага млъквам, когато виждам как господин Ванс се приближава към нас.

— Я да видим кой е дошъл! Да вярвам ли на очите си? Дошъл си да ме молиш за старата си работа? — усмихва се Ванс, а Хардин го потупва по гърба.

— Ще ти се. Ти си стар чекиджия, всички знаят този факт — казва Хардин, а аз искам да потъна в земята от неудобство, но Ванс се смее с пълно гърло, вдига юмрук и закачливо удря Хардин в ребрата. Вероятно са много по-близки, отколкото предполагах.

— На какво дължа честта? Или си дошъл да преследваш младите ми стажантки? — пита Ванс и ме поглежда.

— Именно. Преследването на стажантки ми е любимото хоби.

Гледам ту единия, ту другия и не знам какво да кажа. Харесвам този закачлив Хардин, не го виждам достатъчно често.

— Имаш ли време да обядваме, ако не си яла още? — пита Хардин. Очите ми се стрелват към часовника на стената. Станало е дванадесет! Този ден мина доста бързо. После поглеждам към господин Ванс.

— Имаш един час обедна почивка. Всяко младо момиче трябва да се храни!

После се усмихва, казва довиждане на Хардин и тръгва по коридора. Влизаме в асансьора.

— Пуснах ти няколко съобщения да видя дали си стигнала, но не ми отговори.

— Не съм си проверявала телефона. Зачетох се — казвам учудено и го хващам за ръката.

— Но си добре, нали? Нали всичко между нас е наред? — пита и впива очи в моите.

— Да, разбира се, защо да не е наред?

— Аз… не знам наистина… Притесних се, защото не ми отговори и си помислих… че може би… съжаляваш за снощи — казва и гледа в пода.

— Моля? Не, разбира се! Честно, не си бях погледнала телефона. И не съжалявам за нищо. Абсолютно за нищо.

Не мога да прикрия усмивката си, когато спомените нахлуват в съзнанието ми.

— Добре. Успокоих се, мамка му — казва и въздъхва дълбоко, с облекчение.

— Дошъл си чак дотук, защото си помислил, че съжалявам? — Малко крайно, но не мога да отрека, че съм поласкана.

— Да… И не само затова. Исках да те заведа на обяд — усмихва се и вдига дланта ми към устните си.

Излизаме от асансьора и тръгваме по улицата. Трябваше да си взема сакото. Хардин усеща, че потръпвам.

— Имам яке в колата. Можем да го вземем и после ще отидем да ядем в „Брио“, зад ъгъла е. Там е много хубаво.

Стигаме до колата и той вади черно кожено яке от багажника си. Смея се. Това момче има цял гардероб с дрехи в колата си. От деня, в който се качих в нея, постоянно изнамира някакви дрехи в багажника.

Якето е удивително топло и мирише на него. Прекалено ми е голямо, затова се налага да навия ръкавите.

— Благодаря — целувам го по бузата.

— Стои ти страхотно, съвсем по мярка.

Тръгваме ръка за ръка по тротоара. Забелязвам, че хората се обръщат и ни гледат. Понякога забравям колко различни изглеждаме. Погледнато отвън, сме двата противоположни полюса почти във всяко отношение, но понякога това работи в наша полза.

„Брио“ е тихо италианско местенце. Подът е облицован с красиви разноцветни плочки, таванът е рисуван на ръка и символизира рая: малки, пухкави, усмихнати ангелчета пред голяма бяла порта и две други ангелчета — едно черно и едно бяло, прегърнати зад портата. Белият ангел като че се опитва да издърпа черния от другата страна на вратата.

— Тес? — казва Хардин и ме дърпа за ръкава.

— Идвам.

Тръгваме към малка маса в дъното на ресторанта. Хардин сяда до мен, а не срещу мен, както очаквах, дори придърпва стола си по-близо до моя. После обляга лакти на масата и поръчва и за двама ни. Нямам нищо против, защото той е идвал тук и познава кухнята.

— Значи с Ванс сте доста близки? — питам.

— Не бих казал. Но се познаваме от доста време — свива рамене.

— Стори ми се, че се разбирате доста добре. И те харесвам, когато си такъв…

Крайчетата на устните му леко потръпват — като да се усмихне — после слага ръка на бедрото ми и казва:

— Наистина ли?

— Да, обичам да те виждам щастлив.

Имам усещането, че нещо друго стои зад връзката му с Ванс, нещо, което не ми казва, но нямам намерение да разпитвам за това сега.

— Щастлив съм… по-щастлив, отколкото мислех, че мога да бъда… някога в живота си.

— Какво ти става? Омекваш нещо покрай мен — закачам го, а той се смее.

— Мога да обърна няколко маси и да разбия някоя и друга мутра, да ти припомня — казва, а аз го бутам с рамо.

— Не, благодаря — смея се.

Храната ни пристига, благодаря на сервитьорката и вдишвам прелестния аромат. Изглежда страхотно и мирише божествено. Хардин е поръчал равиоли. Оказват се много вкусни.

— Страхотно, нали? — пита самодоволно и наблъсква огромна хапка в устата си. Кимам с пълна уста.

Нахранваме се и започваме да се джафкаме кой ще плати, но в крайна сметка той печели спора.

— Можеш да ми се отблагодариш по-късно — намига ми зад гърба на сервитьорката.

Връщаме се в издателството и Хардин влиза с мен.

— Ще се качваш ли? — питам.

— Да, исках да видя офиса ти и после тръгвам. Обещавам.

— Добре — казвам и се качваме в асансьора. Когато стигаме до последния етаж, му връщам якето и той го облича. Не мога да повярвам колко секси изглежда в кожени дрехи.

Тръгваме по коридора към офиса ми.

— Здрасти. Отново — провиква се момчето в тъмносиния костюм. Усмихвам се, но очите му моментално се преместват към Хардин и веднага решава да му се представи.

— Здравей, аз съм Тревър. Работя във финансовия отдел. Е, доскоро — казва, помахва с ръка и тръгва.

Когато влизаме в офиса, Хардин хваща ръката ми, извива я и ме обръща към себе си.

— Какво беше това, по дяволите? — казва през зъби.

Шегува ли се? Поглеждам към дланта му, която стиска китката ми, и разбирам, че не се шегува. Не ми причинява болка, но не ми позволява и да мръдна.

— Какво?

— Това момче?

— Какво за него? Запознахме се сутринта в асансьора! — Издърпвам ръката си.

— Не изглеждаше, като да сте се запознали днес. Направо си флиртувахте пред очите ми.

Опитвам се да се изсмея, но излиза повече като кучешки лай.

— Какво? Ти трябва да си напълно полудял, ако мислиш, че това е флирт. Просто съм се държала възпитано! Защо да флиртувам с него, по дяволите? — опитвам се да не викам, не би било добре да правим сцени на работното ми място.

— Защо не? Спретнат, чист, подстриган.

Сега разбирам, че това не е гняв, а по-скоро тревога и болка. Инстинктът ми казва да го изгоня, но решавам да приложа друг подход. Както в къщата на баща му, когато чупеше компютъра.

— Това ли си мислиш? Наистина? Че бих харесала някой като него? Някой, който е различен от теб? — питам нежно.

Хардин отваря очи. Изглежда шокиран. Вероятно е очаквал да избухна, да се развикам, но промяната на скоростта и на посоката, в която бе тръгнал скандалът, го спира и той се замисля какво да ми отговори.

— Не знам… може би… — поглежда ме в очите.

— Е, грешиш. Както винаги — усмихвам се. Трябва да говорим за това, но не сега, може би по-късно. Сега искам да го уверя, че няма от какво да се притеснява, а не да коригирам начина му на мислене. — Съжалявам, ако си помислил, че флиртувам с него. Не е така. Никога не бих го направила. — Очите му омекват и аз вдигам ръка към бузата му. Как е възможно човек едновременно да бъде толкова силен и толкова чуплив и слаб.

— Аз… добре — казва.

Смея се и галя бузата му. Обичам да го изненадвам.

— Какъв е той и защо ми е, когато имам теб?

Най-сетне се усмихва. Радвам се, че полека започвам да схващам как се обезврежда бомбата Хардин.

— Обичам те — казва и притиска устни към моите. — Извинявай, че избухнах така.

— Приемам извинението. Сега да ти покажа офиса си — сменям темата с весело изражение.

— Не те заслужавам — изрича тихо, прекалено тихо. Засега предпочитам да се направя, че не съм чула, и продължавам с ведро настроение.

— Какво ще кажеш? — усмихвам се и оглеждам стаята.

Той се смее и слуша с внимание, докато му показвам всеки детайл, всяка книга в библиотеката, празната рамка за снимки на бюрото ми.

— Мислех си да сложа снимка на двама ни тук. — Никога не сме си правили снимки заедно, но се сетих за това едва когато видях празната рамка. Хардин няма вид на човек, който би се усмихнал пред камера, едва ли би си направил дори снимка с мобилния си.

— О, аз не се снимам — казва в потвърждение на подозренията ми. Но когато вижда смутеното ми изражение, събира сили: — Искам да кажа… предполагам, че мога да си направя една… Само една!

— Ще го мислим по-натам — усмихвам се. Облекчението му е видимо.

— Сега може ли да обсъдим роклята ти и колко си секси в нея. Откакто влязох и те видях, се побърквам. — Гласът му е поне една октава по-плътен и дълбок. Прави крачка към мен. Сърцето ми започва да бие. Не разбирам как е възможно само тези няколко думи да ми подействат по такъв начин.

— Имаш късмет, че не си отворих очите тази сутрин. Ако бях… — пръстите му минават по деколтето ми. — Нямаше да ти позволя да тръгнеш.

Ръката му се плъзга по роклята, повдига я и гали бедрото ми.

— Хардин — предупреждавам го, но гласът ми ме издава, звучи по-скоро като стон.

— Какво, бебо… не искаш ли да го правя? — Вдига ме и ме слага на ръба на бюрото.

— Не е това… — мислите ми са напълно объркани, особено когато устните му са вече залепени за врата ми. Заравям пръсти в косата му, а той захапва кожата ми.

— Не бива, някой може да дойде… или… Не, не бива… — думите ми са разбъркани, самата аз не се разбирам какво говоря. Той слага ръце върху бедрата ми и ги разтваря.

— Ето защо хората са сложили ключ на вратата… Много искам да те чукам точно тук, на това бюро. — Устните му се плъзгат към гърдите ми. По вените ми потича ток. Пръстите му докосват дантелата на бикините ми. Чувам как поема рязко дъх през стиснатите си зъби.

— Убиваш ме — простенва и гледа бялата дантела на бикините, които купих вчера. Не мога да повярвам, че позволявам това да се случи. На моето бюро, още на втория ми работен ден тук. Мисълта ме възбужда почти толкова силно, колкото и ме ужасява.

— Заключи… — казвам, но точно в тази секунда телефонът на бюрото звъни. Ужасен, пронизителен звук. Подскачам и започвам да опипвам бюрото, за да търся слушалката.

— Ало! Теса Янг на телефона.

— Госпожице Янг… Теса… — поправя се веднага Кимбърли. — Господин Ванс си тръгва и сега идва към офиса ви — съобщава делово, но усещам усмивката в гласа й. Вероятно се е досетила, че Хардин е едно от онези момчета, на които никой не може да устои. Благодаря й и скачам от бюрото.