Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (185)

3.

Делиан по-скоро почувства, отколкото видя бавно движещия се затворник, който носеше торбата с корав хляб и стомната с вода към вратата на Шахтата.

Под рядката коса на Делиан тъмнееше петно от пот и солените капки се стичаха по лицето му като сълзи, за да капнат върху импровизирания сламеник от навити ризи, изпокъсани панталони и изцапани роби — дрехите на мъртви затворници. Няколко дни по-рано хората в Ямата бяха започнали да събличат труповете, преди пазачите да слязат долу, за да изнесат телата. Сега повечето тежко болни затворници разполагаха с импровизирани легла, върху които да умрат.

— Вдигай хората — прошепна той. — Не разполагаш с много време.

Не получи никакъв отговор от призрачните сенки, които се тълпяха пред размазаното му зрение.

— Т’Пас? — Опита са да говори по-силно, да изкрещи. Получи се единствено приглушено грачене. — Т’Пас, тук ли си?

Една силна ръка хвана неговата.

— До теб съм, Делиан.

Той извъртя главата си към страната, откъдето бе прозвучал гласът й. Над него се беше навела една доста по-ясна сянка; тя излъчваше стабилност, прикрита от вихрещата се енергия, която отмиваше действителността на Ямата и всичко в нея. Делиан се намръщи и присви очи.

— Нощните нишки — промърмори той. Трябваше да я накара да разбере. — Нощните нишки привличат сенки от луната… — Не, това нямаше да помогне; той повдигна леко треперещата си ръка и се опита да разтърка очите си. — Изглежда, като че ли всичко се разпада…

Т’Пас въздъхна и приседна до него, снижавайки гласа си.

— Всичко се разпада — рече тя.

Делиан улови ръката й с влажните си треперещи пръсти.

— Изглежда, като че ли всичко се разпада. Но само изглежда. Всъщност се събира. Събира се около център, който все още го няма.

Подутината на бедрото му се беше уголемила и почервеняла и най-накрая се пукна; гнилото й съдържание се просмука в импровизираното му легло и сега то вонеше отвратително. Раната на мястото на спуканото напомняше кратер, обкръжен от сива и мъртва плът. Тя беше толкова голяма, че т’Пас можеше да пъхне юмрука си в нея.

Делиан се опитваше да говори свързано, но треската осуетяваше всичките му опити.

— Това е нашият шанс — каза той. — Това е ударът, който ще нанесем във войната на Хари.

— Не разбирам.

— Не мога да ти помогна — въздъхна той. Думите бяха микроскоп, истината — планета. Дори да успееше да опише бледата нишка на истината, която виждаше, дали тя щеше да го разбере? Вписаните концентрични кръгове на сила, които се променяха и плаваха между двете вселени, които се стесняваха, усъвършенстваха и фокусираха върху звездата на сега и тук; скаларно самоподобие на фрактална реалност на взаимодействие на кварки от хоризонта на събитията между всички вселени — какви думи щяха да са необходими, за да го обясни на нечий ум, който не го е изпитвал пряко?

Той се опитваше да се гмурне под вълните на треската, да се потопи в спокойните дълбини на тук и сега, там, където можеше да почувства вихрещата се буря от насилие, която се беше стоварила върху света, върху Империята, върху града, върху донжона. Насилието жужеше като пчелен рояк в Съдебната палата; нахълтваше грубо в клоаката под Шахтата. Постепенно се зараждаше на балкона над Ямата: натрупваше се като гной във възпалена рана, под изпъващата се, умираща кожа. Натрупваше се на мястото, където стоеше затворникът, в очакване стражите да отворят вратата към Шахтата.

И точно на това място проблесна белият пламък на сила, дошла от друг свят. Появиха се тънките конци на Черния поток, сплетоха се в нишки, след това във въжета и накрая в буксири, в които пулсираше бясна енергия.

— Събери ги — прошепна Делиан. — Вдигай хората. Изправи ги на крака. Просто го направи. Това е единственият ни шанс.

— Чухте го — рече твърдо т’Пас, обръщайки се към останалите сенки. — Какво чакате?

Няколко призрачни сенки се отдалечиха от него, преливайки се една в друга. Из цялата Яма се раздвижиха сенки, които се вплътняваха, докато се изправяха на крака, и жуженето на обграждащото ги насилие се сля със звука на онова, което се намираше вътре.

Сянката на т’Пас се наведе към него.

— Какво чакаме?

— Не какво, а кого — прошепна Делиан. От прилива на енергия му се виеше свят; едва успяваше да изрича думите. — Каин идва.

Пазачите дръпнаха резетата на вратата към Шахтата.

— Делиан… — Той долови отчаянието в гласа й; тя все още не разбираше. Все още не можеше да повярва. — Делиан, Каин е мъртъв.

— Не — отвърна той.

— Да. Прекара дни в Шахтата. С открити рани по краката, дълбоки рани. Досега сигурно е умрял.

— Не — отвърна Делиан. — Т’Пас, сбъркал съм. Той не идва.

— Знам — отвърна тъжно тя.

Вратата на Шахтата се отвори и затворникът се накани да влезе.

— Не идва — рече Делиан. — Той е вече тук.