Томас Енгер
Фантомна болка (105)

102

Вечерният вятър влиза през отворения прозорец и милва изпотеното лице на Роберт ван Дерксен, който вдишва дълбоко, обляга се назад на дивана и затваря очи. „Какъв изморителен ден“ — мисли си той. Първо погребението, а после е трябвало да преподава крав мага на своите ученици, които очакват от него да бъде в перфектна форма.

Туре Пули — мъртъв. Самата мисъл е странна. За тях Туре е безсмъртен. Мъжът, който никога не греши. Но изведнъж целият му живот се е разпаднал. Първо го осъждат и хвърлят в затвора, а после го убиват.

Ван Дерксен разсъждава върху думите на онзи репортер — че умен мъж като Туре Пули не би оставил визитната си картичка на местопрестъплението Разбира се, че не би го направил. Самият ван Дерксен е мислил над това след ареста на Туре, особено след като той обявява наградата от един милион крони за нова информации по случая. Но после го осъждат и всички спират да говорят за това. Роберт не се е сещал за случая от месеци, но после се обажда онзи репортер. Разговорът с него го принуждава да направи едно обаждане. Сега Роберт си спомня разговора, който е провел, и той също му се струва много странен.

— Чудех се… случайно да си научил някой друг на удара на Пули?

Тишина.

— Защо ме питаш това?

— Просто се чудех. Току-що се обади някакъв тип, според който Туре е невинен и някой друг е счупил челюстта на Юке. За да натопи Туре.

Отново тишина.

— Какъв тип?

— Журналист.

— Име?

— Не си спомням.

— Хайде стига, Роберт. Знам, че си спомняш.

Замисля се.

— Юл или нещо такова.

Пак тишина.

— Хенинг Юл?

— Да, възможно е. Познаваш ли го?

Дълга тишина.

— Знам кой е.

„Ами ако репортерът е прав? — чуди се Роберт. — Ако Туре наистина е бил невинен?“ В такъв случай списъкът от заподозрени е много кратък.

В следващия момент някой звъни на вратата. Ван Дерксен става, удря боксовата круша, висяща от тавана и отива до интеркома, монтиран на стената в коридора. Пита кой е, но не получава отговор. Чува тежки стъпки по стълбите, които се приближават.

— Ало? — провиква се Роберт.

Тишина, след което входната врата се затръшва. „Сигурно някаква анкета“ — заключва той и се връща в дневната. Тъкмо сяда, когато някой чука на вратата. Изправя се и отива в коридора. Отваря вратата и вижда лице, което смразява кръвта му. Инстинктивно прави крачка назад. В този миг Роберт осъзнава, че ще умре.