Виктор Юго
Парижката Света Богородица (42)

IV. LASCIATE OGNI SPERANZA^[1]

 

През средните векове всяка завършена сграда заемаше почти толкова място под земята, колкото се издигаше над, нея. Освен в случаите, когато биваха построени върху дървените стълбове, както „Света Богородица“, дворците, крепостите и църквите имаха винаги дълбоки подземия. Точно под горния кораб на катедралите, който бе ден и нощ залян от светлина и-ехтеше от звуците на органа и на камбаните, се гушеше втора подземна катедрала, ниска, тъмна, тайнствена, сляпа и безмълвна. Понякога подземието служеше за гробница. В дворците и бастилиите то бе затвор или гробница, а често и двете неща едновременно. Тези солидни сгради, чийто начин на строеж и на „растеж“ обяснихме другаде, нямаха обикновени основи, а все едно, че пускаха корени, които се разклоняваха в земята под форма на стаи, галерии, стълби, също както в надземната постройка. По този начин църквите, дворците, бастилиите бяха зарити в земята. Подземията на сградата бяха един вид втора сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва. Нейните подземни етажи съответствуваха на външните етажи подобно на горите и планините, които се отразяват във водите на някое езеро, разположено в подножието на истински гори и планини.

В крепостта Сент Антоан, в съдебната палата, в Лувър тези подземни сгради служеха за затвори. Колкото по-навътре в земята слизаха етажите на тези затвори, те ставаха все по-тесни и по-мрачни. Като кръгове, в които се редуваха последователно различните степени ужас. Данте не би могъл да намери нищо по-подходящо за своя „Ад“. Тези затвори фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърляше в нея осъдения на смърт. Ако някое злочесто същество попаднеше тук, то трябваше да се сбогува със светлината, с въздуха и живота, с ogni speranza^[2]. То излизаше оттук само за да отиде на бесилото или на кладата. Понякога изгниваше живо. Човешкото правосъдие наричаше това „забравяне“. Осъденият чувствуваше надвиснала между себе си и хората огромната грамада от камъни и хора, целия затвор. Тежката бастилия бе сякаш огромен катинар със сложно устройство, който го заключваше извън света на живите.

В такава една яма, в такъв каменен чувал, издълбан по заповед на Луи Свети в подземията на Турнел, хвърлиха осъдената на обесване Есмералда. Страхуваха се да не би да избяга. Грамадната съдебна палата тежеше над главата й. Клета мушичка, та тя не бе в състояние да помръдне и най-малкото й камъче.

Без съмнение и провидението, и обществото бяха еднакво несправедливи към нея. Не беше необходим целият порой от нещастия и изтезания, за да сломят това тъй крехко създание.

Тя стоеше там, загубена в мрака, погребана, заровена, зазидана. Всеки, който би я видял в това състояние, след като я бе виждал да танцува засмяна на слънцето, би-изтръпнал, Студена като нощта, студена като смъртта, никакъв полъх в косите й, никакъв човешки глас до ушите я, никакъв дневен лъч до очите й, превита на две, смазана под тежестта на веригите, сгушена до една стомна с водя н парче хляб върху стиска слама в кална локва, образувана от капките, която се стичаха от влажните стени на тъмницата, неподвижна, дори бездиханна, тя беше безсилна вече дори да страда. Феб, слънцето, денят, волният въздух, парижките улици, танците и ръкоплясканията, сладкият любовен разговор-с офицера, а после свещеникът, сводницата, камата, кръвта, изтезанието, бесилката — всичко това се мяркаше все още в съзнанието й ту като ликуващо златно видение, ту като грозен кошмар. Но тези спомени бяха вече за нея само ужасна неясна борба, обвита в мрак или далечна музика, която долиташе отгоре, от земята, и не стигаше до злочестата девойка, погребана в земните недра.

Откакто беше тук, не бодърствуваше, но и не спеше. Затворена в злощастието и в тъмницата, тя не смогваше вече да различи бдението от съня, бляна от действителността, както денят и нощта се сливаха за нея. Всички представи се смесваха и пречупваха смътно в мисълта й. Тя не чувствуваше, не разбираше, не мислеше. Най-многото можеше може би все още да сънува. Едва ли някога човешко същество е било тъй близко до небитието.

Както бе вцепенена, замръзнала, вкаменена, тя едва си бе дала сметка, че два-три пъти капакът над главата й се бе отворил безшумно, без да пропусне нито лъч светлина, и нечия ръка й бе подхвърлила кора черен хляб. А това беше единствената й връзка, с хората — ежедневното посещение на тъмничаря.

— Един-единствен звук все още владееше несъзнателно напрегнатия й слух. Влагата се сцеждаше над главата й през мухлясалите камъни на свода и капки вода на равни промеждутъци се отронваха. Тя се вслушваше безсмислено в шума им, когато те падаха в локвата до нея.

Тези капки вода, падащи в локвата, бяха единственото нещо, което все още се движеше край нея, единственият часовник, който отмерваше времето, единственият шум, който долиташе до нея от целия земен грохот.

Впрочем от време на време в калната и тъмна клоака по крака или по ръката й пробягваше нещо студено и тя изтръпваше.

От колко време беше тук? Не знаеше. Спомняше си само за някаква присъда, произнесена някъде срещу някого. После я бяха отнесли и тя се бе събудила вледенена в мрака и безмълвието. Бе запълзяла по ръце, но желязната халка се впи в глезените й и издрънчаха вериги. Тя опипа стените около себе си и разбра, че над нея има мокър свод, а под нея — стиска слама. Ни лампа, ни отдушник. Тогава се отпусна на сламата, а от време на време, за да смени положението си, сядаше на последното стъпало на каменната стълба, която водеше в тъмницата й. Тя се опита известно време да брои черните минути, отмервани от водните капки, но скоро скръбното усилие на болния й мозък, се прекъсна от само себе си и я остави в пълно вцепенение.

И ето че един ден или една нощ — защото полунощ и пладне бяха еднакво черни в нейния гроб — тя чу над главата си по-силен шум, отколкото обикновено вдигаше тъмничарят, носейки й хляб и стомна вода. Тя вдигна глава и съзря през цепнатините на вратичката или ма капака, взидан в свода, слаба червеникава светлина.

В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.

В същото време тежкият катинар изскърца, капакът се завъртя шумно около пантите си и тя видя един фенер, нечия ръка и краката на двама мъже. Вратичката беше много ниска, за да може да види лицата им. Рязката светлина й причини болка и тя замижа.

Когато погледна отново, капакът беше затворен, фенерът бе сложен на горното стъпало на стълбата и един-единствен мъж стоеше прав пред нея. Черен плащ падаше чак до петите му, качулката в същия цвят закриваше лицето му. Нищо от него не се виждаше — нито, лицето, нито ръцете му. Истински дълъг черен саван, застанал прав, под който се чувствуваше известен живот. Девойката загледа втренчено този призрак. Нито тя, нито той казаха каквото и да било. Две статуи, измерващи се с поглед. Само две неща изглеждаха живи в гробницата — фитилът на фенера, който пращаше поради влагата, и капките вода от свода, които прекъсваха неравномерното пращене с еднообразния си шум и разпръсваха в концентрични кръгове светлината на фенера по маслената повърхност на локвата. Най-сетне затворничката прекъсна мълчанието:

— Кой сте вие?

— Свещеник.

Тази дума, интонацията, звукът на гласа я накараха да изтръпне.

Свещеникът продължи глухо:

— Подготвихте ли се?

— За какво?

— За смърт.

— О, скоро ли ще бъде? — попита тя.

— Утре.

Тя помръкна тутакси и отново оброни глава на гърдите.

— Колко дълго трябва да чакам! — прошепна. — Какво им струваше да го извършат днес?

— Толкова ли сте нещастна? — попита свещеникът след кратко мълчание.

— Много ми е студено — отвърна девойката.

Тя обхвана с ръце стъпалата си, обичайно движение на нещастниците, които страдат от студ, каквото забелязахме и у отшелницата от Роландовата кула. Зъбите й тракаха.

Свещеникът като че ли разглеждаше изпод качулката си килията.

— Без светлина, без огън, без вода. Ужасно!

— Да — отвърна тя, учудена в нещастието си. — Светлината е създадена за всички. Защо ми дават само нощ?

— Знаете ли — поде свещеникът след ново мълчание — защо сте тук?

— Струва ми се, че знаех — каза тя, като прокара слабите си пръсти по веждите си, сякаш за да подпомогне паметта си. — но вече не зная.

Изведнъж тя се разплака като дете.

— Искам да изляза оттук, господине. Студено ми е, страх ме е и някакви животни пълзят по тялото ми.

— Добре, елате с мене.

При тези думи свещеникът я хвана за ръка. Нещастницата бе замръзнала до мозъка на костите си и все пак тази ръка й се стори много студена.

— О! — прошепна тя. — Това е ледената ръка на смъртта? Кой сте вие?

Свещеникът повдигна качулката си. Тя го погледна. Същото зловещо лице, което я преследваше от толкова дълго време, демонската глава, която й се мярна у Фалурдел над обожаваната глава на нейния Феб, погледът, който за последен път проблесна до една кама!

Това видение, винаги тъй гибелно за нея, което я бе тласкало от нещастие към нещастие чак до изтезанието, я извади от вцепенението й. Стори й се, че воалът, който забулваше паметта й, се разкъса. Всички подробности на злокобните й преживелици от нощната сцена у Фалурдел до осъждането й в Турнел изплуваха внезапно в съзнанието й, и то не смътни и неясни както досега, но ярки, резки, определени, животрептящи, ужасни. Тези спомени, полузаличени, полуизтрити от неизмеримо големите страдания, оживяха отново вследствие присъствието на мрачната личност, както невидимите букви, написани със симпатично мастило, се открояват ясно върху бялата хартия, щом ги приближим до огън. Стори и се, че всички рани на сърцето й се разтвориха и закървиха едновременно.

— Ах! — извика тя, закрила с ръце очите си ч трепереща конвулсивно. — Свещеникът!

После отпусна отчаяно ръце и остана седнала, с наведена глава, втренчила поглед в земята, безмълвна и все още трепереща.

Свещеникът я гледаше като ястреб, който дълго се вие над сгушена в житата чучулига, дълго стеснява страхотните кръгове, които описва, и внезапно се устремява като мълния към жертвата си и я сграбчва пърхаща в ноктите си.

Тя зашепна полугласно:

— Довършете ме! Довършете ме! Нанесете ми последния удар!

И сгуши ужасена глава в раменете си, като овца, която очаква топора на касапина.

— Нима ви вдъхвам ужас? — попита той. Тя не отговори.

— Ужас ли ви вдъхвам? — попита повторно той.

— Да — отвърна девойката и устните й се сгърчиха в нещо като усмивка. — Палачите обичат да се гаврят с осъдените. Месеци вече този човек ме преследва, заплашва, ужасява. Господи, колко щастлива бях, докато не бях го срещнала! Той ме хвърли в тази бездна! О, небе! Той уби… той го уби! Моя Феб! — И тя избухна в ридания и вдигна очи към свещеника. — О, клетнико! Кой сте вие? Какво ви сторих? Толкова ли ме мразите? Горко ми! Какво имате против мене?

— Обичам те! — възкликна свещеникът.

Сълзите й внезапно секнаха. Тя го погледна като малоумна. Той падна на колене и я обгърна с пламналия си поглед.

— Чуваш ли! Обичам те! — извика още веднъж той.

— Що за любов! — каза, потръпвайки, нещастницата.

— Любов на прокълнат! — отвърна той.

И двамата замълчаха за миг, притиснати от тежестта на изживяванията си: той — обезумял, тя — неразбираща нищо.

— Слушай — промълви най-сетне свещеникът, обзет от странно спокойствие, — ще узнаеш всичко. Ще ти разкрия дори това, което досега сам на себе си не съм се осмелявал да призная, когато тайно запитвах съвестта си в безмълвните нощни часове, през които мракът е толкова дълбок, че ни се струва, че бог може да ни види. Слушай. Преди да те срещна, аз бях щастлив, девойко…

— Аз също — въздъхна едва чуто тя.

— Не ме прекъсвай. Да, аз бях щастлив или най-малкото си въобразявах, че съм щастлив. Бях непорочен, душата ми бе изпълнена с кристална чистота. По-горда, по-сияйна от всички други се издигаше моята глава. Свещениците черпеха от мене целомъдрие, а учените — наука. Да, науката беше всичко за мене, Тя ми беше сестра и ми стигаше. Но минаха години и почнаха да ме спохождат други мисли. Неведнъж плътта ми се вълнуваше, когато край мене минеше жена.

— Силата на пола, силата на мъжката кръв, което аз, като безумен юноша, си въобразявах, че навеки съм потушил, неведнъж разтърси конвулсивно веригата на железните обети, приковаващи ме към студения каменен олтар. Но постът, молитвата, заниманията, умъртвяването на плътта направиха духа ми неин господар. Освен това аз избягвах старателно жените. Впрочем достатъчно бе да отворя някоя книга и нечестивият дим на помислите ми се разсейваше пред сиянието на науката. След няколко минути само всичко плътско и земно отстъпваше далеч от мене и аз бях спокоен, омаян и разведрен от безметежния блясък на вечната истина. Докато демонът се опитваше да ме съблазни само с неясни женски очертания, които зървах сегиз-тогиз в църквата, по улиците, по ливадите и които рядко спохождаха сънищата ми, аз лесно ги побеждавах. Уви, ако сега съм сразен, бог е виновен, защото не е дарил с еднаква сила човека и демона. Слушай. Един ден.

Тук свещеникът се сиря и затворничката чу въздишките му, които се изтръгваха с хриптящо хъркане от гърдите му.

— … един ден — продължи той — се бях облегнал на прозореца на килията си… Коя книга четях? О, всичко се върти вихрено в главата ми. Но помия, че четях. Прозорецът гледаше към площада. Чувам биене на дайре, музика. Ядосан, че смущават задълбоченото ми четене, поглеждам към площада. О, други наблюдаваха това, което виждах аз, но независимо от това тази гледка не беше създадена за човешки взор. Беше пладне, грееше силно слънце и там, сред площада танцуваше някакво създание, Създание с тъй дивна красота, че бог би го предпочел пред светата Дева и би го избрал за своя майка, ако то бе съществувало, когато той стана човек! Очите на девойката бяха черни и блестящи. Няколко, косъма от черната й коса, пронизани от слънчевите лъчи, блестяха като златни нишки, Краката й не се виждаха във вихъра на танца, както не се виждаха спиците на шеметно въртящо се колело. Около главата й в черните й плитки святкаха на слънцето метални пластинки и осветяваха като корона от звезди челото й. Синята й рокля, осеяна с пайети, блещукаше, осеяна сякаш от хиляди искри като звездна лятна нощ. Мургавите й гъвкави ръце се виеха около талията й като два ешарпа. Тялото й беше удивително хубаво. О, какъв лъчезарен образ, който се открояваше ярко дори в блясъка на слънчевите лъчи!… Уви, девойко, това беше ти! Изненадан, опиянен, очарован, аз ти се любувах на воля. Гледах те, докато внезапно изтръпнах ужасен. Почувствувах, че съм във властта на магия!

Задъхан, свещеникът млъкна за миг. После продължи:

— Полуподдал се на непобедимото обаяние, аз се опитах да се вкопча о нещо, за да се задържа в падението си. Спомних си примамките, които бе изпречвал по пътя ми сатаната. Създанието, което виждах пред себе си, бе тъй неземно хубаво, че можеше да бъде изпратено само от небето или от ада. Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел! Но ангел на мрака, изтъкан от пламък, а не от светлина! В момента, когато мислех така, съзрях до тебе една коза, бесовско животно, което ме наблюдаваше присмехулно. Обедното слънце пламтеше в рогата й. Тогава прозрях примамката на дявола и ми стана ясно, че си пратена от ада, пратена за моя гибел, убеден бях в това.

Свещеникът се вгледа в лицето на затворничката и добави студено:

— И сега мисля същото. Обаче очарованието ти ми въздействува постепенно, твоят танц се въртеше в главата ми, чувствувах как загадъчното обаяние проникваше в мене. Всичко, кое го трябваше да бди нащрек в душата ми, бе приспано и като тези, които умират от бяла смърт, аз се поддавах с наслада на тази дрямка. Внезапно ти запя. Какво можех да сторя аз, нещастният? Песента ти беше по-запленяваща и от танца ти. Понечих да избягам. Невъзможно. Бях закован, сраснал се със земята. Струваше ми се, че мраморът на плочите стига до коленете ме. Трябваше да остана докрай. Краката ми бяха ледени, главата ми кипеше. Най-сетне ти може би се смили над мене, прекъсна песента си к изчезна. Отражението на дивното видение, отзвукът на омайното пеене заглъхнаха постепенно в очите и ушите ми. Тогава се отпуснах на перваза неподвижен и безсилен като повалена статуя. Камбаните, биещи за вечерня, ме събудиха. Аз станах и побягнах, но уви! Нещо в мене бе рухнало и не можеше вече да се възстанови, нещо ме бе връхлетяло и аз не можех да му убягна.

Той пак спря и след малко продължи:

— Да, от този ден у мене заживя човек, когото не познавах. Опитах се да прибягна към всички изпитани средства: манастира, олтара, работата, книгите. Безумие! О, колко кухо отеква науката, когато в нея се блъска отчаяно пламнала от страст глава! Знаеш ли, девойко, какво се изпречваше оттогава между книгите и мене? Ти, твоята сянка, ослепително видение, което прекоси един ден празното пространство пред мене! Но твоят образ бе променил цвета си — бе станал тъмен, зловещ, мрачен като черния кръг, който дълго стои пред очите на непредпазливия, загледан втренчено в слънцето.

Понеже не можех да се избавя от тебе, понеже песента ти безспир звучеше в ушите ми, понеже краката ти постоянно танцуваха над молитвеника ми, понеже всяка нощ сънувах, че тялото ти се плъзга до плътта ми, пожелах да те видя отново, да те докосна, да узная коя си, да видя дали отговаряш на идеалния образ, който се бе запечатал у мене, и да разбия своя блян в действителността. Надявах се най-малко-; то, че новото впечатление ще заличи първото, защото първото ми беше станало непоносимо. Търсех те. Видях те отново. Нещастие! Когато те видях повторно, пожелах да те виждам хиляди пъти, да те виждам непрестанно. Тогава — нима човек може да се спре по този пъклен наклон? — престанах да принадлежа на себе си. Единият край на нишката, която в дяволът бе вързал за крилете ми, бе прикрепен към твоя крак. Почнах също като тебе да скитам безцелно по улиците. Чаках те по входовете, дебнех на ъгъла на улиците, следях те с очи от високата кула. Всяка вечер се прибирах все по-очарован, по-отчаян, по-омагьосан, по-обречен.

Узнал бях коя си ти, египтянка, циганка, скитница, можех ли да се съмнявам, че не съм жертва на магия? Слушай! Надявах се, че съдебният процес ще ме спаси от магията. Една магьосница бе омаяла Бруно д’Асти. Той накарал да я изгорят и се отървал от магията. Знаех за този случай. Пожелах да опитам това средство. Опитах се най-напред да ти забраня да идваш на площада пред „Света Богородица“. Надявах се да те забравя, ако не те виждам. Но ти не обърна внимание. Продължи да идваш там. Тогава ми хрумна мисълта да те отвлека. Направих опит една нощ. Бяхме двама. Държахме те вече в ръцете си, когато този жалък офицер се появи ненадейно. Той те освободи. И сложи началото на твоето, моето и собственото си нещастие. Най-сетне, като не знаех вече какво да правя и къде да се дяна, аз те обадих на духовния съд. Мислех, че ще се излекувам като Бруно д’Асти. Мислех също смътно, че процесът ще те постави на мое разположение, че ще те държа в моя власт в затвора, ще бъдеш моя, няма да можеш да ми се изплъзнеш, че достатъчно дълго ме владееш, за да те овладея най-сетне и аз. Когато човек върши зло, трябва да го върши докрай. Лудост е да се спре насред път в чудовищните си замисли. В неимоверно голямото престъпление се крие неимоверна наслада. Свещеник и магьосница могат да се слеят в блаженство и върху стиска слама, и в тъмница!

И аз те наклеветих. Тогава почнах да те плаша при нашите срещи. Затворът, който замислях против тебе, бурята, която готвех над главата ти, се проявяваха в издайнически заплахи и светкавици. И все пак още се колебаех. Планът ми влачеше толкова страшни последици, че отстъпвах уплашен.

Може би щях да се откажа изобщо от него, може би чудовищната мисъл щеше да повехне в мозъка ми, без да роди плод. Струваше ми се, че зее още от мене зависи дали да пусна в ход, или да прекъсна този процес. Но всяка лоша мисъл е неумолима и иска да се превърне в дело. Там, където аз се смятах всемогъщ, съдбата се оказа по-могъща от мене. Уви! Уви! Тя те сграбчи и те хвърли под ужасните колела на машината, която аз изготвих коварно. Слушай. Приближавам до края.

Един ден — пак грееше слънце — пред мене мина мъж, който произнесе със смях името ти и сладострастие трепна в очите му. Проклятие! Аз тръгнах след него. Знаеш какво се случи после.

Той млъкна. Девойката можа да промълви само:

— О, мой Феб!

— Не произнасяй това име! — възкликна свещеникът и стисна силно ръката й. — Не произнасяй това име! О, нещастни ние! Точно това име ни погуби! Или по-скоро ние се погубихме един друг поради необяснима прищявка на съдбата. Ти страдаш, нали? Студено ти е, нощта те ослепява, отвред тъмница, но може би в дъното на душата ти грее все още някаква светлина, ако не друго, поне детинската ти любов към този празен човек, който си играеше с твоето сърце! А аз нося тъмнината в душата си, аз нося в душата си зимата, леда, отчаянието, нощта. Знаеш ли всичко, което съм изстрадал? Присъствувах на твоя процес. Бях седнал на пейката на духовните съдии. Да, под една от свещеническите качулки се гърчеше един прокълнат. Бях там, когато те доведоха. Присъствувах и когато те разпитваха. В онова вълче леговище! Моето престъпление, моята бесилка се изправяше бавно пред челото ти. Присъствувах на разпита на всеки свидетел, на всяка пледоария, на всяко доказателство. Преброих всяка твоя стъпка по стръмния ти път! Бях там и когато оня див звяр… О, не бях предвидил изтезанието! Слушай. Последвах те в стаята на мъченията. Видях те разсъблечена и докосвана полугола от нечестивите ръце на палача. Видях крака ти — бих дал цяла империя, за да мога да сложа на него една целувка и да умра, — крака ти, под който с блаженство бих положил главата си, стегнат в ужасната ботинка, която превръща крайниците на жив човек в кървава каша. О, горко ми! Докато гледах това, раздирах с кама гръдта си под расото. При втория твой вик тя щеше да прониже сърцето ми. Погледни. Мисля, че още кърви.

Той разгърна расото си. Гърдите му действително бяха изподраскани като от тигрови нокти и встрани се забелязваше широка, зле затворена рана.

Затворничката отстъпи ужасена.

— О, — промълви свещеникът, — смили се над мене, девойко! Ти се смяташ за нещастна. Уви! Ти нямаш представа какво значи нещастие. О, да обичаш жена! Да си свещеник! Да си ненавиждай! Да я обичаш с всичката страст на душата си, да чувствуваш, че би дал за най-малката й усмивка кръвта си, душата си, доброто си име, спасението си, безсмъртието и вечността, земния и задгробния живот! Да съжаляваш, че не си цар, гений, император, архангел, бог, за да сложиш в краката й по-знатен роб. Да я прегръщаш ден и нощ в мечтите и мислите си. И да я видиш влюбена във войнишки мундир! Да не можещ да й предложиш друго освен мръсно свещеническо расо, от което тя се ужасява и отвращава! Да бъдеш свидетел, изнемогвал от ревност и ярост, как тя щедро предлага на един жалък и тъп самохвалко съкровищата на своята любов и красота! Да видиш това тяло, чиито извивки те горят, тази гръд, криеща толкова сладост, тази плът да тръпне и да руменее под целувките на друг! О, небе! Да обичаш крака й, рамото й, ръката й, да се гърчиш по цели нощи по каменните плочи на килията си, мислейки за нейните синкави вени, за мургавата й кожа, и да видиш, че всички бленувани от тебе ласки завършват в стаята за изтезания! Да ти се удаде само едно: да я положиш на кожения дюшек! О, това са истински клещи, нажежени на адски огън! О, блажен е този, когато прерязват с трион между две дъски, когото разчекват между четири коня! Знаеш ли каква мъка изпитва човек през дългите нощи, когато кръвта в артериите кипи, когато сърцето се разкъсва, когато главата се пръска, когато зъбите се впиват в дланите? Настървени палачи, които те въртят без отдих над любовния блян, ревност, к отчаяние като над нажежена скара. Милост, девойко! Дай ми минута отдих! Сипи малко пепел над тази жарава! Изтрий, заклевам те, потта, която се стича на едри капки по челото ми! Дете, терзай ме с едната си ръка, но приласкай ме с другата! Смили се, девойко, смили се над мене!

Свещеникът се свлече в локвата на каменния под, заудря главата си в ръба на стъпалата. Девойката слушаше и гледаше. Когато той млъкна, задъхан и изтощен, тя повтори полугласно:

— О, мой Феб!

Свещеникът запълзя на колене пред нея.

— Моля те! — извика той. — Ако имаш сърце, не ме отблъсквай! О, обичам те! Горко ми! Когато произнасяш това име, клетнице, все едно, че разкъсваш със зъбите си всички клетки на сърцето ми. Милост! Ако си дошла от ада, ще те последвам. Всичко съм сторил, за да го заслужа. Преизподнята, в която ще бъдеш ти, ще бъде моят рай, твоят лик е по-прекрасен от божия. О, кажи, наистина ли не ме желаеш? В деня, когато една жена отблъсне подобна любов, планините би трябвало да се изместят. О, само ако пожелаеш! Колко щастливи бихме могли да бъдем! Ще избягаме — ще ти помогна да избягаш, — ще отидем някъде, ще потърсим такова място на земята, където има най-много слънце, дървета и най-синьо небе. Ще се обичаме, ще слеем душите си една с друга, ще горим във вечна жажда един за друг и ще я утоляваме заедно и непрестанно от непресекващия извор на любовта!

Тя го прекъсна със зловещ и звънък смях:

— Я се вижте, отче, кръв тече от ноктите ви! Свещеникът остана за миг като вкаменен, втренчил поглед в ръката си.

— Добре. — поде най-сетне със странна благост той. — Оскърбявай ме, присмивай ми се, обвинявай ме, но ела, ела с мен! Да побързаме. Утре ще бъде, казвам ти. Бесилката на Гревския площад, нали я знаеш? Тя е винаги готова. Ужасно е! Да видя как те карат в каруцата! О, милост! Никога не съм чувствувал, както сега, колко много те обичам! Ела с мен, ще имаш време да ме обикнеш, след като те спася. Мрази ме колкото искаш! Но ела! Утре! Утре! Бесилката! Присъдата! О, спаси себе си! Пощади ме!

Той я улови за ръка, извън себе си от възбуда, опита се да я повлече.

Тя го погледна втренчено.

— А какво стана с моя Феб?

— А! — възкликна свещеникът, като пусна ръката й. — Вие нямате капка милост.

— Какво стана с Феб? — повтори тя хладно.

— Той умря! — извика свещеникът.

— Умрял! — каза тя, все така ледена и неподвижна. — За какъв живот ми разправяте тогава?

Той не я слушаше.

— О, да — мълвеше архидяконът сякаш сам на себе си. — Трябва да е умрял. Острието се заби надълбоко. Струва ми се, че докоснах сърцето му с върха на камата си. О, целият ми живот бе съсредоточен във върха на нейното острие!

Девойката се хвърли върху него като разярена тигрица и го събори с нечовешка сила върху стъпалата на стълбата.

— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! Остави ме да умра! Нека нашата кръв навеки заклейми челото ти! Да бъда твоя ли, свещенико! Никога! Никога! Нищо няма да ни свърже, дори и адът! Махай се, прокълнати! Никога!

Свещеникът се олюля на стълбата. Той мълчаливо освободи краката си, омотани в гънките на расото, взе фенера и бавно се заизкачва по стъпалата, които водеха към вратичката. После я отвори и излезе.

Внезапно девойката видя, че той отново подаде глава в отвора. Изражението му бе ужасно. Той й извика с хриптящ от ярост и отчаяние глас:

— Казах ти, той умря!

Тя падна по очи и в мъртвата тишина се чуваше само въздишката на капката вода, която раздвижваше повърхността на локвата в мрака.