Кен Фолет
Долината на лъвовете (13)

Тринадесета глава

— И къде отидоха всичките муджахидини? — попита Джейн.

— Разпръснаха се — отвърна Елис. — Такава е тактиката на Масуд. Всички изчезват из шубраците, преди руснаците даже да разберат какво е станало. Те може и да се върнат с подкрепления — даже може в момента да са в Дарг, обаче там няма да намерят с кого да се бият. Муджахидините се изпокриха до един, с изключение на тези неколцина тук.

В службата на Джейн имаше седем ранени мъже. Нито един от тях нямаше да умре. Още дванайсет бяха дошли с леки наранявания, тя ги превърза и ги прати по домовете. Само двама бяха загинали в битката, но по някакъв дяволски, проклет късмет един от тях беше Юсуф. Захара пак ще жалее — и виновен отново бе Жан-Пиер.

Джейн се чувстваше потисната, въпреки еуфоричното настроение на Елис. „Трябва да спра с тези мрачни мисли — реши тя. — Жан-Пиер го няма, няма да се върне и няма никакъв смисъл да скърбя. Трябва да мисля положително. Трябва да се вълнувам с вълненията на другите хора.“

— Какво стана със събранието? — попита тя Елис. — Ако всичките муджахидини са си тръгнали…

— Те всичките се съгласиха — рече Елис. — Бяха в такова повишено настроение след успеха на засадата, че с готовност биха казали „да“ на каквото и да било. Всъщност сражението им доказа това, в което някои преди това се съмняваха: Масуд е изключителен водач и като се съюзят под негово ръководство, могат да постигнат велики победи. Освен това решиха, че и аз съм мъжкар на място, което също помогна.

— Значи си успял.

— Да. Дори имам договор, подписан от всичките бунтовнически водачи в присъствието на моллата.

— Трябва да си много горд.

Тя посегна и нежно стисна рамото му, после бързо дръпна ръката си. Толкова беше доволна, че той е тук, за да не се чувства самотна, дори изпитваше вина, задето тъй дълго му се бе сърдила. Но същевременно се боеше случайно да не го остави с грешното впечатление, че чувствата й към него са като едно време, а това би било много конфузно.

Отвърна поглед от него и обходи с очи пещерата. Бинтовете и спринцовките бяха в кутиите си, а лекарствата — в чантата й. Ранените муджахидини бяха удобно разположени по черги и одеяла. Те щяха да останат в пещерата цяла нощ: твърде трудно ще бъде да ги пренесат всичките надолу по склона. Имаха вода и малко хляб, а двама-трима от тях бяха достатъчно добре, за да могат да станат и да направят чай. Муса, едноръкият син на Мохамед, клечеше до входа на пещерата и играеше някаква тайнствена игра с ножа, който татко му беше дал. Той щеше да остане с ранените и в случай че някой от тях има нужда от медицинска помощ — което бе доста невероятно, — момчето щеше да изтича до селото, за да извика Джейн.

Всичко беше на мястото си. Тя им пожела „лека нощ“, разроши гальовно косата на Муса и излезе. Елис тръгна след нея. Джейн усети лека хладина във вечерния ветрец. Това бе първият знак, че лятото си отива. Погледна нагоре към далечните планински върхари на Хиндукуш, откъдето ще се спусне зимата. Заснежените първенци бяха порозовели от отразените в тях лъчи на залязващото слънце. Колко беше красива тази страна: тя често забравяше хубостта й, особено в напрегнати дни. „Радвам се, че я видях — мина й през ум, — въпреки че с нетърпение чакам да се прибера, у дома.“

Тръгна редом с Елис надолу по склона. От време на време крадешком го поглеждаше. На светлината на залеза лицето му изглеждаше силно загоряло и като че изсечено от камък. Сети се, че сигурно не е спал много предишната вечер.

— Изглеждаш уморен — каза му.

— Много време не бях участвал в истинска война — отвърна той. — От мирния живот човек омеква.

Говореше за това без много емоции. Поне не изпитваше сатанинско удоволствие от касапницата като афганистанците. Той просто й беше казал, че е взривил моста в Дарг, но един от ранените муджахидини й беше разправил всичко подробно: надълго й бе обяснил как точно прецененото време за експлозията обърнало сражението в тяхна полза и почти „цветно“ й бе описал жестокото кръвопролитие.

Долу, в село Банда, цареше празнично настроение. Мъже и жени стояха и оживено си говореха на групички вместо да се приберат по дворовете си. Децата играеха шумно все на война, като нападаха въображаеми руснаци, имитирайки по-големите си братя. Някъде мъжки глас пееше, придружен от удари на тъпан. Мисълта, че ще трябва да прекара вечерта сама, изведнъж се стори на Джейн непоносимо мрачна и без много да мисли, тя каза на Елис:

— Ела да изпиеш един чай с мен — ако нямаш нищо против, че ще кърмя Шантал.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той.

Бебето плачеше, като влязоха в къщата, и както винаги, тялото на Джейн веднага откликна: една от гърдите й внезапно изпусна мляко. Тя бързо изрече:

— Сядай и Фара ще ти донесе чай. — И се втурна към другата стая, преди Елис да види срамното петно на ризата й.

Бързо разкопча пазвата си и вдигна бебето. Последва обичайният момент на сляпа паника, докато Шантал търсеше зърното, и после започна да суче — болезнено силно от самото начало, а после по-лекичко. Джейн се почувства неудобно да се върне в другата стая. „Не бъди глупава — рече си, — попита го и той каза, че няма проблем. Освен това едно време делеше с него леглото всяка нощ…“ Въпреки всичко тя усети, че леко се е изчервила, когато прекрачи прага на другата стая.

Елис разглеждаше картите на Жан-Пиер.

— Това е била най-умната му идея — каза той. — Знаел е всичките маршрути, защото Мохамед винаги е използвал неговите карти. — Вдигна поглед към нея, видя притесненото й лице и бързо рече: — Но нека да не говорим за него. Какво смяташ да правиш сега?

Тя седна на възглавницата, опряла гръб на стената — нейната любима поза при кърмене. Елис не изглеждаше притеснен от разголената й гърда и тя постепенно започна да се успокоява.

— Трябва да чакам — отвърна му. — В момента, в който се отвори маршрутът към Пакистан и конвоите тръгнат пак, потеглям за дома. Ами ти?

— И аз. Работата ми тук приключи. Споразумението ще трябва да се наблюдава, разбира се, но Агенцията си има хора в Пакистан, които могат да вършат това.

Фара донесе чая. Джейн се зачуди каква ли ще е следващата работа на Елис: да подготвя държавен преврат в Никарагуа, да изнудва съветски дипломат във Вашингтон или може би да убие някой изявен африкански комунист? Едно време, когато бяха любовници, тя го беше разпитвала защо е отишъл във Виетнам и той й беше разказал, че всички очаквали от него да избегне мобилизацията, но понеже бил инато копеле и все правел всичко наопаки, затова направил точно обратното. Тя не му повярва съвсем, но даже и да е било така, то не обясняваше защо е останал в същата свързана с насилие работа даже след като са го пуснали от армията.

— И какво ще правиш, като се прибереш вкъщи? — попита го тя. — Пак ли ще се захванеш да измисляш разни веселяшки начини за убийството на Кастро?

— Предполага се, че Управлението не се занимава с политически убийства — каза той.

— Но всъщност го прави.

— Има един психарски елемент, който очерня името ни. За нещастие президентите не могат да устоят на изкушението да си играят шпионски игри и това само дава кураж на ненормалниците сред нас.

— Защо не им обърнеш гръб на всичките и не се върнеш към нормалното човечество?

— Виж сега, Америка е пълна с хора, които вярват, че останалите страни, както и тяхната собствена, имат право да бъдат свободни — но те не са от онези хора, които „обръщат гръб и се връщат към нормалното човечество“. В резултат на това Управлението наема прекадено много психопати и прекадено малко свестни, състрадателни граждани. И после, когато Управлението свали чуждо правителство само заради моментното хрумване на някой си президент, всички гракват да питат как изобщо е възможно да се допусне това. А отговорът е: защото самите те са позволили. Моята страна е демократична. Затова когато нещата се объркат, никой друг не е виновен, освен аз самият. Затова ако нещата трябва да се оправят, аз съм задължен да го сторя, защото е и моя отговорност.

На Джейн това не й прозвуча убедително.

— Да не би да ми кажеш, че един от начините да реформираш КГБ е да станеш негов служител?

— Не, защото КГБ всъщност не се контролира от общественото мнение. А Управлението се контролира.

— Контролът не е толкова просто нещо — рече Джейн. — ЦРУ лъже народа си. Не можеш да ги контролираш, ако няма как да знаеш какво точно правят.

— Но в крайна сметка това е нашето Управление и съответно то е наша отговорност.

— Можеш да се бориш да бъде премахнато, вместо да работиш за него.

— Но на нас ни трябва Централно разузнавателно управление. Живеем във враждебен свят и ни трябва информация за враговете ни.

Джейн въздъхна.

— Виж обаче до какво води всичко каза тя. — Вие сега се готвите да изпратите повече и по-мощни оръжия на Масуд, за да може той да убива по-бързо и повече хора. И като теглиш чертата, всъщност подобните на теб винаги само такива ги вършат.

— Не го правим само за да може да убива по-бързо повече хора — запротестира Елис. — Афганистанците се борят за свободата си — и те се борят срещу една шайка убийци…

— Ама те всички се борят за свободата си — прекъсна го Джейн. — Организацията за освобождение на Палестина, кубинските имигранти в изгнаничество, метеоролозите, Ирландската републиканска армия, белите южноафриканци и Армията за освобождение на китовете.

— Някои от тях имат право, а други нямат.

— И ЦРУ знае кои са прави?!

— Би трябвало да…

— Но не знае. За чия свобода се бори Масуд?

— За свободата на всички афганистанци.

— Глупости! — яростно изрече Джейн. — Той е ислямски фундаменталист и ако някога вземе властта, първото нещо, което ще направи, е да погне жените. Никога няма да им даде избирателно право — той иска да им отнеме и малкото права, които имат сега. И как си мислиш ти, че ще се разправи той с политическите си опоненти, като се има предвид, че неговият политически идол е аятолах Хомейни? Дали учените и преподавателите ще имат академични свободи? Дали хомосексуалистите ще имат свобода да избират сексуалната си ориентация? Какво ще стане с хиндуистите, с будистите, с атеистите и Плимутското братство?

Елис каза:

— Ти сериозно ли смяташ, че режимът на Масуд ще бъде по-лош от този на руснаците?

Джейн се замисли за момент.

— Не знам. Единственото нещо, в което съм сигурна, е, че режимът на Масуд ще бъде афганистанска тирания вместо руска. А не си струва да избиваш хора само за да смениш чуждестранния диктатор с местен.

— Афганистанците явно смятат, че си струва.

— Повечето от тях никога не са ги и питали.

— Смятам, че това е очевидно. Така или иначе аз по принцип не се занимавам с такива задачи. Обикновено работя по-скоро като детектив.

Това беше нещо, което терзаеше любопитството на Джейн от година вече.

— Каква точно беше мисията ти в Париж?

— Когато шпионирах всичките ти приятели ли? — тъжно се усмихна той. — Жан-Пиер не ти ли каза?

— Каза, че всъщност не знаел.

— Може и да не е знаел. Ловях терористи.

— Сред нашите приятели?

— Обикновено по такива места се откриват — сред дисиденти, вечни студенти и престъпници.

— Рахми Коскун терорист ли беше? — Жан-Пиер беше казал, че Рахми е арестуван заради Елис.

— Да. Негово дело беше атентатът с петролна бомба срещу турските авиолинии на авеню „Феликс Форе“.

— Рахми? Откъде знаеш?

— Той ми каза. А когато го арестуваха, точно планираше друг бомбен атентат.

— Той и това ли ти каза?

— Помоли ме да му помогна за бомбата.

— Боже господи! — Хубавият Рахми, с изгарящите очи и страстната омраза към правителството на окаяната му родина!…

Елис не беше свършил още:

— Помниш ли Пепе Гоци?

Джейн се намръщи.

— Да не би да говориш за онзи смешен дребен корсиканец, дето имаше ролс-ройс?

— Точно така. Той снабдяваше с оръжия и експлозиви всички перковци в Париж. Би продавал на всеки, който може да си позволи неговите разценки, но политическите клиенти бяха специалността му.

Джейн остана смаяна. Тя също беше решила, че работата на Пепе не е съвсем чиста — просто защото беше едновременно богат и корсиканец по произход, — но беше предположила, че най-лошото, в което може да е замесен, е някоя по-разпространена престъпна дейност, като контрабанда или търговия с хашиш. Но да е продавал оръжие на убийци! Джейн започна да се чувства, като да е живяла в някакъв розов сън, докато в истинския свят около нея всичко е било интриги и насилие. „Толкова ли съм наивна?“, помисли си тя.

Елис обаче не спираше:

— Освен това пипнах и един руснак, който беше финансирал много политически атентати и отвличания. Когато разпитаха Пепе, той така развърза езика си, че издаде половината терористи в Европа.

— Ето значи какво си правил през цялото време, докато бяхме любовници — някак отнесено каза Джейн. В паметта й се върнаха партитата, рокконцертите, демонстрациите, политическите спорове по кафенетата и безкрайните бутилки vin rouge ordinaire^[1] по таванските апартаменти… Откакто се разделиха, тя мъгляво беше предполагала, че е писал разни мръсни доносчета за всички радикално мислещи, като е казвал кой има влияние, кой е прекалено краен, кой има пари, кой има най-много последователи сред студентите, кой има връзки с комунистическата партия и така нататък. Сега й беше трудно да приеме идеята, че той е преследвал истински престъпници и че всъщност е открил няколко от тях сред нейните приятели.

— Направо не мога да повярвам! — смаяно изрече тя.

— Това беше звездният ми миг, право да ти кажа.

— Вероятно не би трябвало да ми казваш.

— Така е, не трябва. Но когато съм те лъгал в миналото, после съм съжалявал за лъжите… меко казано.

Джейн се почувства неловко и не знаеше какво да каже. Сложи Шантал на лявата гърда и после, като улови погледа на Елис, покри дясната с ризата си. Разговорът беше почнал да става конфузно личен, но тя беше много любопитна да научи още. Сега й стана ясно как той се е оправдавал пред себе си — макар да не беше съгласна с линията му на мислене, — но все още не разбираше какво точно го е мотивирало.

„Ако не си изясня сега — помисли си, — може никога да нямам пак такава възможност.“ Затова каза:

— Не разбирам какво може да накара човек да реши да прекара живота си, занимавайки се с такава дейност.

Той отклони поглед.

— Добър съм в тази работа, освен това си струва, а и заплатата е страхотна.

— А вероятно ти е харесал и планът за пенсионно осигуряване, както и менюто в стола. Не се притеснявай — не е нужно да ми обясняваш, ако не искаш.

Той я изгледа дълго и настоятелно, като че се опитваше да прочете мислите й.

— Всъщност искам да ти кажа — призна той. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш?

— Да. Моля те!

— Всичко започна с войната — подхвана той и Джейн изведнъж разбра, че се готви да каже нещо, което никога и на никого не е разкривал. — Едно от ужасните неща при полетите във Виетнам беше, че адски трудно може да се направи разлика между бойците от Виетконг и цивилното население. Всеки път, когато давахме подкрепа от въздуха на сухопътните войски, да речем, или минирахме пътека в джунглата, или обявявахме зона на усилени сражения, ние знаехме, че ще убием повече жени, деца и старци, отколкото партизани. Разправяхме си един на друг, че населението прикрива врага, но кой знае дали е било вярно? И кой го беше еня? Ние ги убивахме, това е. Ние бяхме терористите тогава. И не говоря за изолирани случаи — макар че съм виждал и невероятни зверства, — говоря ти за обичайната ни, ежедневна тактика. А нямаше никакво оправдание, разбираш ли — ей това беше най-гадното. Извършихме всичките тези ужасяващи неща за една кауза, която накрая излезе само лъжи, корупция и самозаблуда. Биехме се не на тази страна, на която трябва. — Лицето му бе опънато от напрежение, като че вътре в тялото му имаше рана, която жестоко боли при всеки дъх. Под безмилостната светлина на лампата кожата му изглеждаше бледа, с нездрав цвят. — Нямаше никакво оправдание, разбираш ли, нямаше място за прошка.

Джейн нежно го окуражи да продължи изповедта си.

— Тогава защо остана? — попита го тя. — Защо доброволно остана с нов договор?

— Защото по онова време не виждах тъй ясно всичко това; защото се биех за родината си, а и човек не може просто така да си тръгне от войната; защото бях добър офицер и ако си бях тръгнал, моето място можеше да заеме някой идиот и щяха да убият момчетата ми — а нито една от всичките тези причини не е достатъчно оправдателна, разбира се, затова в един момент се запитах: „Какво смяташ да направиш с всичко това?“ Исках… това не го разбирах тогава, но исках да направя нещо, за да изкупя греха си.

— Да, но… — Елис изглеждаше толкова неуверен, тъй уязвим, че на нея й беше трудно да му зададе пряко въпроса, но той имаше нужда да говори, а тя искаше да го чуе. — Но защо?

— Вече към края работех за разузнаването и те ми предложиха възможност да продължа същата работа, вече в цивилния свят. Казаха, че ще мога да работя добре като внедрен агент, защото средата ми е позната. Знаеха за радикалните ми виждания в миналото. Струваше ми се, че като ловя терористи, ще мога да поправя някои от нещата, в които бях сгрешил. И така станах експерт по борбата с тероризма. Звучи глупаво, като го каже така човек, но имах доста успехи, нали разбираш? В Управлението не ме харесват, защото някой път отказвам да поема мисия, като например, когато убиха президента на Чили, а се предполага, че агентите не могат да отказват мисии; но благодарение на мен някои истински злодеи са зад решетките и се гордея със себе си.

Шантал беше заспала. Джейн я сложи в кашона, който й служеше за люлка. После каза на Елис:

— Сигурно би трябвало да се чувствам длъжна да ти кажа, че… че явно си бях изградила съвсем погрешно мнение за теб.

Той се усмихна.

— Слава богу, че го каза!

За миг я жегна носталгия, като си помисли за времето (наистина ли само преди година и половина?), когато двамата с Елис бяха щастливи и нищо от това не беше се случило: нямаше ЦРУ, нямаше Жан-Пиер, нямаше Афганистан.

— Не може човек да махне с ръка и да го изтрие, нали? — рече тя. — Всичко, което се случи — твоите лъжи, моят гняв.

— Да, не може. — Той беше седнал на табуретката, вдигнал поглед към изправената пред него Джейн, и трескаво се взираше в нея. Вдигна ръце, поколеба се, а после сложи длани на хълбоците й с един жест, който можеше да се приеме като братска привързаност или нещо повече. Тогава Шантал произнесе „ма-ма-мамам“. Джейн се обърна да я погледне, а Елис пусна ръцете си. Шантал беше съвсем будна и махаше ръчички и крачета във въздуха. Джейн я вдигна и тя на секундата се оригна.

Джейн се обърна с лице към Елис. Беше скръстил ръце на гърдите си и усмихнат я наблюдаваше. Изведнъж й се прииска той да не си тръгва. Без да мисли много, тя каза:

— Защо не вечеряш с мен? Имаме само хляб и извара обаче.

— Добре.

Тя му подаде Шантал.

— Чакай да изляза да кажа на Фара.

Той взе бебето и тя излезе под сайванта. Фара топлеше вода за коритото на Шантал. Джейн провери температурата с лакът и реши, че е точно колкото трябва.

— Направи хляб за двама, моля те! — каза тя на персийски. Очите на Фара се разшириха от изумление и Джейн разбра, че е направо скандално сама жена да кани чужд мъж на вечеря. „Да вървят по дяволите с техните предразсъдъци!“, помисли си тя. Вдигна ведрото с вода и го понесе навътре към къщата.

Елис седеше на голямата възглавница под светилника, подрусваше Шантал на коляно и тихичко й казваше някакво детско стихотворение. Големите му космати ръце обгръщаха мъничкото розово телце. Тя гледаше нагоре към него, гукаше доволно и риташе с дебеличките си крачета. Джейн се спря на прага като омагьосана от тази сцена и една мисъл изпълни главата й, без никой да беше я викал: Елис трябваше да е таткото на Шантал.

„Дали е вярно? — питаше се тя, докато ги гледаше. — Дали наистина го искам?“ Елис свърши стихчето, погледна нагоре към нея и се усмихна малко неловко. Тогава си помисли: „Да, наистина го искам.“

 

 

Тръгнаха нагоре по планината в полунощ — Джейн водеше, а Елис вървеше след нея, свил под мишница големия си пухен спален чувал. Бяха изкъпали Шантал, хапнаха оскъдната си вечеря от хляб и извара, пак нахраниха Шантал, а после я настаниха за през нощта на покрива — там сега тя спеше до Фара, която не би позволила никой да я докосне. Елис искаше да отведе Джейн по-далеч от къщата, където е била нечия чужда съпругата и Джейн се чувстваше по същия начин, така че му бе казала: „Знам едно място, където можем да идем.“

Сега тя сви от планинската пътека и поведе Елис по стръмния каменист маршрут към тайното си убежище — там гола беше правила слънчеви бани и бе мазала корема си с масло, преди Шантал да се роди. Лесно го намери под лунната светлина. Погледна надолу към селото, където жарта от огнищата още просветваше под сайвантите и няколко лампи все още трепкаха зад прозорците без стъкла. Успя да различи формите на собствената си къща. След няколко часа, когато денят започне да изгрява, ще може да види заспалите Фара и Шантал на покрива. Ще се радва да ги види; сега за първи път оставяше Шантал през нощта.

Тя се извърна. Елис вече напълно беше разтворил спалния чувал и го разстилаше на земята като одеяло. Джейн се почувства неудобно и се сконфузи. Лумналата обич и страст, която тъй завъртя главата й долу, в къщата, докато го гледаше как казва стихче на бебето й, като че се бе изпарила. Всичко старо за миг се бе върнало тогава: желанието да го докосне, това как се усмихва, когато е притеснен, нуждата да усети големите му длани върху кожата си, непобедимото желание да го види без дрехи… Няколко седмици преди да се роди Шантал тя бе загубила желанието си за секс и до този момент то не се беше връщало. Но тогавашното й настроение се бе разсеяло малко по малко през последвалите часове, докато правеха притеснената си подготовка, за да се усамотят — точно като пубертети, които се опитват да се скрият от родителите си, за да се „натискат“.

— Ела седни тук — каза Елис.

Тя седна до него върху спалния чувал. И двамата погледнаха надолу към потъналото в тъмнина село. Не се докосваха. Настъпи момент на напрегнато мълчание.

— Никой друг не е идвал тук — отбеляза Джейн само колкото да не мълчи.

— За какво го използваше?

— О, ами просто лежах на слънце и за нищо не мислех — отвърна тя, а после си помисли: Е, какво толкова, по дяволите!, и добави: — Не, това не е съвсем всичко, идвах тук да мастурбирам.

Той се засмя с глас, метна ръка през кръста й и я притегли до себе си.

— Радвам се, че още не си се научила да подбираш думите си — каза й.

Тя обърна лице към него. Той лекичко я целуна по устата.

„Харесва ме заради недостатъците ми — помисли си тя, — за моята нетактичност, раздразнителност, за пиперливите думи, за това, че съм инат и че обичам да се налагам.“

— Ти не искаш да ме променяш — каза тя.

— О, Джейн, толкова ми липсваше! — Той затвори очи и заговори едва чуто: — През повечето време даже не осъзнавах, че ми липсваш.

Той легна назад и я дръпна със себе си, така че тя се озова, облегната на лакти над него. Леко го целуна по лицето. Конфузното чувство бързо изчезваше. Мина й през ума: „Последния път, като го целувах, нямаше брада.“ Усети, че ръцете му се движат: разкопчаваше ризата й. Тя не носеше сутиен — не беше донесла в Афганистан такъв голям номер — и почувства гърдите си много голи изведнъж. Мушна ръка под ризата му и докосна дългите косми по гърдите му. Почти беше забравила какво е да докосваш мъж. Месеци наред животът й беше пълен с нежните гласове и гладките лица на жени и бебета: сега изведнъж й се прииска да усети загрубялата кожа, твърдите бедра и боцкащите бузи. Зарови пръсти в брадата му и напористо разтвори устата му с език. Ръцете му най-сетне стигнаха до наедрелите й гърди и тя усети внезапно удоволствие — и точно тогава се сети какво ще стане всеки момент и нямаше как да го спре, защото, макар че се дръпна внезапно от него, усети, че и от двете й гърди пръсна топло мляко, което заля ръцете му, и се изчерви от срам.

— О, боже, много съжалявам, колко отвратително, но не мога да го спра да…

Той я накара да замълчи с пръст на устните й.

— Не се притеснявай. — Докато говореше, милваше гърдите й и те станаха хлъзгави. — Това е нормално. Винаги така става. Много е възбуждащо.

„Не може да е възбуждащо“, помисли си тя, но той се размърда под нея, доближи лице до гърдите й, започна да ги целува и да ги гали едновременно. Постепенно тя се отпусна и се отдаде на това блаженство. Накрая пак усети прилив на почти болезнено удоволствие, когато млякото пръсна за втори път, но сега вече не се притесняваше. Елис изстена, грапавият му език докосна нежното зърно и тя си помисли: „Ако започне да ги смуче, направо ще свърша.“

Той като че ли беше прочел мислите й. Затвори устни покрай едното издължено зърно, дръпна го в устата си и засмука, докато в същото време държеше другото между двата си пръста и го стискаше нежно и ритмично. Без да може да устои, Джейн се отдаде на чувственото усещане и докато от гърдите й пръскаше мляко (едната — в ръката му, а другата — в устата), чувството беше толкова невероятно, че тя потрепера, без да може да се контролира, и изстена: „О, божичко, о, божичко, о, божичко!“, докато тръпката отмина и тя се свлече изтощена върху него.

Известно време в главата й нямаше нищо друго, освен това, което усеща в момента: топлия му дъх върху влажните от млякото гърди; брадата му, която драскаше кожата й; хладният нощен въздух, който милваше пламналите им страни; найлоновият спален чувал и твърдата земя под него. След малко заглушеният му глас изрече:

— Задушавам се!

Тя се претърколи от него.

— Извратени ли сме? — попита го.

— Да.

Тя се закикоти.

— Правил ли си такова нещо преди?

Той се поколеба, а после каза:

— Да.

— Какво… — Тя все още малко се срамуваше. — Какъв вкус има?

— Топличко и сладко. Като кондензирано мляко. Ти свърши ли?

— Не забеляза ли?

— Не бях сигурен. Някой път е трудно да познае човек с вас, жените.

Целуна го.

— Свърших. Беше лекичко, но няма как да се сбърка. Цицест оргазъм.

— И аз почти щях да стигна до края.

— Сериозно? — Тя пусна ръка надолу по тялото му. Той беше облякъл от тънките памучни ризи — като пижами, и панталони от същия плат, каквито носеха афганистанците. Усети ребрата му и костта на хълбока: беше загубил мекичката подкожна мазнина, която имат всички западняци, с изключение на най-кльощавите. Ръката й стигна до члена му, изправен почти вертикално в панталоните, и тя каза:

— А, ето те! — И го хвана. — Много е хубаво така.

— И на мен ми е хубаво, да знаеш.

Искаше й се да му достави също толкова удоволствие, колкото той й бе доставил. Седна, отвърза колана на панталоните му и извади члена. Като го милваше лекичко, тя се приведе и целуна крайчеца. После й хрумна някаква дяволита идея и попита:

— С колко момичета си спал след мен?

— Само прави това, което правиш в момента, и ще ти кажа.

— Окей! — Тя продължи да го милва и целува. Той мълчеше. — Добре де — обади се тя след около минута, — колко?

— Чакай, още броя.

— Копелдак такъв! — извика тя и го ухапа.

— Олеле! Всъщност не са много, честно ти казвам… кълна се!

— Какво правиш, като си нямаш момиче?

— Познай от три пъти.

Тя обаче не се отказваше.

— С ръката ли?

— Оле, божке, мис Джейни, тъй ме е срам!

— Значи с ръката! — тържествуваше тя. — И за какво си мислиш, като го правиш?

— Ей сега вече наистина ме досрамя.

Джейн изгаряше от любопитство.

— Трябва да ми кажеш истината.

— Пам Юинг.

— Коя е пък тая?

— Ама си изостанала. Жената на Боби Юинг от „Далас“.

Джейн си спомни телевизионния сериал и актрисата и направо остана смаяна.

— Не говориш сериозно!

— Искаше да чуеш истината.

— Ама тя цялата е само силикон!

— Тук говорим за фантазии, моето момиче.

— Не можеш ли да си представиш една свободна, еманципирана жена?

— Във фантазиите няма място за политика.

— Просто съм шокирана! — Тя се поколеба. — Как го правиш?

— Кое?

— Какво правиш? С ръката.

— Нещо като това, което ти в момента, но по-силно.

— Покажи ми.

— Сега не само се срамувам — призна той. — Направо ще пукна от неудобство.

— Моля ти се! Моля ти се, покажи ми! Винаги ми се е искало да видя някой мъж как го прави. Преди нямах кураж да те помоля — ако ми откажеш, може и никога да не науча. — Тя взе ръката му и я сложи там, където досега беше нейната.

След мъничко той започна бавно да движи ръката си. Направи няколко половинчати опита, после въздъхна, затвори очи и наистина се захвана със задачата.

— Ама ти си толкова груб с него! — възкликна тя.

Той спря.

— Не мога да го правя… освен ако не го правиш и ти.

— Става — запалено рече тя. После бързо свали шалвари те и бикините си. Коленичи до него и започна да се милва сама.

— Ела по-наблизо — каза той. Гласът му звучеше малко дрезгаво. — Не мога да те видя.

Лежеше по гръб. Тя се приближи до него и застана коленичила точно до главата му, а лунната светлина правеше зърната на гърдите й и косъмчетата по венериния хълм да изглеждат сребърни. Той пак започна онова движение на ръката върху члена си — този път по-бързо, и като омагьосан се беше втренчил в ръката й, докато тя се милваше отдолу.

— О, Джейн! — чу се гласът му.

Започнаха да й доставят удоволствие познатите приятни тръпки. Видя, че бедрата на Елис се движат нагоре и надолу в ритъм с ръката му.

— Искам да свършиш — каза тя. — Искам да видя струята. — Част от съзнанието й остана шокирана от самата нея, но и тя бе погълната скоро от възбудата и желанието.

Той изстена. Погледна го в лицето. Устата му бе отворена и дишаше някак тежко. Очите му бяха заковани в ръката й. Тя продължи да се милва със среден пръст.

— Пъхни си пръста вътре — изрече той. — Искам да видя как влиза.

Това беше нещо, което тя обикновено не правеше. Лекичко пъхна върха на пръста си вътре. Беше гладичко и хлъзгаво. После го пъхна целия. Той изстена; като видя, че изглеждаше толкова възбуден от това, което тя прави, Джейн също се възбуди. Бедрата му се движеха все по-бързо нагоре и надолу. Тя продължи упражнението с пръста и удоволствието ставаше все по-голямо. Изведнъж той изви гръб, тазът му се вдигна високо във въздуха и заедно със стенанието от него изригна струя бяла семенна течност. Неволно Джейн извика: „Олеле, боже!“ — и тогава, докато гледаше смаяна към мъничката дупчица в края на члена му, там се появи още една струя, и още една, а после четвърта, пръскаше във въздуха, просветвайки на лунната светлина, и падаше върху гърдите му, върху ръката й и по косата й, а после, когато той се срина на земята, самата тя бе разтърсена от спазми на невероятно удоволствие, разпалени от бързо движещия се навътре и навън пръст, докато и тя се отпусна до него, напълно изтощена.

Легна до него върху спалния чувал, положила глава на бедрото му. Членът му още беше твърд. Тя уморено се приведе и го целуна лекичко. На връхчето усети вкуса на солената течност. В отговор почувства лицето му да се провира между бедрата й.

Полежаха тихо известно време. Единствените доловими звуци бяха собственото им дишане и забързаната река от другата страна на Долината. Джейн погледна към звездите. Бяха много ярки и нямаше никакви облаци. Нощният въздух ставаше все по-хладен. „Ще трябва скоро да се вмъкнем в спалния чувал“, помисли си тя. Така й се искаше да заспи, притисната до него.

— Извратени ли сме? — попита Елис.

— О, да — отвърна тя.

Пенисът му беше паднал настрани и лежеше върху корема му. Тя закачливо зарови пръсти в червеникавозлатистите косми по слабините му. Почти беше забравила какво е да се люби с Елис. Толкова беше различен от Жан-Пиер, който си падаше по дългите приготовления: специални балсами за баня, аромати, светлина от свещи, вино, цигулки. Беше педантичен любовник. Обичаше например тя да се измие, преди да се любят, и самият той тичаше веднага в банята след това. Никога не би я докоснал, докато е в мензис, и със сигурност не би смукал гърдите й и не би погълнал млякото, както направи Елис. „Какво ли още би направил Елис? — помисли си тя. — И колкото по-нехигиенично, толкова по-добре.“ Усмихна се широко в тъмнината. Хрумна й, че така и не можа напълно да се убеди, че на Жан-Пиер му харесва действително да правят френска любов, макар да се справяше добре със задачата. С Елис обаче нямаше никакво съмнение.

От тази мисъл изведнъж й се прииска той да го направи. Приканващо разтвори бедра. Усети го как я целува, устните му преминаха край твърдите навити косъмчета, а после езикът му похотливо започна да си пробива път… След малко той я обърна по гръб, коленичи между бедрата й и вдигна краката й на раменете си. Чувстваше се абсолютно разголена, ужасно отворена и уязвима, а в същото време тъй желана. Езикът му мина по една дълга, бавна извивка, започвайки от края на гръбначния й стълб. „О, боже — мина й през ум, — спомням си как го правеше това“ — после влизаше настойчиво дълбоко в нея и продължаваше нататък, към нежната кожа покрай клитора и към самия него. След като седем-осем пъти мина по същия път, тя задържа главата му точно там, върху клитора, накара го да спре само там, започна лекичко да повдига и сваля бедрата си и с леко натискане по слепоочията му казваше кога да я докосва по-силно и кога по-леко, дали по-високо или по-ниско, дали вляво или вдясно. После усети ръката му да докосва интимното местенце, да си провира път навътре в нея — и се досети какво смята да направи той: след миг дръпна ръката си и пъхна навлажнения си пръст много бавно в ануса й. Спомни си колко шокирана беше първия път, когато го бе направил, и колко бързо започна да й харесва. Жан-Пиер не би направил такова нещо, докато е жив. Докато мускулите на тялото й започнаха да се стягат, готови за оргазма, през главата й мина мисълта, че Елис й е липсвал много повече, отколкото изобщо е била готова да признае, и че всъщност му е била тъй сърдита толкова дълго, защото не е спирала да го обича през цялото време и все още го обича. В момента, в който призна на себе си това, една страхотна тежест изчезна от съзнанието й и тя, разтреперана като клатено от вятъра дърво, усети, че оргазмът наближава. А Елис, който добре знаеше какво най обича, пъхна с мощно движение езика си в нея.

Сякаш нямаше свършване. Всеки път, когато чувството започваше да отминава, той пъхаше отново пръста си дълбоко в нея или прокарваше език по клитора, или нежно я хапеше, и всичко започваше пак отначало. Докато накрая, от чисто изтощение, тя го замоли: „Спри, спри, нямам сили вече, ще ме убиеш!“ Той вдигна лице от бедрата й и я положи на земята. Надвеси се над нея, облегнат на дланите си, и я целуна в устата. Тя лежеше отпусната, прекалено уморена, за да отвори очи, прекалено уморена даже да отвърне на целувката му. После усети ръката му пак отдолу, как настойчиво я разтваря, а после членът му си проправи път и тя си помисли: Кога успя пак да ти стане?, а после: От толкова време чаках това, боже господи, колко е хубаво!

Той започна да се движи навън и навътре, отначало — бавно, а после — по-бързо. Тя отвори очи. Лицето му беше над нейното и той я гледаше, пиеше я с очи. После сви шия и погледна надолу, там, където телата им се съединяваха. Очите му се разшириха и той отвори уста, докато гледаше как пенисът му влиза и отново излиза от нея, и тази гледка така го възбуди, че на нея й се прииска и тя да я види. Той изведнъж забави движенията си и със страхотен тласък влезе в нея и тя си спомни, че винаги прави така, преди да свърши. Погледна го в очите.

— Целуни ме, докато свършвам! — изрече и притисна устни в нейните. Тя пъхна език в устата му. Толкова обичаше, когато той достига оргазма си. Гърбът му се изви, той вдигна глава, нададе вик като диво животно и тя усети здравата струя в себе си.

Когато всичко свърши, той сниши глава върху рамото й и нежно прокара устни по меката кожа на шията й, шепнейки думи, които тя не можа да разбере. След минута-две той дълбоко, доволно въздъхна, целуна я по устните, после се изправи на колене и целуна поред и двете й гърди.

След това най-сетне се свлече до нея. Автоматично се наместиха в позата, която и двамата най обичаха, след като са се любили: ръката му я прегръщаше здраво, нейната глава лежеше върху рамото му, с крак, преметнат през бедрата му. Той се прозя невъздържано и тя се закикоти на това. Лениво продължиха да се докосват: тя се пресегна и закачливо погали отпуснатия му член, а той бавничко мушна пръст за последен път в нея. Тя близна гърдите му и усети солената пот по кожата. Погледна шията му. На лунната светлина ясно се виждаха леките бръчки, които издаваха възрастта му. „Той е десет години по-голям от мен — помисли си Джейн — Може би затова е такъв добряк в леглото, защото е по-голям от мен.“

— Защо си такъв добряк в леглото, а? — на глас изрече тя. — Той не отвърна — беше заспал. Тогава тя продължи: — Обичам те, мили мой, спокойни сънища! — И сама затвори очи.

 

 

След цяла година в Долината голям град като Кабул се стори на Жан-Пиер смайващ и страховит. Сградите бяха прекалено високи, колите — прекадено бързи и навсякъде имаше твърде много хора. Наложи му се да си запуши ушите, когато премина един конвой от огромни руски камиони. Всичко го шокираше като невероятна новост: жилищните блокове, гимназистите в униформи, уличните лампи, асансьорите, покривките по масите и вкусът на виното. След двайсет и четири часа, прекарани тук, все още се стряскаше от всичко. Каква ирония: та той е парижанин!

Бяха му дали стая в отделението за неженени офицери. Обещаха му, че ще има апартамент в момента, в който Джейн пристигне с Шантал. Междувременно се чувстваше, все едно е настанен в евтин хотел. Сградата сигурно е била хотел, преди да дойдат руснаците. Ако Джейн пристигне сега — а тя се очакваше всеки момент, — тримата ще трябва някак си да изкарат тук тази нощ. „Не мога да се оплаквам — каза си Жан-Пиер, — не съм герой, поне засега.“

Застана до прозореца и се загледа в нощния Кабул. Два часа нямаше ток из целия град, вероятно заради градските колеги на Масуд и неговите муджахидини, но преди няколко минути лампите пак светнаха и над центъра на града се виждаше леко сияние — само там имаше улично осветление. Единственият шум беше рев от двигателите на армейски коли, камиони и танкове, които трещяха през целия град, забързани към тайнствените си цели. Какво може да е толкова спешно посред нощ, и то в Кабул? Жан-Пиер беше ходил в казарма и си помисли, че ако и руската армия е като френската, обикновено задачите, които се изпълняват под пълна пара посред нощ, са нещо като да се пренесат петстотин стола от казармата до някаква зала в другия край на града в подготовка на концерт, който ще се състои след две седмици и най-вероятно ще бъде отменен междувременно.

Не можеше да подуши нощния въздух, защото прозорецът му беше закован с пирони. Вратата не беше заключена, но на края на коридора, точно до тоалетната, върху обикновен дървен стол седеше един руски сержант с безизразна физиономия и пистолет в ръка и Жан-Пиер предусещаше, че ако се опита да напусне сградата, сержантът вероятно ще го спре.

Къде ли е Джейн? Рейдът над Дарг трябва да е приключил до падането на вечерта. Няколко минути бяха нужни, за да може хеликоптер да прелети разстоянието от Дарг до Банда, за да вземе Джейн и Шантал. По въздуха от Банда до Кабул не би отнело повече от час. А може би атакуващите войскови части са се върнали в Баграм, в авиобазата недалеч от устието на Долината, и в такъв случай Джейн може би ще трябва да дойде от Баграм до Кабул по шосето, без съмнение — придружена от Анатолий.

Тя толкова ще се зарадва да види съпруга си, че ще е готова да прости измамата, да разбере вижданията му за Масуд и няма повече да се занимава със стари истории, помисли си Жан-Пиер. За момент се зачуди дали не си дава напразни надежди, „Не — реши накрая, — познавам я доста добре и тя, общо взето, ми е предана като куче.“

Освен това тя ще знае. Само няколко хора ще споделят тази тайна и ще разберат значимостта на постигнатото от него: той беше доволен, че тя ще е сред тези хора.

Надяваше се да са хванали Масуд, а не да са го убили. Ако го хванат, руснаците могат да го изправят на съд, така че всичките муджахидини със сигурност ще узнаят, че с него е свършено. И смъртта върши същата работа, стига да се докопат до тялото му. Ако няма тяло или е останал само неразпознаваем труп, пропагандистите на бунтовниците в Пешавар веднага ще съобщят на световните агенции, че Масуд още е жив. Разбира се, накрая ще стане ясно, че все пак е мъртъв, но впечатлението няма да е същото. Жан-Пиер се надяваше да са успели да приберат тялото му.

Чу стъпки по коридора. Дали е Анатолий или Джейн — може би и двамата? Звучеше по-скоро като мъжка походка. Той отвори вратата и видя двама доста едри руски войници и трети, по-дребен мъж в офицерска униформа. Без съмнение трябва да са дошли, за да го заведат там, където са Анатолий и Джейн. Почувства се разочарован. Погледна въпросително към офицера, който направи някакъв жест с ръка. Двамата войници пристъпиха грубо през вратата. Жан-Пиер направи крачка назад, готов да протестира, но преди да отвори уста, по-близкостоящият от двамата го сграбчи за ризата и заби огромния си юмрук в лицето му.

Жан-Пиер зави от болка и страх. Другият войник го ритна в слабините с тежкия си ботуш: болката беше невероятна и Жан-Пиер се отпусна на колене, осъзнал, че е дошъл най-ужасният момент в живота му.

Двамата войници го вдигнаха пак на крака и го задържаха прав, всеки от тях — стиснал по една от ръцете му. Офицерът влезе в стаята. През замъглените си от сълзи очи Жан-Пиер видя нисичък, набит младеж с някакъв дефект, който караше едната страна на лицето му да изглежда цялата червена и подута, та създаваше впечатление за постоянна иронична усмивка. Той носеше палка в облечената си с ръкавица ръка.

През следващите пет минути двамата войници държаха гърчещото се, треперещо тяло на Жан-Пиер, докато офицерът методично, с всичка сила удряше дървената палка по лицето му, по раменете, коленете, бедрата, корема и слабините — не пропускаше слабините. Всеки удар бе добре насочен и нанесен със злоба. Винаги имаше пауза между два удара, така че безумната болка от последния да може да е отшумяла достатъчно, за да даде възможност на Жан-Пиер да изпита ужаса от следващия удар секунда преди той да дойде. Всеки удар го караше да пищи от болка, а всяка пауза го караше да пищи в очакване на следващия досег с палката. Накрая последва по-дълга пауза и Жан-Пиер започна несвързано да говори, без да знае дали ще могат да го разберат или не.

— О, моля ви, не ме удряйте, моля ви, не ме удряйте пак, господине, ще направя каквото ми кажете, кажете какво искате, моля ви, не ме удряйте, не, не ме удряйте!…

— Достатъчно! — каза някакъв глас на френски.

Жан-Пиер отвори очи и се опита да погледне през кръвта, която се стичаше по лицето му, към спасителя, изрекъл „достатъчно“. Беше Анатолий.

Двамата войници бавно оставиха Жан-Пиер да се свлече на пода. Чувстваше тялото си, все едно че цялото гори в огън. Всяко движение беше безкрайна болка. Имаше чувството, че всичките му кости са строшени, че са му смазали топките, а лицето му сякаш се бе подуло до чудовищни размери. Отвори уста и оттам протече кръв. Преглътна и заговори през премазаните си устни:

— Защо… защо направихте това?

— Знаеш защо — отвърна Анатолий.

Жан-Пиер бавно завъртя глава и се опита да се пребори с чувството, че вече напълно е полудял.

— Рискувах живота си за вас… дадох всичко… защо?

— Ти ни подготви клопка — отвърна Анатолий. — Осемдесет и един бойци загинаха днес заради теб.

Рейдът трябва нещо да не е минал както трябва, сети се най-сетне Жан-Пиер, и по някаква си причина сега обвиняват него.

— Не — каза той, — не съм аз.

— Ти знаеше, че ще си на километри оттам, когато капанът се затвори — продължи Анатолий. — Но аз те изненадах, като те накарах да се качиш в хеликоптера и да дойдеш с мен. Сега си тук, за да си получиш наказанието, което ще бъде болезнено и много, много дълго. — Той се извърна.

— Не! — каза Жан-Пиер. — Чакай!

Анатолий се обърна към него.

Жан-Пиер се опита да събере мислите си въпреки болката.

— Дойдох тук… рискувах живота си… давах ви информация за конвоите… вие нападахте конвоите… направихте много повече поразии от загубата на осемдесет бойци… не е логично, не е логично! — После събра сили за едно свързано изречение: — Ако знаех за някаква клопка, щях да ви предупредя вчера и да моля за милост.

— Тогава откъде са знаели, че ще нападнем селото? — запита Анатолий.

— Трябва да са се досетили.

— Как?

Жан-Пиер блъскаше изтерзания си мозък, за да се сети.

— Скабун беше ли бомбардиран?

— Мисля, че не.

Сега Жан-Пиер беше сигурен: някой е разбрал, че не е имало никаква бомбардировка в Скабун.

— Трябваше да го бомбардирате — каза той.

Анатолий, изглежда, се замисли.

— Някой там е много добър с логическото мислене.

Джейн е била, никой друг, помисли си Жан-Пиер и за секунди се изпълни с адска омраза към нея.

Анатолий каза:

— Елис Талер има ли някакви отличителни белези?

Жан-Пиер можеше всеки момент да загуби съзнание, но го беше страх, че пак ще започнат да го удрят.

— Да — с жалък тон изрече той. — Голям белег на гърба с формата на кръст.

— Значи наистина е той — почти шепнешком издума Анатоли.

— Кой?

— Джон Майкъл Рейли, възраст — трийсет и четири години, роден в Ню Джърси, най-големият син на строителен работник. Прекъснал следването си в Калифорнийския университет в Бъркли поради слаб успех на изпити, после е капитан в американските военноморски сили. Агент е на ЦРУ от 1972-а. Семейно положение: развеждан веднъж, едно дете, местоживеенето на семейството се пази в дълбока тайна. — Той махна с ръка, като че ли да се отърве от такива дребни детайли. — Няма съмнение, че именно той ме е надхитрил в Дарг днес. Брилянтен ум и много опасен. Ако можех да избера кого от всички агенти на западните империалистически страни да хвана, бих избрал него. През последните десет години поне три пъти ни е причинявал непоправими загуби. Миналата година в Париж сам унищожи цяла мрежа, която беше плод на седем-осем годишна упорита работа. Предишната година пък разконспирира агент, когото ние бяхме внедрили в президентската охрана на Белия дом през 1965-а — човек, който можеше един ден да убие държавен глава. А сега — сега ето ни го и тук.

Жан-Пиер, който беше коленичил на пода, обгърнал с ръце смазаното си от бой тяло, отпусна глава на пода и отчаяно затвори очи. През цялото време беше чувствал, че задачата не е по силите му, че всичко е било жалки напъни да се противопостави на гросмайсторите в тази безмилостна игра като голо дете в бърлогата на лъвове.

А бе имал такива големи надежди! Работейки съвсем сам, той беше на крачка от възможността да нанесе на афганистанската Съпротива такъв удар, от който никога нямаше да може да се съвземе отново. Щеше да промени курса на историята в тази част на земното кълбо и да си отмъсти жестоко на всичките самодоволни управници в Запада; щеше да изпързаля, да смае цялата държавна машина, която беше предала и убила баща му. Но вместо сега да тържествува, той бе разгромен. Дръпнаха му всичко изпод носа в последния момент — и то не кой да е, а Елис.

Той чу гласа на Анатолий някак отдалеч, като през мъгла:

— Можем да сме съвсем сигурни, че е постигнал каквото трябва с бунтовниците. Не знаем подробности, но общите линии са ни достатъчни: пакт за обединение между бандитските главатари, в замяна на който те получават американски оръжия. Такова нещо може да поддържа въстанието още години наред. Трябва да го спрем, преди да е започнало.

Жан-Пиер отвори очи и погледна нагоре.

— Как?

— Трябва да хванем този човек, преди да се върне в Щатите. Така никой няма да разбере, че е успял да постигне договора, муджахидините никога няма да си получат оръжията и цялата история ще се провали.

Жан-Пиер слушаше, развълнуван въпреки болката: дали наистина още съществува възможност да изпълни отмъщението си?

— Ако заловим него, това почти ще компенсира, че изпуснахме Масуд — продължи Анатолий и сърцето на Жан-Пиер подскочи, изпълнено с надежда. — Тогава не само ще сме неутрализирали единствения най-опасен агент, с който разполагат империалистите. Помисли си само: истинска, жива „кука“ на ЦРУ, заловен тук, в Афганистан… От три години вече американската пропагандна машина тръби, че афганистанските бандити са борци за свобода, вдигнали се на героично въстание срещу силата на Съветския съюз като библейския Давид срещу Голиат. А сега ще притежаваме доказателство за това, което от толкова време повтаряме: Масуд и останалите са просто лакеи на американския империализъм. Можем да изправим Елис на съд…

— Но западните вестници всичко ще отрекат — каза Жан-Пиер. — Капиталистическата преса…

— На кой му пука за Запада? Всъщност ние искаме да впечатлим необвързаните държави, онези фурнаджийски лопати от Третия свят и мюсюлманските държави, особено тях.

„Значи е възможно наистина — помисли си Жан-Пиер — всичко пак да стигне до триумфален край; и това ще бъде и моят личен триумф, защото аз бях този, който алармира руснаците за присъствието на агент от ЦРУ в Долината на Петте лъва.“

— А сега ме интересува — рече Анатолий — къде точно е Елис тази вечер.

— Той се движи с Масуд — отвърна Жан-Пиер. Залавянето на Елис никак няма да е проста работа: на Жан-Пиер му беше нужна цяла година, за да разбере къде е Масуд.

— Не виждам защо би трябвало да продължи да се движи с Масуд — рече Анатолий. — Той имаше ли някаква основна база?

— Да — на теория живееше с едно семейство в Банда. Но рядко се свърташе там.

— Въпреки това явно оттам ще трябва да започнем търсенето.

Да, разбира се, помисли си Жан-Пиер. Ако Елис не е в Банда, някой там може пък да знае къде е отишъл… Някой като Джейн например. Ако Анатолий отиде в Банда да търси Елис, той може в някакъв момент да намери и самата Джейн. Болката на Жан-Пиер като че почна да понамалява при мисълта, че е възможно да отмъсти на държавната машина, да залови Елис, който му открадна победата така подло, и в същото време да си върне Джейн и Шантал.

— Аз ще дойда ли с теб в Банда? — попита той.

Анатолий помисли малко.

— Да, така смятам. Ти познаваш селото и хората — може да се окажеш от полза, ако си ми подръка.

Жан-Пиер с мъка се изправи на крака, стиснал зъби от болката в слабините.

— Кога тръгваме?

— Веднага — отвърна Анатоли.