Кен Фолет
Долината на лъвовете (15)

Петнадесета глава

Джейн тичаше през селото, обзета от дива паника, блъскаше се в хората и дуварите, препъваше се, падаше и пак ставаше — задъхана, без да спира да ридае и да стене.

— Трябва да е добре — повтаряше си тя като молитва, но в главата й се въртяха въпросите „Защо не се събуди Шантал?“, „Какво направи Анатолий?“ и „Дали бебето ми е живо и здраво?“.

С препъване стигна до двора на бившия дюкян и се изкачи по стълбите към покрива, вземайки по две стъпала наведнъж. Падна на колене и дръпна чаршафа от малкото дюшече. Очите на Шантал бяха затворени. Джейн си помисли: Дали диша? Дали диша? После очите на бебето се отвориха, то погледна към майка си и за първи път в живота си се усмихна.

Джейн я грабна и свирепо я притисна до себе си. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от вълнение. Шантал се разплака от внезапното стискане. Джейн също се разплака — от радост и от облекчение, защото малкото й момиченце още е тук, при нея, още е живо, топличко и гласовито и защото току-що се бе усмихнало за първи път.

След малко Джейн се успокои и Шантал, усетила промяната, също млъкна. Джейн я залюля в обятията си, тупкаше я успокоително по гърба и я целуваше. Най-сетне младата жена си припомни, че на света има и други хора и се разтревожи какво ли е станало със селяните в джамията и дали са добре. Слезе долу в двора и там срещна Фара.

Джейн погледна за момент към момичето, към стихналата, притеснена Фара, срамежлива и толкова чувствителна: откъде беше намерила и куража, и бързата съобразителност, и здравите нерви да скрие Шантал под смачкан чаршаф, докато руснаците приземяваха хеликоптерите си и стреляха с автомати само на метри от нея?

— Ти я спаси — каза Джейн.

Тя прехвърли Шантал край левия си хълбок, а с дясната ръка прегърна Фара и я притисна до себе си.

— Ти спаси бебето ми — повтори. — Благодаря ти! Благодаря!

За миг Фара се усмихна широко, а после избухна в сълзи.

Джейн я зауспокоява, потупвайки я по гърба, както беше направила с Шантал преди малко. Когато Фара спря да плаче, Джейн заразпитва:

— Какво стана в джамията? Какво направиха? Пострада ли някой?

— Да — като замаяна отвърна Фара.

Джейн се усмихна: не можеш да зададеш на Фара три въпроса един след друг и да очакваш смислен отговор.

— Какво стана, като отиде в джамията?

— Те питаха къде е американецът.

— Кого питаха?

— Всички. Но никой не знаеше. Докторът ме попита къде сте вие с бебето и аз казах, че не знам. После подбраха трима от мъжете: първо чичо ми Шахазай, после моллата, после Алишан Карим, брата на моллата. Пак ги разпитваха, но нямаше смисъл, защото мъжете не знаеха къде е отишъл американецът. След това ги биха.

— Лошо ли пострадаха?

— Само ги биха.

— Аз ще ида да ги погледна. — „Алишан не е добре със сърцето“, притеснено си помисли Джейн. — Къде са сега?

— Още в джамията.

— Ела с мен. — Джейн влезе в къщата и Фара тръгна след нея. В бившия дюкян намери медицинската си чанта върху тезгяха. Добави няколко нитроглицеринови таблетки към медикаментите и пак излезе. Като тръгнаха към джамията, Джейн, все така здраво притиснала Шантал до себе си, попита Фара:

— Теб удряха ли те?

— Не. Докторът изглеждаше много ядосан, но не ме биха.

Джейн се почуди дали Жан-Пиер е бил толкова гневен, защото се е досетил, че тя и Елис са прекарали заедно нощта. Хрумна й, че и цялото село се е досетило. Опита да си представи как ще реагират. Това може да се окаже окончателното доказателство, че тя е блудница и нищо друго.

Все пак няма да й обърнат гръб веднага — не и докато има ранени хора, за които трябва да се погрижи. Стигна до джамията и влезе в двора. Жената на Абдула я видя, важно-важно се надигна и я поведе там, където той лежеше на земята. На пръв поглед изгледаше добре, а и Джейн се притесняваше за сърцето на Алишан, затова остави моллата — без да обръща внимание на възмутените протести на жена му — и отиде при Алишан, който лежеше съвсем наблизо.

Лицето му беше посивяло, той дишаше трудно и с едната ръка притискаше гърдите си. Страховете на Джейн бяха оправдани — побоят беше довел до сърдечен пристъп. Тя му даде една таблетка и каза:

— Сдъвчи я, недей да гълташ.

Подаде Шантал на Фара и бързо прегледа Алишан. Имаше лоши наранявания, но не и счупени кости.

— Как те удряха? — попита го тя.

— С автоматите — дрезгаво отвърна той.

Тя кимна. Беше изкарал късмет: единственото сериозно зло, което му бяха причинили, беше, че са го подложили на стрес, опасен за сърцето му, а от това той вече се възстановяваше. Тя обработи с йод раните и му каза да лежи там, където е, поне един час.

После се върна при Абдула. Когато обаче се приближи до него, той я отпрати с ядосано ръмжене. Знаеше какво така го е вбесило: той си мислеше, че му се полага първи да бъде лекуван, и се обиди, че тя отиде най-напред при Алишан. Джейн нямаше намерение да се извинява. Тя му беше заявявала и преди, че лекува хората в зависимост от сериозността на състоянието им, а не от социалното им положение. Затова се извърна от него. Нямаше смисъл да настоява да преглежда стария глупак. Ако се чувства достатъчно добре, за да й крещи така, значи ще оживее.

Отиде при Шахазай, стария боец с белега. Той вече беше прегледан от сестра си Рабия, „бабата“, която промиваше раните му. Билковите илачи на Рабия не бяха толкова антисептични, колкото трябва, но Джейн си помисли, че в крайна сметка те повече помагат, отколкото вредят, така че се задоволи само да го накара да раздвижи пръстите на ръцете и краката си. Нищо му нямаше.

„Късмет извадихме — помисли си Джейн. — Руснаците дойдоха, но се разминахме само с леки наранявания. Слава богу! Сега можем да се надяваме, че ще ни оставят на мира за известно време — може би докато пак отворят маршрути през Хайберския проход.“

— Докторът руснак ли е? — изведнъж попита Рабия.

— Не. — За първи път сега Джейн се зачуди какво ли точно си е мислел Жан-Пиер. „Ако ме беше намерил — помисли си тя, — какво ли щеше да ми каже?“ — Не, Рабия, не е руснак. Но явно е минал на тяхна страна.

— Значи е предател.

— Да, така смятам. — Сега пък Джейн си помисли какво ли се върти в главата на старата Рабия.

— Християнките могат ли да се развеждат с мъжа си, задето той е предател?

„В Европа бих могла да се разведа с него и заради много по-незначителна причина“, рече си наум Джейн, затова каза:

— Да.

— Ти затова ли сега се ожени за американеца?

Джейн разбра как вървят мислите на Рабия. Като прекара нощта в планината с Елис, тя наистина потвърди обвиненията на Абдула, че е „западняшка шафрантия“. Рабия, която от много време беше водещата защитничка на Джейн в селото, сега планираше да отвърне на тези обвинения с една по-различна интерпретация, според която Джейн е получила бърз развод от предателя според някакви странни християнски закони, неизвестни за правоверните, и сега е женената Елис според същите тези закони. „Така да бъде“, каза си Джейн.

— Да — отвърна тя, — затова се ожених за американеца.

Рабия кимна, доволна от отговора.

Джейн почти вярваше, не има елемент истина в епитета на моллата. Та тя наистина в крайна сметка премина от леглото на един мъж в леглото на друг с неприлична бързина. Почувства се малко засрамена, после си каза: „Никога не съм позволявала поведението ми да се ръководи от очакванията на други хора. Да мислят каквото искат.“

Не се смяташе женена за Елис. „А чувствам ли се разведена с Жан-Пиер?“, питаше се сама. Отговорът беше „не“. Наистина обаче разбираше, че задълженията й към него са приключили. „След това, което направи — мислеше си Джейн, — нищо повече не му дължа.“ Би трябвало да изпитва някакво облекчение от тези разсъждения, но всъщност чувстваше само тъга.

Размишленията й бяха прекъснати. Край входа на джамията настъпи оживление, Джейн се извърна и видя Елис, понесъл нещо на ръце. Като се приближи, тя видя, че лицето му е изкривено от адски гняв. Изведнъж си спомни, че вече беше го виждала в такова състояние веднъж: когато безотговорен таксиджия зави внезапно колата си на сто и осемдесет градуса и бутна някакъв младеж с мотор, като го нарани доста лошо. Елис и Джейн бяха станали свидетели на цялата ситуация и извикаха линейка — в онези дни тя нямаше никакви медицински познания, — а Елис през цялото дреме повтаряше: „Толкова ненужно, беше толкова ненужно.“

Постепенно фокусира вързопа, който той държеше: беше дете, и разбра, че изражението на лицето му означава, че детето е мъртво. Нейната първа реакция, от която веднага се засрами, беше да си помисли: „Слава богу, че не е моето бебе!“ После, когато погледна по-отблизо, видя, че това е единственото дете в селото, което понякога чувстваше съвсем като свое — едноръкият Муса, момчето, чийто живот беше спасила. Тя изпита ужасното чувство на разочарование и загуба, което ги връхлиташе с Жан-Пиер, когато дълго и упорито са се борили за нечий живот, а не успяваха. Но този път беше още по-мъчително, защото Муса беше толкова смел и решен да се справи с недъга си и баща му тъй се гордееше с него. „Защо точно той? — помиели си Джейн, докато сълзите бликаха от очите й. — Защо точно той?“

Селяните се стълпиха покрай Елис, но той гледаше към Джейн.

— Всички са мъртви — рече той на персийски, така че и другите да разберат. Някои от жените се разридаха.

— Как? — попита Джейн.

— Руснаците са ги застреляли до един.

— О, боже мой! — Точно миналата нощ тя беше казала: „Никой от тях няма да умре.“ Беше предполагала, че всичките ще се оправят, по-бързо или по-бавно, и ще си възвърнат здравето и силата под нейните грижи. А сега — всички мъртви. — Но защо са убили детето? — извика тя.

— Мисля, че ги е ядосал.

Джейн се намръщи, озадачена.

Елис размърда леко товара си, така че се показа ръката на Муса. Малките пръсти здраво бяха стиснали дръжката на ножа, който баща му му беше дал. По острието имаше кръв.

Изведнъж се чу страховит вой и Халима си запроправя път през тълпата. Тя пое от Елис тялото, на сина си и се срина на земята, прегърнала мъртвото си дете, крещейки името му. Жените се насъбраха около нея. Джейн се извърна.

Като направи знак на Фара да я последва с Шантал, Джейн излезе от джамията и бавно тръгна към дома. Само преди няколко минути си беше мислила, че на селото му се е разминало леко с идването на руснаците. Сега седем мъже и едно момче бяха мъртви. Джейн нямаше повече сълзи, защото много плака напоследък: само се чувстваше потресена от мъка.

Влезе в къщата и седна, за да накърми Шантал.

— Колко търпелива беше, мъничка моя — рече тя и сложи бебето на гърдата си.

След минута-две пристигна Елис. Той се наведе и я целуна. Погледна я за малко, после каза:

— Изглеждаш, все едно си ми ядосана.

Джейн осъзна, че наистина е така.

— Мъжете са толкова кръвожадни — горчиво изрече тя. — Това дете явно се е опитало да нападне въоръжени руски войници с ловния си нож — кой го е учил да бъде толкова вироглав? Кой му е казал, че неговата задача в живота е да убива руснаци? Когато се е хвърлил срещу човека с „Калашников“, кому се е опитвал да подражава? Не на майка си. На баща си е подражавал. Мохамед е виновен, че той умря, Мохамед и ти.

Елис изглеждаше смаян.

— Защо аз?

Тя знаеше, че сега се държи грубо, но не можеше да спре.

— Пребили са Абдула, Алишан и Шахазай в опита да ги накарат да издадат къде си — рече тя. — Търсили са теб. Това е била целта на упражнението.

— Знам. Това прави ли ме виновен, задето са застреляли момченцето?

— Всичко стана, защото си тук, където не ти е мястото.

— Може би е така. Но за този проблем имам решение. Потеглям. Моето присъствие донесе насилие и кръвопролития, както ти съвсем правилно каза. Ако остана, не само че може да ме заловят — защото снощи изкарахме голям късмет, — но и твърде уязвимият ми план да накарам тези племена да работят заедно срещу общия си враг ще иде по дяволите. Даже и по-лошо — руснаците ще ме изправят на открит съдебен процес, за да извлекат максимална пропагандна изгода. „Вижте как ЦРУ се опитва да експлоатира вътрешните проблеми в една държава от Третия свят.“ Или нещо такова.

— Ти наистина си важна клечка, нали? — Странно й се струваше, че това, което става тук, в Долината, сред тази малка група народи, би могло да има такива глобални последствия. — Но няма как да тръгнеш. Маршрутът през Хайберския проход е блокиран.

— Има и друг изход — Пътят на маслото.

— О, Елис… той е много тежък и опасен! — Тя си помисли как ще изкачва той високите проходи под суровите ветрове. Може да се загуби и да умре от замръзване в снега, може да го ограбят и убият бандити. — Моля те, не го прави.

— Ако имах друг избор, бих го предпочел.

Значи пак ще го загуби и ще остане сама. Тази мисъл я накара да се чувства много нещастна. Това я изненада! Само една нощ прекара с него всъщност. Какво ли е очаквала? Не беше съвсем сигурна. Във всеки случай нещо повече от такава внезапна раздяла.

— Не мислех, че ще те загубя пак толкова скоро — рече тя. После премести Шантал на другата гърда.

Той коленичи пред нея и взе лицето й в ръце.

— Ти не си обмислила още цялата ситуация — каза й. — Не знаещ ли, че Жан-Пиер иска да те върне при себе си?

Джейн насочи мислите си към това. Осъзна, че Елис е съвсем прав. Жан-Пиер сега ще се чувства унижен в мъжкото си достойнство: единственото нещо, което може да го възстанови от тези рани, би било да я вземе обратно, да я притежава в своето легло, под своята власт.

— Но какво ли ще ми направи той? — каза на глас.

— Ще иска ти и Шантал да живеете до края на живота си в някой миньорски град в Сибир, докато той шпионства в Европа и ви посещава през две-три години по време на ваканцията между две мероприятия.

— Какво може да направи, ако аз откажа?

— Може да те принуди. Или да те убие.

Джейн си спомни как я беше ударил с юмрук… Изведнъж й се зави свят.

— Руснаците дали ще му помогнат да ме намери? — попита тя.

— Да.

— Но защо? Какво ги интересувам аз?

— Първо, защото са му длъжници. Второ, защото смятат, че като си с него, това ще го държи в добра форма. Трето, защото знаеш прекадено много. Познаваш Жан-Пиер твърде отблизо, а и си виждала Анатолий — можеш добре да опишеш и двамата и това да влезе в компютрите на ЦРУ, ако успееш да се добереш до Европа.

Значи ще има още кръвопролития, помисли си Джейн, руснаците ще нападат села, ще разпитват хората, ще ги бият и измъчват, за да разберат къде е тя.

— Този руски офицер… Анатолий се казва, той видя Шантал. — Майката притисна отново бебето до себе си, като си спомни онези ужасни мигове. — Мислех си, че ще я вземе. Той не беше ли осъзнал, че ако я вземе, аз ще се предам сама, за да съм с нея?

Елис кимна.

— И мен ме озадачи тогава. Но аз съм им по-важен, отколкото ти; и си мисля — той сигурно реши, че макар наистина да иска накрая да те залови, междувременно можеш да си му от полза.

— От каква полза? Какво може да искат от мен?

— Да ме забавиш.

— Като те накарам да останеш тук?

— Не, като тръгнеш с мен.

Още докато той изричаше това, тя осъзна, че е прав, и изведнъж я обзе някакво чувство на пълна обреченост. Трябваше да тръгне с него заедно с бебето си — друг избор нямаше. „Ако умрем — ще умрем и толкова — бясно препускаха мислите й. — Така да бъде.“

— Предполагам, че шансът ми да избягам оттук с теб е по-голям, отколкото шансът ми да избягам сама от Сибир — каза тя.

Елис кимна.

— Това като че ли изчерпва въпроса.

— Започвам да събирам багажа — каза Джейн. Нямаше никакво време за губене. — Най-добре да потеглим още рано призори утре.

Елис поклати глава.

— Искам да съм се вдигнал оттук до един час.

 

 

Джейн изпадна в паника. Беше планувала тръгването, разбира се, но не така внезапно; а сега чувстваше, че няма време дори да мисли. Разтича се из малката къща, като хвърляше дрехи, храна и медикаменти съвсем безразборно в разни чанти — ужасена, че може да забрави нещо много важно, но прекадено забързана, за да подреди багажа разумно.

Елис разбра в какво състояние е изпаднала и я спря. Прихвана я за раменете, целена я по челото и спокойно заговори:

— Кажи ми нещо — рече й. — Случайно да знаеш кой е най-високият връх във Великобритания?

Тя се зачуди дали той не е обезумял напълно.

— Бен Невис — отвърна. — В Шотландия е.

— Колко е висок?

— Над хиляда и двеста метра.

— Някои от проходите, които ще изкачваме, са пет и половина до шест хиляди метра високи — това е четири пъти повече от най-високия връх във Великобритания. Макар че разстоянието е само двеста и петдесет километра, ще ни трябват поне две седмици. Така че спри, помисли си и планирай внимателно. Ако ти отнеме малко повече от час, за да събереш багажа — голяма работа, по-добре така, отколкото да тръгнем без антибиотици.

Тя кимна, пое дълбоко въздух и започна отначало.

Имаше две огромни туристически раници, които можеха да се събират и ставаха двойно по-малки. В едната сложи дрехи: пеленките на Шантал, по един чифт бельо за всички, шубата на Елис от Ню Йорк и собствения си дъждобран, подплатен с кожа и с качулка, който беше донесла от Париж. Другата раница напълни с медикаменти и храна, плюс запаси с хапчета желязо за краен случай. Нямаше ментоловия кейк „Кендъл“, разбира се, но Джейн намери местен заместител — някакви питки, направени от сушени черници и орехи — почти несмилаеми, но пълни с калории. Освен това взе ориз в обилно количество и една буца твърдо сирене. Единственият спомен, който Джейн запази, беше колекцията полароидни снимки на селяните. Освен това взеха спалните чували, една тенджера и военната мешка на Елис, в която имаше известно количество експлозиви и взриватели — единственото им оръжие. Елис завърза всичкия багаж на гърба на Маги, „еднопосочната“ кобила.

Много сълзи се проляха по време на бързото им сбогуване. Джейн мина през прегръдките на Захара, на старата Рабия и даже на Халима, жената на Мохамед. Събитието беше донякъде помрачено от Абдула, който мина точно преди да потеглят и се изплю на земята, като подкара семейството си напред, но след няколко секунди се върна жена му — изглеждаше уплашена, но твърдо решена — и бутна в ръката на Джейн подаръче за Шантал: една проста парцалена кукла с мъничка шамия и фередже.

Джейн прегърна и разцелува Фара, която беше неутешима. Момичето беше вече на тринайсет: скоро ще има съпруг, когото да боготвори. След година-две ще се омъжи и ще иде да живее в дома на свекъра си. Ще роди осем-девет деца, от които може би само половината ще преживеят над петгодишна възраст. И нейните дъщери ще се омъжат и ще напуснат дома. Тези от синовете й, които оцелеят от сраженията, ще си вземат невести и ще ги доведат вкъщи. Накрая, когато домочадието нарасне прекадено, синовете, снахите и внуците ще започнат да се изнасят, да завъртят свой собствен дом, в който пак да идват снахи и да се раждат деца. А и Фара сигурно ще започне да бабува като старата Рабия. „Дано си спомни поне някои от нещата, на които съм я учила“, помисли си Джейн.

Алишан и Шахазай прегърнаха Елис. Потеглиха сред викове: „Аллах да е с вас!“ Селските хлапетии ги придружиха чак до завоя на реката. Джейн спря там и погледна за момент назад към сгушените една в друга кирпичени къщи, които бяха неин дом цяла година. Знаеше, че никога няма да се върне, но имаше чувството, че ако оцелее, ще разказва приказки за Банда и на внуците си.

Те бързо тръгнаха по брега на реката. Джейн се улови, че напряга слух за звука на хеликоптери. След колко ли време ще започнат да ги дирят руснаците? Дали ще изпратят три-четири хеликоптера, за да търсят почти напосоки, или ще се заемат да организират наистина цялостно претърсване? Джейн не знаеше кое от двете да очаква.

След по-малко от час стигнаха Дашт-и-Риуат (Равнината с крепостта) — приятно селце, където къщите и сенчестите им дворове се виждаха, разпръснати по северния бряг на реката. Точно тук коларският път — пълен с трапове, зигзагообразен, на места тесен като пътека, минаващ за „шосе“ в Долината на Петте лъва — свърши. Всичко, що се движи на колела и бе достатъчно яко, за да оцелее по пътя дотук, трябваше да спре, така че селото поминуваше почти само от продажбата на коне. „Крепостта“, включена в името на селото, се намираше нагоре по една странична долина и в момента се използваше за затвор, контролиран от муджахидините. В него държаха няколко войници от правителствената армия на Афганистан, един-двама руснаци и от време на време — по някой местен крадец. Джейн беше ходила там веднъж, за да лекува нещастен номад от западната пустиня, когото извикали в редовната армия, там хванал пневмония от студената кабулска зима и дезертирал. Той в момента преминаваше „курс на преквалификация“, преди да му бъде позволено да тръгне с муджахидините.

Вече беше пладне, но никой от двамата не искаше да спре, за да обядват. Надяваха се да стигнат Саниз, на петнайсетина километра нагоре по Долината, до падането на нощта; и макар че в равнината петнайсет километра не са бог знае какво разстояние, при този терен това щеше да им отнеме часове мъчителен преход.

Последният участък от пътя се виеше между къщите на северния бряг. Южният бряг представляваше отвесна скала, висока поне шейсет метра. Елис водеше кобилата, а Джейн носеше Шантал в измайстореното от нея „кенгуру“, което й даваше възможност да кърми Шантал, без да спира. Селото свършваше до воденица недалеч от страничната долина, наречена Риуат, която водеше към затвора. След като преминаха тази точка, вече не можеха да ходят тъй бързо. Теренът започна да става все по-стръмен, отначало — плавно, а после — много по-рязко. Те упорито се катереха под палещите лъчи на слънцето. Джейн покри главата си с пату, кафявото одеяло, което всички пътници задължително носеха. Шантал беше на сянка в люлчицата си. Елис носеше читралски калпак, дар от Мохамед.

Когато стигнаха до върха на прохода, тя забеляза с известно задоволство, че даже не се беше задъхала. Никога в живота си не е била в такава добра форма — и сигурно никога няма пак да бъде. Видя, че Елис не само дишаше тежко, но се беше и изпотил. Той си беше много як физически, но не беше привикнал на часове ходене пеша като нея. Това я накара да се възгордее донякъде — докато не си спомни, че той има куршумени рани само отпреди девет дни.

От другата страна на прохода пътят минаваше покрай планината високо над Реката на Петте лъва. Тук доста необичайно реката течеше много бавно. Там, където беше дълбока и бавна, водата изглеждаше яркозелена, с цвета на нефритите, които се намираха толкова често тук, покрай Дашт-и-Риуат, и които носеха в Пакистан, за да ги продават. Джейн изведнъж се уплаши, когато свръхизостреният й слух долови звука от далечни двигатели: нямаше къде да се скрият върху голия връх на скалата. Изведнъж я обхвана желание да скочи от канарата в реката на трийсет метра по-долу. Оказа се само ескадрила реактивни самолети, които бяха прекадено високо, за да видят каквото и да е на земята. Въпреки това от този момент нататък Джейн непрекъснато оглеждаше терена за дървета, храсти и скални вдлъбнатини, където биха могли да се скрият. Някакъв дяволски глас у нея й повтаряше: „Не е нужно да правиш всичко това, можеш да се върнеш, да се предадеш и да се събереш пак със съпруга си.“ Но това й се струваше някак само като теоретичен въпрос, една техническа подробност — нищо повече.

Пътеката продължаваше да върви нагоре, но сега по-леко, затова развиваха достатъчно добра скорост. На всеки километър-два ги забавяха притоците, които се спускаха буйно от страничните долини, за да се влеят в голямата река; пътеката се спущаше надолу към стъкмен от трупи мост или брод. На Елис му се налагаше да влачи запъващата се Маги във водата, а отзад Джейн крещеше по нея и я замерваше с камъни.

Отгоре по скалата, високо над реката, по протежение на целия хребет течеше напоителен канал. Целта му беше да увеличи обработваемата площ в равнината. Джейн се почуди кога Долината е разполагала с достатъчно време, мъже и мир, за да изпълни такъв голям инженерен проект: преди стотици години вероятно.

Хребетът се стесни и реката отдолу бе пълна с огромни гранитни камъни. Във варовиковите скали имаше доста пещери: Джейн ги отбеляза наум като възможни скривалища. Пейзажът ставаше все по-мрачен и надолу от дефилето подухна студен вятър, от който Джейн потрепера, въпреки още топлите лъчи на слънцето. Скалистият терен и голите скали бяха удобно място за гнездене на птици — наоколо се виждаха цели ята гарвани.

Най-после планинският хребет се спусна към друга равнина. Далеч на изток Джейн виждаше някаква верига от възвишения; над тях пък бяха белите планини на Нуристан. „О, боже мой, ние натам сме тръгнали!“, помисли си Джейн и изведнъж я обхвана страх.

В равнината имаше малка групичка скупчени една до друга бедни къщи.

— Като че ли стигнахме — рече Елис. — Добре дошла в Саниз!

Тръгнаха по равното, търсейки джамия или един от онези каменни заслони за пътници. Като се изравниха с първата къща, оттам излезе някаква фигура и Джейн разпозна хубавото лице на Мохамед. Той беше също толкова изненадан, колкото и тя. Изненадата й бе изместена от ужас, когато осъзна, че на нея се пада да му съобщи, че синът му е бил убит.

Елис й даде време да събере мислите си, като попита на персийски:

— Защо си тук?

— Масуд е тук — отвърна Мохамед. Джейн разбра, че това трябва да е редовно убежище на муджахидините. Мохамед продължи: — Ами вие защо сте тук?

— Тръгнали сме за Пакистан.

— По този път? — Лицето на Мохамед се помрачи. — Какво се е случило?

Джейн знаеше, че тя е тази, която трябва да му каже, защото го познаваше по-отдавна.

— Носим лоши вести, Мохамед, приятелю. Руснаците дойдоха в Банда. Убиха седем мъже… и едно дете… — Тогава той се досети какво предстои и от внезапната болка, появила се на лицето му, направо й се доплака. — Детето беше Муса — довърши тя.

Мохамед с мъка възвърна суровото си изражение.

— Как загина моят син?

— Елис го намери — отговори Джейн.

Елис, като се мъчеше отчаяно да намери персийските думи, които му трябваха, рече:

— Той умря… нож в ръката, кръв на ножа.

Очите на Мохамед се разшириха.

— Кажи ми всичко.

Джейн пое нещата в свои ръце, защото говореше по-добре езика.

— Руснаците дойдоха призори — започна тя. — Търсеха Елис и мен. Бяхме горе в планината, затова не ни намериха. Биха Алишан, Щахазай и Абдула, но не ги убиха. После намериха пещерата. Седемте ранени муджахидини бяха там и Муса беше с тях, за да може да прибяга до селото, ако имат нужда от помощ през нощта. Когато руснаците си отидоха, Елис отиде до пещерата. Всичките мъже били убити, и Муса…

— Как? — прекъсна я Мохамед. — Как е бил убит?

Джейн погледна към Елис. Елис каза:

— „Калашников“. — И тази дума нямаше нужда от превод. Посочи сърцето си, за да покаже къде е ударил куршумът.

Джейн добави:

— Трябва да се е опитал да защити ранените, защото на върха на ножа му имаше кръв.

Страшна гордост изпълни сърцето на Мохамед въпреки че очите му се пълнеха със сълзи.

— Нападнал ги е — големи мъже, въоръжени с автомати, — тръгнал е срещу тях с ножа си! С ножа, даден от татко му! Едноръкото момче сигурно вече е в рая на воините.

Да загине в джихад — това е най-голямата възможна чест за мюсюлманин, спомни си Джейн. Малкият Муса сигурно ще стане нещо като невръстен светец. Тя се радваше, че Мохамед си има това успокоение, но не можа да спре и циничната мисъл: „Ето как войнстващото мъжко племе успокоява съвестта си — с разни приказки за слава.“

Елис тържествено прегърна Мохамед, без нищо да продума.

Внезапно Джейн си спомни своите снимки. Имаше и няколко с Муса. Афганистанците и без това много обичаха фотографии, а Мохамед ще е на седмото небе от радост, ако има снимка на сина си. Тя отвори една от чантите на гърба на Маги и зарови между медикаментите, докато намери картонената кутия с полароидните фотографии: Намери снимка на Муса и я подаде на Мохамед.

Никога не беше виждала афганистанец тъй развълнуван от дъното на сърцето см. Той просто беше загубил дар слово. За момент изглеждаше така, сякаш ще избухне в ридания. Извърна се, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Когато пак ги погледна, лицето му бе сдържано и сериозно, но мокро от сълзи.

— Елате с мен — каза той.

Те го последваха през малкото село до брега на реката, където една група от петнайсетина-двайсет муджахидини се бе разположила около лагерен огън. Мохамед закрачи към средата на групата и без всякакво въведение започна да разказва за смъртта на Муса със сълзи и разпалени жестове.

Джейн се извърна, за да не го гледа. Достатъчно мъка беше видяла вече.

Озърна се притеснено наоколо. „Къде ще избягаме, ако дойдат руснаците?“, зачуди се тя. Нямаше нищо друго, освен ниви, реката и няколко колиби. Но Масуд явно смяташе, че тук е безопасно. Вероятно селото е прекадено малко, за да привлече вниманието на армията.

Нямаше сили да се притеснява повече. Седна на земята, облегната на ствола на едно дърво, благодарна, че може да отпусне краката си, и започна да кърми Шантал. Елис завърза Маги, свали чантите и конят започна да пасе в буйната зелена трева покрай реката. „Дълъг ден беше — помисли си Джейн, — ужасен ден. А и снощи не съм спала много.“ Тайничко се усмихна, като си спомни миналата нощ.

Елис извади картите на Жан-Пиер и седна до Джейн да ги разгледа под бързо чезнещата вечерна светлина. Джейн надничаше през рамото му. Планираният от тях маршрут продължаваше нагоре по долината до едно село, наречено Комар, където ще обърнат на югоизток по стръмна долина, която води към Нуристан. Долината също се наричаше Комар, както и първият висок проход на пътя им.

— Пет и половина хиляди метра — рече Елис, сочейки към прохода, — там вече наистина става студено.

Джейн потрепера.

Когато Шантал се насука до насита, Джейн смени пеленката й и изпра старата в реката. Върна се и завари Елис потънал в сериозен разговор с Масуд. Клекна до тях.

— Правилно сте решили — казваше Масуд в този момент. — Трябва да се изнесете от Афганистан с нашия договор в джоба. Ако руснаците ви хванат, всичко е загубено.

Елис кимна в знак на съгласие. Джейн си помисли: „Никога не съм виждала Елис такъв — та той се отнася почтително към Масуд.“

Масуд продължи нататък:

— Пътуването обаче е извънредно трудно. Голяма част от пътя върви над ледения пояс. Понякога е трудно да се намери пътеката в снега, а ако човек се загуби там, умира.

Джейн се чудеше накъде бие той. Особено многозначителен й се стори фактът, че Масуд внимателно се обръща към Елис, не към нея.

— Мога да ти помогна — продължи Масуд. — Но ти — също. Искам двамата да сключим сделка.

— Давай нататък — каза Елис.

— Аз ще ти дам Мохамед като водач, за да те преведе през Нуристан до Пакистан.

Сърцето на Джейн подскочи от радост. Мохамед за водач! Това означаваше съвсем различно пътуване.

— А каква е моята част от сделката? — попита Елис.

Тръгваш сам. Докторската жена и детето остават тук.

Колкото и да се късаше сърцето й, Джейн знаеше, че трябва да се съгласи. Глупаво, вироглаво би било от тяхна страна да се опитват да успеят сами — вероятно и двамата ще загинат. Така поне можеше да спаси живота на Елис.

— Трябва да кажеш „да“.

Елис й се усмихна и погледна Масуд.

— И дума да не става — рече той.

Масуд се изправи, видимо засегнат, и се върна пак към кръга от муджахидини.

Джейн каза:

— Елис, това дали беше мъдър ход?

— Не — отвърна той и протегна ръка към нея, — но нямам намерение да те изтърва толкова лесно.

Тя стисна ръката му.

— Аз… аз нищо не съм ти обещавала.

— Знам — рече той. — Като се върнем в цивилизацията, ще бъдеш свободна да правиш каквото намериш за добре — да живееш с Жан-Пиер, ако това искаш и ако можеш да го намериш. Аз ще се задоволя с предстоящите две седмици заедно с теб, ако това е всичко, което мога да изкопча. Така или иначе може би няма да живеем дълго.

Истина беше. Защо да се тормозят за бъдещето, помисли си тя, след като вероятно нямат никакво бъдеще.

Масуд се върна пак усмихнат.

— Не ставам много за преговори — рече той. — Ще ви дам Мохамед без условия.