Брандън Сандърсън
Ритматистът (19)

18

Джоел излезе от канцеларията, след като припряно се сбогува с Йорк и Флорънс. Не каза никому какво е осъзнал току-що. Първо трябваше да го потвърди.

Понесе се по пътеката към общежитието с бърза крачка. Устоя на изкушението да хукне — при сегашното напрежение в кампуса това би привлякло нежелателно внимание.

За жалост, съгледа Мелъди, която явно беше приключила със задачите и се връщаше в канцеларията. Той изпъшка и опита да свърне. Но тя, разбира се, го видя.

— Джоел! Реших, че съм блестяща!

— Тъкмо сега не разполагам с много време… — отвърна той, когато тя се спусна към него.

— Дрън-дрън. Виж сега, имам да ти казвам нещо вълнуващо! Не потръпваш ли?

— Аха — отвърна Джоел и пак тръгна по алеята. — Ще поговорим по-късно.

— Ей! — каза Мелъди и го настигна. — Пак ли опитваш да ме игнорираш?

— Пак? Никога не съм опитвал да те игнорирам.

— Да бе.

— Виж какво, през първите седмици не ми ли беше бясна, понеже мислеше, че те преследвам?

— Минало, заминало, погребано. Не, слушай, това наистина е важно. Мисля, че намерих начин да станеш ритматист.

Джоел едва не се спъна.

— Ха! Знаех си, че това ще ти привлече вниманието.

— Да не би да го каза, само за да ме спреш?

— Прахове, не. Джоел, казах ти, че съм блестяща!

— Разкажи ми, докато вървим — отвърна Джоел и тръгна отново. — Трябва да проверя нещо.

— Днес се държиш странно, Джоел — отбеляза тя и го настигна.

— Тъкмо открих нещо — каза той, когато стигнаха семейното общежитие. — Нещо, което ме тормозеше от доста време. — Качи се по стълбите до втория етаж, а Мелъди го следваше по петите.

— Не одобрявам подобно отношение, Джоел. Не си ли даваш сметка, че прекарах цели дни в търсене на начин да ти се отплатя, задето гарантира за мен пред Хардинг? И сега идвам да ти кажа, а ти ми се отблагодаряваш, търчейки като смахнат. Почвам да го приемам лично.

Джоел спря, въздъхна и я погледна.

— Навсякъде, където бяха отвлечени ученици, открихме нови ритматически линии.

— Наистина?

— Да. Една от тях ми се стори позната. Не можех да си спомня защо, обаче преди малко директор Йорк каза нещо, което ми напомни къде съм я виждал. И затова сега искам да се уверя.

— А, и когато свършиш, ще можеш да отделиш нужното внимание на моята смайваща, блестяща, изумителна новина?

— Разбира се.

— Така става — отговори Мелъди и го последва по коридора към стаята, която Джоел делеше с майка си. Той влезе и се отправи към скрина до леглото.

— Олеле — рече Мелъди, надзъртайки в стаята. — Тук спиш, а? Много е, хмм, уютно.

Джоел дръпна горното чекмедже на скрина, което беше пълно с дреболии. Почна да ровичка.

— Къде са ви другите стаи? Отсреща ли?

— Не, тази е.

— Ох. Къде живее майка ти?

— Тук.

— Двамата живеете в тази стая?

— Спя на леглото през нощта, а тя през деня. Днес обаче е навън, отиде на гости на родителите си. Има почивен ден. — Има твърде малко почивни дни.

— Невероятно. Знаеш ли, тук е далеч по-тясно от моята стая в общежитието. А всички се оплакваме колко са малки стаите ни.

Джоел откри каквото търсеше и го извади от чекмеджето.

— Ключ? — попита Мелъди.

Джоел се стрелна край нея и се завтече към стълбището. Тя тръгна след него.

— Откъде е този ключ?

— Не сме живели винаги в тази стая — отговори Джоел, когато подминаха първия етаж и заслизаха към мазето. Вратата, която му трябваше, беше в дъното на стълбите.

— И сега? — попита Мелъди, докато той отключваше.

Джоел я погледна и отвори.

— По-рано живеехме тук — обяви той и посочи стаята.

Работилницата на баща му.

Просторното помещение беше пълно със смътно очертани предмети и миришеше на прах. Джоел влезе и се изненада колко познато му е всичко тук. Повече от седем години кракът му не беше стъпвал отсам тази врата, но знаеше точно къде да намери стенната лампа. Нави я и врътна ръчката отдолу. Лампата забръмча и засвети.

Светлината падна върху прашната стая, пълна със стари маси, купчини варовик и стара пещ за печене на тебешир. Джоел почтително пристъпи навътре и усети как спомените му бодат и мърдат, все едно е вкусил нещо горчиво и сладко едновременно.

— Спях ето там — рече той и посочи далечния ъгъл. — Там имаше малко легло, а от тавана висяха завеси, зад които можех да се усамотявам.

Леглото на родителите му беше в другия ъгъл, зад подобна завеса. Между двете „стаи“ имаше мебели — столове и скринове. Баща му все говореше, че трябва да вдигнат стени и да разделят работилницата на стаи. След смъртта му не можаха да вкарат мебелите в новата стая и майката на Джоел просто ги остави тук.

Той бегло се усмихна — спомни си как баща му си тананикаше, докато заглаждаше тебешира на масата си. По-голямата част от помещението се заемаше от работилницата. Котлите, смесителните съдове, пещта, камарите книги за състава на тебешира.

— Охо, тук е… спокойно — рече Мелъди.

Джоел прекоси помещението. Краката му дращеха по прашния под. На една от масите намери редица тебешири във всички цветове. Взе един син и го потри между пръстите си. Те не се оцветиха, понеже тебеширът имаше покритие. Отиде в другия край на стаята срещу леглата. На стената бяха окачени формули за твърдостта на тебешира.

Около тях бяха изобразени разните ритматически защити. Бяха десетки, начертани от бащата на Джоел. Отстрани имаше бележки кой е ползвал тези защити и в кой дуел. Имаше и вестникарски изрезки за прочути дуели и истории за прочути дуелисти.

Гласът на Трент се разнесе в спомените на Джоел. Чете му на глас за дуелите и развълнуван обяснява брилянтните игри. Споменът за този ентусиазъм доведе след себе си и други. Джоел ги отпъди засега и се съсредоточи върху друго. Понеже сред всичките формули и вестникарски изрезки имаше един особено голям лист.

На него беше нарисуван спираловидният ритматически мотив, открит на всички местопрестъпления.

Джоел тихо въздъхна.

— Какво има? — попита Мелъди и застана до него.

— Това е. Новата ритматическа линия.

— Чакай, баща ти ли е похитителят?

— Не, разбира се, че не е той. Но той е знаел, Мелъди. Заемаше пари, вземаше свободни дни, посещаваше ритматисти от осемте училища. Работеше върху нещо и то беше неговата страст.

Мелъди огледа изрезките и рисунките.

— Значи затова — прошепна тя.

— Какво?

— Затова си така запленен от ритматиката. Питах те веднъж. Ти така и не ми отговори. Заради баща ти.

Джоел се взираше в стената с мотивите и защитите. Баща му можеше да говори за тях надълго и нашироко, да му обяснява кои защити срещу кои офанзивни структури са добри. Другите момчета играеха футбол с бащите си. А Джоел рисуваше защити с неговия.

— Татко искаше да постъпя в Армедиус — каза Джоел. — Толкова много искаше да стана ритматист, макар че никога не говореше за това. През цялото време рисувахме заедно. Струва ми се, че е станал майстор на тебешир, за да може да работи с ритматисти.

И е направил нещо чудесно! Нова ритматическа линия! Не са я открили хора като Фич и Нализар, ритматисти с дългогодишен опит. Открил я е бащата на Джоел, прост майстор на тебешир.

Как? Какво означаваше тя? Какво правеше тази линия? Толкова много въпроси. Баща му би трябвало да е водил записки, нали? Джоел трябваше да ги проучи, да проследи изследванията на баща си през годините. Да открие връзката с изчезванията.

За момента Джоел ликуваше. Ти го направи, татко. Ти постигна нещо, което никой от тях не можа.

— Добре — обърна се той към Мелъди. — Каква е голямата ти новина?

— О, сега е малко трудно да я обявя както трябва. Не знам. Само… е, направих някои проучвания.

— Проучвания? Ти?

— Аз правя проучвания! — сопна се тя. — Както и да е, не би трябвало да се оплакваш, понеже се отнасяше до теб.

— До мен ли? Кажи ми сега, кой кого преследва.

— Не лично за теб, глупчо. А за онова, което ти се е случило. Джоел, твоето въвеждане е било проведено неправилно. Трябва да влезеш в залата на въвеждането.

— Обясних ти. Отец Стюарт каза, че не е нужно.

— Той — отговори Мелъди и театрално вдигна ръка — напълно е сгрешил. Безсмъртната ти душа може би е застрашена! Ти не си бил въведен. Церемонията е била претупана! Трябва да го направиш отново!

— След осем години?

— Да. Защо не? Гледай, до Четвърти юли остава по-малко от седмица. Ако успеем да убедим викария, че има опасност да изгубиш душата си, той може да ти позволи да опиташ отново. И този път — както трябва.

Джоел се позамисли.

— Сигурна ли си, че мога отново да мина през церемонията?

— Напълно. Мога да ти намеря препратки.

Прекалено голям съм. Но пък крал Грегъри е станал ритматист след осемгодишна възраст. Значи и аз бих могъл. Джоел се усмихна.

— Може би си струва да опитам.

— Знаех си, че ще оцениш това. Кажи ми сега, че съм гений.

— Ти си гений — откликна Джоел и погледна мотива на стената. — Да доведем Фич. Искам да види това. С викария ще се разправяме после.

* * *

— От това, което виждам — рече Фич, седнал на стол до масата в средата на работилницата, — баща ти е бил убеден, че съществуват и други ритматически линии. Ето, погледнете тук.

Фич измъкна един лист от камара книги и стари записки. През последните няколко часа Джоел и Мелъди му помогнаха да организира работилницата и да сортира книжата на Трент. Помещението изглеждаше почти сякаш отново се използва.

Листът изшумоля, когато Фич го подаде на Джоел. Приличаше на някакъв правен документ.

— Това е договор за патронаж — обясни Фич.

— От Валендарската академия — рече Джоел. — Тя е в Калифорнийския архипелаг, нали? Едно от другите училища, където се преподава ритматика?

Фич кимна.

— Тук има четири такива документа, все от някое от осемте училища, включително от Армедиус. Обещават на баща ти и семейството му патронаж за период от сто години, в случай че той докаже съществуването на ритматическа линия извън четирите първоначални.

— Патронаж? — попита Мелъди.

— Пари, миличка — уточни Фич. — Стипендия. Доста голяма. С такъв доход от четири отделни училища бащата на Джоел щял да стане доста богат човек. Трябва да призная, че съм изумен от нивото, на което баща ти е разбирал ритматиката! Тези писания са много сложни. Допускам, че останалите професори биха се изненадали силно, щом открият тези неща. Сега си давам сметка, че никога не сме го оценявали заслужено.

— Той е убедил някого — отговори Джоел и вдигна договора за патронаж.

— Ах, да. Наистина излиза, че е успял. Трябва да е работил много и да е представил някои много убедителни доказателства, за да сключи тези договори. Според това, което виждам тук, той е провел изследвания в различни школи. Дори е ходил в Европа и Азия, за да се срещне с тамошни учени и преподаватели.

При което е натрупал и доста дългове, рече си Джоел, приседнал на столчето до работната маса, която Фич превърна в писалище.

— Та той е открил линията — каза Мелъди и посочи рисунката на стената. — Защо тогава не е станал богат?

— Не е можел да я накара да действа — отговори Фич и измъкна друг лист. — Досущ както ние не можахме. Чертая я съвсем точно, а тя не прави нищо. Похитителят знае нещо, което не ни е известно.

— Значи е безсмислено — каза Джоел. — Баща ми не е знаел повече от нас. Стигнал е до извода, че съществуват други линии, дори е успял да нарисува реплика на една от тях, но не е успял да я накара да действа.

— Добре — продължи Фич, докато преглеждаше бележките. — Тук има важно становище — теорията на баща ти защо символът не работи. Разбираш ли, група учени вярват, че ритматическата линия функционира на основата на целите, с които ритматистът я рисува. Изтъкват факта, че ако пишем думи или дори завъртулки с тебешир, нищо не оживява, освен ако не се стараем нарочно да направим ритматическа рисунка. Нито една от правите линии в азбуката не се превръща по случайност в Забранителна линия например.

— Следователно, желанията на ритматиста повлияват върху рисунката му. Не по някакъв измерим начин — например ритматистът не може просто да пожелае Забранителните му линии да станат по-силни. Но ако той няма намерението да начертае Забранителна линия, то линията просто не работи.

— Значи причината, поради която не можехте да накарате спираловидния модел да направи нещо… — отговори Джоел.

— Беше, че не знам какво се очаква от него да направи — продължи Фич. — Баща ти е вярвал, че нищо няма да излезе, ако не съчетае правилната линия със знанието какво прави тя.

Фич измъкна още един лист.

— Опасявам се, че някои хора му се присмиваха за това. Хмм, спомням си смътно няколко такива случая. Веднъж баща ти убеди няколко ритматисти да начертаят неговите линии, но той не можа да накара линиите да направят нещо, въпреки че разполагаше със значителен брой намерения, които ритматистите да изпробват. От писанията му тук разбирам, че е приемал това като голям провал.

Откъм легналата на пода Мелъди се разнесе шумна въздишка. Тя зяпаше в тавана и слушаше. Сигурно й се налага да си пере полите всеки ден, прецени Джоел, като имаме предвид колко обича да седи на пода, да се катери по дърветата и да лежи на земята.

— Скучно ли ти е, миличка? — попита Фич.

— Съвсем умерено. Продължавайте. — После обаче въздъхна отново.

Фич даде знак с вежда на Джоел, който в отговор сви рамене. Понякога на Мелъди просто й беше приятно да напомня за себе си на всички наоколо.

— Както и да е — продължи Фич, — това е удивително откритие.

— Нищо, че не ни казва какво прави линията?

— Да — отговори Фич. — Баща ти е работил скрупульозно. Събрал е камари текстове, някои от които са твърде редки, и ги е анотирал; изброил е всички, които съдържат намеци или теории за новите ритматически линии. Ами че баща ти сякаш е виждал в бъдещето и е забелязал точно какво ни е нужно за това разследване. Бележките му ще ни спестят месеци!

Джоел кимна.

— Смея да кажа — додаде Фич почти на себе си, — че наистина трябваше да приемаме Трент далеч по-сериозно. Та той е бил истински кабинетен гений. Все едно да откриеш, че портиерът ти тайно изучава най-развитите пружинни технологии и в свободното си време изработва функциониращ Еквиликс. Хмм…

Джоел прокара пръсти по един от томовете и си представи как баща му работи в същата тази стая. Прави тебешир и през цялото време мисли за чудесата на ритматиката. Той си спомни как седеше на пода, наблюдаваше какво става на масата и слушаше как баща му си тананика. Спомни си мириса на горящата пещ. Баща му печеше някои тебешири, а други сушеше на въздух и винаги търсеше идеалния състав, трайност и яркост на линиите.

Мелъди седна и отметна червените къдрици от очите си.

— Добре ли си? — обърна се тя към Джоел.

— Просто мисля за баща ми.

Тя поседя и го погледа още малко. Накрая каза:

— И тъй, утре е събота.

— И?

— После е неделя.

— Точно така…

— Трябва да говориш с викария — обясни Мелъди. — Трябва да го накараш да се съгласи и да ти позволи да минеш през церемонията на въвеждането.

— За какво говорите? — попита Фич, вдигайки поглед от книгата си.

— Джоел ще бъде въведен — отговори Мелъди.

— Нима не е било направено, когато е бил на осем? — учуди се Фич.

— О, било е — обясни Мелъди. — Прецакали са въвеждането. Ще ги накараме да го направят отново.

— Съмнявам се, че можем да ги накараме нещо, Мелъди — бързо се намеси Джоел. — Даже не знам дали моментът е подходящ да се тревожим за това.

— Четвърти юли е следващата седмица — каза Мелъди. — Ако го пропуснеш, ще ти се наложи да чакаш цяла година.

— Е, да. Точно сега обаче имаме да се притесняваме за много по-големи работи.

— Не мога да повярвам! — възкликна Мелъди и пак се просна на пода. — Пилееш цял живот в мечти за ритматиката и ритматистите, а сега, когато имаш възможност да станеш ритматист, ти просто ще я пропуснеш?

— Не е чак толкова добра възможност — отвърна Джоел. — Искам да кажа… и без това се избира само един на хиляда.

Фич ги гледаше с интерес.

— Чакайте малко. Мелъди, миличка, какво точно те кара да мислиш, че ще позволят на Джоел да опита отново?

— Той не е влязъл в залата на въвеждането — отговори Мелъди. — Затова не е могъл… хмм, знаете какво.

— А, разбирам.

— Аз обаче не разбирам — отбеляза Джоел.

— Не е честно — каза Мелъди, втренчена в тавана. — Виждали сте колко го бива в ритматиката. А дори не е получил възможност. Трябва.

— Хмм. Не съм специалист по църковните процедури — каза Фич. — Мисля обаче, че ще ви бъде доста трудно да убедите викария да допусне един шестнадесетгодишен юноша до церемонията по въвеждането.

— Ще успеем — инатливо отвърна Мелъди, все едно Джоел изобщо нямаше думата по въпроса.

На вратата се появи сянка. Джоел се обърна и видя майка си отпред, на стълбищната площадка.

— О, хъм — промърмори той, забелязвайки удивения й поглед.

— Госпожо Саксън — рече Фич и се изправи, — Вашият син е направил чудесно откритие.

Тя влезе в стаята. Облечена беше в синята си рокля за път, косите й бяха прибрани.

Джоел я наблюдаваше със страх. Какво ли си мислеше за нахлуването им в стаята, която тя беше заключила и загърбила толкова отдавна?

Майка му се усмихна.