Конрад Мейсън
Демонската стража (7) (Една история за магия и измама)

Интерлюдия

В една стара, прашна работилница на спокойната уличка в квартал „Крострий“, Джон Богс затаява дъх, докато боядисва и последната дъска в зелено, след което сяда назад, за да се наслади на работата си и въздъхва щастливо.

Четири години поред Богс е печелил наградата за най-красива карнавална платформа. Нещата вървят към пета победа. Така мисли и той, дори си позволява да се засмее. Трудно щяха да го надвият.

Тази година е построил модел на морския демон, на Пастта, представяйки го като огромен зелен октопод. Направен е от дърво, жици, въжета и плат и е построен така, че ако го дръпнеш, размахва пипалата си нагоре и надолу.

Неслучайно Джон Богс е известен като един от най-добрите дърводелци в Порт Фейт.

— Много е красива — казва неговият чирак, имп на име Уил. Той се е дръпнал настрана и стои с ръце, подпрени на бедрата, докато се наслаждава на морския демон.

— Мисля, че това е най-красивата ви творба, майсторе. Хората ще се изплашат много. Сякаш Пастта се е надигнал от дълбините и е тръгнал по улиците на града.

Богс изсумтява. Той не знае как да отговаря на комплименти.

— Градът сигурно кипи от живот днес — казва той, докато взима хляб и сирене от кошницата си за обед, след което сяда на едно столче.

— Така е, сър. Много хора идват за фестивала, поне така мисля аз. Пътят на Русалките изглежда грандиозно. И има много флагчета на въжета, как ги наричахте вие…

— Парадни знамена — отговаря Богс.

— Да, парадни знамена — Уил сяда по турски на пода в работилницата. — Никой не е особено притеснен заради бурята снощи.

— И правилно, момче — отвръща Богс, докато подава на асистента си малко хляб и сирене, след което захапва собствената си порция. — Така трябва. Магическите бури са се случвали и ще се случват. Човек не бива да се ядосва заради такива неща. Това е суеверие.

— Така ли мислите, господин Богс? — пита някой, който не е Уил.

Богс е толкова изненадан, че изпуска сиренето си и ритва една бутилка вода.

— По дяволите — казва той предрезгавяло, — искам да кажа, добър ден, госпожо.

Не е чул влизането на жената. Замисля се и разбира, че не е имал и времето за това.

— Добър ден, госпожо — казва и Уил и става на крака.

Старата жена не му обръща внимание. Тя стои неподвижна на прага и е облечена в същото сиво наметало с качулка, което бе носила и при първото си посещение в работилницата.

— Готово ли е?

„Говори ясно, прецизно. С лек акцент, който издава, че е от Стария свят“, дава си сметка Богс. Той кимва, минава разстоянието до нея и сваля покривалото от предмета, който жената е поръчала.

— Спазих указанията ви, госпожо — казва той. Гласът му е предрезгавял. — И добавих лост от зефирум, както наредихте.

Той не знае каква нужда има жената от нещото, което той е създал. Но е наясно, че зефирумът е вълшебен метал. А в Порт Фейт употребата на магия без разрешение е углавно престъпление.

Жената приближава приспособлението и го разглежда. Тя прокарва пръсти по блестящия, полиран зефирум и Богс ахва от изненада, когато вижда колко съсухрена е ръката й. Не за пръв път той е щастлив от това, че тя е спуснала качулката си, че не му се налага да вижда нито лицето, нито очите й. Вижда как Уил гледа с любопитство ставащото и му дава знак да мълчи.

Старицата проговаря след миг:

— Добре.

Богс осъзнава, че е притаил дъх и въздъхва облекчено.

— Чудесно — казва той, вече по-спокойно. — Ние винаги се стремим да доставяме удоволствие на клиентите. Младият Уил помогна много за дървообработката. Той е първокласен чирак. Върви и ми донеси книгата със сметки, Уил!

Импът бързо минава през една странична врата.

— Сега, като стана дума за заплащане… опасявам се, че сметката е малко по-висока от това, което сметнах първоначално. Зефирумът струва майка си и баща си днес, сигурен съм, че ме разбирате. Всичко е заради ембаргото на Лигата в Стария свят. Пуста политика!

Богс говори много, когато е нервен.

— Ще си получите заплащането — процежда старицата.

Тя вади стара кесия с монети, на вид толкова древна, колкото и нея самата. Вади дукат и го вдига пред него. Той протяга ръка да го вземе, но преди да успее да го стори, юмрукът й се затваря около него. Ръката му се спира във въздуха, той не знае какво да прави.

— Шантава работа — казва старицата отнесено. — Колко много цените тези безполезни късове метал. Можете ли да изядете дукат?

Досега никога не му е говорила толкова много. Отново се чувства неудобно. Иска му се Уил да побърза с онази книга.

— Ами не, госпожо — отговаря той.

— А да спите върху дукати? Дали те ще ви стоплят?

Той не отговаря.

— Дукатите са изсмукали силите ви, господин Богс. Волята ви. Заслепили са ви.

Робата й прошумолява, а монетата хвръква във въздуха, въртейки се. Стига почти до тавана, след което пада и замръзва пред лицето на старицата.

По челото на Богс избива пот. Той се чувства замаян.

— О, Талин. Вие не може… имате ли разрешение да правите магии?

— Но да, ще си получите заплащането — повтаря старицата, сякаш не го е чула. Тя гледа как монетата мързеливо се върти във въздуха, без да пада.

— Цялото заплащане, господин Богс.

Последното нещо, което Богс вижда, е как монетите излизат от кесията като ято риби. Някои са стари и потъмнели, а други са нови и бляскави. Те се завъртат и хвръкват към него, бързо, по-бързо, още по-бързо…

Като куршуми.