В ресторанта в центъра на Милуоки едрият, широкоплещест Стенли Манкевич зърна отражението си в стъклото, фигурата му се очертаваше ясно на фона на тъмносивкавото следобедно небе. Беше първи май, но времето сякаш беше взето назаем от март.

В живота му тази дата заемаше важно място. Международният ден на труда, посветен на световните работнически движения в края на 1880 година. Избрали датата в памет на жертвите от Хеймаркетското клане през май в Чикаго, в което загинали и полицаи, и работници — поантата на масовите стачки, организирани от федерацията на сдружените предприемачи и професионалните съюзи с искане за осемчасов работен ден.

За Манкевич, Първи май означаваше две неща. От една страна, отдаваше заслуженото на обикновените работници, на които той служеше искрено и от цялото си сърце, а също и на техните братя и сестри от цял свят.

И второ — този ден свидетелстваше, че добруването понякога изисква жертви.

Над бюрото му висеше цитат — последните думи на човек, осъден на смърт чрез обесване за участие в Хеймаркетските вълнения: Аугуст Спайс (който, както и повечето подсъдими, според историците навярно е бил невинен). Спайс казал: „Ще дойде време, когато нашето мълчание ще въздейства по-силно от гласовете, които сега задушавате“.

Жертви…

Манкевич мислеше за този паметен ден и се взираше в отражението си. Впечатли го не толкова набитата фигура, която понякога го дразнеше, а изтощението, лъхащо от нея. Издаваше го по-скоро стойката, а не толкова чертите на лицето, които не различаваше ясно, макар че и те навярно допълваха картината.

Отхапа от клубния сандвич и отбеляза, че вместо швейцарското сирене, което поръча, са му донесли американско. И бяха прекалили с майонезата. Както винаги. „Защо изобщо се храня тук?“ — помисли си.

Детективът — хобит напоследък даваше отбой. Както сподели с Джейсънс — явно се беше уплашил.

След смъртта на Ема Фелдман животът му се превърна в кошмар. „Поканиха“ го в Бюрото и в кабинета на щатския прокурор. Отиде с адвоката си, отговори на някои въпроси, на други — не. Отпратиха го с хладни усмивки. Адвокатът му не успя да разчете знаците.

После дочу, че адвокатската фирма, където беше работила Ема Фелдман, обмисляла да го съди за убийство и за загубите, които е понесла. Адвокатът му определи слуховете като пълна глупост — защото нямали никакви правни основания да предявяват иск.

— А може би защото не са доказали, че съм го извършил? — сряза го Манкевич.

— Естествено, Стан. Това се подразбира.

Подразбира се.

Вдигна поглед от сандвича и видя Джеймс Джейсънс. Елегантният мъж седна до него. Поръча на сервитьорката диетична кола.

— Никога ли не ядеш? — попита го Манкевич.

— Зависи.

„Това пък какво ще рече?“ — недоумяваше синдикалистът.

— Е?

— Името й е Кристен Маккензи — започна Джейсънс. — Обръщат се към нея с бащиното й име — Брин. Полицай в шерифството в Хумболт.

Джейсънс повтори името буква по буква.

— Там се намира Лейк Мондак. Затова се е забъркала.

— Точно така. Сега се е ангажирала лично със случая. Упорита е като булдог.

„Упорити ли са булдозите?“ — зачуди се Манкевич.

— По-добра е от Бюрото и Щатската полиция взети заедно.

— Съмнявам се.

— Работи по-усърдно от тях във всеки случай. Четири пъти е идвала в Милуоки след убийствата да търси следи.

— Има ли право?

— Не мисля, че на някого му пука. Заради кашата в Кеноша Каунти. И мъртвата адвокатка.

— Защо ме забъркаха в кашата?

Елегантният Джеймс Джейсънс не отговори. „А и едва ли ще си направи труда“ — помисли си синдикалният бос. Още повече че отговорът беше очевиден: „Защото смятам, че работливите емигранти трябва да бъдат допускани в страната и да изместват местните лентяи“.

О, и още: „Защото го заявявам публично“.

— И тъй, госпожа Маккензи няма да спре, докато не разнищи случая?

— Няма — като ехо повтори Джейсънс.

— За да се докаже?

Джейсънс сбърчи замислено чело. Явно Манкевич не прие обяснението му.

— Не мисля, че гони почести и кариера.

— А какво цели?

— Иска да вкара лошите зад решетките.

Джейсънс припомни на Манкевич на какво е станал свидетел в онази априлска нощ — как от върха на скалата невъоръжената Брин Маккензи хвърля дънери и камъни по преследвачите си, които я обстрелват с пушка и автоматичен пистолет. Скрила се едва когато и Джейсънс започнал да стреля с бушмастъра.

Манкевич си даваше сметка, че полицай Маккензи няма да му допадне. Несъмнено. Но определено предизвикваше неговото възхищение.

— Какво точно е открила?

— Не знам. Обикаля пристанищата. Авеню Уест. Брюлайн. Снове между Кеноша и Медисън. Ходила и в Минеаполис. Не се спира нито за миг.

Упорита като булдог.

— Можем ли да използваме нещо? Каквото и да е?

Позовавайки се на услужливата си памет. Джейсънс, който сякаш никога не прибягваше до записки, отвърна:

— Има нещо.

— Давай.

— Жената си има тайна.

— Кажи ми я.

— Добре. Преди шест-седем години все още била омъжена за първия си съпруг — щатски полицай. Мъж с положение, популярен. И избухлив. Понякога я удрял.

— Негодник! Да бие жени!

— Простреляли го.

— Как?

— В собствената му кухня. Според следствието е случаен изстрел. Злощастен инцидент.

— Така… Накъде биеш?

— Не е било никакъв инцидент. Покрили са я. Можело е да стигне до Медисън.

— Покрили са я, защото щяла да изгуби работата си, ако случаят излезе наяве?

— Да изгуби работата си и вероятно да отиде в затвора.

— Слухове?

Джейсънс отвори куфарчето и измъкна овехтяла папка.

— Доказателство.

Този човек наистина си го биваше.

— Надявам се да ни свърши работа.

Манкевич отгърна папката. Изчете документа и вдигна вежди.

— Мисля, че е много полезен. — После вдигна поглед и добави: — Благодаря. И между другото — честит Първи май.

* * *

Харесваше този град.

Поне за временен дом.

Грийн Бей беше по-равнинен от щатския парк край езерото Мондак и в този смисъл не толкова живописен, но самият залив беше идиличен, а река Фокс впечатляваше с хладен индустриален чар, който винаги пленяваше Харт. Баща му работеше във финансовия отдел на стоманолеярна и често го взимаше със себе си. Момчето винаги с въодушевление надяваше каската, разхождаше се из цеха, вдъхваше миризмата на въглища, разтопен метал и гума и слушаше ударите на чуковете.

Къщата, която нае, се намираше на една от номерираните улици в работнически квартал. Но пък беше удобна и евтина. Най-големият му проблем беше скуката.

Безвремието винаги измъчваше Харт, но сега се налагаше да потърпи. Нямаше избор. Никакъв.

Дотегнеше ли му съвсем, потегляше с колата към горите, които го успокояваха, още повече че дотам пътуваше по Лейк Вю Драйв — шосе, съименник на частния път край езерото Мондак.

Днес тъкмо се връщаше от разходка, когато забеляза забит в средата на поляна кол. Край него се гонеха деца — явно играеха на стражари и апаши. После седнаха да обядват. Наблизо беше паркирал училищен автобус — яркожълто петно върху красивата пастелна зеленина.

Харт продължи към къщи, обиколи с колата, за да се увери, че няма опашка, и влезе. Провери съобщенията и се обади от новия мобилен телефон с предплатена карта. После отиде в гаража, превърнат на малка дърводелска работилничка. Работеше по свой проект. Отначало се занимаваше по час-два, после станаха четири. Само при дървото намираше успокоение.

Докато го изглаждаше, си припомни нощта край езерото. Какви ли не дървета имаше там — бук, дъб, бряст, орех, всички здрави растения, на които се крепеше занаятът му. Гладките, прецизно изрязани дъски, които купуваше, произхождаха от огромни, стройни, дори вдъхващи страхопочитание създания, извисяващи се на метри над земята. От една страна, му беше неприятно, че сечаха дърветата. От друга — вярваше, че отдава почит на дървото, извайвайки го в нова, изящна форма.

Вгледа се в сегашния си проект — инкрустирана кутия. Остана доволен от свършеното. Можеше да я подари на някого. Не беше решил още.

В осем вечерта се отправи към центъра на Грийн Бей, към облицован с ламперия затъмнен бар, в който сервираха хубаво чили. Поръча си една купа и халба бира и седна на бара. След като изпи първата, поръча втора бира и отиде в задния салон, където по телевизията вървеше баскетболен мач. Загледа се, отпивайки от бирата. Беше мач от Западната лига. Тук беше по-късно. Скоро мъжете около него започнаха да поглеждат часовниците си и един по един се заизправяха да си вървят у дома. Резултатът през втората четвъртина беше деветдесет и две на шейсет и без това слабият интерес към играта изчезна.

Друго щеше да е, ако даваха бейзболен мач.

Харт погледна към стените, покрити със стари табели на някогашните уисконсински пивоварни. Навремето сигурно са били известни, макар че нито една марка не му се стори позната. „Лоуф & Стайн“, „Хайлсман“, „Фоксхед“. От логото на „Хиберния Бруин“ заплашително го гледаше глиган с огромни бивни. Зърна и някаква картина на телевизионен екран, от който две жени се взираха към аудиторията. Отдолу пишеше: „Лавърн и Шърли ви поздравяват“.

Харт поиска сметката. Сервитьорката се държеше любезно, но хладно. Отказа се да флиртува с него, след като преди седмица не срещна отклик. В барове като този един път е достатъчен. Той плати, излезе и потегли към друг бар в съседство — в „Бродуей Дистрикт“. Излезе от колата, заключи я тихо и се спотаи в сенките на близката алея.

Както всяка нощ в продължение на цяла седмица мъжът излезе от бара в един часа след полунощ. Харт го дръпна, опря пистолет в гърба му и го замъкна в алеята.

За петнайсет секунди Фреди Ланкастър прецени, че заплахата от Харт е далеч по-голяма от също тъй страшната, но не толкова неотложна разправа от страна на Мишел Кеплер. Разказа на Харт всичко, което знаеше за нея.

След един поглед към алеята и един изстрел Харт се върна в колата. Прибра се вкъщи и се замисли какво му предстои. Повярва на Фреди, че нито той, нито Гордън Лотс знае къде живее Мишел, но получената информация беше достатъчна да започне да затваря кръга около нея.

Което скоро щеше да направи.

Сега обаче трябваше да се заеме с нещо, което не му даваше мира от няколко седмици. Прозя се и си каза, че поне може да си отспи. Не бързаше за никъде. Хумболт, Уисконсин беше само на три часа път.

* * *

В два и половина след пладне в понеделник, четвърти май, Кристен Брин Маккензи седеше на бара в ресторант в Милуоки, ядеше пилешка супа и пиеше диетична кола. Току-що се беше срещнала с комисар от щатското полицейско управление и с агент на ФБР, за да сравнят резултатите от разследването съответно на убийството на Фелдманови и на метадоновите наркодилъри.

Срещите се оказаха безплодни. Местните и федералните следствени служби явно си бяха поставили за цел да търсят следа към Манкевич, а не да заловят убийците, застреляли невинното семейство и оставили труповете на голия кухненски плот.

Факт, към който Брин привлече вниманието и на щатския детектив, и на агента от Бюрото, но и двамата проявиха завидно безразличие, като се изключат извитите съчувствено устни. Съчувствено и като че ли с леко раздразнение.

Тръгна си след втората среща в лошо настроение. Реши да си позволи късен обяд и да се прибира вкъщи.

За последните две седмици беше навъртяла хиляди километри, заета с едноличното си разследване. Караше употребяван камри, много стар. Хондата се беше удавила в изпълнение на служебния дълг, поне така твърдяха застрахователите, за да не се налага да плащат полицата. Парите не бяха проблем. Все още. Греъм продължаваше да изплаща ипотеката и своя дял от сметките. Помагаше и за Джоуи, без да задава въпроси. Не искаше обаче да го моли и за кола, понеже онази нощ трябваше да остави личния си автомобил и да вземе служебния джип, преди да тръгне за езерото Мондак. Не го направи само от мързел.

„Онази нощ“. Този израз се беше превърнал в лайтмотив на живота й. Беше много повече от хронологична отпратка.

В мига, в който си погледна часовника, осъзна, че в бара е настъпила мъртвешка тишина. Нямаше жива душа. Сервитьорът, управителят и барманът бяха изчезнали.

Като в сцена от филм по Стивън Кинг.

Брин се надигна уплашено, ала усети течение от отваряща се врата и внезапно отляво и отдясно зад гърба й застанаха двама мъже.

Тя застина. Оръжието й беше под сакото и дъждобрана. Щеше да е мъртва, преди да успее дори да ги откопчае.

Нямаше какво да се прави. Обърна се към тях.

Очакваше да зърне сивите очи на Харт, насочил дулото на пистолета към нея, готов да я застреля.

По-едрият от двамата, около шейсет и пет годишен мъж, се представи:

— Казвам се Стенли Манкевич, госпожо детектив.

— Полицай съм — кимна Брин.

Другият беше значително по-дребен, направо кльощав. Изглеждаше като момченце. На устните му играеше лека усмивка, но в очите му не се четеше веселие.

Манкевич се настани на табуретката до нея.

— Може ли?

— Прилича ми на отвличане.

— О, свободна сте да си тръгнете, когато пожелаете, полицай Маккензи — изненадано възкликна той. — Отвличане? Как ви хрумна?

Кимна към придружителя си, който се оттегли към съседната маса.

Барманът се беше завърнал. Погледна към синдикалния шеф.

— Само кафе. И диетична кола за приятеля ми — кимна към младия мъж Манкевич.

Барманът сервира кафето на плота пред тях, а колата поднесе на асистента. После се обърна към Брин:

— Нещо друго?

Сякаш й предлагаше да опита чийзкейк за десерт.

— Само сметката — поклати глава тя.

Манкевич старателно разбърка кафето — с точното количество сметана и пакетче захар.

— Разбрах, че преди няколко седмици сте преживели страхотна вечер.

Онази нощ…

— И как разбрахте?

— Гледам новини.

Излъчваше спокойствие, което в известна степен й помагаше — знаеше, че в момента не е в опасност, поне не физическа — но същевременно я притесняваше. Сякаш мъжът държеше скрито оръжие, което можеше да обърка живота й, без непременно да прибягна до агресия. Изглеждаше като че ли напълно владее положението.

В това отношение й напомняше на Харт.

— Много е важно да бъдеш информиран — продължи синдикалистът. — На младини, доста преди да се родите, излъчваха местни новини — в пет следобед, следваха националните и международните. Уолтър Кронкайт, Хънтли и Бринкли… Само половин час. На мен не ми беше достатъчно. Обичам да разполагам с повече информация. Обожавам Си Ен Ен. Следя ги и по телефона.

— Това не обяснява как се озовахте тук. Аз самата влязох в заведението случайно… Освен ако някой не ви е казал, че имам среща в централното управление в Милуоки.

Мъжът се поколеба само за секунда — явно беше близо до истината.

— Или просто съм ви следил — усмихна се той, отпи от кафето и погледна със съжаление към витрината с кейкове. — Имаме общи интереси, полицай Маккензи.

— И по-точно?

— Да открием убиеца на Ема Фелдман.

— И той не пие долнокачествено кафе на три крачки от мен в същия този момент?

— Вярно, кафето не го бива. Как разбрахте?

— По аромата.

Манкевич кимна към кутийката кола до чинията й.

— И моят сътрудник е вманиачен на тема диетична кола. Да знаете, че е вредна. Обаче не сте в компанията на убиеца на Ема Фелдман.

Брин се обърна. Другият мъж отпиваше от колата и се взираше в екрана на мобилния си телефон.

И той ли следеше новините?

— Не мисля, че често ви се налага да разкривате убийства в Кеноша Каунти — подхвърли Манкевич. — Поне не като това.

— Не като тези — поправи го тя. — Убити са няколко души.

Понеже явно нямаше опасност за живота й, а барманът беше свидетел — макар и подкупен — настроението й се приповдигна, не смяташе да играе по свирката на синдикалния бос.

— Разбира се — кимна той.

— По какви случаи работим в Кеноша? — проточи Брин. — Домашно насилие. Стрелба в магазина, обир на бензиностанции, разпри между наркодилъри.

— Наркотиците са ужасно нещо. Наистина ужасно.

„На мен ли го казваш“ — рече си Брин.

— Ако сте гледали „Ченгета“, знаете с какво си имаме работа.

— Седемнайсети април е от съвсем друга категория — примирено отпи от кафето Манкевич. — Членувате ли в профсъюз? Полицейски синдикат?

— Не, в Кеноша сдружаването не е на мода.

— Вярвам в професионалните съюзи, госпожо. Вярвам в труда и в това, че всички трябва да имат равни възможности да се изкачват по стълбицата. Както в образованието. Училището дава еднакви възможности, синдикатът — също. Членуваш ли в сдружението — значи имаш основата. Стига ли ти — взимай си надницата и Бог да те благослови. Но базата можеш да използваш и като трамплин, ако се стремиш да отидеш по-далеч в живота.

— Трамплин?

— Може би сравнението ми не беше подходящо. Не съм творческа личност. Знаете ли в какво ме обвиняват?

— Не в подробности. Но, общо взето — в измамна схема с нелегални емигранти.

— Обвиняват ме, че снабдявам хората с фалшиви документи, които са по-качествени от онези, които могат да си купят на улицата. Хващат се на работа в предприятия, които не членуват в синдиката, и гласуват да се присъединят към мен.

— Така ли е наистина?

— Не — усмихна се Манкевич. — В това ме обвиняват. А знаете ли как властите ме нарочиха за престъпник? Адвокатката Ема Фелдман оформяла някаква сделка за клиент на фирмата и открила, че твърде много легални емигранти членуват в профсъюза — пропорционално много повече, сравнено с останалите области в страната. Оттук някой подхвърля слуха, че им продавам фалшиви документи. Оказа се обаче, че зелените им карти са редовни. Издадени от правителството на Съединените щати.

Брин се замисли. Звучеше достоверно. Но кой знае?

— Защо?

— За да разбият синдиката. Понасят се слухове, че съм корумпиран. Местният профсъюз е нарочен за терористично свърталище. Оказва се, че аз подкрепям чужденците да изместват американците… И бум — всички гласуват и излизат от организацията — Манкевич се разгорещи. — Да ви обясня ли защо точно мен преследват? Защо искат да ме извадят от играта? Защото не мразя емигрантите. Работя и за тях. Предпочитам да наема дузина мексиканци, китайци или българи, дошли легално в страната, за да работят упорито, вместо стотина мързеливи американци. И се озовавам между чука и наковалнята. Членовете на синдиката ме мразят, понеже съдействам на чужденци — проточи последната дума като в стара кинолента. — И измислят конспирация, за да ме поставят натясно.

Брин въздъхна. Съвсем забрави за колата и супата. Всъщност тя и без това беше доста редичка — долнокачествена като кафето, макар да не смърдеше като него.

Манкевич сниши глас:

— Знаете ли, че на седемнайсети април ви спасих живота?

Окончателно привлече вниманието й. Намръщи се. Не искаше да показва емоции, но не успя да се въздържи.

— Изпратих господин Джейсънс да защитава интересите ми — продължи синдикалният лидер. — Не аз убих Ема Фелдман и съпруга й. Исках да разбера кой го е направил. И така да стигна до авторите на заговора срещу мен.

— Вижте… — скептично го прекъсна Брин.

Манкевич хвърли поглед над рамото й.

— Джеймс?

Помощникът му дойде при тях и сложи куфарчето на бара.

— Бях в горичката до ската, където се криехте трите — вие, другата жена и момиченцето. Носех бушмастъра. Замеряхте мъжете с камъни и дънери.

— Вие ли бяхте? — шепнешком попита Брин. Мъжът изглеждаше така, сякаш би се огънал под тежестта на пушка. — Стреляхте по нас?

— До вас. А не по вас. За да прекратя двубоя. — Отпи от колата. — Отидох в къщата до езерото. Представих се за приятел на Стив Фелдман. Проследих съпруга ви и полицая до гората. Не бях изпратен да убивам някого. Напротив. Нареждането беше да опазя живи всички. И да разбера кои са. Прекратих двубоя, но не успях да ги проследя до магистралата.

— Имаме причини да смятаме, че слуховете за уж нелегалната ми дейност тръгват от компанията „Грейт Лейкс Кънтейнърс“. Господин Джейсънс откри някои документи…

— Откри?

— … Някои документи, според които президентът на компанията е закъсал с финансите и се опитвал отчаяно да подлее вода на синдиката, за да намали надниците и надбавките. Главният юрист на „Грейт Лейкс“ ни предостави документи, които доказват, че зад слуховете стои президентът на компанията.

— Съобщихте ли на прокурора?

— За съжаление документите…

— Са откраднати.

— Да речем, че по закон не могат да бъдат използвани пред съда. Ето накратко ситуацията. Понеже не съм продавал нелегални документи, никой не може да докаже противното. Обвиненията следователно ще бъдат свалени. Но слуховете могат да причинят не по-малка вреда от истината. На това се надяват от „Грейт Лейк Кънтейнърс“ и другите компании, чиито работници членуват в синдиката — да опетнят репутацията ми и така да унищожат профсъюза и мен. Налага се да противодействам на слуховете и да ги оборя. Главният ми приоритет в момента е да ви убедя, че не съм убил Ема Фелдман.

— В полицейската школа ни учеха да не се поддаваме, когато заподозреният заявява: „Наистина не съм го направил“.

Манкевич бутна настрани чашата с кафето.

— Полицай Маккензи. Знам истината за стрелбата преди седем години.

Кръвта във вените на Брин застина.

— Вашият съпруг…

Погледна към Джейсънс, който уточни:

— Кийт Маршал.

— Да, Кийт Маршал… Според официалната версия пистолетът е гръмнал случайно, но всички сметнали, че вие сте стреляли по него, защото пак ви е биел. Както тогава, когато ви счупил челюстта. Но понеже носел бронежилетката си и оцелял, можел да свидетелства, че случилото се е случаен инцидент.

— Вижте…

— Аз обаче знам истината. Зная, че не вие, а синът ви е стрелял по Кийт, за да ви защити.

„Не, не…“ Ръцете на Брин затрепериха.

Манкевич пак кимна към помощника си. Отнякъде се появи папка. Овехтяла, смачкана. Брин я погледна. „Архиви на образователния борд на Кеноша Каунти“.

— Какво е това? — попита.

Манкевич посочи името върху папката: Д-р Р. Джърмейн.

След миг се сети. Съветникът на Джоуи в трети клас. Синът й имаше проблеми в училище — проявяваше агресия, не искаше да си пише домашните и по няколко пъти седмично се срещаше с педагога. Преживя тежко смъртта на наставника, който почина от сърдечен удар в нощта след поредния им разговор.

— Къде я намерихте?

Без да дочака отговор, отвори папката. Дланите й бяха потни.

„О, Боже…“

Мислеха, че Джоуи — петгодишен по време на инцидента — е забравил или съзнателно е изтрил от паметта си ужасната нощ, когато свари родителите си да се борят на кухненския под. Момчето беше изтичало с викове към тях. Кийт го отблъсна назад и понечи пак да стовари юмрук в лицето на Брин.

Джоуи измъкна оръжието от кобура на Брин и простреля баща си право в гърдите.

Използваха всички възможни връзки и тя бе обвинена само в неволно произведен изстрел, което едва не сложи край на кариерата й. Всички смятаха, че нарочно е стреляла по Кийт — беше им известен избухливият му нрав, но никой не заподозря Джоуи.

От доклада научи, че момчето е разказало на доктор Джърмейн подробно и последователно събитията от въпросната вечер. Учуди се, че Джоуи си спомня толкова ясно инцидента. Сега осъзна, че не са им отнели Джоуи и са се спасили от съдебно преследване за нехайно отношение към детето само заради кончината на педагогическия съветник и потъването на непрочетения доклад в училищните архиви.

— ФБР и тукашната полиция едва не се добраха до доклада — вметна Манкевич.

— Какво? Защо?

— Защото искат да ви отстранят от случая. На всяка цена възнамеряват да ме уличат като извършител на престъплението. А вие се стремите да откриете какво наистина се е случило край езерото Мондак.

— Душеха навсякъде — кимна сътрудникът на Манкевич. — Щяха да използват документа да ви дискредитират. — Погледна към папката и продължи: — Може би дори да ви дадат на съд — вас и всички, съдействали за укриването на случая.

Брадичката й се разтрепери като в нощта, когато се опитваше да изплува от ледените води на езерото Мондак.

Ще й отнемат сина… С кариерата й ще бъде свършено. Ще разследват Том Дал и колеги от щатската полиция за съучастничество.

Манкевич забеляза сълзите в очите й.

— Успокойте се. Моля ви.

Брин го погледна. Дебелият пръст на мъжа почука по папката.

— Господин Джейсънс ме увери, че няма копия. Това е единственият документ. Никой, освен сина ви, Кийт и вие самата не знае какво се е случило.

— Вие знаете — глухо възрази тя.

— Исках просто да ви го дам.

— Какво?

— Скъсайте го. И последвайте примера ми — изгорете го, след като го скъсате.

— Вие не…

— Полицай Маккензи, не съм дошъл да ви изнудвам, не искам да ви накарам да зарежете случая. Папката, която ви давам, е символ на надеждите ми. Невинен съм. Не искам да се отказвате от разследването. Държа да продължавате, докато откриете кой е истинският убиец на онези хора.

Брин сграбчи листа. Сякаш излъчваше радиация. Прибра го в собствената си папка.

— Благодаря.

С трепереща ръка вдигна кутийката с кола към устните си и отпи. Размисли върху чутото.

— Кой тогава е искал да убие Ема Фелдман? Какъв е мотивът? Кой друг би могъл да иска смъртта й?

— А търсили ли са изобщо друг?

„Прав е“ — призна си Брин. Всички приемаха, че зад престъплението стои Манкевич.

Синдикалният шеф отклони поглед. Раменете му се отпуснаха.

— И вие не отидохте по-далеч, въпреки че Ема е работела и върху други случаи, достатъчно спорни, за да подтикнат някого да я убие. Едното — завещанието на самоубилия се сенатор.

Брин си спомни историята. Мъжът се опитал да лиши съпругата и децата си от наследство за сметка на двайсет и две годишен проституиращ травестит. Медиите раздухаха случая и човекът се самоуби.

— Освен това — продължи Манкевич — има и друго интересно дело.

Погледна към Джейсънс — явно крал на информацията и източниците.

— Дело за некачествена продукция — подхвана сътрудникът. — Става дума за нова хибридна кола. Шофьорът починал от токов удар. Семейството съди клиента на правната кантора на Ема Фелдман — компания в Кеноша, произвела електрическата система, генератора или нещо подобно. Адвокатката работела сериозно по случая, но от компанията внезапно изтеглили документацията, която после сякаш потънала вдън земя.

Опасен хибрид? Обикновено не огласяваха подобни случаи. Всъщност винаги ги потулваха. Сигурно бяха замесени сериозни суми. Дали Ема се беше натъкнала на нещо строго поверително?

Може би.

А и Кеноша й прозвуча подозрително… Щеше да прегледа бележките си от последните няколко седмици. Май трябваше да се обади на някого, който се интересувал от документите на Ема. Някой си Шеридан.

— Но и ние не сме открили конкретни следи — продължи Манкевич. — Оттук нататък трябва да действате сама. — Махна с ръка за сметката и кимна към недоядената супа на Брин. — Не съм я платил. Трябва да спазвам приличие.

Той си облече шлифера.

— Благодаря — повтори Брин и почука по папката.

— Помислете върху чутото. Струва ми се, че вие и ФБР, и всички останали търсите на грешното място.

— Или — вметна кльощавият сътрудник, отпивайки от чашата, сякаш колата е марково вино — търсите погрешния човек.

* * *

Полицейската лента се беше разкъсала; развяваше се като костелив жълт пръст от вятъра.

Брин не беше идвала до вилата на Фелдманови на Лейк Вю Драйв от онази нощ преди повече от три седмици. Странно, но на дневна светлина къщата изглеждаше още по-зловеща. Боята беше неравна и олющена. Ъглите — безкомпромисно прави. Первазите и капаците на прозорците — мрачно черни.

Тръгна към мястото, където беше застанала тогава — до колата, почти припаднала от ужас, заела поза за стрелба в очакване мишената — Харт — да се надигне от храстите.

Този спомен някак естествено върна мислите й към доклада на педагогическия съветник, който Манкевич й даде — понастоящем накъсан на парченца и изгорен в барбекюто в двора. Доктор Джърмейн беше предал съвсем точно събитията.

И те се развиха през една априлска нощ. Странно. Представи си как потръпва от ужас пред седналия на кухненската маса Кийт, готов всеки момент да избухне. Не си спомняше какво предизвика гнева му. Както обикновено. Сметките, парите… А може би беше подредила погрешно квитанциите.

Нещо дребно. Поводът обичайно беше без значение.

Но страстите се нагорещиха бързо. Кийт я гледаше налудничаво. Беше освирепял, отблъскващ. Гласът му — първо гърлен, после се извиси до кресчендо. От устните й се изплъзна възможно най-погрешната реплика:

— Успокой се. Дреболия.

— Аз се блъскам по цял ден за тези дреболии. А ти? Какво вършиш — продаваш квитанции за паркинг?

— Успокой се — повтори тя; сърцето й биеше силно, а ръката й се вдигна към брадичката.

После Кийт избухна. Скочи и преобърна масата; бележките и квитанциите се разлетяха из въздуха. Нахвърли се върху нея, без да изпуска бирената бутилка. Тя го отблъсна с всичка сила. Той я хвана за косите и я събори на пода. Затъркаляха се. Столовете падаха един след друг. Кийт я придърпа към себе си и вдигна юмрук.

— Не, не, не! — крещеше Брин, вперила поглед в огромната му ръка.

После Неочаквано се появи хлипащият Джоуи и ги задърпа.

— Джоуи, махай се! — кресна му Кийт ядно, като пиян, но не от алкохол, а от гняв. Излязъл от кожата си, вдигна отново огромния си пестник.

Брин се опита да се отдръпне, за да не я улучи пак по брадичката. Гледаше и да опази застаналия помежду им Джоуи, който пищеше заедно с нея.

— Не удряй мама! — извика пронизително момчето като Ейми онази нощ.

После нещо изпука.

Петгодишното дете беше измъкнало пистолета от кобура и бе успяло да дръпне спусъка за двойно действие.

Куршумът уцели Кийт право в средата на гърдите.

И тримата застинаха като в жива картина.

Кийт примигна и отстъпи назад. После падна на колене и повърна. Изгуби съзнание. Брин ахна ужасено, захлипа, после изтича към него и разкъса ризата му. Дискът от нагорещено олово и мед се отлепи от кевлара.

Линейки, показания, преговори…

И, разбира се, непреодолимият ужас от самия инцидент.

Манкевич и слабоватият му сътрудник не знаеха най-лошото. Най-лошото, за което щеше да съжалява през целия си живот.

След тази нощ животът й тръгна по-добре. Всъщност отлично.

Кийт откри добър психиатър и се включи в програми за овладяване на агресията и релаксация. Двамата посещаваха семеен терапевт. С Джоуи работеше педагог.

Повече не размениха и една груба дума. За физическа разправа и дума не можеше да става. Само страстта и любовта мотивираха връзката им. Превърнаха се в нормална семейна двойка. Лека-полека Ан и съпругът й — отдалечили се преди време заради Кийт — се върнаха в живота на Брин.

Край на кавгите и обидите. Кийт се превърна в мъж — мечта.

Девет месеца след това Брин поиска развод и той с нежелание се съгласи.

Защо постъпи така?

Часове и дни наред си задаваше този въпрос. Дали беше закъсняла реакция на преживения ужас? Или постъпките на мъжа й и бяха дошли твърде много? Или не бе програмирана да живее спокоен, нормален живот?

„Не бих сменил живота си за нищо на света. Погледни другите — ходещи мъртъвци. Те са трупове, Брин. Мотаят се, гневят се, разстройват се от видяното на телевизионния екран, от събития, които изобщо не ги засягат…“

Замисли се за нощта, когато с Греъм се върнаха от болницата, където беше настанена простреляната Ан. Спомни си думите му и си каза:

„Прав си, Греъм. Абсолютно си прав. Но аз наистина съм длъжница на сина си. Голяма длъжница. Вместо да си тръгнем, аз го доведох дотам, че да стреля по баща си, за да спаси майка си. И си тръгнах, когато всичко вървеше добре. Прекъснах връзката на Джоуи с човека, който направи и невъзможното да се промени.

Какво друго ми остава, освен да го глезя, да го защитавам? И да се надявам да ми прости?“

Брин докосна брадичка и се изкачи по стъпалата на верандата на Фелдманови. Местопрестъплението беше обработено, но на вратата още висеше катинарът на щатската полиция. Тя въведе комбинацията, взе ключа и влезе вътре. Къщата миришеше на ароматизатор и жар, примесени с влага.

Видя дупките от куршуми — от оръжията на Харт, Мишел и Люис и от собствения си пистолет. Кухненският под беше излъскан до блясък. Нямаше и следа от кръвта. Специални фирми почистваха след убийства и нещастни смъртни случаи. Брин си мислеше, че от това би могло да излезе сполучлива кримка — убиецът работи в такава компания и изчиства мястото толкова добре, че полицията не успява да открие никакви улики.

В кухнята имаше няколко оръфани готварски книги. Някои от тях притежаваше и тя. Издърпа старо издание на „Радостта от кулинарията“. Отвори я на страницата, отбелязана с червен конец. Пиле фрикасе. Усмихна се. Беше готвила по рецептата. В ъгъла с молив беше записано: „2 часа. За предпочитане с вермут“.

Върна книгата на полицата.

Почуди се какво ще стане с къщата.

„Вероятно ще пустее още едно поколение“ — рече си. Кой ли би пожелал да живее тук горе? Сред величествените диви гори, никакви магазини и ресторанти наоколо и мрачното езеро — като дупка от куршум насред областта.

Пропъди неприятните мисли, изтика ги от съзнанието си, както в онази априлска нощ с Мишел бутнаха кануто в черния поток и се втурнаха да бягат.

Хвърли последен поглед към мястото, където лежаха труповете — към които без малко не се присъедини — и се върна в дневната.

* * *

— Трябва да тръгваме.

— Добре — отвърна Джоуи и изтрополи надолу по стълбите, навлякъл ушития от Ан каубойски костюм. „Майка ми прави чудеса на шевната машина“ — помисли си Брин. Шиенето идеше отръки ма възрастната жена. Някои хора явно се раждат научени.

Не и тя. Отказа се да плете пуловер на племенницата си. Коледният подарък щеше да носи етикет на „Бенетон“.

Последните няколко дни обикаля из Милуоки и Кеноша в търсене на следи — къде безуспешно, къде сполучливо. Но тази вечер се постара да се прибере навреме за представлението на Джоуи.

— Мамо, добре ли си? — подвикна Брин.

От хола долетя гласът на Ан:

— Всичко е наред. Джоуи, много ми се искаше да дойда. Задължително ще присъствам на тържеството за края на учебната година. Дотогава ще съм се оправила. Каква роля играеш?

— На трапер в Дивия запад. Водя хората из планините.

— Нещо като Поразяващата ръка?

— Кой е този? — почуди се Джоуи. — Някой боксьор?

— Пешо подобно.

— Мамо! — укори я Брин.

Ан застана на прага и помоли:

— Обърни се… Да те огледам. Приличаш на Алън Лед.

— На кого?

— Известен актьор?

— Като Джони Деп? — попита момчето.

— Бог да ни е на помощ!

Джоуи сбърчи лице.

— Не искам да си слагам грим. Мазен е!

— Трябва ти за сцената — обясни Брин. — За да те вижда по-добре публиката. Освен това изглеждаш страхотно.

Той пресилено въздъхна.

— Мамо? — започна след кратко мълчание.

— Какво, миличък?

— Може ли да дойде и Греъм? Може би ще поиска да види пиесата.

Тя се поколеба. Не бяха се чували с Греъм от седмица.

— Хайде да не е този път. Сигурно е зает.

— Защо се премести в Хендрикс?

— Откъде знаеш, че е там?

— Той ми каза.

— Говорили сте?

— Той се обади.

— Не си ми казал.

— Той се обади на мен. Да си поговорим.

Тя не знаеше как да реагира.

— Не остави ли съобщение?

— Не. — Момчето понагласи костюма. — Защо се премести там?

— Кварталът е хубав.

— Искам да кажа — защо всъщност се премести?

— Обясних ти. Имахме някои различия.

— Добре де, не може ли поне да дойде на тържеството?

— Не, миличък.

— Мисля, че иска да се върне при нас.

— Така ли?

— Абсолютно. Непрекъснато наминава.

Брин застина. Погледна към майка си, която поклати глава.

— Кога е идвал?

— Ти беше на работа.

— Какво каза?

— Не влезе вкъщи. Паркира отвън за малко.

— Просто така?

— Да. Погледа къщата и си тръгна.

— Сигурен ли си, че е бил Греъм?

— Не съвсем. Просто си помислих, че е той.

— Някакъв мъж?

— Да.

— С тъмна коса?

— Да.

— Каква кола караше?

— Не знам. Синкава. Изглеждаше новичка. Май е спортна. Тъмносиня. Не я огледах добре.

— Аз не съм видяла нищо — додаде майка й.

— Ще му се обадиш ли, мамо?

— Може би по-късно, миличък. — Брин огледа безлюдното шосе. После се обърна и предложи с усмивка: — Мамо, защо все пак не дойдеш с нас?

— Казвах ти, че съм добре. Но ти… — сопна се Ан.

Брин бързо продължи:

— После ще отидем да хапнем пица, ще ти помогна да се облечеш. Връщам се след минута.

Тръгна към входната врата, заключи я и се качи горе.

Отвори сейфа и пъхна кобура в колана на полата.

Загледана в пустото шосе пред къщата, набра номера на Том Дал.

— Трябва ми помощ. Спешно.

— Разбира се, Брин. Добре ли си?

— Не знам.

— Казвай!

— Греъм. Трябва да провериш какви коли са регистрирани на негово име. Всичко. Дори служебните.

— Притеснява ли те?

— Не. Друго ме тревожи.

— Изчакай секунда. Влизам в базата данни.

След по-малко от минута гласът на шерифа прозвуча в слушалката:

— „Ролинг Хилс Лендскейпинг“ притежават три платформи, два пикапа и един камион. Греъм има таурус на лизинг. Покрива го застрахователната му компания, предполагам заради онази жена, дето миналия месец му открадна пикапа.

— Таурусът тъмносин ли е?

— Бял е.

— Добре…

Отново се върна в онази нощ.

Трябваше… Трябваше да ме убиеш.

— Том, налага се някой пак да наглежда край нас.

— Какво става, Брин?

— Някой паркирал отвън. Оглеждал къщата. Джоуи го видял. Знаеш ги децата — може и да е фалшива тревога. Но не искам да поемам рискове.

— Ще го направим, Брин. Разбира се.

* * *

В четвъртък, седми май Брин седеше до ограденото си с плексиглас бюро и стискаше чаша горещо какао. Много горещо. Напоследък се беше пристрастила към напитката, но за сметка на това се наложи да се откаже от любимите си салтини и сандвичи със сирене. Можеше да изпие по три чаши какао на ден. Мислеше си дали не е заради нечовешкото измръзване през онази нощ, по-скоро не. „Суис Мис“ беше просто неустоимо.

Спомни си как с Греъм отпиваха от чашите с какао в края на първата си среща в „Хумболт Дайнър“. В началото на разговора напитките бяха горещи, а в края — напълно изстинали.

Преглеждаше си бележките — стотици наброски на срещите, които беше провела след запознанството със Стенли Манкевич. Никога през живота си не бе работила толкова усърдно.

А може би търсят погрешния човек?…

Служебният й телефон иззвъня. Отпи последната глътка какао и остави чашата.

— Полицай Маккензи.

— Здравейте — отвърна глас с латино акцент и с обичайната за пред полицията дистанцираност.

Жената обясни, че е мениджър на „Харбърсайд Ин“ в Милуоки.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Името на града я накара да се напрегне. Най-вероятната причина да я търсят от Милуоки беше случаят с убийството на Фелдманови.

Оказа се, че не греши. Разговорът се оказа прелюбопитен.

Жената обясни, че по телевизията видяла фоторобот на мъжа, издирван във връзка с убитите край езерото Мондак, подвизаващ се вероятно под името Харт или Херт. На шестнайсети април в хотела се настанил човек, който много приличал на мъжа. Управителката на хотела звъннала в местното полицейско управление и оттам я насочили към шерифството на Кеноша Каунти.

Името на госта било Уилям Хардинг.

Хардинг… Харт…

— Наистина ли той е убиецът? — неспокойно попита жената.

— Така поне смятаме… С какъв адрес се регистрира?

Брин щракна с пръсти към Тод Джаксън, който на мига застана до бюрото й.

Жената съобщи адрес в Минеаполис. Брин го издиктува на младия полицай:

— Провери го. Бързо.

Попита жената дали човекът се е обаждал, или срещал с някого. Нямало изходящи обаждания, но Харт се срещнал в кафенето с късо подстриган кльощав мъж, доста невъзпитан според нея, и с жена с къса червена коса на около двайсет години. Напомняла на жената на другия фоторобот, който показали по телевизията.

Нещата се нареждаха…

После управителката на хотела добави:

— Така и не освободи стаята.

— Още е там?

— Не, полицай Маккензи. Плати за три дни, излезе следобед на седемнайсети април и така и не се върна. Опитах се да се свържа с него, но в указателя не е записан човек с такова име и адрес — нито в Минеаполис, нито в Сейнт Пол.

Брин не се изненада, когато Джаксън й подаде лист хартия, на който пишеше: „фалшив. Паркинг. Няма такова име в щатските бази данни“.

Брин кимна и прошепна:

— Кажи на Том, че имаме следа.

Джаксън изчезна, а тя запрелиства бележника си.

— Имаше ли кредитна карта?

— Плати в брой. Но се обаждам за друго — оставил си е куфара. Заповядайте, ако искате да го вземете.

— Наистина ли? Ще дойда непременно да прегледам съдържанието. Ще си проверя програмата и ще ви се обадя.

След като се сбогуваха, Брин се отпусна в стола.

— Добре ли си? — попита Том Дал, пристъпвайки до бюрото й.

Взря се изпитателно в очите й, в които несъмнено проблясваха злоради искрици.

— Повече от добре. Имаме следа.

* * *

Мишел Алисън Кеплер — понастоящем брюнетка и с дръзко променен външен вид — седеше в спалнята на тузарска къща в тузарски квартал в Милуоки. Лакираше си ноктите на краката в тъмновиолетово, както в онази априлска нощ.

Мислеше си на какво я беше научил опитът — че хората чуват, каквото искат да чуят, виждат, каквото им се иска, и вярват, в каквото искат. Но за да се възползваш от слабостта им, трябва да си умен, да разпознаваш желанията и очакванията им и да ги подхранваш зрънце по зрънце, за да си въобразяват, че са доволни. Не е лесно. Но за хора като Мишел — задължително, въпрос на оцеляване.

Тя си мислеше за спътничката си в онази нощ — полицай Брин Маккензи.

„Вие сте тяхната приятелка?… От Чикаго?… Чух, че с Ема сте работили заедно… И вие ли сте адвокат?“

„Боже мой, колко си пряма Брин!“

В къщата се беше оказала натясно, Фелдманови бяха мъртви. Намери папките, които й трябваха, и ги унищожи. Харт и Люис вече не й бяха необходими. Харт обаче реагира като тигър… и целият план отиде по дяволите.

Тя побягна в гората…

После се натъкна на полицай Брин Маккензи. Инстинктивно разбра каква роля трябва да изиграе. Роля, която провинциалната полицайка лесно ще приеме — на богато, разглезено момиче, не особено приятно, но достатъчно самокритично, жена, изоставена от съпруга си не за друго, а защото се е превърнала в това, в което той самият я е моделирал.

Брин първо щеше да се подразни, но все пак щеше да й съчувства — естествена реакция към човек, когото срещаме в екстремна ситуация. Не харесваме жертвите, докато не ги опознаем и открием в тях собствените си черти.

Освен това тази роля оправдаваше недотам искрената й скръб по мъртвите й „приятели“ — хората, които току-що беше убила.

„Не те излъгах, когато казах, че съм актриса, Брин. Просто не играя пред камера или на сцената“.

Три седмици бяха изминали оттогава. И цикълът се затваряше. Тъкмо навреме. Заслужаваше почивка. След несправедливия удар, който съдбата й нанесе на седемнайсети април, и последвалите тревоги сега Фортуна беше длъжна да й се усмихне.

Мишел напъха тампони между пръстите на левия си крак и продължи да лакира ноктите си. Да. Бог и Фортуна отново бяха на нейна страна. Най-сетне успя да се добере до името и адреса на Харт — оказа се, че живее в Чикаго. Научи обаче, че напоследък не се мярка много-много там, по-често пребивавал в Уисконсин, което не я въодушеви, но не я и изненада. Търсеше я — толкова усърдно, колкото и тя него.

Търсеше и неколцина други, разбира се, и в крайна сметка беше открил единия, Фреди Ланкастър не вдигаше телефона си и не отговаряше на текстовите й съобщения. Гордън Потс несъмнено беше следващият в списъка му, макар да се криеше в О’Клер.

Мишел беше нащрек, но не и паникьосана. Беше прекъснала всички връзки с хората, участвали в събитията на седемнайсети април. Харт знаеше истинското й име — нали намери чантичката й — но да открие адреса й нямаше да е лесно. Винаги внимаваше в това отношение.

Още като тийнейджърка усъвършенства умението да се вмъква в живота на другите и да ги кара да се грижат за нея. Преструваше се на безпомощна, на объркана, на сексуална играчка (основно с мъже, но станеше ли нужда — и с жени). Понастоящем живееше със Сам Ролф — богат бизнесмен от Милуоки (олицетворяващ максимата, че хората виждат, чуват и вярват каквото им се иска). В шофьорската й книжка беше отбелязан стар адрес, а пощата си получаваше в кутия, която смени още на осемнайсети април.

Що се отнася до уличаващите я свидетелства на местопрестъплението край езерото Мондак — те бяха оскъдни. Открадна от пикапа на горкичкия Греъм всички вещи, върху които беше оставила отпечатъци — картата, която даде на Харт, и чантичката. А когато си смени обувките с ботите на непрежалимата си „приятелка“, ги изчисти с препарата за стъкло („Заради тебе зарязах италианска кожа за хиляда и седемстотин долара, Брин. Как само те мразя!“).

Уликите от Лейк Вю Драйв 3 вече не бяха проблем. Оставаше да се погрижи за последното, което я заплашва. Да го ликвидира.

И това щеше да стане днес.

Мишел изсуши ноктите си със сешоара; остана доволна от резултата, макар да я беше яд, че се наложи да пропусне козметичния салон. Заради Харт рядко излизаше.

Излезе от стилната спалня и се упъти към дневната, където на дивана седяха Ролф, Тори — петгодишната й дъщеря, и синът й Брадфорд — слабичко момченце на седем години, което не се усмихваше често, но пък имаше ореол от златна коса, която сякаш изкушаваше околните да я погалят. Погледнеше ли към децата си, сърцето й се изпълваше с майчина обич.

Ролф имаше приятно лице и сравнително поносими устни. От друга страна, трябваше да отслабне поне двайсет килограма, а косата му миришеше отвратително на люляк. Ненавиждаше и татуировката му. По принцип нямаше нищо против татуировките, но неговата звезда беше върху слабините. Огромна звезда, през която прорастваха косми, а шкембето му закриваше лъчите — ту едните, ту другите, в зависимост от положението на тялото.

О, Боже…

Мишел обаче не се оплакваше, стига сценарият да не го изисква. Ролф изкарваше много пари от компанията за превози, а тя се беше примирила да му предоставя от време на време перфектно изваяното си тяло в замяна на… в замяна на всичко, което пожелае.

Тя имаше дарба да различава ролфовците — мъжете, които чуват, виждат и вярват… Ако Бог те е създал мързелива, неспособна и в науките, и в занаята, с вкус към лукса, приятно лице и съвършено тяло, обикновено притежаваш таланта да надушваш подобни мъже. Като змия, дебнеща объркано мишле.

Естествено, трябва да бъдеш бдителна. Винаги.

Ролф и синът й се смееха на водещия от телевизионния екран. Като истински баща и син. Обзе я дива ревност. Едва се удържа да не бие шута на Ролф и да си тръгне с децата.

Овладя се. Колкото и да се ядосваше — а се ядосваше много — обикновено успяваше да сдържа гнева. Инстинкт за самосъхранение. Той надделя и този път. Мишел се усмихна, но злорадо си помисли: „Тази нощ остана без свирка, драги“.

Почуди се дали не си говорят за нея. Усети, че е права. По-късно щеше да разпита децата какво им е казал.

— Има ли нещо? — обърна се Сам към нея.

— Не — отвърна Мишел и изпрати момчето да й донесе кола от кухнята, за да го отдалечи от Ролф.

Проследи го как се запъти към кухнята и в миг ревността се стопи и отстъпи място на обичта.

Не можа да се сдобие със собствени деца, макар да опитваше още от шестнайсетгодишна. За щастие се сприятели със самотна майка от гетото на Милуоки под претекст, че е служителка на благотворителна организация, която подпомага социално слабите.

ХИВ позитивната от безразборен секс или от наркотици, или и от двете, жена — Бланш — често се чувстваше зле и поверяваше сина си и дъщеря си на грижите на Мишел. Въпреки изписаните поддържащи лекарства състоянието на бедната Бланш се влошаваше бързо. Все пак успя за своя утеха — ако се случи непоправимото — писмено да посочи Мишел като настойник на децата.

Тъкмо навреме, защото се спомина по-скоро от очакваното.

Тъжно събитие.

Веднага след това Мишел престоя известно време в банята, за да изпрати в отпадния канал рецептите за шестмесечен курс на лечение срещу СПИН, вместо които беше купувала хранителни добавки и витамини за подрастващи (и те поднесени до последната таблетка на децата, а не на Бланш).

Сега тези две деца бяха нейни. Обичаше ги с цялото си същество. Слушаха я, обожаваха я и както се изрази психологът на съдебното дело преди години, придаваха стойност на живота й. Майната му на психолога! Мишел знаеше какво иска. Винаги бе знаела.

Всъщност едно от злощастията в онази априлска вечер — заради неочакваното появяване на въоръжения съпруг на Брин — беше загубата на Ейми. Иначе щеше да направи и момиченцето част от своето семейство. След като убиеше Брин и Харт (и Люис, ако Харт не беше го сторил), щеше да се измъкне с новата си дъщеря.

Но не се получи.

Още една черна точка в досието на Брин Маккензи.

Погледна към Тори, която показваше рисунката си на Голф. „Тлъстото прасе не ти е баща — рече си наум Мишел. — Не смей дори да си го помислиш“.

Телефонът й иззвъня. Погледна екрана, видя кой я търси и каза на Ролф:

— Ще вдигна.

Той кимна примирено, похвали малката художничка и се обърна към телевизора.

Брад й подаде чашата с кола.

— Говоря по телефона — сряза го Мишел, влезе в спалнята и заговори с латино акцента си: — „Харбърсайд Ил“. Какво желаете, моля?

— Здравейте. Обажда се полицай Маккензи. От Кеноша Каунти. Чухме се преди половин час.

— О, разбира се. За госта на хотела. Онзи с куфара.

— Точно така. Проверих си графика. Мога да бъда в Милуоки към пет.

— Да видим… Нека да е пет и половина, ако не възразявате? В пет имаме оперативка.

Мишел остана много доволна от артистичната си изява.

Наистина съм актриса…

— Разбира се. Няма проблем.

Мишел издиктува на Брин точния адрес.

— До скоро.

Остави телефона. Затвори очи: „Бог или Фортуна… благодаря ви!“

Извади от шкафа заключен куфар. Отвори го. Измъкна компактния си глок и го пъхна в раничката. Погледна през прозореца — беше и въодушевена, и възбудена. Върна се в дневната.

— Обадиха се от старческия дом — каза на Ролф. — На леля не й остава много. — Поклати глава и продължи: — Горкичката жена. През какви мъки минава само!

— Съжалявам, сладурче — каза той, взрян в тъжното й лице.

Мишел ненавиждаше умилителните обръщения. Цялото й същество се сгърчи.

— Трябва да отида да я видя.

— Разбира се — съгласи се Ролф; после се намръщи. — Коя беше тя?

Мишел го изгледа хладно. Изражението й говореше: „Съмняваш ли се, или си забравил какво съм ти разказвала за роднините си. И в двата варианта губиш“.

— Съжалявам — припряно додаде той, разчел правилно сигнала. — Леля Хейди, нали? Така се казваше. Ще те закарам.

— Няма нужда — усмихна се тя. — Предпочитам да отидем двамата с Брад. Проблемът е семеен.

— Мислиш ли, че на Брад ще му се отрази добре?

— Нали искаш да видиш леля? — обърна се Мишел към момчето.

Да не е посмял да каже, че няма леля! Задържа погледа му, докато взимаше кутийката кола от ръката му.

Брад кимна.

— Така си и мислех. Чудесно!

* * *

Брин Маккензи си приготви раницата и изпи втората чаша какао за деня.

Отново се сети за Греъм и първата им среща. После за последния път, когато излязоха само двамата — в уютен клуб на „Рут“ 32, където танцуваха до полунощ. Беше седмица преди да разбере за „изневярата“.

„Защо не ми каза да дойда с теб?…“

Защо наистина не беше споделил?

— Хей, Брин? — подвикна й някой. — Искаш ли по-късно да се отбием в „Бениганс“?

Канеше я Джейн Стайнс — друга млада полицайка.

— Уговорили сме се с Реджи. И симпатягата от Стейт Фарм ще дойде. Онзи, за когото ти разказвах.

— Не съм разведена, Джейн — прошепна Брин и допълни наум: „Все още“.

— Споменах просто, че е симпатичен. Само за сведение. Не съм тръгнала да ви сватосвам.

— Продава застраховки.

— А без тях не може. Нищо лошо.

— Благодаря, но имам други планове. Купи ми полица.

— Колко смешно!

С мисълта за Харт и „Харбърсайд Ин“ в Милуоки Брин Маккензи тръгна по коридора, който бе прекосявала толкова често, че можеше да го измине със затворени очи. По стените висяха снимки на полицаи, загинали при изпълнение на служебния си дълг. За осемдесет и седем години наброяваха четирима. Портретът на Ерик Мънс още го нямаше. Общината слагаше фотографиите в скъпи рамки. Първият починал беше полицай с извити нагоре мустаци. Застрелян от участник в обир на влак в Нортфийлд, Минесота.

Мина и покрай огромната карта на областта. Поспря и се загледа в зловещо синьото петно на езерото Мондак. Запита се: „Дали идеята ми е добра?“

После се засмя на глас. Защо изобщо си прави труда да разсъждава? Безсмислено беше. Решението беше взето.

Извади ключовете от джоба и прекрачи навън в прекрасното слънчево пладне.

— Убиец ли е наистина?

— Така смятаме.

* * *

Мишел Кеплер подмина безличните покрайнини на Милуоки и се насочи към Мичиганското езеро. Обърна се към сина си:

— Ще отидеш при тази жена и ще й обясниш, че си се изгубил. Тя ще паркира колата и когато излезе, ти се приближаваш и казваш: „Изгубих се“. Повтори.

— Изгубих се.

— Добре. Аз ще ти я посоча. И гледай да си придадеш угрижен вид. Ще се справиш ли?

— Да.

— Знаеш ли какво означава „угрижен“?

— Аха — измърмори Брад.

— Не казвай, че знаеш нещо, ако не го знаеш — сряза го Мишел.

Момчето нервно кимна.

— Пак те питам — знаеш ли какво означава „угрижен“?

— Не.

— Аз изглеждам угрижена, когато си направил беля и съм разочарована от теб. Разбираш ли?

Брад закима. Разбра. Ясно като бял ден.

— Добре — усмихна се тя.

В центъра на Милуоки подмина „Харбърсайд Ин“, мушна се в съседната пресечка, после пак свърна към хотела. Паркингът беше наполовина празен. Точно пет следобед. Брин Маккензи щеше да се появи чак след половин час.

— Добра работа.

— Какво, мамо?

— Шшт! Тихо!

Обиколи още веднъж, после паркира край улицата, на двайсет крачки от паркинга.

— Гледай сега. Когато жената пристигне, ще спре колата някъде там. Виждаш ли?… Хубаво. После двамата с теб ще излезем от нашия автомобил. Аз ще мина отзад. Ти тръгваш към нея и почукваш по стъклото. Казваш й, че си се изгубил. И че си уплашен. Тя ще излезе от колата. Какво ще й кажеш?

— Изгубил съм се.

— И?

— И съм уплашен.

— И как трябва да изглеждаш?

— Угрижен.

— Добре. — Възнагради го с усмивка и разроши русата му коса. — После ще дойде мама и… двете ще си поприказваме. След това с теб изтичваме до колата и се прибираме у дома при Сам. Харесва ли ти Сам?

— Да, забавен е.

— Повече ли го харесваш от мама?

Колебанието му я попари като с вряла вода.

— Не.

Постара се да не проявява ревността си. Време беше да се съсредоточи.

Огледа района. Рядко преминаваше по някоя кола, от таверната от другата страна на улицата излизаше посетител, някой старец бавно крачеше по тротоара. В общи линии кварталът беше почти безлюден.

— Сега мълчи. И изключи радиото.

Телефонът й изжужа. Намръщено изчете съобщението. Изпращаше й го приятел от Милуоки. Скръбна вест. Мъжът чул преди двайсетина минути, че Гордън Потс е убит в О’Клер.

Представили го като нещастен инцидент.

Лицето й се изопна. Инцидент, друг път. Беше работа на Харт. За нея новините всъщност бяха добри. Заради Харт не смееше да си подаде носа навън. Сега поне знаеше, че в момента мъжът не е в Милуоки.

Бог и Фортуна й се усмихваха.

Точно тогава зърна патрулната кола на шерифството в Кеноша Каунти да свива в паркинга пред „Харбърсайд Ин“. Дланите й се изпотиха, сърцето й ускори ход. Жертвата й седеше сама на предната седалка и разговаряше по мобилния си телефон.

Бог или Фортуна…

— Хайде, Брад — прошепна Мишел, отключи вратите и слезе от колата. Синът й излезе от другата страна. — Мама ще мине оттук. Ще заобиколя жената. Престори се, че ме няма. Разбираш ли?

Момчето кимна.

— Не поглеждай към мен, когато се доближа към вас. Повтори.

— Няма да поглеждам към теб.

— Защото ако го направиш, тази жена ще те отведе в затвора. Тя е такава. Знаеш, че те обичам безкрайно и не искам да стане така. Правя всичко това заради теб. Нали знаеш през какви изпитания съм минала заради теб и сестра ти?

— Да.

Прегърна го.

— Добре. Върви сега и й кажи каквото говорихме. И не забравяй — угрижен.

Докато момчето вървеше към патрулната кола, Мишел се сниши и се шмугна зад редицата паркирани автомобили. Извади глока от джоба на коженото си яке — новото, което Сам Ролф й беше купил в замяна на предишния й фаворит — разкошна дреха от „Ниман-Маркъс“, унищожена по време на среднощната й разходка из гората.

* * *

В шест без четвърт Ан и Джоуи седяха в кухнята. Възрастната жена се упражняваше да пренася тежестта си върху пострадалия крак.

— Виж, аз съм жерав.

— Какво? — попита внукът.

— Птица, която стои на един крак.

— Защо?

— Защо жеравите стоят на един крак ли? Не знам. Но го правят. Или бъркам с щъркелите? Не съм сигурна. Някоя от големите птици е.

— Чух нещо по телевизията — развълнувано заговори Джоуи. — Че ако си северно от екватора, водата се оттича в тръбите в една посока, а ако си на юг от екватора — в другата.

— Така ли? Не знаех.

— Какво става, ако си точно върху екватора, бабо. Право надолу ли тече?

— Не знам. Трябва да проверим в „Гугъл“.

Стана й смешно — че думата „Гугъл“ вече е навлязла трайно в речника й. Накъде върви светът? Погледна печеното месо, повдигна фолиото и го набоде с вилицата.

— Не е готово. Месото се готви или много бързо, или за четири часа, няма средно положение.

— Защо?

— Защото иначе става твърдо като подметка.

— Защо?

— Да не би да си на пет, та все повтаряш „защо, защо“?

Двамата избухнаха в смях.

— Подай ми морковите от хладилника. Време е да ги сложим във фурната.

Момчето протегна плика.

Телефонът иззвъня.

Ан вдигна слушалката. Студената торбичка с морковите вледеняваше другата й ръка, докато изслушваше човека отсреща.

— Какво има, бабо? Кой е?

— Почакай секунда, миличък. Говоря с шерифа.

След минута гласът й прозвуча отново:

— Продължавай, Том… И?… О!

Джоуи намръщено следеше угриженото лице на баба си.

Ан Маккензи каза на шерифа:

— Изчакай.

После покри слушалката с длан и извика:

— Брин! За теб е! Том. Има новини.

Брин — с клин и шушляково яке — влетя в кухнята. Още говореше по мобилния. Каза на човека отсреща:

— Ще ти звънна по-късно. Шерифът ме търси.

Затвори капачето на мобилния телефон, хвърли поглед към часовника и взе слушалката на домашния.

— Здравей, Том.

— Здрасти, Брин. Току-що разказах на майка ти. Пипнахме я.

Брин затвори очи, после погледна към възрастната жена, която я поздравяваше с вдигнати палци.

— Какво има, бабо? — попита Джоуи.

— О, работата на мама… Ние трябва да се захващаме с морковите.

— Забавихте се — каза Брин, — стоях като на тръни.

Твърде слаб израз за вълнението, с което чакаше вестите.

— Имаме усложнение — обясни шериф Дал. — Екипите дебнеха около къщата на Ролф. Но тя се появи със сина си. Отидоха заедно до „Харбърсайд Ин“.

— Какво?

— Дори го изпрати до колата с твоята двойничка, а тя мина отзад, за да те — тоест да я — застреля в гръб.

— О, Боже!

— Тактическият екип не искаше да действа, докато момчето и Мишел са заедно. Опасяваха се, че ще го използва като заложник. Изчакаха да се разделят на паркинга. Момчето е добре. Със сестра му са в управлението.

„Благодаря ти — вдигна очи нагоре Брин. — Благодаря“. Стиснала слушалката по-силно, отколкото е необходимо, отиде в хола, за да не я чуват майка й и детето, и седна на зеления диван.

— Смятала е да използва собственото си дете и да ме застреля пред очите му? — невярващо изрече.

— Така изглежда.

— Какво ви каза приятелят й?

— Ролф? В момента го разпитват, но май нищо не е знаел. Единственият мотив за задържането му може да е лош опит с жените. А, почакай. Лем те търсеше. Кметът. Ще даваме пресконференция по случая.

Разговорът приключи.

Брин се облегна на дивана и се взря в тавана. Мислено поблагодари на Стенли Манкевич и кльощавия му сътрудник — по-късно научи, че се казва Джеймс Джейсънс, че я отведоха до Мишел Кеплер.

Може би търсите погрешния човек?

След срещата им в ресторанта с отвратителното кафе Брин потърси други мотиви за убийството на Ема Фелдман. Особено внимание отдели на подхвърлените от Манкевич — самоубилия се политик и местната компания — производител на хибридни коли. Поразрови и други дела на адвокатката. Безрезултатно.

После се замисли върху думите на Джейсънс — ами ако „погрешният човек“ означава не кой е искал да убие жената, а кой от двамата съпрузи е бил на прицел?

Скоро след като започна да разследва възможността, че Мишел е искала да убие Стивън Фелдман, а не съпругата му, пъзелът се подреди. Стивън беше юрист към общинските социални служби. Задълженията му включваха проверка на сигнали за тормоз на деца, а в екстремни случаи и поставянето на децата под държавна закрила.

Брин си спомни с какви методи си беше послужила младата жена, за да накара Ейми да мълчи през онази нощ в „Маркет Стейт Парк“, и се запита дали Стивън Фелдман не е разследвал свързан с нея сигнал и е предложил да й отнемат децата. Ако има такива.

Не намери документи с нейното име, но си спомни, че раницата на Стивън в къщата край езерото Мондак беше празна, докато няколко папки на Ема бяха разпилени по пода. Дали Мишел е хвърлила неговите — включително тези, засягащи децата й — в камината?

Когато се върна на Лейк Вю Драйв 3, взе проби от пепелта. После настоя в щатската лаборатория в Гарднър да ги изследват незабавно. Научи, че в пепелта има следи от манила — характерен за общинските документи материал. Откри също и спиралите на бележниците, в които Стивън си беше водил записки от проведените разговори.

В крайна сметка от беседите с колегите му, от разхвърлени тук-там бележки и от телефонните разпечатки разбра, че съседи на бизнесмена Самуел Ролф са подали сигнал, че новата му приятелка тормози малките си деца.

Името на приятелката се оказа Мишел Кеплер.

Бинго!

Полицията в Милуоки организира наблюдение на къщата на Ролф, но преди да получат разрешение за обиск, с Брин се свърза мнимата мениджърка на „Харбърсайд Ин“. Усетила измамата, полицайката провери входящия номер. Предплатена мобилна карта.

Беше убедена, че въпросната „служителка“ на хотела е Мишел, която й поставя капан, за да я неутрализира.

Том Дал се свърза с управлението в Милуоки. Оттам подготвиха тактически екип, който да закопчае Мишел веднага, щом напусне скъпата къща на Ролф.

Остана само един проблем. Дали Брин иска лично да арестува Мишел.

Двоумеше се — искаше, и то много. Но накрая реши да се откаже.

Детективка от полицейското управление в Милуоки с униформа и с патрулка на шерифството в Кеноша Каунти тръгна за срещата в „Харбърсайд Ин“.

Брин Маккензи, се прибра вкъщи.

Телефонът иззвъня отново. Отново Том Дал.

— Слушай! Пълно е с репортери! — засмя се той. — „Фокс Нюз“, при това не от местните. Дори от Си Ен Ен. Там само блондинки ли подбират?

— Такива си ги отглеждат в Атланта — засмя се тя.

— Мишел ще прекара при нас вечерта — продължи шерифът. — Предполагам, че искаш да я разпиташ.

— И още как! Но не сега. Казах ти. Имам си планове.

„Добра ли е идеята или лоша?… Защо изобщо се питам? Безсмислено е. Вече съм решила“.

— Що за важно събитие се задава?

— Вечеря с Ан и Джоуи. А после ще гледаме „Американски идол“.

— Повторение е — изхили се Дал. — Мога да ти кажа кой спечели.

— Лека нощ, Том. Ще се видим рано-рано в управлението.

* * *

Девет. Буреносно петъчно утро. Мишел Алисън Кеплер седеше в една от двете зали за разпит в шерифството на Кеноша Каунти. Полиците и кутиите от предвидените първоначално за склад помещения бяха заменени с пластмасови маси и столове и видеозаписвачка „Сони“ от разпродажба. Един полицай беше донесъл огледало, но то стоеше само за декор. Всеки опитен престъпник би различил, че не е двустранно. В Кеноша Каунти обаче пестеливостта беше неразделна част от опазването на реда.

Без пистолета, въоръжена само с лист и химикалка, Брин седна срещу младата жена, лъгала я така безогледно. Чувстваше се обаче необичайно спокойна. Измамата я беше засегнала наистина, още повече че в онази нощ от борещи се за оцеляване спътнички постепенно се бяха превърнали в партньорки и приятелки.

Кристен Брин Маккензи обаче беше ченге. И следователно беше свикнала да я лъжат. Сега имаше цел, трябваше да събере информация и беше време да се захваща.

С присъщото си хладнокръвие Мишел настойчиво попита:

— Къде са синът ми и дъщеря ми?

— Грижат се добре за тях.

— Брин, моля те… Те се нуждаят от мен. Ще полудеят без мен. Наистина. Не те заблуждавам.

— Завела си сина си в Милуоки да ти помогне да ме убиеш?

Недоумението се долавяше ясно в гласа на Брин, въпреки старанието да го прикрие.

Лицето на Мишел се разкриви ужасено.

— Не, о, не! Искахме просто да поговорим с теб. Исках да се извиня.

— Той е на седем. И си го взела със себе си. Била си въоръжена.

— За да се пазя. Милуоки е опасен град. Имам разрешително, но го изгубих.

Полицайката кимна.

— Добре.

— Може ли да видя Брад? Той тъгува за мен. Ще му прилошее. Наследил е ниската ми кръвна захар.

— Не беше ли осиновен?

Мишел примигна.

— Той се нуждае от мен.

— Грижат се добре за него. Чувства се отлично… Така… Арестувана си за убийство, опит за убийство и нападение.

Запозната си с правата си. По всяко време можеш да ме прекъснеш и да говориш с адвокат. Разбра ли ме?

Мишел хвърли поглед към червената лампичка на видеото и кимна.

— Да.

— Искаш ли да те разпитам в присъствието на адвокат?

— Не, ще бъда искрена с теб, Брин — усмихна се тя. — След всичко, което преживяхме… ние сме почти като сестри, не мислиш ли? Аз ти говорих, ти също ми сподели семейните си проблеми.

Младата жена хвърли поглед към камерата и намигна съчувствено.

— Синът ти, съпругът… Ние сме духовни сестри. Това се случва толкова рядко, Брин, наистина…

— Значи се отказваш от правото си на адвокат?

— Абсолютно. Случилото се е недоразумение. Мога да обясня всичко.

Говореше тихо, сякаш смазана от несправедливостта.

— Сега, по същество — поде Брин. — Искаме от теб истината за случилото се онази нощ. Така ще улесниш и себе си, и семейството си…

— Семейството ми! — прекъсна я Мишел. — Нима си говорила с тях? С родителите ми?

— Да.

— Нямаш право! — възкликна престъпничката, после се успокои и се усмихна тъжно. — Защо го направи? Те ме мразят. Излъгали са те. Ревнуват. Откакто се помня съм оставена сама на себе си. Успях в живота. Те са нещастници.

Брин беше открила, че средата на Мишел всъщност е съвсем нормална и стабилна. За съжаление характерът й не беше такъв. Беше израснала в семейство от средната класа в Медисън, Уисконсин. Родителите й още живееха там. Майката — на петдесет и седем, бащата — десет години по-възрастен. Разказаха й, че са полагали усилия, но накрая вдигнали ръце от, както се изрази майка й, „отмъстителното малко създание“. Баща й я определи като „опасна“.

Двамата, ужасени от повдигнатите срещу Мишел обвинения, макар и не особено изненадани, обясниха как тя се специализирала да прескача от мъж на мъж (имало и два случая с жени). Те я издържали, после, изплашени от жестоките свади, гневните й изблици и отмъстителния й характер, с облекчение я напускали. След това Мишел се насочвала към поредната жертва, тактически набелязана отрано. На два пъти я задържали за физическа разправа — нахвърлила се върху изоставили я любовници. Преследвала няколко от бившите си и съдът издал ограничителни заповеди.

Мишел подметна:

— Не можеш да им вярваш. Родителите ми ме тормозеха.

— Няма такива свидетелства.

— Как да има! Да не би да си въобразяваш, че баща ми ще си признае? Съдът отхвърли жалбата ми. Татко и местният шеф на полицията са дупе и гащи. Нямах друг избор, освен да си тръгна. Да се погрижа сама за себе си. Беше ми тежко, неимоверно трудно. Никой не ми е протягал ръка.

— По-лесният вариант е — обясни Брин, без да обръща внимание на сърцераздирателната история — да ни сътрудничиш. Искаме да разберем няколко неща.

— Не смятах да те наранявам — изхленчи Мишел. — Исках просто да поговорим.

— Престори се, че си мениджър на „Харбърсайд Ин“. Говореше ми с латиноамерикански акцент.

— Защото нямаше да ме разбереш. Никой не ме разбира. Ако се бях представила с истинската си самоличност, щяхте да ме арестувате, без да ми дадете възможност да обясня. Трябва да ме разбереш, Брин. Много разчитам на това.

— Носеше оръжие.

— Онези двамата в къщата… се опитаха да ме убият! Бях уплашена. И преди съм била жертва на насилие. От страна на баща ми, от неколцина приятели. Разполагам с ограничителни заповеди.

Мишел наистина беше подавала жалби за домашно насилие срещу някои от любовниците си, но магистратите ги бяха отхвърлили, защото мъжете имали солидни алибита. Заключили, че тя се опитва да ги дискредитира за отмъщение.

— Има три заповеди срещу теб.

— Това е проблем на системата — усмихна се Мишел. — Вярват на насилника, а не на жертвата.

— Да поговорим за нощта на седемнайсети април.

— Мога да обясня всичко.

— Слушам те!

— Имах уговорена среща със Стивън Фелдман, който работеше по моя случай. Подозирах, че един от учителите тормози Брад.

— Добре. Записана ли е някъде жалбата ти?

— За това щяхме да разговаряме с господин Фелдман. Тръгнах си по-рано от работа, но автобусът закъсня и докато се добера до офиса му той си беше тръгнал. Знаех, че е наложително да се срещнем, разбрах, че пътува към вилата си край езерото Мондак. Беше ми казал да отида да си поговорим за Брад по всяко време. Даде ми дори адреса си. Помолих Харт — познаваме се отпреди — да ме откара дотам. Допуснах грешка.

Мишел поклати глава.

— Кажи ми цялото му име.

— Нямам представа. Всички му викат просто Харт. Той обаче беше довел приятеля си — Комптън Люис. Отвратителен… грубиян. Трябваше да им откажа веднага. Но наистина исках да се срещна със Стив. Затова тръгнахме към вилата тримата заедно. Смятах да поговоря със Стив и после да си вървим. Но колкото повече наближавахме, толкова по-странно се държаха двамата. Течаха им лигите при мисълта какви скъпи нещица ще заварим в къщата при богатите домакини. Спомням си после как щом зърнаха паркирания мерцедес, и извадиха пистолети. Не вярвах на очите си. Двамата се вмъкнаха вътре и започнаха да стрелят. Опитах се да ги спра. Грабнах онзи пистолет…

— Компактният глок, който намерихме у теб, е откраднат от изложение на километър от къщата, в която живеехте със Сам Ролф.

— Пистолетът е техен!

Мишел скри лице в дланите си и се разплака. Или се престори, че хлипа.

— Искаш ли кафе? Нещо газирано?

Солени бисквитки за ниската кръвна захар… като онези, които уж изпусна, за да улесниш Харт и Люис? Лицето на Брин остана напълно безизразно.

Мишел я погледна. Със зачервени, но сухи страни. Копие на изражението й през онази априлска нощ.

Актриса съм…

„Божичко, как само захапах въдицата!“

Мишел продължи:

— Бях ужасена. Не можех да дишам. Като изпаднала в ступор. Виновна съм само, че заведох онези двамата там. Не мога да ти опиша колко зле се чувствах… Паникьосах се. Послъгах малко. Но кой на мое място не би го направил? Страхувах се. После те срещнах насред гората. Имах оръжие, вярно. Но не знаех коя си. Ами ако си от техния отбор? Беше в униформа. Но можеше да си им съучастничка. Не знаех какво става. Уплашена бях до смърт. Реших да излъжа. Животът ме е научил да оцелявам.

Най-много се срамувам от това, което направих у вас. Умът ми не го побира! Изпаднах в истерия. Заради целия страх, който брах… Посттравматичен стрес. Често ме сполита. Ти ме уплаши. Пистолетът изгърмя сам. Беше инцидент! Няма да си простя до края на дните си, че неволно нараних майка ти.

Брин кръстоса крака и се взря в елегантната, красива жена, чиито очи се напълниха със сълзи.

Изнасяше достойно за „Оскар“ представление…

— Очевидците и уликите навеждат на други мисли, Мишел.

Брин разказа накратко как са я идентифицирали и как са разкрили плана й. Балистичните експертизи, лабораторните резултати от изследването на пепелта в камината, разпечатките от телефона на Стивън Фелдман, сигналът на съседите, че тормози децата си.

— Разговарях лично със службите за закрила на детето, Мишел. Стивън Фелдман е експерт при тях. Разговарях със свидетели и с учителя на сина ти. Брад редовно има синини и охлузвания по ръцете и краката. Също и дъщеря ти Тори.

— Е, случва се да паднат понякога. Заведеш ли детето си в спешния кабинет, веднага те обвиняват, че тормозиш децата си. Никога не съм ги била… Ама че некоректна дума използвах! Всички пошляпват малките си. Ти например?

— Никога.

— А трябва — отсече Мишел и се усмихна жестоко. — Може би затова си имаш толкова неприятности с Джоуи. Разказа ми, помниш ли? Оставяш го да се вихри безнаказано. Моят син няма да попадне под гумите на някоя кола или да си счупи врата със скейтборда… Децата се нуждаят от по-твърда ръка. Не те уважават, ако се огъваш. За тях е полезно да почитат родителите си.

— Мишел, ще ти изброя доказателствата, които имаме срещу теб — започна полицайката.

Изреди експертните анализи, показанията на свидетелите и уликите за пред съда. Бяха неоспорими.

— Невинна съм! — развика се младата жена. — Наистина съм невинна!

Брин се пресегна и изключи камерата.

Мишел се огледа предпазливо. Изтри очи.

— Мишел — меко започна Брин, — това е положението. Чу какво имаме срещу теб. Ще те осъдят. Никой не се съмнява в това. Ако откажеш да ни сътрудничиш, ще обитаваш килия десет на четири метра до края на живота си. Ако обаче ни съдействаш, ще отидеш в затвор с по-лек режим. И вероятно ще имаш възможност да видиш света отвъд решетките, преди да остарееш толкова, че да не можеш да му се порадваш.

— Мога ли да видя децата си? Ще се съглася, ако ми позволите да се срещна с децата си.

— Не — твърдо каза полицайката. — Това не е в техен интерес.

Мишел се поразтревожи, но бързо попита:

— По-хубава килия? Ще ми дадат по-добра килия?

— Да.

— От мен се иска само да призная?

— Донякъде.

Тя не откъсваше очи от мястото, където допреди малко светеше червеното око на камерата.

* * *

Брин Маккензи седеше в столовата на шерифството на Кеноша Каунти срещу Том Дал, който четеше стенограмата от разпита. Столовете бяха малки, почти като училищни, и не побираха едрото тяло на шерифа. Брин се сместваше. Имаше проблем с корема, не с ханша.

Сверяваше собствените си бележки със стенограмата.

Стресна се, щом Дал хвърли листовете върху масата и се втренчи в нея.

— Хубаво, измъкнала си признание. Браво! В замяна няма да иска много. В Станфорд ли ще я пратим? Там са с по-лек режим.

— Никакви отпуски обаче. Ще вижда децата само ако социалните дадат съгласие.

— Минимум двайсет и пет години, без право на помилване.

Дал хапна от макароните.

— Не си ли гладна?

— Не.

— Ами Харт? Каза ли нещо за него?

— Почти нищо.

— Може би е избягал.

— Не мисля, че е в стила му — засмя се Брин. — Ще се укрие за малко, но няма да изчезне от лицето на земята. Като в „Междузвездни войни“.

— Искаш да кажеш „Стар Трек“. Телевизионният сериал. Отпреди да се появиш на бял свят.

— Както и да е — въздъхна тя. — Добре ще е да го намерим бързо — ние. ФБР или щатската полиция в Милуоки. За негово добро.

— Защо?

— Нарочили са го. Работил е за мнозина, които нямат интерес да го заловим — професионални грабежи, отвличания, изнудване… Сега всички знаят, че го търсим за случая край Лейк Мондак и се страхуват да не ги изпее. А и роднините на Комптън Люис не са на седмото небе от сполетялата го участ.

Дал се вгледа в записките й. Тя — в бебешката му кожа. „Лицето му изглежда по-младо от моето, дори ако не броим кривата брадичка и раната на бузата — помисли си. — Понякога животът е несправедлив“.

— Как, по дяволите, професионалист като Харт се е забъркал в такава история с жената — недоумяваше Дал. — Заради пари? Секс? Мишел Кеплер не е грозна.

— Така ли мислиш?

Шерифът се разсмя.

— Не мисля, че това го е поблазнило. Според мен просто му е било скучно.

— Скучно?

— Нямал е ангажимент. Появила се е тази възможност. Имал е нужда от силни преживявания.

— Аха? Съдиш от личен опит! — кимна.

— От личен опит? — попита тя.

— Да, също като теб. — Шерифът махна с ръка. — Е, ти не го правиш за пари. Харесваш тръпката, нали?

— Харесвам шефа си.

— Хе! И какво следва? Ще тръгнеш по дирите на Харт, предполагам. Да моля ли общината за допълнителен бюджет?

— Не. Оставям всичко в ръцете на щатските.

— Нима? — Той изненадано спря да си масажира крака.

— Имаме си достатъчно работа тук.

— Не мога да повярвам!

— Като хванат Харт, ще ни го пратят тук. Ще го разпитам, бъди сигурен! Но съм свършила достатъчно. И без това е добре да го поемат местните. Личните контакти решават случаите.

— Натам биеш значи. Полева работа. Хубаво, ще оставим всичко в ръцете на щатските. Сигурна ли си?

— Напълно.

В столовата надникна полицай.

— Брин, не искам да ти прекъсвам обяда, но…

— Да?

— Току-що доведохме онзи… дето виси край училищата. Ще си поговориш с него. Спомена, че искаш.

— Разбира се. Какво успяхте да измъкнете?

— Сече му пипето.

— Позова ли се на правата си.

— Да. Подготвил си е обяснение.

— Има си хас! — изсумтя Дал. — Перверзник!

— Ей сега идвам — каза Брин.

* * *

Високият широкоплещест мъж с късо подстригана коса стоеше на стълбата, опряна в стената на старата, но добре поддържана къща в колониален стил в хубав южен квартал на Хумболт. В ясното, свежо съботно утро много мъже изпълняваха същото упражнение.

Мъжът боядисваше капаците на прозорците в тъмнозелено. „Интересно — помисли си Брин — през десетте години, прекарани тук, и аз смятах този цвят за най-подходящ“. Но не намираше обяснение. Сега обаче разбра. Къщата се издигаше пред гъста борова гора — блестящ пример що е „вечнозелена растителност“. Всеки ден дърветата бяха пред очите й, без да им обръща внимание.

Мъжът зърна през рамо приближаващата кола, поколеба се, улисан в работата, после слезе долу. Остави кофата с боята върху работната масичка и сложи найлон върху прясно боядисаните кепенци, за да не се получат драскотини. Кийт Маршал беше педант.

Брин спря пред гаража. Джоуи изскочи и грабна куфара от задната седалка.

— Здрасти, татко!

Кийт прегърна сина си, който стоически изтърпя жеста, след което се втурна към къщата.

— Чао, мамо!

— Ще те взема след училище в понеделник!

— Не забравяй бисквитките!

Бившият й съпруг понечи да каже нещо, но сякаш забравил мисълта си, проследи как Брин изключва двигателя и слиза от колата. В последните две години се задържаше тук не повече от минута. Оставяше сина им и веднага потегляше.

— Здравей — каза тя.

Кийт кимна. Косата му се беше прошарила тук-там, но за десет години не беше качил и един излишен грам. Какъв метаболизъм имаше този мъж! Всъщност и спортуването си казваше думата.

Кийт се приближи и леко я прегърна. Брин си припомни качествата му, които никак не бяха малко. Беше каубой, разбира се, но в класическия смисъл на думата — като екранния образ, а не като клетия Ерик Мънс, който гледаше на полицейската служба не като на уравновесеност и авторитет, а като на екшън и драма.

— Как си? — попита го.

— Добре. Работя. Да ти предложа ли нещо?

Тя поклати глава и огледа къщата.

— Хубав цвят.

— В „Хоум Депо“ имаше разпродажба.

— Какво ще правите двамата през почивните дни?

— Ще ходим за риба. Довечера сме поканени на барбекю у Богълс. Джоуи харесва Клей.

— Той е добро момче.

— Така е. Баща му му е купил нови топки за лакрос. Ще ги пробваме.

— Има ли спорт, по който да не е запалено това момче? — усмихна се Брин. — И ти ли играеш?

— Мислех да пробвам.

Джоуи беше наследил атлетизма на баща си, макар да настояваше да ходи на уроци по танци, което пък беше принос на нейното ДНК. („Само, мамо, моля те, не казвай на никого. На абсолютно никого!“).

— Ще се позабавляваме по мъжки.

За нейно огромно учудване след всичките тези години, макар да бяха вече разведени и миналото да беше погребано, Кийт се притесняваше от срещите с други жени.

— Как е щатската полиция?

— Нищо ново. Чух, че хванали онази жена, която ти спаси онази нощ.

„Спаси“…

— Това е една от версиите. Тя се съгласи да съдейства.

— Носят се слухове, че преживяването било ужасно…

След като разбра за случилото се край езерото Мондак, той се обади да попита как е Брин. Не я намери у дома. Отговори му Греъм и макар отношенията им да бяха добри, Кийт приключи разговора, веднага щом научи, че Брин е добре. За останалото явно се беше осведомявал от новинарските емисии.

Облегната на парапета пред верандата, тя му разказа подробно случая. Поне част от него. Кийт вдигна вежди. Най-заинтригуван остана не от престрелката, нито пък от идеята да направи боло и копие, а от компаса.

— Наистина ли успя?

— Да.

С неповторимата си усмивка я помоли да му обясни по-подробно.

След това се възцари мълчание — тежко и напрегнато. Когато стана ясно, че Брин не възнамерява да се качи в колата и да си тръгва, Кийт се похвали:

— Направих нова веранда.

— Джоуи ми каза.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се.

Той я поведе към задната част на къщата.

* * *

През последната седмица на май Тери Харт прекрачи прага на кръчмата на Уелс стрийт в Стария град в Чикаго, близо до Норт авеню. Кварталът се беше променил много от годините, когато за пръв път се нанесе тук през седемдесетте. Беше по-спокоен, но и по-безличен. Богатите професионалисти бяха прогонили местните, изпълнителите на кънтри и джаз, пияниците и проститутките. На мястото на някогашните бакалии имаше скъпи магазини за вино, вносни сирена и екологични продукти. Перлата на Стария град — знаменитият кънтри клуб — беше изчезнал; държеше се само комедийният театър „Секънд Сити“.

Барът, в който влезе, се появил след ерата на кънтрито, но пазеше автентичния дух на диско манията. Минаваше два и половина. В съботния следобед в заведението имаше само петима клиенти, трима от които насядали край бара. Другите двама — двойка над шейсетте — се бяха настанили на маса. Жената носеше червена широкопола шапка. Един от предните й зъби липсваше.

Харт се беше затъжил за квартала и града. И за работа. След като закопчаха Мишел Кеплер и познатите му го осведомиха, че жената се е отказала да си отмъщава, той се почувства свободен да се върне към обичайния си живот. За негова огромна изненада Мишел не го беше издала по време на разпитите.

Седна на бара.

— За бога, Тери! — поклати глава закръгленият барман. — Къде се изгуби? От месец не съм те виждал.

— Бях по работа.

— Къде? Какво ще пиеш?

— „Смирнов“ и сок от грейпфрут. И среден бургер. Без пържени картофки.

— Дадено! Та къде беше?

— В Ню Ингланд. После за малко във Флорида.

Барманът му поднесе питието, сложи изцапан лист с поръчката на Харт върху плота към кухнята и дръпна звънеца. Появи се тъмнокафява ръка, грабна хартийката и изчезна. Барманът се върна при Харт.

— Флорида… Последния път като ходихме там с жената, по цял ден се излежавахме на шезлонгите пред басейна. Чак последния ден отидохме на плаж. Басейнът ми харесваше повече. Но пък обикаляхме по ресторантите. Ядяхме омари. Обожавам ги. Ти къде беше?

— На едно място. До Маями.

— И ние бяхме там. В Маями Бийч. Не си хванал много тен, Тери.

— Не прекалявам със слънцето. Вредно е.

Пресуши чашата.

— Прав си — съгласи се барманът.

— Дай ми още едно.

Бутна чашата към бармана и се озърна. Отпи от новото питие. Беше силно. Следобед не пестяха материала. След няколко минути звънецът издрънча и бургерът му се появи. Бавно изяде половината от него.

— Е, Бен, как са нещата в града?

— Добре.

— Някой да ме е търсил?

— Ха.

— Какво „ха“?

— Като реплика от филм. С Джеймс Гарнър. Или детективски.

Харт се усмихна и надигна чашата. После с лявата ръка хвана сандвича. Натоварваше ранената ръка колкото е възможно повече. Мускулът беше атрофирал, но полека-лека се възстановяваше. Онзи ден започна да полира със стоманена тел започнатата в Уисконсин кутия. През повечето време си служеше с лявата ръка.

— Никой не те е търсил. Поне през моята смяна. Имаш ли някого предвид?

— Човек никога не знае — ухили се Харт. — Какво ще кажеш? Тази реплика става ли за кримка?

— Подстригал си се.

Косата му беше значително по-къса. Делова прическа.

— Изглежда добре.

Харт изсумтя.

Барманът тръгна да допълни чашата на друг клиент. Харт се замисли защо през деня хората предпочитат водка. Обикновено разредена. С нещо сладко или солено. Никой не пие мартини по обяд. Защо наистина?

Запита се дали Брин Маккензи обядва в момента. Обядва ли изобщо? Или си пази силите за вечерята, когато семейството се събира на трапезата?

Сети се за съпруга й. Греъм Бойд.

Почуди се дали са обсъждали отново да се съберат. Едва ли. Къщата на Греъм — хубава постройка в градски стил на седем километра от дома на Брин — не изглеждаше като временно убежище. За разлика от апартамента на Харт, когато се раздели с жена си. Беше отчаян и месеци наред живееше ден за ден, без да помисля за удобства. Спомни си как разговаряха с Брин във вана до караваната на метадоновите готвачи. Така и не отговори на неизказания й въпрос, когато погледна ръката му: „Женен ли си?“ Не отговори. Не директно. Кой знае защо се почувства зле.

Никакви лъжи между нас…

Барманът каза нещо.

— Какво?

— Наред ли е всичко, Тери? Харесва ли ти питието?

— Да, благодаря.

— За нищо.

Телевизорът беше включен на спортния канал. Харт довърши обяда си.

Барманът прибра чинията и сребърните прибори.

— Излизаш ли с някоя, Тери? — попита го просто така.

Загледан в екрана, той отвърна:

— Да, излизах.

И той самият остана изненадан от изплъзналите се от устата му думи.

— Сериозно? С коя?

— Срещнах я през април.

Не разбираше защо го казва. Може би защото му доставяше удоволствие.

— Доведи я някой ден.

— О, май ще се разделяме.

— Защо?

— Тя не живее тук.

— А, това ли било — сбърчи чело барманът. — Разстоянията пречат. Веднъж с Ели бяхме разделени половин година. Трудно ни беше. Тъкмо бяхме започнали да излизаме. И ме взеха запас. Ако си женен, можеш да се измъкнеш. Но ако сте само гаджета, номерът не минава.

— Определено.

— Къде е тя?

— В Уисконсин.

Барманът изчака. Помисли си, че Харт го занася.

— Наистина?

Той кимна.

— Но Уисконсин е наблизо. Не е като Самоа или Лос Анджелис.

— Имаме и други проблеми.

— Съберат ли се мъж и жена, проблемите не закъсняват.

„Защо всички бармани говорят, сякаш са убедени, че имат последната дума по въпроса?“ — помисли си Харт.

— Ние сме като Ромео и Жулиета.

Барманът понижи глас. Разбра.

— Еврейка е значи, а?

— Не — засмя се Харт. — Религията не е проблем, по-скоро работата й.

— Много е заета? Не се прибира вкъщи? Пълни глупости, ако питат мен! Жените трябва да си стоят у дома. Когато пораснат децата, могат да се хванат за нещо почасово. Но така е наредил Бог.

— Дааа — проточи Харт и се замисли как ли би реагирала Брин на такова схващане. — А и ще се мести. За постоянно.

— Къде?

— Далеч.

— Кога?

Сърцето затуптя в гърдите му.

— Тази нощ ще се видим за последно. И толкоз.

Барманът отмести поглед, сякаш нещо в погледа му го смути. Нещо тъжно или плашещо беше съзрял в очите му? Харт не разбра.

— Е, ще срещнеш друга, Тери.

Събеседникът му надигна чашата с кола, в която „случайно“ беше пуснал няколко капки ром.

— Е, така или иначе, животът продължава — заключи Харт съвсем по бармански.

— Аз…

— Това е, Бен. Побъбрихме си — ухили се той. — Трябва да си вървя. Колко ще ме одереш?

Барманът му подаде сметката. Харт плати.

— Потърси ли ме някой, непременно ми се обади. Ето ти телефона.

Надраска му номера на предплатената карта, която използваше само за гласова поща.

Бен прибра двайсетдоларовия бакшиш в джоба и подметна:

— Като в холивудска кримка, а?

Харт се усмихна. Огледа заведението и се запъти навън.

Вратата се затвори сама зад гърба му, когато излезе на огрения от късното майско слънце тротоар. Вятърът рядко духаше откъм Мичиганското езеро, но на него му се стори, че този път хладният бриз довява свежестта на водата.

Сложи си слънчевите очила и се замисли за онази априлска нощ, за мрака, царящ в „Маркет Стейт Парк“. Там научи, че тъмнината никога не е едноцветна, че притежава стотици форми и нюанси. Сивите и черни оттенъци, за които просто нямаше измислени думи. Мракът на гъстите дървета. Ако…

Първият куршум го улучи в гърба — горе и вдясно. Излезе от другата страна, разпръсквайки плът и кръв. Харт ахна — по-скоро от изненада, отколкото от болка — и сведе очи към раната върху гърдите си. Вторият куршум го прониза в тила и го уби почти на секундата. Третият прелетя на сантиметри над падащото му тяло и улучи прозореца на кръчмата. Водопад от стъкла се посипа по земята.

С подвити колене Харт се сблъска силно, но беззвучно с тротоара. Стъклата трополяха около него. Едно по-голямо почти му отряза ухото. Друго му преряза врата и кръвта се застича като фонтан.

* * *

— Добро утро — поздрави Дал.

Застанал до бюрото на Брин, стискаше чашата си с кафе с едната ръка и две понички в другата. Черил от рецепцията ги беше купила. Сменяха се по график. Всеки понеделник някой донасяше понички. Вероятно за да преглътнат по-лесно първия делничен ден. Или просто по навик — има такива традиции: започват безпричинно и продължават, защото няма повод да спрат.

Брин кимна.

— Как прекара почивните дни? — попита шерифът.

— Добре. Джоуи беше при баща си. С мама се поразходихме с Рита и Меган след църква. Обядвахме в „Брайтънс“.

— Бюфетът?

— Да.

— Там правят хубави сосове — констатира Дал.

— Хапнахме добре.

— И в „Мариот“ готвят добре. Сложили са ледена статуя на лебед.

— Ще го имам предвид. Вие как се забавлявахте?

— Почти никак. Гостува ни родата. Този неин баща… кльощав е като чироз. Изяде три порции пиле и преди да се усетим, започна да топи залъци в гъбения сос на зеления фасул — шедьовъра на Карол. За мое съжаление.

— И аз го харесвам — съгласи се Брин, която беше опитвала няколко пъти яхнията.

— Бог неслучайно е създал черпака. — Той погледна поничките, които балансираха върху пластмасовата чиния, закрепена върху чашата с кафе. — Днес са със сметана. Аз лично съм фен на твоите.

— „Дънкин Донътс“.

— Именно. Вече не ги правят с дупчица, нали?

— Не знам, Том. Просто им казвам да ми сложат дузина. Смесват ги както намерят за добре.

Тя зачака.

— Е? Чу ли?

— Какво?

— Обадиха се от управлението в Милуоки — смръщи се Дал. — Детективът, който работи върху случая „Лейк Мондак“.

— Никой не ми е звънял — вдигна вежди Брин.

— Убили са Харт.

— Какво?

— Гангстерски маниер. Прострелян в тила. В северната част на Чикаго. Оказа се, че живеел там.

— Е, и? — облегна се Брин назад и се загледа в чашата си с кафе. — Поничките привлякоха погледа й, но не смяташе да се поддава на изкушението.

— Излезе права — имал е врагове.

— Разполагаме ли с улики?

— Не много.

— Открили ли са нещо за него?

Дал й предаде информацията, която в Милуоки бяха получили от чикагските си колеги — Терънс Харт бил консултант по охрана, имал офис в Чикаго. Миналата година изработил деветдесет и три хиляди и четирийсет и три долара. Правел оценка на риска за заводи и фабрики и набавял охрана. Никога не е бил арестуван, никога не е бил обект на разследване за криминални деяния, плащал си данъците навреме.

— Но пътувал доста. Много — додаде шерифът, сякаш това беше достатъчно основание да събуди подозрението на околните.

Добави, че Харт бил женен за кратко. Нямал деца.

„Бракът не е за мен, Брин? Теб устройва ли те?“

Родителите му живеели в Пенсилвания. Имал по-малък брат. Лекар.

— Лекар? — намръщи се Брин.

— Да. Нормално семейство. Колкото и да е странно. Но самият Харт винаги живеел на ръба. Често се забърквал в скандали в училище. Но както казах, никакви арести. Поддържал добър имидж. Компанията му печелела добре. И, представи си, занимавал се с дърводелство. Искам да кажа — правел уникати. Мебели, не само сглобяеми полички. Надписвал ги с поговорката „Два пъти мери, веднъж режи“. Знам я от моя учител. Не е типичният наемник.

— А стрелбата?

— Нищо необичайно. Върнал се в Чикаго от Грийн Бей, където се криел. След като арестувахме Мишел, решил, че е безопасно да излезе на открито. В събота следобед отишъл да обядва в едно от любимите си заведения. Излязъл и някой го издебнал в гръб.

— Свидетели?

— Никакви. Всички клиенти на бара изчезнали, щом чули стрелбата. Чикаго е все пак. Никой не успял да каже нещо конкретно на ченгетата. Улицата била безлюдна. Няколко коли профучали покрай бара. Никой не помни табелите; никой не може да опише шофьорите.

След кратка пауза Дал додаде:

— Имаме местна връзка.

— Местна? — попита тя и го изгледа как отхапва от поничката, а трохите падат по избелелия килим.

— Да, в Уисконсин. Балистичната експертиза на куршумите показва съвпадение с оръжие, използвано при престрелката на бензиностанцията в Смит. Помниш ли? Преди шест месеца? „Ексон“. Едва не убиха охраната.

— Забравила съм.

— Щатските поеха случая. Никой от нашето управление не беше включен.

— Същото оръжие?

— Така смятат. Но кой знае? Балистиката е сложно нещо. Не е като в „От местопрестъплението“.

— Значи престъпникът захвърлил оръжието, някой го намерил и го продал нелегално?

— Предполагам.

— Рециклиране от най-лош тип.

— Амин!

Брин се протегна и подпря тънката дървена бъркалка на ръба на чашата.

— Друго, Том? Струва ми се, че има още нещо?

— Май трябва да ти кажа — поколеба се той. — В бележника в джоба на Харт било записано името ти. А в апартамента намерили и други неща. Снимки.

— Снимки?

— Дигитални. Принтирани. На къщата ти. Правени наскоро. Личат си пролетните пъпки.

— Е, и?

— Дебнел те е. Куфарът му бил готов. Вътре имало пистолет и супресор. Досега не съм виждал такъв. Освен на кино. Мислех, че ги наричат заглушители, но детективът използва термина „супресор“.

Брин бавно кимаше. Продължаваше машинално да разбърква кафето.

— Ще престанем да патрулираме край дома ти, ако си съгласна.

— Разбира се. Струва ми се, че историята приключи, Том.

— Така е. Случаят е разрешен. Май го казвам за пръв път от четиринайсет години.

Том Дал отнесе закуската си към своя кабинет.

* * *

С вдигната високо кестенява коса — в чест на жаркото уисконсинско лято — Кристен Брин Маккензи крачеше край яркозелената пищна боровата горичка. Потните петна растяха под мишниците на сивата й униформена риза, усещаше стичащите се по гърба й струйки. Оглеждаше внимателно дръвчетата на височина горе-долу колкото нея. Протегна ръка и я прокара по трисантиметровите иглички, които се огъваха, без да я наранят.

Спря и ги разгледа.

И, естествено, си спомни април. Често мислеше за дванайсетте часа в „Маркет Стейт Парк“. И досега с кристална яснота си представяше дърветата и храстите, спасили живота й. И едва не сложили край на дните й.

„Защо ли — мислеше си Брин, взряна в игличките — растат по този начин, приемат такава форма и оттенъци — някои светло… други тъмнозелени, като кепенци с боя от «Хоум Депо». Защо тези тук са дълги и меки, а други — остри като ками?“

Защо храстите, в които сигурно и досега стоеше оплетена играчката на Ейми — Честър — бяха отгледали такива ужасни бодли?

Замисли се за короните на дърветата, за стволовете, за листата. Гората — жива и мъртва, разложена…

Брин продължи напред и се озова до огромни камелии с широко разтворени над тънките стебла цветове, заобиколени от сякаш покрити с восък листа. Цветовете бяха червени като ярка кръв. Сърцето й ускори ритъм при тази мисъл. Продължи напред. Покрай азалии, мирта, папрат, хибискус и глицинии.

После сви зад ъгъла и нисък, смугъл мъж, стиснал маркуч, примигна изненадано и поздрави:

— Буенос диас, госпожо Маккензи.

— Добро утро, Хуан. Къде е той? Видях пикапа му.

— Под навеса.

Заобиколи триметровите купчини тор, които работник с филцова шапка разбъркваше, за да не се възпламенят в жегата. Иначе можеха да вдигнат дим до небето. Силната миризма беше навсякъде. Продължи към навеса, който беше по-скоро малък хамбар, и влезе през отворената врата.

— Ей сега идвам — каза Греъм, вдигнал поглед от работния тезгях. Носеше предпазни очила и различаваше само силуета й. Сигурно я помисли за клиентка. После се съсредоточи в заниманието си. Забеляза, че дялка сам дъските, предвидени за предстоящото разширение. Съвсем в негов стил. Изнесе и последните си вещи от къщата, но се върна да довърши плочите в кухнята. И го направи страхотно.

Греъм пак вдигна поглед. Позна я. Остави дъската и свали очилата.

— Здрасти.

Брин кимна.

— Добре ли е Джоуи?

— Разбира се.

Той се приближи. Не се прегърнаха. С присвити очи изгледа бузата й.

— Ходила си на пластичен хирург?

— Суета.

— Нищо не личи. А боли ли?

— Отвътре е много нежно. Трябва да внимавам какво ям. — Тя се озърна наоколо. — Разширяваш се.

— Просто съм се захванал с отдавна отлагани неща. Ан се похвали, че е по-добре. Обадих й се по телефона.

— Успокоила те е. Станала е още по-голям домошар. Лекарите казват, че трябва да се движи повече. И аз се опитвам да я измъквам навън — засмя се Брин.

— А Джоуи се отказал от скейтборда. Баба му ми докладва.

— У нас фалтирането е углавно престъпление. И имам шпиони. Те твърдят, че е чист. В момента е запален по лакрос.

— Старата индианска игра?

— Не знаех.

— Гледах специалната емисия. За Мишел Кеплер и убийствата.

— И аз.

— Имаше и ченгета от Милуоки. Казаха, че те я арестували. Дори не те споменаха.

— Не участвах в купона. Бях си взела почивка онази вечер.

— Нима?

Тя кимна.

— Не те ли интервюираха поне?

— Не търся публичност.

Брин изведнъж се напрегна, лицето й запламтя като на гимназистка на дансинга. Спомни си как за пръв път спря автомобил на пътя. Толкова се притесни, че се върна в патрулката, без да върне талона на шофьора. Той учтиво я повика и й напомни.

Един работник надникна вътре и попита нещо Греъм. Той му отвърна на испански. Тя схвана само думите „по средата“.

Съпругът й се обърна към нея. Мълчеше.

Добре. Сега.

— Питах се — започна Брин. — В почивка съм. Обзалагам се, че си станал в шест. Аз — също. Мислех си да те поканя на кафе. Или…

„И да си поговорим“ — помисли си.

Да му разкаже всичко за онази априлска нощ.

И много други неща. Каквото поиска — всичко ще му разкаже.

Както преди няколко седмици седна в задния двор и поговори откровено с Кийт. Бившият й съпруг — макар предпазлив отначало — с удоволствие я изслуша. Чудеше се дали настоящият ще последва примера му. Надяваше се да го направи.

След кратка пауза Греъм рече:

— Разбира се. Само да довърша дъската. Да се видим в ресторанта.

Обърна се. После спря. Погледна я и поклати смръщено глава.

Брин Маккензи му кимна. Разбра. Напълно.

Отначало Греъм Бойд бе поласкан от внезапното й появяване. Съгласи се импулсивно, не знаеше как да тълкува поканата. Сега се беше върнал в действителността. Припомни си собствените си терзания в онази априлска нощ.

И месеците, и годините преди нея.

Вече не се интересуваше какво ще му каже.

А тя не можеше да го обвинява. Моментът за този разтвор бе отминал безвъзвратно. Отдавна.

С вдървена от хирургичната намеса брадичка и изтръпнала от шевовете буза Брин се усмихна тъжно. Но преди да успее да го успокои, че всичко е наред, Греъм заобяснява:

— Всъщност вече не ходя в този ресторант. В мола откриха нова закусвалня. Кафето там е доста по-добро. Има и страхотен горещ шоколад.

— Къде точно се намира? — примигна Брин.

— На долния етаж. До „Сиърс“. Там съм след десет минути.

Край

Джефри Дивър Не се обръщай (2)

Метаданни

Данни

Не се обръщай

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIМай

Джефри Дивър
Не се обръщай (2)

II
Май