Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (39)

39

Амщетен, Австрия

На следващата сутрин

Докато Бен успее да открие мястото, по паважа вече плющеше дъжд. Къщата се оказа най-обикновена, пореден номер от цял ред долепени еднакви къщи на криволичеща уличка на около десетина минути пеша от гарата на градчето.

Бен почука на вратата. Отвътре излая куче. Той изчака малко и пак почука. Зад релефното стъкло на вътрешната врата се очерта човешка фигура. Вратата се отвори, във вестибюла излезе мъж, отключи външната врата и застана в рамката й. Беше едър и набит, със замъглен поглед, подпухнало лице и сплъстена посивяла коса. Откъм вестибюла зад него лъхна спарена миризма на готвено и мокра кучешка козина.

— Хер Майер?

— Ja? Кой сте вие? — Майер го изгледа втренчено, подозрително.

Бен му показа полицейската значка, която бе задигнал от джоба на Кински, като закриваше половината с палец, та да се чете единствено думата POLIZEI. След това я прибра в джоба, като през цялото време си придаваше максимално делови и строг вид.

— Детектив Гюнтер Фишбаум.

Майер бавно кимна. После присви очи.

— Вие не сте австриец.

— Живял съм известно време в чужбина — каза Бен.

— За какво става въпрос?

— За вашия син.

— Фред е мъртъв — каза навъсено Майер.

— Знам това — отвърна Бен. — Моите съболезнования. Бих желал да ви задам един-два въпроса.

— Фред от близо година не е между живите. Самоуби се. Какво още искате да знаете?

— Няма да ви отнемам много време. Може ли да вляза?

Майер не отговори. Някъде назад по коридора се отвори врата. Зад него се появи мършава жена. Изглеждаше разтревожена.

— Was ist los?

— Polizei — отвърна Майер през рамо.

— Може ли да вляза? — повтори Бен.

— Това углавно разследване ли е? — попита Майер. — Да не би синът ми да е извършил престъпление?

— Не, не е — отвърна Бен.

— В такъв случай не съм длъжен да ви пускам вътре.

— Не сте, наистина. Но ще ви бъда благодарен, ако го направите.

— Никакви въпроси повече! — извика жената. — Не ви ли се струва, че достатъчно сме изстрадали?

— Вървете си — каза тихо Майер. — Не желаем повече да говорим за Фред. Нашият син е мъртъв. Оставете ни на мира.

Бен кимна.

— Разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Той се обърна да си ходи. Дъждът шибаше безмилостно; Бен усети по скалпа си ледени струйки вода.

Билетите. Двата билета за опера. Единият е бил за Фред. За кого ли обаче е бил другият? За Оливър? Не, не звучеше логично. Защо е трябвало Оливър да му дава и двата билета? Могъл е да му даде само единия, а другия да задържи у себе си. Пък и да ходи на опера с мъж не беше в стила на Оливър. Той никъде не се появяваше без момиче, обикновено някоя красавица. Може би и за Фред би било необичайно да излезе с мъж. За кого е бил вторият билет?

Бен се спря на най-ниското стъпало. Обърна се към входната врата. Майер я бе притворил и го наблюдаваше предпазливо през процепа.

— Само един въпрос, ако обичате — каза Бен. — Един въпрос, и ви оставям на мира. Може ли?

Майер открехна вратата с още два пръста.

— Какво искате?

— Фред е имал приятелка, нали?

— Е, и какво? — попита в отговор Майер. — И тя ли е в беда?

Без се замисли за миг, после каза:

— Не е изключено, освен ако не й помогна.

Беше последният му шанс. Ако сега Майер му захлопнеше вратата, нямаше повече към кого да се обърне. И това го тревожеше.

Майер го гледаше втренчено. Известно време и двамата мълчаха. Бен чакаше. По врата му се стичаше леден дъжд.

— Напоследък не сме се чували — каза накрая Майер.

— А къде мога да я открия?

 

 

Той взе такси до посочения адрес. Бутна вратата и влезе. Интернет кафето беше почти празно. Върху продълговатия бар от неръждаема стомана имаше касов апарат и гъргореща кафемашина. В редички зад стъклената витрина бяха наредени пасти и понички. Заведението беше чисто и подредено. На стените имаше филмови постери в рамки: „Бандата на Оушън“, „Ултиматумът на Борн“, „Лабиринт“ и „Низвергнатите“. Бен се усмихна. В дъното на стаята две-три деца пишеха нещо на компютър, събрали глави, и се заливаха от кикот. Свиреше тиха музика, колкото за фон — някакъв модерен класически минимализъм.

Зад бара седеше млада жена и четеше книга. Когато Бен се приближи към нея, тя свали книгата и го изгледа. Беше двайсетинагодишна, леко пълничка и приятна на вид. Рижата й коса беше прибрана под бяла шапчица. Тя се усмихна и заговори на бърз, насечен немски.

Този път Бен не си даде труда да вади полицейската значка.

— Търся Криста Флайг — каза само той.

Младата жена повдигна вежди.

— Аз съм Криста. С какво мога да ви помогна?

— Приятел съм на Оливър Луелин — каза той, без да откъсва поглед от лицето й.

Като чу името, тя видимо потрепна. Сведе очи. В главата й явно нахлуха болезнени спомени. На него му стана жал, че я връща към тях.

— Нещо във връзка с Фред ли?

Той кимна.

— Боя се, че да. Може ли да поговорим?

— Разбира се, щом искате. Но не знам за какво точно става дума.

— Може ли едно кафе?

Криста кимна и направи по едно еспресо и за двамата.

— Е, какво има? — попита тя. — Първо, как се казвате?

— Бен.

— Какво точно искаш да знаеш, Бен?

— Дали Фред и Оливър са били приятели.

— Мислиш, че в цялата тази работа има нещо странно, нали?

Бен вдигна поглед от чашата с кафе. Момичето схващаше бързо. Изведнъж той реши, че може да й се довери.

— Да, точно така мисля.

Криста въздъхна. Беше въздишка на облекчение, примесена с тъга и сподавен гняв.

— И аз — каза тихо тя. — А досега ми се струваше, че съм единствената.

— Не, не си единствената. Но не мога да ти разкажа всичко. Може би един ден ще мога. А дотогава просто имам нужда от помощта ти. Само десет минути, и се махам.

Тя кимна.

— Добре, ще ти кажа. Не бяха точно приятели. Бяха се срещали всичко на всичко два-три пъти.

— Първия път на някакво парти?

— Точно така. На студентско парти. Аз не бях там. После Фред ми разправи, че се запознал с някакъв много забавен англичанин, пианист. Фред също свиреше на пиано.

— Знам — каза Бен.

— Музикантите винаги се заговарят — продължи тя. — Фред обичаше музиката. Тя беше неговият език. Той ми каза, че Оливър също я обичал.

— Така е.

— Разговаряли няколко часа. Допаднали си.

— Вие двамата с Фред не живеехте заедно, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Аз работя по цял ден тук. Всъщност управител съм на заведението. Фред имаше евтина квартира във Виена. Пестяхме пари, за да се оженим след дипломирането му.

— Съжалявам, че се налага да те връщам назад към всичко това.

Тя подсмръкна и избърса една сълза от крайчеца на окото си.

— Нищо, не се притеснявай. Ако се е случило нещо нередно, трябва да се разбере. Аз искам да знам.

— Би ли ми казала какво знаеш за билетите за опера? — попита Бен. — Фред е имал два билета за „Макбет“. За него и за теб, нали така?

— Да, за нас бяха. Той така се вълнуваше! Сам едва ли би могъл да си ги позволи. Нямаше търпение да дойде денят. Той обичаше Верди. — Криста седеше неподвижно, вперила поглед право пред себе си. Лицето й помръкна. — Самоубийство, как ли пък не! Пълни глупости! Винаги съм го твърдяла. Но никой не ме слушаше. Всички си мислеха, че съм някаква млада истеричка с личностни проблеми, която не може да се примири с мисълта, че мъжът в живота й се е самоубил. Сякаш съм се опитвала да отричам факта на смъртта му или нещо подобно. Насочиха ме към психотерапевт. А пък родителите на Фред са приели безропотно тази версия. Как са могли, питам се?!

— Хората предпочитат да се движат по пътя на най-малкото съпротивление — каза Бен. — Много по-лесно е да повярваш, че някой се е самоубил, отколкото да хукнеш да търсиш убиеца.

— А ти това ли вършиш? Искам да кажа, търсиш убиеца?

— Точно така.

— И какво ще направиш, когато го откриеш?

Бен не отговори. Вместо това попита:

— Оливър ли му беше дал билетите?

Криста кимна.

— Разкажи ми — подкани я Бен.

— Не знам подробности — каза тя. — Фред свиреше тук-там, за да си изкарва пари. Най-често по барове, ресторанти, навсякъде, където имаше пиано. Изнасяше и рецитали на класическа музика, беше си спечелил почитатели. Беше страхотен музикант, славата му се носеше. Един ден получи покана да свири на някакъв много тежкарски прием в грамадна вила в покрайнините на Виена. Извънредно престижен ангажимент, трябваше да е със смокинг и тъй нататък. С Оливър се бяха запознали седмица по-рано. Фред му разправи за ангажимента си, но Оливър не каза нищо, освен: браво, на добър час, успех. Нещата, които един музикант казва на друг, когато не му завижда. — Тя помълча замислено. После продължи: — Само че по-късно същата вечер Оливър му се обади по телефона. Каза, че размислил за споделеното от Фред и му се струвало, че там може да излезе нещо. Бил надушил нещо. Изведнъж ангажиментът в тази голяма вила му се бе сторил интересен.

Бен слушаше напрегнато.

— Поиска Фред да му разкаже най-подробно за приема — продължи Криста. — Каза, че искал да иде с него. Отчаяно се опитваше да проникне в тази вила.

— Защо?

— Откъде да знам? Фред обаче му каза, че по никакъв начин не може да му уреди покана. Приемът бил само за най-отбрана публика. Политици и разни важни клечки. Щяло да има много охрана.

— Не разбирам за какво му е трябвало на Оливър да се събира с тези хора — каза Бен. — Той не си падаше много по такива.

— От това, което Фред ми каза, не го е интересувал толкова самият прием. Искал е да проникне в къщата. Разпитвал го за нея надълго и нашироко.

— Че какво толкова интересно е имало в тази къща?

— Не знам — отвърна тя. — Нещо във връзка с книгата му, той все за нея говореше.

— Не е ли казал нищо повече?

— И да е казал, Фред не ми го е предал.

— Няма значение — каза Бен. — Моля те, продължавай.

— Онази вечер, когато позвънил на Фред, Оливър му направил доста смахнато предложение. Казал, че ще му осигури два билета за ложа във Виенската опера за представлението на „Макбет“ с участието на сестра му. Били последните билети в последната ложа. Стрували цяло състояние. Но при едно условие.

Бен се досети веднага.

— Условието било двамата с Фред да си разменят местата, нали? Оливър е искал да проникне в къщата като наетия за вечерта пианист?

Тя кимна.

— И Фред се е съгласил на сделката?

— Той не искаше да се откаже от ангажимента, пък и цялата идея му се струваше налудничава. Но Оливър беше напълно сериозен, а и тези билети бяха голямо изкушение. Освен това Оливър му бе обещал и хонорара от ангажимента. Фред знаеше, че Оливър е добър пианист и няма да го изложи. Така че накрая прие.

— И Оливър е изнесъл рецитала вместо него?

— Ти ми кажи — отвърна тя. — Според вестниците въпросната вечер е бил някъде другаде. Не пишеше ли, че се е напил на някакво събиране и е свалял омъжена жена, а после се е удавил в езерото?

— И така, Фред и Оливър са умрели почти едновременно в нощта след рецитала — каза Бен.

Криста въздъхна дълбоко.

— Да.

— А къде е бил този рецитал?

— Не знам къде се намира тази вила — каза тя. — Знам само, че е близо до Виена. Много скъпарско място. Направо дворец. Била собственост на някакъв аристократ. От стара виенска фамилия, стари пари, както се казва, натрупвани с векове.

— Знаеш ли кой е този аристократ?

Тя кимна.

— Фон Адлер. Казва се граф Фон Адлер.