Патрик Нес
Часът на чудовището (7) (По идея на Шавон Доуд)

Баба

— Слушаш ли майка си?

Бабата на Конър стисна бузите му толкова силно, че момчето се зачуди дали този път вече няма да му пусне кръв.

— Много е послушен, мамо — обади се майката на Конър и намигна на момчето над рамото на бабата. На главата си беше завързала любимия си син шал. — Няма нужда да го щипеш толкова силно.

— О, глупости — отвърна бабата на Конър и го плесна доста болезнено и по двете бузи. — Защо не отидеш да сложиш водата да ври и не приготвиш на двете ни с майка ти по един чай, а? — добави тя. Думите й не бяха молба.

Благодарен, че може да се измъкне от стаята, Конър пое към кухнята, а баба му сложи ръце на кръста си и се обърна към майка му:

— Кажи сега, мила — чу момчето думите зад гърба си, — теб пък какво да те правим?

 

 

Бабата на Конър не беше като другите баби. Той беше виждал бабата на Лили сигурно сто пъти и тя изглеждаше точно така, както трябва да изглежда една баба: с набръчкано лице и вечна усмивка, със снежнобяла коса и прочее. Тя готвеше, сипваше във всяка порция по три вида зеленчуци, а на Коледа седеше в ъгъла на стаята и се смееше тихо с хартиена корона на главата и малка чашка шери в ръка.

Виж, бабата на Конър носеше шити по поръчка костюми с панталони, боядисваше си косата, за да няма в нея нито едно сиво косъмче, и говореше неща без капчица смисъл, например „Шейсетте са новите петдесет“ и „Класическите стари автомобили имат нужда от най-скъпата поддръжка“. Какво изобщо значеха тия приказки? За рождени дни тя пращаше електронни поздравителни картички, а не истински, спореше с келнерите в ресторантите за качеството на виното, което й сервираха, и все още ходеше на работа. Къщата й също беше ужасна, пълна със скъпи стари вещи, които човек никога не трябваше да докосва, например стенния часовник. Дори на чистачката й беше забранено забърше праха от него. Ами да, ето. Коя истинска баба има чистачка?

— С две захарчета и без мляко — провикна се тя от гостната, докато Конър приготвяше чая в кухнята. Сякаш той можеше да забрави, при положение, че баба му им беше гостувала вече сигурно три хиляди пъти.

 

 

— Благодаря ти, момчето ми — рече баба му, когато Конър й занесе чая.

— Благодаря, мили — каза майка му и му се усмихна, но така, че баба му да не види. Усмивката й за пореден път го покани да се съюзят срещу гостенката. Конър не можа да се сдържи и се усмихна леко в отговор.

— Как мина училището днес, младежо? — попита баба му.

— Добре — отвърна Конър.

Всъщност не беше минало добре. Лили още беше бясна, Хари беше напъхал маркер без капачка дълбоко в раницата на Конър и мастилото беше изтекло вътре, а госпожица Куон с най-сериозна физиономия го беше дръпнала настрани в междучасието, за да го попита „как се справя“.

— Знаете ли — каза баба му и остави чашата си на масата, — само на километър от нас има прекрасно частно училище за момчета. Проверила съм го, академичните стандарти са високи, много по-високи от тези на държавното училище, сигурна съм.

Конър се втренчи немигащо в нея. Това беше другата причина, поради която не обичаше баба му да им гостува. Винаги се държеше ужасно снобски спрямо кварталното училище, в което той ходеше.

Или пък зад думите й се криеше нещо съвсем друго. Намек за едно възможно бъдеще.

За възможното след.

Конър усети как гневът се надига дълбоко в стомаха му…

— Той се чувства добре в сегашното си училище, мамо — побърза да каже майка му и стрелна момчето с поглед. — Нали, Конър?

Конър изскърца със зъби и отговори:

— Чувствам се добре в сегашното си училище.

 

 

За вечеря си поръчаха китайска храна по телефона. Бабата на Конър „не си падаше по готвенето“. Това си беше чистата истина. Всеки път, когато момчето й гостуваше, се убеждаваше с очите си, че хладилникът й си стои празен — обикновено вътре се мъдреха едно яйце и половин парче авокадо. Майката на Конър пък все още беше твърде уморена, за да готви. Самият Конър спокойно можеше да спретне нещо за вечеря, но явно на баба му не й минаваше през ума, че това изобщо е възможно.

Оставиха го обаче да раздига масата след вечеря и Конър тъкмо пъхаше празните картонени кутии и мазното фолио при найлоновата торба с плодчета от тисово дърво, скрита още от сутринта на дъното на кофата за боклук, когато баба му влезе в кухнята и застана зад гърба му.

— Ти и аз трябва да си поприказваме, момчето ми — рече тя, застанала на вратата и препречила пътя към коридора.

— Ако си забравила, аз си имам име — обади се Конър, избутвайки боклука все по-надолу в кофата. — И то не е „момчето ми“.

— Не ми отговаряй — сряза го баба му. Стоеше до вратата, скръстила ръце на гърдите си. Конър вдигна глава и я загледа в упор. Тя издържа на погледа му, после изсумтя раздразнено. — Аз не съм ти враг, Конър — рече. — Дошла съм, за да помагам на майка ти.

— Много добре знам защо си дошла — отвърна момчето и взе кърпата, за да забърше и без това чистия плот.

Баба му направи крачка напред, посегна и рязко дръпна кърпата от ръката му.

— Дошла съм, защото не е редно тринайсетгодишно момче да бърше плота в кухнята, при това без да са го помолили.

Конър я изгледа изпод вежди.

— И кой да го забърше? Ти, може би?

— Конър…

— Просто си върви — каза Конър. — Нямаме нужда от теб.

— Конър — повтори баба му твърдо, — двамата с теб трябва да поговорим за това, което предстои.

— Нищо подобно. Тя винаги се чувства зле след лечението. Утре ще е по-добре — после погледна баба си право в очите — и тогава ти спокойно ще можеш да си идеш вкъщи.

Баба му вдигна поглед към тавана и въздъхна. После потърка лицето си с ръце и Конър с изненада видя, че е ядосана, наистина ядосана.

Но май не беше ядосана на него.

Момчето взе друга кърпа и се зае с плота, само за да не се налага да поглежда баба си. Старателно изтри повърхността чак до мивката и неволно хвърли поглед през прозореца.

Чудовището стоеше в задния двор, грамадно като залязващото слънце.

Взираше се право в Конър.

— Утре може и да ти се стори, че тя е по-добре — обади се баба му, а гласът й беше станал някак дрезгав, — но това няма да е вярно. Тя няма да е по-добре.

Е, това си беше чиста лъжа. Конър обърна гръб на баба си.

— Лечението й помага — каза той. — Тя затова изобщо се подлага на него.

Баба му не отвърна, просто цяла минута го гледа втренчено, сякаш мислеше и се мъчеше да вземе някакво решение.

— Трябва да поговориш с нея, Конър — каза тя най-сетне. После добави, сякаш на себе си — Тя има нужда да поговори за това с теб.

— За какво точно да поговори с мен? — попита момчето.

Баба му отново скръсти ръце.

— За това да дойдеш да живееш при мен.

Конър се смръщи от усилие, в стаята сякаш притъмня, за секунда му се стори, че цялата къща потрепери, стори му се, че може да се наведе, да сграбчи целия под и да го изтръгне, да открие черната глинеста пръст отдолу…

После примигна. Баба му чакаше да чуе отговора му.

— Няма да дойда да живея при теб — каза Конър.

— Конър…

— Никога няма да дойда да живея при теб.

— Напротив — отвърна баба му. — Съжалявам, но точно това ще ти се наложи да направиш. Ясно ми е, че тя се опитва да те предпази, но смятам, че е жизненоважно да знаеш, че когато всичко това приключи, ти ще имаш дом, момчето ми. Дом, в който да се прибереш при някого, който те обича и който ще се грижи за теб.

— Когато всичко това приключи — отвърна Конър с ярост в гласа, — ти ще си отидеш и ние двамата ще продължим да си живеем спокойно.

— Конър…

И тогава от гостната долетя вик:

— Мамо? Мамо?

Баба му изхвърча от кухнята толкова бързо, че Конър подскочи от изненада. Чуваше как майка му се дави, чуваше гласа на баба си: „Всичко е наред, мила, всичко е наред, няма нищо, ето, виж, всичко е наред“. Преди да се отправи към гостната, момчето хвърли поглед през прозореца.

Чудовището го нямаше вън.

Баба му седеше на дивана, прегърнала здраво майка му и я галеше по гърба, докато тя повръщаше в малката кофа, която държаха в гостната за всеки случай.

Когато Конър влезе, баба му вдигна очи към него и го погледна, но лицето й беше застинало, каменно, напълно непроницаемо.