Патрик Нес
Часът на чудовището (9) (По идея на Шавон Доуд)

Първата история

— Много, много отдавна — започна чудовището, — преди наоколо да израсне град с улици, железопътни линии и автомобили, тук властваше зеленината. Дървета покриваха хълмовете и ограждаха пътеките. Засенчваха потоците и закриляха къщите, защото още тогава тук имаше къщи, къщи от камък и глина.

Тук имаше кралство.

(— Какво? — обади се Конър и хвърли поглед из задния двор. — Тук?)

(Чудовището изненадано наклони глава.

— Не си ли чувал за него?)

(— Не, не съм чувал за кралство по тия места — отвърна Конър. — Тука дори „Макдоналдс“ си нямаме.)

— При все това — продължи чудовището, — тук имаше кралство. Малко, но щастливо кралство, защото кралят му беше крал справедлив, мъж, чиято мъдрост се беше родила в премеждия и трудности. Неговата кралица му беше родила четирима силни сина, но по време на царстването си кралят често трябваше да влиза в битки, за да опази мира по земите си. Битки срещу великани и дракони, битки срещу черни вълци с алени очи, битки срещу армии от мъже, предвождани от велики магьосници.

Тези битки бяха изковали непревземаемите граници на кралството. Поданиците добруваха в мир. Но всяка победа си има цена. Един по един, четиримата сина на краля загинаха. Умъртвени от пламъците на дракона, от ръцете на великана, от зъбите на вълка, от копието на боеца-враг. Един по един и четиримата принца на кралството паднаха, и оставиха на стария крал един-едничък наследник: мъничкия му внук.

(— Това ми звучи направо като приказка — подозрително рече Конър.)

(— Нямаше да говориш така, ако беше чувал как пищи мъж, пронизан от копие — отвърна чудовището. — Или как вие от ужас, когато вълците го разкъсват жив. А сега мълчи и не ме прекъсвай.)

— Полека-лека Съпругата на краля потъна в скръбта си и скръбта я погълна, след нея си отиде и майката на малкия принц. Кралят остана с детето и с повече мъка на плещите си, отколкото може да понесе сам човек.

„Трябва да се оженя повторно“, реши кралят. „Ако не заради мен самия, то за доброто на моя малък принц и за доброто на кралството“.

Рече го и го стори, ожени се повторно за принцеса от едно съседно кралство — обмислен съюз, който укрепи и неговото кралство, и нейното. Принцесата беше млада и красива и макар лицето й да беше малко строго, а езикът — малко остър, кралят беше щастлив с нея.

Мина време. Младият принц порасна, скоро щеше да стане мъж, оставаха му само две лета, за да навърши осемнайсет години — възрастта, която щеше да му позволи да седне на трона след смъртта на стария крал. За кралството настъпиха щастливи дни. Битките бяха отминали, бъдещето изглеждаше безоблачно в ръцете на младия и храбър принц.

Но един ден кралят се разболя. Пръсна се слух, че бил отровен от младата са жена. Хората говореха, че тя правела черни магии, за да изглежда по-млада от годините си и че зад красивото й лице се криела гримасата на стара вещица. Всички повярваха, че тя е отровила краля, макар че той сам до последния си дъх умоляваше поданиците си да не я обвиняват.

И така, кралят умря, а оставаше още година, докато принцът навърши възрастта, която му даваше право да поеме властта. Кралицата, неговата мащеха-баба, стана регент на негово място. Тя щеше да управлява държавните дела, докато принцът възмъжееше достатъчно, за да стане сам крал.

За всеобща изненада, тя управляваше добре. Лицето й — въпреки слуховете — беше все тъй красиво и младо, и като властница тя постъпваше така, както би постъпил покойният крал.

А междувременно принцът се влюби.

(— Знаех си — измърмори Конър. — В истории като тази тъпите принцове винаги се влюбват — и той отново закрачи към вратата на кухнята. — Тъкмо ми се стори, че става интересно.)

(С едно ловко движение чудовището го сграбчи за глезените с дългата си силна ръка, вдигна го, провеси го с главата надолу и го задържа във въздуха така, че тениската на Конър се смъкна на главата му, а кръвта заблъска в ушите му.)

(— Та, както казах — продължи чудовището.)

— Принцът се влюби. Избраницата му беше дъщеря на прост фермер, но беше красива, беше и умна, каквато трябва да бъде всяка фермерска дъщеря, защото да въртиш ферма си е доста сложна работа. Кралството гледаше младата двойка с умиление.

Не и кралицата обаче. Тя беше установила, че времето, прекарано на трона, й се беше усладило, и сега чувстваше странна неохота пред необходимостта да се оттегли, за да отстъпи мястото на принца. И така, кралицата започна да мисли, че навярно най-добре ще бъде, ако короната остане в семейството, за да може кралството да бъде ръководено само от онези, които притежават достатъчно мъдрост за това. И постепенно започна да й се струва, че може би най-уместното решение в този случай е принцът да се ожени за самата нея.

(— Отвратително! — възкликна Конър, все още с главата надолу. — Тя му е баба!)

(— Мащеха-баба — поправи го чудовището. — Тя нямаше кръвна връзка с него, а и, откъдето и да я погледнеше човек, си беше една млада хубава жена.)

(Конър поклати глава и косата му се разлюля.

— Това е нередно — после замълча за миг. — Би ли ме пуснал вече, моля?)

(Чудовището внимателно го остави на земята и продължи да разказва.)

— Принцът също мислеше, че да се ожени за кралицата е нередно. Той каза, че по-скоро би умрял, отколкото да стори нещо подобно. Закле се, че ще избяга далеч, далеч с красивата фермерска дъщеря, а на осемнайсетия си рожден ден ще се завърне, за да освободи поданиците си от тиранията на кралицата. И така, една нощ принцът и неговата избраница побягнаха, яздиха дълго и спряха едва призори, за да си починат под клоните на едно гигантско тисово дърво.

(— Това си бил ти, нали? — попита Конър.)

(— Аз бях — отвърна чудовището, — но в същото време дървото беше само част от мен. Аз мога да приемам какъвто си поискам вид, но формата на тисовото дърво е най-удобната.)

— Принцът и фермерската дъщеря лежаха плътно прегърнати под изгряващата зора. Те бяха дали обет да запазят целомъдрието си до деня на своята венчавка в съседното кралство, но под дървото страстта ги надви и мина време, преди двамата най-сетне да се отпуснат и да заспят, голи, всеки в прегръдките на другия.

Те спаха под сянката на клоните ми през целия следващ ден, чак до часа, в който отново падна нощ. Тогава принцът отвори очи, „Събуди се, любов моя“, прошепна той на фермерската дъщеря, „защото днес ще яздим заедно към деня, в който ще станем венчани мъж и жена“.

Но любимата му не се събуди. Принцът я разтърси леко и чак когато тя се отпусна настрани, на лунната светлина той видя, че земята под тялото й е напоена с кръв.

(— Кръв? — възкликна Конър, но чудовището просто продължи да разказва.)

— А после принцът осъзна, че и неговите ръце са изцапани с кръв, след това зърна окървавен нож в тревата до тях, захвърлен до корените на тисовото дърво. Някой беше убил неговата любима и го беше сторил така, че да изглежда, че принцът е извършил това немислимо престъпление.

„Кралицата!“, извика силно принцът. „Кралицата е виновна за това предателство!“

В далечината започна да се чува глъчка — хората от близкото село пристигаха. Ако намереха принца, те щяха да видят ножа, щяха да видят кръвта и щяха да го нарекат убиец. А после щяха да го накажат със смърт за делото му.

(— А после кралицата ще може да продължи да си управлява необезпокоявана — намеси се Конър и изсумтя отвратено. — Надявам се в края на историята да й откъснеш главата.)

Принцът нямаше къде да бяга. Конят им беше препуснал и изчезнал, докато двамата с фермерската дъщеря бяха спали. Тайнствената му закрила сега беше тисовото дърво.

И само към него принцът можеше да се обърне за помощ.

Разбираш ли, дете, в онези дни светът беше млад. Стената между създанията на земята беше по-тънка, много по-лесна за преодоляване. Принцът знаеше това. Затова вдигна очи към клоните ни грамадното тисово дърво и заговори.

(Чудовището замълча.)

(— Какво казал принцът? — попита Конър.)

(— Каза достатъчно, че да ме накара да се вдигна и да закрача по земята — отвърна чудовището. — Аз разпознавам несправедливостите, когато ги срещна.)

— После принцът затича срещу селяните. „Кралицата уби моята невеста!“, извика им той. „Кралицата трябва да бъде спряна!“

Слуховете за вещерството на кралицата се носеха вече отдавна, а младият принц беше любимец на кралството, затова не беше нужно много, за да видят хората истината. А после и напълно се убедиха в нея, когато съзряха, че зад гърба на принца крачи великият Зелен човек, висок като хълмовете, готов за мъст.

(Конър се загледа отново в могъщите ръце и нозе на чудовището, в разкривената му зъбеста уста, усети завладяващата чудовищност на съществото. После си представи какво ли си с помислила злата кралица, когато го е видяла да идва за нея.)

(Представи си и се усмихна.)

— Поданиците на кралството нахлуха в замъка на кралицата с такава ярост, че камъните в стените затрепериха и се зарониха. Укрепленията и кулите се сриваха, таваните се рушаха и падаха, а после хората намериха кралицата в покоите й, сграбчиха я и я повлякоха навън към кладата, за да я изгорят жива.

(— Чудесно! — рече Конър с усмивка. — Така й се пада.

После вдигна очи към прозореца на стаята си, където спеше баба му.

— Дали не можеш да помогнеш и на мен да се справя с нея? — попита. — Не че искам да я изгоря жива или нещо подобно, просто…)

— Историята — прекъсна го чудовището — още не е свършила.