Дерек анди
Тленни обвивки (15)

15.
Банши

Край реката, защитена от прастари дървета, расли далеч от големия град и шосетата, потънала в сянката на листака им, се гушеше къщичката. Реката, в момента не по-широка от поток, се спускаше от хълмовете, пресичаше ниви и ливади и дори от наблюдателния си пост Валкирия чуваше нежното ромолене на водата.

Не обичаше да прави такива опасни неща без Скълдъгъри, но сега просто нямаше избор. Напъха тетрадката на Гордън под палтото си и бавно се заспуска по хълма, стараейки се да не се подхлъзне по тревата.

И тогава чу писъка.

Вдигна глава, очите й се разшириха. После се чу друг писък, момичето хукна, дотича до реката, прецапа я и цялата подгизна в ледената вода. Излезе на другия бряг и видя пред себе си тесен път и една жена, която залиташе по него, докато се свлече на колене.

Валкирия я повика, жената се обърна и по лицето й се разля облекчение, но тогава момичето чу тътена на много копита, скърцане и трясък от колела. Завъртя се и се огледа. Наоколо нямаше жива душа, двете с непознатата жена бяха сами, но грохотът на копитата ставаше все по-силен…

И тогава каретата изникна точно пред очите й, голяма черна карета, теглена от четири безглави коня с козина, мрачна като нощта. Валкирия едва успя да отскочи, когато съществата профучаха край нея. После каретата изчезна, но момичето продължаваше да чува гърма й, а жената отново изпищя. Валкирия се изправи с труд на крака и затича.

Жената също опита да побегне, но се препъна и падна, сякаш някой я блъсна отзад. Валкирия я доближи и каретата отново се появи от нищото, а конете без глави опънаха поводите и се заковаха на място. Кочияшът слезе от капрата. Носеше задължителното за професията си облекло и също като конете нямаше глава. Въпреки това изобщо не изглеждаше нелепо.

— Остави я! — викна Валкирия и хукна към него.

Кочияшът се извърна към нея, момичето призова огън в дланта си и хвърли пламналото кълбо към него, то се удари в гърдите му и изчезна без следа. Валкирия не забави ход, блъсна мъжа с рамо с всичка сила. Той направи само малка крачка назад, за да удържи на удара, но не отстъпи нито сантиметър повече. Момичето усети на врата си една ледена ръка, след това внезапно се оказа във въздуха, прелетя няколко метра и падна тежко на земята.

— Помогни ми! — изплака непознатата жена, когато кочияшът, онзи Дулахан, за който беше разказал Гордън, закрачи към нея. Стисна я за ръката и я повлече към каретата, докато тя пищеше и молеше за милост.

Валкирия се хвърли отново срещу Дулахан, изтласка въздуха към него, с което го накара да залитне, доближи го достатъчно и посегна да го изрита. Дулахан замахна към нея със свободната си ръка, момичето се гмурна под замаха му, на свой ред посегна и го удари. Юмрукът й все едно срещна тухлена стена. Той я зашлеви с опакото на ръката си, Валкирия се олюля и падна на едно коляно. Дулахан продължи към каретата.

Момичето видя как съществото изблъска непознатата жена напред, вратата на каретата се открехна безшумно. Жената не откъсваше очи от безглавия кочияш, по лицето й се стичаха сълзи и тогава от вратичката се подадоха десетки бледи ръце, сграбчиха я, затеглиха я и сред писъците й я издърпаха в каретата. Вратата леко се затвори зад нея, а Дулахан се върна на капрата. Без да обръща ни най-малко внимание на Валкирия, той плесна с поводите и безглавите коне поеха в тръс, каретата на смъртта се заклати подире им. Изчезна от погледа на момичето, макар че тропотът на копитата още дълго се чуваше, докато най-сетне заглъхна в далечината.

Валкирия се изправи, все още замаяна от удара на кочияша.

— Не можеш да победиш Дулахан — каза един глас зад гърба й.

Момичето се извърна. Към нея крачеше жена, черната й права коса падаше върху набръчканото лице, парцаливата рокля се влачеше по тревата подире й. Вървеше боса, стъпалата й бяха мръсни, а ръцете — съсухрени и кльощави.

— Той не е човек — продължи жената, — той не е звяр, той просто е. Не можеш да победиш онова, което просто е.

— Коя беше тя? — попита Валкирия, насилвайки се да не позволи на жената да я изплаши. — Онази, която отведоха.

Жената отговори с почти мил глас:

— Името й беше Маргарет. Беше последната от рода си. Тя чу моя вик и родът й престана да съществува, изтрит беше от лицето на земята, изтрит като последна сълза.

— Защо?

— Защото нейното време беше дошло.

— Коя си ти, че да решаваш това?

Възрастната жена повдигна глава и дългата й коса падна настрани и откри още лицето й. Валкирия видя дълбоките бръчки и едно лешниково око, което се взираше изпитателно в нея.

— Не аз решавам — каза жената. — А сега ми кажи ти коя си и защо ме търсиш?

Валкирия се втренчи в жената, а гневът й бълбукаше по-силен, отколкото й беше необходим в момента. Насили се да се успокои.

— Името ми е Валкирия Каин. Казаха ми, че можеш да ми помогнеш.

— Кой ти каза това?

— Чичо ми. Гордън Еджли.

— Гордън — усмихна се баншито. — Не съм го чувала с години. Как е той?

— Мъртъв.

— Предай му поздравите ми, моля те.

— Истинското ми име трябва да бъде запечатано. Гордън ми каза, че ти познаваш някого, който може да прави това.

— Значи ти го знаеш? Знаеш истинското си име, искам да кажа.

— Да, знам го.

— Забележително. Да, прав е Гордън — познавам един, който може да стори онова, което трябва да бъде сторено, за да се изпълни подобна молба. Името му е Най — доктор и престранно същество. Аз лично не бих му се доверила, но на мен не ми се и налага. Разбира се, няма гаранция, че Най изобщо ще се съгласи да ти помогне. Времето му е изцяло ангажирано с експерименти и… манипулации. Зависи колко е зает докторът, зависи дали ще може да те вмести в програмата си и дали ще провокираш любопитството му. Аз лично смятам, че действително ще провокираш любопитството му. Късметлийка. Кажи ми, мила, известно ли ти е какво трябва да се направи, за да се запечата името и до какви последствия води това?

— Знам само, че е опасно.

— О, да, опасно е. Напълно ли си сигурна, че искаш да уредя среща с Най?

Валкирия се замисли за майка си, за баща си, за нероденото бебе. Спомни си онова, което беше видяла във видението, спомни си писъците.

— Да, сигурна съм.

Възрастната жена се обърна да си върви.

— Скоро ще се свържа с теб тогава.

— Чакай — повика я Валкирия. — Какво трябва да се направи, за да се запечата името? Знаеш ли?

Баншито се усмихна.

— Знам само, че първо трябва да умреш. Едва когато го сториш, работата на Най може да започне.