Пол Остър
Нюйоркска трилогия (7)

7

Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.

Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.

Продължи да обикаля гарата, като мислено се правеше на Пол Остър, и търпеливо очакваше появяването на Стилман. Вдигна глава към сводестия таван на голямата зала и се загледа в изрисуваните върху него съзвездия. Контурите на небесните фигури бяха очертани с електрически крушки, като всяка крушка представляваше отделна звезда. Връзката между съзвездията и техните имена бе нещо съвършено непонятно за Куин. Като момче бе прекарвал часове наред под нощното небе, опитвайки се да свърже гроздовете от мъждукащи светлинки с очертанията на мечки, телци, стрелци и водолеи. Но все напразно и от това му ставаше тъпо, сякаш нещо в мозъка му куцаше. Замисли се дали и младият Остър е бил същият.

Почти цялата източна стена на гарата бе заета от огромна фотография на фирмата Кодак — неестествено наситени, ярки цветове. Изгледът беше от уличка в рибарско селище в Нова Англия, може би Нантъкет. Калдъръмът, облян в свежа пролетна светлина, по прозорците на къщите сандъчета с пъстри цветя, а в края на уличката океанът с белите си вълни и синя, синя вода. Куин си спомни, че преди много години заедно с жена си бяха ходили в Нантъкет. Тя беше бременна в първия месец, а синът му трябва да е бил колкото бадем в утробата й. Споменът го преряза като остра болка и той се опита да потисне изплувалите в съзнанието му картини. „Погледни на това през очите на Остър — посъветва се той, — а най-добре е въобще да не мислиш.“ Отново вдигна поглед към фотографията, но този път с облекчение откри, че мислите му са се прехвърлили на тема китове и експедициите, които през миналия век са тръгвали от Нантъкет, на тема Мелвил и първите страници на „Моби Дик“. Оттам умът му се зарея към описанията, които бе чел за последните години от живота на Мелвил — мълчаливия старец, който е работел в нюйоркската митница, без читатели, забравен от всички. И изведнъж с кристална яснота и точност видя прозореца на Бартълби^[1] и сляпата тухлена стена пред него.

Някой го потупа по рамото и Куин рязко се извърна. Пред него стоеше дребен безмълвен човек, който му подаваше химикалка. Върху нея беше прикрепено бяло флагче, от едната страна на което пишеше: „Тази напълно редовна стока Ви се предоставя от един ГЛУХОНЯМ. Платете колкото обичате. Благодаря Ви за помощта.“ От другата страна на флагчето, под наслов НАУЧЕТЕ СЕ ДА ГОВОРИТЕ С ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ, имаше таблица с азбуката на глухонемите, която показваше положенията на ръката за всяка една от двайсетте и шест букви. Куин бръкна в джоба си и подаде на човека един долар. Глухонемият кимна и продължи. Куин остана да стърчи с химикалката в ръка.

Вече минаваше пет. Куин реши, че за да е по-малко уязвим, трябва да се премести в чакалнята. По принцип това бе мрачно място, пълно с прахоляк и хора, които няма къде да отидат, но сега, когато пиковият час беше в разгара си, чакалнята гъмжеше от мъже и жени, понесли чанти, книги и списания. Празни места почти нямаше. След като потърси минута-две, най-накрая, на една от пейките, успя да се вклини между мъж със син костюм и закръглена млада жена. Мъжът бе отворил спортната страница на „Таймс“ и Куин проточи врат през рамото му, за да прочете описанието на мача, който любимият му бейзболен отбор бе загубил предишния ден. Тъкмо стигна до третия или четвъртия абзац, и човекът заканително се обърна към него, изгледа го кръвнишки, после се извърна така, че да скрие вестника от погледа му.

След това се случи нещо странно. Куин се обърна към младата жена от дясната си страна да види дали пък в обратната посока няма да се намери нещо за четене. Премери я с поглед и й даде някъде около двайсет години. На лявата й буза имаше няколко пъпки, замазани отгоре с грим, а устата й подмляскваше дъвка. Четеше книжле с лъскава корица. Куин се понаведе, за да зърне заглавието. И най-неочаквано книжлето се оказа негово — „Самоубийство по принуда“ от Уилям Уилсън, първият от романите му с Макс Уърк. Куин често си бе представял подобна ситуация: внезапното, ненадейно удоволствие да срещне свой читател. Дори бе репетирал разговора, който ще последва: той, престорено безразличен към похвалите на непознатия, а после, уж неохотно се съгласява да драсне един подпис на първата страница със свенливото: „Щом толкова настоявате“. Но сега, когато въпросната сцена беше на път да се разиграе, усети разочарование, дори гняв. Не харесваше момичето до себе си, а това, че тя така небрежно прелистваше страниците, които му бяха коствали толкова усилия, направо го обиди. Идеше му да грабне книгата от ръцете й и да избяга.

Погледна я в лицето, като се опитваше да чуе думите, които отекваха в главата й, втренчи се в очите й, които пробягваха напред-назад по страницата. Изглежда, погледът му е бил твърде настойчив, защото след миг тя раздразнено се обърна към него и каза:

— Какво има, господине?

— Нищо — смутено й се усмихна Куин. — Чудя се, хубава ли е книгата, която четете.

Момичето сви рамене.

— Чела съм по-хубави, чела съм и по-лоши.

На Куин му се прииска още на минутата да прекрати разговора, но нещо отвътре не му даваше мира. Тъкмо да стане и да си тръгне, и думите сами излязоха от устата му.

— Интересна ли е?

Момичето пак сви рамене, наду един балон с дъвката си, после го пукна.

— Горе-долу. На едно място детективът се изгубва и става доста страшничко.

— Бива ли го детектива?

— О, да, сече му акълът, ама непрекъснато дърдори.

— А вие предпочитате повече да действа, така ли?

— Разбира се.

— Щом не ви харесва, защо не я захвърлите?

— И аз не знам. — И тя пак сви рамене. — Сигурно, за да ми мине по-бързо времето. Абе, не е нищо особено. Книжле.

Канеше се да й каже кой е, но видя, че с това нищо няма да постигне. Момичето беше безнадежден случай. В продължение на цели пет години бе крил от света особата на Уилям Уилсън, та сега ли ще се издаде, и то пред някаква фръцла. И все пак не му беше приятно. Направи усилие да преглътне накърнената си гордост. Вместо да й прасне един, той рязко се изправи от мястото си и се отдалечи.

Точно в шест и половина Куин зае позиция пред вход двайсет и четири. Влакът се очакваше да пристигне навреме и от мястото, където бе застанал, по средата на големия портал, шансовете му да види Стилман бяха добри. Извади снимката от джоба си и отново я разгледа, като внимателно се взря в очите. Беше чел някъде, че от цялото лице единствено очите не се променят. От детството до старостта те си остават едни и същи и ако човек знае това, макар и на теория, може да погледне очите на едно момче от снимка и само по тях да разпознае възрастния човек, в който то се е превърнало. Куин си имаше своите съмнения по въпроса, но нищо друго не му оставаше, освен да вярва, тъй като това бе единственият му мост към настоящето. И този път обаче лицето на Стилман остана напълно непроницаемо за него.

Влакът спря на гарата и Куин почувства как свирката прониза тялото му: трескава, паническа сирена, която запищя в такт с пулса му и така пришпори кръвообращението, че ушите му заглъхнаха. В главата му нахлу гласът на Питър Стилман — бараж от несвързани думи, които болезнено рикошираха в стените на черепа му. Каза си, че трябва да се успокои. Но това не помогна. Тази превъзбуда се оказа неочаквана и за самия него.

Влакът беше препълнен и не след дълго пътниците заляха перона. Вървяха срещу него и скоро се превърнаха в тълпа. Куин нервно плесна червената тетрадка в дясното си бедро, повдигна се на пръсти и огледа навалицата. Хората го притискаха отвсякъде. Мъже и жени, деца и старци, младежи и бебета, богаташи и бедняци, чернокожи мъже и бели жени, бели мъже и чернокожи жени, ориенталци и араби, мъже, облечени в кафяво и сиво, синьо и зелено, жени, облечени в червено и бяло, жълто и розово, деца с гуменки, деца с обувки, деца с мокасини, тлъсти и кльощави, високи и ниски, всеки различен от другите, всеки неповторим сам за себе си. Куин напрегнато ги наблюдаваше, замръзнал на място, сякаш цялото му същество бе заложник на очите му. При появата на всеки възрастен човек изтръпваше. Идваха и отминаваха твърде бързо, за да изпита разочарование, но във всяко възрастно лице като че ли откриваше частица от онова, което би трябвало да бъде истинският Стилман, и с всяко ново лице все по-щателно пресяваше очакванията си, сякаш натрупването на старчески фигури идваше да извести предстоящата поява на самия Стилман. За миг Куин си помисли: „Ето, това е то детективската работа.“ Но само толкоз, повече не се вдълбочи. Само гледаше. Щръкнал сред движещата се тълпа, той стоеше и наблюдаваше.

Половината от пътниците вече се бяха източили, когато Куин зърна Стилман. Приликата със снимката бе безспорна. Не, не беше оплешивял, както допускаше Куин. Косата му — бяла и несресана, стърчеше на кичури в различни посоки. Беше висок, слаб, несъмнено над шейсетте, леко прегърбен. Изглеждаше облечен съвсем неподходящо за сезона с дълго и овехтяло кафяво палто. Леко провлачваше крака. Изразът на лицето му беше спокоен, нещо средно между замаяност и замисленост. Не поглеждаше наоколо, пък и наоколо никой не се интересуваше от него. Носеше само един куфар — смачкан на вид, но от качествена кожа, с ремък, който изцяло го опасваше. Докато крачеше по перона, на два пъти остави куфара на земята, за да си почине. Изглежда, лесно се изморяваше и повлечен от тълпата, като че ли се колебаеше дали да следва хода й или да остави другите да го задминат.

Куин се отдръпна няколко крачки назад и зае позиция, от която лесно можеше да тръгне наляво или надясно, в зависимост от ситуацията. В същото време предпочиташе да стои далеч от Стилман, за да не би той да усети, че го следят.

Стилман стигна портала на гарата и пак сложи куфара на земята, за да си почине. В този миг Куин си позволи да вдигне очи от него, за да огледа тълпата още веднъж. Искаше да бъде сигурен, че не се е припознал и че наоколо други Стилмановци няма. Но това, което видя, го изуми. Точно зад Стилман, на няколко инча зад дясното му рамо, един човек спря, извади запалка от джоба си и запали цигара. Лицето му беше съвършено копие на Стилмановото. За миг Куин помисли, че само така му се струва, че това е някакъв ореол от електромагнитни излъчвания, идващи от тялото на Стилман. Но не, това си беше друг Стилман, който се движеше, дишаше, мигаше; действията му бяха съвършено независими от тези на първия Стилман. Вторият Стилман имаше вид на заможен човек. Носеше скъп син костюм; обувките му блестяха; бялата му коса беше добре пригладена; държеше се отракано, като типичен светски мъж. И той имаше само един куфар — черен, елегантен, голям колкото на другия Стилман.

Куин се вкамени. Каквото и да предприемеше в този миг, би сбъркал. Какъвто и избор да направеше, а той трябваше да направи избор, той би бил случаен, произволен и несигурността щеше да го преследва докрай. Тогава и двамата Стилмановци тръгнаха, всеки по своя си път. Първият зави надясно, вторият — наляво. Куин си пожела да има тяло на амеба, искаше да се разкъса на две и да хукне едновременно в две посоки. „Направи нещо!“, каза си той, „Направи нещо още сега, идиот такъв!“

Без да знае защо, тръгна наляво подир втория Стилман. След десетина крачки спря. Нещо му подсказа, че ще съжалява за това си решение. Движеше го омразата, искаше да накаже втория Стилман за това, че го е объркал. Обърна се и видя, че първият Стилман бавно се тътри в противоположната посока. Изведнъж разбра, че това е неговият човек. Това опърпано същество, така сломено и отчуждено от заобикалящия го свят — това бе неговият луд Стилман, не ще и съмнение. Куин си пое дълбоко дъх, изпусна го през треперещите си гърди и отново вдиша. Как да разбере със сигурност? Нямаше начин. Спусна се след първия Стилман и забави ход в такт със старческите крачки. Проследи го до метрото.

Вече беше седем часът и уличните тълпи оредяваха. Въпреки че вървеше като в мъгла, Стилман очевидно знаеше точно накъде отива. Професорът уверено заслиза по стълбите на метрото, плати си билета и спокойно зачака мотрисата към площад „Таймс“. Куин вече не се тревожеше, че ще го забележи. Никога не бе срещал толкова умислен човек. Дори да застанеше пред него, Стилман едва ли щеше да му обърне внимание.

Слязоха от мотрисата, прекосиха влажните коридори в станцията на Четирийсет и втора улица, пак надолу по един ред стъпала, и след седем-осем минути се качиха на Бродуейския експрес. След две дълги спирки бяха на Деветдесет и шеста улица. Бавно се заизкачваха по стълбите. Стилман на няколко пъти спря да си поеме дъх, след което излязоха на улицата и потънаха в черната като мастило нощ. Без да се колебае и без да спира, Стилман тръгна по Бродуей. В един момент на Куин дори му хрумна зловещата мисъл, че Стилман може да се е запътил към собствената си къща на Сто и седма улица. Но преди още паниката да го обземе, Стилман спря на ъгъла на Деветдесет и девета улица, изчака светофара и мина на отсрещния тротоар на Бродуей. Половин пресечка по-надолу се намираше евтин, долнопробен пансион за закъсали бедняци. Наричаше се хотел „Хармония“. Куин бе минавал много пъти оттам и добре познаваше пияниците и скитниците, които се навъртаха наоколо. Учуди се, като видя, че Стилман отваря вратата и влиза. Смяташе, че старецът ще потърси по-приличен приют. Куин надникна през стъклената врата и видя, че професорът попълва името си в книгата за регистрация, после той вдигна багажа си и изчезна в асансьора. Очевидно щеше да отседне тук.

Куин остана пред вратата още два часа, крачейки напред-назад, защото смяташе, че Стилман ще излезе да вечеря в някое от околните заведения. Но старецът не се появи и най-накрая Куин реши, че си е легнал да спи. Обади се на Вирджиния Стилман от един телефон на ъгъла и подробно й разказа какво се е случило, после пое към дома си на Сто и седма улица.