Джефри Дивър
Колекционерът на кости (5)

4.

— Сцената на престъплението е била нагласена — каза Линкълн Райм.

Лон Селито бе свалил якето си и седеше по силно намачканата си риза, облегнат назад, със скръстени ръце, пред една маса, натрупана с книги и документи.

Джери Банкс също бе дошъл и седеше впил очи в тялото на Райм. Леглото и контролното табло вече не му бяха интересни.

Селито се намръщи:

— Но какво иска да ни покаже убиецът?

На сцените на престъпления, особено при убийство, извършителите често оставят различни улики, за да заблудят следствието. Някои успяват, но повечето не са достатъчно находчиви. Например един съпруг пребива до смърт жена си, след което се опитва да нагласи всичко като грабеж, само че открадва само нейните бижута, а своите забравя на нощната масичка.

— Точно това е интересното — продължи Райм. — Уликите не показват какво е станало, Лон. Показват какво ще стане.

— Какво те кара да мислиш така? — попита скептично Селито.

— Парчетата хартия. Означават три часа днес.

— Днес ли?

— Погледни — Райм кимна нервно към доклада.

— На тази хартийка пише 15:00 — каза Банкс. — Но номера на страницата… Защо мислите, че означава днешната дата?

— Това не е номер на страница — Райм вдигна вежди. Двамата детективи все още нищо не разбираха. — Помислете логично! Единственият смисъл да оставя улики е, ако иска нещо да ни каже. Ако случаят е такъв, 823 е нещо повече от прост номер на страница, защото не се разбира от коя книга е. Просто това не е номер на страница.

Настъпи тишина.

Райм продължи, отчаян от недосетливостта им:

— Това е дата! Осми месец, двадесет и трети. Двадесет и трети август. Нещо ще се случи днес в три. Сега да вземем снопчето влакна. Това е азбест.

— Азбест ли?

— Вижте доклада, формулата. Това е амфибол. Силициев двуокис. Азбест. Не разбирам защо му е на Перети да го праща на ФБР. И така. Намираме азбест по трасето на железницата, където няма как да е попаднал. И имаме болт със силно ръждясала глава, но абсолютно чиста резба. Значи е стоял някъде доста дълго време и едва наскоро е бил отвит.

— Може да е излязъл от пръстта, докато е копал гроба — предположи Банкс.

— Не. В центъра на града основната скала е близо до повърхността, което означава, че и подпочвените води са на малка дълбочина. Почвата между Тридесет и четвърта и Харлем съдържа достатъчно влага, за да окисли желязото за броени дни. Ако беше лежал под земята, болтът щеше да е напълно ръждясал, а не само главата. Не, бил е отвит отнякъде, занесен на сцената на престъплението и оставен нарочно. И този пясък… Хайде, какво ще прави бял пясък покрай железопътната линия в централен Манхатън? Почвата там съдържа каолин, тинести наноси, гранит и глина.

Банкс отвори уста, но Райм го прекъсна още преди да заговори:

— Какво правят всички тези улики заедно? О, убиецът се опитва да ни каже нещо. Мога да се обзаложа. Банкс, какво стана с вратата към тунела?

— Прав бяхте. Открихме вход на около тридесет метра на север от гроба. Вратата е разбита отвътре. Бяхте прав и за следите. Никакви. Също не се виждат и следи от гуми.

Снопче мръсен азбест, болт, скъсан вестник…

— Местопрестъплението? — попита Райм. — Отцепен ли е районът?

— Освободен е.

Линкълн Райм, инвалидът с мощни дробове, издиша шумно, отвратен:

— Кой е допуснал тази грешка?

— Не знам — отвърна неубедително Селито. — Може би началникът.

Перети, ясно.

— Значи ще трябва да се задоволим, с каквото имаме.

Каквито и улики имаха за похитителя или за бъдещите му намерения, те бяха или в доклада, или загубени завинаги, смачкани от полицаи, зяпачи и железопътни работници. Подготвителната работа — отцепване на района около местопрестъплението, разпитване на свидетели, оглеждане за улики, стандартна детективска работа — бе извършена през пръсти. На местопрестъплението трябва да се работи светкавично. И Райм бе уволнил доста техници, които не действаха достатъчно бързо за изискванията му.

— Перети лично ли се зае със сцената?

— Перети с пълен детективски екип.

— Пълен екип ли? Какво означава „пълен екип“?

Банкс отвърна:

— Осем фотографи, четирима специалисти по отпечатъци. Осем детективи. Един съдебен лекар.

— Осем детективи?

Правени са изследвания върху работата над местопрестъпления. Най-ефективният екип за убийство се състои от двама души. Когато човек е сам, може да пропусне нещо, когато са трима или повече, пропускат много повече неща. Линкълн Райм винаги бе работил на местопрестъпленията сам. После пускаше специалистите по отпечатъци и фотографите, но винаги обхождаше мястото сам.

Този Перети! Райм бе назначил младия син на богат политик преди седем-осем години и той се беше проявил като добър детектив. Оглеждането на места на убийства се смята за много престижна работа и за нея се чака доста дълго време. На Райм му доставяше перверзно удоволствие да разколебава кандидатите, като им показва „семейния албум“ — снимки на някои особено отвратителни убийства. Някои полицаи пребледняваха, други се захилваха объркано. Трети му връщаха албума с вдигнати вежди, като че да попитат: „Е, и?“ Точно тези назначаваше Линкълн Райм. Перети бе един от тях.

Селито му беше задал някакъв въпрос. Гледаше го настойчиво. Повтори:

— Ще поработиш с нас над случая, нали, Линкълн?

— Да работя с вас? — Райм се изсмя. — Не мога, Лон. Не. Само ти подхвърлям няколко идеи. Това ти стига. Том, повикай Бъргър.

Вече съжаляваше, че отложи срещата си с лекаря. Може би все още не беше късно. Мисълта да изчака още един или два дни му бе непоносима. Понеделник… Не искаше да умира в понеделник. Струваше му се прекалено делнично.

— Кажи вълшебната думичка.

— Том!

— Добре — младият болногледач вдигна ръце в знак, че се предава.

Райм хвърли поглед към масичката, където бяха стояли бутилката, шишенцето и найлоновият плик — толкова близо, но както всичко останало, извън обсега му.

Селито вдигна телефона, вирна глава, когато от другата страна на линията му отговориха. Представи се. Часовникът на стената показваше дванадесет и половина.

— Тъй вярно — прошепна страхопочтително детективът. „Говори с кмета“ — предположи Райм. — За отвличането на летище „Кенеди“. Говорих с Линкълн Райм… Тъй вярно, има някои идеи.

Детективът се приближи до прозореца, загледа соколите и се опита да обясни необяснимото на човека, който управляваше най-тайнствения град на планетата. Затвори и се обърна към Райм:

— Кметът и началникът искат да се заемеш, Линк. Молят те. Самият Уилсън.

Райм се изсмя:

— Лон, огледай се. Погледни мен! Приличам ли ти на човек, който е в състояние да води разследване?

— Обикновено разследване, не. Но този случай не е много обикновен, нали?

— Съжалявам. Просто нямам време. Онзи лекар. Лечението. Том, обади ли му се?

— Още не. След минутка.

— Веднага! Веднага му се обади!

Том погледна Селито. Излезе от стаята. Райм знаеше, че няма да се обади. Мръсник.

Банкс зачопли една зарастваща раничка от порязване със самобръсначка и измърмори:

— Само ни дайте някои насоки. Моля ви. Този убиец, сам казахте, че…

Селито му направи знак да млъкне. Продължи да гледа Райм.

„О, мръснико“ — помисли си Райм. Проклетата тишина. Как я мразим и бързаме да я запълним с думи. Колко престъпници са направили самопризнания сред такава тягостна тишина. Двамата със Селито бяха добър екип. Райм разчиташе уликите, Селито познаваше душите на хората.

Двамата мускетари. И ако имаше трети, той бе безпристрастната наука.

Детективът премести поглед върху доклада от местопрестъплението:

— Линкълн, какво смяташ, че ще се случи днес в три часа?

— Нямам представа.

— Така ли?

„Евтин номер, Лон. Няма да мине.“

Накрая Райм каза:

— Ще я убие, жената от таксито. По някакъв особено неприятен начин, гарантирам. Нещо, което съперничи по жестокост с това да бъдеш погребан жив.

— Господи! — промълви Том от прага.

Защо просто не го оставят на мира? Щеше ли да помогне, ако им кажеше за болката във врата и раменете си? Или за отразената болка — много по-слаба, но и много по-жестока, — надигаща се от безчувственото му тяло? За ежедневното изтощение при най-малкото физическо усилие? За най-ужасното — необходимостта да разчита на някого другиго.

Дали да не им каже за комара, който бе влязъл в стаята предната вечер и бръмча около главата му цял час; Райм едва не припадна от изтощение, докато мяташе глава, за да го пропъди. Накрая насекомото се настани на ухото му и Райм го остави да смуче. Защото само тази част от тялото си можеше да чеше във възглавницата.

Селито вдигна вежди.

— Добре — въздъхна Райм. — Но само за днес. Само един ден. Край.

— Благодаря, Линк. Много сме ти задължени. — Селито премести стола си до леглото и кимна на Банкс да направи същото.

— Сега. Кажи какво мислиш. Каква игра играе този мръсник?

— Не толкова бързо. Аз не работя сам.

— Честно условие. Кого искаш в екипа?

— Един техник от ЦСО. Най-добрия в лабораторията, искам го тук с основните уреди и инструменти. И няколко души от Тактическия отдел, от Силите за бързо реагиране. А, и няколко телефона.

Райм хвърли поглед върху бутилката уиски на масичката. Спомни си за брендито на Бъргър. В никакъв случай нямаше да се самоубие с такава помия. Последното му питие щеше да е или шестдесетгодишно „Лагавулин“, или „Макалан“, отлежало десетилетия. Или — защо не? — и двете.

Банкс измъкна мобилния си телефон:

— Какви линии ще желаете? Само…

— Кабелни.

— Тук?

— Разбира се, че не.

— Иска някой да води разговорите вместо него — обясни Селито. — От Управлението.

— Аха.

— Обади се в централната сграда — нареди Селито. — Накарай ги да ни дадат трима-четирима диспечери.

— Лон — попита Райм, — кой извърши подготвителната работа тази сутрин?

Банкс отвърна през смях:

— Братята Харди.

Погледът на Райм моментално изгони усмивката от лицето му.

— Детективи Бединг и Сол, сър — поправи се бързо младежът.

Селито също се ухили:

— Братята Харди. Всички ги наричат така. Не ги познаваш, Линк. От Специалния отряд за разследване на убийства са.

— Много си приличат — обясни Банкс. — И говорят малко смешно.

— Не ми трябват палячовци.

— Не, много са способни — възрази Селито. — Най-добрите ни следотърсачи. Нали знаеш за онзи изверг, който отвлече осемгодишно момиченце миналата година? Бединг и Сол огледаха мястото. Разпитаха целия квартал, две хиляди и двама души. Благодарение на тях успяхме да я спасим. Когато чухме, че жертвата е от отвлечените на летището, началникът Уилсън веднага ги натовари със случая.

— С какво се занимават сега?

— Разпитват свидетели. Около железницата. И търсят шофьора на таксито.

Райм изрева на Том:

— Обади ли се на Бъргър? Не, разбира се, че не си. Думата „неподчинение“ нещо говори ли ти? Ела да свършиш поне някаква работа. Вземи доклада и ми прелиствай страниците. — Кимна към устройството за прелистване. — Тая проклетия за нищо не става.

— Не сме ли в настроение днес? — подразни го болногледачът.

— Вдигни го по-високо. Блести ми от прозореца.

Той почете няколко минути. После вдигна поглед.

Селито говореше по телефона, но Райм го прекъсна:

— Каквото и да стане в три, ако намерим мястото, то ще е вече местопрестъпление. Трябва ми някой да го обработи.

— Добре, ще се обадя на Перети. Ще му подхвърля кокала. Сигурно ще се пръсне от яд, че действаме без него.

— Да съм те питал за Перети? — изръмжа Райм.

— Ама той е златното момче на ЦСО — каза Банкс.

— Не го ща. Искам друг да се заеме.

Селито и Банкс се спогледаха. По-възрастният детектив се ухили и започна нервно да мачка ризата си:

— Когото и да искаш, Линк, имаш го. Нали си крал за един ден.

* * *

Черното око я гледаше.

Ти Джей Колфакс, тъмнокоса преселница от хълмовете на източен Тенеси, завършила икономика в Нюйоркския университет, бърз като стрела валутен дилър, тъкмо се събуди от дълбок сън. Косата бе полепнала по бузите й, по лицето, врата и гърдите й се стичаха струйки пот.

Втренчи се в черното око — дупка в една ръждясала тръба, на около петнадесет сантиметра отпред, със свален похлупак.

Ти Джей вдиша плесенясалия въздух през носа, устата й все още бе залепена с тиксо. Усещаше вкус на пластмаса. Лепилото бе горчиво.

„Къде е Джон?“ — питаше се тя. Не искаше да мисли за гърмежа, който бе чула предната нощ. В източен Тенеси всеки знае как звучат пистолетните изстрели.

„Моля те, Господи. Дано не му се е случило нищо.“

„Успокой се. Пак започваш да плачеш, спомни си какво стана предния път.“

В мазето, след като чу изстрела, тя заплака от страх и едва не се задуши от тиксото.

„Точно така. Спокойно.“

„Погледни черното око на тръбата. Представи си, че ти намига. Това е окото на твоя ангел пазител.“

Ти Джей седеше на земята сред стотици тръби и кабели, подобни на змии. Тук бе по-горещо от супата на брат й, по-горещо, отколкото на задната седалка на колата на Джул Уелан. От древните греди над главата й висяха сталактити, капеше вода. Пет-шест бледи крушки бяха единственото осветление. Над главата й, точно отгоре, пишеше нещо. Не можеше да го прочете, но виждаше, че е в червена рамка. На края на надписа се мъдреше дебел удивителен знак.

Опита се да се извърне още веднъж, но белезниците здраво се впиваха в ръцете й. От гърлото й се надигна отчаян, животински вик. Но звукът потъна в дебелото тиксо и постоянното боботене на машини. Никой нямаше да я чуе.

Черното око продължаваше да я наблюдава. „Ще ме спасиш, нали?“ — помисли си тя.

Внезапно сред тишината отекна камбанен звън, някъде далеч. Звукът идваше от тръбата. От добронамереното око.

Тя притисна белезниците към тръбата, за която бе вързана, и се опита да се изправи. Но не успя да се премести на повече от няколко сантиметра.

„Добре, не се паникьосвай. Успокой се. Всичко ще се оправи.“

Тогава успя да прочете надписа отгоре. Докато се опитваше да се освободи, си бе преместила главата малко настрани и нагоре. Така успя да фокусира думите.

„О, не! Господи, само това не…!“

Сълзите й потекоха отново.

Представи си майка си, с коса, отметната назад от кръглото й лице, със синия си като метличина пеньоар: „Всичко ще се оправи, сладка моя. Не се тревожи.“

Но тя не вярваше на думите й.

Вярваше на надписа:

„Опасно за живота! Свръхгореща пара под високо налягане. Не сваляйте клапана от тръбата. За достъп се обърнете, към «Консолидейтид Едисън». Опасно за живота!“

Черното око зееше насреща й, окото, което водеше към сърцето на парния котел. Гледаше право в розовата кожа на гърдите й. Някъде дълбоко в тръбата се чу нов металически удар, удари с чукове — работници затягаха старите сглобки.

Тами Джийн Колфакс продължи да плаче и да плаче… Чу ново тропане. После далечен рев, много слаб. И й се стори през сълзи, че черното око най-сетне й намигна.