Марсел Пруст
По следите на изгубеното време I (3) (На път към Суан)

Втора част
Една любов на Суан

За да си член на малката „компания“, на „групичката“, на „кръжока“ на Вердюренови, беше достатъчно само едно условие, но затова пък то беше абсолютно необходимо: да приемеш негласно „веруюто“, една от чиито точки гласеше, че младият пианист, покровителствуван тази година от госпожа Вердюрен (говорейки за него, тя казваше: „Би трябвало да се забрани да се свири тъй хубаво Вагнер!“), „слага в джоба си“ и Планте, и Рубинщайн и че доктор Котар е по-добър диагностик от Потен. Всеки „новобранец“, когото Вердюренови не успееха да убедят, че приемите на хора, които не общуват с тях, са скучни като лошото време, биваше незабавно отстраняван. Понеже в това, отношение жените са по-непокорни от мъжете и не се отказват така лесно от светското си любопитство и от желанието сами да проверят достойнствата на другите салони, а, от друга страна, Вердюренови чувствуваха, че подобен критичен дух и демонично лекомислие могат да заразят другите и да се окажат пагубни за малката им духовна общност, те биваха принудени да отхвърлят един след друг всички завербувани от женски пол.

Макар че самата госпожа Вердюрен беше порядъчна жена от заслужаващо уважение буржоазно семейство (извънредно богато и съвършено невзрачно), с което малко по малко тя бе скъсала съзнателно всякакви връзки, тази година женският състав се свеждаше, като се изключи младата жена на доктора, само до една личност с, кажи-речи, съмнително поведение, госпожа дьо Креси — „страшно сладка“ по думите на госпожа Вердюрен, която я наричаше по име Одет — и лелята на пианиста, бивша портиерка, както по всичко личеше. Доста наивни и двете, непознаващи светския живот, те така лесно се бяха поддали на внушението, че принцеса дьо Саган и херцогиня дьо Германт били принудени да плащат на разни бедняци, ако искали да имат гости на вечерите си, че ако някой им предложеше да им издействува да бъдат поканени у тези две високопоставени дами, бившата портиерка и настоящата кокотка биха отказали надменно.

Вердюрен не канеха никого на вечеря: трапезата им бе винаги сложена за приятелите им. Нямаше специална програма за вечерта. Младият пианист свиреше, но само „ако му се ще“, защото никой не насилваше никого или както казваше господин Вердюрен: „Всичко за приятелите, да живеят другарите!“

Ако пианистът предложеше да изсвири кавалкадата от „Валкирия“ или прелюдията на „Тристан“, госпожа Вердюрен протестираше — не че не харесвала тази музика, напротив, но защото я изживявала много силно.

— Пак ли искате да ме хване мигрена! Нали знаете, че всеки път, когато свирите едното или другото, после цял ден съм болна. Знам си какво ме чака. Само че утре, като река да стана, никой от вас няма да бъде, при мене!

Ако пианистът не свиреше, гостите разговаряха, един от правоверните, най-често любимият по него време художник, „пускаше“ по думите на господин Вердюрен, някоя по-пиперлива шега, която разсмиваше всички, особено госпожа Вердюрен. Тя беше свикнала до такава степен да схваща буквално преносните словосъчетания за чувствата, които я вълнуваха, че един ден доктор Котар — тогава начинаещ лекар — трябваше да й намести челюстта: действително й се бе „откачила“ от много смях.

Черният фрак беше забранен — бяха между „свои“, — а и главно не биваше да приличат на другите „досадници“. Пазеха се като от чумата от тях и ги канеха само на галавечерите, давани възможно най-рядко и само за да доставят развлечение на художника или за да лансират музиканта. През оставалото време се забавляваха с гатанки, вечеряха в делнично облекло, но само между свои, без никой външен човек да надникне в тесния им кръг.

Но постепенно, колкото повече място заемаха в живота на госпожа Вердюрен „приятелите“, всичко, което ги задържаше далеч от нея и им пречеше понякога да бъдат свободни, се приемаше като заслужаваща укор „досада“: майката на единия, професията на другия, вилата или крехкото здраве на третия. Ако доктор Котар сметнеше, че е негов дълг веднага след вечеря да споходи някой тежко болен, госпожа Вердюрен се опитваше да го разубеди:

— Кой знае дали няма да му стане по-добре, ако не го безпокоите тази вечер. Ще си прекара спокойно нощта без вас, а утре сутрин, като отидете рано-рано при него, току-виж, че сте го заварили оздравял!

Още в първите дни на декември тя се разболяваше при мисълта, че „правоверните“ й приятели ще я изоставят на Коледа или Нова година. Лелята на пианиста твърдеше, че той трябвало да вечеря този ден с нейната майка.

Госпожа Вердюрен възкликваше сурово:

— Да не си въобразявате, че майка ви ще умре, ако той не вечеря точно този ден с нея като провинциалистите!

Безпокойствието й се подновяваше през страстната седмица.

— Вие поне, докторе, сте свободомислещ човек, учен, ще дойдете на разпети петък както всеки друг път, нали? — каза тя на Котар първата година с нетърпящ възражение тон, като че ли не можеше да се съмнява в отговора му.

Но същевременно трепереше какво ще й каже, защото, ако той и жена му не дойдеха, имаше опасност да остане сама.

— На разпети петък ще дойда, но… за да си вземем сбогом с вас, защото ще прекараме празниците в Оверн.

— В Оверн ли? За да ви изядат бълхи и въшки! Чудесно сте го измислили! — После добави след кратко мълчание: — Да бяхте ни поне предупредили, щяхме да се постараем да организираме пътуването и да заминем заедно при по-добри условия.

Все в същия дух, ако някой „правоверен“ имаше приятел или ако някоя от обичайните посетителки имаше флирт и съществуваше опасност понякога да „кръшне“ от дома им, Вердюренови, които ни най-малко не се смущаваха, че приятелката им си има любовник, стига само да се вижда с него в дома им, пред очите им и да не ги пренебрегва заради него, казваха:

— Че какво! Доведете и приятеля си!

И тутакси го подлагаха на изпитание, за да видят дали е способен да има тайни от госпожа Вердюрен и дали заслужава да бъде приет в техния „кръжок“. Ако се окажеше недостоен за тази чест, те извикваха настрана правоверния, който им го бе представил, и му оказваха услугата да го скарат с приятеля или приятелката му. В обратния случай „новодошлият“ се превръщаше на свой ред в „правоверен“. Така например, когато през същата година госпожа дьо Креси каза на господин Вердюрен, че се била запознала с един очарователен мъж — господин Суан, и намекна, че той би се чувствувал особено поласкан, ако бъде приет в дома им, господин Вердюрен предаде още същата вечер нейната молба на жена си. (Той казваше последната си дума само след като чуеше мнението на госпожа Вердюрен и ролята му се свеждаше до изпълнение на нейните желания, както и на желанията на „правоверните“, но затова пък проявяваше неизчерпаема изобретателност в тази област.)

— Госпожа дьо Креси иска да те помоли нещо. Би желала да ти представи един свой приятел, господин Суан. Какво ще кажеш?

— Ех, и таз добра! Мога ли да откажа нещо на такова съвършенство като нея? Мълчете, не искам вашето мнение, повтарям ви, че сте едно мъничко съвършенство.

— Щом вие казвате — отвърна глезено Одет, като добави: — Нали знаете, че не съм fishing for compliments^[1].

— Разбрахме се, нали? Доведете приятеля си, щом е мил.

Естествено Вердюреновият кръжок нямаше нищо общо със средата, в която се движеше Суан, и истински светските хора биха сметнали, че съвсем не си заслужава при неговото изключително обществено положение да държи да бъде представен там. Но Суан толкова обичаше жените, че след като бе опознал всички представителки на аристокрацията и нямаше какво повече да научи от тях, благоволението, на което се радваше в квартал Сен-Жермен, благоволение, равносилно на благородническа титла, се превърна за него в разменна монета, кредитно писмо, лишено от собствена стойност, но позволяващо му да си създаде временно известна тежест в някое затънтено провинциално градче или в някои невзрачни парижки среди, стига само дъщерята на местния едър земевладелец или на съдебния писар да му се бе видяла хубавичка. Желанието или любовното увлечение му възвръщаха тогава слабостта към тщеславието, от която се бе освободил сега в ежедневния си живот, макар че на времето същата тази слабост навярно го бе насочила към кариерата на светски човек, за да похаби в лекомислени удоволствия умствените си заложби и за да постави ерудицията си в областта на изкуството в услуга на високопоставените дами, задоволявайки се само да ги съветва при закупуването на картини или при обзавеждането на домовете им. Това новосъбудено тщеславието го караше да се стреми да блесне с изтънчеността си в очите на непознатата, по която се бе увлякъл, тъй като името му само по себе си не беше достатъчно за тази цел. Той постъпваше така особено с жени от скромно потекло. Също както умният човек не се опасява, че ще се покаже смешен в очите на друг умен човек, така и изтънченият човек, сигурен в добрия вкус на благородника, се опасява, че изтънчеността му няма да бъде оценена от простака. Трите четвърти от остроумието и самохвалството, изразходвани щедро, откакто свят светува, без никаква облага, са били предназначени за недостойни обекти. Така и Суан се държеше непринудено и небрежно с херцогините, а трепереше и позираше пред камериерките от страх, че те няма да му обърнат внимание.

Той не приличаше на мнозина други, които — било от леност или примирение с наложеното от високото им обществено положение задължение да останат закотвени на неговите брегове — се въздържат от наслажденията, предлагани от живота извън тази светска среда, и остават затворени до смъртта си в нея, като в края на краищата се задоволяват да наричат наслаждения (по липса на нещо по-приятно и след като успеят да свикнат с тях) посредствените развлечения и поносимата скука на тази среда. Суан обаче не се мъчеше да намери привлекателни жените, с които прекарваше времето си, а се стремеше да прекара времето си с жени, които по начало му се бяха сторили привлекателни. И много често това бяха жени с доста просташка красота, защото, без той да си дава сметка, физическите качества, които търсеше, бяха напълно противоположни на качествата, от които се възхищаваше в женските портрети или скулптури, изработени от неговите любими майстори. Дълбокото, забулено в тъга изражение изстудяваше желанието му, докато то тутакси пламваше при вида на здрава, пищна, розова плът.

Ако по време на някое пътуване срещнеше семейство, с което поради общественото си положение не би трябвало да общува, но му се стореше, че жената притежава непознато досега обаяние, да остане затворен във високомерието си и да залъже възникналото желание, да замени удоволствието, което би изпитал с нея, с друго, като например пише на някоя своя бивша приятелка да дойде при него, би му се сторило също такъв жалък отказ от живота, безсмислено бягство от ново приятно изживяване, както да се задоволи да гледа от стаята си Париж, вместо да пътува. Той не се затваряше в сградата на своите познанства, но за да може да я издига лесно навсякъде, където му се понравеше някоя жена, я бе превърнал в сгъваема шатра, каквато носят със себе си изследователите. А ако не можеше да пренесе или да размени срещу ново удоволствие някое свое познанство, колкото и завидно да би се сторило на други, Суан бе готов да го жертвува безвъзмездно. Колко пъти, като изгладнял бедняк, готов да замени за къшей хляб скъп диамант, бе загубвал само с една своя постъпка благоразположението на някоя херцогиня, копняла години наред да му покаже хубавото си чувство, без да й се удаде случай, като със спешно безочливо писмо я замолваше да го препоръча телеграфически на някой свой управител, чиято дъщеря беше привлякла вниманието му на село. А след като направеше гафа, едва ли не се забавляваше, защото въпреки изключителната деликатност не му беше чужда известна гаменщина. Освен това той спадаше към способните мъже, прекарали живота си в безделие, които намират утеха или може би извинение в мисълта, че празното им съществуване предлага на ума им не по-малко достойни за интерес обекти, отколкото изкуството или науката, че животът съдържа по-любопитни и по-увлекателни положения, отколкото всички романи, взети заедно. Така поне твърдеше той и лесно внушаваше своята теория на най-изящните си светски приятели, например барон дьо Шарлю, когото разсмиваше с пикантните си приключения: как срещнал във влака някаква жена, завел я у дома си и открил впоследствие, че била сестра на владетел, който в този момент държал в ръцете си всички нишки на европейската политика, така че по най-приятен начин бил поставен в течение на политическите интриги, или как поради сложно комбиниране на обстоятелствата от избора на кардиналския съвет зависело дали да стане, или да не стане любовник на една готвачка.

Впрочем Суан принуждаваше безочливо да му стават сводници не само блестящата фаланга от добродетелни богати вдовици, генерали или академици, с които бе много близък. Всички негови приятели бяха свикнали да получават от време на време по някое писмо от него, в което им искаше препоръка или запознанство с дипломатическа ловкост, неизменна при различните поводи и последователните любовни връзки, която издаваше много повече, отколкото нетактичните му молби, една постоянна черта на характера му и едни и същи цели. Много години по-късно, когато започнах да се занимавам с неговия характер, поради известно сходство с моя собствен характер в съвсем друга насока, често молех да ми разказват как, когато моят дядо (впрочем тогава той не е бил още мой дядо, защото голямата любов на Суан започнала приблизително по времето, когато съм се родил, и прекъснала за дълго връзката му със старите му приятели) получел писмо от Суан и разпознаел върху плика неговия почерк, възкликвал: „Аха! Суан пак ще ми иска нещо! Внимание!“ И било подтиквани от недоверие, било от неосъзнато недоброжелателство, което ни кара да сме готови да услужваме само на хора, които не държат на услугата ни, дядо и баба се престрували, че не са чули молбата му и не удовлетворявали и най-простите негови желания — например да го представят на някое момиче, което вечеряло всяка неделя у тях. И всеки път, когато Суан ги заговарял за него, те заявявали, че уж не го виждат вече, макар цялата седмица да се чудели кого да поканят заедно с девойката и често в края на краищата не намирали никого, вместо да се обадят на единствения човек, който щял да бъде истински щастлив да вечеря с нея.

Понякога някое познато семейство на дядо и баба, което дотогава се оплаквало, че никога не виждало Суан, им съобщавало със задоволство, а може би и с желание да предизвика завистта им, че Суан бил извънредно внимателен и просто не се отделял от тях. Дядо не искал да развали удоволствието им, но поглеждал само баба и си тананикал:

Каква е тази тайна, наистина не знам.

Или:

Мерне се бегло като видение…

Или:

В подобен случай най-добре е да се правиш,

че нищо не виждаш и да си траеш.

Само няколко месеца по-късно, ако дядо запитвал новия приятел на Суан:

— Е какво, виждате ли често Суан? — събеседникът му удължавал лице и възкликвал:

— Да не сте споменали друг път името му пред мене!

— Аз пък мислех, че сте много близки…

Той се сближил така с едни братовчеди на баба и почти всеки ден вечерял у тях. После внезапно престанал да ходи в дома им без каквото и да било предупреждение. Помислили, че е болен и бабината братовчедка се канела да прати да питат как е, когато намерила в слугинската стая едно писмо, забравено по невнимание в сметководната книга на готвачката. Суан съобщавал на тази жена, че възнамерява да напусне Париж и нямало вече да може да идва. Тя била негова любовница и преди да скъса връзката си, счел за нужно да предупреди единствено нея.

Ако обаче приятелката му в даден момент беше светска дама или поне жена, чийто прекалено невзрачен произход или съмнително поведение не й пречеха да бъде представена в доброто общество, той се връщаше в тези среди, но само в орбитата, по която се движеше тя или в която той я бе въвлякъл.

— Няма защо да разчитате на Суан тази вечер — казваха приятелите му. — Нали знаете, че този ден от седмицата е на опера със своята американка.

Той натрапваше съответната си приятелка в най-мъчнодостъпните салони, където бе свикнал да ходи и ежеседмично вечеряше или играеше покер. Всяка вечер, след като накъдреше леко твърдите си червеникави коси и смекчеше по този начин острия поглед на зелените си очи, Суан избираше цвете за петелката си и отиваше на среща с приятелката си у една или друга дама от кръга на своите познати, за да вечерят заедно у нея. И тогава, мислейки за възхищението и приятелското чувство, които най-известните личности на неговата епоха щяха щедро да му засвидетелствуват пред любимата жена, защото той се ползуваше с голямо обаяние в техните очи, светският живот, на който се беше наситил, му се виждаше отново привлекателен със самата си същност, защото, проникнат и топло осветен от игриво пламъче, откакто бе намерил място в него за новата си любов, той ставаше отново ценен и красив.

И докато всяка една от тия връзки или флиртове се явяваше по-пълно или по-непълно сбъдване на мечтата, породена от лицето или тялото на съответната жена, в които Суан съвсем непринудено, без никакво усилие се влюбваше, случи се веднъж в театъра един от тогавашните му приятели да го представи на Одет дьо Креси — преди това му я бе описал като очарователна жена, пред която може би ще пожъне известен успех, и за да повиши цената на любезната си услуга, му внуши, че е по-мъчнодостъпна, отколкото беше в действителност, — Одет, разбира се, се стори хубава на Суан, но нейният тип красота не го развълнува, не възбуди никакво желание в него, а, напротив, по-скоро физическо отвращение.

Тя спадаше към тия жени — различни за всеки мъж, — напълно противоположни на типа, който им допада. Премного подчертан профил, не особено гладка кожа, изпъкнали скули и уморено изражение. Очите й бяха хубави, но толкова големи, че сякаш изнемогваха от собствената си тежест, надвисваха над лицето й и му придаваха нездрав или начумерен вид. Скоро след като й го бяха представили в театъра, Одет му писа, молейки го да й покаже колекциите си, които много я интересували. „Макар и невежа, тя била луда за хубави неща.“ Добавяше в писмото си, че след като го види в неговия „home“^[2], ще го опознае по-добре и че си го представя „много удобно настанен пред чаша чай с книгите си“, макар и да не скриваше изненадата си, че живее в квартал, навярно тъжен и „съвсем не smart^[3], докато той самият е толкова изтънчен“. А след като Суан я покани у дома си, му изказа на отиване съжалението си, че е останала толкова кратко време в жилището му, където се почувствувала щастлива, като по този начин му намекна, че е много повече за нея от другите й познати, и прокара романтично съединителна чертичка между себе си и него. Суан се усмихна. Във възрастта, когато сме загубили вече част от илюзиите си, а Суан не беше далеч от нея, мъжът се задоволява да обича заради удоволствието от това чувство, без непременно да изисква взаимност, но подобно сближаване на сърцата дори когато не е вече както в първата младост, целта, към която неминуемо се стреми любовта му, е свързано с нея с толкова асоциации, че е в състояние да я предизвика, ако възникне първо. Като младеж, мъжът мечтае да притежава сърцето на жената, в която е влюбен. По-късно е достатъчно да почувствува, че притежава сърнето на някоя жена, за да се влюби в нея. Затова във възрастта, когато на пръв поглед изглежда, че е най-важно мъжът да хареса даден тип женска хубост, тъй като преследва в любовта преди всичко своята лична наслада, любовта му може да се породи — и то като чисто плътско желание, — без изобщо в началото да е имал физическо влечение към дадена жена. В този период от живота си мъжът се е влюбвал вече неведнъж. Неговата любов не се развива вече съобразно собствените си непознати и съдбоносни закони, пред които сърцето пасивно немее. Ние го подпомагаме, мамим го чрез спомените, чрез внушението. Разпознавайки един само признак на любовта, изравяме, възкресяваме другите. Понеже любовната песен е отпечатана цяла-целеничка в паметта ни, не е необходимо жената да ни изпее непременно началото (превъзнасящо нейната красота), за да се сетим за мелодията. Достатъчно е да започне от средата — там, където се говори за сближението на сърцата, където се казва, че двамата влюбени не могат да живеят един без друг, — ние сме толкова свикнали с мелодията, че веднага можем да я подемем и да почнем да пригласяме на партньорката си, на който и куплет да я настигнем.

Одет дьо Креси отиде повторно у Суан, после зачести посещенията си. Трябва да се признае, че всяка нова среща възобновяваше у Суан разочарованието от нейното лице, защото междувременно той забравяше мъничко характерните му особености и не си го представяше нито толкова изразително, нито толкова повехнало въпреки младостта й. Докато тя разговаряше с него, той съжаляваше, че рядката й хубост не спада към типа, който му се нрави от пръв поглед. Трябва между другото да изтъкнем, че лицето на Одет изглеждаше по-слабо и по-издадено напред, защото гладкото чело и скулите й бяха скрити от надвисналите й коси, които тогава се носеха като козирка, повдигнати на букли и нападали безредно над ушите. Колкото до тялото й, сложено възхитително, неговите очертания почти не можеха да се отгатнат по вина на модата на епохата, макар че Одет беше една от най-елегантно облечените парижанки. Съгласно тогавашната мода бюстът беше издаден остро напред като над въображаем корем и завършваше рязко, а под него се издуваха като балон двойни фусти; жената изглеждаше сглобена от две разнородни части, лошо вмъкнати една в друга, защото наборите, воланите, корсажът очертаваха съвсем произволно, в зависимост от десена или материята, линията на роклята, която завършваше с фльонги, дантели, ресни или следваше банелите, без изобщо да прилепне към живото тяло, и според това дали архитектурата на джуфките и финтифлюшките се приближаваше, или отдалечаваше от неговата собствена архитектура, то се оказваше плътно омотано или изобщо независимо от тях.

Когато обаче Одет си отидеше, Суан си спомняше с усмивка думите й, че времето до повторната му покана щяло да й се стори много дълго, спомняше си плахото и неспокойно изражение, когато веднъж го бе помолила да не я кара да чака много, и спряния й на него поглед, изпълнен със свенлива просба, който й придаваше нещо затрогващо под букетчето изкуствени теменуги, закрепено отпред на кръглата й сламена шапка с черни кадифени панделки.

— Ами вие — му бе казала тя — няма ли да дойдете някой ден да пиете чай при мене?

Той бе отказал под предлог, че има работа, някакво проучване, изоставено всъщност от години, върху творчеството на Вермеер ван Делфт^[4].

— Зная — беше добавила тогава тя, — че в сравнение с такъв голям учен като вас аз, горката, съм пълна невежа. Ще се чувствувам като жаба в ареопаг. А всъщност толкова ми се ще да се образовам, да науча много работи, да проучвам стари ръкописи — беше завършила тя, доволна от себе си, както елегантните жени обичат да твърдят, че за тях било истинска радост да се заловят, без да се боят, че ще се изцапат, с някоя черна домакинска работа, например „да приготвят сладкиш, като сами забъркат тестото“. — Вие сигурно ще ми се надсмеете, но например този художник, който ви пречи да ми дойдете на гости (тя имаше предвид Вермеер), никога не съм чувала за него. Жив ли е още? Може ли да се видят негови картини в Париж, та да имам поне малко представа какво обичате, да отгатна поне мъничко какво се крие зад това дълбокоумно чело, в тази глава, която като че ли все разсъждава, и да си кажа: „Ето за какво мисли той!“ Какво щастие би било да съм запозната с вашата работа!

— Той й се бе извинил със страха си от нови приятелства, наричайки го галантно страх от нещастна любов.

— Вие се страхувате от едно красиво чувство! Колко странно! А аз копнея само за това, готова съм да дам живота си, за да изживея една красива любов! — му бе отговорила тя така естествено, така убедително, че той се развълнува.

— Навярно някоя жена ви е накарала да страдате. И вие си въобразявате, че и другите жени са като нея. Тя не е съумяла да ви разбере. Вие сте толкова изключително същество! Аз харесах именно това във вас: още от самото начало ясно почувствувах, че не сте като другите мъже.

— Но и вие — й бе казал той — сигурно имате не едно задължение и едва ли сте много свободна, аз познавам жените.

— Аз ли? Та аз не правя абсолютно нищо! Винаги съм свободна или най-малкото винаги ще бъда свободна за вас. Когато и да пожелаете да ме видите, в който и час на деня или нощта, потърсете ме и аз с радост ще се отзова. Ще го направите ли? Знаете ли кое ще бъде много мило от ваша страна? Да накарате някой да ви запознае с госпожа Вердюрен, у която ходя всяка вечер. Представяте ли си колко би ми било приятно, ако можехме да се срещаме там и аз да си мисля, че сте дошли отчасти и заради мене!

Не може да се отрече също, че спомняйки си тези разговори и мислейки така за нея, когато останеше сам, Суан смесваше нейното лице с много други женски лица в романтичните си бленувания. Но ако благодарение на някакво обстоятелство (или може би не точно благодарение на някакво обстоятелство, защото то може да съвпадне с изявяването на едно латентно до този момент състояние, без да окаже каквото и да е въздействие върху него) образът на Одет дьо Креси завладееше изцяло въображението му, ако мечтите му за нея забулеха спомена, тогава несъвършенството на нейната физика нямаше да има вече никакво значение, както нямаше да има значение дали тя допада на Суан, или не, защото, станала веднъж физика на любимата жена, единствена занапред можеше да му причини радост или страдание.

Дядо ми действително познаваше на времето — нещо, което не би могло да се каже за нито един от сегашните им приятели — семейство Вердюрен. Но той бе прекъснал всякакви връзки с „младия Вердюрен“, както той го наричаше, считайки, малко прибързано, че се е принизил до бохемите и нехранимайковците независимо от милионите си. Един ден получи писмо от Суан с молба да го запознае, ако му е възможно, с Вердюренови.

— Внимание! Внимание! — възкликна дядо. — Никак не се учудвам. Суан трябваше да свърши така! Прекрасна среда. Но независимо от всичко не мога да изпълня молбата му, защото вече не познавам онзи господин, пък и тук сигурно се крие някаква женска история, а аз не обичам да се меся в такива работи. Е, няма що! Ще стане ужасно забавно, ако тия жалки Вердюренови се обесят на врата на Суан!

След отрицателния отговор на дядо Одет сама заведе Суан у Вердюрен.

В деня, когато Суан ги посети за първи път, те бяха задържали на вечеря доктор Котар и жена му, младия пианист и леля му, както и художника, който се ползуваше с тяхното благоволение, а след вечеря бяха дошли още няколко „правоверни“.

На доктор Котар никога не му бе напълно ясно с какъв тон да отговори на събеседника си, защото не можеше да разбере дали той се шегува, или говори сериозно. Затова за всеки случай изписваше на лицето си сложно изражение, придружено от условна, провизорна усмивка на фино изчакване, която го спасяваше от обвинение в наивност, ако събеседникът му бе казал нещо на шега. Но понеже, за да бъде неуязвим и в обратния случай, не смееше да се усмихне открито, лицето му винаги изразяваше известна колебливост и издаваше въпроса, който той сам не смееше да произнесе: „Сериозно ли го казвате?“ И на улицата, а и изобщо в живота той беше също така неуверен в държането си, както и в нечий салон и отправяше към минувачите, колите и събитията същата хитроумна усмивка, която предварително не позволяваше да изтълкуват държането му като неуместно, понеже с тази усмивка той доказваше, че го е възприел напълно съзнателно и щом се усмихва, значи, се шегува.

Във всички случаи обаче, когато му се струваше, че може да си позволи пряк въпрос, докторът не пропускаше да стесни полето на съмненията си и да разшири познанията си.

Така, следвайки съветите на предвидливата си майка, датиращи от деня, когато бе напуснал дълбоката провинция, той не пропускаше да се осведоми подробно за всеки случайно споменат израз или собствено име, които чуваше за първи път.

Колкото до фразеологичните словосъчетания, той искаше най-изчерпателни пояснения, понеже предполагаше, че те имат по-конкретен смисъл, отколкото в действителност, и много му се щеше да узнае какво точно се подразбира в най-често употребимите готови изрази: „дяволска хубост“, „синя кръв“, „живея пет за четири“, „петнадесетте минути на Рабле“, „арбитър по изящество“, „давам картбланш“, „глътвам си езика“ и пр., и точно в какви случаи би могъл да ги вмъкне в разговора. Ако не се сетеше в момента за някой готов израз, той си служеше със заучени игрословици. А случеше ли се да произнесат пред него някое ново фамилно име, докторът само се задоволяваше да го повтори гласно с въпросителен тон, въобразявайки си, че това е достатъчно, за да предизвика обяснения, без да дава вид, че ги иска.

Понеже всъщност бе напълно лишен от критично чувство, макар и да си въобразяваше точно обратното, той схващаше всичко съвсем буквално и не заслужаваше човек да проявява изтънчена любезност с него и например, когато му прави услуга от добро възпитание, да даде вид, че самият той му е задължен. Колкото и да бе заслепена по отношение на него, госпожа Вердюрен все пак в края на краищата започна да се дразни — макар и да продължаваше да го смята за много изящен, — когато, след като го бе поканила в ложата си да чуе Сара Бернар — и бе му казала от любезност: „Много мило от ваша страна, докторе, че дойдохте, особено като имам предвид, че вие навярно сте гледали неведнъж Сара Бернар. Освен това тук сме много близо до сцената“, доктор Котар, който беше влязъл в ложата с обичайната си усмивка в очакване да я подчертае или заличи след като някоя по-авторитетна личност го осведоми за стойността на спектакъла, й отвръщаше: „Вярно, че сме много близо до сцената, а освен това Сара Бернар действително взе да ни омръзва, но вие пожелахте да дойда с вас, а за мене вашите желания са заповеди. Много съм щастлив, че мога да ви окажа тази дребна услуга. Вие сте толкова добра, че не знам какво не е в състояние да направи човек, за да ви угоди.“ И той добавяше: „Сара Бернар е наистина «златният глас», нали? Често я наричат така в критиката, когато играе особено темпераментно. Интересен израз, нали?“ — очаквайки напразно да му го изтълкуват.

— Знаеш ли — каза госпожа Вердюрен на мъжа си, — мисля, че грешим, като от скромност подценяваме всичко, което предлагаме на доктора. Той е истински учен, живее извън практическия живот, няма собствена представа за стойността на нещата и приема, без да се замисли, това, което ние му казваме.

— Не смеех да ти го кажа, но и аз бях забелязал същото — отвърна господин Вердюрен.

И на следната Нова година, вместо да изпрати на доктор Котар рубин за три хиляди франка, уверявайки го, че това е дребен подарък, господин Вердюрен купи един изкуствен камък за триста франка, като подметка, че мъчно би могло да се намери по-красив.

Когато госпожа Вердюрен съобщи, че след вечеря ще дойде Суан, докторът възкликна:

— Суан? — И гласът му прозвуча едва ли не дрезгаво от изненада: всяка новина падаше като че ли от небето за този човек, макар той да си въобразяваше, че е подготвен за всичко. И понеже никой не му отговори, той изкрещя ужасно разтревожен: — Суан? Кой е този Суан?

Но тревогата му тутакси стихна, щом госпожа Вердюрен поясни:

— Приятелят на Одет, за когото тя ни бе говорила.

— А, добре, добре, всичко е наред — отвърна успокоен докторът.

Колкото до художника, той се зарадва от идването на Суан у госпожа Вердюрен, защото предполагаше, че е влюбен в Одет, а той умираше да покровителствува чуждите любовни връзки.

— Най ми е забавно да женя хората — доверително прошепна той на ухото на Котар, — досега съм станал причина за много бракове, дори между жени.

Когато Одет каза на Вердюрен, че Суан е много „smart“, те се уплашиха да не би да се окаже „досадник“. Но той направи отлично впечатление и косвената причина за това, без те да подозират, бе общуването му с висшето общество. Суан притежаваше всъщност едно предимство пред умните хора, които никога не са били в допир със светския живот — той го бе водил известно време и затова не го преобразяваше чрез въображението си било от домогване, било от отвращение, а просто не държеше на него. Неговата любезност, достигнала пълна независимост, освободена от всякакъв снобизъм, както и от опасението да не изглежда прекалено голяма, се отличаваше с непринуденост и изящество в движенията, свойствени на хора, чиито гъвкави крайници изпълняват точно желаните жестове без несръчно и нежелателно участие на останалите части на тялото. Елементарният жест на светския човек, който подава мило ръка на неизвестния младеж, когото му представят, и се покланя сдържано пред посланика, на когото го представят, постепенно, без Суан да си дава сметка, бе дал тон на цялото му държане с хората и той инстинктивно се показа особено любезен и внимателен спрямо хора от по-низка обществена среда, каквито бяха Вердюренови, държане, което според тях не би било свойствено на никой „досадник“. Той се държа хладно за миг, и то само в началото, с доктор Котар. Докторът му намигна двусмислено, преди още да са разменили нито дума, мимика, която Котар наричаше „изчаквателна“, и Суан си въобрази, че се познават от някое увеселително заведение, макар самият той рядко да ходеше на такива места, понеже никога не бе дружил с гуляйджии. Понеже подобен намек му се стори просташки, особено пред Одет, която би могла да си състави лошо мнение за него, Суан отвърна с ледено изражение. Но когато разбра, че дамата до него е госпожа Котар, съобрази, че един толкова млад съпруг едва ли би правил подобни намеци пред жена си и престана да тълкува така съучастническото изражение на доктора. Художникът незабавно покани Суан да посети с Одет ателието му. Суан реши, че е много мил.

— Може би ще имате повече щастие от мене — каза госпожа Вердюрен, преструвайки се на засегната — и ще ви покажат портрета на Котар (тя го бе поръчала на художника). Постарайте се най-вече, господин Биш — напомни тя на художника, наричайки го както обикновено на шега „господине“, — да предадете характерния му поглед, тънкото дяволито изражение на очите. Нали знаете какво бих желала да притежавам? Усмивката му. Аз поисках от вас да нарисувате усмивката му.

И понеже тази формула й се стори особено остроумна, тя я повтори високо, за да бъде сигурна, че повечето й гости ще я чуят, и дори изнамери някакъв мним повод, за да накара някои от тях да се приближат преди това. Суан изказа желание да се запознае с всички, дори с един стар приятел на Вердюренови — Саниет, който благодарение на препалената си свитост, простосърдечие и добродушие бе загубил във всички среди уважението, на което иначе с право би се радвал поради начетеността си в областта на палеографията, голямото богатство и добрия си произход. Той леко заваляше думите, като говореше, и това му придаваше особен чар, защото се чувствуваше, че не се дължи на недостатък при учленяването, а по-скоро на душевните му качества — остатък от детска невинност, която още не бе загубил. Всички съгласни, които той не можеше да произнесе, бяха все едно грубости, които бе неспособен да извърши. Когато помоли да го представят на господин Саниет, Суан смая госпожа Вердюрен, според която редно би било точно обратното, затова в отговор тя каза натъртено, за да подчертае разликата:

— Господин Суан, ще бъдете ли така добър да ми позволите да ви представя нашия приятел Саниет?

Но в замяна на това неговата деликатност предизвика горещата симпатия на Саниет, за която впрочем Суан никога не узна, защото Саниет дразнеше малко Вердюренови и те съвсем не държаха да увеличат броя на приятелите му.

Суан обаче много ги трогна, като сметна за свой дълг да ги помоли да го запознаят с лелята на пианиста; в черна рокля както винаги, защото смяташе, че в черно жените изглеждат винаги добре облечени и че това е най-благородният цвят, лелята на пианиста се бе зачервила страшно много, както всеки път след ядене. Тя се поклони почтително на Суан, но тутакси се изправи величествено. Понеже не бе получила никакво образование и се страхуваше от граматични грешки, умишлено смотолевяше думите, въобразявайки си, че ако направи някое погрешно сливане, то ще потъне в общия поток и няма да се забележи, затова говорът й представляваше неясно гъргорене, сред което от време на време изплуваха редките звуци и слогове, в чието произношение беше сигурна. Суан реши, че може лекичко да й се надсмее пред господин Вердюрен, който обаче се докачи.

— Тя е прекрасна жена — каза той. — Съгласен съм с вас, че не е блестяща, но мога да ви уверя, че е много приятна, когато разговаряте насаме с нея.

— Не се съмнявам — побърза да се съгласи Суан. — Исках да кажа само, че не ми се стори „ослепителна“ — прибави той, като подчерта този епитет — и всъщност това е по-скоро комплимент за нея.

— Знаете ли — каза господин Вердюрен, — ще ви кажа нещо, което може би ще ви се види невероятно. Тя пише очарователно. Не сте ли имали случай досега да чуете нейния племенник? Свири възхитително, нали, докторе? Искате ли да го помоля да изсвири нещо, господин Суан?

— Това би било цяло щастие — понечи да каже Суан, само че докторът го прекъсна с подигравателен тон.

Той беше чул и запомнил, че всяка надута, тържествена формула в разговора е нещо остаряло и щом чуеше някоя гръмка дума, изречена сериозно, както например в случая думата „щастие“, решаваше, че човекът, който я е произнесъл, е предвзет. А ако освен това тази дума се срещаше в някое изтъркано клише, макар и много употребявано, докторът тутакси си въобразяваше, че започнатата фраза е казана на шега и я завършваше със съответното клише, приписвайки го на събеседника си, макар всъщност той да е бил далеч от мисълта да си послужи с него.

— Цяло щастие за Франция! — възкликна той лукаво, като вдигна патетично ръце.

Господин Вердюрен неволно прихна.

— Ей вие там, какво толкова смешно си казахте? Явно не скучаете във вашето ъгълче! — възкликна госпожа Вердюрен. — Ако си мислите, че ми е много забавно да стоя самичка като наказана… — добави тя недоволно, глезейки се като дете.

Госпожа Вердюрен беше седнала на високо шведско столче от полиран чам, подарено й от един цигулар от Швеция. Макар че формата му напомняше селско столче и не подхождаше на хубавите й старинни мебели, госпожа Вердюрен държеше да поставя на видно място подаръците, които „правоверните“ й правеха от време на време, за да достави на дарителите удоволствието да ги видят при посещенията си. Затова се стараеше да внуши на приятелите си да й подаряват само цветя и бонбони — защото те поне не оставяха трайни следя, — но това не й се удаваше и беше натрупала цяла колекция от грейки за крака, възглавнички, часовници, паравани, барометри, японски вази, но досадно разнородни и повтарящи се като новогодишни подаръци.

Кацнала на това високо столче, госпожа Вердюрен оживено участвуваше в разговорите на „правоверните“ и се забавляваше с шегите им, но след злополуката с челюстта си не се смееше вече истински, а вместо това нагласяше върху лицето си изкуствена усмивка, която, без да влече никакъв риск или умора за нея, оставяше у другите впечатлението, че се смее до сълзи. При най-малкото остроумие, което пускаше някой правоверен по адрес на някой досадник или на бивш правоверен, отхвърлен в лагера на досадниците — за голямо отчаяние на господин Вердюрен, който се мъчеше да не отстъпва на жена си по любезност, но се смееше от сърце и бързо се задъхваше, затова не можеше да се сравнява с нея и беше принуден да се признае за победен от нейния непрестанен смях, — тя изпискваше леко, затваряше напълно птичите си очи, забулени отчасти от перде, и внезапно, като че ли за да скрие неприлична гледка или за да избегне смъртоносен пристъп на смях, захлупваше лице с шепите си, така че да го скрие напълно, и се преструваше, че уж се мъчи да потисне и да сдържи смеха си, който, ако би му дала воля, би завършил с припадък. Така замаяна от доброто настроение на своите верноподаници, опиянена от атмосферата на дружелюбие, злословие и единомислие, госпожа Вердюрен, кацнала на столчето си, хълцаше от любезност, подобна на птичка, потопила човка в греяно вино.

Междувременно господин Вердюрен, след като поиска от Суан позволение да запали лулата си („У нас никой не се стеснява, нали сме между другари“), помоли младия пианист да седне на пианото.

— Хайде, хайде, не му досаждай, той не е дошъл тук, за да се измъчва — извика госпожа Вердюрен. — Не искам да го измъчвате.

— Но защо смяташ, че това ще бъде мъчение за него? — възрази господин Вердюрен. — Господин Суан не познава може би сонатата във фа диез, която открихме. Нашият пианист ще ни изсвири аранжировката за пиано.

— А, не, не! Само не моята соната! — извика госпожа Вердюрен. — Нямам намерение да хвана хрема и да получа лицева невралгия, както миналия път. Покорно благодаря, не държа това състояние да се повтори. На вас другите ви е лесно, няма вие да лежите на легло цяла седмица.

Тази малка сцена, която се подновяваше всеки път, преди младият пианист да седне на пианото, очароваше гостите, като че ли присъствуваха за пръв път, като доказателство за неповторимата оригиналност на домакинята и за нейната музикална чувствителност. Тези, които бяха наблизо, правеха знак на по-отдалечените, които пушеха или играеха карти, да се приближат, защото щеше да стане нещо интересно, казвайки им — също както в Райхстага във вълнуващите моменти: „Слушайте! Слушайте!“ А на следващия ден изказваха съжаленията си на приятелите, които не бяха имали възможност да дойдат, заявявайки им, че този път сцената е била много по-интересна от когато и да било.

— Е добре тогава, дадено — каза господин Вердюрен. — Той ще ни изсвири само andante.

— Само andante, виждате ли го! — извика госпожа Вердюрен. — Ами че нали именно то ми подкосява и ръцете, и краката. Домакинът наистина няма равен на себе си! Все едно, че казва за „Деветата“: „Ще чуем само финала“ или само увертюрата на „Майстерзингерите“.

Обаче докторът убеждаваше госпожа Вердюрен да остави пианиста да изсвири парчето не защото смяташе, че смущенията, които й причиняваше музиката, бяха престорени — той действително констатираше известна невралгия у нея, — но поради навика на някои лекари незабавно да отстъпят от строгите си предписания, щом има опасност да се провали някое светско забавление (като че ли забавлението е по-важно от здравето на болния), в което и те участвуват, и особено ако това забавление зависи от лицето, посъветвано да забрави временно диспепсията или грипа си.

— Този път няма да се разболеете, ще видите — каза той, опитвайки се да я хипнотизира с поглед. — А ако се разболеете, ще ви лекуваме.

— Вярно ли? — отвърна госпожа Вердюрен с такъв тон, като че ли пред перспективата за подобно благоволение не й оставаше друго, освен да капитулира. Може би също, понеже многократно бе повтаряла, че ще се разболее, имаше моменти, когато тя не си спомняше вече, че лъже и действително се чувствуваше болна. А на болните често идва до гуша да бъдат вечно благоразумни, за да разредят пристъпите на болестта си, те обичат понякога да се забравят и да си въобразят, че могат безнаказано да правят всичко, което им се ще, макар после състоянието им обикновено да се изостря — стига само да могат да се облегнат на някое всесилно същество, което, без никакво усилие от тяхна страна, да ги изправи на крака само с една дума или едно хапче.

Одет седна на тапицираното канапе до пианото.

— Нали знаете — каза тя на госпожа Вердюрен, — това е моето любимо местенце.

А госпожа Вердюрен, забелязвайки, че Суан е седнал на един стол, се обърна към него.

— Тук няма да ви е удобно, седнете до Одет. Нали ще направите малко място на господин Суан, Одет?

— Каква великолепна тапицерия — каза Суан, преди да седне, в старанието си да бъде любезен.

— А, много ми е драго, че харесвате канапето ми — отвърна госпожа Вердюрен. — Предупреждавам ви, че ако се надявате да видите някъде по-хубаво от него, трябва веднага да се откажете. Никога не са правили по-хубава тапицерия. Малките столчета също са истинско чудо. После ще ги разгледате. Всяко бронзово украшение отговаря напълно на сюжета на седалищата. Ще ви бъде доста забавно, ако се вгледате в тях, уверявам ви. Вижте само фриза наоколо — малката лозница върху червен фон от баснята „Лисицата и гроздето“. Виждате ли как само е изписано? Какво ще кажете? Бивало ги е някога да рисуват, нали? Не намирате ли, че гроздето е страшно апетитно? Мъжът ми твърди, че не съм обичала плодове, защото ям по-малко от него. Нищо подобно, аз съм по-лакома от всички вас, само че не чувствувам нужда да ги опитвам с уста, защото ги вкусвам с очи. Какво смешно има в това? Попитайте доктора. Той ще ви каже, че видът на това грозде ми действува разхлабително. Някои ходят на курорт във Фонтенбло, аз пък се лекувам с моята тапицерия от Бове. Преди да си отидете, господин Суан, непременно трябва да пипнете бронзовите украшения на облегалата. Как ви се струва патината? Но не, не така, опипайте ги здраво, с цялата ръка.

— О, ако госпожа Вердюрен се захване с бронзовите облегала, няма да чуем музика тази вечер! — подхвърли художникът.

— Мълчете, колко сте противен. Всъщност — каза тя, обръщайки се към Суан — на нас горките жени ни забраняват наслади, които далеч не са толкова съблазнителни като например тази. Никоя човешка плът не може да се сравни с този бронз! Когато господин Вердюрен ми правеше още честта да ме ревнува — хайде, бъди възпитан, не казвай, че никога не си ме ревнувал…

— Но аз не казвам абсолютно нищо. Моля ви се, докторе, вие сте ми свидетел: нима съм казал нещо?

Суан опипваше бронзовите украшения от учтивост и не се решаваше да отдръпне веднага ръката си.

— Хайде, хайде, после ще ги галите до насита. Нека сега ви погалят вас, нека погалят слуха ви. Предполагам, че това ще ви бъде приятно. Нашият млад приятел ще се заеме с тази задача.

След като пианистът изсвири пиесата, Суан се държа още по-мило с него, отколкото с другите гости. Ето защо.

Предишната година той бе чул в един салон изпълнението на някаква пиеса за пиано и цигулка. Отначало бе вкусил само материалното удоволствие от звуците, извличани от двата инструмента. И само по себе си това беше вече рядко удоволствие, но ето че ненадейно под тънката, настойчива, плътна и водеща мелодия на цигулката се промъкна и надигна клокочещата вълна на партията за пиано и се разля неделима, еднородна и надиплена като лилави водни талази, очаровани и притаени под лунна светлина. В даден момент, внезапно запленен, без да може да даде име на обайващото го впечатление, без да може да различи ясно очертанията му, той се бе помъчил да долови музикалната фраза или акомпанимента — сам не си даваше сметка кое от двете, които се лееха край него и отваряха по-широко душата ду, както уханието на някои рози се носи във влажния вечерен въздух и разширява ноздрите ни. Може би именно защото музикалната творба му беше непозната, той бе успял да изпита това смътно усещане, всъщност истинско чисто музикално впечатление без измерения, напълно своеобразно, неподдаващо се на разлагане на каквито и да било други впечатления. Подобно усещане е за миг sine materia^[5], така да се каже. Естествено нотите, които чуваме в този миг, се опитват вече, според височината и дължината си, да покрият пред погледа ни известни площи с различни размери, да очертаят своите арабески, да предизвикат в съзнанието ни представи за широчина, тънкост, устойчивост, своенравност. Но нотите отлитат, преди тези представи да са се оформили достатъчно у нас, за да не бъдат пометени от представите, събудени от следващите или едновременно звучащи ноти. И това впечатление би продължавало да забулва със своята течна вълна мотивите, които изплуват от време на време, преди да потънат тутакси и да изчезнат, едва различими, доловими само чрез особеното удоволствие, което пораждат, неподдаващи се на описание, на определение, на възпроизвеждане, на наименование, ако нашата памет, подобна на труженик, който строи трайни основи сред водите, не изработваше отпечатъци от тези бегли музикални фрази и не ни даваше по този начин възможност да ги съпоставим със следващите и да ги разграничим. Така че, едва отминало пленителното усещане, което бе развълнувало Суан, паметта му предложи тутакси една неточна и непълна транскрипция на съответния мотив, върху която той смогна все пак да хвърли поглед, докато андантето продължаваше да се разгръща, и когато внезапно същото усещане се върна, то не беше вече така неуловимо. Той можеше да си представи дължината му, симетрично групираните ноти, тяхното разположение, експресивната им стойност. Пред очите му се открояваше вече не чистата музика, а нейният графичен образ, нейната архитектура, нейната мисъл, позволяващи му да си я припомни. Този път той ясно различи една музикална фраза, която се възвиси за няколко мига над звучните вълни. Тя тутакси му причини необикновена наслада, каквато никога не бе изпитвал, преди да я чуе, и нищо друго не би могло да му достави — той го почувствува смътно — и се влюби в нея като в непозната жена.

Тя го поведе с бавен ритъм ту тук, ту там, после го увлече по-далеч към някакво благородно, непонятно, но ясно изразено щастие. И внезапно, възмогнала се до една точка, тъкмо когато се канеше да я продължи мислено, тя рязко свърна след мигновена пауза и с нов, по-бърз, по-ситен, безспирен, тъжен и нежен ритъм го понесе със себе си към непознати далнини. После изчезна. Той пожела страстно да я чуе трети път. И тя се появи наистина отново, но без да му заговори по-ясно, а и упоението даже не беше толкова дълбоко. Когато се прибра в къщи, Суан пожела да чуе пак тази музикална фраза. Чувствуваше се като мъж, зърнал бегло непозната минувачка, оставила в душата му представа за нов вид красота, обогатяваща собствената му чувственост, без да знае дали някога ще може да я види повторно и вече влюбен в нея, макар да не знае дори името й.

Суан тогава като че ли се подмлади чрез увлечението си по тази музикална фраза. Ограничил се в гонитбата на ежедневни наслаждения, той толкова отдавна се бе отказал да преследва някакъв идеал в живота си, че си мислеше, без да си го признава, че така ще продължи до смъртта си. Нещо повече, понеже мисълта му не се рееше вече във възвишени идеи, той беше престанал да вярва в тяхната реалност, макар и да не я отричаше напълно. Затова си бе изработил навика да намира убежище в незначителното, което му пречеше да се занимава с основното. Също както не се запитваше дали няма да постъпи по-правилно, ако не отиде в нечий салон, като знаеше в замяна със сигурност, че ако веднъж е приел поканата, непременно трябва да се отзове, а ако не отиде, трябва поне да остави визитната си картичка, така и в разговора си се стремеше да не изразява никога с жар съкровеното си мнение за нещата, но да дава подробности от материално естество, ценни сами за себе си и неизискващи негова лична преценка. Той беше необикновено прецизен, когато ставаше дума за кухненска рецепта, за дата на раждането или смъртта на някой художник, за наименованието на картините му. Понякога въпреки всичко се изпускаше да изкаже преценката си за някое произведение или схващанията си за живота, но тогава думите му звучаха иронично, като че ли не се присъединяваше напълно към съдържанието им. А ето че подобно на преболедувал човек, у когото внезапна смяна на пейзажа, на режима или понякога непредизвикана от нищо тайнствена органична еволюция причиняват такова рязко подобрение, че той почва да лелее отново загубената надежда да почне макар и късно съвсем нов живот, Суан долавяше в себе си, когато си спомнеше чутата музикална фраза или караше да му свирят разни сонати с надеждата да я открие в тях, присъствието на невидимата действителност, в която бе престанал да вярва; той отново копнееше по нея и се чувствуваше достатъчно силен да й посвети живота си, като че ли музиката бе оказала благотворно въздействие върху изсушената му душа и й бе възвърнала възможността да избира тепърва попрището си. Но тъй като не успя да узнае от кого бе чутата творба, не можа да си я набави и в края на краищата я забрави. През същата седмица срещна наистина няколко души, които бяха присъствували при изпълнението й, и ги запита, но повечето бяха дошли след изсвирването й или си бяха отишли преди края. Някои бяха останали през цялото време там, но бяха разговаряли в друг салон и най-сетне трети, макар и да бяха изслушали сонатата, я бяха чули толкова, колкото и другите. А домакините, те знаеха само, че това било нова творба, която музикантите им предложили да изсвирят. Самите музиканти бяха заминали на турне и Суан не можа да узнае нищо повече. Той имаше приятели музиканти, но макар и да си спомняше особеното неизразимо удоволствие, което му бе причинила музикалната фраза и да виждаше мислено очертанията й, беше неспособен да им я изпее. После престана да мисли за нея.

А ето че едва няколко минути откакто младият пианист започна да свири у госпожа Вердюрен, внезапно след една висока нота, която се задържа цели два такта, Суан усети, че приближава, изплъзвайки се изпод високия звук, опънат като завеса, за да скрие тайната на зачатието й, любимата му уханна, ефирна фраза, задушевна, клокочеща и ясно обособена. Тя беше така различна, нейното очарование беше така индивидуално и незаменимо с никое друго, че Суан изпита чувството, че среща в приятелски салон жената, от която се бе възхитил на улицата и изобщо не се бе надявал да срещне някога пак. После фразата се отдалечи, проправяйки си бързо път сред разклоненията на уханието си, озарявайки лицето на Суан с отблясъка на усмивката си. Но сега той можеше да попита за името на своята непозната (казаха му, че това било андантето от „Соната за пиано и цигулка“ от Вентьой), Той я държеше вече, можеше да я чуе в дома си всеки път, когато пожелаеше, и да се опита да разчете езика й, да разгадае тайната й.

Затова, когато пианистът завърши, Суан се приближи до него и му изказа живо признателността си, като с този свой жест много се хареса на госпожа Вердюрен.

— Какъв вълшебник, нали? — каза тя на Суан. — Колко проникновено разбира тази соната нашият малък обесник. Нали не очаквахте, че пианото може да постигне такава сила? Прилича на всеки друг инструмент, но не и на пиано, бога ми! Всеки път ми въздействува по същия начин: струва ми се, че чувам цял оркестър. Ефектът е по-хубав дори, отколкото ако беше оркестър, по-звучен.

Младият пианист се поклони усмихнат и отговори натъртено, като че ли казваше нещо особено остроумно:

— Вие сте прекалено снизходителна към мене.

И докато тя поръчваше на мъжа си: „Дай му оранжада, заслужи си я момчето!“, Суан разказа на Одет как се бе влюбил в тази кратка фраза. А когато госпожа Вердюрен попита отдалеч: „Е какво, струва ми се, че в момента ви казват приятни неща, Одет?“, Одет отвърна: „Да, много приятни!“ и Суан реши, че тя е пленително непринудена. Междувременно той пожела да се осведоми за Вентьой, за творчеството му, за епохата, когато е живял и композирал сонатата, като искаше да узнае преди всичко какво е означавала за него тази кратка фраза.

Обаче всички, които привидно се възхищаваха от този композитор (когато Суан заяви, че сонатата действително е много хубава, госпожа Вердюрен възкликна: „Естествено, че е хубава! Не бива да признавате, че не знаете сонатата на Вентьой, срамота е да не я знаете!“, а художникът добави: „Много голямо произведение, нали?“ Не е „скъпо“ и „широко известно“, вярно, но прави страшно силно впечатление върху „хората на изкуството“), като че ли никога не си бяха задавали тия въпроси, защото се оказаха неспособни да им отговорят.

Дори когато Суан направи няколко забележки относно любимата си фраза, госпожа Вердюрен отговори:

— Виж ти, колко забавно, не бях обърнала внимание. Трябва да ви призная, че не обичам да търся под вола теле и не се взирам в дреболиите. Тук не си губим времето да цепим косъма на две, това не е в духа на моя салон.

Доктор Котар, прехласнат от възхищение и желание да се поучи от нея, се любуваше на потока от готови изрази, с които тя свободно си играеше. Впрочем той и госпожа Котар с присъщото на някои простички хора благоразумие се въздържаха да изкажат мнението или възхищението си от музиката, която, както си признаваха взаимно, когато се приберяха в къщи, разбираха точно толкова, колкото и живописта на „господин Биш“. Тъй като широката публика е чувствителна към очарованието и красотата на природните форми само доколкото са застъпени в масово разпространените художествени образци, които тя бавно е усвоила, а първата стъпка на оригиналния творец е да отхвърли тия шаблони, господин и госпожа Котар, олицетворение в това отношение на широката публика, не намираха нито в сонатата на Вентьой, нито в портретите на художника онова, което съставяше за тях хармонията на музиката или красотата на живописта. Когато пианистът свиреше тази соната, те имаха чувството, че той извлича наслуки от пианото ноти, неподчинени на формите, с които бяха свикнали, също както им се струваше, че и художникът нанася наслуки боите върху платната си. Ако им се удадеше да разпознаят някаква форма в тях, те я намираха тежка и просташка (с други думи, лишена от изяществото на художествената школа, през която виждаха дори живите същества по улицата), лишена от правдивост, като че ли господин Биш не знаеше как е закръглено човешкото рамо или че жените нямат виолетови коси.

След като правоверните се разпръснаха, докторът почувствува, че е настъпил удобният момент и докато госпожа Вердюрен завършваше заключителното си слово за сонатата на Вентьой, подобно на начинаещ плувец, който се хвърля във водата, за да се научи да плува, но избира време, когато около него няма много хора, за да не стане за смях, той възкликна с внезапна решителност:

— С една дума, композитор di primo cartello^[6]!

Суан успя да научи само, че неотдавнашното появяване на сонатата на Вентьой бе направило силно впечатление сред напредничавите музикални среди, но тя е напълно непозната на широката публика.

— Познавам един човек, който се нарича Вентьой — каза Суан, имайки предвид учителя по пиано на бабините сестри.

— Дали не е той? — провикна се госпожа Вердюрен.

— О, не! Изключено! — засмя се Суан. — Ако бяхте го видели само за няколко минути, не бихте задали подобен въпрос.

— В такъв случай въпросът е решен, без да е бил поставен! — заяви докторът.

— Може би е негов роднина — поде Суан — и би било твърде жалко, но всъщност защо не, един гениален човек винаги може да бъде братовчед на стар бухал. Ако е така, признавам ви, че съм готов да си наложа всевъзможни мъчения и на първо място мъчението да общувам с бухала, което няма да е малко, стига само той да ме представи на автора на сонатата.

Художникът беше чул, че Вентьой в момента бил тежко болен и доктор Потен се опасявал за живота му.

— Как! — възкликна госпожа Вердюрен. — Нима има още хора, които се лекуват при Потен!

— Ах, госпожа Вердюрен — каза предвзето докторът, — вие забравяте, че говорите за мой колега, би трябвало дори да кажа за мой учител.

Според художника Вентьой бил застрашен от душевно разстройство. И той твърдеше, че това личало в известни пасажи на сонатата. Тази забележка се стори смислена на Суан и внесе смут в душата му; понеже едно чисто музикално произведение не се отличава с логична последователност, а именно нейното нарушение при говорене издава безумието, умопомрачението, доловено в сонатата, то му се виждаше също така необяснимо и загадъчно, както например лудостта на куче или кон, макар и действително да се срещат такива случаи.

— Ах, не ми говорете за вашите учители, моля ви се! Вие знаете десет пъти повече от него! — отговори госпожа Вердюрен на доктор Котар с авторитетния тон на личност, която не се бои да изкаже мнението си и е готова да го защитава смело срещу всички, които не са съгласни с нея. — Вие поне не убивате вашите болни!

— Но, госпожо, той е академик! — отвърна иронично докторът. — Защо болният да не предпочита да умре от ръката на някое светило на науката?… Много по-елегантно е да кажеш: „Лекува ме Потен.“

— По-елегантно ли? — възрази госпожа Вердюрен. — Откога и болестите станаха елегантни? Аз пък да не зная… Ах, вие наистина ме разсмивате! — извика тя внезапно, като скри лице в ръцете си. — А пък аз съм седнала да споря с вас, без да забележа, че ме пращате за зелен хайвер.

Колкото до господин Вердюрен, намирайки, че е много уморително да се смее за нищо и никакво, той само смукна по-силно лулата си, мислейки си тъжно, че му е вече невъзможно да догони жена си по пистата на любезността.

— Знаете ли, че вашият приятел много ни допадна — каза госпожа Вердюрен на Одет, когато тя се сбогуваше с нея. — Държи се просто, очарователно. Ако ни представяте все такива приятели, спокойно можете да ги водите у нас.

Господин Вердюрен забеляза, че Суан не е оценил достойнствата на лелята на пианиста.

— Смутен беше човекът! — защити го госпожа Вердюрен. — Да не би да искаш още от първия ден да влезе в тон като Котар, който е член на кръжока ни от няколко години? Първия път не се смята, то е колкото да установи допир. Решено, Одет, нали? Той ще ни намери утре в Шатле. Дали няма да е по-добре да отидете да го вземете?

— Не, той не иска.

— Е добре, както обичате, дано само не ни измени в последния момент!

За голяма изненада на госпожа Вердюрен Суан не „измени“ нито веднъж на компанията им. Намираше ги, където и да го извикаха, понякога в ресторантите из предградията, където ходеха още рядко, разбира се, защото времето не беше хубаво, и по-често в театъра, защото госпожа Вердюрен беше голяма любителка. И понеже един ден у тях тя каза пред него, че за премиерите или за галапредставленията би било много удобно, ако имат пропуск, и страшно много се измъчили, защото нямали пропуск в деня на погребението на Гамбета, Суан, който никога не говореше за блестящите си връзки, а само за невзрачните си познанства, защото му се струваше неделикатно да ги крие, а в предградието Сен-Жермен беше свикнал да поставя в тази категория и познатите си от официалните среди, отвърна:

— Обещавам ви да се погрижа за това. Ще получите навреме пропуска за новата постановка на „Данишеви“, утре ще обядвам с префекта в Елисейския дворец.

— Как така в Елисейския дворец! — извика гръмко докторът.

— Да, у господин Греви — отвърна Суан, леко смутен от въздействието на думите си.

А художникът подхвърли шеговито на доктора:

— Често ли изпадате в такова удивление?

Обикновено след като му обясняха, доктор Котар смотолевяше: „Добре, добре, всичко е наред!“ и не показваше вече нито следа от вълнение. Но този път последните думи на Суан, вместо да предизвикат обичайното уталожване, го удивиха до крайна степен: как можеше човек, с когото той вечеряше на една маса, незаемащ никакъв официален пост, не притежаващ каквото и да било отличие, да общува с държавния глава!

— Как така у господин Греви! Нима вие познавате господин Греви? — попита той Суан глупаво и недоверчиво, също както би реагирал портиерът, ако някой непознат пожелае да види председателя на Републиката. Отгатвайки само по тия думи „с кого има работа“, той би уверил горкия малоумен, че ей сега ще го приемат и би го отправил тихомълком към амбулаторията на затвора.

— Познавам го малко, имаме общи приятели (Суан не посмя да каже, че общият им приятел беше Уелският принц) — впрочем не е мъчно да бъдеш поканен у него и мога да ви уверя, че тия обеди съвсем не са интересни, освен това протичат много скромно. Рядко сме повече от осем души на масата — отвърна Суан, опитвайки се да смекчи блясъка на своята връзка с председателя на Републиката в очите на събеседника си.

Котар тутакси изтълкува буквално думите на Суан за стойността на поканите у господин Греви и реши, че те съвсем не са желани, тъй като всеки може да ги получи. От този миг престана да се чуди, че Суан като кой да е друг ходи в Елисейския дворец и дори го съжаля ваше малко, задето е принуден да участвува в тези обеди, така скучни, както самият той признаваше.

— А, добре, добре, всичко е наред — каза той с тон на митничар, който, мнителен до преди малко, ви дава заверката си след обясненията ви и ви пуска да минете, без да отваря куфарите ви.

— А, вярвам ви напълно, че тия обеди едва ли са забавни, иска се много мъжество от ваша страна, щом ходите на тях — заяви госпожа Вердюрен, в чиито очи председателят на Републиката изглеждаше особено опасно досадна персона, защото разполагаше със средства за съблазняване и принуда, които, приложени спрямо нейните верни приятели, биха могли да ги накарат да й изменят. — Казват, че бил глух като пън и ядял с пръсти.

— Е, да! В такъв случай едва ли ви е много приятно да ходите там — заключи докторът с отсенка на състрадание в гласа.

После си спомни броя на поканените, само осем, и попита живо, по-скоро от лингвистичен интерес, отколкото от празно любопитство:

— Интимни обеди?

Но все пак авторитетът, който имаше в неговите очи председателят на Републиката, взе връх в крайна сметка и над скромността на Суан, и над зложелателството на госпожа Вердюрен и на всяка вечеря Котар питаше с живо любопитство:

— Ще видим ли тази вечер господин Суан? Той познава лично господин Греви. Истински джентълмен.

Това обстоятелство му правеше толкова силно впечатление, че той дори предложи на Суан една покана за зъболекарската изложба.

— Можете да заведете и ваши приятели, но не допускат кучета. Нали разбирате, казвам ви го, защото имам приятели, които не знаеха и се чудеха какво да ги правят.

Господин Вердюрен от своя страна забеляза какво лошо впечатление направи върху жена му откритието, че Суан има влиятелни връзки, за които никога досега не беше говорил.

Ако компанията не беше организирала някакво забавление навън, Суан намираше всички в дома на Вердюрен, но той идваше винаги само след вечеря и почти никога не се съгласяваше да вечеря у тях въпреки настояванията на Одет.

— Бих могла да вечерям и сама с вас, ако ви е по-приятно — му казваше тя.

— Ами госпожа Вердюрен?

— О! Нищо по-лесно! Достатъчно е да кажа, че роклята ми не е била готова или че кабриолетът ми е дошъл по-късно. Винаги има начин да се нареди нещо.

— Много сте мила.

Но Суан си казваше, че ако даде на Одет да разбере (като се вижда с нея едва след вечеря), че има удоволствия, които предпочита пред удоволствието да бъде с нея, нейното увлечение по него няма да пресекне много скоро. От друга страна, той действително предпочиташе пред хубостта на Одет една млада работничка, сочна и свежа като роза, в която бе влюбен, и затова му беше по-приятно да прекара началото на вечерта с нея, тъй като бе сигурен, че ще може да види Одет после. По същите съображения никога не приемаше Одет да дойде да го вземе от къщи, за да отидат заедно у Вердюрен. Малката работничка го чакаше близо до дома му на един ъгъл, добре известен на кочияша му Реми, той спираше там, тя се качваше в колата и оставаше в обятията на Суан до момента, когато спираха пред Вердюрен. Когато влезеше у тях, докато госпожа Вердюрен показваше розите, които той й бе изпратил сутринта, заканвайки му се: „Ще ви се карам!“ и канейки го да седне до Одет, пианистът изсвирваше за тях двамата кратката фраза от Вентьой, станала нещо като химн на любовта им. Той започваше с продължителното тремоло на цигулката, което трае няколко такта и изпъква на преден план, за да се отдръпне после като че ли внезапно назад и както в картините на Питер де Хох, в които впечатлението за дълбочина се получава от тясната рамка на полуоткрехнатата врата, съвсем в далечината, оцветена различно, в меката светлина на попаднал косо лъч, се появяваше кратката фраза, игрива, пасторална, епизодична, вмъкната в другата мелодия, идваща като че ли от друг свят. Тя прелиташе на прости безсмъртни вълни, раздавайки тук-там даровете на своето изящество с неизменната си неизразима усмивка. Но Суан сякаш долавяше сега в нея известно разочарование. Тя сякаш знаеше колко суетно е щастието, чиито път сочеше. Във въздушната й прелест имаше нещо завършено, прилично на отчуждението, което идва след съжалението. Но това нямаше значение, за него тя важеше не сама по себе си, не с това, което можеше да представлява за музиканта, който не е знаел за съществуването му и за съществуването на Одет, композирайки я, както и за всички, които биха я чули през вековете, но като залог, като спомен за неговата любов, защото дори за Вердюренови, дори за младия пианист тя извикваше едновременно мисълта за Одет и за него, свързваше ги. До такава степен, че той се отказа от намерението си да накара някой изпълнител да му изсвири цялата соната, когато на Одет й хрумна да го разубеди: „Каква нужда имате от останалата част? — му каза тя. — Това е нашата фраза.“ И дори огорчен от мисълта, че докато тази фраза прелита край тях, така близка и същевременно така далечна, че докато им говори, не ги познава, той почти съжаляваше, че тя има свое собствено значение, своя вътрешна, безспорна красота, която им бе чужда, както сме едва ли не склонни да съжаляваме, когато се отнася до скъпоценности или писма на любима жена, че водата, която е образувала кристала, или думите на съответния език не са част от същината на тази мимолетна връзка, на тази любима жена.

Често се случваше Суан толкова да се забави е работничката, преди да отиде у Вердюренови, че веднага след изпълнението на кратката фраза той си даваше сметка, че е вече време Одет да се прибере в къщи. Той я изпращаше тогава до вратата на нейния дом, на улица Ла Перуз, зад Триумфалната арка. И може би именно за това, за да не отиде докрай с нея, той жертвуваше не така необходимото за него удоволствие да я види по-рано, да отиде заедно с нея у Вердюренови, на правото, което тя му бе дала негласно да си тръгне заедно с него, право, на което той държеше много повече, защото благодарение на него си въобразяваше, че след като се раздели с нея, никой вече не може да я види, да се изпречи между тях двамата, да я възпрепятствува да бъде още с него. И така, Одет се връщаше в колата на Суан. Една вечер, тъкмо когато бе слязла и се сбогуваше с него, тя откъсна бързо последната хризантема от малката градина пред къщата си и му я даде, преди той да си отиде. Суан я притискаше до устните си по целия път на връщане, а когато след няколко дни цветето увехна, той го прибра грижливо в писалищната си маса.

Но никога не влизаше в дома й. Беше ходил само два пъти следобед на гости да вземе участие в ритуала, равнозначен за нея на свещенодействие — следобедния й чай. Усамотените безлюдни къси улички (застроени почти от край до край с малки частни домове, чието еднообразие внезапно се нарушаваше от някоя бедна барачка, историческа отживелица, свидетелка от времето, когато тия квартали са се ползували още с лоша слава), задържалият се в градините и по дърветата сняг, неприветливият сезон, съседството с природата придаваха особена тайнственост на топлината и цветята, които го пресрещнаха още с влизането му.

Отляво във високия партер се намираше спалнята на Одет, която гледаше към малката успоредна улица зад къщата; права стълба между тъмни стени, по които висяха ориенталски тъкани, турски броеници и голям японски фенер, закачен на копринена панделка (светещ с газ, за да не лиши посетителите от последните удобства на цивилизацията), водеше в две гостни — голяма и малка. В тях се влизаше през тесен вестибюл; едната му стена беше покрита с позлатена градинска решетка, в чиято основа като в оранжерия бе поставен продълговат сандък с цъфнали едри хризантеми. Тези хризантеми бяха рядкост за епохата, макар че далеч още не се равняваха на видовете, които цветарите успяха да получат по-късно. Суан по начало се дразнеше от тази мода, датираща от предишната година, но този път полутъмното помещение, прорязано от розовите, оранжеви и бели лъчи на тези уханни ефимерни светила, запалени в сивия ден, му достави удоволствие.

Одет го прие по домашна роба от розова коприна с открита шия и голи ръце. Тя го настани до себе си в едно от многобройните уютни кътчета в нишите на приемната си, скрити зад огромни палми в китайски саксии или зад паравани, отрупани със снимки, панделки и ветрила. И му каза:

— Не ви е удобно така, почакайте, сега ще ви подредя.

И със смях, който изразяваше доволство от собствената й изобретателност, напъха зад главата и под краката на Суан възглавнички от японска коприна, мачкайки ги небрежно, като че ли никак не държеше на тези скъпи предмети и нехаеше за стойността им. Но когато прислужникът влезе на няколко пъти, за да донесе многочислените лампи, почти всички затворени в китайски вази, поставени самотни или две по две върху различни мебели като върху олтари, които запалваха в почти нощния здрач на късния зимен следобед втори залез, по-продължителен, по-розов и по-човешки (потапяйки може би в мечти някой влюбен, привлечен от тайнственото присъствие, издавано и същевременно скривано от осветените прозорци), тя внимателно наблюдаваше с крайчеца на окото си дали слугата е достатъчно внимателен и дали ги нарежда правилно на определените им места. Беше убедена, че ако сложи макар само една лампа не където трябва, общото впечатление от приемната й ще бъде развалено и портретът й, поставен върху полегат триножник, облечен в плюш, няма да бъде добре осветен. Затова следеше неспокойно всеки жест на недодялания прислужник и му направи остра забележка, когато той мина много близо до две жардиниери с цветя — тя ги почистваше обикновено сама, понеже нямаше доверие в него и дори се приближи да види да не би да е откършил някой цвят. Намираше забавни всички свои дреболии, както и орхидеите, които ведно с хризантемите бяха нейните любими цветя, защото притежаваха рядкото качество да не приличат на живи цветя, а на дрънкулки от сатинирана коприна.

— Тази тук е сякаш изрязана от подплатата на мантото ми — каза тя на Суан, сочейки му една орхидея, и в гласа й прозвуча едва ли не уважение към това „луксозно“ цвете, нейна елегантна, непредвидена сестра, дарена й от природата, толкова далеч от нея по стълбицата на живите същества и все пак толкова изтънчена! По-достойна от много жени да краси гостната й.

Показвайки му последователно ту химерите с огнени езици, изрисувани по вазите или избродирани върху параваните, ту венчетата на букет орхидеи или камилата от сребро и емайл с инкрустирани рубини вместо очи, поставена върху камината редом с една жаба от адски камък, Одет се преструваше, че се страхува от лошотията на чудовищата или че се надсмива над комичния им вид, че се черви от неприличните форми на цветята или че изпитва неудържимо желание да целуне камилата и жабата, наричайки ги гальовно „милинките ми“. И тези преструвки бяха в странно противоречие с искреното й благоговение например пред Богородицата от Лаге, която някога, когато Одет живеела в Ница, я излекувала от смъртоносна болест. Затова тя винаги носеше със себе си златен медальон с нейния образ, приписвайки му чудотворна сила. Одет направи чай „специално“ за Суан, попита го: „Лимон или каймак?“ и на отговора му: „Каймак“, възкликна със смях: „Цял облак!“ И понеже той хареса чая й, заяви: „Виждате ли, аз зная какво обичате!“

Този чай действително се стори на Суан, както и на нея самата истинска скъпоценност, защото любовта има такава нужда да си търси оправдание и гаранция за трайност в удоволствията, които изобщо не биха представлявали удоволствия без нея и свършват ведно с нея, че когато се раздели с Одет в седем часа, за да се прибере в къщи и да се преоблече, по целия път на връщане в колата си, не можейки да сдържи радостта си от този следобед, той си повтаряше: „Колко приятно би било да си имаш такава приятелка, у която да можеш да намериш това рядко удоволствие: хубав чай.“ Само след един час той получи кратко писъмце от Одет и веднага разпозна едрия й почерк с претенция за британска суровост, която привидно дисциплинираше разкривените букви: всяко по-безпристрастно око би отгатнало може би под този почерк объркана мисъл, недостатъчно образование и липса на искреност и воля. Суан бе забравил у Одет кутията си за пури. „Как не забравихте и сърцето си, нямаше да можете да си го вземете обратно!“

Второто му посещение у нея имаше безспорно по-голямо значение. Когато отиваше в дома й този ден, както всеки път, когато му предстоеше да я види, той си я представяше предварително. Мисълта, че за да хареса лицето й, беше принуден да си представи само розовите свежи скули, а не целите й бузи, които често изглеждаха жълти, повехнали и обсипани понякога с малки червени пъпчици, го натъжаваше като доказателство, че идеалът остава непостижим и че земното щастие е посредствено. Той й бе донесъл гравюрата, която тя бе изказала желание да види. Одет бе малко неразположена. Прие го по пеньоар от лилав крепдешин, който се загръщаше на гърдите й с богата бродерия. Изправена до него, с разпуснати коси, подгънала грациозно крак, за да може по-лесно да се наведе над гравюрата, която разглеждаше, склонила глава с големите си, така уморени и мрачни очи, когато не бе оживена, тя порази Суан с приликата си със Сейфора, дъщерята на Йофор, чиято фигура се вижда на една от фреските в Сикстинската капела. Суан се отличаваше със слабостта да търси в картините на майсторите на живописта не само общи прилики със заобикалящата го действителност, но и това, което като че ли най-малко се поддава на обобщение — индивидуалните черти на познати лица. Така например в един бюст на дожа Лоредан от Антонио Рицо той откриваше изпъкналите скули, полегатите вежди, изобщо крещяща прилика с кочияша си Реми. Под четката на Гирландайо — носа на господин дьо Паланси, а в един портрет на Тинторето — тлъстите бузи с наболи по тях ниски бакенбарди, гърбавия нос, проницателния поглед и възпалените клепачи на доктор дьо Булбон. Дали защото открай време имаше угризения, че бе свел живота си до светски връзки и разговори, но той си въобразяваше, че ще заслужи снизхождението на големите майстори, щом самите те са гледали с наслаждение и са вмъкнали в произведенията си привличащите него самия типични човешки лица, като им придават такава изключителна правдивост и жизненост, такова съвременно звучене. Или пък до такава степен се беше сраснал с лекомислието на светските хора, че изпитваше нужда да намери в класическите произведения предварителния подмладяващ ги намек за лица, живеещи днес? А може би бе останал достатъчно артистичен дълбоко в себе си и с удоволствие установяваше, че тия индивидуални черти придобиват по-общо значение, когато ги открие откъснати и изолирани от историческата епоха в приликата на стар портрет със съвременен оригинал, който няма нищо общо с първоначалния модел. Както и да е, може би именно защото пълнотата на усещанията, която той изпитваше от известно време — макар да бе дошла у него ведно с любовта към музиката, — бе обогатила и вкуса му към живописта, той изпита по-дълбоко удоволствие, на което бе съдено да упражни продължително въздействие върху живота му, когато установи в онзи паметен ден прилика между Одет и Сейфора на Сандро ди Мариано, когото по-често наричат с простонародния му прякор Ботичели (откакто това име извиква не истинското творчество на този художник, а баналната и погрешна представа за него, която си е пробила път). Той не преценяваше вече лицето на Одет в зависимост от това дали кожата й е хубава или лоша или заради чисто плътската мекота, която би почувствувал, докосвайки я с устни — ако изобщо някога се осмелеше да я целуне, — но като съчетание от тънки и красиви линии, които погледът му изучаваше, следвайки кривата на тяхната извивка, свързвайки движението на тила с пищно пръснатите коси, с дъгата на веждите — както би ги съзерцавал в неин портрет, и нейният тип му ставаше по-ясен и разбираем.

Той я гледаше. В лицето и тялото й оживяваше един фрагмент от фреската и от този момент винаги се стремеше да го открие у нея било когато беше край живия модел, било когато само си мислеше за нея. И макар че флорентинският шедьовър му стана скъп може би именно защото го виждаше възпроизведен в Одет, тази прилика все пак подчертаваше нейната хубост, повишаваше качествата й. Суан се укоряваше, че не е оценил достатъчно това същество, което би се сторило пленително на великия Сандро, и бе щастлив, че удоволствието, което изпитва, като вижда Одет, намира оправдание в естетическата му култура. Той си казваше, че свързвайки Одет със своите мечти за щастие, всъщност не се примиряваше — както бе смятал досега — с нейната посредствена и несъвършена красота, но че тя отговаряше на неговия най-тънък художествен усет. Забравяше, че независимо от това Одет не беше напълно по вкуса му, защото вкусът му в това отношение винаги беше противоположен на естетическите му влечения. Думите „флорентинска творба“ оказаха неоценима услуга на Суан. Като своеобразна титла те му позволиха да въведе образа на Одет в света на мечтите си, където тя не бе имала достъп досега, като при това й придаде известно благородство. И докато чисто плътското зрително впечатление от тази жена, подновявайки непрестанно съмненията му за лицето, тялото, за целия й външен чар, охлаждаше любовта му, обосновал я веднъж върху нормите на общопризнатата естетика, той се освободи от всяко съмнение и любовта му се утвърди. Освен това целувката и притежанието, които изглеждаха така посредствени и естествени, ако ги бе получил от жена с увехнала плът, му се струваха сега свръхестествени и жадувани, понеже увенчаваха възхищението му от една музейна творба.

И когато започваше да съжалява, че от толкова месеца не прави нищо друго, а само се среща с Одет, той си казваше, че е напълно разумно да посвети голяма част от времето си на един безценен шедьовър, излят по изключение от различна, особено сладостна материя, извънредно рядък екземпляр, на който той се любува ту смирено, платонически и безкористно като човек на изкуството, ту гордо, егоистично и страстно като колекционер.

Той постави върху писмената си маса вместо снимката на Одет една репродукция на дъщерята на Йофор. Възхищаваше се от големите очи, нежното лице, несъвършената по всяка вероятност кожа, дивните къдрици, падащи край морните страни, и пренасяйки чертите, които досега бе намирал хубави от естетическо гледище, към представата за живата жена, ги преобразяваше във физически качества и се поздравяваше, че ги е намерил събрани в едно същество, което би могло да бъде негово. Смътната симпатия, която събужда у нас всеки шедьовър, се превръщаше сега за него, след като познаваше модела от плът и кръв на дъщерята на Йофор, в желание, каквото тялото на Одет не събуждаше у него в самото начало. След като се любуваше дълго на творбата на Ботичели, той си спомняше своя жив Ботичели, който му се струваше още по-хубав, и притискайки до гърдите си репродукцията на Сейфора, си въобразяваше, че прегръща Одет.

А между това Суан се мъчеше да предотврати не само охлаждането на Одет, но и собственото си насищане. Чувствувайки, че откакто Одет може свободно да го вижда, тя няма вече какво особено да му каже, той се опасяваше да не би това незначително, еднообразно и като че ли веднъж завинаги установено държане, каквото беше сега нейното, когато бяха заедно, да убие у него романтичната надежда, че един ден тя ще му разкрие любовта си, надежда, която всъщност единствена бе предизвикала в началото и поддържаше понастоящем собственото му увлечение. И за да разнообрази премного монотонния облик на Одет, защото се боеше, че ще му омръзне, той й написваше внезапно писмо, пълно с престорено разочарование и недоволство, и й го изпращаше преди вечеря. Знаеше, че тя ще се изплаши, ще му отговори и се надяваше, че когато сърцето й се свие тревожно от страх да не го загуби, от него ще избликнат думи, каквито още никога не му бе казвала. И действително, именно чрез тази стратегия той бе успял да изтръгне от нея най-нежните писма, които тя изобщо му бе писала, едно от които, изпратено му от „Мезон Доре“ (в деня на празненството Париж-Мюрси, организирано в помощ на пострадалите от наводнението в Мюрси), започваше със следните думи: „Мили, ръката ми трепери толкова силно, че едва ти пиша.“ Той го бе запазил в същото чекмедже, където бе прибрал изсъхналата хризантема. Или пък, ако не бе имала време да му пише, когато той пристигаше у Вердюренови, Одет изтичваше живо към него и му казваше: „Трябва да ви говоря.“ И той жадно четеше по лицето и в думите й чувствата, които досега бе скривала от него.

Още преди да влезе у Вердюрен, едва забелязал големите осветени от лампите прозорци — никога не затваряха капаците, — той се умиляваше при мисълта за пленителното създание, което го чакаше там, разцъфнало под златистата светлина. Понякога сенките на гостите се открояваха като черни силуети между прозорците и лампите, подобни на гравюрите, които украсяват само някои стенички на прозрачните абажури, докато върху другите няма нищо. Той се опитваше да разпознае силуета на Одет. После, щом влезеше, в очите му светваше такава радост — без сам да я съзнава, — че господин Вердюрен споделяше с художника: „Здравата е хлътнал!“ Присъствието на Одет прибавяше към този салон нещо, което липсваше на всички други посещавани от него салони — особен вид сетивност, нервна мрежа с разклонения във всички стаи, осигуряваща постоянен приток от възбуждение в сърцето му.

Така от само себе си този обществен организъм — малкият кръжок — със самото си функциониране определяше ежедневни срещи на Суан с Одет и му даваше възможност да се преструва, че му е безразлично дали ще я види, или дори че не желае вече да я вижда, без да излага любовта си на голяма опасност, защото, каквото и да й бе писал през деня, непременно щеше да я види вечерта и да я изпрати до дома й.

Веднъж даже перспективата за това неизбежно връщане заедно с нея му беше така досадна, че той заведе малката работничка чак до Булонската гора, за да отдалечи отиването си у Вердюренови, и пристигна там толкова късно, че Одет, предполагайки, че той няма да дойде вече, си беше отишла. Като видя, че Одет я няма в салона, Суан почувствува как сърцето му замира. Той се уплаши, че ще бъде лишен от едно удоволствие, чиято сила измерваше за първи път, понеже досега винаги бе сигурен, че ще го получи, когато пожелае, а това обстоятелство всякога намалява стойността на всички удоволствия, понеже не ни дава възможност да я почувствуваме.

— Видя ли какво лице направи Суан, когато забеляза, че тя си е отишла? — каза господин Вердюрен на жена си. — Струва ми се, че е влюбен до гуша.

— Какво лице направи? — попита поривисто доктор Котар, който бе отишъл да види за малко един свой болен и току-що се бе върнал да прибере жена си, затова не знаеше за кого става дума.

— Нима не срещнахте пред вратата Суан с неузнаваемо лице?

— Не, но нима той вече си отиде?

— О, мярна се само за миг. Имахме възможност да видим един много развълнуван, много нервен Суан. Нали разбирате защо: Одет си бе отишла.

— Искате да кажете, че тя е отишла докрай с него? Че той е изпитал върховното блаженство? — запита докторът, изпробвайки предпазливо смисъла на тези готови изрази.

— О, не! Не искам да кажа нищо, такова! Но между нас казано, мисля, че тя греши и се държи като последна глупачка, каквато впрочем си е.

— Хайде де! — подметна господин Вердюрен. — Откъде знаеш, че помежду им няма нищо? Не сме им светили, нали?

— Тя не би скрила нищо от мене — отвърна гордо госпожа Вердюрен. — Казвам ви, че ми доверява всичките си дребни флиртове! И понеже в момента няма никого, аз й казвам, че би трябвало да спи с него. Тя обаче твърди, че не можела, че имала голяма слабост към него, но той се държал плахо, а това я смущавало, пък и не го обичала по такъв начин. Той бил съвършено същество, страхувала се да не загрози хубавото чувство, което изпитвала към него, и тям подобни. А всъщност Суан е тъкмо каквото й трябва.

— Ще ми позволиш да не се съглася с тебе — каза господин Вердюрен. — Този господин ми харесва, но не съвсем. Намирам, че позира.

Госпожа Вердюрен застина неподвижно, вкамени се, сякаш се бе превърнала в статуя, преструвайки се, че изобщо не е чула думата „позира“, която можеше да остави впечатлението, че някой може да си позволи да позира с тях — следователно да бъде нещо повече от тях.

— Е, в края на краищата, ако помежду им няма нищо, не вярвам да е, защото този господин я смята за добродетелна — добави насмешливо господин Вердюрен. — Всъщност кой знае, той като че ли я смята умна, не знам дали чу какво й разправяше онази вечер за сонатата на Вентьой. Аз обичам от все сърце Одет, но трябва да си последен наивник, за да седнеш да развиваш пред нея естетически теории.

— Хайде, хайде, не одумвайте Одет — каза госпожа Вердюрен, глезейки се като дете. — Тя е прелестна.

— Това не й пречи да бъде прелестна. Ние не казваме нищо лошо за нея, казваме само, че не е изключителен ум, нито изключителна добродетел. Всъщност — добави той, обръщайки се към художника — нима държите особено да е добродетелна? Тогава едва ли щеше да бъде толкова прелестна, не намирате ли?

На площадката на стълбището домакинът настигна Суан. Той не го бе видял при пристигането му, а бе натоварен от Одет да му предаде, ако дойде — само че оттогава бе минал вече цял час, — че вероятно ще отиде да изпие един шоколад у Прево. Суан веднага пое към Прево. Колата му обаче трябваше да спира на всяка стъпка заради други коли или заради пресичащи пешеходци и Суан с удоволствие би прегазил тези омразни препятствия, ако съставянето на протокол от полицая нямаше да го забави още повече, отколкото преминаването на пешеходеца. Той броеше минутите по пътя, прибавяше по няколко секунди към всяка, за да бъде сигурен, че не ги съкращава, и за да не увеличи умишлено изгледите си да завари Одет още там, като пристигне навреме. В даден момент, като болен от треска, който е задрямал за малко и си дава сметка колко безсмислени са бленуванията, на които се е отдал, Суан внезапно осъзна, сякаш пробуден от сън, колко странни мисли се въртят в главата му, откакто у Вердюренови му казаха, че Одет си беше вече тръгнала, и каква непозната досега болка изпитва. Как? Нима цялото това вълнение е само защото ще види Одет едва утре? Та нали именно това бе желал самият той преди един час, отивайки у госпожа Вердюрен? Той бе принуден да признае, че не беше вече същият в същата тази кола, която го отвеждаше у Прево, че в нея седеше ново същество, плътно прилепнало, слято с него, че не би могъл може би да се отърве от този свой двойник и ще бъде принуден да се съобразява с него като с господар или като с тежка болест. Но въпреки това, откакто чувствуваше, че едно ново „аз“ се беше присъединило към предишното му „аз“, животът му се струваше по-интересен. Той почти не си мислеше, че тази възможна среща у Прево (в очакване на която всички предишни мигове бяха така опустошени и заличени, че той не намираше нито една представа, нито един спомен, на който да спре мисълта си) по всяка вероятност ще бъде като всички досегашни, доста безлична, дори да се видеха. Както всяка вечер, щом останеше с Одет, след бегъл поглед върху променливото й лице, извърнат тутакси, за да не би тя да прочете в него желанието му и да разбере, че не му е безразлична, той щеше да престане да мисли за нея, зает изцяло с измисляне на предлози да не се разделят веднага и да се увери, без да даде вид, че държи на това, че ще я срещне отново на другия ден у Вердюренови: тоест да продължи и да отсрочи с още един ден разочарованието и мъчението, което му носеше безплодното присъствие на тази жена, с която беше установил известна близост, но все още не смееше да я вземе в прегръдките си.

Нямаше я у Прево. Суан реши да я потърси във всички ресторанти по големите булеварди. За да спечели време, докато самият той проверяваше в едни, прати кочияша си Реми (дожа Лоредано на Рицо) да обиколи другите, а после отиде да го чака на уговореното място. Колата не се връщаше и Суан си представи едновременно и двете възможности — как Реми ще му каже: „Дамата я нямаше в нито един ресторант“ или: „Дамата е еди-къде си!“ И виждаше завършека на тази вечер, един и същ, но в два варианта: да срещне Одет и да се освободи от тревогата си или да се примири с невъзможността да я намери тази вечер и да се прибере в къщи, без да я е видял.

Кочияшът се върна, но когато колата спря пред Суан, вместо да го попита: „Намерихте ли дамата?“, Суан каза: „Подсетете ме утре да поръчам дърва, струва ми се, че са на привършване.“ Може би той си казваше, че ако Реми беше намерил Одет в някое заведение, тъжният завършек на вечерта беше избягнат и започваше щастливият — в такъв случай нямаше защо да бърза да улови щастието, което бе в кърпа вързано и нямаше да му се изплъзне. Това негово държане произтичаше донякъде от вродената му леност. Душата на Суан не притежаваше достатъчно гъвкавост. Тя приличаше на телата на някои хора, които в момента, когато се налага да избягнат удар, да отдалечат пламъка от дрехата си, да извършат, с една дума, бързо движение, изчакват една секунда в предишното положение, което сякаш им служи за опорна точка или им дава начален тласък. Сигурно, ако кочияшът го прекъснеше и му кажеше: „Дамата е еди-къде си“, Суан би отговорил: „Ах, вярно, нали ви бях поръчал да проверите, не очаквах, че ще я намерите!“ и пак щеше да му заговори за дървата, за да скрие вълнението си и да си даде време да обърне гръб на тревогата и да се отдаде на щастието.

Но кочияшът се върна да му каже, че не я е намерил никъде и като стар слуга си позволи да изкаже личното си мнение:

— Мисля, че господарят ще направи най-добре, ако се прибере в къщи.

Но безразличието, което Суан така лесно показваше, докато Реми не можеше с нищо да промени отговора си, изчезна, щом той се опита да го убеди, че е безнадеждно да я намерят.

— В никакъв случай! — възкликна Суан. — Трябва на всяка цена да я намерим! Извънредно важно е. Ще й бъде много неприятно и ще се разсърди, ако не ме види.

— Не виждам как тази дама би могла да се засегне — отвърна Реми, — щом си е тръгнала, без да ви дочака, и щом е казала, че отива у Прево, пък я няма там.

Между другото бяха почнали да затварят заведенията. Под дърветата край булевардите редките минувачи бродеха, едва различими в тайнствения мрак. Понякога сянката на жена, която се приближаваше до него и му пошепваше нещо, канейки го да я придружи до дома й, го караше да изтръпне. Той докосваше тревожно тия тъмни силуети, сякаш търсеше Евридика между призраците на умрелите в царството на мрака.

От всички поводи за възникване на любов, от всички фактори за избухването на тази прокълната болест най-опасно е подобно бурно вълнение и ние сме загубени, попаднем ли веднъж в неговия водовъртеж. Тогава жребият е хвърлен, неизбежно ще се влюбим в съществото, което ни увлича в дадения момент. Не е необходимо да ни се е харесвало преди това повече или наравно с другите. Необходимо е само едно — увлечението ни по него да стане изключително силно. А това условие се осъществява, ако — в момент, когато ни липсва — вместо обичайното предвиждано удоволствие от това същество у нас внезапно възникне тревожната потребност, абсурдната потребност, която законите на този свят не могат да утолят и мъчно могат да излекуват — безразсъдната и мъчителна жажда за притежание.

Суан накара кочияша си да го заведе в последните отворени ресторанти. Това беше единствената щастлива възможност, за която можеше да мисли с относително спокойствие. Не се опитваше вече да скрие възбуждението си, нито колко много държи на тази среща. Обеща в случай на успех възнаграждение на кочияша си, като че ли, внушавайки и на него желание да я намерят, приобщавайки го към собственото си желание, можеше да направи така, че Одет, дори ако вече се беше прибрала и си бе легнала, да се окаже в някой ресторант по големите булеварди. Той стигна чак до „Мезон Доре“, влезе два пъти у Тортони, без естествено да я намери, и тъкмо когато излизаше от „Кафе Англе“, където се бе отбил повторно, и се отправяше замаян с широки крачки към колата, която го чакаше на ъгъла на булевард Де-з-Италиен, се сблъска с някого, който идваше отсреща — Одет. Тя му обясни, че понеже не намерила място у Прево, отишла да хапне нещо в „Мезон Доре“. Седнала била в една ниша, затова не бе я забелязал, а сега отивала да потърси колата си.

Тя толкова малко очакваше да го види, че в първия миг трепна уплашена. А той бе обиколил цял Париж не защото му се струваше възможно да я намери, а защото му бе невъзможно да се откаже да я търси. И неговата радост сега му изглеждаше още по-осезаема именно защото цялата вечер му се бе струвала неосъществима. Тя му идваше изцяло отвън, той не бе почерпил нейната истинност в дълбините на душата си, тя избликваше от само себе си, искреше така лъчезарно, че прогонваше като лош сън самотата, от която толкова се бе плашил, и без сам да съзнава, създаваше почва за бляновете му за щастие. Така някой пътник, пристигащ в хубаво време на брега на Средиземно море, няма вече ясна представа за страните, които наскоро е напуснал, и се поддава несъзнателно на вълшебството на сияйните лазурни вълни.

Суан се качи заедно с нея в нейната кола и поръча на кочияша си да кара след тях.

Одет държеше в ръка букет от орхидеи и Суан забеляза под дантеления шал, че бе затъкнала една орхидея и на малката си шапка от лебедови пера. Под наметката й се виждаше пищно надиплена черна кадифена рокля, чиято пола, отворена и приповдигната под ъгъл отпред, разкриваше един триъгълник от бялата й фуста от твърда коприна. Жабо от същата материя прикриваше част от дълбоко изрязаното деколте на роклята, където бяха забодени още няколко орхидеи. Одет едва се бе съвзела от уплахата, която й причини срещата със Суан, а ето че конят на колата й се спъна в нещо и отскочи рязко встрани. Двамата залитнаха. Одет изписка и се разтрепера цялата, без да може да си поеме дъх.

— Няма нищо — й каза той. — Не се плашете.

Беше я хванал през раменете и я притискаше до себе си, за да я крепи. После добави:

— Не ми говорете, главно отговаряйте ми със знаци, за да не се задъхате още повече. Няма да ви е неприятно, нали, ако поправя цветята на роклята ви, разкривили са се от тласъка. Опасявам се, че ще ги загубите, затова бих искал да ги затъкна по-здраво.

А тя, несвикнала мъжете да се държат така внимателно с нея, му отвърна усмихнато:

— Не, никак не ми досаждате.

Но Суан, смутен донякъде от отговора й, смутен също от престорената искреност на този предлог или може би въобразил си вече, че не е била престорена, възкликна:

— Не, не, само не говорете! Пак ще се задъхате, отговаряйте ми с жестове, аз ще ви разбера. Искрено ли казвате, че не ви досаждам? Виждате ли, тук има малко да, струва ми се, че по вас е попадал прашец от тичинките. Позволявате ли ми да го махна с ръка? Нали не ви притискам, нали не съм груб? Може би ви гъделичкам малко? То е, защото се мъча да не докосна кадифето, за да не го измачкам. Наистина трябваше да прикрепя по-здраво орхидеите, иначе щяха да паднат. Точно така, като ги изправих… Кажете наистина, не съм ли ви неприятен? А ако ги помириша, за да се убедя, че действително нямат аромат, пак ли няма да ви бъде неприятно? Никога не съм вдъхвал аромата на орхидеи. Мога ли? Кажете ми най-искрено.

Тя повдигна, усмихвайки се, рамене, като че ли искаше да каже: „Вие сте луд, нали виждате прекрасно, че ми е приятно!“

Той погали с другата ръка страната на Одет. Тя го погледна втренчено със сластния и тежък поглед на жените на флорентинския майстор, с които, както бе решил Суан, си приличаше. Натежали изпод сведените й клепачи, продълговати и тесни както у жените на Ботичели, очите й сякаш щяха да се отронят като две огромни сълзи. Склонила бе шия, подобно на всички флорентинки от неговите картини с езически или християнски сюжети. И заемайки тази поза, навярно обичайна, която й се струваше подходяща за подобни моменти и затова внимаваше да не пропусне да я заеме, Одет като че ли се мъчеше с всички сили да отдалечи лицето си, неудържимо привлечено от Суан. И преди да го отпусне, като че против волята си върху устните му, Суан го задържа за миг в ръцете си на известно разстояние, за да събере мислите си, да разпознае така дълго лелеяния блян и да присъствува на неговото сбъдване, както викаме някой близък да се порадва на успеха на детето ни, което той обича. Може би Суан искаше също да погледа още малко непритежаваната, нецелунатата още Одет, каквато я виждаше за последен път, както, преди да напуснем завинаги някоя местност, се любуваме жадно на гледката, като че ли искаме да я отнесем със себе си.

Но той беше така плах с нея, че макар и да стигна още същата вечер до пълното й притежание, след като бе започнал с подреждането на орхидеите й, че през следните дни използуваше пак същия предлог, било защото се опасяваше да не я засегне, било за да не изглежда, че първия път я е излъгал, било защото му липсваше смелост да я пожелае направо. Ако тя бе затъкнала цветя в корсажа си, той й казваше: „Колко жалко, тази вечер орхидеите са много добре закрепени, не са клюмнали настрана, както онази вечер. Все пак струва ми се, че тази тук не е съвсем изправена. Мога ли да ги помириша, за да видя да не би да ухаят повече от другите?“ Или, ако тя изобщо нямаше орхидеи, той възкликваше: „Ах, вие сте без орхидеи тази вечер? Ами какво ще оправям?“ Така че известно време той следваше ритуала, установен първата вечер, когато най-напред едва-едва бе докоснал с пръсти и устни гръдта на Одет. Той започваше всеки път ласките си по същия начин. И много по-късно, когато затъкването или по-скоро символичното затъкване на орхидеите отдавна бе изоставено, метафората „да оправим орхидеята“ се превърна в обикновено нарицателно, с което и двамата обозначаваха, без да мислят за първоначалното значение, физическото притежание (при което всъщност човек не притежава нищо), и остана между тях, за да им припомня забравения ритуал. И може би този особен начин да назовават физическата си връзка не изразяваше съвсем същото нещо, както всички синонимни изрази. Колкото и един мъж да е преситен от жените, колкото и да е склонен да счита притежанието на най-различни жени едно и също и предварително познато, то се превръща в ново удоволствие, когато жената е мъчнодостъпна, или поне той я счита за такава, и е принуден да стигне до целта си чрез някоя непредвидена случка във взаимните си отношения с нея, както първия път с орхидеите, когато Суан ги беше забол по-здраво. Тая вечер той се надяваше тръпнещ (казвайки си, че ако успее да заблуди Одет, тя няма да се досети), че притежанието ще се роди от чашката на тия широки, лилави венчета. И удоволствието, което вече изпитваше, а Одет търпеше може би само защото не го бе разпознала, му се струваше именно поради това — както навярно се е струвало на първия мъж, вкусил го сред цветята на земния рай — съвсем ново, несъществувало досега, негово собствено творение, с нищо несравнимо и от никого неизпитано, както личеше впрочем и от съвсем странното име, което му бе дал.

Сега вече всяка вечер, след като я придружеше до дома й, той трябваше да влезе и често тя го изпращаше по пеньоар чак до колата му, целувайки го пред кочияша.

— Пет пари не давам! Никой друг няма значение за мене!

Вечерите, когато Суан не отиваше у Вердюренови (това се случваше понякога, откакто можеше да я вижда не само у тях), тя го караше да се отбие при нея, преди да се прибере, колкото и да е късно. Беше пролет, ведра, мразовита пролет. Излизайки от някой прием, той се качваше в своята открита кола, мяташе одеялото върху краката си, заявяваше на приятелите, тръгващи заедно с него и предлагащи му да се приберат заедно, че му е невъзможно, защото отива в друга посока, и кочияшът подкарваше в силен тръс, знаейки къде отиват. Приятелите му не получаваха никога вече от него писма с молба да го запознаят с някоя жена. Той не обръщаше внимание на нито една и се въздържаше да ходи на места, където би могъл да ги срещне. В ресторантите или извън града държането му беше точно противоположно на онова, по което до вчера още биха го разпознали и само доскоро изглеждаше, че ще му бъде присъщо цял живот. До такава степен силната страст променя временно обичайния ни характер и заличава постоянните външни белези, чрез които той се е проявявал досега! В замяна нещо друго беше станало сега неизменно в държането на Суан: където и да отидеше вечер, не пропускаше да се отбие на връщане у Одет. Разстоянието, което го делеше от нея, беше траектория, която той неизбежно изминаваше, стръмен и неудържим наклон, по който съдбоносно се плъзгаше. Искрено казано, останал понякога до късно в някой салон, той би предпочел да се прибере направо у дома си, без да бие този дълъг път, и да я види на другия ден. Но самият факт, че си налага неудобството да отиде при нея в такъв необичаен час, да отгатва, че приятелите, с които се сбогува, споделят помежду си: „Суан е роб на чувството си. Любовницата му го принуждава да ходи при нея по никое време!“, го караше да почувствува осезаемо, че води живот на мъж със сериозна любовна връзка и му беше страшно приятно да жертвува спокойствието и интелектуалните си интереси на своя любовен блян. Освен това, без сам да си дава сметка, увереността, че тя го чака, че не е другаде с други, че той няма да се прибере в къщи, без да я е видял, уталожваше забравената вече, но винаги готова да се разбуди наново тревога от онази вечер, когато не беше заварил Одет у Вердюренови, а последвалата я душевна ведрина беше така сладка, че можеше да се нарече щастие. Може би именно поради тази тревога Одет бе придобила такова значение за него. Обикновено човешките същества извън нас ни са така безразлични, че вложим ли в някое от тях подобна възможност да ни причини страдание ли радост, то почва да ни се струва дошло от друга вселена, ние го обграждаме с поезия, животът ни заприличва на вълнуваща орбита, по която то се приближава или отдалечава от нас. Суан се питаше с душевен смут какво ще представлява Одет за него през следващите години. Понякога, наблюдавайки от откритата си кола в тия ясни студени нощи сребристата луна, която заливаше със светлината си безлюдните улици той виждаше мислено лицето на любимата, също така сияйно и леко заруменяло като луната, лицето, което бе изплувало един ден в съзнанието му и бе озарило с тайнствените си отблясъци целия свят, така дивно преобразен! Ако пристигнеше у нея след часа, когато тя отпращаше слугите да си легнат, преди да позвъни на вратата на малката градина, Суан отиваше най-напред в уличката, към която гледаше прозорецът на спалнята й, единствен осветен измежду еднаквите тъмни прозорци на съседните домове. Той почукваше на стъклото, тя му се обаждаше и изтичваше да го причака на входната врата. Върху пианото намираше разгърнати любимите й парчета: „Валсът на розите“ или „Бедният луд от Таляфико“ (които съгласно завещанието трябваше да бъдат изпълнени на погребението й) и я помолваше да му изсвири вместо тях кратката фраза от сонатата на Вентьой. Нямаше значение, че Одет свири много посредствено. Често фалшивите тонове, ударени от несръчни пръсти върху разкордирано пиано, оставят най-хубав спомен от някоя музикална творба. Суан продължаваше да свързва тази фраза с любовта си към Одет. Той съзнаваше, че тази негова любов не е породена от нищо изключително, че тя е такава само за него. Даваше си сметка, че качествата на Одет не оправдават значението, което той отдава на моментите, прекарани край нея. И често, когато студеният разум вземаше връх, бе изкушен да престане да жертвува на това въображаемо удоволствие всичките си умствени и обществени интереси. Но кратката музикална фраза още с първите си тактове освобождаваше необходимото за себе си пространство в душата му, съотношенията тутакси се променяха и се отваряше широко поле за наслада, която също не бе съразмерна с външния дразнител, но въпреки това, вместо да бъде чисто индивидуална като любовта, се налагаше на Суан като действителност, стояща над осезаемия мир. Тази кратка музикална фраза събуждаше в него копнеж по непознато очарование, без да му покаже как може да го задоволи. Така че тези области от душата на Суан, от които музиката заличаваше всяка материална грижа, всякакви общочовешки интереси, вълнуващи другите смъртни, оставаха празни и неизписани и той можеше да ги изпълни с името на Одет. Освен това кратката музикална фраза претворяваше чувството му към Одет — понякога то му се струваше така посредствено и незадоволително! — защото примесваше към него своята загадъчна същност. Ако някои видеше лицето на Суан, докато слушаше любимия пасаж, би го взел за болен, който поглъща жадно упойващо лекарство, дишайки дълбоко. А и удоволствието, предизвикано от тези звуци, удоволствие, което скоро щеше да се превърне в истинска потребност, действително приличаше в подобни моменти на насладата, която човек би изпитал, ако вдъхне непознат парфюм, ако влезе в допир със свят, за който не е създаден, който му изглежда неоформен, защото очите му са неспособни да го възприемат, и абсурден, защото съзнанието му е безсилно да го проумее, свят, въздействуващ само на едно сетиво: обонянието. Върховен покой, тайнствено обновление за Суан, чиито очи, макар и тънки ценители на живописта, чийто ум, макар и прозорлив наблюдател на нравите, бяха завинаги белязани от безплодния му живот. Той се чувствуваше преобразен в странно същество, чуждо на останалото човечество, сляпо лишено от логична мисъл, приказно еднорого, химерично създание, възприемащо света само чрез слуха си. И понеже все пак търсеше в малката фраза някакъв смисъл, който оставаше недостъпен за съзнанието му изпитваше странно опиянение, като очистваше съкровените дълбини на душата си от всякакво разсъдъчно начало и я пускаше да мине съвсем сама по тъмния коридор през филтъра на звука. Беше почнал да долавя загатнатата мъка и дълбоката неудовлетвореност, забулена под нежните тонове на този откъс, но тя не му причиняваше болка. Имаше ли значение, че му нашепва — любовта е нетрайна, щом неговата любов беше толкова силна? Той се наслаждаваше на тъгата, бликаща от този пасаж. Тя се плъзгаше по него като ласка, придавайки по-голяма дълбочина и сладост на усещането му на блаженство. Молеше Одет да му я изсвири десет, двадесет пъти поред, като я караше същевременно непрестанно да го целува. Всяка целувка зовеше друга целувка. А колко естествено се раждат целувките в първите дни на любовта! Те никнат в надпревара една след друга. И речеш ли да преброиш колко пъти си се целунал в един час, ще ти бъде толкова трудно, колкото ако се опиташ да преброиш цветята по полето през месец май. Одет се преструваше, че не й е възможно да свири така и казваше:

— Как искаш да ти свиря, като ме държиш в прегръдките си? Не мога да правя двете неща наведнъж. Трябва да знаеш какво искаш: да ти свиря, или да се галим.

Той се сърдеше, а тя избухваше в смях, който тутакси се изливаше в град от целувки. Или го поглеждаше начумерено и той откриваше отново лицето, достойно да краси „Животът на Мойсей“ от Ботичели, вмъкваше го във фреската и накланяше мислено шията на Одет колкото бе необходимо. А след като — пренасяйки я в XV век, я нарисуваше изцяло с темпера върху стената на Сикстинската капела — мисълта, че междувременно тя си остава седнала пред пианото в настоящия миг, че може да я прегръща и целува на воля, че е от плът и кръв, че е жива, го опияняваше с такава сила, че той се нахвърляше с блуждаещ поглед и издадени напред челюсти върху девицата на Ботичели, готов сякаш да я разкъса, и почваше да целува страстно бузите й. А когато се разделеше с нея (не без да се върне повечето пъти поне веднъж, за да я целуне отново, защото бе забравил да отнесе със себе си спомена за особения й парфюм или израз на лицето й), прибирайки се в къщи с колата си, той благославяше Одет, че му разрешава тези ежедневни посещения, които, както той чувствуваше, едва ли доставяха толкова голяма радост на нея самата, но предотвратяваха нов изблик на ревност от негова страна, осуетяваха възможността да изстрада още веднъж болестта, проявила се у него онази вечер, когато не бе я заварил у Вердюренови, помагаха му да дочака без нови кризи — първата беше толкова мъчителна и навярно щеше да остане единствена — необикновените, едва ли не вълшебни часове от живота му, когато прекосяваше Париж под лунните лъчи. И забелязвайки, че небесното светило бе променило положението си и бе стигнало почти хоризонта, догаждайки се, че и любовта му се подчинява на неизменни природни закони, той се питаше дали този период щеше да продължи още много време и дали не след дълго скъпото лице няма също като луната да се отдалечи и да се смали в съзнанието му, преставайки постепенно да пръска очарование. Защото, откакто бе влюбен, както по времето, когато, съвсем млад, си въобразяваше, че има художествени заложби, той намираше очарование във всичко. Само че не същото очарование. Сега то се излъчваше единствено от Одет. Той чувствуваше, че се възраждат младежките му възторзи, похабени от лекомисления му живот, но те всички носеха отражението, отпечатъка на едно-единствено същество. И през дългите часове, които той сега с рядко удоволствие прекарваше в дома си, сам със своята възраждаща се душа, ставаше постепенно такъв, какъвто бе по природа, само че без да принадлежи на себе си.

Суан отиваше у Одет само вечер и нямаше представа как тя прекарва времето си през деня, нито знаеше нещо за миналото й. Липсваше му даже каквато и да било опорна точка, която да му даде възможност да си представи това, което не знаеше, и да събуди у него желание да го узнае. Затова не се питаше какво ли прави тя през деня, нито какъв ли е бил животът й досега. Усмихваше се само понякога, спомняйки си, че преди няколко години, когато още не я познаваше, му бяха говорили за някаква жена, която, ако не го лъжеше паметта му, сигурно беше тя, и му я бяха представили като уличница, държанка, една от тия жени, които той смяташе — понеже малко бе общувал с тях — основно и безнадеждно порочни, каквито според традицията ги изобразяват някои белетристи. Той си казваше, че в много случаи, за да съдим правилно за някои хора, достатъчно е да приемем точно обратното на хорското мнение, когато сравняваше с този тип жени своята Одет, добродушна и наивна, влюбена в някакъв идеал, почти неспособна да не признае истината до такава степен, че когато един ден я бе помолил да пише на Вердюренови, че е болна, за да могат да вечерят насаме, на другия ден, при въпроса на госпожа Вердюрен дали се чувствува по-добре, тя се изчерви, заекна и неволно издаде с лицето си колко й е неприятно и мъчително да лъже; и докато измисляше нови подробности около мнимото си неразположение, тя като че ли искаше прошка с умолителните погледи и с жалния си глас за лъжливите си думи.

Понякога обаче, макар и доста рядко, тя идваше у него следобед и прекъсваше бленуванията му или студията му за Вермеер, с който наново се бе заловил напоследък. Известяваха му, че госпожа дьо Креси го чака в малкия салон. Той отиваше при нея и едва отворил вратата, по заруменялото лице на Одет се плъзгаше усмивка, която променяше формата на устата й и изражението на очите й. Останал сам, той виждаше отново тази усмивка; усмивката от предната вечер или усмивката, с която го бе посрещнала еди-кога си, усмивката, с която бе отговорила в колата, когато я бе попитал дали не й е неприятно, че оправя орхидеите. И животът на Одет през времето, когато не я виждаше, тъй като не знаеше нищо за него — се разстилаше неутрален и неоцветен като фона на етюдите на Вато, върху които са пръснати във всички посоки безброй усмивки, нарисувани с трицветен молив върху хартията\, Понякога обаче в някое ъгълче на нейния живот, които Суан си представяше съвсем пуст, макар и да съзнаваше, че му изглежда такъв само защото не знае с какво е запълнен, някой негов приятел, осмелявайки се да му даде най-безобидни сведения за Одет, понеже подозираше, че са влюбени един в друг, нахвърляше пред него например нейния силует, когато я срещнал същата сутрин сама по улица Абатучи, облечена в гарниран със скункс костюм, с шапка а ла Рембранд и букетче теменуги на гърдите. Тази бегло нахвърлена скица разстройваше Суан, защото внезапно му разкриваше, че Одет има свой личен живот, непринадлежащ изцяло на него. Приискваше му се да узнае на кого е искала да се хареса с този тоалет, който не му беше известен. Заричаше се да я пита къде е отивала в този момент, като че ли в целия неоцветен и почти несъществуващ (защото беше невидим за него) живот на любовницата му имаше само едно нещо извън предназначените за него усмивки: това нейно отиване някъде с шапка а ла Рембранд и букетче теменуги на корсажа.

Освен предпочитанието си към фразата на Вентьой вместо „Валсът на розите“ Суан не се опитваше да й внушава да свири предимно произведенията, които той обичаше, и както в музиката, така и в литературата не се опитваше да поправи лошия й вкус. Той отлично си даваше сметка, че тя не е умна. Убеждавайки го, че много й се щяло да се запознае с творбите на големите поети, тя си въобразяваше, че като с магическа пръчка ще научи всевъзможни героично-сантиментални куплетчета в духа на стиховете на виконт дьо Борели, само че още по-вълнуващи. Колкото до Вермеер ван Делфт, тя попита Суан дали този художник е изживял любовна мъка, коя жена е била негова вдъхновителка и когато Суан й призна, че не знае нищо по този въпрос, холандският художник престана да я интересува. Тя често казваше: „Не отричам, че поезията би била, разбира се, най-хубавото нещо на света, ако поетите бяха искрени, ако вярваха в това, което говорят. Но много често те са по-големи интересчии от другите. От опит го зная. Една моя приятелка беше влюбена в един, който се пишеше поет. В стиховете си говореше само за любов, небе, звезди. Да знаеш само как я изигра! Излапа й над триста хиляди франка!“ Ако Суан се опитваше по този повод да й обясни в какво се състои красотата на едно художествено произведение, как човек трябва да се любува на стиховете или картините, само след миг тя преставаше да го слуша и заявяваше: „Тъй ли?… Не си го представях точно така.“ И той долавяше, че я е разочаровал горчиво и предпочиташе да я излъже, добавяйки, че това съвсем не е всичко, че му трябва много време, за да изчерпа основно въпроса, че й е казал само няколко незначителни подробности, а не най-същественото. Тогава тя го запитваше живо: „Най-същественото ли? И какво е точно то?… Кажи ми го!“ Но Суан не й го казваше, знаеше колко незадоволително ще й се стори обяснението му и колко различно от това, което тя очакваше — далеч не толкова сензационно и вълнуващо, а освен това се опасяваше да не би, ако Одет се разочарова от изкуството, да загуби и илюзиите си в любовта.

И тя наистина намираше Суан в интелектуално отношение много по-посредствен, отколкото си бе въобразявала. „Ти си винаги такъв един, хладнокръвен, не мога да те определя.“ Възхищаваше се по-скоро от неговото безразличие към парите, от любезното му държане с всички, от изтънчеността му. Всъщност често се случва, и то с много по-изключителни личности от Суан — учени или хора на изкуството, — в случай че прякото им обкръжение ги признава, ако са успели да се наложат с ума си над него, това да не се дължи на възхищението от идеите им, защото те остават неразбрани, но на уважението към доброто им сърце. Одет бе изпълнена със страхопочитание и към общественото положение на Суан, но не изпитваше желание да го накара да я въведе във висшите кръгове. Може би чувствуваше, че това няма да му се удаде, или се опасяваше по-скоро да не би само като произнесе името й, да се натъкне на нежелателни разкрития. Тъй или иначе, тя го бе накарала да й обещае, че никога няма да заговори за нея там. Беше му казала, че ако не желаела да поддържа светски връзки, това се дължало на скарването й с една нейна приятелка, която след това, за да си отмъсти, наговорила какво ли не по неин адрес, Суан й възразяваше: „Да, но не всички познават твоята приятелка!“

— Даже да не я познават, клеветите винаги хвърлят сянка. Хората са толкова лоши!

От една страна, Суан не разбра нищо от тази история, но от друга, той знаеше, че зад изречения от рода на „хората са толкова лоши“ и „клеветите хвърлят сянка“ обикновено се крие известна доза истина. Те навярно бяха точно на място в известни случаи. Не засягаше ли това и Одет? Той си задаваше този въпрос известно време, но не много дълго, защото също като баща си бе склонен към духовна леност, когато му предстоеше да разреши някой труден проблем. Това общество впрочем, от което Одет се плашеше, не я привличаше особено, то беше много различно от обществото, което тя познаваше, за да може да си го представи съвсем ясно. Но макар и в известно отношение да бе останала действително скромна (дружеше например все още с една бедна бивша шивачка и почти всеки ден изкачваше, за да я види, нейното стръмно, мрачно и вонящо стълбище), тя жадуваше за изтънченост, само че нейната представа за изтънченост се различаваше от представата на светските хора. За тях елегантността е качество, присъщо на малцина избраници, които го излъчват доста надалеч в кръга на своите приятели и на приятелите на техните приятели, чиито имена образуват строго фиксиран списък и степента на елегантност зависи от близостта или отдалечението от тия няколко светила. Светските хора знаят наизуст списъка, те проявяват особена начетеност в това отношение и са си оформили нещо като вкус, такт, така че Суан например, без да има нужда да се позовава на светските си познания, щом само прочетеше във вестника имената на лицата, които са присъствували на някоя вечер, можеше веднага да определи доколко тя е била изтънчена, също както някой литературовед може да прецени точно литературните достойнства на даден автор от една-едничка негова фраза. Но Одет се числеше към хората (извънредно многобройни, каквото и да си въобразяват светските хора, и срещащи се във всички обществени слоеве), които не притежават тия понятия и си представят елегантността съвсем иначе, под съвсем друг облик, съобразно средата, към която спадат, но отличаваща се непременно с един общ съществен белег — независимо дали имаме предвид елегантността, към която се домогваше Одет, или тази, пред която се прекланяше госпожа Котар — непосредствено достъпна за всички. Другата, елегантността на светските хора, е също достъпна, но е необходим известен стаж, за да се придобие. Одет например казваше за някого: „Той ходи само на шикозни места.“ А ако Суан я попиташе какво разбира под тази дума, тя отвръщаше, кажи-речи, презрително:

— Но как може да не знаеш какво ще рече шикозно място? Аз ли трябва да седна да те уча на твоята възраст кои са елегантните места! Авеню дьо л’Емператрис например в неделя сутрин, кулата при езерото в пет часа следобед, театър „Еден“ в четвъртък, хиподрумът в петък, знам ли какво още… баловете…

— Кои балове?

Ами че баловете, които се устройват в Париж, елегантните балове, разбира се. Например Ербингер, нали го знаеш, онзи, дето се подвизава на борсата! Но, разбира се, не може да не го знаеш, той е един от най-известните хора в Париж, висок един, рус, ужасен сноб. Винаги с цвете на петлика, светли палта, цепнати на гърба, и с онази дъртуша по всички премиери. Е добре, той например даде завчера един бал, най-елегантният свят на Париж бил там. Страшно ми се щеше да отида. Но на входа искаха покана, а аз не успях да се снабдя. Всъщност не съжалявам, че не отидох, била страхотна блъсканица, нямаше да видя нищо. Най-важното е да можеш да кажеш, че си бил у Ербингер. А на мене нали знаеш колко ми е чуждо подобно тщеславие! Освен това можеш да бъдеш сигурен, че от сто души, които казват, че са били там, поне половината лъжат… Виж, учудвам се, че ти, такъв префърцунен, не си бил.

Суан изобщо не се опитваше да променя представите й за елегантност. Той си мислеше, че и неговото понятие за изтънченост е също толкова произволно и необосновано, затова не виждаше смисъл да го втълпява на любовницата си, така че след няколко месеца тя започна да се интересува у кого ходи той само заради входните карти за конни състезания и заради билетите за премиерни представления, които можеше да й набави чрез своите познати. Нямаше нищо против тези негови полезни връзки, но се съмняваше в изтънчеността на висшите кръгове, особено откакто беше видяла по улицата маркиза дьо Вилпаризи по черна вълнена рокля с вързана под брадата шапчица.

— Ами че тя прилича на разпоредителна, на стара портиерка, darling^[7]! И това ми било маркиза! Аз може да не съм маркиза, но пари да ми дават, не излизам в такъв вид!

Необяснимо й се струваше, че Суан може да живее на кея Орлеан; без да смее да му го каже направо, според нея този квартал беше недостоен за него.

Естествено тя обичаше да тръби високо, че имала слабост към „антични предмети“ и с особено възторжено и предвзето изражение заявяваше, че обожава да се рови по цели дни във всевъзможни дреболии и „вехтории“, датиращи „от памтивека“. Макар че упорито отказваше — превръщайки го едва ли не във въпрос на чест или изпълнение на семеен завет — да дава обяснения или „отчет“ за свободното си време, веднъж тя спомена пред Суан, че била поканена у една приятелка, чиято мебелировка била напълно „стилна“. Но Суан не можа да разбере от нея какъв бил стилът. Впрочем, след като поразмисли, Одет заяви, че било „средновековно“. Под това тя разбираше дървената ламперия. След известно време пак му заговори за своята приятелка, като добави с колеблив, но многознаещ тон, както когато споменаваме името на лице (съвсем непознато досега за нас), с което сме вечеряли предната вечер и домакините са се държали с него като с толкова известна личност, че е напълно допустимо събеседникът ни да се досети за кого става дума: „Трапезарията й е в стил… XVIII век!“

Впрочем мебелите й се сторили отвратителни, без никакви украшения, като недовършени, жените изглеждали много зле на техния фон, затова тази мода едва ли някога щяла да си пробие път. Най-сетне заговори за трети път за тази трапезария и даде на Суан адреса на мебелиста, който я бе изработил. Искала да го извика, когато се опаричи, разбира се, не за да си поръча същата трапезария, но за да види дали той не би могъл да й направи столовата, за която си мечтаела: с високи лавици, мебели в стил Ренесанс и камъни като в замъка Блоа. Само че за нещастие подобна трапезария не подхождала на размерите на нейния малък дом. Същия ден тя се изпусна и изрази пред Суан мнението си за неговото жилище на кея Орлеан: той каза по повод приятелката й, че мебелите й не са автентични, щом са работени по поръчка, а са обикновена имитация на стил Луи XVI, който, макар и остарял, може да бъде много изящен.

— Да не искаш да живее като тебе сред изпочупени кресла и изтъркани килими — му каза тя, тъй като еснафското чувство на достойнство у буржоазната все още вземаше връх в нея над дилетантството на кокотката.

В нейните очи колекционерите, любителите на поезията, хората, които презират дребните сметки и мечтаят за чест и любов, бяха избрани личности, превъзхождащи останалите хора. Всъщност не беше необходимо действително да имат слабост към тия неща, достатъчно беше да го заявяват на всеуслишание. Ако някой мъж й бе доверил по време на вечерята, че обича да се шляе без работа, да си праши ръцете из старите антикварни магазинчета, че ще остане навеки неразбран от този меркантилен свят, защото не споделя неговите интереси, че принадлежи на друга епоха, тя казваше, разделяйки се с него: „Колко е пленителен! Толкова чувствителен! Не предполагах, че е такъв!“ — и се проникваше от бурна и внезапна симпатия. Но за сметка на това оставаше безразлична към хора като Суан, които действително имаха артистични вкусове, но не тръбяха наляво и надясно за тях. Естествено тя не можеше да не признае, че Суан не държи на парите, но прибавяше начумерено: „Само че неговото е друго.“ Защото всъщност нейното въображение откликваше най-лесно не на безкористието, проявено на дело, а на съответния речник. Чувствувайки, че в много отношения не отговаря на нейния идеал, Суан се стараеше да й бъде приятен, не противоречеше на просташките й разсъждения и на безвкусиците й, които между другото бе обикнал, както всичко, което идваше от нея. Те дори го очароваха като свойствени само на нея черти, разкриващи му видимо, осезаемо същността на любимата жена. Затова, когато тя изглеждаше щастлива, че ще може да отиде на „Кралица Топаз“, или когато очите й приемеха сериозно, неспокойно и волево изражение, ако се боеше, че ще пропусне празника на цветята или просто часа за чай с препечени хлебчета в чайната на улица Роаял, където според нея трябваше да ходи редовно, ако иска да затвърди името си на елегантна жена, Суан изпадаше в умиление, както сме готови да се прехласнем пред непринудеността на дете или правдивостта на портрет, толкова жив, че сякаш ще проговори. Той прозираше в душата на любовницата си, така ясно изписана на лицето й, че не можеше да устои на изкушението да я докосне с устни.

— Това ли било! Моята мъничка Одет иска да я заведа на празника на цветята? Иска да й се любуват? Така да бъде, ще я заведа. Мога ли да не го сторя?

Понеже зрението на Суан беше доста отслабнало, той трябваше волю-неволю да си служи с очила при работа в къщи, а в обществото ходеше с монокъл, който по-малко го загрозяваше. Първия път, когато го видя с монокъл на окото, Одет не можа да скрие радостта си.

— Няма какво да се каже, според мен това е най-елегантно за един мъж. Много ти отива. Приличаш на същински джентълмен. Само титлата ти липсва — добави тя с леко съжаление.

Суан харесваше Одет именно такава, също както, ако беше влюбен в бретонка, щеше да му бъде драго тя да носи забрадка и да вярва в привидения. Досега, както това се случва с много мъже, при които художественият усет се развива, независимо от чувствеността, съществуваше странно несъответствие между начина, по който той удовлетворяваше едното и другото, като в присъствие на най-вулгарни жени се наслаждаваше на най-изтънчени произведения, водейки например някое слугинче в запазена ложа на представянето на някоя ултрамодернистична пиеса, която му се щеше да види, или на изложба на импресионистични картини, убеден впрочем, че и културна жена от доброто общество би я разбрала точно толкова, колкото и то, но не би си мълчала така миличко. Откакто обаче обичаше Одет, беше станало точно обратното: толкова му беше приятно да има еднакъв вкус с нея, да слее душата си с нейната, че се мъчеше да харесва нещата, които тя обичаше, и изпитваше още по-искрено удоволствие не само подражавайки на нейните привички, но и възприемайки нейните мнения именно защото те нямаха никаква основа в собственото му съзнание и му напомняха само неговата любов, в името на която ги бе предпочел. Ако посетеше повторно Серж Панен, ако търсеше повод да види как дирижира Оливие Метра, той го правеше заради насладата да се приобщи към мирогледа на Одет, да сподели вкусовете й, слабостите й. Произведенията или местата, които тя обичаше, притежаваха магична власт да го приближават до нея и тя му се струваше по-тайнствена от обаянието на много по-хубави произведения или места, които обаче не му говореха за нея. Между другото, след като интелектуалните възторзи от младежките му години постепенно се бяха стопили, тъй като скептицизмът му на светски човек бе проникнал чак до тях, без той сам да го съзнава, Суан мислеше вече (или най-малкото толкова дълго бе мислил така, затова продължаваше да го твърди), че нещата, които ни харесват, не притежават сами по себе си абсолютна стойност, че всичко е въпрос на епоха, класа, мода, че онова, което минава за най-изтънчено, едва ли струва повече от това, което изглежда най-просташко. И понеже смяташе, че само по себе си значението, което Одет отдава на поканите за откриването на някоя изложба, не е по-необосновано от удоволствието, което лично той е намирал някога на обедите, давани от Уелския принц, не мислеше също така, че възхищението й от Монте Карло или Риги е по-безсмислено от неговата собствена слабост към Холандия, която тя си представяше грозна, или към Версай, който за нея бе скучен. Затова ги жертвуваше, казвайки си със задоволство, че го прави заради нея, че иска да чувствува и да обича само заедно с нея.

Като всичко друго, което обкръжаваше Одет и допринасяше да може да я види, да говори с нея, той обичаше и кръжока на Вердюренови. Понеже на фона на всяко тяхно ядене, развлечение, концерт, игра, костюмирана вечер, излет, театър, дори на галавечер, давани рядко на досадниците, се очертаваше присъствието на Одет, срещата с Одет, разговора с Одет, безценен дар, който Вердюренови предлагаха на Суан, канейки го да участвува в съответното развлечение, той се чувствуваше най-добре сред тях и се стараеше да им припише действителни заслуги, въобразявайки си, че би ги посещавал цял живот не заради Одет, а защото действително допадат на вкусовете му. Не смеейки да мисли — за да не би да си даде сметка, че е невероятно, — че ще обича вечно Одет, изказвайки предположението, че е готов да посещава вечно Вердюренови (предположение, което a priori повдигаше по-малко принципни възражения), той се виждаше мислено и в бъдеще всяка вечер у тях, на среща с Одет. Това не беше може би съвсем същото, както да я обича вечно, но засега, понеже я обичаше, единственото нещо, което искаше, бе да вярва, че няма да престане да я вижда един ден. „Каква приятна среда — убеждаваше се сам той. — Всъщност тия именно хора живеят истински! Колко по-умни са всички те, с колко по-вярно чувство към изкуството! Госпожа Вердюрен, независимо от някои малко смешни крайности, искрено обича живописта и музиката. Как само се пристрастява към произведенията на изкуството! Вярно, че си е съставила неточна представа за хората от висшето общество! Но нима те от своя страна нямат още по-невярна представа за артистичните среди? Може би не мога да утоля в техния разговор кой знае колко възвишени нужди, но това не ми пречи да се чувствувам отлично в компанията на Котар дори когато пуска безсмислени игрословици. А колкото до художника, той става безспорно неприятен, когато се опитва да блесне, но в замяна на това наистина е един от най-умните хора, които познавам. И освен това, най-главното, в този тесен кръг от приятели човек се чувствува свободен, може да прави каквото си ще, без принуда, без излишни церемонии. Колко голямо количество добро настроение се пуска там в обращение всеки ден! Решително, освен в много редки случаи, занапред ще се движа само в тази среда. С нея ще бъдат свързани все повече и повече навиците и животът ми.“

И понеже качествата, които Суан приписваше на Вердюренови, бяха всъщност отражение на удоволствието, което му носеше у тях любовта към Одет, те ставаха по-дълбоки, по-сериозни и по-жизнени в зависимост от изпитаното удоволствие. Госпожа Вердюрен доставяше понякога на Суан единственото нещо, което беше щастие в неговите очи: в дадена вечер, когато той се тревожеше, виждайки, че Одет разговаря по-продължително с някой гостенин и раздразнен от държането й, не му се щеше да я попита пръв дали ще се прибират заедно, госпожа Вердюрен му донасяше радост и умиротворение, казвайки съвсем непринудено:

— Вие ще си отидете заедно с господин Суан, нали, Одет?

Първото лято например, когато той в началото на сезона се питаше тревожно дали Одет няма да замине някъде без него и дали ще може да я вижда всеки ден, госпожа Вердюрен ги покани да прекарат лятото с нея, във вилата й. Признателността и интересът неволно филтрираха в съзнанието на Суан и влияеха върху представите му до такава степен, че той провъзгласи госпожа Вердюрен за широка душа. За който и да е изтънчен и забележителен човек да му заговореше някой негов бивш съученик от Лувърската школа, той му отговаряше:

— Предпочитам сто пъти Вердюренови! — И добавяше с тържествен тон, който беше съвсем ново явление у него: Те са великодушни, а душевната широта е всъщност единственото важно и възвишено качество. Как да ти кажа, за мене съществуват само две категории хора: великодушни и тесногръди. Аз съм на възраст, когато човек избира средата си, когато веднъж завинаги решава кого трябва да обича и кого да презира и когато му се налага да се ограничи до тия, които обича, и да остане с тях до смъртта си, за да навакса времето, което е загубил с другите.

— Е, да — завършваше той с леко вълнение, както когато, без да съзнаваме напълно, казваме нещо не защото е вярно, но защото ни доставя удоволствие да го кажем и си въобразяваме, слушайки собствения си глас, че не ние, а друг ни го казва, — жребият е хвърлен, реших да обичам само великодушните хора и да избягвам дребнавите. Питаш ме дали госпожа Вердюрен е истински умна. Мога да те уверя, че тя ми е дала доказателства за душевна широта, за възвишеност на чувствата, които не могат да не съответствуват на високо развит интелект. Тя безспорно разбира основно изкуството. Но може би това не е най-възхитителното й качество. Понякога някоя нейна постъпка, продиктувана от пленително добросърдечие и предупредителност към мене, някоя изключителна проява на внимание, някой неин жест, изпълнен с непостижима непринуденост, разкриват по-дълбоко разбиране на живота от всички трактати по философия.

Суан би могъл естествено да признае, че измежду старите приятели на родителите му има хора със също така скромен произход като Вердюренови, а между другарите му от младини хора — не по-малко увлечени от изкуството, че той познава и други благородни души, но въпреки това, откакто толкова много държеше на скромността, на вкуса към изкуствата и на душевната красота, изобщо бе престанал да ги вижда. Те обаче не познаваха Одет, а дори и да я познаваха, и през ум нямаше да им мине да го сближат с нея.

Поради тези причини в цялата компания на Вердюренови нямаше нито един правоверен, който да ги обича или да си въобразява, че ги обича повече от Суан. И въпреки това, когато господин Вердюрен бе казал, че Суан не му допада особено, той бе дал израз не само на своята собствена мисъл, но бе отгатнал и затаеното чувство на жена си. Може би защото Суан изпитваше това толкова необикновено чувство към Одет, а бе пропуснал да направи госпожа Вердюрен свои ежедневна доверителка. Може би дискретността, с която той използуваше тяхното гостоприемство, като често се въздържаше да отиде на вечеря по съображения, които те не подозираха и тълкуваха като нежелание да пропусне някоя покана у „досадниците“, а може би също защото постепенно бяха разкрили неговото блестящо светско положение, въпреки всичките му старания да го потули, всичко това допринасяше за тяхното раздразнение срещу него. Но дълбоката причина беше друга. Те много бързо бяха доловили един запазен, недостъпен участък в неговото съзнание и там той продължаваше да бъде убеден, без да изказва гласно мнението си, че принцеса дьо Саган не е за посмешище и че шегите на Котар не са забавни, с една дума, макар той нито веднъж да не се показа нелюбезен и да не се разбунтува срещу техните догми, те отгатваха, че не могат да му ги наложат напълно, че не могат да го приобщят изцяло, а това не им се бе случвало досега с никого. Те биха му простили посещенията у „досадниците“ (пред които всъщност дълбоко в сърцето си той предпочиташе хиляди пъти Вердюренови и техния кръжок!), ако бе приел, макар и само с възпитателна цел, да се отрече от тях в присъствие на другите членове на кръжока. Но разбраха, че не могат да се надяват на подобно тържествено отстъпничество от негова страна.

Каква разлика в сравнение с друг „новоприет“, когото пак Одет бе помолила да поканят, макар да го бе срещнала само няколко пъти — граф дьо Форшвил! Вердюренови възлагаха големи надежди на него. Той се оказа между другото шурей на господин Саниет за голямо учудване на останалите редовни посетители на салона на госпожа Вердюрен: старият историк се държеше смирено и те открай време бяха решили, че принадлежи към по-низша обществена среда, затова много се изненадаха от новината, че произхожда от богати и сравнително аристократически кръгове. Форшвил безспорно беше просташки сноб, докато Суан не беше. Той безспорно съвсем не поставяше кръга на Вердюренови над всички други. Но беше далеч от природната изтънченост на Суан, която не му позволяваше да се присъедини към явно несправедливите нападки на госпожа Вердюрен срещу хора, които той познаваше. Колко то до самодоволните просташки тиради на художника понякога или до остроумията на търговски пътник на Котар, Суан лесно им намираше извинение, защото обичаше и единия, и другия, но му липсваше смелостта и лицемерието да ги одобри шумно, докато Форшвил беше на такова интелектуално ниво, че се заслепяваше и смайваше от тирадите на художника, без да ги схване напълно, и искрено се възхищаваше от остроумието на доктора. Затова първата вечеря у Вердюренови, на която бе поканен Форшвил, подчерта ярко различията между тях двамата, като изтъкна предимствата на графа и ускори падането в немилост на Суан.

На тази вечеря освен обичайните гости бе поканен и един професор от Сорбоната — Бришо, който се бе запознал с домакините на един балнеокурорт. Той с удоволствие би им идвал по-често на гости, ако университетските задължения и научната му работа не изпълваха, кажи-речи, изцяло времето му. Затова се отличаваше със страстен интерес към живота, съчетан с известен скептицизъм към предмета на научната си работа, отношение, на което се дължи репутацията на някои умни хора от всяка професия — лекари, невярващи в медицината, или учители, отричащи преводите на латински, — които минават за широки и блестящи умове, превъзхождащи всички останали. Говорейки за философия и история у госпожа Вердюрен, Бришо се стараеше да черпи сравненията си от актуалността, първо, защото си въобразяваше, че тия две науки са само подготовка за живота, и смяташе, че ще може да види приложено на практика в този кръжок това, което досега бе срещал само на книга. Освен това, понеже някога му бяха внушили уважение към известни въпроси и още не се бе отърсил от него, смяташе, че смъква професорската си кожа, като ги третира дръзко, а всъщност именно защото бе останал академичен, му се струваше, че е дързък. Когато в началото на вечерята господин дьо Форшвил, седнал вдясно от госпожа Вердюрен, облечена с подчертана грижа в чест на „новоприетия“, й каза: „Колко е оригинална тази бяла рокля!“, докторът, който не сваляше очи от него, обзет от непобедимо любопитство да разбере какво представлява един човек с благородническа частица пред името си и търсеше повод да привлече вниманието му и да установи по-тесен допир с него, улови думата „бланш“ и без да вдига поглед от чинията си, подхвърли:

— Коя Бланш? Бланш дьо Кастий ли?

А след това, пак без да помръдва главата си, метна крадешком надясно и наляво плахи усмихнати погледи. Докато Суан, мъчейки се напразно да се усмихне, се издаде, че смята каламбура за глупав, Форшвил показа — давайки изблик точно колкото трябва на искрения си смях, който очарова госпожа Вердюрен — не само че цени остроумието на доктора, но и че знае как да се държи.

— Какво ще кажете за такъв учен? — попита госпожа Вердюрен Форшвил. — Няма начин да разговаряте сериозно макар и две минути с него. Пускате ли ги такива и в болницата си? — добави тя, като се обърна към доктора. — Сигурно страшно забавлявате болните. Ще трябва да направя постъпки да ме приемат и мене.

— Струва ми се, че докторът спомена онази стара вещица Бланш дьо Кастий, ако мога така да се изразя. Съгласна ли сте с мене, госпожо? — попита Бришо, докато госпожа Вердюрен, примряла от смях, със затворени очи, скри бързо лице в ръцете си, надавайки задавени писъци. — Ах, боже мой, госпожо, не бих желал да шокирам почтителните души, ако има такива на масата ви, sub rosa^[8]… Но не мога да отрека, че нашата дивна атинска република — несравнимо дивна — би могла да тачи в лицето на тази мракобесница, потомка на Капетингите, първия полицейски префект с желязна ръка. Точно така, драги домакине, точно така — поде той със звучния си глас, произнасяйки отчетливо всяка сричка, в отговор на едно възражение от страна на господин Вердюрен, — летописите на манастира „Сен-Дьони“, чиято точна осведоменост не можем да оспорим, не допуска съмнение по този въпрос. Никоя друга светица не би могла да бъде избрана по-сполучливо за покровителка от един безбожен пролетариат от тази майка на светец, която впрочем съвсем не му е подсладила живота по думите на Сюжер и други свети бернардовци. Защото тя никому не прощавала.

— Кой е този господин? — обърна се Форшвил към госпожа Вердюрен. — Изглежда ми от първа величина.

— Как? Нима не познавате прочутия Бришо? Той е известен в цяла Европа!

— А! Брешо ли бил! — възкликна Форшвил, който не дочу името. — Ясно в такъв случай — добави той, като впери в прочутия учен ококорените си очи. — Винаги е интересно да вечеряш с видни личности. Няма що, вашите гости са все избрани хора. У вас не се скучае.

— О, как да ви кажа — отвърна скромно госпожа Вердюрен. — Важното е, че се чувствуват като у дома си. Говорят за каквото си искат и разговорът блика от остроумие. Бришо например тази вечер не е нищо особено, но аз съм го виждала у нас истински блестящ, просто да паднеш на колене пред него. У други все едно, че не е същият човек, ни капка духовитост, да му вадиш думите с кука от устата, даже е скучен.

— Много интересно — изненада се Форшвил.

Духовитост от рода на духовитостта на Бришо би била сметната за глупост в средите, където Суан бе прекарал младините си, макар тя да не е несъвместима с действителна интелигентност. А на ума на професора, силен и добре захранен, биха могли вероятно да завидят доста светски хора, които Суан смяташе за остроумни. Но те в края на краищата му бяха втълпявали толкова дълбоко своите вкусове и отвращения, поне във връзка със светския живот и дори със страничните му проявления, които би трябвало по-скоро да спадат към областта на ума — например разговора, че шегите на Бришо му се сториха педантични, просташки и непристойни до повдигане; свикнал с изтънчени маниери, той бе шокиран от резкия, казармен тон, с който този войнствен професор се обръщаше към всички. Или най-сетне тази вечер Суан не беше толкова снизходителен, защото госпожа Вердюрен отрупваше с любезности Форшвил, когото на Одет й беше хрумнало, кой знае защо, да доведе тук. Смутена леко пред Суан, тя го бе попитала при пристигането им:

— Как ви се харесва моят гостенин?

А той, забелязал за първи път, че Форшвил, когото познаваше отдавна, беше доста хубав мъж и можеше да се понрави на жените, бе отговорил:

— Отвратителен!

Естествено и през ум не му минаваше да ревнува Одет, но все пак не се чувствуваше така щастлив, както друг път и когато Бришо, впуснал се да разказва историята на майката на Бланш дьо Кастий, която „живяла с Хенри Плантагенет дълги години, преди да се омъжи за него“, очаквайки, че Суан ще го попита за края на историята, се обърна към него: „Нали, господин Суан?“ — с войнствения тон, който вземаме, за да се поставим на равна нога с някой селянин или за да окуражим някой войник, Суан пресече ефекта от думите му и вбеси домакинята, като отговори, че моли да го извинят, но никак не се интересува от Бланш дьо Кастий и искал да запита нещо художника. Същия следобед художникът действително беше ходил да види изложбата на един свой колега, който бе умрял неотдавна, приятел на госпожа Вердюрен. Суан искаше да разбере от него (защото ценеше вкуса му) дали действително в последните произведения на покойния художник има нещо друго освен виртуозната техника, която будеше удивление в предишните му творби.

— В това отношение картините му бяха изключителни, но като изкуство не ми се сториха на нужното ниво — забеляза Суан с усмивка.

— На нивото на съответната институция — прекъсна го Котар, като вдигна ръце с престорена тържественост.

Всички сътрапезници избухнаха в смях.

— Нали ви казах, че е невъзможно да бъдеш сериозен с него — каза госпожа Вердюрен на Форшвил. — Тъкмо когато най-малко очакваш, той пуска някоя от шегите си.

Но тя забеляза, че само Суан не се усмихна. Впрочем никак не му стана приятно, че Котар се подигра с него пред Форшвил. А художникът, вместо да отговори компетентно на Суан, както сигурно щеше да постъпи, ако беше насаме с него, предпочете да блесне пред сътрапезниците си с една тирада върху сръчността на починалия художник.

— Приближих се — каза той, — за да видя как е нарисувано. Пъхнах си носа в картината. А, кълна ви се! Човек не би могъл да каже дали вижда лепило, рубин, сапун, бронз, слънце или аки! От всичко по малко! — провикна се със закъснение докторът, но никой не разбра намека му.

— Като че е нарисувана с въздух — поде художникът. — Невъзможно е да откриеш трика също както в „Нощна стража“ или в „Регентките“ и като техника е по-силно и от Рембранд, и от Хале. В тия картини ще намерите всичко, честна дума.

И както певците, след като вземат възможно най-високата нота, продължават тихо във фалцет, piano, той се задоволи да прошепне със смях, като че ли всъщност подобна живопис беше толкова красива, че чак ставаше смешна:

— Мирише приятно, завива ви се свят, пресича ви се дъхът, гъделичка ви и да пукнеш, ако можеш да проумееш какво е нарисувано, същински измамник, магьосник, вълшебник! — И както избухна в силен смях, той завърши: — Чак нечестно!

После млъкна, вдигна важно глава и като сниши глас, опитвайки се да му придаде мелодичност, добави:

— И същевременно толкова честно.

Освен в момента, когато бе казал: „По-силно е от «Нощна стража»“ — богохулство, което предизвика протеста на госпожа Вердюрен, според която „Нощна стража“ заедно с „Деветата симфония“ и „Самотраки“ беше един от най-великите шедьоври на изкуството и при думите „нарисувано с аки“, които накараха Форшвил да огледа масата, за да си даде сметка дали ще минат, за да разтегне след това устните си в свенлива и снизходителна усмивка, всички сътрапезници, с изключение на Суан, бяха вперили в художника своите обаяни от възхищение очи.

Когато художникът млъкна, госпожа Вердюрен, на върха на щастието, че вечерята й е така интересна точно в деня, когато господин дьо Форшвил идваше за първи път у тях, възкликна:

— Страшно ми е забавен, когато се запали така! Ами ти какво си зяпнал, като невидял — обърна се тя към мъжа си. — Нали знаеш, че умее да говори. Като че ли ви слуша за първи път. Само да го бяхте видели, докато говорехте, ако можеше, би ви изпил с очи. А утре ще ни изпее всичко, което казахте, без да пропусне ни думичка.

— Не може да бъде, шегувате се — отвърна художникът, очарован от успеха си, — вие като че ли мислите, че прави панаирджийска реклама, че славословя неискрено. Ще ви заведа да видите сами и тогава ще кажете дали съм преувеличил, обзалагам се, че ще се върнете по-смаяни от мен.

— Ние и не мислим, че преувеличавате, искаме да се храните, а също и моят мъж. Дайте повторно калкан на господаря, нали виждате, че рибата му съвсем изстина. Няма защо да бързате, поднасяте, като че ли е избухнал пожар, почакайте малко със салатата!

Госпожа Котар беше скромна и говореше малко, но умееше да запази самообладание, когато по щастливо хрумване й се удадеше да каже нещо на място. Тя чувствуваше в такива случаи, че ще има успех, това й придаваше самоувереност и ако се опитваше да се прояви, правеше го не толкова за да блесне, колкото за да бъде полезна за кариерата на мъжа си. Затова не пропусна да отмине думата „салата“, произнесена от госпожа Вердюрен.

— Не става дума за японска салата, нали? — каза тя полугласно, обръщайки се към Одет.

И очарована, и смутена едновременно от удачността и смелостта на този дискретен, но ясен намек за новата нашумяла пиеса на Дюма, се засмя пленително наивно, не шумно, но неудържимо, без да може да се овладее няколко секунди.

— Коя е тази дама? — попита Форшвил. — Не й липсва духовитост.

— О, ще ви предложим колкото щете духовитост, ако дойдете всички на вечеря в петък.

— Може би ще ви се сторя същинска провинциалистка, господине — каза госпожа Котар на Суан, — но още не съм видяла прословутата „Франсийон“, за която говорят всички. Докторът ходи вече, той ми каза, спомням си, че му било особено приятно, защото след това сте били заедно, но трябва да ви призная, че не ми се стори много разумно да го накарам да купи билети, за да я гледа повторно с мене. Естествено, когато човек отиде в „Театр-Франсе“, никога няма да съжалява, че си е загубил вечерта, защото там винаги играят толкова добре, но тъй като ние имаме много любезни приятели (госпожа Котар рядко споменаваше някого по име и се задоволяваше да казва „наши приятели“, „една моя приятелка“ от „изтънченост“, с предвзет и важен тон, като че ли не споменава името на когото и да е), които често разполагат с ложа и са така мили да ни водят на всички нови пиеси, заслужаващи внимание, аз съм сигурна, че рано или късно ще видя „Франсийон“ и ще мога лично да си съставя мнение за тази пиеса. Но трябва да ви призная, че се чувствувам много неудобно, защото във всички салони, където ходя на гости, естествено говорят само за тази злополучна японска салата. Струва ми се дори, че вече им е омръзнала — добави тя, като забеляза, че Суан сякаш не се интересува толкова живо, колкото тя предполагаше, от тази актуална и нашумяла пиеса. — Не може да се отрече, че тя поражда понякога много забавни мисли. Така например една моя приятелка, страшно оригинална, макар и много хубава, ухажвана и известна, твърди, че поръчала в дома си тази японска салата, но като сложила в нея всичко, което Дюма-син е сложил в пиесата си. Тя поканила няколко свои приятелки да я опитат. За нещастие аз не бях между избраниците. Но неотдавна, на приемния си ден, тя ни го разказа. Изглежда, че било отвратително, разсмя ни до сълзи. Нали знаете, зависи как разказвате нещо — завърши тя, виждайки, че Суан остана сериозен. Предполагайки, че той може би не е харесал „Франсийон“, тя добави: — Впрочем предполагам, че ще се разочаровам. Едва ли е по-хубаво от „Серж Панен“, идола на госпожа дьо Креси. Виж, такива сюжети са дълбоки и ви карат да се замислите. Но да даваш рецепти за салата от сцената на „Театр-Франсе“! Но „Серж Панен“! Нищо чудно, всичко, което излиза изпод перото на Жорж Оне, е винаги толкова хубаво написано! Не знам дали знаете „Майсторът от ковачниците“, който аз съм готова да поставя над „Серж Панен“.

— Извинете — отвърна й Суан с ироничен тон, — трябва да ви призная, че еднакво малко се възхищавам и от тия два шедьовъра.

— Наистина ли? Че какво не ви харесва в тях? Да не би да сте предубеден? Може би ви се виждат малко тъжни? Впрочем, както винаги съм казвала, никога не трябва да се спори за роман или театрална пиеса. Всеки вижда по свой начин и това, което аз харесвам най-много, може да се стори отвратително на вас.

Прекъсна я Форшвил, който се обърна към Суан. Докато госпожа Котар говореше за „Франсийон“, Форшвил обясняваше на госпожа Вердюрен възхищението си от „малката реч“, както той се изрази, на художника.

— Каква лекота на словото, каква памет — сподели той с госпожа Вердюрен, когато художникът свърши тирадата си. — Рядко съм срещал такова красноречие. Дявол взел го! Бих желал и аз да мога да говоря така! От него би станал прекрасен проповедник. Може да се каже, че в негово лице и в лицето на господин Брешо вие имате два равностойни екземпляра и не знам дори, ако става въпрос за език, дали той не би надминал и професора! На него думите му идват по-непринудено, не така книжно. Макар и да пусна пътем няколко по-пиперливи приказки, но това е в духа на деня, рядко съм виждал някой да глаголствува по-умело, както казвахме в казармата, където при това имах един другар, който малко ми напомня господина. По някакъв повод, все едно какъв, да вземем например тази чаша, беше в състояние да ораторствува с часове. Е, не, не, разбира се, по повод тази чаша, какви глупости говоря, но например по повод битката при Ватерло или каквото искате, изтърсваше мимоходом неща, които и през ум не биха ви минали. Впрочем Суан беше в същия полк и сигурно го познава.

— Често ли виждате господин Суан — попита госпожа Вердюрен.

— О, не — отвърна господин дьо Форшвил и понеже искаше да се хареса на Суан, за да може да установи по-близък контакт с Одет, пожела да се възползува от този повод, за да го поласкае, като спомене за неговите блестящи връзки, но като истински светски човек заговори за това с приятелски критичен тон, за да не изглежда, че го облазява за неговия необикновен успех. — Нали, Суан? Изобщо не ви виждам. Впрочем как може да го види човек? Този негодник през цялото време е ту у Ла Тремуй, ту у де Лом, все при такива!…

Съвсем невярно обвинение при това, защото от цяла година Суан не ходеше вече почти никъде другаде освен у Вердюрен. Но дори само името на хора, които те не познаваха, беше посрещнато в този дом с неодобрително мълчание. Опасявайки се от мъчителното впечатление, което имената на тия досадници, произнесени така нетактично пред всички обичайни посетители, бе произвело върху жена му, Вердюрен я погледна крадешком с поглед, изпълнен с тревожна загриженост. Той видя тогава, че решила изобщо да не вземе под внимание казаното, да не се засегне от тази новина и не само да я посрещне безмълвно, но да остане глуха за нея, тя внезапно опразни лицето си от всякакъв признак за живот, за да не би мълчанието й да се изтълкува като съгласие, а не като безмълвие на неодушевена вещ, какъвто вид си даваме обикновено, когато някой провинен пред нас приятел се опита да вмъкне в разговора си извинение, което ще изглежда, че приемаме, ако го изслушаме, без да протестираме, или когато произнесат пред нас запретеното име на някой неблагодарник. Изпъкналото й чело се превърна в хубав етюд на кръгла буца, в която името на тези Ла Тремуй, у които постоянно ходи Суан, не бе успяло да проникне. Ноздрите на леко набръчкания й нос изглеждаха точно възпроизведени по живия модел. Човек би казал, че от полуоткрехната й уста всеки миг ще се заронят думи. Тя се бе превърнала в излят восък, гипсова маска, макет за паметник, бюст за Палатата на индустрията, пред който посетителите сигурно биха се спирали, за да се възхитят от умението на скулптора, успял да придаде на белия камък това осезаемо величие в стремежа си да изрази неотменимото достойнство на Вердюренови, противопоставено на достойнството на Ла Тремуй и де Лом, защото естествено те по нищо не им отстъпват, както и на другите „досадници“. Но камъкът в края на краищата се оживи, за да произнесе сентенцията, че за да ходи човек у подобни хора, трябва да не е никак придирчив, защото жената била постоянно пияна, а мъжът такъв невежа, че казвал „колидор“ вместо „коридор“.

— Пари да ми дават, не бих допуснала такова чучело в дома си — заключи тя, като изгледа властно Суан.

Без съмнение тя не се надяваше, че той ще прояви покорство, подобно на светото простодушие на лелята на пианиста, която тутакси възкликна:

— Представете си! Чудно ми е само, че все още се намират хора, които приемат да разговарят с тях. Лично аз не бих посмяла: толкова лесно можеш да си изпатиш! Как може да се срещат толкова глупави хора да тичат подире им!

Но защо той не отговаряше поне като Форшвил: „Какво да се прави! Херцогиня! На някои хора това все още прави впечатление!“ — което би дало възможност на госпожа Вердюрен да отвърне: „Не ги облазявам!“

Вместо това обаче Суан се засмя с такова изражение, като че искаше да каже, че изобщо не може да вземе сериозно подобно екстравагантно изказване. Продължавайки да наблюдава крадешком жена си, господин Вердюрен установи тъжно и недвусмислено, че в този миг тя изпитва чувство, сродно с гнева на великия инквизитор, не успял да изкорени ереста, и за да принуди Суан да се отрече от мнението си, тъй като смелото поддържане на известни убеждения винаги изглежда пресметливост и подлост в очите на хората, срещу които бива изявено, господин Вердюрен се обърна към него:

— Кажете си откровено какво мислите, няма да им го повторим!

Тогава Суан отговори:

— Та аз съвсем не се боя от херцогинята (ако говорите за семейство Ла Тремуй). Мога да ви уверя, че всички с удоволствие отиват у нея. Не че е кой знае колко дълбока (той произнесе тази дума, като че ли е комична, защото езикът му пазеше отпечатъка на навиците му, макар и обновлението, изразяващо се с любов към музиката, да ги бе заличило за известно време и да му се случваше да изкаже пламенно мнението си), но, най-искрено казано, тя е умна, а мъжът й истински начетен човек. Те са прекрасни хора!

Тогава госпожа Вердюрен, чувствувайки, че благодарение на този единствен предател няма да може да осъществи духовното единство на своя малък кръг, обзета от ярост срещу този упорит човек, който не виждаше какво страдание й причинява с думите си, не можа да се въздържи и му извика гневно:

— Мислете си го за себе си, но поне не ни го казвайте!

— Всичко зависи от това какво вие подразбирате под понятието ум — каза Форшвил, който на свой ред пожела да блесне. — Хайде, Суан, какво разбирате под ум?

— Ето — възкликна Одет. — Ето важните въпроси, по които искам да ми говори, но той никога не благоволява…

— Нищо подобно… — опита се да възрази Суан.

— Разправяй ги на старата ми шапка!

— Шапка за плуване ли? — попита докторът.

— Дали според вас — поде Форшвил — умът представлява светското дърдорене, умението да се вмъкваш хитро?

— Свършете второто ядене, за да могат да вземат чинията ви — каза доста остро госпожа Вердюрен на Саниет, който, потънал в разсъждения, беше престанал да яде. Но засрамена леко от тона си, додаде: — Няма нищо, няма защо да бързате, казвам ви това заради другите, защото забавя сервирането.

— У нашия мил анархист Фенелон — каза Бришо, натъртвайки на всяка сричка — има едно много интересно определение на понятието ум…

— Слушайте — каза госпожа Вердюрен на Форшвил и на доктора, — той ще ни каже определението на понятието ум от Фенелон, това е много интересно, невинаги може да ни се падне случай да го научим.

Но Бришо чакаше Суан да даде своето определение. Суан обаче не отговори и като се измъкна, провали блестящия словесен двубой, който госпожа Вердюрен се надяваше, че ще може да предложи на Форшвил.

— Естествено, също както с мене — каза Одет сърдито, — приятно ми е да видя, че той намира не само мене, но и други не на нужната висота.

— Тези Ла Тремуй, които госпожа Вердюрен ни представи като не особено желани личности — попита Бришо, учленявайки отчетливо думите си, — да не би да произлизат от същата фамилия, за която нашата снобка мадам дьо Севине признаваше, че било добре да ги познава, защото това я издигало в очите на селяните й! Вярно е, че маркизата е имала и друго основание, и то сигурно много по-важно за нея, защото, литераторка по душа, тя се е вглеждала във всеки човек, за да го опише после. Впрочем в дневника, който тя изпращаше редовно на дъщеря си, госпожа дьо Ла Тремуй, добре осведомена от високопоставените си роднини, коментираше външната политика.

— Не, не вярвам да е същото семейство — каза госпожа Вердюрен съвсем наслуки.

Откакто бе върнал набързо пълната си още чиния на домакина, Саниет наново бе потънал в съзерцателно мълчание, което най-сетне прекъсна, за да разкаже смеешком за една вечеря, на която бил поканен заедно с херцог дьо Ла Тремуй. От разказа му излезе, че херцогът не знаел, че името Жорж Санд е псевдоним на писател-жена. Суан изпитваше хубаво чувство към Саниет и сметна за свой дълг да го запознае по-подробно с начетеността на херцога, от което личеше, че подобно невежество от негова страна е направо невъзможно. Но внезапно прекъсна обясненията си, защото разбра, че Саниет няма нужда от тия доказателства и отлично знае, че случката не е истинска по простата причина, че я бе измислил в момента самият той. Този прекрасен човек се измъчваше, че Вердюренови го намират много скучен и понеже си даваше сметка, че на тази вечеря се бе показал още по-неинтересен, отколкото обикновено, бе пожелал да каже нещо забавно, преди да станат от масата. Горкият учен така бързо капитулира, изглеждаше така нещастен, че ефектът, на който разчиташе, се провали, и така подло отговори на Суан, за да не би той да продължи своето ненужно вече опровержение: „Добре де, добре, дори и да се лъжа, не е престъпление, нали?“, че Суан би предпочел да каже, че случката е истинска и страшно забавна. Докторът, който слушаше разправията им, сметна, че е уместно да каже: „Se non e vero“, но не беше съвсем сигурен в думите и се уплаши да не се обърка.

След вечерята Форшвил се приближи по свой почин до доктора.

— Сигурно си я е бивало на времето тази госпожа Вердюрен, освен това с нея може да се разговаря, а за мене това е най-важното. Безспорно не е вече първа младост, но госпожа дьо Креси, виж: това е женичка, която изглежда много умна. Ах, дявол да го вземе, тутакси се вижда, че умее да си върти очичките. Говорим за госпожа дьо Креси — каза той на господин Вердюрен, който се приближи до тях с лула в уста. — Представям си, че ако става въпрос за буйна жена…

— Бих предпочел да държа нея в обятията си, отколкото гръмотевица — каза бързо Котар, който от няколко мига напразно чакаше Форшвил да си поеме дъх, за да може да вмъкне тази изтъркана игрословица, опасявайки се да не би разговорът да вземе друга насока и да не се яви вече удобен случай за нея, и за да прикрие неизбежната студенина и вълнение, присъщи на всяка декламация, я изрече препалено непринудено и самоуверено. Форшвил знаеше шегата, разбра я и се разсмя. Колкото до господин Вердюрен, той не скъпеше своята веселост, защото отскоро беше изнамерил символичен начин на изразяването й, различен от начина на жена му, но също така ясен и прост. Едва понечил да тръсне глава и рамене като човек, който избухва в смях, той тутакси почваше да кашля, като че ли от силния смях се е задавил и е глътнал пушека на лулата си. И като продължаваше да държи лулата в ъгъла на устата си, проточваше безкрайно дълго престореното си задушаване и хихикане. Така той и госпожа Вердюрен срещу него, която, слушайки някаква забавна случка, разказвана й от художника, затваряше очи, преди да скрие бързо лице в шепите си, приличаха на две театрални маски, изобразяващи по различен начин веселото настроение.

Между другото господин Вердюрен беше постъпил много благоразумно, като не извади лулата от устата си, защото Котар, комуто се налагаше да се отдалечи за малко, каза полугласно още една шега: беше я научил отскоро и винаги я повтаряше, когато му се налагаше да отиде на същото място: „Трябва да отида да поговоря с херцог д’Омал“, така че господин Вердюрен отново се задави от кашлица.

— Че махни лулата от устата си де, не виждаш ли, че ще се задушиш от смях — каза госпожа Вердюрен, която дойде да им предложи ликьор.

— Какъв прекрасен човек е вашият съпруг! — заяви Форшвил на госпожа Котар. — Духовит е за четирима. Благодаря ви, госпожо. Стар войник като мен никога не отказва да си пийне.

— Господин дьо Форшвил много харесва Одет — каза господин Вердюрен на жена си.

— Тъкмо и тя ми казваше, че искала да обядва веднъж с вас. Ще уредим това, само че Суан не бива да знае. Как да ви кажа, той разваля малко настроението. Това естествено не ви пречи да идвате да вечеряте у нас, надявам се, че често ще ни гостувате. А сега, като стане топло, ще вечеряме винаги на открито. Нали нямате нищо против една вечеря в тесен кръг в Булонската гора? Добре, добре, ще бъде много мило. Ами вие няма ли да ни покажете какво можете? — викна тя на младия пианист, за да покаже пред един новоприет, при това важен като Форшвил, не само своята духовитост, но и властта си над верноподаниците.

— Господин дьо Форшвил тъкмо ми казваше нещо лошо за тебе — каза госпожа Котар на мъжа си, когато той се върна в салона.

Мъжът й обаче, обсебен от мисълта за благородството на Форшвил, която го занимаваше още от началото на вечерята, каза:

— В този момент лекувам една баронеса, баронеса Пютбюс. Тяхната фамилия е взела участие в кръстоносните походи, нали? Те притежават езеро в Померания, десет пъти по-голямо от Плас дьо ла Конкорд. Лекувам я от артрит, тя е очарователна жена. Впрочем струва ми се, че познава госпожа Вердюрен.

Това даде възможност на Форшвил, когато малко след това остана насаме с госпожа Котар, да допълни благоприятната оценка на мъжа й, която бе направил по-рано.

— Освен това той е интересен, вижда се, че познава много хора. Господи, какво ли не знае един лекар!

— Ще изсвиря музикалната фраза от сонатата за господин Суан — каза пианистът.

— Ах, по дяволите! Само да не е „музикална змия“ — подхвърли господин Форшвил, за да блесне.

Но доктор Котар, който още не беше чувал този каламбур, не го разбра и сметна, че господин дьо Форшвил е сбъркал. Той бързо се приближи до него, за да го поправи.

— Грешите, не се казва музикална змия, а гърмяща змия — каза той припряно учтиво, но тържествуващо.

Форшвил му обясни каламбура си. Докторът се изчерви.

— Признайте, докторе, че е забавен.

— О, аз го зная отдавна — възрази докторът.

Но те трябваше да млъкнат. Под развълнуваното тремоло на цигулката, която я закриляше тръпнещо две октави преди да се появи — също както в планинска местност зад привидната шеметна неподвижност на водопада се забелязва двеста стъпки под него мъничкият силует на някоя туристка, — малката фраза се появи далечна, изящна, закриляна от дългата струя на прозрачната неспирна звучна завеса. Дълбоко в сърцето си Суан се обърна към нея като довереница на любовта му, като към приятелка на Одет, която би трябвало да му внуши да не обръща внимание на Форшвил.

— А! Вие идвате късно — каза госпожа Вердюрен на един обичаен посетител, когото беше поканила след вечеря като „клечка за зъби“, — можахме да се насладим на един несравним Бришо, рядко красноречив. Само че той си отиде. Нали, господин Суан? Струва ми се, че вие за първи път се срещнахте с него — добави тя, за да му подчертае, че дължи познанството си с него именно на нея. — Кажете, нали нашият Бришо беше пленителен?

Суан се поклони любезно.

— Как, нима на вас не ви беше интересно? — попита сухо госпожа Вердюрен.

— Естествено, че ми хареса, госпожо, очарован бях. Може би е малко прекалено категоричен в изказванията си и малко прекалено шеговит за моя вкус. Бих желал да покаже понякога поне малко колебливост и снизходителност, но веднага се чувствува, че е много начетен и освен това изглежда добър човек.

Всички гости си отидоха много късно. Първите думи на Котар, когато остана насаме с жена си, бяха:

— Рядко съм виждал госпожа Вердюрен толкова оживена, както тази вечер.

— Какво точно представлява тази госпожа Вердюрен? — запита Форшвил художника, на когото бе предложил да се върнат заедно. — Сводница ли е?

Одет го проследи със съжаление с поглед, когато той си отиде, но не посмя да не се върне заедно със Суан, само че беше в лошо настроение в колата и, когато той я попита дали да влезе при нея, тя отвърна нетърпеливо, повдигайки рамене:

— Разбира се!

Когато всички гости си отидоха, госпожа Вердюрен сподели с мъжа си:

— Направи ли ти впечатление колко просташки се смееше Суан, когато разговаряхме за госпожа Ла Тремуй?

Тя бе забелязала, че Суан и Форшвил на няколко пъти изпускаха частицата „Ла“, произнасяйки това име. Понеже беше сигурна, че желаят да покажат с това, че не се прекланят пред титлите, искаше да подражава на тяхната горда независимост, но не бе успяла да схване добре с каква граматична форма си служат. Затова неграмотността й вземаше връх над републиканската й непримиримост и тя казваше „дьо Ла Тремойлови“ или си служеше със съкращението, което се среща в песните по баровете или в текста под карикатурите, прикачайки „д“ към „Ла“, д’Ла Тремойлови, но се поправяше, „госпожа Ла Тремойл“.

— Херцогинята, както казва Суан — добави тя подигравателно, усмихвайки се, за да докаже, че само цитира неговите думи и не поема на своя сметка това наивно и смешно наименование.

— Да ти кажа ли, стори ми се безкрайно глупав.

А господин Вердюрен й отвърна:

— Той не е искрен, той е прикрита личност и винаги стои между два стола, иска хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Каква разлика в сравнение с Форшвил! Виж, това е поне човек, който направо си казва каквото мисли. Или ви харесва, или не ви харесва. А не като другия, който винаги не е нито риба, нито рак. Впрочем изглежда, че на Одет доста повечко й харесва Форшвил и аз й давам пълно право. И най-сетне, понеже Суан много иска да играе с нас на светски човек, любимец на херцогини, другият поне си има титла. Все пак той си е граф дьо Форшвил — добави той тактично, като че ли, запознат с историята на неговата графска титла, претегляше щателно особената й стойност.

— И да ти кажа ли — поде госпожа Вердюрен, — Суан се счете задължен да направи няколко жлъчни и смешни намеци по адрес на Бришо. Естествено, понеже видя, че Бришо е обичан в дома ни, искаше по този начин да ни засегне, да развали вечерята ни. Веднага чувствуваш в него коварния приятел, който, излизайки от къщата ти, е готов да се раздрънка по твой адрес.

— Но аз ти казвах — отвърна й господин Вердюрен, — пропаднала дребна душица, която завижда на всичко, което го превъзхожда макар и малко.

Всъщност нямаше нито един техен „верен“ приятел, който да не бе много по-недоброжелателен спрямо тях от Суан. Но те всички грижливо подслаждаха злословията си с изтъркани шеги, с лека отсянка на привързаност и сърдечност. Докато и най-малката въздържаност от страна Суан, неукрасена с условни формули от рода на „не че искаме да кажем нещо лошо“, до които той би счел унизително да прибегне, изглеждаше коварство. Съществуват оригинални автори, които предизвикват възмущението на читателите с най-малката допусната от тях дързост, защото не са се постарали преди това да угодят на вкусовете им и не са им сервирали клишетата, с които са свикнали. По същия начин Суан извикваше възмущението на господин Вердюрен. Както в техния случай, така и в случая на Суан, господин Вердюрен му приписваше тъмни помисли само заради неговия своеобразен език, с който той самият не бе свикнал.

Суан още не знаеше, че е заплашен с немилост у Вердюренови и продължаваше да вижда в розово недостатъците им през призмата на своята любов.

Той се срещаше с Одет — поне в повечето случаи — само вечер. Но през деня, понеже се страхуваше да не я отегчи, ако отиде у нея, гледаше поне да й напомни за себе си и по всяко време се мъчеше да се натрапи на мисълта й, но по приятен за нея начин. Ако на витрината на някой цветар или бижутер му харесаше много някое храстче или скъпоценност, първата му мисъл бе да ги изпрати на Одет, представяйки си удоволствието, което те щяха да й доставят и което щеше да засили обичта й към него. Той поръчваше да ги занесат веднага на улица Ла Перуз, за да не забави мига, когато, пращайки й нещо, ще се почувствува, все едно, по-близо до нея. Държеше главно тя да получи подаръка му, преди да излезе, та от признателност да го посрещне по-нежно, когато го види у Вердюренови или дори кой знае? Ако доставчикът побърза, може би тя щеше да му пише преди вечеря или да дойде лично в дома му, непредвидено, за да му благодари. Както някога, когато изпробваше върху характера на Одет реакциите от своето пренебрежително държане, сега пък се мъчеше, предизвиквайки признателността й, да измъкне частиците обич, които тя все още таеше в себе си.

Често тя изпадаше в парични затруднения и притисната от кредитори, го молеше да й помогне. Той се чувствуваше щастлив, както при всеки случай, когато можеше да й докаже колко много държи на нея или просто колко влиятелен и полезен може да й бъде. Навярно ако в началото му бяха казали: „Тя харесва твоето обществено положение“, или ако му кажеха сега: „Тя те обича заради парите ти“, той не би го повярвал, но всъщност не му беше неприятно да си въобразяват, че тя държи на него — да ги чувствуват свързани един с друг — поради нещо така силно като снобизма или парите. Но дори ако си помислеше, че това е вярно, може би нямаше да страда, че любовта на Одет към него почива върху опора, по-трайна в нейните очи от привлекателността му или умствените му качества: интересът. Интересът, благодарение на който никога нямаше да настъпи ден, когато тя да бъде изкушена да престане да го вижда. Засега, отрупвайки я с подаръци, оказвайки й услуги, той можеше да възложи на фактори, стоящи извън собствената му личност и ум, уморителната грижа да й се понрави. А и самото сладко усещане, че бе влюбен, че в живота му няма нищо друго извън тази любов, което понякога му се струваше нереално, ставаше по-ценно, след като, подобно на дилетант на нематериални усещания — го заплатеше скъпо и прескъпо. Също както се срещат хора, които не са уверени дали гледката на морето и шумът на вълните са пленителни, но се убеждават в това, както и в изтънчения си безкористен вкус, като платят сто франка дневно за хотелската стая, която им дава възможност да им се насладят.

Един ден, когато подобни разсъждения пак му напомниха, че на времето му бяха представили Одет като държанка, и когато още веднъж му стана забавно, съпоставяйки това странно въплъщение: държанката — неуловима амалгама от непознати, сатанински елементи, обвита като в ореол от отровни цветя, преплетени със скъпоценни камъни подобно на видение на Гюстав Моро, и неговата Одет, върху чието лице той бе наблюдавал същите чувства на милосърдие към някой клетник, на възмущение срещу неправдата, на признателност за услугата, каквито някога бе изпитвала собствената му майка, приятелите му. Одет, която толкова често говореше за най-близки нему неща — за неговите колекции, за стаята му, за стария му слуга, за банкера, у когото бе вложил ценните си книжа… ето че, спомняйки си за банкера, той се сети, че трябва да изтегли пари. В действителност, ако този месец не подпомогнеше също така щедро Одет в нейните материални затруднения, както миналия месец, когато й беше дал пет хиляди франка, ако не й подареше огърлицата от диаманти, която тя желаеше, той нямаше да събуди отново в нея възхищението й от щедростта си, нито благодарността й, а те го правеха така щастлив; би рискувал даже тя да си въобрази, съдейки по по-малкото външни прояви, че любовта му към нея е намаляла. Тогава внезапно се запита дали всъщност именно това не означава „да поддържаш“ една жена (дали понятието „държанка“ можеше да не бъде непременно съставено от тайнствени или порочни елементи, но да спада към ежедневния запас от събития на неговия живот като например банкнотата от хиляда франка, така свойска и близка, скъсана и повторно залепена, която прислужникът му прибра в чекмеджето на старата му писалищна маса, след като плати разноските за месеца и наема за тримесечието, а Суан я взе оттам, за да я изпрати заедно с четири други на Одет) и дали не може да се приложи за Одет, откакто я познаваше (той нито за миг не допусна, че тя би могла някога да е получавала пари от някой друг), не може да се приложи думата „държанка“, която му се беше струвала така несъвместима с нея. Не можа да се задълбочи в тази мисъл, защото внезапно го налегна умствена леност — впрочем при него тя беше наследствена, — временна благословена леност, която загаси всяка светлина в главата също така внезапно, както по-късно, когато въведоха навсякъде електрическо осветление, можеше мигновено да се потопи в мрак цялата къща. Мисълта му се забъхти за миг пипнешком в мрака, той извади очилата си, обърса стъклата им, прокара ръка по очите си и главата му се проясни едва когато в нея изплува една съвсем различна мисъл, а именно, че ще трябва да се постарае другия месец да изпрати шест или седем хиляди франка на Одет вместо пет, заради изненадата и радостта, която това ще й причини.

Вечерите, когато не оставаше в къщи в очакване на часа за срещата с Одет у Вердюренови или по-скоро в някой летен ресторант в Булонската гора или главно Сен-Клу, където те обичаха да ходят, той отиваше да вечеря в някой от елегантните домове, посрещали го до неотдавна като редовен гост. Не искаше да губи контакт с хора, които — кой знае — биха били полезни може би някой ден на Одет и междувременно често му помагаха да й достави удоволствие. Освен това дългогодишният му навик да общува с висшето общество, вкусът му към лукса бяха породили у него не само презрение към тези среди, но и нужда от тях, така че, макар и да се беше убедил, че всъщност и най-скромните жилища струват колкото княжеските палати, неговите сетива така бяха свикнали с дворците, че би се чувствувал неприятно, ако попадне в бедняшка обстановка. Той изпитваше еднакво уважение — заинтересованите лица не биха повярвали, че беше до такава степен еднакво — както към дребните буржоа, устройващи танцова забава на петия етаж, вход „Д“, вляво, така и към Пармската принцеса, уреждаща най-пищните празненства в Париж. Само че нямаше чувството, че е на бал, като стоеше с татковците в спалнята на домакинята и се задушаваше, като гледаше покритите с кърпи за лице умивалници, превърнатите в гардероб легла, върху чиито юргани се трупаха шапки и палта, също както хората, които в продължение на двадесет години навикнали на електрическо осветление, се задушават от миризмата на мъждива газена лампа или димящо кандило.

В дните, когато вечеряше в града, той поръчваше да впрегнат в седем и половина. Обличаше се, мислейки за Одет — по този начин не беше сам, защото постоянната мисъл за Одет придаваше на моментите, когато беше далеч от нея, същото особено очарование, което изпитваше, когато тя беше до него. Той се качваше в колата си, но усещаше, че мисълта за Одет скачаше вътре заедно с него и се настаняваше на коленете му — както вземаме със себе си любимо животно — и той щеше да я задържи до себе си на масата, скришом от сътрапезниците. Той я галеше, тя го топлеше и обзет от нега, Суан усещаше нещо ново: лек трепет пропълзяваше по шията и носа му, докато затъкваше на ревера си цвете. Той се чувствуваше неразположен и тъжен от известно време, особено откакто Одет беше представила Форшвил на Вердюренови, и много би искал да си почине малко вън от Париж. Но не би имал смелостта да напусне града нито за един ден, докато Одет беше там. Въздухът беше топъл, бяха най-хубавите пролетни дни. И макар и да прекосяваше каменния град, за да се затвори в нечий дом, той постоянно виждаше пред очите си само едно: парка на имението си близо до Комбре. Там, още в четири часа следобед, почваше да духа лек ветрец откъм нивята на Мезеглиз и под беседката, преди да се стигне до лехата с разсад от аспержи, можеше да се радва на същата прохлада, както на брега на езерцето, обкръжено от незабравки и гладиоли. Когато вечеряше под тази беседка, около масата пълзяха рози и френско грозде, засадени и преплетени от градинаря му.

След вечерята, ако срещата в Булонската гора или на остров Сен-Клу беше насрочена по-рано, той си тръгваше толкова бързо, веднага щом станеха от масата — особено ако имаше опасност да завали и „приятелите“ да се приберат по-рано, — че веднъж принцеса де Лом (бяха вечеряли късно и Суан си бе отишъл, преди да поднесат кафето, за да се срещне с Вердюренови на острова в Булонската гора) каза:

— Наистина, ако Суан беше тридесет години по-стар и страдаше от възпаление на пикочния мехур, човек би могъл да го извини, че се измъкна толкова рано. Във всеки случай той направо се гаври с хората!

А Суан си казваше, че на Лебедовия остров или в Сен-Клу ще намери очарованието на пролетта, на което не можеше да се порадва в Комбре. Само че той не можеше да мисли за нищо друго освен за Одет и дори не бе в състояние да си спомни дали беше почувствувал мириса на листата, дали е имало луна. Посрещаха го с фразата от сонатата, изсвирена на пианото в градината на ресторанта. Ако в градината на ресторанта нямаше пиано, Вердюренови правеха всичко възможно, за да домъкнат пиано от някоя стая или от залата на ресторанта. Не че Суан беше спечелил отново симпатиите им, напротив, но когато трябваше да проявят изобретателност, за да доставят удоволствие някому, дори и да не им беше особено приятен, докато траеха приготовленията за това удоволствие, у тях възникнаха временни ефимерни чувства на симпатия и топлота. Понякога той си казваше, че още една пролетна вечер си отива, налагаше си да обърне внимание на дърветата, на небето. Но присъствието на Одет винаги много го вълнуваше, а и от известно време се чувствуваше все леко неразположен и трескав, затова му липсваше душевна ведрина и добро настроение — необходим фон за възприемането на природата.

Една вечер, когато Суан бе поканен на вечеря от Вердюренови и спомена, че на следващия ден ще бъде на банкет със съучениците си, Одет му отговори пред всички гости, пред Форшвил, който сега беше един от „правоверните“, пред художника, пред Котар:

— Да, зная, че имате банкет. Значи, ще се видим у нас след това, само че не закъснявайте много.

Макар че Суан все още не страдаше сериозно от хубавото отношение на Одет към един или друг от „правоверните“, той изпита дълбока нежност, когато тя призна така открито пред всички, с невъзмутимата си липса на свян, ежедневните им вечерни срещи, привилегированото положение, с което той се ползуваше у нея, и предпочитанието, което му оказваше. Безспорно Суан често си мислеше, че Одет в никакъв случай не е забележителна жена и превъзходството, което той упражняваше над едно създание, което стоеше толкова по-ниско от него, не беше кой знае колко ласкателно, та да му бъде приятно, че тя го признава пред „правоверните“, но откакто бе забелязал, че много мъже намират Одет очарователна и желана, прелестта, която те виждаха в нейното тяло, бе събудила у него болезнена нужда да я овладее напълно, до най-затулените кътчета на сърцето й. И той бе почнал да цени неимоверно много миговете, прекарани у нея вечер, когато я вземаше на коленете си, караше я да му казва какво мисли за това, за онова, когато правеше проверка на единствените имущества на земята, на които държеше сега. Затова след тази вечеря, като остана насаме с нея, той не пропуска да й благодари горещо, стараейки се да й даде да почувствува по степента на признателността, която й засвидетелствува, радостта, която може да му достави, и на първо място върховната наслада да го предпази, докато я обича и е така уязвим, от мъките на ревността.

Когато излезе на другия ден от банкета, валеше проливно, а той разполагаше само с откритата си кола. Един негов приятел му предложи да го отведе до дома му и тъй като Одет, поръчвайки му да дойде, явно не чакаше никой друг, той можеше да се прибере в къщи и да си легне със спокойно сърце, вместо да се мъкне в дъжда. Но, може би, ако тя видеше, че той явно не държи да завърши всяка вечер с нея, без никакво изключение, и тя от своя страна няма да му запази някоя вечер, и то точно когато на него най-много му се иска.

Суан пристигна в дома й, когато минаваше вече единадесет часът и докато се извиняваше, че не е могъл да дойде по-рано, тя се оплака, че действително е много късно, чувствувала се неразположена поради бурята, боляло я глава, затова го предупреди, че не трябва да остава повече от половин час и ще го отпрати в полунощ. Малко след това се почувствува уморена и пожела да си легне.

— Значи, тази вечер няма да има орхидея? — попита Суан. — А пък аз си мечтаех за орхидеи.

Но тя му отговори сърдито и раздразнено:

— Не, мили, никакви орхидеи тази вечер, нали виждаш, че не ми е добре!

— Може би ще ти мине, но както и да е, не настоявам.

Тя го помоли да загаси светлината, преди да си отиде, той спусна сам завесите на леглото й и излезе. Но когато се прибра у дома си, внезапно му хрумна, че може би Одет чакаше някого тази вечер, че се бе престорила само на уморена и го бе накарала да загаси лампите само за да го убеди, че действително ще спи, а щом той си е тръгнал, е запалила отново лампите и е въвела мъжа, с когото се е уговорила да прекара нощта. Погледна колко е часът. Беше минало почти час и половина, откакто се бе разделил с нея. Той излезе отново, нае файтон и заповяда на кочияша да спре съвсем близо до дома й в малката напречна улица, към която гледаше гърбът на нейната къща и където понякога той чукаше на прозореца на спалнята й, за да му отвори. Слезе от колата; всичко беше пусто и черно в целия квартал, трябваше да повърви съвсем малко и се озова точно пред нейния дом. Сред всички тъмни прозорци на уличката, загасени отдавна, той различи само един, чиито затворени капаци прецеждаха като тайнствен златист плод светлината, изпълваща стаята. Същата светлина, която в толкова много други вечери, от колкото и далеч да я зърнеше, го стопляше и му шепнеше: „Тя е там и те чака“, сега го изтезаваше и му внушаваше: „Тя е там с мъжа, когото чакаше.“ Той пожела да узнае кой е този мъж. Плъзна се край стената до прозореца, но не можа да различи нищо през полегатите дъсчици на капаците. Чуваше само шепнещите гласове в тишината на нощта.

Той безспорно страдаше от тази светлина, в чиято златна мрежа зад рамката на прозореца се движеше невидимата омразна двойка, страдаше от този шепот, който издаваше присъствието на мъжа, дошъл, след като той си бе отишъл, страдаше от вероломството на Одет, от щастието, което тя вкусваше с другия. Но независимо от това не съжаляваше, че се бе върнал: тревогата, подтикнала го да излезе от къщи, не беше вече така остра, понеже не беше неопределена сега, когато другият живот на Одет, за който той внезапно и безпомощно се догаждаше в този миг, беше на негово разположение там, в светлината на лампата, пленен, без да знае сам, в стаята, където Суан можеше да влезе и да го улови изневиделица, стига само да пожелае. Или просто щеше да потропа на капаците, както правеше често, когато дойдеше в късен час. Така поне Одет щеше да научи, че той знае, че е видял светлината и е чул разговора и вместо (както си я представяше) да се подиграва заедно с другия мъж на неговите илюзии, виждаше вече мислено тях двамата изиграни в измамата си, измамени всъщност от него, защото си въобразяваха, че е далеч оттук, а той се канеше да почука на капаците. И ако Суан изпитваше в момента някакво едва ли не приятно удовлетворение, то се дължеше може би не само на уталожването на съмнението и на острата болка, но на съзнанието за умственото му превъзходство. Откакто бе влюбен, той отново бе почнал да намира действителността пленително интересна, също както в младежките си години, макар и само дотолкова, доколкото тя бе осветена от спомена за Одет, сега ревността му извикваше на живот друго увлечение от ученолюбивата му младост, страстта към истината, но само към истината, застанала между него и любовницата му, осветена от Одет, строго индивидуална истина, чийто единствен предмет, безкрайно ценен и почти безплътно красив, бяха постъпките на Одет, отношенията й с другите хора, проектите й, миналото й. Във всеки друг период от живота му ежедневните дребни приключения и постъпки на отделните индивиди изглеждаха лишени от каквато и да е стойност в очите на Суан. Ако чуеше клюка от този род, тя му се струваше незначителна и докато я слушаше, се обвиняваше, че се поддава на най-просташко любопитство. В такива моменти се чувствуваше особено принизен. Но през този необикновен любовен период субективното пусна у него толкова дълбоки корени, че в душата му се събуди същият интерес към най-дребните занимания на тази жена, какъвто някога бе изпитвал към историята. И всичко, от което доскоро би се срамувал — да дебне под прозорците, кой знае, утре може би да разпитва ловко за нея съвсем чужди хора, да подкупва слугите, да подслушва зад вратите, всички тези грозни постъпки ще му се струват най-обикновени методи за научно издирване с истинска интелектуална стойност, предназначени за търсене на истината, също както разчитането на текстове, сравняването на различни данни и тълкуването на архитектурни паметници.

В момента, когато се канеше да потропа на капаците, той за миг се засрами при мисълта, че Одет ще узнае подозренията му, ще разбере, че се е върнал, че е я дебнал по улицата. Тя често му бе казвала колко се отвращава от ревнивците, от любовниците, които шпионират. Това, което се готвеше да направи, беше доста неразумно и тя щеше да го намрази занапред, докато в същия този момент, тъй като не бе потропал на прозореца й, може би дори мамейки го, тя все още го обичаше. Колко осъществими щастливи моменти сме готови да жертвуваме под напора на едно моментно нетърпение! Но желанието да узнае истината беше по-силно и му се стори по-благородно. Беше му ясно, че истинското положение в дадения случай — а той би дал живота си, за да го установи точно! — се таи зад този прозорец, прорязан от светли ивици, напомнящ позлатена корица на ценен ръкопис, чието художествено богатство не може да не вълнува учения, зает с проучването му. Той изпитваше истинска страст да узнае истината за този ефимерен и така скъп за него екземпляр, изтъкан от така топла и хубава полупрозрачна материя. Освен това съзнанието за моралното му превъзходство над двамата вътре — това самочувствие му беше страшно необходимо — се коренеше не толкова в самия факт, че щеше да узнае истината, но че щеше да им покаже, че я знае. Той се повдигна на върха на пръстите си. Почука. Не го чуха. Почука втори път, по-силно. Разговорът секна. Мъжки глас, по чийто тембър се опита да отгатне на кого от познатите нему приятели на Одет може да принадлежи, попита: „Кой е?“ Не можеше да определи със сигурност чий беше гласът. Потропа още веднъж. Отвориха прозореца, после и капаците. Сега вече нямаше начин да се върне назад и понеже тя щеше да узнае всичко, той се задоволи да се обади с престорено нехаен и весел тон, за да не издаде поне колко нещастен се чувствува:

— Не се безпокойте, минавах оттук, видях, че свети и пожелах да разбера дали неразположението ви не е минало.

Той надникна в стаята. На прозореца се показаха двама мъже. Единият от тях държеше в ръка лампата и Суан можа да види стаята. Непозната стая. Понеже обикновено, когато отиваше късно вечерта у Одет, той бе свикнал да разпознава прозореца й по това, че единствен светеше сред останалите съвсем еднакви прозорци, той се бе заблудил и бе потропал на прозореца на съседната къща. Отдалечи се, като смотолеви някакво извинение и се прибра у дома си, щастлив, че задоволявайки любопитството си, не бе накърнил любовта си и че след като толкова дълго се бе мъчил да се преструва пред Одет на безразличен, не й бе дал с ревността си доказателство, че я обича прекалено много: защото, когато единият от двама влюбени е напълно сигурен в любовта на другия, той веднъж завинаги се освобождава от грижата да го обича еднакво силно.

Той не й разказа за това свое злополучно приключение и го забрави самият той. Но в отделни моменти мисълта му ненадейно се връщаше към този спомен, обхождаше го, заравяше се в него и Суан изпитваше рязка, дълбока болка. Тя напомняше физическа болка и съзнанието на Суан беше безсилно да я намали. Само че истинската физическа болка именно защото е независима от съзнанието, може да стане негов предмет и то е в състояние да установи нейното намаляване или затихването й поне за миг. Докато неговата болка се възобновяваше, щом изплуваше повторно в съзнанието му и опиташе ли се да не мисли за нея, той всъщност мислеше повече, страдаше повече. И когато, разговаряйки с приятели, забравеше това терзание, една тяхна дума го караше да промени изражението си, също както раненият сгърчва лице, ако несръчен негов познат докосне по невнимание раната му. Когато се разделеше с Одет, той беше щастлив, чувствуваше се спокоен, спомняше си нейните усмивки, подигравателни, когато му говореше за един или друг общ познат, и пълни с нежност, когато се обърнеше към него, спомняше си как накланяше и отпускаше сякаш против волята си върху неговите устни натежалата си глава, както бе сторила първия път в колата, сластните й погледи, докато беше в обятията му, притиснала зиморничаво лице до рамото му.

Но тутакси ревността му, превърнала се сякаш в сянка на неговата любов, извикваше двойника на усмивката, която тя му бе отправила същата вечер, и този двойник правеше точно обратното: подиграваше се на Суан и се изпълваше с любов към някой друг. Ревността му извикваше и двойника на нейната наклонена глава, отпусната сега върху устните на друг, както и двойника на всички нейни прояви на нежност, дадени сега на друг. И всички сластни спомени, които той отнасяше от дома й, се превръщаха в скици, в „проекти“, каквито ни предлагат декораторите. Те даваха възможност на Суан да си представи пламенните или сластни пози, които Одет можеше да заеме с някой друг. Така че той едва ли не съжаляваше за всеки сладък миг, вкусен при нея, за всяка необичайна нейна ласка, която бе имал неблагоразумието да оцени, за всяко нейно ново очарование, което бе открил, защото знаеше, че миг по-късно те щяха да се превърнат в нови инструменти за изтезание.

Това терзание стана още по-жестоко, откакто към спомените му се прибави беглият поглед, който неотдавна бе изненадал в очите на Одет. Беше след вечеря у Вердюренови. Било защото Форшвил, чувствувайки, че зет му Саниет не е много тачен в този дом, бе решил да го вземе за прицел и да блесне за негова сметка, било защото се бе раздразнил от едно негово неуместно изказване, в което между другото никой друг не бе забелязал, нито бе доловил неприятния намек, какъвто впрочем Саниет съвсем не искаше да вложи, било най-сетне, защото търсеше от известно време случай да прогони от Вердюренови този човек, който го познаваше прекалено добре и беше прекалено изтънчен, за да не се стеснява в дадени моменти от самото му присъствие, Форшвил отговори така грубо на нетактичната забележка на Саниет, като започна да го отрупва с оскърбления, окуражен от уплахата, огорчението и извиненията на нещастния учен, че го принуди да си отиде, особено след като попита със сълзи на очи, обяснявайки се смутено, госпожа Вердюрен дали трябва да остане след всичко това и не получи отговор от нея. Одет присъствува невъзмутимо на тази сцена, но когато вратата се затвори зад Саниет, обичайното изражение на лицето й слезе, така да се каже, с няколко стъпала по-ниско, за да застане на едно равнище по мерзост с Форшвил, и тя му отправи с блеснали очи подла усмивка, за да го поздрави за проявената дързост и да се надсмее над жертвата. Този поглед изразяваше съучастничество в грозната му постъпка и така недвусмислено говореше: „Това се казва екзекуция или аз съм съвсем боса по този въпрос! Видяхте ли колко страдалчески вид имаше? До сълзи му дойде чак!“, че щом го срещна, Форшвил внезапно отрезня от искрения си или престорен изблик, усмихна се и каза:

— Трябваше само да бъде любезен, в такъв случай още щеше да си бъде тук. Малко конско е полезно независимо от възрастта.

Веднъж, когато Суан бе излязъл рано следобед, за да отиде на гости, и като не намери лицето, което искаше да види, реши да се отбие у Одет по време, когато никога още не беше ходил у нея, но предполагаше, че тя непременно трябва да си е в къщи; сигурно си почиваше или пишеше писма преди часа за чая. Приятно му беше да я види за малко, без да я безпокои. Портиерът му каза, че доколкото знае, тя си е в къщи. Суан позвъни, стори му се, че чу шум, стъпки, но не му отвориха. Разтревожен, раздразнен, той отиде в малката улица, към която гледаше домът й от другата страна, и застана пред прозореца на спалнята на Одет. Спуснатите пердета му пречеха да види каквото и да било, той почука силно по стъклото, извика. Никой не му отговори. Забеляза, че съседите го гледат. Тръгна си, като размисли, че в края на краищата може би се е излъгал, когато му се бе сторило, че чува стъпки. Но това обстоятелство толкова го притесни, че вече не беше способен да мисли за нищо друго. Върна се отново след един час. Този път я намери. Тя му каза, че преди малко, когато той позвънил, си била в къщи, но спяла. Звънецът я събудил, досетила се, че може би е Суан, изтичала след него, но той си бил вече отишъл. Суан разпозна веднага в разказа й тактиката на уловените в лъжа измамници, които за собствено успокоение вмъкват в измисленото от тях обяснение една незначителна вярна подробност от случилото се в действителност, убедени, че благодарение на привидната си достоверност тази подробност ще съвпадне с истинската случка и ще я забули. Естествено, когато Одет извършеше нещо, което не желаеше да признае, тя го затаяваше дълбоко в душата си. Но окажеше ли се лице в лице с човека, когото искаше да заблуди, тя се смущаваше, всичките й мисли се объркваха, способността й да измисля и разсъждава се парализираше, в главата й се появяваше празно пространство, а на всяка цена се налагаше да каже нещо. Първото нещо, което й идваше наум, беше самата случка, която искаше да скрие. Тя единствена беше останала в съзнанието й именно защото беше вярна. Тогава Одет откъсваше едно незначително късче от нея, казвайки си, че всъщност така е по-добре, защото тази малка подробност може да бъде проверена и не носи същия риск, какъвто носи някоя лъжлива подробност. „Това поне е вярно — казваше си тя. — Това поне не може да ми навреди. Той може да се осведоми, ще разбере, че е вярно. В най-лошия случай това най-малко ще ме издаде.“ Одет се лъжеше. Именно това я издаваше. Тя не си даваше сметка, че тази малка истинска подробност се вмъкваше точно само между съседните моменти на истинската случка, от която тя я бе откъснала произволно, затова не можеше да прилепне плътно между каквито и измислени подробности да я поставеше и неминуемо щеше било да навлезе в тяхната територия, било да остави непопълнено пространство, по което ще проличи, че не принадлежи по начало на измислената версия. „Тя признава, че е чула позвъняването ми, както и чукането по прозореца, помислила си, че мога да бъда аз, искала да ме види — казваше си Суан, — но това съвсем не се съгласува с факта, че не е заповядала да ми отворят.“

Само че той не я изобличи в противоречие, защото си мислеше, че като я остави да говори, тя ще каже може би още някоя лъжа, която би могла да се окаже слабо указание на истината. Одет продължаваше да говори, а той не я прекъсваше и ловеше с жадно и болезнено внимание думите й; долавяше, че именно защото тя се мъчеше да скрие истинската случка зад тях, те пазеха неясно нейния отпечатък — подобно на свещената кърпа — и очертаваха смътните контури на безкрайно ценната за него и, уви, недостижима истина: какво правеше Одет в три часа, когато той бе дошъл; тя щеше да му поднесе само лъжи вместо действителната случка, неразгадаеми, непонятни нейни отломки, а истината щеше да си остане затаена в паметта на това коварно същество, което не му я признаваше и изобщо нямаше да му я довери, защото не можеше да прецени колко много тъй държи на нея. Разбира се, от време на време Суан изтрезняваше и си даваше сметка, че ежедневните постъпки на Одет не бяха сами по себе си кой знае колко интересни и че връзките, които можеше да има с други мъже, едва ли биха предизвикали у всяко друго мислещо същество тази пареща болка, способна да го тласне едва ли не към самоубийство. В такива моменти съзнаваше, че подобен неоправдан интерес, подобно състояние са болезнено явление и когато оздравее, постъпките на Одет и дори целувките, които би могла да даде другиму, щяха да станат съвсем безобидни, както целувките на другите жени. Но макар и болезненият интерес към Одет да нямаше никаква обективна предпоставка, това не беше в състояние да го накара да разсъди, че е неразумно да отдава толкова голямо значение на това свое чувство и да прави всичко възможно, за да го задоволи, Суан наближаваше възраст, чиято философия — подхранена от философията на епохата, както и от философията на средата, в която той бе живял продължително, на кръга на принцеса де Лом, където бе прието, че човек е умен дотолкова, доколкото се съмнява във всичко, и вкусът на отделния индивид е единственото реално и безспорно нещо — не е вече философията на младостта, а една позитивна, едва ли не физиологична философия на хора, които, вместо да търсят навън обектите на въжделенията си, се опитват да намерят в миналото неизменен сбор от привички и чувства, които да могат да считат за характерни и постоянни, и се стремят на всяка цена да ги удовлетворят чрез избрания от тях начин на живот. Суан смяташе, че е разумно да отдели място в живота си на страданието, което му причиняваше мисълта, че не знае с какво се занимава Одет, когато не е с него, да търпи засилването на екземата от дъждовния сезон и да предвижда значителна сума в бюджета си, за да се сдобие с необходимите сведения за съществуването на Одет, защото без тях би се чувствувал нещастен, също както отделяше място и за други свои увлечения, които бе сигурен, че ще му доставят удоволствие — поне преди да се влюби, — например страстта си към колекционерство и чревоугодничество.

Той се накани да се сбогува с Одет, за да се прибере, а тя го помоли да остане още и дори го задържа припряно в момента, когато той отвори вратата, за да излезе. Но не обърна внимание, защото в нашата мнителност, търсейки наслуки истината между многото жестове, думи и дребни случки, които запълват всяка среща, ние неизбежно отминаваме, без нищо да привлече вниманието ни, именно тия, зад които се крие тя, а се спираме на ония, зад които няма нищо. Одет през цялото време му повтаряше: „Колко жалко! Ти никога не идваш следобед, ето че веднъж си дошъл, а аз да не те видя!“ На него му беше ясно, че тя не е чак толкова влюбена в него, че да изпитва такова бурно съжаление, задето не е могъл да я види, но искаше да му достави удоволствие, понеже беше добра по сърце и често й беше мъчно, когато го ядосаше, затова му се стори напълно обяснимо, че и този път съжалява, че го е лишила от удоволствието да прекарат заедно един час, всъщност удоволствие за него, а не за нея. Но това все пак не беше кой знае колко важно, за да оправдае измъченото й изражение, което в края на краищата му направи впечатление. Сега повече от всеки друг път тя му напомняше женските образи на автора на „Примавера“. Имаше тяхното сломено и страдалческо изражение, като че ли ги потиска непосилна горест, докато детето Исус си играе край тях с някой нар или докато наблюдават как Мойсей налива вода в коритото. Той не можеше да си припомни кога я бе виждал вече така покрусена. И внезапно се сети: това беше в деня, когато Одет бе излъгала госпожа Вердюрен след онази вечеря, на която не беше отишла под предлог, че е била болна, а всъщност бе останала да вечеря насаме със. Суан. Естествено, дори и да беше най-добросъвестната жена, тя нямаше защо да изпитва угризения заради такава невинна лъжа. Но лъжите, които обикновено Одет измисляше, съвсем не бяха толкова невинни и прикриваха разкрития, които биха могли да й навлекат страшни неприятности с едни или други нейни познати. Затова, когато лъжеше, чувствувайки се недостатъчно въоръжена, за да се защити, неуверена в успеха на лъжата си, уплашена, идеше й да се разплаче от напрежение, също както децата, когато не са си отспали. Освен това си даваше сметка, че лъжата й обикновено ощетяваше сериозно съответния й познат и той можеше да си отмъсти, ако я улови. Затова Одет се чувствуваше смирена и виновна пред него и дори когато й се налагаше да си послужи с невинна светска лъжа, по асоциация на усещанията изпитваше неразположение, смазваща умора и съжаление, че е постъпила лошо.

Каква затормозваща я лъжа беше поднесла на Суан, за да го гледа така страдалчески, за да му говори с този плачевен глас, изнемогващ сякаш от усилието, което тя си налагаше, и просещ пощада? Хрумна му, че Одет се мъчеше да скрие не само истината относно случилото се този следобед, но нещо по-животрептящо, може би дори нещо, което още не се беше случило, което предстоеше да се случи и би могло да хвърли светлина върху предишното. В същия миг той чу звънеца. Одет продължи да говори с него, но думите й бяха вече просто стенание: колко съжалявала, че не могла да види Суан следобеда, че не му отворила, това просто я довеждало до отчаяние.

Входната врата се захлопна и се чу шум от отдалечаваща се кола. Изглежда, че някой си отиваше, вероятно лицето, което Суан не трябваше да срещне и на което бяха казали, че Одет не е в къщи. Тогава при мисълта, че само с това свое идване в необичаен час той бе объркал толкова неща, които тя пазеше в тайна от него, Суан се почувствува безкрайно отчаян, направо смазан. Но понеже обичаше Одет, понеже беше свикнал тя да бъде център на всичките му мисли, всъщност насочи към нея съжалението, което би трябвало да изпитва към самия себе си, и прошепна: „Бедничката ми!“ Когато се раздели с нея, тя взе няколко писма, оставени на масата й, и го попита дали не би могъл да ги пусне в пощата. Той ги взе и когато се прибра у дома си, забеляза, че те бяха още у него. Върна се чак до пощата, извади ги от джоба си и преди да ги пусне в кутията, погледна адресите. Всички бяха до разни доставчици освен едно, адресирано до Форшвил. Той го задържа в ръката си. Каза си: „Ако прочета какво пише вътре, ще зная как го нарича, как му говори, дали има нещо помежду им. Може би всъщност именно ако не го прочета, ще постъпя неделикатно към Одет, защото това е единственият начин да се освободя от едно толкова оскърбително за нея подозрение, което в най-добрия случай ще й донесе само страдание и веднъж замине ли писмото, нищо не би могло вече да го разруши.“

Той се прибра в къщи, без да пусне писмото. Запали свещ и приближи плика, който не се бе осмелил да отвори. Отначало не можа да прочете нищо, но пликът беше тънък и като го долепи до сложената в него карта, той успя да прочете през прозрачната хартия последните думи. Най-банална официална формула. Ако не той гледаше това писмо до Форшвил, а Форшвил четеше писмо, адресирано до Суан, той би могъл да открие далеч по-нежни думи! Суан задържа картона, кой то се движеше свободно в доста по-големия плик и последователно придвижи с палец отделните редове на писмото под неподплатената част на плика, за да може да разчете написаното.

Не успяваше обаче да различи ясно буквите. Впрочем не беше важно, беше видял достатъчно, за да си даде сметка, че става дума за нещо незначително, което не засяга никак тяхната любовна връзка. Одет му пишеше за някакъв свой вуйчо. Суан беше прочел недвусмислено началото на реда: „Добре направих, че…“ и се чудеше от какво ли бе доволна Одет, когато внезапно разчете цялото изречение и прозря значението му: „Добре направих, че отворих. Беше вуйчо ми.“ Че отворих! Значи, Форшвил е бил при Одет малко преди това, когато Суан бе позвънил и тя го бе отпратила: това обясняваше шума от стъпки, които бе чул.

Тогава Суан прочете цялото писмо. В края тя му се извиняваше, че е постъпила така безцеремонно с него и му казваше, че е забравил табакерата си у нея — същото, което бе казала и на него в началото, когато бе ходил при нея. Но за Суан тя бе добавила: „Защо не си забравихте и сърцето, нямаше да ви го върна!“ За Форшвил нищо подобно. Никакъв намек, който би могъл да се тълкува като указание за интимна връзка между тях. Всъщност в цялата тази история Форшвил беше по-измаменият, защото Одет му пишеше, за да му внуши, че посетителят е бил вуйчо й. Всъщност той, Суан, беше мъжът, на когото тя държеше и заради когото бе отпратила другия. И все пак, ако нямаше нищо между Одет и Форшвил, защо тя бе казала: „Добре направих, че отворих, беше вуйчо ми.“ Ако не вършеше нищо нередно в този момент, как би могъл самият Форшвил да си обясни, че тя може да не отвори? Суан стоеше отчаян, объркан и все пак щастлив пред този плик, който Одет му бе връчила без страх, такова абсолютно доверие имаше в неговата деликатност, но през чиято прозрачна обвивка му се разкриваше ведно с тайната на днешната случка — и през ум не му минаваше, че ще може изобщо да я узнае! — едно кътче от живота на Одет. Това беше малка светла пролука, през която можеше да надникне в неизвестното. Освен това неговата ревност беше удовлетворена. Тази негова ревност водеше сякаш свой собствен, егоистичен живот и беше алчна за всичко, което може да я подхрани, макар и за сметка на него самия. Сега тя имаше храна и Суан всеки ден щеше да се тормози от евентуалните посещения у Одет към пет часа следобед, щеше да се мъчи да узнае къде е бил Форшвил по това време. Защото любовта на Суан носеше все още отпечатъка на две основни отличителни черти: неведение за начина, по който Одет прекарва дните си, и духовна леност, която го възпрепятствуваше да попълни неведението с въображението си. В началото ревността му не се простираше върху цялото съществуване на Одет, а само върху отделни моменти, когато някое обстоятелство, може би лошо изтълкувано, го бе навело на предположението, че Одет може да го лъже. Неговата ревност, подобна на октопод, който протяга първо едното, после второто, после третото си пипало, се вкопча здраво най-напред в един промеждутък от деня, от пет часа следобед до вечерта, после в друг, в трети. Но Суан не умееше да изобретява сам мъките си. Те бяха само припомняне, възпроизвеждане на страдание, дошло отвън.

Затова пък всичко съдействуваше за това страдание. Опита се да отдалечи Форшвил от Одет, да я отведе за няколко дни в Южна Франция. Там обаче си въобразяваше, че Одет е желана от всички мъже, които бяха в хотела, и че самата тя ги желае. Така той, който някога по време на пътуванията си търсеше нови хора и шумни компании, сега бе подивял, странеше от обществото, като че ли то го бе наранило жестоко. И как да не стане мизантроп, когато виждаше във всеки мъж евентуален любовник на Одет? Така неговата ревност, много повече отколкото възторженото любовно увлечение, което изпитваше в началото към Одет, променяше характера на Суан и правеше неузнаваеми в очите на другите външните му прояви.

Един месец след деня, когато прочете писмото на Одет до Форшвил, Суан отиде на една вечеря, която Вердюренови бяха организирали в Булонската гора. Когато гостите се разотиваха, той забеляза, че госпожа Вердюрен шушука тайно с неколцина от тях, и му се стори, че напомня на пианиста да не забрави да отиде с тях в Шату, като изобщо не покани Суан там.

Вердюренови прошепнаха нещо доста неопределено и на художника, но той, вероятно разсеян, възкликна:

— Само че не трябва да има никакво осветление, за да изпълни „Лунната соната“ на тъмно, тогава всичко ще бъде по-добре осветено.

Забелязвайки, че Суан е на две крачки от тях, госпожа Вердюрен придаде на лицето си особено изражение, като че ли искаше да внуши на събеседника си да млъкне, но същевременно да изглежда напълно безучастна в очите на нежелания слушател, затова тя неутрализира лицето си и погледът й придоби интензивна безизразност, докато се опитваше да прикрие съучастническото неуловимо намигане зад чистосърдечна усмивка. Изражение, присъщо на всички, които си дават сметка, че са направили гаф, и което ги издава мигновено, ако не в собствените им очи, то поне в очите на лицето, спрямо което е направен гафът. Одет веднага доби отчаяно изражение: тя нямаше сили да се бори срещу смазващите трудности на живота, а Суан броеше тревожно минутите, които го деляха от момента, когато на връщане от ресторанта щеше да й поиска обяснения; да изтръгне от нея обещанието, че няма да отиде на другия ден в Шату или да издействува да бъде поканен и той, да уталожи в обятията й неспокойствието, което го глождеше. Най-сетне извикаха колите. Госпожа Вердюрен се обърна към Суан:

— И така, до скоро виждане, нали? — стараейки се с любезния поглед и принудената си усмивка да го заблуди, за да не си даде сметка, че не му казва, както винаги досега: „До утре в Шату, нали, а вдругиден у дома!“

Господин и госпожа Вердюрен взеха в колата си Форшвил. Колата на Суан беше спряла зад тяхната и той чакаше да тръгнат, за да вземе Одет в своята кола.

— Ние ще ви откараме у вас, Одет — каза госпожа Вердюрен, — господин Форшвил ще ви направи малко местенце до себе си.

— Да, госпожо — съгласи се Одет.

— Как, аз мислех, че ще се върнете с мен! — възкликна Суан, казвайки този път без излишно лицемерие необходимите думи, защото вратичката на колата беше отворена, секундите бяха преброени, а той не можеше да се прибере без нея в състоянието, в което се намираше.

— Но госпожа Вердюрен ме покани…

— Хайде, хайде, можете прекрасно да се върнете сам, достатъчно сме ви я оставяли.

— Само че аз имах да й казвам нещо важно.

— Чудо голямо! Ще й пишете!

— Сбогом — каза Одет, протягайки му ръка.

Той се опита да се усмихне, но беше направо смазан.

— Видя ли как си позволява да се държи вече с нас Суан! — каза госпожа Вердюрен на мъжа си, когато се прибраха. — Стори ми се, че е готов да ме изяде, задето взехме със себе си Одет. Такова непристойно държане! Оставаше само да каже, че устройваме срещи в нашия дом! Не разбирам как Одет може да понася подобни маниери! Той сякаш й заяви без заобикалки: „Вие ми принадлежите!“ Ще кажа на Одет какво мисля по този въпрос, надявам се, че ще разбере. — А малко по-късно тя добави гневно: — Гледай ти! Какво мръсно животно! — като по този повод употреби, без да си даде сметка и може би подчинявайки се на същата потребност да се оправдае, както Франсоаз в Комбре, когато пилето не искаше да умре, думите, които идват на езика на селянина, когато наблюдава последните бъхтения на безобидно животно, агонизиращо в краката му.

А когато колата на Вердюренови отмина и колата на Суан спря пред тротоара, кочияшът се уплаши от лицето на господаря си и го попита дали не е болен или дали не му се е случило нещо неприятно.

Суан го отпрати, той искаше да повърви пеш и се прибра през Булонската гора. Приказваше си сам, на висок глас, със същия малко изкуствен тон, с който говореше досега, когато превъзнасяше хубавите страни на кръжока на Вердюренови и тяхното великодушие. Но също както думите, усмивките и целувките на Одет му ставаха точно толкова противни, когато са предназначени за другиго, а не за него, колкото по-рано ги беше намирал прелестни, така и салонът на Вердюренови, който само доскоро му се бе струвал интересен, отличаващ се с истински тънък усет към изкуството и даже с някакво морално благородство, сега, когато Одет щеше да се среща и да се люби там свободно с друг, а не с него, показваше крещящо своите смешни страни, тъпота и безчестие.

Той си представяше с отвращение прословутата вечеря в Шату: „Най-напред що за идея! Да отидат в Шату! Също като галантеристи, затворили дюкянчето си! Наистина тия хора са еснафи до мозъка на костите си! Като че ли не са хора от плът и кръв, а са слезли от сцената, от някоя пиеса на Лабиш!“

Сигурно щяха да присъствуват двамата Котар, а може би и Бришо. „Има ли нещо по-гротескно от това съжителствуване на дребни душици, които живеят едни за други и биха се сметнали загубени, бога ми, ако не се срещнат всички утре в Шату!“ Уви, там щеше да бъде и художникът с неговата мания за „сватосване“ и той сигурно щеше да покани Форшвил да посети заедно с Одет ателието му. Той виждаше Одет, издокарана в много официален тоалет за това полско увеселение. „Та тя е толкова проста и главно тъпа като гъска, горката женичка!“

Чуваше шегите на госпожа Вердюрен след вечеря, тия остроти, които, независимо по адрес на кой „досадник“ бяха насочени, му се бяха стрували винаги забавни, защото Одет се смееше, смееше се заедно с него, едва ли не вътре в него. Сега той предчувствуваше, че може би Одет ще се смее на остроти, пускани за негова сметка. „Какви зловония вместо забавление! — казваше си той, сгърчвайки с такава непреодолима погнуса лице, че чак мускулите на шията му се свиваха, стегнати от яката на ризата му. — И как може едно създание, сътворено по образ и подобие божие, да намира нещо смешно в тези смрадни остроумици? Всяка малко по-изтънчена ноздра би се отвърнала с отвращение, за да избегне тия отровни изпарения. Невероятно е наистина, като си помисли човек, как едно човешко същество не може да проумее, че позволявайки си да се присмее над ближния си, който му протяга честно ръка, затъва до такава степен в тинята на мерзостта, че дори при най-добра воля никога няма да може да се измъкне от нея.“

— Аз се издигам на хиляди метри над тресавищата, където пълзят и квичат подобни мръсни сплетни, за да мога да бъда опръскан от шегите на един Вердюрен! — извика той несъзнателно, като тръсна глава и изправи гордо гърди. — Бог ми е свидетел, че искрено се опитах да изтръгна Одет от тази среда и да я издигна в по-благородна и по-чиста атмосфера. Но всяко човешко търпение има граници и моето е изчерпано! — заключи той, като че ли тази негова мисия да изтръгне Одет от атмосферата на сарказми датираше от по-отдавна, а не само от няколко минути и като че ли той не й се бе посветил едва откакто предполагаше, че тия сарказми щяха може би да бъдат насочени срещу него с цел да откъснат Одет.

Той виждаше пианиста, готвещ се да изсвири „Лунната соната“, и превземките на госпожа Вердюрен, че музиката на Бетховен разстройвала уж нервите й.

— Идиотка! Лъжкиня! — извика Суан. — И това чучело си въобразява, че обича изкуството!

Тя сигурно щеше да каже на Одет, след като й подметне ловко няколко хвалебствени забележки по адрес на Форшвил (както така често бе правила за него самия): „Нали ще направите малко местенце до вас на господин дьо Форшвил?“ И естествено в тъмното! Сводница! Мръсница! Суан беше готов сега да нарече „сводница“ и музиката, която щеше да подкани всички да млъкнат, да се гледат в очите, да се уловят за ръка. Той беше готов да приеме също, че Платон и Босюе ведно със старите френски възпитатели са били прави, отричайки изкуствата.

Изобщо животът, който се водеше у Вердюренови и който самият той така често бе наричал „истински живот“, му се струваше сега възможно най-омразен, а малкият кръжок — възможно най-противната обществена среда. Може ли да има наистина нещо по-низко в обществената стълба? Та това е последният кръг на ада! Никакво съмнение, че дивните страници на Данте се отнасят за Вердюренови! Всъщност каква дълбока мъдрост проявяват все пак хората от доброто общество, каквото и да се разправя за тях, като отказват да общуват с такива личности и не си омърсяват дори върха на пръстите, за да им подадат ръка. Те са малко по-различни от тая банда мошеници. Каква прозорливост в девиза „Noli me tangere“^[9] на предградието Сен-Жермен!

Суан отдавна беше излязъл от алеите на Булонската гора, той беше вече почти у дома си, но все още неотрезнял от мъката си и от възбуждението си, което избликваше от време на време във фалшив патос и изкуствена драматичност, продължаваше да ораторствува на висок глас в тишината на нощта.

— Светските хора си имат своите недостатъци и никой не ги познава по-добре от мен, но това са все пак хора, с които не могат да ви се случат някои неща. Например всяка изтънчена жена, която съм познавал, макар и да не е била съвършена, все пак е запазвала дълбоко в душата си известна деликатност, известна лоялност в отношенията си с хората, качества, които изключват всяко коварство и издълбават цяла пропаст между нея и мръсница от рода на госпожа Вердюрен. Вердюрен! Що за име! А, наистина, не може да се отрече, че картината е пълна, те са съвършени представители на своята порода! Добре, че стана така, крайно време беше да престана да общувам с тия долнопробни твари, с тази измет!

Но както добродетелите, приписвани доскоро още от Суан на Вердюренови, не биха били достатъчни сами по себе си — дори ако действително им бяха присъщи, да породят заслеплението и възторженото му умиление пред тяхното благородство (всъщност то беше само отблясък от опиянието, излъчвано от Одет), ако не съдействуваха и не закриляха любовта му, също така безчестието, в което сега упрекваше двамата съпрузи, дори и да им беше действително присъщо, далеч нямаше да развихри възмущението му и да го накара да ги заклейми като „долни твари“, ако те не бяха поканили Одет с Форшвил вместо с него. И безспорно гласът на Суан, произнасяйки тези фрази, изпълнени с отвращение към средата на Вердюренови и с радост, че е скъсал веднъж завинаги с тях, не с непринуден, а с изкуствен тон, като че ли те бяха предназначени да утолят по-скоро гнева му, отколкото да дадат израз на истинските му чувства, беше по-искрен и по-прозорлив от самия Суан.

Всъщност, докато той сипеше гръм и мълнии по техен адрес, умът му, изглежда, се бе занимавал с нещо съвсем друго, защото, едва прибрал се у дома си, не успял още да затвори пътната врата, внезапно се сети за нещо, удари се по челото, излезе повторно навън и извика, но този път съвсем искрено: „Струва ми се, че намерих средство да накарам да ме поканят утре на вечерята в Шату!“ Но изглежда, че средството не беше много ефикасно, защото не го поканиха. Когато доктор Котар, който бе извикан за един тежък случай в провинцията и не беше виждал от няколко дни Вердюренови, нито беше ходил в Шату, каза на следния ден, сядайки на масата у тях: „Няма ли да видим господин Суан тази вечер? За него наистина може да се каже, че е личен приятел на дома…“ Госпожа Вердюрен го прекъсна буйно:

— Смея да се надявам, че няма да го видим, опазил ни бог, той е убийствено скучен, глупав и невъзпитан.

При тези нейни думи Котар прояви и учудване, и подчинение, като пред очевидно необорима истина, макар и противоречаща на всичко, което бе мислил до този момент. Той заби развълнувано и страхливо нос в чинията си и се задоволи да промърмори:

— Аха-аха! — разгръщайки в низходяща гама целия регистър на гласа си, докато оттегляше в пълен ред мислите си дълбоко в душата си. И никой вече не отвори дума за Суан у Вердюренови.

От този ден салонът, който бе сближил Одет и Суан, се превърна в пречка за техните срещи. Тя не му казваше вече както в първите дни на любовта им:

„Ще се видим във всеки случай утре вечер, Вердюренови ви канят след вечеря“, но: „Няма да можем да се видим утре вечер, защото съм канена след театъра у Вердюренови.“ Или пък Вердюренови възнамеряваха да я заведат в „Опера-Комик“, за да види „Една нощ на Клеопатра“ и Суан прочиташе в очите й същия ужас да не би той да поиска от нея да се откаже от това представление, който до неотдавна още предизвикваше у него желание да целуне това мимолетно изражение върху лицето на любовницата си, а сега го довеждаше до ожесточение. И той си признаваше: „Не ме е яд всъщност, че тя умира за тази скверна музика, но просто ми е жално, и то не за мен, а за нея. Жално ми е, че след като е живяла шест месеца в ежедневен контакт с мене, не можа да се промени достатъчно, за да не иска самата тя да чуе повече каквото и да било от Виктор Масе! Мъчно ми е главно, че не успя да проумее, че едно що-годе деликатно същество би трябвало да е способно да се откаже поне веднъж от някакво удоволствие, щом го молят за това.“ То би трябвало, макар и само от благоразумие, да се научи да казва: „Няма да отида“, защото именно по отговора му ще се прецени веднъж завинаги душевната му висота. И убеждавайки се сам, че единствено за да може да има по-високо мнение за умствените й възможности, той искаше от Одет да остане с него дадена вечер, вместо да отиде в „Опера-Комик“, той й развиваше тези свои теории също така неискрено, както на самия себе си, дори още по-неискрено, защото се стараеше да въздействува и на честолюбието й.

— Заклевам ти се — казваше й той няколко минути преди тръгването й за театъра, — че когато те моля да не отиваш, ако бях егоист, дълбоко в себе си щях да предпочета ти да ми откажеш, защото имам най-различни задължения тази вечер; ще се уловя сам в клопката си и ще бъда сериозно затруднен, ако противно на всичките ми очаквания ти ми отговориш, че няма да отидеш. Но моите задължения, моите развлечения не са най-главното. Аз съм длъжен да мисля за тебе. Може би ще дойде ден, когато, напълно отдалечен от тебе, ти с право ще ме упрекнеш, че не съм те предупреждавал в решителните мигове, когато съм чувствувал, че постъпките ти заслужават строго порицание, че те постепенно подкопават любовта. Как да ти кажа, в този случай важното не е „Нощта на Клеопатра“ (що за заглавие!). Важното е дали ти си толкова низко в интелектуално отношение същество, същество, лишено едва ли не от всякакво очарование, презряно същество, неспособно да се откаже от едно развлечение. Как би могъл човек да те обича, ако действително си такава? Ами че ти тогава не си личност, не си дори несъвършено създание, податливо поне на усъвършенствуване. В такъв случай си безформена течност, която се люшка накъдето я излееш, риба без памет и разсъдък, която сто пъти на ден се блъска в стъклата на аквариума, без да проумее, че те не са вода. Не разбираш ли, че в резултат на твоя отговор — не казвам естествено, че веднага ще престана да те обичам — ти няма вече да ми се струваш така желана, ако разбера, че не си личност, че стоиш по-долу от всичко, че не бих могъл да те поставя над нищо. Естествено аз бих могъл да те помоля — без да ти изтъквам всички тия доводи — да не отиваш на тази нищо и никаква „Нощ на Клеопатра“ (не бих искал дори да си мърся езика с това име, но ти ме принуждаваш!), уверен, че ти всъщност ще отидеш. Но понеже съм решил да държа сметка за отговора ти и да си направя съответните изводи, сметнах, че е нечестно да те предупредя.

От известно време Одет даваше признаци на вълнение и колебливост. Понеже не виждаше нищо смислено в цялата тая негова реч, ясно й беше, че може да я причисли към категорията „конско“ или към обичайните сцени на укори и молби; дългогодишният й опит с мъжете й даваше възможност да заключи, без да вникне в подробностите, че те произнасят подобни словоизлияния само когато са влюбени, а щом са влюбени, няма защо да изпълнява молбите им, тъй като това е най-добрият начин да се влюбят още по-силно. Затова би слушала най-спокойно Суан, ако не се тревожеше, че времето минава и ако той поговори още малко, в края на краищата „ще изпусне увертюрата“; впрочем тя му изтъкна това с нежна и смутена, но упорита усмивка.

Друг път той й доказваше, че ако нещо наистина би могло да го накара да престане да я обича, това са нейните постоянни лъжи. „Макар от чисто кокетство — й казваше той, — нима не разбираш колко много губиш от очарованието си, като се принизяваш до тези лъжи? Колко прегрешения би могла да изкупиш с едно признание! Наистина ти си много по-глупава, отколкото те мислех.“

Но Суан напразно й излагаше всички тези съображения, които би трябвало да я възпрат от лъжите й. Те биха могли да унищожат една цялостна система на лъжата у Одет, но тя не притежаваше такава. Задоволяваше се само във всеки отделен случай, когато не й се искаше той да узнае нещо, което бе извършила, да не му го казва. Така лъжата се явяваше за нея своего рода спасително средство. И решаващото обстоятелство, когато се колебаеше дали да прибегне до нея, или да признае истината, беше също необичайно: имаше ли, или нямаше вероятност Суан да открие, че не е казала истината.

По отношение на физиката си тя беше навлязла в неприятна фаза: почнала бе да пълнее и изразителното страдалческо очарование, учудените замечтани погледи, каквито някога му хвърляше, като че ли бяха изчезнали ведно с първата й младост. Така че тя беше станала толкова необходима на Суан точно в момента, когато той я виждаше не толкова красива, така да се каже.

Гледаше я продължително, мъчейки се да улови някогашното й обаяние, но не го намираше. Но за него беше достатъчно да знае, за да продължава със същата страст да се домогва до овладяването й, че под тази нова какавида живее все неговата Одет със същата изплъзваща се воля, капризна и коварна. Освен това той се любуваше на нейните снимки от преди две години и си спомняше колко пленителна изглеждаше тогава. И това го утешаваше малко, че толкова много страда за нея.

Когато Вердюренови я отвеждаха в Сен-Жермен, Шату, Мьолан, често, ако времето беше топло, те предлагаха да останат да пренощуват там и да се върнат чак на другия ден. Госпожа Вердюрен се стараеше да успокои угризенията на пианиста, чиято леля не беше дошла с тях.

— Тя ще бъде очарована, че се е отървала за един ден от вас. Пък и защо ще се безпокои, нали знае, че сме заедно. Впрочем аз поемам цялата отговорност върху себе си.

А в случай че не й се удадеше да го успокои, господин Вердюрен отиваше в селото, намираше телеграфна станция или куриер и питаше членовете на компанията кого биха желали да предупредят. Одет му благодареше, заявявайки, че няма да праща никому телеграма, защото беше казала веднъж завинаги на Суан, че ако му изпрати телеграма пред очите на всички, ще се изложи. Понякога отсъствуваше за няколко дни, Вердюренови я отвеждаха да разгледат заедно гробниците в Дрьо или Компиен, да се любуват на залезите в гората — по съвета на художника — и стигаха чак до замъка в Пиерфон.

„Като си помисли човек, че тя би могла да посети с мене истински архитектурни паметници, понеже съм изучавал десет години архитектура и постоянно какви ли не високопоставени личности ме молят да ги заведа в Бове или Сен-Лу-дьо-Но, а аз съм готов да го направя само за нея, и вместо това тя отива с най-гнъсни твари да се възторгва пред гадостите на Луи-Филип или на Виоле-льо-Дюк! Струва ми се, че съвсем не е необходимо да имаш кой знае какъв художествен вкус, за да проумееш това и че без да имаш тънко обоняние, няма защо да избереш за обект на излета си отходно място, та да се надишаш на воля на миазми.“

Но когато тя заминеше за Дрьо или Пиерфон, уви, без да му разреши да отиде и той, макар и уж случайно, по свой почин, „защото това би направило най-грозно впечатление“, както казваше тя, той забиваше нос в най-увлекателния любовен роман — разписанието на влаковете, — който му посочваше начините да отиде при нея: следобеда, вечерта или дори същата сутрин. Начина ли само? Нещо повече: разрешението. Защото в края на краищата разписанието и самите влакове не бяха създадени за кучетата. И ако се известяваше на гражданите, със специална брошура, че в осем часа сутринта заминава влак, който пристига в десет в Пиерфон, това означава, че отиването в Пиерфон е законен акт и няма защо да иска разрешение от Одет. Освен това подобен акт можеше да има съвсем друга подбуда, а не непременно желанието да срещне Одет, та нали най-различни хора, които не я познаваха, извършваха всеки ден това пътуване, и то толкова много хора, че си заслужава да се хаби горивото на локомотивите.

Изобщо тя не можеше в крайна сметка да му попречи да отиде в Пиерфон, ако му се ходеше там. Ето че изпитваше желание да отиде тъкмо там и ако не познаваше Одет, сигурно би отишъл. Отдавна му се щеше да добие по-точна представа за възстановителните работи на Виоле-льо-Дюк. А и времето беше такова, че страшно му се щеше да се разходи в гората на Компиен!

Той наистина нямаше късмет, че тя му забраняваше да посети единственото място, което го привличаше този ден. Точно този ден! Ако отидеше там въпреки запрещението й, можеше да я види още днес. Само че докато, ако срещнеше в Пиерфон някой свой познат, който й е безразличен, тя би му казала радостно: „Я виж, вие тук ли сте?“, и би го поканила да я посети в хотела, където е отседнала с Вердюренови, то ако срещнеше него, Суан, щеше да се почувствува засегната, щеше да си каже, че той я преследва, щеше да го обича по-малко, може би даже щеше да се отвърне гневно от него, щом го забележеше. „Значи, аз нямам вече право да пътувам!“ — щеше да му каже тя при връщането си, докато всъщност именно той беше лишен от това право!

Хрумна му за миг, че може да отиде в Компиен и в Пиерфон, без да изглежда, че е сторил това, за, да срещне Одет, като накара някой свой приятел, например маркиз дьо Форестел, който притежаваше замък в околностите, да го заведе там. Маркиз дьо Форестел не можеше да си намери място от радост, когато Суан му съобщи проекта си, без да споделя с него причината, и се изненада, че за пръв път от петнадесет години Суан най-сетне се съгласява да види имението му, и понеже Суан му заяви, че не искал да седи на едно място, накара го да му обещае поне, че ще се поразходят заедно и ще направят няколко излета през тези дни. Суан вече се виждаше мислено там с господин дьо Форестел. Дори преди да види Одет, дори ако не успее да я види, какво щастие щеше да бъде за него да бъде по местата, където, понеже не знаеше точно къде е тя, във всеки миг и навред би чувствувал тръпнещата радост от възможна среща: в двора на замъка, станал хубав за него, защото е отишъл да го види заради нея, по всички улички на градчето, което ще му се струва романтично; по всеки горски път, залян от розовите отблясъци на нежния залез; безброй евентуални убежища, където щеше да се приюти едновременно в несигурната вездесъщност на въжделенията си неговото щастливо сърце, блуждаещо наслуки и размножено многократно. „Но преди всичко — щеше да каже той на господин дьо Форестел — да внимаваме да не попаднем на Одет и Вердюренови. Току-що научих, че те точно днес са дошли в Пиерфон. Достатъчно се виждаме в Париж и не си струва трудът да го напускаме, щом не можем да направим една крачка, без да бъдем заедно.“ И приятелят му няма да може да проумее защо, щом пристигнат там, Суан двадесет пъти ще промени намеренията си, ще инспектира всички ресторанти във всички котели в Компиен, без да се реши да седне където и да било, макар че не са открили нито следа от Вердюренови, явно ще търси компанията, която уж е решил да избягва, и наистина нямаше да се спре, ако ги намери, защото, срещнеше ли действително групичката, щеше демонстративно да се отдалечи, доволен, че е видял Одет и че тя го е видяла, главно, че е разбрала, че пет пари не дава за нея. Но не, тя щеше да отгатне, че е дошъл заради нея. И когато господин дьо Форестел дойде да го вземе, за да заминат, той му каза: „Уви, съжалявам, не мога да дойда днес в Пиерфон, Одет е там.“ И Суан се чувствуваше щастлив въпреки всичко при мисълта, че единствен той от всички смъртни няма право да отиде този ден в Пиерфон именно защото беше за Одет нещо различно от другите мъже, неин любовник, и това ограничаване на общовалидното право за свободно движение, но само по отношение на него не беше нищо друго, а една от формите на толкова скъпото му робство, на толкова свидната му любов. Решително по-добре беше да не рискува да се скара с нея, да чака търпеливо връщането й. Той прекарваше по цели дни, наведен над една карта на гората в Компиен като над картата на любовта, ограждаше се със снимки на замъка в Пиерфон. А дойдеше ли денят, когато евентуално тя щеше да се завърне, отново грабваше разписанието на влаковете, пресмяташе кой влак би трябвало да вземе тя и кои други влакове оставаха, ако се забави още. Не излизаше от къщи, за да не би да пропусне телеграмата й, не си лягаше, да не би, пристигнала с последния влак, да пожелае да го изненада и да му дойде на гости посред нощ. И ето че точно в този момент на пътната врата се позвъняваше; струваше му се, че не отварят веднага, идеше му да събуди портиера, заставаше на прозореца, за да извика Одет, ако действително беше тя, защото въпреки че над десет пъти беше слизал лично да им напомни, бяха в състояние да й кажат, че го няма. Един прислужник се бе прибрал. Суан наблюдаваше безспирния бяг на колите по улицата под него, нещо, което никога досега не бе правил. Вслушваше се във всяка кола, която изтрополяваше в далечината: тя се приближаваше, но отминаваше вратата му, без да се спре, като отнасяше другаде посланието, предназначено не за него. Чакаше цялата нощ, съвсем напразно, защото Вердюренови бяха избързали с връщането си и Одет си беше в Париж още от обед. Не се бе сетила да го предупреди. И не знаейки как да прекара вечерта, тя бе ходила сама на театър и отдавна се бе прибрала и заспала.

Тя изобщо не бе помислила за него. Подобни моменти, в които тя забравяше дори съществуването му, й бяха по-полезни и повече привързваха Суан към нея, отколкото всичките й кокетства. Защото благодарение на тях Суан живееше в мъчителната тревога, оказала се така силна на времето, че бе разпалила любовта му в паметната вечер, когато не беше заварил Одет у Вердюренови и я бе търсил така дълго. При това той не разполагаше като мене в Комбре по време на детските ми години с безоблачни дни, през които се забравят страданията, възраждащи се ведно с вечерта. Суан прекарваше дните си без Одет и понякога си казваше, че да оставиш една толкова хубава жена да излиза сама в Париж, е също толкова неразумно, както ако изложиш кутия със скъпоценности посред улицата. И той се възмущаваше от всички минувачи, защото му се струваха крадци. Само че тяхното безформено колективно лице се изплъзваше от въображението му и не подхранваше ревността му. То само уморяваше мисълта на Суан, който прокарваше ръка по очите си и възкликваше: „Оставям се на тебе, боже!“, като философ, който, след като упорито се е мъчил да обхване с мисълта си проблема за реалността на света или за безсмъртието на душата, се обръща към религията, за да даде отдих на уморения си мозък.

Но мисълта за отсъствуващата беше неотлъчно примесена с най-простите действия в живота на Суан — закуска, получаване на пощата, лягане вечер, — макар и само като съжаление, че трябва да ги извърши без нея, също както инициалите на Филип Красивия в църквата в Бру, преплетени по заповед на Маргарита Австрийска с нейните, изразяват жалбата й по него. В някои дни, вместо да остане в дома си, той отиваше да обядва в съседен ресторант, който някога ценеше заради добрата кухня, а сега посещаваше по съвсем друга, тайнствена и смешна причина, която може да се сметне за романтична: този ресторант — между другото той още съществува — носеше същото име, както и улицата на Одет: „Лаперуз“.

Понякога, след кратко отсъствие, Одет се сещаше да му се обади едва няколко дни след завръщането си в Париж. И без вече да се мъчи, както някога, да се прикрие за всеки случай зад частица истина, тя му казваше чисто и просто, че се е прибрала същия ден със сутрешния влак. Тези думи не отговаряха на истината. Бяха лъжливи, поне за Одет, и напълно несъстоятелни, понеже не съдържаха, както ако бяха верни, някаква опорна точка в спомена за пристигането й на гарата. Тя не можеше дори да си представи това, което казваше в момента, защото й пречеше споменът за съвсем другите неща, които бе правила, когато уж била слязла от влака. Но в съзнанието на Суан точно тези думи не срещаха никаква пречка, те се инкрустираха с неподвижността на истината, при това толкова неоспорима истина, че ако някой приятел му кажеше, че е пристигнал със същия влак и не е видял Одет, той би бил убеден, че приятелят му е сбъркал деня или часа, понеже думите му не съвпадаха с твърдението на Одет. Думите на Одет биха му се сторили неверни само ако предварително се бе усъмнил в тях. Необходимото условие, за да си въобрази, че тя го лъже, беше предварителното му подозрение. Но затова пък тогава то беше напълно достатъчно. Тогава всичко, което Одет казваше, му изглеждаше съмнително. Произнесеше ли тя нечие име, то сигурно беше някой неин любовник; веднъж изковано подобно съмнение, то не му даваше мира със седмици. Един път се свърза дори с една агенция, за да узнае адреса и дневната програма на непознатия, който щеше да му даде отдих само ако замине нанякъде, докато най-сетне узна, че бил вуйчо на Одет, починал преди повече от двадесет години.

Макар че тя, общо взето, не му разрешаваше да я вижда на публични места, твърдейки, че това щяло да предизвика клюки, случваше се да бъде поканен някъде заедно с нея — у Форшвил, у художника или на благотворителен бал в някое министерство. Тя открито се забавляваше с други хора, но Суан не смееше да остане, за да не я раздразни и да не изглежда, че я шпионира, и докато се прибираше самотен и си лягаше тревожен, както щях да си лягам аз няколко години по-късно във вечерите, когато той идваше да вечеря у дома, в Комбре, тия забавления на Одет му се струваха безкрайни, защото не бе присъствувал на завършека им. Веднъж или два пъти в подобни вечери той изпита радост, която би могла да се нарече спокойна, само че тя предизвикваше у него бурен шок, прекъсвайки рязко безпокойството му: беше се отбил за миг на едно забавление, устроено от художника, и се канеше да го напусне, оставяйки там Одет, превъплътена в блестяща непозната, обградена от мъже, обещаваща като че ли с погледите и веселостта си кой знае какви наслади, предназначени не за него, които щяха да бъдат вкусени там или другаде (може би в „Бала на непоследователните“, където се опасяваше, че тя може би ще завърши вечерта), наслади, които причиняваха на Суан повече ревност, отколкото самото плътско общуване, защото му беше по-трудно да си ги представи. Той се канеше вече да излезе от вратата на ателието, когато чу, че тя го вика; нейните думи тутакси правеха празненството сравнително безобидно, защото откъсваха от него завършека, който го ужасяваше, превръщаха връщането на Одет не в нещо невъобразимо и страшно, а сладко и познато, което ще остане до него, в колата, като част от неговия ежедневен живот, отърсваха самата Одет от прекалено блестящия й и весел вид, показваха, че това е само маска, която тя е сложила за миг, заради самото дегизиране, а не с оглед на тайнствени мними удоволствия, маска, на която се беше вече наситила, защото Одет му извикваше, когато той вече прекрачваше прага:

— Няма ли да ме почакате пет минути, тръгвам, ще се върнем заедно и ще ме изпратите до дома.

Вярно е, че веднъж Форшвил изказа желание да се качи също в колата му, но когато, стигнали до дома на Одет, той поиска разрешение да влезе също, Одет му отговори, посочвайки Суан:

— А, това зависи от господина, питайте го. Ех, в края на краищата влезте за миг, ако искате, но не за дълго, защото ви предупреждавам, че той обича да разговаря спокойно с мене и не му е приятно да има гости, когато е тук. Ах, ако го познавахте, както аз го познавам! Нали, my love, само аз ви познавам така добре?

И Суан се умиляваше не само че тя му отправя тия изпълнени с нежност и предпочитание думи в присъствие на Форшвил, но и от някои нейни критични забележки от рода на: „Сигурна съм, че още не сте отговорили на приятелите си за вечерята в неделя. Не отивайте, ако не искате, но дръжте се поне възпитано.“ Или: „Оставихте ли поне тука вашето есе върху Вермеер, за да може да поработите малко утре? Какъв ленивец! Аз ще ви накарам да работите!“ Тия нейни забележки показваха, че тя знае за неговите светски покани, за художествените му проучвания, че те имат общ живот двамата. И казвайки това, тя се обръщаше към него с усмивка, в която той я чувствуваше съвсем своя.

В такива моменти, докато тя им приготвяше оранжада, внезапно, както когато зле регулиран рефлектор плъзга най-напред по стената около предмета огромни фантастични сенки, които после се прибират и изчезват в него, всички неприятни, неспокойни представи, свързани с Одет, избледняваха и се прибираха в очарователното тяло, което стоеше пред Суан. Внезапно го осеняваше предположението, че този час, прекаран у Одет, под лампата, не е изкуствен, умишлено изигран пред него, за да прикрие онова ужасно и пленително нещо, за което той мислеше безспирно, без да успее да си го представи ясно — един час от истинския живот на Одет, когато той не беше с нея (с театрални аксесоари и мукавени плодове), а истински час от живота на Одет. Че ако той не беше там, тя щеше да предложи на Форшвил същия фотьойл и щеше да му сипе не някакво непознато питие, а точно такава оранжада. Че обитаваният от Одет свят не беше онзи страшен, свръхестествен свят, в който той постоянно си я представяше и който съществуваше може би само в неговото въображение, а действителният мир, който не излъчва никаква специална тъга, с масата, на която ще може да пише, и питието, което ще му бъде позволено да вкуси, всички тези предмети около него, които той наблюдаваше не само с любопитство и възхищение, но и с признателност, защото, ако, поглъщайки мечтите му, те го бяха освободили от тях, същевременно се бяха обогатили в замяна, защото му показваха своето осезаемо съществуване и изпълваха мисълта му, изпъкваха отчетливо пред погледа му, като успокояваха заедно с това сърцето му. Ах, ако съдбата беше позволила той да има едно и също жилище с Одет и да бъде у дома си в нейния дом, ако, питайки слугата какво има за обед, щеше да чуе менюто, изготвено от Одет, ако, когато Одет поискаше сутрин да отиде на разходка в Булонската гора, неговият дълг на добър съпруг би го принудил, дори и да не му се излиза, да я придружи, носейки мантото й, когато й е много топло, и ако вечер след вечеря тя пожелаеше да остане в къщи по домашна роба, той би бил принуден да остане с нея, да прави каквото пожелае тя. Каква преливаща сладост и тайнствена пълнота щяха да придобият тогава всички така безрадостни сега незначителни подробности от ежедневието му, станали същевременно част от живота на Одет, дори най-обичайните — тази лампа например или оранжадата, фотьойлът, свързани с толкова мечти и въплътили толкова желания!

Той обаче знаеше добре, че всички тези неща, за които съжаляваше, спокойствието и умиротворението, нямаше да създадат благоприятна атмосфера за любовта му. Когато Одет престанеше да бъде за него вечно отсъствуващото, въображаемо същество, изпълващо го с копнеж, когато чувството му към нея нямаше да бъде вече този тайнствен смут, който го обземаше, щом чуеше малката фраза от сонатата, а обич, признателност, когато между тях се установяха обикновени отношения, които биха сложили край на неговото безумие и страдания, тогава несъмнено постъпките на Одет нямаше вече да му се струват интересни сами по себе си — както впрочем неведнъж бе предугадил, например в деня, когато бе прочел през плика писмото на Одет до Форшвил. Разглеждайки болезненото си състояние със същата прозорливост, както ако сам си бе вкарал заразата, за да може да я проучи, той си казваше, че когато оздравее, ще му бъде съвсем безразлично какво прави Одет. Но все още в плен на болестта си, се плашеше всъщност едва ли не колкото от смъртта от такова излекуване, което наистина би било равносилно на умиране на всичко онова, което съставляваше неговото сегашно „аз“.

След подобни спокойни вечери подозренията на Суан биваха уталожени. Той благославяше Одет и на следния ден още рано сутринта поръчваше да й изпратят най-хубавите бижута, защото нейното мило държане предната вечер беше породило било признателност, било желание да го изживее повторно, било нов изблик на любов, на които трябваше да даде израз.

Но в други моменти той наново почваше да страда, представяше си, че Одет е любовница на Форшвил, че двамата му са се надсмивали в колата на Вердюренови в Булонската гора в навечерието на онова празненство в Шату, на което не го бяха поканили, когато той така отчаяно я помоли да се прибере с него, че дори кочияшът му се изненада от вида му, а после, докато той се връщаше самотен и победен, тя го е посочила на Форшвил и е казвала: „Ще се пръсне от яд, нали?“, като навярно му е метнала същия сияещ, злобен и подмолен поглед както в деня, когато този тип бе изгонил Саниет от Вердюренови. В такива моменти Суан я мразеше. „Но какво теле съм и аз, че плащам с парите си хорските развлечения! Тя ще стори добре все пак, ако бъде по-внимателна и не прекалява много, защото мога да престана да й давам каквото и да било. Във всеки случай временно няма да проявявам към нея допълнително внимание. Като си помисля само, че не много отдавна, ами вчера, когато ми каза, че й се щяло да присъствува на сезона в Байройт, имах глупостта да й предложа да наема един от най-хубавите замъци на баварския крал в околностите на градчето. При това тя съвсем не изглеждаше очарована и още не ми е казала нито да, нито не. Да се надявам, че ще откаже, велики боже! Да слушам две седмици Вагнер с нея! Та тя се интересува от него колкото от шапката ми! Добре ще се наредя наистина!“

И понеже изпитваше нужда да изразходва не само любовта, а и омразата си, той с наслада се увличаше все повече в зложелателните си мечти, защото все по-силно ненавиждаше Одет заради коварството, което мислено й приписваше, и би могъл — ако се окаже вярно — да има повод да я накаже и да даде воля на растящото си озлобление. Той стигна в предположенията си дотам, че тя ще му пише, за да го помоли да й даде пари да наеме този замък в Байройт, като го предупреди, че самият той не може да отиде с нея, защото е обещала на Вердюренови и на Форшвил да ги покани там. Ах, как само му се щеше тя да прояви подобна дързост! С каква радост би й отказал, би написал отмъстителния отговор, чието съдържание с наслада съчиняваше вече на глас, като че ли действително беше получил от нея такова писмо!

Впрочем именно това се случи още на следващия ден. Тя му писа, че Вердюренови и техните приятели изказали желание да присъствуват на Вагнеровите представления и че ако бъде така любезен да й изпрати тия пари, тя би могла най-сетне, след като толкова пъти е била тяхна гостенка, да си позволи удоволствието да ги покани на свой ред. За него не споменаваше нито дума, от само себе си се разбираше, че тяхното присъствие изключва неговото. Тогава той можа да си достави радостта да й изпрати ужасния отговор, който беше съчинил предната вечер, без да смее да се надява, че някога би могъл да го използува. Уви! Той предполагаше, че с парите, които тя има на свое разположение или лесно би намерила, ще може все пак да наеме жилище в Байройт, щом има желание за това, макар че не можеше да направи разлика между Бах и Клаписон. Но във всеки случай щеше да живее доста оскъдно там. Нямаше да може, както ако той й бе изпратил и този път няколко банкноти по хиляда франка, да устройва всяка вечер фини вечери в някой замък, след които да си позволи прищявката — ако досега не го е още направила — да падне в обятията на Форшвил. И главно, нямаше поне той, Суан, да тегли разноските на това омразно пътуване! Ах, ако би могъл да го осуети! Ако можеше тя да си изкълчи крака, преди да замине, ако кочияшът, който щеше да я отведе на гарата, би се съгласил срещу каквото и да било възнаграждение да отведе другаде и да задържи там затворена известно време тази коварна личност, която гледаше със съучастническа усмивка Форшвил, защото от четиридесет и осем часа насам Суан я виждаше такава.

Но тя никога не изглеждаше дълго време такава в неговите очи. Само след няколко дни бляскавият лъжлив поглед загубваше лъскавината и коварството си, образът на Одет, казваща на Форшвил: „Ще се пръсне от ярост“, почваше да бледнее, да се заличава. Тогава постепенно наново изплуваше и кротко засияваше лицето на другата Одет, която пак се усмихваше на Форшвил, но се усмихваше нежно само на Суан, докато казваше: „Не оставайте дълго, защото този господин не обича твърде да имам гости, когато е тук. Ах, ако го познавахте като мене!“ Усмивката, когато благодареше на Суан за някоя негова деликатна проява, която тя високо ценеше, за някой съвет, поискала му го в тежки обстоятелства, когато нямаше доверие в друг освен в него.

И ето че той започваше да се пита как е могъл да напише онова оскърбително писмо на тази безобидна Одет, която сигурно не го е смятала досега способен за такава грозна постъпка и навярно го е смъкнала от редкия, единствен пиедестал, който бе успял да си извоюва в нейните очи с добротата и лоялността си. Тя щеше да престане да го обича, защото държеше на него именно поради тия негови качества, които не намираше нито у Форшвил, нито у когото и да било другиго. Благодарение именно на тия негови качества Одет често му засвидетелствуваше нежност, която той никак не ценеше, когато биваше обзет от ревност, защото тя не беше проява на желание и говореше по-скоро за приятелска привързаност, отколкото за любов, но той отново почваше да вижда истинското й значение, когато подозренията му се уталожваха постепенно — процес, който често биваше подпомогнат естествено от някое четиво върху изкуството или разговор с приятел, които го разсейваха и притъпяваха нуждата му от взаимност в любовта.

Сега, когато — люшната като махало от неговата страст — Одет се бе върнала в изходната точка, откъдето я бе тласнала ревността на Суан, когато наново бе заела първоначалното си положение, в което му изглеждаше пленителна, той си я представяше преливаща от нежност, с покорен поглед, толкова хубава, че едва се сдържаше да не издаде напред устни, като че ли тя действително беше до него и той можеше да я целуне. И Суан й бе така признателен за този чаровен нежен поглед, както ако действително му бе отправен от нея, а не беше изфабрикуван от въображението му в отговор на собственото му желание.

Колко ли я бе наскърбил! Естествено причините на гневния му изблик бяха напълно основателни, но ако я обичаше по-малко, щяха ли да го разгневят толкова? Нима не бе имал не по-малко сериозни поводи за недоволство срещу други жени, на които обаче с удоволствие би услужил днес, без да им се сърди, защото бе престанал да ги обича? Ако трябваше един ден да изпита същото безразличие и към Одет, той би разбрал, че само под въздействие на ревността си намираше жестокосърдечно и непростимо това нейно желание, тъй естествено всъщност, продиктувано от малко детинщина, а и вродена деликатност донякъде, да може и тя на свой ред, понеже й се явява случай, да се отплати за любезността на Вердюренови, да бъде и тя веднъж домакиня.

Той се опитваше да разгледа случая в тази светлина, а не изхождайки от ревността и любовта си — както разглеждаше понякога непредубедено дадено положение, за да не пропусне нито едно обстоятелство, и се стараеше да съди Одет така, както би я съдил, ако не я обичаше, ако тя беше за него една от многото други жени, ако не почваше да води, веднага щом той се отдалечеше от нея, съвсем различен живот, ако не заговорничеше тайно против него.

Защо да си въобразява, че тя би изпитала там с Форшвил или с други мъже по-опияняващи наслади, каквито не бе изпитвала с него, наслади, измислени всъщност изцяло от неговата ревност? В Байройт, както и в Париж, ако Форшвил случайно помислеше за него, можеше ли да си го представи иначе освен като мъж, който заема много място в живота на Одет, пред когото той би бил принуден да отстъпи, ако се срещнеха у нея? Ако Форшвил и тя щяха да тържествуват, че са там напук на него, нямаше ли сам той да си навлече тази неприятност, опитвайки се безполезно да й попречи да отиде? Докато, ако одобреше проекта й — напълно защитим впрочем, — тя щеше да има чувството, че е там по негово желание, че той я е изпратил и настанил, щеше да се чувствува задължена на Суан, че й е създал удоволствието да покани и тя веднъж хората, които толкова пъти са канили нея.

И вместо да замине скарана с него, без да го види, ако й изпратеше тези пари, ако я подканеше да замине и се постараеше да й направи приятно това пътуване, тя щеше да изтича при него щастлива, признателна и той щеше да изпита радостта да я види, а ето че се бе лишил цяла седмица вече от тази радост, която не можеше да замени с нищо друго. Защото в мига, когато Суан си я представеше без ненавист, когато отново зърнеше мислено добросърдечната й усмивка и желанието да я оспори на всеки друг мъж не съпътствуваше, подтиквано от ревността му, неговата любов, тя отново се превръщаше в неутолим копнеж по насладата, породена у него от тялото на Одет, насладата, която изпитваше — любувайки се сякаш на сценичен етюд или изследвайки природно явление, — когато тя вдигнеше към него очи, разтеглеше в усмивка устни или извиеше глас. И тази наслада, по-различна от всяка друга, бе създала в крайна сметка у него истинска потребност, която единствено Одет можеше да удовлетвори с присъствието или писмата си, потребност, почти така безплътна, почти така артистична и перверзна, както друга една потребност от този нов период от живота на Суан, характерен с необикновената духовна пълнота след дълги години на безплодие и потиснатост. Той самият не знаеше много добре на какво се дължи това неочаквано обогатяване на вътрешния му живот, също както някой човек с крехко здраве, който от известен момент нататък укрепва, напълнява и почва да вярва в пълното си оздравяване, не подозира причината на внезапното си подобрение. Тази друга потребност, която също нямаше нищо общо с реалния свят, се изявяваше в желание да слуша и да опознава музикални произведения.

Така чрез химичните реакции на своята болест, след като получеше ревност от любовта си, отново почваше да произвежда нежност и състрадание към Одет. Тя ставаше отново запленяващата добросърдечна Одет. Той изпитваше угризения, че предния ден е бил груб с нея. Искаше му се да я види в дома си, но след като й достави предварително някакво удоволствие, за да може да прочете върху усмихнатото й лице нейната признателност.

Затова Одет, сигурна, че той ще се върне след няколко дни все така нежен и покорен както преди, за да я моли за помирение, бе свикнала да не се страхува вече, че може да не му угоди или даже да го разсърди, и му отказваше, когато й беше удобно, благоволението, на което той държеше най-много.

Може би тя не знаеше колко искрен бе той към нея по време на скарването, когато й бе казал, че няма да й изпрати парите и че ще й отмъсти. Може би също така не знаеше колко искрен бе той, ако не спрямо нея, то поне спрямо себе си в други случаи, когато в интерес на бъдещото развитие на тяхната връзка, за да покаже на Одет, че може да мине и без нея, че не е изключено да скъса, решаваше да не я вижда известно време.

Понякога това се случваше след няколко дни, през които тя с нищо не бе го наскърбила. Тъй като Суан знаеше от опит, че не може да извлече от следващите си непосредствени посещения при нея никаква особено голяма радост, а много по-вероятно — ново огорчение, което би нарушило временното му спокойствие, той й пишеше, че е много зает и няма да може да я види през нито един от уговорените дни. Но ето че с писмо, разминало се с неговото, тя го молеше точно за същото: да отложат някоя среща. Той се питаше защо, съмненията се събуждаха и мъката наново го завладяваше. Не можеше вече да спази в новото си състояние на възбуда решението, взето в предишното състояние на относително умиротворение, изтичваше тутакси при нея и искаше да я вижда през всичките следващи дни. А дори и ако тя не му бе писала първа, ако отговореше само на предложението му за краткотрайна раздяла, че е съгласна, това беше достатъчно, за да не може да устои да не я вижда. Защото обратно на предвижданията на Суан съгласието на Одет тутакси променяше равновесието в него. Подобно на всички хора, които притежават нещо и искат да разберат какво би станало, ако престанат за миг да го притежават, той премахваше това нещо от мисълта си, оставяйки всичко останало в същото състояние, в което е било, докато това нещо е било още там. Обаче липсата на каквото и да било не се свежда само до неговото отсъствие, не предизвиква частична празнота, но разстройва всичко останало, поражда ново състояние, което човек не може да предвиди, докато е бил в предишното.

Друг път, напротив, това се случваше преди някое пътуване на Одет, обикновено след леко скарване, предизвикано от него самия. Суан решаваше да не й пише и да не я види до завръщането й, превръщайки привидна в сериозно скарване със съответните предимства (та Одет да се уплаши, че е окончателно) краткотрайната раздяла, която си е наложил да започне малко по-рано от по-голямата част от която е била неизбежна поради заминаването на Одет. Той си представяше вече любимата неспокойна, натъжена, че не е получила писмо от него, нито пък е отишъл да я види, и тази представа, успокоявайки ревността му, улесняваше решението му да не я види.

Естествено от време на време, някъде дълбоко в съзнанието му, където я бе натикало решението му, благодарение на тия три дълги седмици на доброволно приета раздяла, които я отдалечаваха от него, той с удоволствие намираше мисълта, че ще види Одет при завръщането й. Но същевременно изпитваше при тази мисъл толкова малко нетърпение, че почваше да се пита дали да не удвои продължителността на раздялата, щом му е така лесно да се въздържи да не вижда Одет. Но преди да минат и три дни, откакто не я бе виждал, много по-кратък срок, отколкото често бе прекарвал, без да се срещне с нея и без да го е решил предварително, както сега, някаква лека неприятност или физическо неразположение го подтикваха да смята изживяваните мигове за изключителни, нарушаващи обичайния ход на живота му, затова самото благоразумие би го посъветвало да приеме умиротворението, което донася насладата, и да разпусне до ново полезно подновяване на напрежението волята си. И той преставаше да я насилва. Понякога поводът беше много по-незначителен. Той си спомняше, че е забравил да пита Одет дали е избрала цвета, в който иска да пребоядиса колата си, или дали да й купи обикновени или печеливши акции. Прекрасно наистина! Той можеше да й докаже, че е способен да живее, без да я вижда, но какво щеше да спечели от това, ако трябваше после да пребоядисва отново колата или ако акциите не даваха дивиденти? И ето че като опънат и внезапно разпуснат ластик или като въздушна струя в открехната пневматична машина мисълта да я види отскачаше бързо от далечините, където я държеше насила, в полето на настоящето и на непосредствено възможното.

Тази мисъл се връщаше, без вече да срещне съпротива, пък и така неудържима впрочем, че Суан би изчакал по-търпеливо двете седмици, през които бе решил да остане разделен с Одет, отколкото десетте минути, необходими на кочияша му, за да приготви колата и да го отведе у нея. Той прекарваше тези десет минути в радостно и нетърпеливо възбуждение, лелеейки с безкрайна нежност мисълта, че ще се срещне с Одет, внезапно завърнала се мисъл отново до него, непосредствено до него, точно когато си мислеше, че се намира съвсем далече. Защото сега по пътя на тази мисъл не се изпречваше желанието да й се противопостави незабавно. То вече не съществуваше у Суан, откакто бе доказал сам на себе си — така поне си въобразяваше, — че толкова лесно би му се удало да скъса; защо тогава да не отложи този опит за раздяла, след като е сигурен, че може да го осъществи, щом пожелае? Освен това мисълта да я види отново се връщаше разкрасена за него с нова прелест, с нова сила, притъпена по-рано от навика, а сега изострена наново от тази не тридневна, а петнадесетдневна раздяла (защото времето на раздялата трябваше да се изчислява по първоначално предвидения срок). И тази мисъл беше превърнала в неочаквано щастие, на което човек е безсилен да устои, очакваното удоволствие, което бе готов лесно да жертвува. Тази мисъл се връщаше най-сетне разхубавена от обстоятелството, че Суан не знаеше какво е помислила или е направила Одет, виждайки, че той не дава признак на живот, така че го очакваше свръх всичко вълнуващото разкритие на една почти непозната Одет.

А тя, също както бе сметнала престорен отказа му да й даде пари, виждаше във въпроса за цвета на колата или за акциите, които трябва да купи, само мним повод за посещението на Суан. Защото не можеше да възстанови различните фази на кризите, които изживяваше той и в своята представа за тях не смогваше да проумее механизма им, а вярваше само в това, което предварително знаеше — необходимата, неизменна и все една и съща развръзка. Непълна представа — но затова може би по-дълбока, ако се преценеше от гледището на Суан, който несъмнено би сметнал, че не е разбран от Одет, както морфиноманът или туберкулозният, убедени — единият, че някакво външно обстоятелство му е попречило да се освободи от закостенелия си навик, а другият, че случайно неразположение точно в момента, когато е щял да се възстанови напълно, го е върнало назад, се чувствуват неразбрани от лекаря, който отдава същото значение, както самите те, на тези мними съвпадения, прости прикрития според него, временни превращения на порока и болезненото състояние, за да станат по-осезаеми за пациентите му, без всъщност да са преставали да тегнат неизлечимо над тях, докато клетниците са лелеели мечти за опомняне или оздравяване. В действителност любовта на Суан беше стигнала до тази степен, когато лекарят, а при някои заболявания дори и най-смелият хирург се питат дали е все още благоразумно или дори възможно да избавят пациента си от порока или да отстранят причината за болестта му.

Естествено Суан нямаше конкретна представа за обсега на своята любов. Когато се опитваше да я измери, случваше му се понякога да я види намалена, сведена почти до нищо. В някои дни например той си спомняше колко малко му бяха харесали, дори го бяха отвратили, преди да се влюби в Одет, нейните изразителни черти, повехналият й тен. „Наистина съм постигнал голям напредък — казваше си той на другия ден, — ако се опитам да бъда обективен, ще призная, че вчера не изпитах почти никакво удоволствие в леглото с нея. Интересно, виждаше ми се дори грозна.“ И той безспорно беше искрен, но любовта му се простираше далеч отвъд областта на физическото желание. Самата Одет не заемаше вече кой знае какво място в нея. Когато спреше поглед на снимката й върху писалищната маса или когато тя дойдеше да го види, той с мъка отъждествяваше лицето от плът или картон с мъчителния, постоянен смут, който се беше вселил в него. Казваше си едва ли не с учудване: „Това е тя!“, също както ако внезапно ни покажеха въплътена извън нас някоя наша болест, нямаща никакво сходство с онова, което ни терзае. „Тя“, той се опитваше да си зададе въпроса какво представлява тя. Защото със стремежа да се задълбочим в нея, за да не би същността й да ни убегне, тайната на личността има повече сходство с любовта и смъртта, отколкото със смътните определения, които винаги повтаряме. И тази болест — любовта му наистина беше болест — така се бе разпространила, така тясно се бе преплела във всички навици на Суан, във всички негови постъпки, в мисълта му, здравето, съня, живота му, дори в това, което желаеше след смъртта си, тя до такава степен беше нещо неотлъчно от него самия, че би било невъзможно да се изтръгне от гърдите му, без да го разкъса почти целия, или както се казва в хирургията, любовта му беше навлязла в стадий, когато не можеше вече да се оперира.

Поради тази своя любов той така се беше откъснал от всичките си други интереси, че когато случайно се върнеше във висшето общество, казвайки си, че светските му връзки, подобно на елегантна обкова, която впрочем Одет не би могла да оцени съвсем правилно могат все пак да го издигнат малко в нейните очи (и това действително можеше да стане, ако самият той в любовта си не бе ги поругал, защото заради Одет подценяваше всичко, обявявайки го за маловажно в сравнение с любовта към нея), той изпитваше тогава освен покрусата, че се намира в места и сред хора, които тя не познава, отчужденото удоволствие, което би изпитал при четенето на роман или разглеждането на картина, посветени на развлеченията на една безделна класа, както в дома си се любуваше на интимния си домашен живот, на елегантните си дрехи и на елегантната прислуга, на успешно вложените си ценни книжа или както когато четеше у Сен-Симон, един от неговите любими автори, описанието на механизма на дните, за менюто на госпожа дьо Ментнон или за благоразумното скъперничество и разгулния живот на Люли. И доколкото това отчуждаване от самия него не беше пълно, това ново удоволствие, което изпитваше Суан, се коренеше във възможността да емигрира за миг в малкото области в душата му, останали незасегнати от любовта и от тъгата му. В това отношение личността, която му приписваше дядовата братовчедка, синът Суан, различна от индивидуалната личност Шарл Суан, беше кожата, под която засега той се чувствуваше най-добре. Веднъж, когато бе пожелал да изпрати за рождения ден на Пармската принцеса (тя можеше косвено да достави удоволствие на Одет, като я снабди с билети за галапредставления или юбилеи) плодове и не знаеше как би могъл да си ги достави, бе натоварил с поръчката една братовчедка на майка си, а тя, очарована, че ще може да му услужи, му бе писала, давайки му отчет за изпълнението, че не взела плодовете от едно и също място, а гроздето от Крапот, защото било негов специалитет, ягодите от Жоре, крушите от Шьове, защото имал най-хубави круши и пр., „като прегледах и избрах един по един всеки плод“. И наистина по горещата благодарност на принцесата той можа да съди за аромата на ягодите и сочността на крушите. Но главно в тази забележка: „като прегледах и избрах един по един всеки плод“, беше балсам за болката му, понеже отведе съзнанието му в област, посещавана рядко от него, макар и да му принадлежеше по право като наследник на богато и порядъчно семейство от почтената заможна буржоазия, където по наследство се предават, готови всеки миг да бъдат на негово разположение, стига само да пожелае, адресите на „добрите доставчици“ и умението да се справиш изрядно с някоя поръчка.

Естествено той от твърде дълго време бе забравил, че е „синът Суан“, затова, когато за миг навлечеше неговата кожа, не можеше да не изпита по-живо удоволствие от удоволствията, изпитвани през останалото време, на които се бе наситил. И ако любезността на представителите на буржоазията, за които той продължаваше да бъде „синът Суан“, не се изявяваше така ярко, както любезността на аристокрацията (тя беше по-ласкателна, защото при тях беше неразделна от уважението), едно писмо от короновано лице, каквито и княжески развлечения да му предлагаше, не можеше да му достави такава радост, както писмото, с което го канеха да бъде свидетел или просто само да присъствува на бракосъчетанието в семейството на стари приятели на родителите му, някои от които още поддържаха връзки с него, както например моят дядо, който предишната година го беше поканил на сватбата на майка ми, или други, които го познаваха много слабо лично, но се чувствуваха задължени да поканят от любезност сина, достойния наследник на покойния господин Суан.

Само че благодарение на дългогодишната близост с хората от висшето общество, те до известна степен бяха станали част от дома му, от домакинството, от семейството му. Когато си мислеше за своите блестящи връзки, той чувствуваше същата опора извън себе си, същото материално благополучие, каквото изпитваше, гледайки хубавите земи, скъпите сребърни прибори, снежнобелите ленени покривки, оставени от родителите му. И мисълта, че ако внезапно получи удар, неговият прислужник би отишъл най-естествено да повика херцог дьо Шартр, принц дьо Реюс, херцог дьо Люксембург или барон дьо Шарлю, му доставяше същата утеха, както увереността на нашата Франсоаз, че ще бъде погребана в своите най-тънки платна, носещи нейните инициали, още незакърпени (или така грижливо репризирани, че даваха още по-висока представа за качествата и на добра домакиня). Мисълта за този погребален саван, за който тя често говореше, й доставяше известно чувство на удовлетворение, дължащо се ако не на благополучие, то поне на задоволено честолюбие. Но главно, понеже във всичките си постъпки и мисли, свързани с Одет, Суан беше постоянно в плен на непризнатото от него самия чувство, че не й е така скъп, че тя държи по-малко на него, отколкото на най-невзрачния член на компанията на Вердюренови, когато се пренесеше мислено в света, където го считаха за най-пленителния човек, където правеха всичко възможно да го привлекат, където бяха огорчени, че не могат да го виждат, той отново почваше да вярва, че би могъл да живее по-щастливо и да жадува за по-различно съществуване, подобно на болен на строга диета, залежал се дълго на легло, който прочита във вестника менюто на някой официален банкет или реклама за пътешествие в Сицилия.

Същият Суан, който трябваше да се извинява на хората от висшето общество, че не им ходи на гости, беше принуден да се извинява пред Одет, че й ходи на гости. При това той заплащаше тия свои посещения (питайки се в края на месеца, ако е злоупотребил малко повечко с търпението й и е ходил доста често при нея, дали ще бъде достатъчно да й изпрати четири хиляди франка) и изнамираше за всяко свое посещение някакъв предлог — било да й занесе подарък, или да й даде някаква информация, от която тя се нуждае, било че е срещнал господин дьо Шарлю, като отива при нея, и той го помолил да го придружи. А когато не можеше да измисли никакъв претекст, молеше господин дьо Шарлю да изтича у нея и да й каже уж между другото, непринудено, в разговора, че се е сетил, че трябва да каже нещо на Суан, затова тя да бъде така любезна да го повика тутакси да се отбие за малко у нея. Но най-често Суан чакаше напразно, а господин дьо Шарлю му казваше вечерта, че измисленото от него средство не се е оказало сполучливо. Така че сега тя не само често отсъствуваше от града, но дори и когато беше в Париж, го виждаше рядко и тя същата, която, когато беше влюбена в него, му казваше: „Винаги съм свободна“ и: „Какво ми важи хорското мнение?“, сега всеки път, когато той пожелаеше да я види, се позоваваше на приличието или измисляше различни ангажименти. Ако той кажеше, че иска да отиде на някое благотворително празненство, на откриването на изложба, на някоя премиера, където щеше да бъде и тя, тя го обвиняваше, че иска да показва връзката им, че се отнася с нея като с проститутка. Одет стигна дотам, че за да не бъде напълно лишен от възможността да я види на обществено място, Суан, знаейки, че тя познава вуйчо Адолф, с когото самият той беше на времето приятел, и много държи на него, отиде да го посети един ден в малкия му апартамент на улица Белшас, за да го помоли да използува влиянието си върху Одет. Но понеже, когато заговореше пред Суан за вуйчо Адолф, Одет добиваше възторжено изражение и възкликваше: „Ах, той не е като тебе, неговото приятелство към мене е нещо толкова красиво, толкова голямо, толкова чисто! Той никога не би проявил такова незачитане към мене, че да ме показва по всички обществени места“, Суан се питаше озадачено какъв по-почтителен тон да вземе, когато му заговори за Одет. Той прие, че Одет е съвършена, че нейната ангелска свръхестественост е равносилна на аксиома, че той е разкрил у нея неподлежащи на доказване добродетели, които човек не може да си представи, изхождайки от опита. „Искам да говоря с вас. Вие знаете каква изключителна жена, стояща над всички други, какво божествено същество, какъв ангел е Одет. Но знаете също какво представлява парижкият живот. Всички не познават Одет в светлината, в която я познаваме вие и аз. Има например хора, които смятат, че играя смешна роля. Тя не иска да допусне да я срещам където и да било навън, например на театър. Вие, в когото тя има такова доверие, не бихте ли могли да се застъпите пред нея за мене, да я уверите, че преувеличава, като си въобразява, че един мой поздрав ще я изложи.“

Вуйчо ми посъветва Суан да се въздържа известно време да се среща с нея, защото така тя ще го обикне повече, а на Одет каза да позволи на Суан да я вижда където и да било. Няколко дни по-късно Одет разказа на Суан, че наскоро е изживяла разочарование, защото разбрала, че и вуйчо ми бил подобен на другите мъже. Бил се опитал да я изнасили. Тя успокои Суан, който в първия миг искаше да го извика на дуел, но все пак Суан отказа да му подаде ръка, когато го срещна. После съжали, че се е скарал с вуйчо ми, защото се бе надявал, ако го види още веднъж, да поговори напълно откровено с него и да се помъчи да изясни някои слухове за живота на Одет в Ница преди години. Вуйчо ми прекарваше в Ница зимите. И Суан си мислеше, че може би там се е запознал с Одет. Малкото, което бе изтървал един негов познат пред него във връзка с някакъв мъж, бивш любовник на Одет, беше разстроило Суан. Узнаеше ли обаче веднъж някои неща, най-ужасни и най-невероятни преди това за него, те ставаха занапред част от страданието му, той ги приемаше и дори не би могъл вече да си представи, че не са се случили. Само че всяко от тия разкрития извършваше незаличим ретуш върху представата му за неговата любовница. Веднъж дори си въобрази, че леконравието на Одет, което той изобщо не беше подозирал, е всъщност доста известно и че когато е прекарвала по-рано по няколко месеца в Баден и Ница, тя се е ползувала със славата на достъпна любовница. Опита да се сближи с някои гуляйджии, за да ги разпита. Но те знаеха, че той е близък с Одет. Освен това Суан се опасяваше да не би да ги подсети отново за нея и да ги насочи по следите й. И ето че макар и досега да намираше най-празно и глупаво всичко, свързано с живота в Баден или Ница, откакто бе научил, че може би Одет се бе подвизавала някога в тия увеселителни места, без когато и да било да узнае със сигурност дали това е било само за да задоволи нуждата си от пари — сега, благодарение на него, тя не я чувствуваше вече — или някоя прищявка, която можеше да се възобнови, се навеждаше със сляпа, безпомощна и шеметна тревога над бездънната бездна, където бяха потънали завинаги първите години на Септената, когато елегантните дами прекарваха зимата на Английския булевард, а лятото под липите на Баден, и те придобиваха за него мъчителна, дивна дълбина, каквато би им приписал само поет. И той би вложил във възкресяването на дребните случки от тогавашната хроника на Ривиерата, ако тя можеше да му позволи да разбере усмивката или погледите — всъщност така почтени и простовати — на Одет, повече увлечение, отколкото изкуствоведът, който проучва документите, останали от Флоренция от XV век, да навлезе по-пълно в душата на „Примавера“, на хубавата Ванна или на Венера от Ботичели. Често той я гледаше замислен, без да казва нищо. Тя възкликваше: „Колко тъжен изглеждаш!“ Това беше, защото неотдавна бе минал от мисълта, че тя е обикновено добросърдечно създание, неотличаващо се от най-добрите жени, които е познавал, на мисълта, че е поддържана жена. А после пак се бе върнал от представата за Одет дьо Креси, прекалено добре известна може би на развратниците, на женкарите, към това лице с тъй нежно понякога изражение, към това толкова отзивчиво сърце. Той си казваше: „Какво значение има, че всеки в Ница знаел коя е Одет дьо Креси? Тези репутации, дори когато са основателни, са дело на хорското въображение.“ И той си мислеше, че легендата около Одет, дори да беше вярна, беше чужда на самата нея, не се покриваше с нея като нейна втора природа, непобедима и злосторна. Че създанието, което е било принудено да върши нещо долно, е жената с добри очи, с преливащо от състрадание сърце и покорно тяло, което бе държал и притискал в обятията си, жената, която би могъл някой ден да притежава напълно, ако успееше да й стане необходим. Тя беше пред него, често уморена, с освободено за миг лице от трескавия жизнен радостен копнеж по непознати изживявания, който толкова измъчваше Суан; прибираше с ръка косите си, разкриваше широко челото и лицето си и тогава внезапно една чисто човешка мисъл, някакво добро чувство, присъщи на всяко човешко същество, когато в момент на почивка или съсредоточение е предоставено само със себе си, избликваше като жълт лъч от очите й. Цялото й лице тутакси светваше, както сивото поле, покрито с надвиснали облаци, се преобразява, ако те внезапно се разкъсат точно преди слънцето да залезе. Суан би могъл с чисто сърце да сподели с Одет живота, който преливаше у нея в подобни моменти, и дори бъдещето й, което тя като че ли съзерцаваше замечтано. Никакво порочно изживяване не беше като че ли оставило утайката си върху тях. Колкото и редки да бяха станали тези мигове, те не бяха безполезни. Спомняйки си ги, Суан съединяваше тези малки отрязъци от време, унищожаваше интервалите помежду им и изливаше от чисто злато една добросърдечна, безобидна Одет, за която по-късно (както ще видим във втората част на това произведение) той направи жертви, каквито другата Одет не би извоювала. Но колко редки бяха тия моменти и колко малко я виждаше напоследък! Даже за срещите им вечер тя му съобщаваше едва в последната минута дали ще могат да се видят, защото, сигурна, че той винаги ще бъде свободен за нея, искаше най-напред да се увери, че никой друг няма да й предложи да дойде при нея. Изтъкваше му като претекст, че била принудена да чака нечий отговор от извънредно голямо значение за нея, и дори след като го бе накарала да дойде, ако други нейни приятели я поканеха, вече късно вечерта, да се срещне с тях било на театър, било в ресторант, тя скачаше радостно и се обличаше набързо. И докато приключваше с тоалета си, всяко нейно движение приближаваше Суан до момента, когато трябваше да се раздели с нея, когато тя щеше да литне неудържимо. И когато, готова най-сетне, тя потапяше за последен път в огледалото си напрегнат и зорък поглед, слагаше още малко червило на устните си, закрепяше някоя къдрица на челото си и заповядваше да й донесат небесносиньото вечерно манто със златни пискюли. Суан придобиваше толкова тъжно изражение, че тя не можеше да прикрие нетърпението си и казваше: „Ето как ми се отблагодаряваш, че те задържах до последната минута. А пък аз си въобразявах, че съм миличка с тебе. Това ще ми бъде за урок друг път!“ Понякога с риск да я разгневи той решаваше да разбере къде отива, замисляше съюз с Форшвил, който може би би го осведомил. Между другото, когато знаеше с кого тя ще прекара вечерта, в повечето случаи винаги можеше да открие измежду собствените си познати някой, който, макар и косвено, да познава мъжа, с когото е излязла, и лесно можеше да получи едно или друго сведение за нея. И докато пишеше на някой свой приятел, с молба да се опита да изясни едно или друго обстоятелство, той се чувствуваше успокоен, че ще престане да си задава въпроси без отговори и ще предаде другиму грижата за уморителното разследване. Вярно е, че нищо не печелеше, ако се сдобиеше с известни данни. Да знаеш нещо, невинаги ти помага да го осуетиш, но все пак държим нещата, които знаем, ако не в ръцете си, то поне в мисълта си, разполагаме ги, както ни се ще, и това ни създава илюзията, че можем да упражним известна власт над тях. Той беше щастлив всеки път, когато Одет биваше с господин дьо Шарлю. Суан знаеше, че нищо не може да се случи между Одет и господин дьо Шарлю, че когато господин дьо Шарлю излиза с нея, той го прави само от приятелски чувства към него и че без никаква трудност ще го накара да му разкаже какво е правила. Понякога тя заявяваше така категорично на Суан, че й е невъзможно да го види някоя вечер, като че ли толкова много държеше да излезе сама, че за Суан беше наистина важно господин дьо Шарлю да е свободен, за да я придружи. На следния ден, без да смее да го разпитва много, той го принуждаваше, преструвайки се, че не е разбрал добре първите му отговори, да му даде допълнителни пояснения, всяко от които му донасяше все по-голямо облекчение, защото бързо се убеждаваше, че Одет е прекарала вечерта в най-безобидни развлечения. „Но я кажете, миличък Меме, не ми стана ясно… Значи, като излязохте от дома й, не отидохте направо в музея «Грьовен»? Другаде ли отидохте най-напред? Не? Ах, колко смешно! Не можете да си представите колко ми е забавна, миличък Меме! Но що за смешно хрумване от нейна страна да отиде после в «Ша-Ноар», само на нея може да й хрумне подобно нещо… Не? Ваша ли беше идеята? Странно. Ех, в края на краищата няма нищо лошо в това, че сигурно е имала там много познати. Не? С никого ли не заговори? Просто невероятно. И, значи, вие си седяхте там съвършено сами? Представям си. Вие сте наистина много мил, Меме, страшно ви обичам.“ Суан се чувствуваше успокоен. За него, комуто се бе случвало, говорейки с безразлични хора, които едва-едва слуша, да чуе понякога изречение (като следното например: „Вчера видях госпожа дьо Креси с един господин, когото не познавам“), което преминаваше в твърдо състояние в сърцето на Суан, вкаменяваше го и го раздираше, като не помръдваше вече оттам, думи от рода на: „Тя не срещна никакви познати, не говори с никого“, бяха истински балсам. Колко лесно се движеха те в него, течни, подвижни, приемливи. Но само след миг той си казваше, че Одет навярно много се отегчава с него, щом предпочита такива жалки развлечения пред неговата компания. И тъкмо тяхната незначителност, макар и да го успокояваше, го измъчваше същевременно като измяна от нейна страна.

Дори когато не можеше да узнае къде е ходила, за да успокои тревогата си в подобни вечери, тревога, срещу която единственият лек беше присъствието на Одет, сладостта да бъде близо до нея (лекарство, което с течение на времето влошаваше болестта му, но поне временно уталожваше болката) щеше да му бъде достатъчно, ако Одет му позволеше да остане в дома й, докато нея я няма, да дочака часа на завръщането й, който щеше да погълне другите часове, струващи му се толкова различни под действието на някакво странно обаяние, на някаква магия. Но тя не се съгласяваше. Той се връщаше в къщи, мъчеше се по пътя да измисля всевъзможни проекти, да престане да се занимава с Одет. Понякога, докато се събличаше, му се случваше да си мисли за приятни неща. Лягаше си, лелеейки надеждата, че на другия ден ще отиде да види някой шедьовър, загасваше лампата, опитвайки се да заспи, но щом престанеше да упражнява над съзнанието си принуда, неволно, защото това му бе станало привичка, го полазваха ледени тръпки и той избухваше в ридания. Не искаше да анализира причината, изтриваше очи и си казваше смеешком: „Отлично, ето че ставам неврастении!“ После не можеше да не мисли със страшна умора, че на другия ден пак щеше да поднови разследванията си, за да узнае какво е правила Одет, да използува най-различни връзки, за да се опита да я види. Тази потребност да върши без отдих и без резултат едно и също нещо беше така мъчителна за него, че един ден, забелязвайки някаква подутина на корема си, изпита истинска радост при мисълта, че може би има неизлечим тумор, че няма да има нужда вече да се занимава с каквото и да било, че болестта ще го зароби и ще го превърне в своя играчка чак до близкия му край. И действително, ако по това време му се случваше често, без сам да си го признава, да желае смъртта, то бе не толкова за да избегне бурните си страдания, колкото това еднообразно всекидневно усилие.

Всъщност той мечтаеше да доживее времето, когато ще престане да я обича, когато тя няма да има вече никакво основание да го лъже и той най-сетне щеше да узнае от самата нея дали в оня следобед, когато бе ходил в дома й, бе спала, или не, с Форшвил. Често в продължение на няколко дни подозрението, че обича някой друг, го отклоняваше от съмненията му към Форшвил, те почти заглъхваха, както новите прояви на едно и също болезнено състояние ни освобождават като че ли за миг от предишните. Имаше дори дни, когато не го тормозеше никакво подозрение. Той си въобразяваше, че е излекуван. Но на следната сутрин, още със събуждането си, чувствуваше същата болка, на същото място, макар че предния ден това усещане като че се бе размило в потока на най-различни впечатления. То всъщност не бе помръднало. И Суан се бе събудил от острата болка.

Понеже Одет не му казваше нищо по тия толкова важни въпроси, които го занимаваха така много всеки ден (макар че бе живял достатъчно, за да знае, че всички нейни занимания се свеждаха винаги само до празни развлечения), той не можеше дълго време без прекъсване да се мъчи да си ги представи, мозъкът му се превръщаше в празна воденица. Прокарваше пръсти по уморените си клепачи, като че ли да избърше стъклото на лорнета си, и преставаше да мисли за каквото и да било. Но от пълното неведение понякога изплуваха отделни занимания на Одет, периодично повтарящи се; самата тя ги свързваше неясно със задължения към далечни роднини или някогашни приятели и тъй като му изтъкваше често, че единствено заради тях не може да го види, те образуваха в очите на Суан неизменната, необходима рамка на живота на Одет. Поради тона, с който тя му казваше от време на време: „Деня, когато ходя с приятелката си на хиподрума“, когато се почувствуваше неразположен и си помислеше: „Може би Одет ще пожелае да се отбие при мене“, тутакси си спомняше, че това е точно този ден и си казваше: „Ах, не; няма нужда да я моля да дойде, трябваше да се сетя по-рано, в този ден тя ходи с приятелката си на хиподрума. Нека не си хабя думите за невъзможни неща. Излишно е да искам неприемливи работи, които тя предварително ми е отказала.“ И това задължение на Одет да отиде на хиподрума, което Суан приемаше безкритично, не само му се струваше необоримо, но имаше толкова належащ характер, че като че ли извиняваше и оправдаваше всичко, което отблизо или отдалеч бе свързано с него. Ако някой минувач поздравеше на улицата Одет, събуждайки ревността на Суан, и тя му отговореше: „Този господин беше в ложата на моята приятелка, с която ходя на хиподрума“, това обяснение успокояваше подозренията на Суан, който естествено намираше за неизбежно приятелката на Одет да покани и други хора в ложата си на хиподрума, макар той досега да не се бе опитвал, нито да бе успявал да си ги представи. Ах, как би желал да познава тази нейна приятелка, с която Одет ходеше на хиподрума, за да го вземе в ложата си заедно с нея! Той с радост би дал всичките си връзки в замяна на кое да е лице, което редовно вижда Одет, па било това нейната маникюристка или продавачката от магазина! Той би похарчил за тях повече пари, отколкото за някоя кралица! Нима нямаше да му доставят единственото ефикасно успокоително лекарство срещу неговите терзания, предлагайки му една частица от живота на Одет? С каква радост би прекарал дните си у някоя незначителна женичка, с която Одет още поддържаше връзка било от интерес, било от истинско простосърдечие! С какво удоволствие би наел завинаги жилище на петия етаж на оная невзрачна, но облазявана къща, където Одет никога не го водеше и в която, ако бе живял заедно с бившата шивачка, преструвайки се охотно, че е неин любовник, щеше почти всеки ден да се радва на посещенията на Одет! Какво скромно, незначително, но сладко съществуване би водил с радост той до края на живота си в тези почти работнически квартали, съществуване, наситено със спокойствие и щастие!

Понякога все още се случваше, като вървеше по улицата с Одет, да срещнат някой мъж, когото той не познаваше, и по лицето й да се мерне същото печално изражение, което той беше забелязал в деня, когато й беше отишъл на гости, докато Форшвил беше при нея. Но това се случваше рядко. Защото в дните, когато въпреки многото си ангажименти и страха от хорското мнение тя се съгласяваше да види Суан, в нейното държане преобладаваше нещо друго — абсолютна увереност. Пълна противоположност или може би несъзнателна отплата или естествена реакция на плахото вълнение, което тя изпитваше през първите дни на познанството им, когато беше с него или даже далеч от него и когато започваше писмата си с думите: „Мили приятелю, ръката ми трепери толкова силно, че едва мога да ви пиша.“ Така поне твърдеше тя тогава и все нещичко от това вълнение трябва да е било искрено, за да изпита желание да го преувеличи. Тогава Суан й харесваше. Човек трепери винаги само от егоизъм, да не загуби тия, които обича. Когато нашето щастие не е вече в техни ръце, на какво спокойствие, на каква свобода, на каква дързост се радваме в тяхно присъствие! Говорейки му, пишейки му, тя не си служеше вече с тези думи, чрез които тогава се опитваше да си създаде илюзията, че той й принадлежи, като нарочно търсеше поводи да му каже „мой“, „само мой“, когато ставаше дума за него: „Вие сте моето имущество, това е дъхът на нашето приятелство, аз ще го запазя“; да му говори за бъдещето, дори за смъртта като за нещо общо и за двамата. По онова време, каквото и да й кажеше той, тя отговаряше възхитена: „Ах, вие, вие никога няма да приличате на другите!“ Тя се любуваше на продълговатата му леко плешива глава, за която хората, които познаваха успехите на Суан, мислеха: „Няма правилни черти, безспорно, но е изискан: с тази самонадеяност, този монокъл, тази усмивка!“ — и по-любопитна може би да разбере що за човек е, отколкото да стане негова любовница, тя добавяше: „Бих дала много да узная какво се крие в тази глава!“ Сега, каквото и да й кажеше Суан, тя отвръщаше ту раздразнено, ту снизходително: „Ах, няма ли да станеш някога като другите хора!“ А като гледаше главата му, остаряла само малко повече от грижите — всички сега, по силата на същата способност, която позволява да се открие главната идея на симфонично произведение, след като сме прочели програмата, или на кого прилича някое дете, ако познаваме родителите му, си мислеха: „Не може естествено да се каже, че е грозен, но е смешен! С този монокъл, това самомнение, тази усмивка!“, като извършваха в предубеденото си съзнание нематериалното разграничение между глава на любим мъж и глава на рогоносец след интервал от няколко месеца, — тя казваше: „Ах, защо не мога да променя, защо не мога да вразумя тази глава!“

Винаги готов да повярва това, което сам желаеше, стига само държането на Одет да го обнадеждеше, макар и малко, той жадно се залавяше за тези нейни думи:

— Но ти можеш, ако пожелаеш.

И той се опитваше да й докаже колко благородно би било от нейна страна да го успокои, да го напътствува, да го накара да работи, че други жени с радост биха се посветили на подобна задача, само че в техни ръце тази благородна задача би му се сторила нахално и непоносимо узурпиране на свободата му. „Ако не ме обичаше поне мъничко — казваше си той, — тя не би изказвала желание да ме преобрази. За да ме преобрази, ще бъде необходимо да ме вижда по-често.“ Така той намираше в нейния упрек доказателство за интерес към неговата личност, може би дори любов. И наистина тя сега му даваше толкова малко любов, че той беше принуден да счита за проява на привързаност запрещенията, които му налагаше за едно или друго. Един ден му заяви, че не обича кочияша му, той сигурно го настройвал против нея, изобщо не се държал с нея така безукорно и почтително, както би желала. Тя почувствува, че на Суан му се ще да чуе от нейната уста: „Не го вземай вече, когато идваш при мене“, както би му се искало тя да го целуне. Понеже беше в добро настроение, тя му го каза. Суан изпадна в умиление. Вечерта, разговаряйки с господин дьо Шарлю, с когото той вкусваше насладата да говори открито за Одет, защото всъщност дори когато говореше за най-незначителни неща, при това с хора, които не я познаваха, той ги свързваше някак си с нея, Суан му каза:

— Струва ми се все пак, че ме обича. Тя е толкова мила с мене и явно не й е безразлично какво правя.

И ако, канейки се да отиде при нея и качвайки се в колата си с някой приятел, когото щеше да изпрати преди това до дома му, приятелят му го попиташе изненадан: „Я виж ти, като че ли на капрата не стои Лоредан?“ — Суан му отвръщаше с меланхолично умиление:

— Бога ми, не! Да ти призная ли нещо, не мога да вземам Лоредан, когато отивам на улица Ла Перуз, Одет не иска да го вземам, не го намира достатъчно подходящ за мене. Какво да ти кажа, нали знаеш какви са жените! Това би й било неприятно. Е, да, оставаше да взема Реми, щях да си навлека едни разправии, боже опази!

Естествено Суан страдаше от новото безразлично, разсеяно, раздразнително държане, каквото проявяваше напоследък към него Одет. Но той не си даваше точна сметка за страданието си. Понеже Одет беше изстинала постепенно, ден след ден спрямо него, само ако съпоставеше това, което тя бе сега, с това, което бе в началото на любовта им, той би могъл да изследва дълбочината на станалата промяна. А тази промяна беше ужасно дълбока, непризната рана, която не му даваше покой ден и нощ, и почувствуваше ли, че мислите му се приближават прекалено много до нея, той ги насочваше на друга страна, за да не страда. Казваше си наистина, по-скоро абстрактно: „По-рано Одет ме обичаше повече“, но избягваше да си спомня някои подробности. Също както почти не поглеждаше скрина в кабинета си и го заобикаляше, влизайки и излизайки от стаята, за да не би да го докосне, защото в едно негово чекмедже беше прибрал хризантемата, която тя му беше дала първата вечер, когато я бе изпратил до дома й, и писмата, в които му пишеше: „Защо не си забравихте и сърцето, нямаше да позволя да си го вземете обратно!“ И: „В който и час на деня или нощта да имате нужда от мене, обадете ми се само и разполагайте с живота ми“, така също и в него самия имаше едно болно място, до което той не оставяше мисълта му да се доближи, като я караше да заобиколи, ако се наложеше, и дълго да броди, за да не трябва да мине покрай него: мястото, където все още живееше споменът за щастливите дни.

Но колкото и да бе предпазлив в благоразумието си, една вечер падна в клопката, когато отиде сред висшето общество.

Беше последната от редицата вечери, организирани през тази година от маркиза дьо Сент-Йоверт, на тях свиреха изпълнители, които тя канеше по-късно на уредените от нея благотворителни концерти. Суан възнамеряваше да чуе всичките, но не беше успял да отиде досега на нито една вечер, и докато се обличаше, за да отиде на последната, дойде му на гости барон дьо Шарлю: искаше да го покани да отидат заедно у маркизата, ако компанията му би могла да го развлече и поразтуши. Суан обаче му отговори:

— Знаете отлично какво удоволствие би било за мене да отидем заедно там, но ако действително искате да ме зарадвате, идете по-добре при Одет. Известно ви е какво прекрасно влияние упражнявате над нея. Мисля, че тази вечер тя няма да излиза, преди да отиде при своята бивша шивачка, пък и сигурно ще й бъде приятно да я придружите у нея. Във всеки случай ще я намерите в къщи преди това. Опитайте се да я развлечете, а и да я повразумите. Ако можете да уговорите нещо приятно за утре за трима ни… Опитайте се също да поставите жалоните за това лято, да разберете дали има някакви предпочитания, дали не би желала тримата заедно да направим някое пътешествие, знам ли. Колкото до тази вечер, не разчитам, че ще я видя. Но ако тя пожелае или ако вие намерите някакъв повод, изпратете ми две думи у госпожа дьо Сент-Йоверт, а ако е след полунощ, у дома. Благодаря за всичко, което правите за мене, знаете колко ви обичам.

Баронът му обеща да отиде у Одет, след като го изпрати до вратата на дома на маркизата, където Суан влезе успокоен от мисълта, че господин дьо Шарлю ще прекара вечерта на улица Ла Перуз; но той бе обзет от такова тъжно безразличие към всичко, което не засягаше Одет и по-специално към светските забавления, че имаше предимството — тъй като те вече не бяха предмет на въжделенията му — да ги вижда в истинската им светлина. Още щом слезе от колата, стана му страшно забавно, защото видя на преден план наследниците на Балзаковите „тигри“ — прислужниците, редовна свита по време на разходките, които сега стърчаха отвън пред дома, натруфени с шапки и ботуши, било край покритата с пясък алея или пред конюшните, като градинари край лехи с цветя: костюми и декор, които издаваха стремежа на домакините да дадат на гостите си в дни на тържествени приеми лъжлива представа за своя „ежедневен“ начин на живот. Суан още не се беше освободил от присъщата му открай време мания да установява аналогии между живите хора и портретите от музеите, само че сега тази склонност беше придобила по-постоянен и по-общ характер. Откакто се беше отдалечил от светския живот, той го виждаше като картинна галерия. Доскоро, когато самият той беше още светски човек, Суан влизаше в преддверието, загърнат в пардесюто си, и излизаше от него по фрак, без да забележи каквото и да било около себе си, защото за няколкото минути, прекарани там, беше мислено било още на празненството, което току-що беше напуснал, било вече на приема, където щеше да бъде въведен, сега обаче за първи път обърна внимание на разкошната безделна хайка от снажни лакеи, събудени от неочакваното пристигане на толкова късен гостенин; дремещи досега по пейки и сандъци, те наскачаха и вирнали благородните си остри профили на расови хрътки, се събраха в кръг около него.

Един от тях, доста кръвожаден на вид, напомнящ особено екзекутора от някои картини от Ренесанса, изобразяващи изтезания, се приближи до него с невъзмутимо изражение, за да поеме дрехата му. Но за сметка на суровия му стоманен поглед ръцете му бяха в меки памучни ръкавици, така че пристъпвайки към Суан, той сякаш засвидетелствуваше презрение към самата му личност, но уважение към шапката му, пое я особено грижливо със строго измерени движения, стигащи по педантичност, и с нежно внимание, придаващо трогателна отсянка на физическата му сила. После я подаде на един от своите помощници, нов и плах лакей, който издаваше неувереността си, като мяташе уплашени погледи на всички страни и сновеше неспокойно насам-натам подобно на пленено животно в първите дни на опитомяването му.

На няколко крачки от тях едър здравеняк в ливрея мечтаеше неподвижен и величествен, напомнящ декоративния воин, който може да се види на всяка картина на Мантеня, облегнат замислено на щита си, докато край него всичко живо налита на дива сеч. Откъснат от скупчените си другари, които се суетяха край Суан, той изглеждаше така твърдо решен да не се интересува от това, което става около него, че следеше вяло сцената с морскозелените си студени очи, като че ли наблюдаваше избиването на младенците от Ирод или изтезанието на свети Яков. Той сякаш принадлежеше на изчезналата раса — всъщност дали тя е съществувала някога другаде освен в скулптурите над олтара на „Сан Дзено“ или във фреските на Еремитани, където Суан се бе запознал с нея и където тя навярно продължава да мечтае — раса, произлязла от съвкуплението на антична статуя и някой падуадски модел на маестрото или някой саксонец на Албрехт Дюрер. А кичурите коса на червенокосата му глава, накъдрени от природата и пригладени с брилянтин, се диплеха на широки вълни, също както в гръцката скулптура, постоянен образец за художника от Мантуа. Ако тази скулптура изобразява само мъжа от цялото мироздание, тя поне е съумяла да извлече от неговите прости форми толкова разнообразни богатства, заети сякаш от цялата жива природа, че нейната коса, чрез гладките си спираловидни букли с остри краища или чрез тройно сплетените като диадема плитки може да изглежда едновременно купчина водорасли, гнездо с гълъби, венец от зюмбюли или възел от змии.

Други лакеи, също така колосални, стояха по стъпалата на монументалната стълба, която благодарение на тяхното декоративно присъствие и каменната им застиналост би могла да се нарече подобно на стълбата в двореца на дожите „Стълба на исполините“. Суан се заизкачва по нея, натъжен от мисълта, че Одет никога не бе минавала по стъпалата й. А с каква радост би литнал той по тъмните, зловонни и стръмни стълби на таванското помещение на бившата незначителна шивачка, с какво удоволствие би заплатил скъпо и прескъпо правото да прекара в нейната мансарда вечерта, когато при нея отиде Одет, вместо да слуша опера от първите места, с какво удоволствие би прекарал там вечерите, когато Одет няма да я има, стига само да може да разговаря с нея, с бившата шивачка, да живее с хората, които Одет виждаше обикновено без него. Той си въобразяваше поради това, че те познават истинския живот на неговата любовница, недостъпната и съкровена същност на нейното съществуване. Докато по онова зловонно и така въжделено стълбище на бившата шивачка вечер пред всяка врата се мъдреше оставената върху бърсалката празна и неумита бутилка за мляко (понеже нямаше друг, черен вход), на различни височини по великолепното стълбище, което Суан изкачваше пренебрежително в този момент, в нишите, образувани от гишето на портиера или от вратите на отделните апартаменти, стояха, отдавайки почит на гостите, ту портиер, ту домоуправител, ту ковчежник, представители на съответната домова служба, за когото достопочтени люде, които през останалите дни на седмицата водят своя независим живот, без да се познават помежду си, вечерят у дома си като дребни бакали, а на другия ден щяха може би да бъдат наети от наш лекар или индустриалец. Те внимаваха зорко да не би да нарушат наставленията, дадени им, преди да облекат блестящата ливрея, в която не се чувствуваха удобно, защото я обличаха само през големи интервали от време. Стояха на сводестите площадки, помпозни плебеи, напомнящи светци в нишите си, и блестящият им външен вид се смекчаваше от простоватите им добродушни лица. А един огромен вратар, облечен като църковен клисар, чукаше по плочите с бастуна си при идването на всеки нов гостенин. Стигнал до горните стъпала на стълбата, следван по петите от блед лакей с вързани с панделка на опашка коси, напомнящ клисар от Гойя или традиционен нотариус от буржоазните драми, Суан мина пред една писалищна маса, зад която бяха насядали като писари лакеи с големи дневници. Те тутакси скочиха, за да впишат името му. После прекоси малък вестибюл. Както някои богаташи мебелират дадена стая само за да служи за рамка на една-единствена скъпа картина и умишлено оставят помещението съвсем голо, като му дават името на художественото произведение, така и този вестибюл излагаше пред входа си като ценна статуя от Бенвенуто Челини, изобразяваща часовой, един млад лакей с леко приведено напред тяло, издал над червения си нагръдник още по-червеното си лице, излъчващо потоци руменина, стеснителност и усърдие. Вперил будния си, зорък и уплашен поглед в завесите — гоблени от Обюсон, — спуснати пред входа на салона за музика, символ на сигнала за аларма, олицетворение на очакването, възпоменателна статуя за бойна тревога, този лакей с войнишката си скованост и свръхестествения си фанатизъм като че ли дебнеше — ангел или часовой — от кулата на някой замък или катедрала появяването на неприятеля или часа на Вечния съд. На Суан му оставаше само да влезе в концертната зала, чиито двери разтвори пред него един отрупан с верижки вратар, който се поклони важно, все едно, че му предаваше ключовете на своята крепост. Но Суан си мислеше за къщата, където би могъл да бъде евентуално с Одет, ако тя му бе разрешила да я придружи, и при спомена за празната бутилка от мляко върху изтривалката сърцето му се сви.

Той бързо си възвърна представата за мъжката грозота, когато зърна отвъд тежката завеса не вече лицата на слугите, а на гостите. Тази човешка грозота, макар да му беше добре позната, му се струваше по-различна, откакто чертите на отделните хора престанаха да бъдат за него практически използваеми признаци за разпознаване и идентифициране на дадено лице, представляващо за него съвкупност от удоволствия, които може да изживее, неприятности, които трябва да избегне, или любезности, които трябва да сподели, а се разстилаха автономно пред погледа му, свързани само от естетически отношения. И в тия хора, сред които Суан се озова, даже моноклите, които носеха мнозина (по-рано в най-добрия случай той щеше най-много да обърне внимание, че носят монокли), не означаваха вече един общ за всички навик, но всеки от тях му се струваше носител на особена индивидуалност. Може би задното погледна генерал дьо Фробервил и маркиз дьо Бреоте, които разговаряха пред входа, както би разглеждал лица от картина, макар че те дълго време бяха за него полезни приятели, защото го бяха въвели в „Жокей-клуб“ и му бяха служили за секунданти в дуелите му. Монокълът на генерала, забит между клепачите му като парче от снаряд сред просташкото му, насечено от белези самодоволно лице, напомняше единственото око на циклоп. Суан го оприличи на чудовищна рана; генералът можеше да се гордее с нея, но едва ли бе много прилично да я излага на показ. А пък зад монокъла — в знак на празнично настроение господин дьо; Бреоте го бе прибавил към бисерносивите ръкавици, сгъваемия цилиндър и бялата връзка вместо обикновения монокъл (впрочем и Суан правеше същото, когато отиваше в доброто общество!) — се виждаше, също, като препарат по естествена история под микроскоп, безкрайно умаленият му доволен поглед, преливащ от любезност и възхищение пред високите тавани, красивото празненство, интересната програма, доброкачествените освежителни напитки.

— Охо! Ето ви най-после! Цяла вечност не сме ви виждали! — каза генералът на Суан и понеже забеляза умореното му изражение и заключи, че навярно някакво тежко боледуване го е откъснало толкова дълго от светския живот, добави: — Чудесно изглеждате, уверявам ви!

През това време господин дьо Бреоте попита един светски белетрист, който натъкмяваше своя монокъл — единствения си инструмент за психологическо изследване и безпощаден анализ: „Как? Вас ли виждам, драги? Какво търсите тук?“ — а писателят му отговори с важен и тайнствен тон, наблягайки на заваленото „р“:

— Разучавам.

Монокълът на маркиз дьо Форестел пък беше съвсем мъничък, без рамка, и предизвикваше постоянно мъчително свиване на окото, в което се впиваше като излишен хрущял с необяснимо предназначение. Той придаваше на лицето на маркиза меланхолична изтънченост и караше жените да го смятат способен да изживее големи любовни страдания, докато монокълът на господин дьо Сен-Канде, обкръжен от огромна халка по подобие на Сатурн, се превръщаше в център на тежестта на лицето на собственика си и то всеки миг се приспособяваше към него, като тръпнещият червен нос и бърнестата саркастична уста се мъчеха с гримасите си да бъдат на висотата на огненото остроумие, искрящо в стъкленото кръгче, и имаше самочувствието, че младите извратени снобки го предпочитат, защото будеше у тях мечти за изкусни похвати и изтънчено сладострастие. А междувременно господин дьо Паланси с голямата си глава на шаран с кръгли очи се придвижваше бавно сред гостите, разтваряйки от време на време долната си челюст, сякаш за да се ориентира, заслонен зад своя монокъл, който напомняше отчупена наслуки или чисто символична отломка от стъклените стени на аквариума му, предназначена да извика представа за естествената му среда. По този повод Суан, ревностен почитател на „Пороците и Добродетелите“ на Джото в Падуа, си припомни образа на „Несправедливия“, в съседство с когото едно листнато клонче символизира в замисъла на художника горите, където се крие леговището му.

Настойчиво канен от госпожа дьо Сент-Йоверт, Суан мина напред и за да изслуша арията на Орфей, изпълнена на флейта, застана в един ъгъл, откъдето за нещастие можеше да вижда само две презрели вече дами, седнали една до друга — маркиза дьо Камбрьомер и виконтеса дьо Франкто, които, понеже бяха братовчедки, винаги, когато ги канеха някъде, се търсеха през всичкото време с чанти в ръка и дъщерите си зад гърба и се успокояваха едва когато успееха да запазят с ветрилата или кърпичките си две съседни места: госпожа дьо Камбрьомер, защото имаше малко познати в тия кръгове и беше щастлива да си има другарка, а госпожа дьо Франкто, защото беше много известна и намираше, че е особено изтънчено и оригинално да оказва предпочитание пред всичките си блестящи познати на една невзрачна дама само заради общите им спомени от младини. Изпълнен с меланхолична ирония, Суан наблюдаваше как двете дами слушат интермедията за пиано („Свети Франсоа говори с птиците“ от Лист), която бе последвала арията на флейта, и следяха шеметното изпълнение на виртуоза; госпожа дьо Франкто слушаше тревожно, с уплашени очи, като че ли клавишите, по които пианистът препускаше сръчно, бяха редица висящи на осемдесет метра над земята трапеци в цирка, от които той можеше да падне, хвърляше едновременно учудени погледи на съседката си и клатеше глава: „Това наистина е невъзможно, никога не бих повярвала, че човешко същество би могло да постигне такава виртуозност!“, а госпожа дьо Камбрьомер, за да покаже, че е жена, получила солидно музикално образование, отмерваше такта с глава, превръщайки я в махало на метроном с такава голяма амплитуда и скорост на колебанията, че непрекъснато докосваше с брилянтите на обиците си презрамките на роклята и повдигаше черните гроздове, затъкнати в косите й, без да престане да тактува все по-бързо и по-бързо, като същевременно гледаше унесено и безводно с израз на безмерно страдание, което тя вече не се и опитва да овладее: „Невероятно наистина!“ От другата страна на госпожа дьо Франкто беше седнала маркиза дьо Галардон, заета с неотлъчната си любима мисъл — роднинските си връзки с фамилията Германт, които я издигаха пред самата нея и пред обществото, но същевременно накърняваха честолюбието й, тъй като най-изтъкнатите представители на този род я държаха малко настрана, може би защото беше досадна, злъчна, защото принадлежеше на по-нископоставен клон или просто ей така, без никакво основание. Когато се случеше тази дама да седне до някой непознат, както сега до госпожа дьо Франкто, тя страдаше, че не й е възможно да демонстрира ясно, с четливи букви роднинството си с Германт, както това се е удало на майсторите на мозайки във византийските църкви, които изписват във вертикална колонка до образа на някой светия думите, произнасяни от него в дадения случай. Тя си мислеше, че нито веднъж през тия шест години, откакто се бе омъжила, нейната млада братовчедка принцеса де Лом не бе я поканила в дома си, нито й бе отишла на гости самата тя. Тази мисъл я изпълваше с раздразнение, но и с гордост. Защото след като много пъти бе повтаряла на хората, които се учудваха, че не я срещат у госпожа де Лом, че уж не ходела в дома им, за да не била принудена да се среща с принцеса Матилд (нейното ултралегитимистко семейство никога не би й простило подобно провинение!), тя най-сетне сама бе повярвала, че това е действителната причина, поради която не ходеше у по-младата си братовчедка. Не беше забравила естествено, че неведнъж бе питала госпожа де Лом не може ли да я види, но си спомняше доста смътно това обстоятелство и неутрализираше унизителния спомен, мърморейки под носа си: „Аз ли ще правя първите стъпки, дето съм двадесет години по-стара от нея!“ И благодарение на магичното въздействие на тия едва ли не мислено произнесени думи, тя отмяташе гордо назад раменете си, които изглеждаха откачени от бюста й, тъй като главата й бе наведена напред в почти хоризонтално положение, и така извикваше представата за „поднесена глава“ на горд фазан, сервирана на масата с всичките й пера. Всъщност по природа тя беше по-скоро трътлеста, топчеста и недостатъчно женствена, но обидите я бяха изправили, както дърветата, поникнали в неблагоприятни условия край някоя пропаст, са принудени да растат извити назад, за да пазят равновесие. Така и тя се чувствуваше принудена, за да не й тежи, че е по-нискостояща от другите Германт, да си казва постоянно, че ги вижда рядко само поради своята непримирима принципност и гордост и тази мисъл в крайна сметка се бе отпечатала и върху тялото й и му бе придала горда стойка, която минаваше за расова черта в очите на буржоазията и забулваше някога с бегло желание уморените погледи на мъжете, киснещи по клубовете. Ако разговорът на госпожа дьо Галардон бъдеше подложен на този вид анализи, които по честотата на употребените думи позволяват да се открие ключът на някой шифрован език, би станало очевидно, че никой друг израз, дори най-ежедневен, не се срещаше тъй често, както „при моите братовчеди дьо Германт“, „при леля ми дьо Германт“, „здравето на Елзеар дьо Германт“, „ваната на братовчедка ми дьо Германт“. Заговореха ли я за някоя известна личност, тя отговаряше, че макар и да не я познавала лично, хиляди пъти я била срещала у леля си дьо Германт, но го казваше с толкова леден и глух глас, че тутакси ставаше ясно, че ако не се познава лично, причината е пак в тия упорити и неизкореними принципи, на които се опираха отметнатите й назад рамене като на стълбите, върху които ви карат да се облегнете учителите по гимнастика, за да развият гръдния ви кош.

Но ето че в същия момент, без никой да очаква да я види у госпожа дьо Сент-Йоверт, влезе самата принцеса де Лом. За да покаже, че не държи да подчертае общественото си превъзходство, както всеки път, когато идваше само от снизхождение в нечий салон, тя беше влязла незабелязано през един вход, където нямаше навалица, нито новоприиждащи, и бе останала нарочно в дъното на салона, като че ли там се чувствува на мястото си, подобно на крал, който се нарежда пред вратата на театъра в очакване управата да го забележи и да се засуети. Спряла скромно поглед — уж че не иска да забележат присъствието й и да я обградят с почести — върху шарките на килима или върху роклята си, тя бе застанала права в едно ъгълче, което й се беше сторило най-потулено и откъдето знаеше, че ще я измъкне с очаровано възклицание домакинята, щом само я забележи. В съседство с нея седеше госпожа дьо Камбрьомер, която й бе непозната. Принцесата наблюдаваше с любопитство мимиката на своята съседка меломанка, без да й подражава. Не че щом бе благоволила веднъж да се отбие за пет минути при госпожа дьо Сент-Йоверт, принцеса де Лом не искаше да се покаже колкото може по-любезна, за да придаде двойно по-голяма стойност на оказаното внимание. Но тя по природа се отвращаваше от „преструвките“, както сама обичаше да казва, и държеше да покаже, че намира за „излишно“ да се отдава на демонстрации, които не подхождат на „духа“ на кръга, в който се движеше. Но тия демонстрации все пак й правеха впечатление поради склонността към подражание, граничеща с известен свян, свойствена и на най-самоуверените хора, попаднали в нова, макар и по-посредствена от тяхната среда. Тя започна да се пита дали подобна жестикулация не е необходима за изпълняваната музикална пиеса, при все че подобна реакция бе неподходяща за музиката, която тя беше слушала досега, и дали, като се въздържи от подобни жестове, няма да покаже неразбиране на творбата и незачитане към домакинята. Така че, за да направи „компромис“ с противоречивите си чувства, тя ту се задоволяваше да повдигне презрамките си или да натъкми малките коралови топчици, обсипани с диаманти, които бе втъкнала в русите си коси във форма на проста и пленителна диадема, като продължаваше да гледа с хладно любопитство възторжената си съседка, ту отмерваше с ветрилото си такта за миг, но не съвсем ритмично, за да запази независимостта си. Когато пианистът завърши интермедията от Лист и започна една прелюдия от Шопен, госпожа дьо Камбрьомер отправи към госпожа дьо Франкто разнежена усмивка в знак на компетентно задоволство и намек за миналото. Тя се бе старала като девойка да излива нежно тия дълги Шопенови фрази с крехка, гъвкава шия, така волни и податливи, така осезаеми, които най-напред търсят и опипват мястото си далеч и извън първоначалното си направление, много далеч от точката, където слушателят се надява, че ще завършат, а после литват съвсем произволно само за да се завърнат и по-решително, по-преднамерено, по-точно да потропат на сърцето ви, както по кристал, който би звъннал пронизително.

Израснала в провинциално семейство, което поддържаше малко познанства и не посещаваше баловете, тя се бе опиянявала в самотното си имение, като забавяше или ускоряваше ритъма на танца на въображаеми двойки, ронеше ги като цветни венчета, напускаше за миг бала, за да се вслуша в свистенето на вятъра в боровете край езерото, измежду които внезапно излизаше, по-различен от всички бленувани влюбени на земята, слабичък младеж с напевен глас, чуждестранен и изкуствен, с бели ръкавици на ръцете. Но днес старомодната прелест на тази музика като че бе загубила свежестта си. Лишена от няколко години от почитта на познавачите, тя бе загубила престижа и очарованието си и дори хората с лош вкус изпитваха само непризнато и посредствено удоволствие от нея. Госпожа дьо Камбрьомер погледна крадешком назад. Тя знаеше, че младата й снаха (уважаваща дълбоко новото си семейство, но независима в интелектуално отношение, защото беше много образована и беше учила дори хармония и гръцки език) презираше Шопен и се измъчваше, когато слушаше негови пиеси. Но далеч от тази млада вагнерианка, която бе седнала встрани с група млади хора на нейна възраст, госпожа дьо Камбрьомер свободно се отдаде на насладата си от Шопен. Принцеса де Лом споделяше чувствата й. Без да бъде особено музикално надарена по природа, тя бе вземала уроци по пиано от една учителка в предградието Сен-Жермен, талантлива жена, която, изпаднала до крайна бедност към края на живота си, бе принудена на седемдесет години да почне отново да дава уроци, този път вече на дъщерите и внучките на бившите си ученички. Сега тя беше покойница. Но нейната метода, хубавият й удар понякога прозвучаваха още изпод пръстите на ученичките й, дори и на тия, които иначе водеха съвсем посредствено съществуване, бяха изоставили музиката и почти не докосваха пианото. Затова и госпожа де Лом можеше сега като истинска познавачка да поклаща глава, понеже беше в състояние да прецени точно дали пианистът изпълнява добре прелюдията, която тя знаеше наизуст. Краят на започнатата фраза сама идваше на устните й. Тя прошепна: „Шопен си остава пленителен!“, като натърти първата сричка на думата „пленителен“, защото това й се струваше изтънчено и защото знаеше, че в този случай устните й се надипляха като хубаво цвете. И за да бъде напълно в тон, тя инстинктивно вложи и в погледа си неопределено сантиментално изражение. Междувременно госпожа дьо Галардон тъкмо си казваше колко е неприятно, че толкова рядко среща принцеса де Лом, защото много й се щеше да й даде един хубав урок, като не отговори на поздрава й. Тя не подозираше, че братовчедка й е в същата зала. Но в същия момент госпожа дьо Франкто отмести глава и й даде възможност да я види. Госпожа дьо Галардон тутакси се втурна към принцесата, като разбута всички. В желанието си да запази надменното си ледено изражение, за да подчертае пред всички, че не желае да поддържа връзки с личност, у която може да се срещне лице в лице с принцеса Матилд и на която освен това няма защо да прави мили очи, защото „това не подхожда на годините й“, тя се постара все пак да смекча високомерния си вид с любезни думи, които да оправдаят жеста й и да принудят принцесата да заговори с нея. Тя се приближи до братовчедка си, протегна й със сурово изражение ръка, като че ли искаше насила да я тикне в нейната, и й каза:

— Как е мъжът ти? — с толкова загрижен глас, сякаш принцът беше тежко болен.

Принцесата избухна в смях. Това беше обичайната й реакция, която преследваше двояка цел: от една страна, да покаже на другите, че се подиграва със събеседницата си, и, от друга — да подчертае хубостта си, като спре вниманието само върху оживената си уста и искрящ поглед.

— Ами… отлично! — отвърна тя и пак се засмя.

Обаче госпожа дьо Галардон, с по-изправена снага и вледенено лице, загрижена сякаш все още за здравословното състояние на принца, каза на братовчедка си:

— Ориан (при това обръщение госпожа де Лом погледна подигравателно някакъв въображаем трети събеседник, когото държеше да увери, че никога не е разрешавала на госпожа дьо Галардон да я нарича на малко име), много ми се иска да се отбиеш за малко утре вечер у дома, за да чуеш квинтета с кларнет от Моцарт. Бих желала да зная мнението ти.

Госпожа дьо Галардон си даваше вид, че уж не я кани, а просто й иска услуга, като че ли й беше необходимо да знае мнението за Моцартовия квинтет, също както би сметнала, че е полезно например да чуе мнението на някой гастроном за талантите на новата си готвачка, като му предложи ядене, приготвено от нея.

— Аз познавам този квинтет и веднага мога да ти кажа, че ми харесва.

— Знаеш ли, мъжът ми не се чувствува добре, пак черният дроб… ще му доставиш голямо удоволствие, ако дойдеш да го видиш — поде госпожа дьо Галардон, превръщайки по този начин в милосърден дълг присъствието на принцесата на урежданата от нея вечер.

Принцесата не обичаше да казва на хората, че не желае да отиде у тях. Всеки ден се извиняваше писмено, че е била възпрепятствувана (поради внезапното идване на свекърва си или поради покана от девера си, поради представление в Операта или излет извън града) да присъствува на някой прием, където и през ум не й бе минавало да отиде. Тя създаваше по този начин на много хора радостта да си въобразяват, че се числи към техните познати, че с удоволствие би отишла у тях и ако не го е сторила, то е било само защото е била възпрепятствувана от съвпадащи по време светски задължения, свързани с високото й обществено положение. Така че в крайна сметка хората биваха едва ли не поласкани, че не й е било възможно да дойде на тяхната вечер. Освен това, понеже спадаше към интелектуалния кръг на Германт, в който още се беше запазило нещо от бодрия, лишен от баналности и условности дух, водещ началото си от Мериме и намерил последното си въплъщение в театъра на Мелак и Алеви, тя го прилагаше и в обществените си отношения, и в учтивостта си, като се стремеше да бъде положителна, точна, възможно по-близко до голата истина. Не обясняваше надълго на домакинята колко би желала да присъствува на приема й. Намираше, че е много по-любезно да й изложи някои дребни спънки, от които уж зависи дали ще може, или няма да може да присъствува на него.

— Виж какво ще ти кажа — обърна се тя към госпожа дьо Галардон. — Утре вечер трябва да отида при една моя приятелка, която отдавна ме е поканила. Ако ни заведе на театър, при най-добра воля няма да ми бъде възможно да се отбия при тебе, но ако останем в дома й, понеже, доколкото зная, ще бъдем сами, сигурно ще мога да се измъкна по-рано.

— Я гледай! Видя ли твоя приятел Суан?

— Не! Ах, милият Шарл, не знаех, че е тук. Дано ме види!

— Смешно е, че ходи дори у старата Сент-Йоверт — заяви госпожа дьо Галардон. — Зная, че е умен — добави тя, подразбирайки под тази дума интригант, — но все пак, евреин в дома на сестра и балдъза на двама архиепископи, ми се струва малко силно!

— Трябва да ти призная за мой голям срам, че не виждам нищо грозно в това — отвърна принцеса де Лом.

— Вярно, че е покръстен и дори още родителите му и техните родители са били покръстени, но казват, че покръстените евреи били още по-големи фанатици, отколкото непокръстените, че това било колкото да хвърлят прах в очите на хората. Ти как мислиш?

— Абсолютно съм невежа по този въпрос.

Пианистът, който трябваше да изсвири две парчета от Шопен, завърши прелюдията и се втурна веднага в една полонеза. Но откакто госпожа дьо Галардон обърна внимание на братовчедка си, че Суан е там, Шопен можеше да възкръсне от плът и кръв и да изсвири всичките си произведения, без госпожа де Лом да забележи това. Тя спадаше към тази половина от човечеството, у която любопитството, което другата половина изпитва към непознати лица, е заменено с интерес към хората, които познават. Както много жени от предградието Сен-Жермен, присъствието на някой член от нейния кръг на същото място, където се намираше и тя, завладяваше изцяло вниманието й за сметка на всичко останало, дори и да нямаше нищо особено да му каже. От този миг с надеждата, че Суан ще я забележи, принцесата, подобно на опитомена бяла мишка, на която ту подават, ту дръпват бучка захар, само въртеше глава, правейки хиляди съучастнически знаци, без никаква връзка с чувството, бликащо от полонезата на Шопен, към Суан и ако той се отместеше, тя също отместваше в същото направление намагнетизирания си поглед.

— Не се сърди, Ориан — поде госпожа дьо Галардон, която винаги беше готова да пожертвува най-свидните си светски надежди за бляскав успех в обществото пред непосредственото ненапълно осъзнато удоволствие да каже нещо злобно, — но някои хора твърдят, че този Суан не бил много за канене… Вярно ли е?

— Та ти най-добре трябва да знаеш дали е вярно — отвърна й принцеса де Лом, — понеже най-малко сто пъти си го канила и той нито веднъж не е дошъл в дома ти!

И като остави наранената си братовчедка, тя отново се засмя звънко, предизвиквайки възмущението на гостите, които слушаха полонезата, но затова пък привлече най-сетне вниманието на госпожа дьо Сент-Йоверт, която стоеше от любезност до пианото и едва сега я забеляза. Тя се изненада много приятно от посещението й, тъй като предполагаше, че е още в Германт, при болния си свекър.

— Как, принцесо, нима сте тук?

— Да, бях застанала в едно ъгълче и чух много хубави неща.

— Възможно ли е? Отдавна ли сте тук?

— Да, от доста време, но мина бързо. Стори ми се дълго само защото още не ви бях видяла.

Госпожа дьо Сент-Йоверт понечи да отстъпи креслото си на принцесата, но тя отказа:

— Моля ви се! Няма защо! Аз ще се чувствувам добре където и да е!

И като избра умишлено една малка табуретка; за да подчертае непринудеността си на дама от обществото, тя каза:

— Ето тази табуретка е точно каквото ми трябва. Ще мога да седя изправена. Божичко, аз продължавам да шумя и ще си навлека всеобщото порицание!

Междувременно пианистът засвири двойно по-бурно, музикалната емоция достигна връхната си точка. Един прислужник разнасяше поднос с разхладителни напитки. Лъжичките дрънчаха и както всяка седмица госпожа дьо Сент-Йоверт му правеше знаци да си отиде, но той не я забелязваше. Една младоженка, на която бяха внушили, че младите жени не бива да имат преситено изражение, се усмихваше от наслада и търсеше с поглед домакинята, за да й засвидетелствува признателността си, че „се е сетила за нея“ по повод подобно развлечение. Макар и по-спокойно от госпожа дьо Франкто, тя също следеше не без известна тревога изпълнението на полонезата, само че нейното вълнение беше предизвикано не от пианиста, а от пианото, върху което при всяко фортисимо подскачаше една свещ, застрашаваща ако не да подпали абажура, то най-малкото да накапе с восък полираното палисандрово дърво. В края на краищата младоженката не можа да издържи напрежението, изкачи двете стъпала на естрадата, върху която бе пианото, и се спусна да махне свещника. Но едва протегнала ръце към него, пианистът удари последния акорд и стана. Независимо от това смелият жест на младата жена, сблъскването й за миг с пианиста, направиха, общо взето, благоприятно впечатление.

— Забелязахте ли какво направи тази млада особа, принцесо? — каза генерал дьо Фробервил на принцеса де Лом, идвайки да й изкаже почитанията си, докато госпожа дьо Сент-Йоверт се бе отдалечила за миг. — Много интересно. Артистка ли е?

— Не, това е младата госпожа дьо Камбрьомер — отвърна разсеяно принцесата и добави живо: — Повтарям ви впрочем само това, което чух, не мога да ви кажа от кого. Някой каза зад мене, че били съседи по вила на госпожа дьо Сент-Йоверт, но не вярвам да има други познати тук. Навярно са „селяни“! Всъщност не зная дали познавате отбраното общество, което се намира тук, но лично аз нямам никаква представа за имената на тия удивителни особи. Какво ли правят повечето от тях според вас, когато не присъствуват на приемите, устройвани от госпожа дьо Сент-Йоверт? Предполагам, че ги е пазарила ведно с музикантите, столовете и напитките. Признайте, че тия „гости от Белоар“ са знаменити! Дали наистина има смелостта да наема едни и същи фигуранти всяка седмица? Това е невъзможно!

— Е, не сте права. Камбрьомер е старо и знатно име! — възрази генералът.

— Нямам нищо против старинността му — отвърна сухо принцесата, но не може да се каже, че е благозвучно — добави тя, като наблегна на думата „благозвучно“, като че ли я поставяше в кавички. Тази лека афектация в говора беше характерна за всички членове от кръга Германт.

— Смятате ли? Толкова е сладка, че ми иде да я схрускам! — заяви генералът, който не изпускаше госпожа дьо Камбрьомер от очи. — Не сте ли на същото мнение, принцесо?

— Прекалено много се изтъква. Намирам, че това не е приятно за една толкова млада жена, защото не ми се вярва да е на моите години! — отвърна госпожа де Лом. И двете семейства — Галардон и Германт — обичаха да си служат с това сравнение.

Но тъй като принцесата забеляза, че генерал дьо Фробервил продължава да гледа госпожа дьо Камбрьомер, тя добави отчасти от лошо чувство към нея, отчасти от любезност към генерала:

— Това не е особено приятно за мъжа й… Съжалявам, че не я познавам, щом ви е толкова по сърце, щях да ви представя.

Всъщност по всяка вероятност, дори да я познаваше, тя едва ли щеше да го стори.

— Ще трябва да се сбогувам с вас. Днес е именният ден на една моя приятелка и трябва да отида да й честитя — му каза тя скромно и искрено, свеждайки светското развлечение, където отиваше, до обикновена скучна церемония, в която бе задължително и учтиво да вземе участие. — Впрочем там ще се срещна с Базен, защото, докато аз бях тук, той се отби у едни свои приятели, които вие познавате, мисля, с едно чудато име, на някакъв мост, семейство Йена.

— Най-напред това бе име на победа, принцесо — каза генералът. — Как да ви кажа, за стар ветеран като мене — добави той, сваляйки монокъла си, за да го изтрие, и принцесата инстинктивно извърна очи, сякаш той сваляше превръзка, — естествено благородниците от империята се различават от старата аристокрация, но сами по себе си тези хора са много симпатични. Те се сражаваха като герои.

— Но аз съм преизпълнена с почит към героите! — възкликна принцесата с леко ироничен тон. — Ако не отивам заедно с Базен у принцеса д’Йена, съвсем не е по тази причина, а чисто и просто, защото не я познавам. Базен ги познава и държи на тях. О, не, съвсем не е това, което си мислите, не става дума за негов флирт, нямам никакво основание да се противопоставям! Като че ли много ще ми е от полза, ако река да се противопоставям! — добави тя печално, защото за никого не беше тайна, че още от деня на сватбата си със своята очарователна братовчедка принц де Лом не бе преставал да я мами. — Но в случая наистина не е така. Това са негови познати от по-рано, той ги използва хубавичко и аз нямам нищо против това. Най-напред трябва да ви кажа, че ако съдя само по това, което той ми е разправял за дома им… Можете ли да си представите, всичките им мебели били в стил ампир!

— Нищо чудно, принцесо, те са наследили мебелировката на дядо си!

— Не оспорвам, само че това не ги прави по-красиви! Разбирам отлично, че не всеки човек може да има хубави неща, но поне да не държи в къщата си грозотии! Как да ви кажа, за мене няма нищо по-пожарникарско, по-еснафско от този отвратителен стил със скриновете с лебедови глави, които ми напомнят вани!

— Доколкото ми е известно, струва ми се, че те притежават и някои доста ценни неща, като например опази прочута маса с мозайка, върху която е бил подписан договорът от…

— Ах, но аз не казвам, че нямат интересни неща от историческа гледна точка! Само че това не може да бъде красиво… защото е направо отвратително! И аз притежавам подобни мебели, Базен ги наследи от фамилията Монтескьо. Само че те се търкалят по таваните в Германт, където никой не може да ги види. Впрочем не е там въпросът, аз с радост бих отишла у тях с Базен, бих отишла да ги видя с всичките им сфинксове и медни украшения, ако поне ги познавах, но… не ги познавам! Когато бях малко момиче, винаги ми повтаряха, че не е учтиво да се ходи на гости у непознати хора — добави тя, глезейки се като дете — и аз продължавам да се държа, както са ме учили. Представяте ли си какво биха сторили тия порядъчни люде, ако в дома им влезе съвършено непознато лице? Може би ще ме приемат много зле! — каза принцесата.

— Ах, принцесо, вие знаете отлично, че няма да могат да си намерят място от радост!…

— Тъй ли? А защо? — попита го тя с живо любопитство, било за да не издаде, че и тя самата смята тази реакция за напълно естествена, защото е една от най-благородните дами във Франция, било за да изпита още веднъж удоволствието да го чуе от устата на генерала — Отде накъде? Сигурен ли сте? Може би ще им стане страшно неприятно! Знам ли, ако съдя по себе си, толкова ми е досадно вече да виждам дори познатите си, че ако трябваше да виждам и непознати, дори да са „герои“, бих полудяла! Пък и да ви кажа ли, освен когато става дума за стари приятели като вас, които човек познава в частния им живот, не зная дали съществува героизъм с портативен формат за пред обществото… Не, наистина не вярвам, че някога бих поканила Версенжеторикс, за да не бъдем тринадесет души на вечеря! Предчувствувам, че бих го оставила само за галавечерите. И понеже не устройвам обикновено никакви галавечери…

— Ах, принцесо, личи си, че неслучайно сте от рода Германт! Притежавате в страшно голяма степен тяхното остроумие!

— Никога няма да мога да разбера защо винаги се говори за остроумието на Германт! Нима познавате и други хора, които са находчиви? — възкликна принцесата с радостен, звънък смях, улавящ в мрежата на оживлението всичките й черти, докато очите й искряха, припламнали в лъчезарна веселост, каквато можеха да предизвикат само хвалебните думи за ума или красотата й, макар и казани от самата нея. — Погледнете натам, ето Суан. Той като че ли се ръкува с вашата Камбрьомер. Ей там… до старата Сент-Йоверт, не виждате ли? Помолете го да ви представи. Но побързайте, той се кани да се измъкне!

— Забелязахте ли колко лошо изглежда? — подметна генералът.

— Бедничкият ми Шарл! Ах, ето, той най-сетне идва, бях почнала да си мисля, че не иска да ме види!

Суан обичаше много принцеса де Лом. Освен това тя му напомняше Германт, владение съседно на Комбре, а и целия този край, който той толкова обичаше, но не се решаваше да посети, за да не се отдалечи от Одет. Служейки си с полуартистични, полугалантни формули, които се харесваха на принцесата и които той най-непринудено намираше, щом, макар и само за миг се потопеше в предишната си среда, и желаейки, от друга страна, да изрази собствената си носталгия по полето, той каза, без да се обръща конкретно към никого, но всъщност държейки да го чуят едновременно и госпожа дьо Сент-Йоверт, с която говореше, и госпожа де Лом, за която се отнасяха думите му:

— Ах, ето и пленителната принцеса! Вижте, тя е дошла нарочно от Германт, за да чуе „Свети Франциск Асизки“ от Лист, и като красиво синигерче е имала време да клъвне няколко тръносливки и шипки, за да ги забоде в косите си. По тях трептят още капчици роса и бяла слана, които би трябвало да трогнат до сълзи херцогинята. Прическата ви е удивително красива, принцесо.

— Как, нима принцесата е дошла специално от Германт? Та това наистина е изключително внимание! Аз не знаех, страшно ми е неудобно! — възкликна наивно госпожа дьо Сент-Йоверт, която не беше свикнала с красноречието на Суан. Тя се вгледа по-внимателно в прическата на принцесата. — Но действително, това имитира напълно… как да кажа, не кестени, о, не! Очарователна идея! Но как можахте да узнаете моята програма? Музикантите не бяха я казали дори на мене!

Свикнал, когато се намира до истински изтънчена дама, да си служи с речник, непонятен за повечето хора, Суан не благоволи да обясни на госпожа дьо Сент-Йоверт, че това е просто метафора.

Колкото до принцесата, тя се разсмя силно, защото остроумието на Суан се ценеше особено много в нейните кръгове и главно защото не можеше да чуе комплимент, без да го намери страшно забавен и изискан.

— Е, добре, очарована съм, Шарл, че моите шипки ви харесват. Защо се ръкувахте с тази Камбрьомер? И вие ли сте неин съсед по вила?

Виждайки, че на принцесата й е приятно да поговори със Суан, госпожа дьо Сент-Йоверт се отдалечи.

— И вие сте нейна съседка, принцесо!

— Аз ли? Че тогава тия хора притежават земи навсякъде! Много ми се ще да бъда на тяхно място!

— Всъщност не семейство Камбрьомер са наши съседи, а родителите на младата дама. Тя е госпожица Льогранден по баща и на времето идваше в Комбре. Не зная дали ви е известно, че сте графиня дьо Комбре и че съветът на канониците ви дължи ежегоден данък.

— Аз не зная какво ми дължи съветът на канониците, но зная, че кюрето ми отмъква всяка година по сто франка и с удоволствие бих се отказала от тази чест. Но, тъй или иначе, тия ваши Камбрьомер имат знаменито име. То свършва точно навреме, но не може да се каже, че свършва хубаво!

— То и не започва много по-добре — забеляза Суан.

— Изобщо тия съкращения и отпред, и отзад…

— Изглежда, че човекът, който го е измислил, е бил страшно разгневен и същевременно препалено благопристоен, защото не се е осмелил да изкаже докрай първата дума.

— Само че щом не е могъл да се въздържи да не за почва втората, да си беше довършил поне първата, та да знае, че си е излял гнева! Ние пускаме наистина много изискани остроумия, мили Шарл, но колко е неприятно, че не се виждаме вече — добави тя гальовно, — толкова обичам да разговарям с вас. Помислете си само: изобщо не успях да накарам този кретен Фробервил да проумее, че в името Камбрьомер не всичко е наред. Ще признаете, че животът е отвратителен. Само когато съм с вас, не ми е скучно.

Тя сигурно преувеличаваше. Но Суан и принцесата преценяваха по един и същ начин дребните факти и това водеше — освен ако не беше и първопричината — до голямо сходство в начина им на изказване, а ако щете, дори и в произношението им. Тази прилика обаче не биеше на очи, защото едва ли можеше да има по-различни по тембър гласове. Ако обаче слушателят успееше да махне мислено звуковата обвивка от думите на Суан, както и мустаците му, между които те се сцеждаха, би си дал сметка, че и Суан, и принцесата говорят с едни и същи фрази, с една и съща интонация, свойствени на кръга Германт. Възгледите на Суан и принцесата по важните въпроси се различаваха коренно, но откакто Суан беше толкова мрачен, че всеки миг потръпваше болезнено и му идеше да избухне в ридания, той изпитваше нужда да говори за своята печал, както убиецът обича да говори за престъплението си. При думите на принцесата, че животът е отвратителен, той изпита същото умиление, каквото би изпитал, ако тя му заговореше за Одет.

— О, имате право! Животът е отвратителен. Трябва да се видим, мила приятелко. Най-хубавото, когато човек е с вас, е, че не сте весела. Бихме могли да прекараме заедно някоя вечер.

— Разбира се! Защо не дойдете в Германт! Свекърва ми ще полудее от радост! Този край минава за грозен, но ще ви призная, че лично на мен той ми харесва. Аз мразя „живописните местности“.

— Естествено, нашият край е прелестен! — отвърна Суан. — Дори в настоящия миг го виждам така хубав, той стои като жив пред паметта ми. Място, където човек непременно е щастлив. Може би защото съм живял там, но всичко ми говори толкова много! При най-малкия полъх на вятъра житата се разлюляват, струва ми се, че някой идва насреща ми, че ще ми донесе приятна вест. Ами малките къщички край реката… Ще се чувствувам безкрайно нещастен…

— О! Мили ми Шарл, внимавайте, онази ужасна Рампийон ме видя, скрийте ме, моля ви се, припомнете ми бързо какво й се бе случило, все бъркам кого бе оженила, дъщеря си или любовника си, не си спомням вече. Да не би и двамата и при това един за друг?… Ах, не, спомням си, нейният принц я заряза… Преструвайте се, че ми говорите нещо, за да не би тази Беренис да дойде да ме покани на вечеря. Впрочем аз си тръгвам. Слушайте, мили Шарл, понеже тъй и тъй съм ви видяла днес, не искате ли да ви отвлека и да ви заведа при Пармската принцеса, тя толкова много ще се радва, а и Базен също, той ще ме намери там. Добре поне, че Меме ни осведомява за вас… Засрамете се, та аз изобщо вече не мога да ви видя!

Суан отказа. Беше предупредил господин дьо Шарлю, че като излезе от госпожа дьо Сент-Йоверт, ще се прибере направо в къщи, затова не можеше да си позволи лукса, отивайки при Пармската принцеса, да пропусне писъмцето му: през цялото време се бе надявал да му го предадат, а то може би го чакаше при неговия портиер.

— Бедничкият Суан — сподели същата вечер госпожа де Лом с мъжа си, — все така е миличък, но изглежда ужасно нещастен. Ще го видите сам, защото обеща да дойде да вечеря с нас през някой от следващите дни. Намирам смешно всъщност един мъж с неговия ум да страда заради подобна особа, която при това не била интересна, казват, че била същинска патка! — добави тя с благоразумието на невлюбените хора, които смятат, че един умен мъж не би трябвало да се чувствува нещастен освен за жена, която заслужава любовта му. Също както сме склонни да се удивляваме, че човекът с всичките негови качества може да се разболее от холера поради едно такова микроскопично бацилче, завито на запетая!

Суан искаше да си тръгне, но тъкмо когато се измъкваше, генерал дьо Фробервил го помоли да го запознае с госпожа дьо Камбрьомер и той бе принуден да се върне заедно с него в салона, за да я потърсят.

— Какво ще кажете, Суан, аз лично предпочитам да съм съпруг на тази жена, отколкото да ме заколят диваците, прав съм, нали?

Думите „да ме заколят диваците“ прободоха мъчително сърцето на Суан. Той тутакси изпита желание да поговори още малко с генерала.

— О — каза му той — много благородни съществувания са завършили по този начин… Нали знаете за онзи мореплавател, чиито тленни останки бяха пренесени от Дюмон д’Орвил, Ла Перуз… (И Суан се почувствува почти толкова щастлив, колкото ако бе заговорил за Одет.) Прекрасен характер е имал този Ла Перуз и аз живо се интересувам от него.

— Вярно, Ла Перуз — потвърди генералът. — Това име е известно. Има и улица на негово име.

— Познавате ли някой, който живее на улица Ла Перуз? — попита с трепет Суан.

— Познавам само госпожа дьо Шанливо, сестрата на нашия славен Шоспиер. Тя ни покани на една много приятна вечер онзи ден. Представиха някаква комедия. Нейният салон ще стане един ден много изискан, ще видите.

— А, значи, тя живее на улица Ла Перуз? Приятна улица, спретната, малко меланхолична.

— Нищо подобно! Това значи, че отдавна не сте ходили там. Съвсем не е вече меланхолична, в целия този квартал има усилен строеж.

Когато най-сетне Суан представи господин дьо Фробервил на госпожа дьо Камбрьомер, понеже тя чуваше за първи път името на генерала, на устните й се изписа усмивка на радостна изненада, като че ли цял живот бе слушала само това име. Тя не познаваше средата на новото си семейство, затова всеки път, когато й представяха някого, си въобразяваше, че е може би техен приятел и смяташе за тактично да покаже с вида си, че откакто е женена, много е слушала да се говори за него и същевременно протягаше ръка с колебливо изражение, което трябваше да свидетелствува, от една страна, че се мъчи да преодолее благовъзпитаната си сдържаност, а от друга — че в крайна сметка спонтанната й симпатия взема връх. Ето защо нейните свекър и свекърва, които тя продължаваше още да смята за най-блестящите представители на висшето общество във Франция, заявяваха, че снаха им е ангел. Те особено държаха да подчертаят това, за да затвърдят у другите хора впечатлението, че съгласявайки се на неравния брак на сина им, са отстъпили пред обаянието на девойката, а не пред крупното й богатство.

— Вижда се, че сте родена музикантка, госпожо — й каза генералът, намеквайки неволно за случката със свещника.

Но концертът започна отново и Суан разбра, че няма да може да си отиде, преди да изслуша и новия номер от програмата. За него беше същинско мъчение да стои затворен сред тия хора, още по-болезнено непоносими със своята глупост и недостатъци, защото, в неведение за неговата любов, пък и неспособни, дори ако бяха посветени, да проявят интерес или друго отношение освен пренебрежителна усмивка, считайки я за наивност или безумие, те го караха да схваща това свое чувство като чисто субективно състояние, съществуващо само за него, без нито едно външно обстоятелство да потвърждава неговата реалност. Той се измъчваше главно (и то до такава степен, че дори звученето на инструментите го довеждаше до изстъпление), загдето трябва да продължи заточението си в този свят, където Одет никога няма да дойде, където всички и всичко й бе непознато, свят, в който напълно се чувствуваше нейното отсъствие.

Но изведнъж тя сякаш влезе в залата и появяването й му причини такава разкъсваща болка, че той притисна с ръка сърцето си. Цигулката се бе изкачила високо по нотната стълбица и се бе спряла напрегнато, без да прекъсне тремолото си, възбудена от приближаващия се вече обект на очакването, мъчеща се отчаяно да издържи до идването му, да го посрещне, преди да заглъхне, да му проправи още един миг с последни сили път, както придържаме отворена вратата, докато влезе някой наш гост, за да не би да се захлопне под носа му. И преди Суан да има време да осъзнае и да си каже: „Това е фразата от Вентьой, по-добре да не я слушам!“, всичките му спомени от дните, когато Одет беше влюбена в него, спомени, които до този ден бе успявал да държи заключени на тъмно в душата си, помамени сега от този внезапен отблясък от времето на неговата любов, въобразили си, че то се е върнало, се събудиха и разперили широко крила, запяха в един глас без капка жал към злочестото му настояще, забравените мелодии на щастието.

Вместо отвлечените изрази „времето, когато тя ме обичаше“, „времето, когато бях толкова щастлив“, които той често произнасяше досега, без да страда особено много, защото мисълта му беше включила в тях само мними откъси от миналото, несъдържащи всъщност нищо от него, в съзнанието му изплува отново всичко, което бе определило завинаги специфичната и ефимерна същност на неговото загубено щастие. Той видя още веднъж всичко: снежнобелите къдрави листенца на хризантемата, която тя бе хвърлила в колата му, а той бе притискал до устните си, изпъкналия щемпел на „Мезон-Доре“ върху писмото, в което бе прочел: „Ръката ми трепери толкова силно, като ви пиша“, свитите й вежди, когато му беше казала умолително: „Нали ще ми се обадите скоро?“ Усети мириса на машите на бръснаря, който засукваше „мустаците му“, докато Лоредан отиваше да вземе младата работничка, бурните дъждове, които валяха толкова често през оная пролет, зъзненето на връщане в откритата кола под лунната светлина, всички брънки на тогавашните му привички, сезонни впечатления, кожни реакции, проснали върху редица седмици еднообразната мрежа, в която тялото му попадна отново. В онова недалечно минало, опознавайки удоволствията на хора, които живеят само с любов, той удовлетворяваше любознателността си в областта на сладострастието. Въобразяваше си, че ще изпита само удоволствията, че няма да бъде принуден да вкуси и горчилките. Колко малко значение имаше за него сега очарованието на Одет в сравнение с това изгарящо страдание, което го ограждаше като мътен ореол, тази неспирна тревога, че не знае какво прави тя във всеки миг, че не е само негова навсякъде и всякога! Уви! Той си припомни тона на гласа й, когато бе възкликнала: „Но аз ще мога винаги да ви виждам! Аз съм винаги свободна!“ Същата Одет, която сега беше вечно заета! Интересът, любопитството, които проявяваше тя тогава към неговия живот, страстното й желание да й разреши да проникне в него, което така го плашеше, защото щеше да разбърка неприятно съществуването му. Колко много го бе молила тя, преди той да се съгласи да отиде у Вердюренови! Ами когато я канеше в дома си най-много веднъж на месеца, колко пъти трябваше тя да повтаря, за да го склони, че ще бъде страшно приятно, ако свикнат да се виждат всеки ден, че това е блян за нея и докато на него тогава тези ежедневни срещи му струваха досадно главоболие, след като Одет му се бе наситила и ги бе прекъснала окончателно, те се бяха превърнали постепенно в непобедима и мъчителна потребност за него самия. Той не си даваше сметка тогава колко вярно бе предугадил, когато при третата им среща, на повторния въпрос на Одет: „Защо не ми позволявате да идвам по-често у вас?“, беше подхвърлил смеешком с галантен тон: „За да не страдам!“

Уви! Сега понякога пак се случваше тя да му пише от някой ресторант на лист, носещ подобна винетка. Но името на хотела бе написано сякаш с огнени букви, които го горяха. „Тя е писала от хотел «Вуйомон»? Какво ли може да търси там? С кого ли е? Какво е станало между тях?“ Той си спомни как загасяваха фенерите по булевард Де-з-Италиен, когато противно на всичките си очаквания я беше срещнал сред бродещите сенки в онази свръхестествена за него нощ. И нима всъщност онази нощ, нощ от времето, когато той изобщо нямаше защо да се пита дали й е неприятно, като я търси, като я среща, защото беше напълно сигурен, че най-голямата й радост бе да го вижда и да се прибира заедно с него, не принадлежеше на тайнствен мир, в който човек никога не може да се върне, щом веднъж вратите се затворят за него? И Суан съзря, изправен неподвижно пред това изживяно щастие, един злочестник, които до такава степен го изпълни със страдание, понеже не го позна веднага, че бе принуден да сведе очи, за да скрие от другите хора бликналите сълзи. Този злочестник беше самият той.

Когато се позна, той престана да изпитва състрадание и сърцето му се изпълни с ревност към онова друго негово „аз“, което Одет бе обичала, към всички мъже, за които често си бе казвал, без да страда прекалено много: „Тя ги обича може би!“, защото сега неясната представа за понятието „обичам“, в което не бе включена любовта, се бе сменило с листенцата на хризантемата, с щемпела на „Мезон Доре“, които бяха наситени с любов. После, понеже болката стана нетърпима, Суан прокара ръка по челото си, изпусна монокъла, изтри стъклото. Сигурно, ако се бе видял в този миг, би прибавил към колекцията монокли, които проучваше тази вечер, и своя монокъл, махнат като досадна мисъл, от чието запотено стъкло се мъчеше да изтрие с кърпата си мъчителните грижи.

В цигулката — ако не гледате инструмента, за да не свържете слуховото възприятие със зрителното, което неволно видоизменя тембъра на звука — се долавят тонове, така присъщи на някои плътни женски гласове, че слушателят добива илюзията, че в концерта участвува и певица. Вдигате очи, виждате само кутиите, скъпи като китайски шарманки, и въпреки това в отделни моменти се поддавате на примамливия глас на сирената. Понякога също ви се струва, че чувате някакъв пленен дух, той се бъхти в изкусно измайсторената, омагьосана и тръпнеща кутия като дявол в съд със светена вода. Понякога най-сетне ви се струва, че някакво неземно чисто същество преминава във въздуха, като разгъва невидимото си послание.

Изпълнителите сякаш не изсвирваха кратката фраза, а по-скоро изпълняваха ритуала, предшествуващ появата й, и необходимите заклинания, за да осъществят и продължат с няколко мига чудото на нейното извикване на живот! Суан, за когото тя беше толкова видима, колкото и ултравиолетовият мир, изпаднал в мигновена слепота, се радваше на освежително преобразяване, докато тя се приближаваше и най-сетне се появяваше като богиня-закрилница и доверителка на любовта му, маскирала се сякаш нарочно под този звуков облик, за да може да го застигне в тълпата и да го отведе настрана, за да му предаде посланието си. И докато фразата минаваше лека, умиротворяваща, загатната като ухание, докато му мълвеше думите, предназначени за него, той жадно ги поглъщаше, изпълнен със съжаление, че отлитат така бързо и неволно издаваше напред устни, за да целуне мимоходом нейното изплъзващо се, хармонично тяло. Не се чувствуваше вече самотен заточеник, защото музикалната фраза, обръщайки се само към него, му говореше полугласно за Одет, защото нямаше вече както някога усещането, че кратката фраза не познава Одет и него. Тя така често бе ставала свидетелка на техните радости! Вярно е, че също така често ги бе предупреждавала за преходността на същите тези радости. Нещо повече, докато тогава той отгатваше страдание в усмивката й, в бистрата й разочарована интонация, сега виждаше по-скоро красотата на едно едва ли не жизнеутвърждаващо примирение. Сега малката фраза сякаш му говореше за скърбите, за които му нашепваше някога, отнасяйки ги в бързото си лъкатушно течение, без да го докосне до тях, за същите тези скърби, които сега самият той изпитваше, без да се надява, че някога ще се освободи от тях, също както някога му беше казвала за щастието му: „Какво е то! Всичко това е дим.“ И мисълта на Суан за първи път се насочи в прилив на състрадание и нежност към композитора й Вентьой, непознат негов брат с възвишена душа, който навярно също много бе страдал. Какъв ли е бил животът му? В дълбините на какви страдания бе почерпил титаничната си сила, безграничната си творческа мощ? Когато малката фраза от сонатата му говореше за суетата на страданията му, мъдростта й се струваше приемлива на Суан, докато малко преди това, когато си въобразяваше, че я чете по лицата на равнодушните хора, за които любовта му беше безумно бълнуване, същата мъдрост му се беше сторила непоносима. Това се дължеше на обстоятелството, че за разлика от всички хора тук, малката музикална фраза, макар и да намекваше за краткостта на душевните състояния, им отдаваше все пак нужното значение, виждаше в тях, ако не нещо толкова сериозно, колкото реалния живот, то поне нещо важно, достойно да бъде изразено. Тя се опитваше да извика, да възпроизведе очарованието на дълбоко изживяната тъга, да предаде едва ли не самата й същност, характерна именно със своята неподатливост на изразяване, ценна единствено за човек, който я изживява. И тя правеше това толкова добре, че под нейно въздействие същите тези слушатели, стига да бяха що-годе музикални, бяха в състояние да оценят и вкусят божествената сладост на това очарование, макар после, в ежедневието, да не можеха да го разпознаят в конкретните случаи на любов, които биха наблюдавали. Несъмнено формата, под която кратката музикална фраза беше предала това очарование, не беше подчинена на логиката. Но повече от година, откакто любовта към музиката — поне за известно време — се беше породила у Суан (разкривайки на самия него много богатства на собствената му душа), той смяташе музикалните мотиви за истински идеи, принадлежащи на друг свят, от друг порядък, забулени в мрак, неведоми, непроницаеми за ума, но въпреки това ясно различими един от друг, различни по стойност и значение. Когато след вечерта у Вердюренови искаше да му свирят малката фраза, мъчейки се да анализира защо тя го приласкава и обгръща като ухание, като милувка, той си бе дал сметка, че усещането на сдържана, тръпнеща нежност се дължи на малкото раздалечение между петте ноти, от които се състоеше, и на постоянното повтаряне на две от тях. Но всъщност знаеше, че тези умувания се отнасяха не до самата фраза, а до простите звукови стойности, които заместваха за удобство на ума му тайнствената същност, доловена, преди да познава Вердюренови, на онзи прием, когато за пръв път бе чул сонатата. На него му беше ясно, че дори представата за пианото изменя плоскостта, в която възприемаше музикалната творба. Полето на творческите възможности на музиканта не се свежда до жалката клавиатура със седем тона, а представлява безкрайна клавиатура, почти изцяло неведома, където тук-там, разделени от плътни, тъмни, неизследвани пространства, са били открити някои от милионите клавиши, изразяващи нежност, страст, смелост, ведрина, всеки различен от другия, както една вселена от друга, открити от неколцина велики музиканти, които, като пробуждат у нас реакции спрямо откритата от тях тема, ни спомагат да прозрем какво богатство, какво неподозирано разнообразие крие необятната, неизбродима и отчайваща нощ на човешката душа, погрешно смятана от нас за празно пространство или небитие. Вентьой е бил един от тези музиканти. В неговата кратка фраза, макар и непрогледна за разума, се чувствуваше толкова дълбоко и определено съдържание, предадено със съвсем нова и своеобразна сила, че хората, които я бяха чули, я запазваха в себе си на същото основание, както и логичните съждения. Суан се позоваваше на нея като на понятие за любов и щастие, чието съдържание му беше също толкова ясно, колкото и съдържанието на „Принцеса дьо Клев“ или „Рьоне“, само при вида на заглавията им. Дори когато не мислеше за фразата, тя съществуваше притаена в съзнанието му, също както други самостоятелни понятия, например понятието за светлина, звук, релефност, физическа наслада, които представляват богати завоевания, разнообразяващи и разкрасяващи нашите духовни владения. Може би ще ги загубим, може би ще се заличат, когато се върнем към небитието. Но докато живеем, не можем да заличим от съзнанието си познанието за тях, както не можем да заличим познанието за някой реално съществуващ предмет, както не можем да се съмняваме в светлината на запалената лампа, която преобразява предметите в стаята, прогонвайки мигом дори спомена за мрака. Благодарение на това свое свойство малката фраза на Вентьой, подобно тема от „Тристан“ например, която също представлява за нас истинска придобивка в областта на чувствата, беше станала смъртна като нас, беше придобила нещо човешко, затрогващо. Нейната съдба бе свързана с бъдещето, с реалността на нашата душа, тя бе едно от най-странните й, най-добре обособени украшения. Може би единствено небитието е истинско, а нашите мечти са несъществуващи, но в такъв случай ние чувствуваме, че ще трябва и тия музикални фрази, тия понятия, които съществуват във връзка с тях, да са също нищо. Ние ще си отидем, но държим в залог тези божествени пленнички, които ще последват участта ни. И смъртта заедно с тях изглежда не толкова горчива, не толкова безславна, може би не толкова вероятна.

Впрочем Суан не беше на погрешен път, когато вярваше в действителното съществуване на фразата от сонатата на Вентьой. Безспорно човешка в това отношение, тя все пак принадлежеше към раздела на свръхестествените създания, които никога не сме виждали, но въпреки това разпознаваме очаровани, когато някой изследовател на невидимото успее да улови едно от тях и да го доведе от божествения свят, в който той има достъп, за да поблести известно време на нашия хоризонт. Това именно беше сторил Вентьой с малката фраза. Суан чувствуваше, че композиторът се беше задоволил да я разбули с помощта на музикалните инструменти, да я направи видима, да проследи и спази очертанията й с така нежна, внимателна, грижлива и сигурна ръка, че звукът се изменяше всеки миг, замъгляваше се, за да предаде някоя полусянка, оживяваше се, за да очертае по-смело някоя извивка. И доказателството, че Суан не се лъжеше, като вярваше в действителното съществуване на фразата, беше, че всеки що-годе по-взискателен любител веднага би забелязал лъжата, ако Вентьой, недостатъчно могъщ, за да открие и изрази формите й, се бе опитал да прикрие празнините в прозрението си или слабостта на ръката си, като прибави тук-там по някоя измислена от него самия чертичка.

Фразата изчезна. Суан знаеше, че тя ще се появи пак в края на последния мотив, след дълга част, която пианистът на госпожа Вердюрен винаги прескачаше. В тази част имаше възхитителни хрумвания, но при първото слушане Суан не беше успял да ги различи, а сега ги долавяше, сякаш бяха оставили в преддверието на паметта му униформената маскировка на новостта. Суан слушаше всички отделни теми, които щяха да влязат в строежа на фразата като предпоставки на необходимото заключение, той присъствуваше на нейния генезис. „О, дръзновение, не по-малко може би от дръзновението на Лавоазие! — казваше си той. — На Ампер! Дръзновението на Вентьой експериментатора, който напипва тайните закони на непозната сила, който води през неизследвани зони към единствената възможна цел невидимия впряг, доверявайки му се, без някога да може да го види!“ Какъв дивен диалог между пианото и цигулката в началото на последната част! Отсъствието на човешка реч не само не даваше свободен път на приумицата, както би могло да се предположи, а напълно я изключваше. Никога членоразделна реч не е бивала до такава степен непоколебима потребност, не е познавала до такава степен уместността на въпросите, очевидността на отговорите. Отначало самотното пиано се заоплаква като птичка, изоставена от другаря си. Цигулката го чу и му отговори сякаш от някое съседно дърво. Те се намираха като че ли в началото на сътворението на света, като че ли извън тях на земята нямаше никое друго същество, или по-скоро те бяха сякаш сами в техния затворен за всичко останало свят, иззидан от логиката на твореца, свят, в който завинаги щяха да останат само те двамата — сонатата. Птица ли, незавършената душа на малката фраза ли, или вълшебница е това стенещо същество, чиято жалба пианото подемаше нежно малко по-късно? Неговите стонове избликваха така внезапно, че цигуларят трябваше да дръпне устремно лъка си, за да ги улови. Дивна птица! Цигуларят искаше като че ли да я обае, да я опитоми, да я плени. А тя се беше вече вмъкнала в душата му, малката призована фраза движеше като медиум обсебеното тяло на цигуларя. Суан знаеше, че тя ще се обади още веднъж. И беше така раздвоен, че очакването на неминуемия миг, когато отново щеше да я срещне, го разтърси до сълзи и предизвика у него вълнението, което будят у нас красивите стихове или тъжните новини, и то не когато сме сами, а когато ги казваме на приятели, в които се виждаме като трето лице, чието вероятно вълнение ги довежда до умиление. Фразата се появи отново, но само за да увисне за миг във въздуха, застинала сякаш неподвижно, и да издъхне много скоро. Затова Суан се постара да не пропусне нищо от краткото мигновение, през което тя прозвуча. Тя беше още в залата, подобна на сапунен мехур с разноцветни отблясъци, понесъл се във въздуха. Подобна на дъга, чийто блясък избледнява, намалява, после пак се засилва и преди да угасне напълно, грейва възторжено за миг по-ярко, отколкото преди, като до двата цвята, които са се виждали досега, се присъединяват и други пъстри струни, за да зазвучи целият спектър в своята пълнота. Суан не смееше да мръдне. Той би желал да внуши и на другите да стоят неподвижно, като че ли най-малкото движение би могло да наруши свръхестественото запленяващо и крехко обаяние, което скоро щеше да се разсее. Но всъщност никому не идеше наум да заговори. Неизразимото слово на един-единствен отсъствуващ, може би покойник (Суан не знаеше дали Вентьой е още жив), излъчващо се от обреда на неговите жреци, беше достатъчно, за да задържи в шах вниманието на триста души и да превърне естрадата, където той разголваше душата си, в благороден олтар, достоен за тази неземна литургия. Така че когато най-сетне фразата се разпадна и съставните й елементи се вплетоха в следващите мотиви, изплували на нейно място, ако Суан в първия миг се раздразни, че графиня дьо Монтриендер, известна с наивните си забележки, се наведе към него, за да сподели впечатлението си, преди още да е завършила сонатата, все пак не можа да не се усмихне и може би дори да не открие дълбок смисъл в думите й, какъвто тя едва ли бе вложила. Смаяна от виртуозното изпълнение на музикантите графинята възкликна, обръщайки се към него:

— Това е наистина възхитително! Никога не съм присъствувала на нещо толкова силно… — И стараейки се добросъвестно да предаде съвсем точно това, което изпитваше, тя повтори мнението си, като го смекчи с една малка задръжка. — Нещо толкова силно… след опитите за призоваване на духове.

След тази вечер на Суан му стана съвсем ясно, че чувството, което Одет бе изпитала някога към него няма вече да се възроди, че неговите въжделения за щастие няма да могат да се осъществят отсега нататък.

И ако все още проявяваше известно внимание в дните, когато по изключение се държеше мило и нежно с него той отбелязваше тези привидни и измамни признаци за подновяване на привързаността и към същата безнадеждна скептична загриженост, със същата безнадеждна радост на близките приятели на неизлечимо болен изживяващ последните си дни, когато установят със задоволство: „Вчера той направи сам сметките дори откри една наша грешка в сбора. Изяде с охота едно яйце и ако го понесе добре, утре ще опитаме да му дадем котлет“ — смятайки тия прояви едва ли не благоприятни симптоми, макар и да знаят отлично, че нямат ни най-малко значение, защото болният е в навечерието на неизбежната си кончина. Може би Суан беше убеден, че ако сега живееше далеч от Одет, тя щеше да му стане най-сетне безразлична, така че всъщност би се радвал, ако тя напусне завинаги Париж. Би намерил необходимата твърдост да остане без нея, но не му достигаше смелост да замине самият той.

 

 

Често обаче му минаваше тази мисъл. Сега, когато отново се бе заловил със своя етюд върху Вермеер, не би било зле да посети повторно за няколко дни Хага, Дрезден, Брауншвайг. Беше убеден, че една негова „Къпеща се Диана“ която бе купил чрез Морисюи на разпродажбата Голдшмид, както и един Никола Маес, бяха всъщност от Вермеер. И много му се щеше да разгледа на място картината, за да затвърди убеждението си. Но да изпусне Париж, докато Одет беше там или дори когато отсъствуваше временно, и да отиде на ново място, където усещанията не са притъпени от навика, където болката се съживява и получава нов тласък, беше за него толкова неприемлив проект, че продължаваше да мисли за него само защото беше сигурен, че никога няма да го осъществи. Един ден той сънува, че заминава за една година. Наведен през прозореца на вагона към някакъв младеж, който се сбогуваше с него на перона със сълзи на очи, Суан се мъчеше да го убеди да тръгне заедно с него. Влакът се люшна, той се събуди от вълнение, спомни си, че не заминава, че ще види Одет същата вечер, на другия ден, почти всеки ден. И все още разстроен от съня си, благослови щастливото стечение на обстоятелствата, което му осигуряваше материална независимост и му даваше възможност да не се отдалечава от Одет и да си изпросва от нея да я вижда понякога. И като направи отново равносметка на всички тия предимства: общественото положение, парите, от които тя премного често имаше нужда, за да се реши да скъса с него (ако вярваше на хорските приказки, тя дори имала намерение да го накара да се ожени за нея), приятелството на господин дьо Шарлю, което наистина никога досега не му бе донесло особена изгода, но поне му създаваше радостта, че този общ приятел, когото тя много ценеше, й говори доброжелателно за него, бистрата си мисъл най-сетне, която бе посветил изцяло на ежедневни всевъзможни комбинации, за да направи присъствието си ако не желано, то поне необходимо за Одет, той си представи какво би станало с него, ако всичко това му липсваше, представи се, че ако беше като толкова други хора беден, незначителен, мизерстващ, принуден да приема каква ли не тежка работа, или свързан с родители, със съпруга, трябваше да скъса с Одет, че този сън, който още го изпълваше с ужас, можеше да се сбъдне, и си каза облекчен: „Ние никога не познаваме истински щастието си. Всъщност никога не сме толкова нещастни, колкото си въобразяваме.“ Но си даде също сметка, че вече няколко години живее по този начин, че не копнее за нищо друго освен да продължава да живее докрай така, че ще пожертвува научните си занимания, забавленията си приятелите си, с една дума, цялото си съществуване за това ежедневно очакване на срещи, които не можеха да му донесат нищо приятно, и се запита дали не се заблуждава, дали всички тия условия, благоприятни за развитието на любовната му връзка и осуетяващи раздялата му с Одет не бяха всъщност навредили на личната му съдба дали той всъщност не би трябвало сам да желае това, което му бе така драго, че се е сбъднало само насън — заминаването му от Париж. Тогава си каза, че ние не познаваме истински нещастието си, че всъщност никога не сме толкова щастливи, колкото си въобразяваме.

Понякога Суан се надяваше, че Одет ще умре безболезнено при злополука. Тя от сутрин до вечер шареше по друмищата! И когато се завръщаше здрава и читава той се удивляваше, че човешкото тяло е толкова неподатливо на увреждане и толкова силно, че може постоянно да държи в шах и да изиграва всички опасности, които го обграждат (Суан ги смяташе за неизброими откакто ги призоваваше тайно), и позволява по този начин на хората да се отдават почти безнаказано на своите измами, на жаждата си за развлечения. Суан чувствуваше особено близък до сърцето си султан Мохамед II, чийто портрет от Белини толкова много му харесваше. Когато почувствувал, че се влюбва в една от жените си, за да си възвърне свободата на духа (както обяснява наивно един от биографите му), той я заклал с ятагана си. После Суан се възмущаваше, че мисли така егоистично и му се струваше, че не заслужава никакво съчувствие за изживените страдания, щом с такова леко сърце разполага с живота на Одет.

Не можейки да скъса безвъзвратно с нея, ако я виждаше поне неотлъчно, болката му може би най-сетне щеше да стихне и любовта му да угасне. Затова, щом тя не искаше да напусне завинаги Париж, той би желал изобщо да не заминава за никъде. Или най-малкото, понеже знаеше, че единственото й продължително отсъствие всяка година беше през август и септември, да разполага с достатъчно дни преди това, за да разтвори тази горчива мисъл в целия интервал от време, които носеше в себе си. Съставено от часове, подобни на сегашните, това време протичаше прозрачно и студено в ума му и поддържаше тъжното му настроение, но поне не му причиняваше остра болка. Но една-едничка дума на Одет, стигнала до бъдещето, което живееше в съзнанието му до безцветната свободно течаща река я задръстваше като леден къс, втвърдяваше я и я замразяваше цялата. Така внезапно Суан се почувствува веднъж изпълнен с огромна нечуплива маса, която го разпъна отвътре до пръсване, когато Одет спомена уж между другото, наблюдавайки го усмихната подмолно:

— Форшвил възнамерява да предприеме едно много хубаво пътуване по Петдесетница. Ще ходи в Египет.

И Суан тутакси разбра, че трябва да тълкува думите и по следния начин: „Ще замина на Петдесетница за Египет с Форшвил.“ И действително, ако няколко дни по-късно Суан й подметнеше уж случайно: „Чакай ами нали щеше да заминеш с Форшвил?“, тя отговаряше без много да му мисли: „Да, мили, заминаваме деветнадесети, ще ти изпратя картичка с пирамидите“ Тогава страшно му се прииска да разбере дали е любовница на Форшвил, да пита нея самата. Знаеше, че понеже беше суеверна, няма да се закълне лъжливо. Освен това, откакто бе загубил всяка надежда, че любовта и към него може да се възвърне, вече не се страхуваше, че ще я разгневи, ако я разпитва.

Един ден Суан получи анонимно писмо, с което го уведомяваха, че Одет била любовница на безброй мъже (като дори му изреждаха имената на някои от тях — Форшвил, господин дьо Бреоте и художника) както и на жени и че посещавала публични домове. Той изпита болка при мисълта, измежду приятелите му се е намерило същество, способно да му отправи подобно писмо (защото по някои подробност ставаше ясно, че авторът познава отблизо живота на Суан). Помъчи се да отгатне кой ли би могъл да бъде. Но открай време му бе невъзможно да предугажда неизвестните нему постъпки на другите хора особено когато те не бяха в пряка връзка с думите им. Затова когато се опита да отгатне в чий привидно познат характер трябва да търси непознатия сектор, в който се бе зародил този недостоен акт — в характера на господин дьо Шарлю ли, на господин де Лом или на господин д’Орсан, тъй като нито един от тия негови приятели не би одобрил пред него писането на анонимни писма, а напротив, според всички техни изказвания можеше да се предположи, че ги порицават, той не видя никакви основания да припише на когото и да било от тях това безчестие. Господин дьо Шарлю беше малко откачен, но основно добросърдечен и нежен. Господин Лом, доста сух, беше за сметка на това праволинеен и порядъчен. Колкото до господни д’Орсан, Суан никога не беше срещал човек, който дори в най-неприятните обстоятелства да не се притече тутакси към него с по-искрено почувствувани думи с по-дискретно и подходящо за случая държане. Той до такава слепен беше убеден в това, че не можеше да разбере не особено деликатната роля, която приписваха на господин д’Орсан във връзката му с една богата жена и всеки път, когато мислеше за него, биваше принуден да отмине тази клюка, несъвместима с толкова безспорни прояви на изтънченост. За миг Суан почувствува, че разсъдъкът му се замъглява. Той се замисли за нещо друго, за да разведри главата си. После събра смелост и наново се върна към тази загадка. Само че този път, понеже не можеше да спре подозрението си на никого, неволно почна да подозира всеки един от тях. Вярно, господин дьо Шарлю го обичаше имаше златно сърце, но той беше неврастеник, утре може би би плакал, ако узнае, че Суан се е разболял, но днес от ревност, от яд или просто защото така му е хрумнало, е в състояние да му причини болка. Всъщност този вид хора са най-опасни от всички.

Безспорно принц де Лом много по-малко обичаше Суан, отколкото барон дьо Шарлю. Но именно поради това той не беше така мнителен като него. Освен това, макар и студен по природа, той беше еднакво неспособен както за подлости, така и за подвизи. Суан съжали, че не се е свързал само с такива личности. После обаче му хрумна, че ако нещо възпира действително хората да не причиняват зло на ближния си, това е единствено тяхното добросърдечие, затова всъщност може да разчита само на натури, сродни с неговата, какъвто беше барон дьо Шарлю. Дори мисълта да причини подобно огорчение на Суан би го изпълнила с възмущение. Но с един нечувствителен човек, замесен от съвсем друго тесто, какъвто беше принц де Лом, би ли могло да се предвиди към какви действия могат да го подтикнат подбуди от най-различно естество? Най-важното е да си сърдечен, а барон дьо Шарлю беше точно такъв човек. И господин д’Орсан беше същият и неговите отношения със Суан бяха сърдечни, само че не така интимни, породени по-скоро от удоволствието, което изпитваха и двамата, разговаряйки заедно, понеже мислеха еднакво по всички въпроси; отношения, по-отморяващи, отколкото възторжената привързаност на господин дьо Шарлю способен по начало да се поддаде на импулсивни действия, добри или лоши. Суан обаче винаги се бе чувствувал разбран и обичан много изтънчено именно от господин д’Орсан. Добре, ами срамният живот, който водеше. Суан съжаляваше, че досега не беше държал сметка за това, че много често бе признавал на шега, че изпитва най-живо чувство на симпатия и уважение само в обществото на развратник. Сега си казваше, че напразно хората от край време са съдили за другите по действията им. Само това има някакво значение, а не думите и мислите ни. Шарлю или де Лом могат да имат едни или други недостатъци, но те са порядъчни хора. Д’Орсан може би няма тия недостатъци, но не е порядъчен. В дадения случай той може чисто просто още веднъж да е постъпил нередно. После Суан се усъмни в Реми, които наистина би могъл само да вдъхнови писмото и дори и тази следа му се стори за миг вярна. Преди всичко Лоредан имаше основание да мрази Одет. Освен това не е ли вън от съмнение, че нашите слуги, по-низшестоящи от нас, не притурят към богатството и недостатъците ни въображаеми богатства и пороци, за които ни завиждат и ни презират едновременно, и че не биха постъпили различно от хората от нашето общество? Той заподозря и дядо ми. Нима всеки път, когато бе му искал услуга, той не му бе отказват? Освен това със своите еснафски разбирания може би е сметнал, че го прави за доброто на Суан. Суан се усъмни и в Бергот, и в художника, във Вердюренови възхити се още веднъж мимоходом от благоразумието на хората от доброто общество, които нямат никакво вземане-даване с тия бохемски среди, където подобни неща са възможни, където може би дори смятат, че е по-добре да си правят номера. Но той си спомни някои прояви на честност сред същите тези среди и ги съпостави с всевъзможни честни и нечестни средства и дори мошеничества, към които често прибягват аристократите, когато им липсват пари, подтиквани от своята жажда за лукс и покварени от плътски наслади. Тъй или иначе анонимното писмо доказваше, че той познава същество, годно за подобна мерзост, но му се струваше еднакво основателно да търси тази мерзост в съкровените неизследвани дълбини на всеки свой познат, нежен или студен бохем, или буржоа, благородник или прислужник. Какъв критерий следва да се приеме при оценката на хората? Всъщност нямаше нито един от познатите му, който да не е способен да извърши мерзост. Трябваше тогава да престане да се среща с всички? Мислите му се объркаха. Той прокара два-три пъти ръка по челото си избърса стъклата на лорнета с носната си мислейки си, че в края на краищата други хора, не по-лоши от него, общуваха с господин дьо Шарлю принц де Лом и останалите; каза си, че дори това да означава още, че не са способни на безчестие, най-малкото означава, че общуването с хора, които са в състояние да извършат нещо низко, е житейска необходимост, на която всички сме подчинени. И продължи да подава ръка на всички свои приятели, в които се беше усъмнил, запазвайки дълбоко в себе си една чисто формална задръжка: че всеки един от тях се беше опитал може би да го хвърли в отчаяние.

 

 

Колкото до самото съдържание на писмото, то го разтревожи, защото нито едно от обвиненията срещу Одет не съдържаше дори сянка от правдоподобност. Подобно на много хора, Суан имаше ленив ум и му липсваше въображение. Знаеше естествено, но само като обща истина, че животът на хората е пълен с противоречия, но когато се отнасяше до конкретен индивид той си представяше цялата непозната част от живота у еднаква с познатата. Представяше си това, което премълчаваха пред него посредством онова, което му казваха. Ако в негово присъствие станеше дума за нечия неделикатна постъпка или неделикатно чувство, Одет ги порицаваше в името на същите принципи, които Суан от край време беше чувал от устата на родителите си и на които служеше самият той. Или пък я наблюдаваше, да подрежда цветята си, пие чаша чай, тревожи се за работата му. И Суан разпростираше тия жестове и над останалата част от живота й. Възпроизвеждаше мислено същите тия жестове, когато се опитваше да си представи моментите, прекарани далеч от нея. Ако му я бяха обрисували такава, каквато е, или по-скоро каквато беше толкова дълго време с него, само че с друг мъж, той би страдал, защото подобен образ на Одет би му се сторил правдоподобен. Но да дружи със сводници, да се отдава на извратени оргии, да води гнусното съществуване на най-презрените твари, не, това беше налудничаво бълнуване, което за щастие губеше напълно почва на фона на спомените му за хризантемите, многократните следобедни чайове и добродетелните възмущения. От време на време само той споменаваше пред Одет, че хората от злоба му разказват всичко, което тя прави. И използувайки по този повод някоя незначителна, но вярна подробност, до която се беше добрал случайно, и давайки вид, че уж неволно издава само това мъничко крайче от цялата истина за живота на Одет, която тя таеше дълбоко в себе си, той събуждаше у нея подозрението, че е осведомен за неща, които всъщност не знаеше, нито дори предполагаше. И ако доста често заклеваше Одет да не извърта истината, то беше само (независимо дали го правеше съзнателно, или не), за да я накара да му казва всичко, което върши.

Няма съмнение, че Суан обичаше искреността (както впрочем твърдеше пред Одет), но я обичаше, както би обичал сводник, който би бил в състояние да го осведомява за всяка крачка на любовницата му. Затова любовта му към искреността, понеже не беше безкористна, съвсем не го възвисяваше. Той милееше само за една истина — истината за Одет, и за да се домогне до тази истина, не се свенеше самият той да прибягва до лъжи, не преставайки обаче да убеждава Одет, че лъжите водят към падение всяко човешко същество. Изобщо той лъжеше не по-малко от Одет, защото, макар и по-нещастен от нея, беше също толкова себичен. А тя, докато Суан измисляше всевъзможни нейни провинения, го гледаше недоверчиво и за всеки случай недоволно, за да не даде вид, че се срамува или черви от постъпките си.

Един ден по време на най-продължителния спокоен период, който бе изживял досега, без нито един пристъп на ревност, той прие да отиде вечерта на театър с принцеса де Лом. Щом отвори вестника, за да прочете какво дават, заглавието на пиесата „Мраморните девици“ от Теодор Бариер му причини такава болка, че неволно трепна като жегнат и извърна очи. Осветена сякаш от светлината на рампата в тази своя нова употреба, думата мраморни, чието съдържание бе престанал да чувствува, понеже много често я срещаше, внезапно се открои ясно пред съзнанието му и извика тутакси спомена за една случка, която Одет му бе разказала преди години: когато посетила веднъж изложбата на индустриалната палата заедно с госпожа Вердюрен, тя й казала: „Пази се, Одет, ще съумея да те размразя, не си от мрамор!“ Одет му бе заявила, че това било само шега и Суан не й бе обърнал никакво внимание. Но тогава той й вярваше много повече, отколкото сега. Освен това и анонимното писмо намекваше за подобни любовни връзки. Без да посмее да вдигне очи към вестника, той го разтвори, обърна страницата, за да не вижда думите „Мраморните девици“, и започна да чете машинално новините от различните департаменти. Съобщаваха за буря в Ламанш и за щетите в Диеп, Кабур, Бьозвал. Той внезапно трепна отново.

Името Бьозвал го подсети за името на друго селище от същия край, Бьозвил, свързано със съединителна чертичка с трето име, Бреоте, което често бе срещал върху картите, без да си спомни за своя приятел Бреоте, обвинен в анонимното писмо в любовни връзки с Одет. В крайна сметка по отношение на господин Бреоте обвинението не беше съвсем неправдоподобно. Но обвинението за госпожа Вердюрен беше направо абсурдно. От това, че Одет послъгваше от време на време, не можеше все пак да се заключи, че никога не казва истината. В разменените между нея и госпожа Вердюрен думи Суан всъщност разпознаваше опасните невинни шеги, каквито пускат някои жени от неопитност и непознаване на порока и които разкриват по-скоро тяхната невинност, жени от типа на Одет, които много по-малко от коя да е друга жена са склонни да изпитват някакво страстно увлечение към друга жена. Докато, напротив, възмущението, с което тя отхвърли подозрението, което бе събудила за миг у него с разказа си, съответстваше на всичко, което му бе известно за вкусовете и темперамента на любовницата му. Но в този миг, изпаднал в плен на едно от тия прозрения на ревнивците, аналогични на откровенията, които донасят на поетите или учените, разполагащи в момента само с една рима или с едно наблюдение, идеята или закона, който ще ги прослави, Суан си спомни за първи път нещо, което Одет му бе доверила преди, кажи-речи, две години: „О, Госпожа Вердюрен умира в този момент за мене. Казва, че съм била ужасно сладка, целува ме иска да я придружавам покупките й, иска да й говоря на «ти».“

Понеже тогава той беше далеч от мисълта да види някаква връзка между тия думи и безсмисления намек на Одет за порочните им отношения, той ги бе взел като доказателство за горещото приятелство на госпожа Вердюрен. А ето че сега споменът за тази нежна привързаност на госпожа Вердюрен внезапно се свърза с онзи просташки неин намек. Суан не можеше вече да ги раздели в съзнанието си и ги видя преплетени и в действителността. Тази привързаност придаваше сериозно съдържание на шеговито подхвърлените думи, които от тяхна страна пък хвърляха сянка на невинността на приятелските чувства. Той отиде у Одет. Седна далеч от нея. Не смееше да я прегърне, понеже не знаеше дали една целувка няма да събуди обич или раздразнение било у нея, било у него. Мълчеше и гледаше как любовта им умира. Внезапно се реши.

— Одет — каза й той, — миличка, зная, че съм страшно противен, но трябва да те питам нещо. Спомняш ли си какво си бях въобразил веднъж за тебе и госпожа Вердюрен? Кажи ми, вярно ли беше и имало ли е такова нещо, ако не с нея, то с някоя друга жена?

Одет тръсна глава и смръщи вежди. Обикновено този жест означава отказ, досада в отговор на въпрос от рода на: „Ще дойдете ли да наблюдавате минаването на кавалкадата? Ще присъствувате ли на парада?“ Но това отрицателно поклащане на главата предназначено обикновено за предстоящо събитие включва именно поради това известен елемент на колебание ако се отнася до миналото. Подобен жест освен това издава някакви лични съображения, а не принципно осъждане. Понеже Одет отрече именно с такова кимване на глава правотата на подозренията му, Суан предугади, че може би те бяха основателни.

— Нали вече ти обясних, знаеш много добре — добави тя начумерено и потиснато.

— Зная, вярно, но сигурна ли си самата ти? Не ми отговаряй „Ти знаеш“, а ми кажи: „Никога не съм вършила подобни неща с никоя жена.“

Одет повтори тия думи като заучен урок с лека насмешка, като че ли искаше по този начин да се отърве от настойчивото му разпитване.

— Никога не съм правила подобни неща с никоя жена.

— Можеш ли да ми се закълнеш над медальона си с образа на Богородицата от Лаге?

Суан знаеше, че Одет никога няма да се закълне лъжливо над този медальон.

— О, колко съм нещастна с тебе! — възкликна тя, като се помъчи да се отскубне от притисналия я като в клещи въпрос. — Няма ли да престанеш? Какво те е прихванало днес? Нима си решил да ме накараш да те намразя, да не мога да те гледам? Тъкмо бях решила да се държа с тебе както в доброто старо време и ето как ми се отблагодаряваш!

Обаче Суан не я оставяше, като хирург, изчакващ да преминат спазмите у болния, които прекъсват намесата му.

— Ти грешиш, ако си въобразяваш, че бих ти се сърдил, Одет! — каза й той с престорена, убедителна благост. — Ако те разпитвам, правя го винаги за неща, които зная, а аз зная много повече, отколкото ти казвам. Ти единствена обаче можеш с признанието си да смекчиш някои факти, които ме карат да виждам докато ми са били разкрити само от трети лица. Ако се гневя срещу тебе, то не е заради самите ти постъпки аз ти прощавам всичко, защото те обичам, заради твоята неискреност, тази безсмислена неискреност, която те подтиква да отричаш упорито неща, които зная с положителност. Как искаш да продължавам да те обичам, като виждам, че настояваш и дори се кълнеш за нещо, което съм сигурен, че не е вярно. Не продължавай, моля ти се, Одет, тази разправия еднакво мъчителна и за двама ни. Само ако пожелаеш тя ще се свърши за една секунда и веднъж завинаги ще се отървеш от въпросите ми. Закълни ми се над медальона си — правила ли си, или не когато и да било подобни неща.

— Знам ли самата аз! — възкликна гневно тя. — Може би преди много, много време, без да си давам сама сметка какво правя, веднъж или два пъти.

Суан беше предвидил всички възможности. Но действителността е нещо, което няма нищо общо с нашите догадки. То е все едно да предвидим, че ще ни пронижат с кама, по лекото разместване на облаците над главата ни. Думите „веднъж или два пъти най-много“ действително разсякоха сърцето на Суан. Колко странно! Тези най-обикновени думи „веднъж или два пъти най-много“, произнесени във въздуха, на разстояние, да могат да разкъсат сърцето така, като че ли действително са го докоснали, да могат да те отровят, като че ли си ял развалена риба! Суан неволно се сети за думите, казани му на приема у госпожа дьо Сент-Йоверт: „Това е най-силното нещо, което съм виждала… след призоваването на духовете!“ Болката, която изпитваше, беше съвсем различна от очакваната. Не само защото дори в часове на най-голямо недоверие рядко бе допускал такава степен на порочност, но защото даже и когато си представяше подобно нещо, то оставаше неясно, неопределено, лишено от тази особена грозота, свързана с думите: „Може би веднъж или два пъти.“, без тази специфична жестокост, така различна от всичко, което бе изпитал досега, подобно на болест, налегнала ни за първи път. И най-странното беше, че тази Одет, която му причиняваше подобно страдание, не му отмиляваше, напротив, ставаше му още по-скъпа, като че ли колкото повече растеше болката, толкова по-скъпо ставаше успокоителното лекарство, противоотровата, която можеше да му достави единствено тази жена. У него възникна желание да я обгради с още повече грижи, както когато внезапно открием, че болестта ни е сериозна. Пожела да направи така, че отвратителният порок, на който според собственото й признание се беше поддала „два-три пъти“, да не може вече да има власт над нея. Затова се налагаше да бди над Одет. Често се казва, че разобличавайки пред някой наш приятел провиненията на любимата му, ние всъщност го сближаваме с нея, защото той не вярва в тях. Колко по-естествена е тази реакция, когато вярва! „Но как да я предпазя“ — питаше се Суан. Можеше да я предварди от дадена жена, но имаше стотици други и той осъзна каква лудост го бе обсебила в онази вечер, когато, след като не бе заварил Одет у Вердюренови, бе закопнял да я притежава, бе закопнял за абсолютно неосъществимото притежание на едно друго човешко същество. За щастие на Суан новите лъки, които нахлуха в душата му като завоевателски орди, завариха там по-стари пластове, нежни и безмълвни труженици, напомнящи клетките на болен орган, които мигновено се залавят с възстановяването на увредените тъкани или с мускулите на парализиран крайник, стремейки се да го раздвижат. Тези по-стари туземци обитатели на душата му впрегнаха за миг всички сили на Суан в несъзнателната възстановителна работа, даваща на оздравяващия болник или на опериралия илюзията на отдих в страданията. Този път спадането на напрежението вследствие изтощение се извърши не толкова в мозъка на Суан, както друг път, а в сърцето му. Но понеже всичко, появило се веднъж на бял свят, се стреми да оцелее, сърцето на Суан, за миг пощадено, отново бе разсечено от същата остра болка, подобно на издъхващо животно, разтърсено от конвулсии, когато е изглеждало, че всичко вече е свършено. Той си припомни лунните вечери, когато, излегнат в откритата си кола, която го отвеждаше на улица Ла Перуз, подхранваше със сладостно умиление любовните си чувства, без да предвижда отровния плод, който те неизбежно щяха да родят. Тия мисли се мярнаха за миг в съзнанието му само колкото да притисне с ръка сърцето си, да си поеме дъх и да се усмихне, да прикрие страданието си. После пак я заразпитва. Защото неговата ревност, погрижила се така усърдно — и най-върлият му враг не би могъл да стори същото — да му нанесе този удар, да го накара да познае най-жестоката болка, която някога бе изпитвал, сякаш не намираше, че страда достатъчно и се мъчеше да го нарани още по-дълбоко. Подобно зъл гений ревността вдъхновяваше въпросите на Суан и го тласкаше към гибел. Не по негова заслуга, а само по вина на Одет, в началото изтезанието му не беше така жестоко.

— Свършвам, скъпа — й каза той. — Познавам ли тази личност?

— Не, заклевам ти се. Впрочем струва ми, се, те преувеличих, мисля, че не стигах чак дотам.

Той се усмихна и поде:

— Как да ти кажа, това няма никакво значение, но все пак е жалко, че не можеш да ми кажеш името й. Успея ли веднъж да си представя човека, това ми стига, за да престана да мисля за него. Казвам ти го за твое добро, защото по този начин ще престана да ти додявам. Така успокоително ми действува, когато мога да си представя известни неща. Най-мъчително е това, което човек не може да си представи. Но ти беше вече толкова миличка, не искам да те изморявам. Благодаря ти от все сърце за доброто, което ми направи. Само още една дума: „Преди колко време беше?“

— О, Шарл, не виждаш ли, че ме убиваш? Това е съвсем, съвсем стара работа! Никога вече не съм и помисляла. Човек би казал, че ти нарочно искаш на всяка цена да ми натикаш тия мисли в главата! Много ще спечелиш, нали? — каза тя в несъзнателната си глупост и умишлена жестокост.

— О, исках само да зная дали това е било, откакто те познавам. Това би било така естествено! Тук ли ставаше? Не можеш ли да определиш в коя вечер, за да си представя какво съм правил аз тогава. Нали разбираш, Одет, любима моя, не е възможно да не си спомняш с кого е било.

— Знам ли и аз, струва ми се, че беше в Булонската гора, когато ти дойде да ни намериш на острова. Ти беше вечерял у принцеса де Лом — поясни тя, щастлива, че може да му даде една подробност, която да свидетелствува за истинността на думите й. — На съседната маса беше седнала една жена, която не бях виждала от много отдавна. Тя ми каза: „Елате зад оная малка скала да се полюбуваме на отражението на луната във водата.“ Най-напред аз се прозинах и отговорих „Не, уморена съм и ми е добре така.“ Тя ме увери, че никога не е имало по-хубава луна. Аз й казах: „На мен ли тия номера!“ Виждах какво иска.

Одет предаваше случката почти смеешком, било защото и се струваше съвсем в реда на нещата, било защото си въобразяваше, че по този начин ще омаловажи значението й, било най-сетне, за да си спести унижението. Но когато видя изражението на Суан, тя промени тона си.

— Ти си жалък тип, изпитваш удоволствие да ме изтезаваш, да ме караш да ти разправям небивалици, за да ме оставиш на мира.

Този втори удар, нанесен на Суан, беше още по-жесток от първия. Той никога не би предположил, че това се бе случило толкова наскоро и бе останало скрито от очите му, несъумели да го забележат, и това бе станало не в някакво неизвестно за него минало, а през една от вечерите, които той така добре помнеше; понеже ги беше изживял заедно с Одет, той си въобразяваше, че ги познава напълно, а ето че сега те придобиваха ретроспективно нещо двулично и мъчително. Сред тях внезапно се раззинваше този въртоп приключението на острова в Булонската гора. Без да е умна, Одет притежаваше очарованието на непринудеността. Тя бе разказала, тя беше изиграла тази сцена така естествено, че Суан, задъхан, виждаше всичко, прозявката на Одет, малката скала, нейния отговор, весел, уви: „На мен ли тия номера!“, и той почувствува, че тя няма да му каже нищо повече, че не може да очаква никакво ново откровение, затова й каза:

— Прости ми, миличка, виждам, че те огорчавам, свършено е, не мисля вече за това.

Но тя видя, че очите му си оставаха втренчени в подробностите, които не знаеше, в миналото на тяхната любов, еднообразно и сладко в паметта му, защото беше неопределено и разкъсано сега като от рана от този миг на острова, под лунната светлина, след вечерята у принцеса де Лом. Но той до такава степен бе свикнал да намира живота интересен, да се удивлява на любопитните разкрития, които човек може да направи, че макар и изтерзан до такава степен, че се съмняваше дали ще може да издържи много дълго подобно мъчение, си казваше: „Животът е наистина удивителен и поднася чудни изненади. Изобщо порокът е неразпространен, отколкото си въобразяваме. Ето една жена, в която имах доверие, която изглеждаше така естествена, почтена във всеки случай, даже да е била леконравна, изглеждаше поне нормална и неизвратена във вкусовете си. Аз я разпитвам, подтикнат от едно невероятно обвинение, и малкото, което ми признава, разкрива много повече, отколкото изобщо човек би могъл да предположи.“ Но Суан не можеше да се ограничи с тия безпристрастни разсъждения. Той се опитваше да определи точната стойност на разказаната от нея случка, за да разбере дали трябва да заключи, че тя често е правила тези неща и дали е в състояние да ги поднови. Той си повтаряше нейните думи: „Виждах какво иска“, „Два-три пъти“, „На мен ли тия номера!“, но те не възкръсваха обезоръжени в паметта му, всяка от тях държеше кама в ръка и повторно я забиваше в сърцето му. Известно време, също като болен, който нито минута не може да се въздържи да не извърши движението, причиняващо му болка, той си повтаряше думите: „Добре ми е тука“, „На мен ли тия номера?“, но болката беше толкова остра, че се принуди да спре. Не можеше да се начуди, че връзки, за които той някога съдеше така безгрижно, така с леко сърце, бяха станали сега за него толкова сериозни. Като смъртоносна болест. Той познаваше много жени, които би могъл да натовари да наблюдават Одет. Но можеше ли да се надява, че те ще мислят като него, а няма да приемат общоразпространеното становище, което така дълго бе и негово и бе ръководило досега удоволствията му, и няма да му отговорят развеселени: „Ех ти, мръсен ревнивецо! Защо искаш да лишиш другите от едно наслаждение?“ Благодарение на някакъв коварен капан, внезапно приклещил крака му, той, които по-рано черпеше от любовта си към Одет най-изтънчени наслаждения, бе запокитен внезапно в този нов кръг на ада, откъдето не виждаше как би могъл някога да излезе. Горката Одет! Той не й се сърдеше. Тя беше само наполовина виновна. Не разправяха ли, че собствената й майка я предала още почти дете на някакъв богат англичанин в Ница? Каква мъчителна правдивост придобиваха за него следните редове от „Дневникът на един поет“ от Алфред дьо Вини, който някога бе прочел с пълно безразличие: „Когато някой мъж почувствува, че се влюбва в една жена, той би трябвало да се запита: «Каква е средата й? Какъв е бил животът й досега?» Цялото щастие на живота му се гради върху това.“ Суан се удивляваше, че най-обикновени изречения, изказани само мислено, като например: „На мен ли тия номера?“, „Виждах какво иска“, могат да му причиняват такава болка. Но разбираше, че това не бяха обикновени изречения, а части от арматурата, между които бе затворено и всеки миг можеше да го връхлети наново страданието, което бе изпитал по време на разказа на Одет. Защото той изживяваше отново именно това страдание. Макар и да знаеше сега — макар и дори с времето споменът да се бе притъпил, макар и да бе простил, — в мига, когато се сетеше за тия думи, предишното страдание го потапяше наново в състоянието, в което се намираше, преди Одет да му разкрие истината: незнаещ, доверчив. За да може да го нарани чрез признанието на Одет, неговата безпощадна ревност го поставяше отново в положението на наивника, който още не знае. Затова дори няколко месеца по-късно тази случка го разстройваше всеки път, като че ли току-що я бе открил. Той се възхищаваше от необикновената възпроизводителна мощ на паметта си. Можеше да очаква уталожване на болката само от отслабването на тази способност, чиято плодовитост намалява с възрастта. Но когато някои от думите на Одет загубеха отчасти способността да му причиняват болка, друго изречение, върху което съзнанието на Суан се бе спирало по-малко досега, някое почти ново изречение идваше да смени първото и го нараняваше с непокътната сила. Споменът за вечерта, когато бе канен у принцеса де Лом, му бе мъчителен, но той представляваше само центърът на болката му. Този център разливаше неравномерно страданието върху всички съседни дни. И колкото и далеч от тази вечер да се докоснеше в спомените си, целият онзи сезон, когато Вердюренови така често вечеряха на острова в Булонската гора, му причиняваше болка. Толкова силна болка, че постепенно любопитството, породено от ревността му, бе неутрализирано пред страха от нови страдания, които би си наложил, ако го удовлетвори. Той си даваше сметка, че целият изминал период от живота на Одет, преди да я срещне, период, който той никога не се бе опитвал да си представи, не беше отвлеченият промеждутък от време, който той виждаше смътно, но поредица от години, сбор от конкретни случки. Но се боеше да не би, ако ги научи, това безцветно, гладко и поносимо минало да придобие осезаемо и гнусно тяло със собствено сатанинско лице. И продължаваше да не се опитва да си го представи не вече от леност на ума, а от страх пред страданието. Надяваше се, че все ще настъпи ден, когато ще може да чуе името на острова в Булонската гора и на принцеса де Лом без сегашната разкъсваща болка, и намираше, че не е разумно да предизвиква Одет да му набавя нови разкази, нови имена на места, нови обстоятелства, които, едва затихнала раната му, биха я развредили под друга форма.

Но често самата Одет му разкриваше непринудено и несъзнателно подробностите, които той не знаеше и сега се плашеше да узнае. Всъщност Одет нямаше точна представа колко голямо е отклонението, дължащо се на порочните й привички, между нейния действителен живот и сравнително невинния живот, който Суан все още си въобразяваше, че води любовницата му. Едно порочно същество, което винаги се представя по един и същ начин за добродетелно пред хората, които иска да заблуди, няма възможност да контролира до каква степен неговата нарастваща порочност го увлича, без самото то да съзнава, съвсем извън нормалния начин на живот. В съзнанието на Одет споменът за постъпките, които криеше от Суан, заразяваше постепенно и други нейни постъпки, хвърляше своето отражение върху тях, без самата тя да ги намира странни, без те да бият в очи сред особените условия, в които вирееха вътре в нея. Но ако тя ги разкажеше на Суан, той тутакси се ужасяваше, защото те хвърляха светлина върху средата, където се развиваха. Един ден той се опита, без да я оскърби, да я запита дали някога е ходила у някоя сводница. Всъщност дълбоко в себе си той беше убеден, че не. Вярно, анонимното писмо бе вмъкнало това подозрение в съзнанието му, но чисто механично. То не бе срещнало там благоприятна почва, но се бе загнездило и желаейки да се отърве от неговото чисто материално, но досадно присъствие, той копнееше Одет да го отскубне собственоръчно.

— О! Разбира се, че не! Не мога да отрека, че ме преследват — добави тя, издавайки с усмивката си суетното си задоволство и престанала да съзнава, че то може да не се стори оправдано на Суан. — Особено една, и вчера даже стоя да ме чака над два часа. Предлагаше ми каквато искам цена. Изглежда, някакъв посланик й бил казал: „Ще се убия, ако не ми я доведете!“ Поръчах да й кажат, че ме няма, по най-сетне трябваше да изляза сама и да я убедя да си отиде. Бих желала да можеше да ме видиш отнякъде как я приех. Камериерката ми, която слушаше от съседната стая, ми каза, че съм крещяла с все глас: „Нали ви казвам, че не желая! Просто така, не желая! Мисля, че съм свободна да правя каквото ми се ще, нали? Ако имах нужда от пари, разбирам.“ Портиерът има заповед сега да не я пуска вече. Ще й казва, че съм заминала извън града. Ах, как не се беше скрил някъде! Струва ми се, че щеше да бъдеш доволен, миличък. Все пак, както виждаш, твоята мъничка Одет не е толкова лоша, макар и да я изкарват каква ли не!

Всъщност признанията й — когато се решеше да му признае някои свои прегрешения, като смяташе, че ги е открил, — вместо да сложат край на съмненията му, служеха по-скоро за изходна точка на нови терзания. Защото те никога не отговаряха по размери на съмненията му. Макар и да махваше най-съществената част от изповедта си, Одет неволно оставяше в маловажния разказ елементи, които Суан нито за момент не бе допускал. Те го смазваха с неочакваната си новост и променяха неизвестните в уравнението на неговата ревност. Освен това тия признания пускаха корени в паметта му. Душата му ги влачеше, подмяташе ги, люшкаше ги като удавници и се тровеше от тях.

Веднъж тя спомена пред него, че Форшвил й бил на гости в деня на празника Париж-Мюрси.

— Как? Нима го познаваше вече по онова време? Ах, да, вярно — побърза да се поправи той, за да не се издаде, че не е знаел. Но същевременно цял се разтрепера при мисълта, че на същия този празник Париж-Мюрси, от когато датираше онова нейно писмо, пазено като светиня, тя може би бе обядвала с Форшвил в „Мезон Доре“. Одет му се закле, че не.

— И все пак „Мезон Доре“ ми спомня нещо, което впоследствие научих, че не е било точно както си ми казала — й каза той умишлено, за да я сплаши.

— Да, че не бях ходила там вечерта, когато ти казах и когато ти ме бе търсил у Прево — отговори тя, въобразявайки си по вида му, че той знае, и в решителния й тон имаше не толкова безочие, колкото плахост и страх да не го разгневи (само че от честолюбие не й се искаше той да го разбере), както и желание да му докаже, че може да бъде искрена. Така тя му нанесе удара с точност и сила на палач, макар че не вложи ни капка жестокосърдечие, защото не съзнаваше каква болка му причинява, и дори се разсмя, може би за да прикрие унижението и смущението си.

— Вярно е, че тогава не бях ходила в „Мезон Доре“, а излизах от дома на Форшвил. Отбих се наистина у Прево, това не беше лъжа, Форшвил ме срещна там и ме покани да отида у него, за да видя гравюрите му. Но скоро му дойдоха гости. Казах ти, че излизам от „Мезон Доре“, защото се страхувах да не би да ти стане неприятно. Виждаш, че беше по-скоро мило от моя страна. Да приемем, че съм сбъркала, сега поне ти го признавам направо. Какъв интерес бих имала да не ти го кажа, както и ако бях обядвала в деня на Париж-Мюрси, нали? При това ние двамата не бяхме още много близки тогава. Не е ли така, мили?

Той й се усмихна малодушно, смазан от думите й. Значи, дори през месеците, за които той не смееше да си спомня, защото бяха безкрайно щастливи, през ония месеци, когато го бе обичала, тя вече го бе лъгала! Колко ли други вечери имаше, стаили всяка по една лъжа, която Суан не подозираше, подобно на онази вечер (първата вечер на „орхидеите“), когато го бе излъгала, че излиза от „Мезон Доре“! Той си спомни, че тя му бе казала един ден: „Достатъчно е да кажа на госпожа Вердюрен, че роклята ми не е била готова, че колата е дошла със закъснение. Винаги има начин да се оправи човек.“ И на него също кой знае колко пъти му е давала подобни обяснения за закъсненията си или за да оправдае промяната на часа за срещата. Тия обяснения навярно са криели, без той изобщо да се усъмни тогава, това, което тя е възнамерявала да прави с другия, с другия, на когото е казала: „Достатъчно е да кажа на Суан, че роклята ми не е била готова, че колата ми е дошла със закъснение, има винаги начин да се оправи човек.“ И под всички най-сладки спомени на Суан, под най-простите думи, които някога му бе казала Одет, в които той бе вярвал като в думи от евангелието, под ежедневните й постъпки, които му бе разказвала, под най-обичайните места, които посещаваше — къщата на шивачката, авенюто в Булонската гора, хиподрума, той долавяше (под излишъка от време, защото и в най-строго разпределените дни остава празнина, малко място, за да се укрият някой постъпки), той чувствуваше да се промъква възможното подмолно наличие на някоя лъжа, опорочаваща всичко, което му бе останало тъй скъпо — най-хубавите му вечери, самата улица Ла Перуз, която Одет навярно бе напускала и в други часове извън онези, които му бе признавала, лъжа, която разливаше навсякъде същия страшен мрак, нахлул в душата му при признанието за „Мезон Доре“, и разклащаше камък по камък цялото му минало също като отвратителните животни от „Опустошението на Ниневия“. Ако сега той се отвръщаше всеки път, когато паметта му възкресеше жестокото име на „Мезон Доре“, то не беше вече както съвсем наскоро, на приема у госпожа дьо Сент-Йоверт, защото му напомняше на отдавна загубеното щастие, но едва-що узнатото нещастие. После и с името на „Мезон-Доре“ стана както с името на острова в Булонската гора, то постепенно престана да причинява страдание на Суан. Защото това, което смятаме за наша любов, за наша ревност, не е една и съща непрекъсната, неделима страст. Тези чувства се състоят от безкрайно много последователни състояния на любов, от най-различни състояния на ревност, които са преходни, но понеже се редуват безспир, създават впечатление на непрекъснатост, илюзия на единство. Животът на Суановата любов, верността на неговата ревност бяха съставени всъщност от умирането, от неверността на безбройните желания, безбройните съмнения, чийто единствен обект беше Одет. Ако престанеше да я вижда по-дълго, преходните чувства, които умираха, нямаше да бъдат замествани от други, но нейното присъствие продължаваше да хвърля в сърцето му семената на последователно възникващи нежни чувства и съмнения.

Някои вечери тя ставаше внезапно неимоверно нежна с него, като го предупреждаваше грубо да се възползува незабавно от настроението й, защото иначе едва ли ще я види такава години наред. Трябваше веднага да се приберат в дома й да „късат орхидеи“ и желанието, което тя привидно изпитваше към него, беше така внезапно, така необяснимо, така властно, ласките, с които щедро го обсипваше после, бяха така показни и необичайни, че тази внезапна и неправдоподобна нежност наскърбяваше Суан не по-малко от лъжите и лошотията й. Една вечер, когато той бе отишъл така, по нейна изрична заповед в дома й, и тя примесваше целувките си със страстни думи, противоречащи на обичайната й студенина, внезапно му се стори, че чува шум. Той стана, претърси навсякъде, не намери никого, но не се осмели да легне отново до Одет, която, обзета от луда ярост, счупи една ваза и му каза:

— Ти винаги всичко разваляш!

Но той остана със съмнението, че тя бе скрила някого, за да разпали ревността или страстта му.

Понякога Суан отиваше в публични домове, надявайки се да узнае нещо за нея, без да посмее да я назове открито.

— Имам едно момиченце, което ще ви хареса — казваше сводницата.

И той оставаше да разговаря тъжно цял час с някое бедно момиче, учудено, че не иска нищо повече. Една съвсем млада и очарователна девойка му каза един ден:

— Ако искам нещо, то е да си намеря приятел, тогава той може да бъде сигурен, че никога няма да отида при другиго.

— Наистина ли — попита я тревожно Суан, — мислиш ли, че е възможно една жена да се трогне от любовта на един мъж и никога да не го измами?

— Естествено! Зависи от характера!

Суан не можеше да се въздържи да не каже на тия момичета същите неща, които биха доставили удоволствие и на принцеса де Лом. На девойката, която търсеше постоянен приятел, той каза усмихнат:

— Това е мило. Избрала си си сини очи като цвета на колана ти.

— И вие сте избрали сини маншети.

— Как приятно си разговаряме на подобно място. Не те ли отегчавам? Може би си имаш работа?

— Не, имам време. Ако ми бяхте досаден, щях да ви го кажа. Напротив, много ми е приятно да разговарям с вас.

— Много съм поласкан. Виждате ли как добре се разговаряме? — каза той на сводницата, която влезе в стаята им.

— Да, точно това си казах. Колко са послушни! Ето! Вече почнаха да идват у мене, за да разговарят. Онзи ден принцът каза същото, че тук било много по-хубаво, отколкото при жена му. Изглежда, че сега във висшето общество всичките жени са станали едни… просто скандал! Оставям ви; няма да ви преча.

И тя остави Суан с девойката със сините очи. Той обаче скоро стана и се сбогува с нея, тя му беше безразлична, не познаваше Одет.

След едно заболяване на художника доктор Котар му препоръча пътуване по море. Неколцина верни приятели решиха да пътуват заедно с него. Вердюренови не можеха да се решат да останат сами, те наеха яхта, после я закупиха и по този начин Одет често пътуваше с тях. Всеки път, скоро след заминаването й, Суан чувствуваше, че започва да се откъсва от нея, по това морално разстояние беше сякаш пропорционално на материалното разстояние и щом разбереше, че тя се е върнала, не можеше вече да не я види. Веднъж, след като бяха заминали за един месец, както възнамеряваха, било защото се бяха изкушили пътем, било защото господин Вердюрен беше предварително уредил тихомълком въпроса, за да достави удоволствие на жена си и бе предупредил постепенно верните приятели, те отидоха от Алжир в Тунис, после в Италия, в Гърция, в Цариград, в Мала Азия. Пътешествието траеше вече почти година. Суан се чувствуваше напълно спокоен, почти щастлив. Макар че госпожа Вердюрен се бе помъчила да убеди пианиста и доктор Котар, че лелята на единия и клиентелата на другия нямат никаква нужда от тях и че във всеки случай е неразумно госпожа Котар да се върне в Париж, където, както уверяваше господин Вердюрен, имало революция, тя се видя принудена да върне свободата им в Истанбул. И художникът се завърна заедно с тях. Един ден, наскоро след завръщането на тримата пътешественици, Суан скочи в един автобус за Люксембург, където имаше работа, и се оказа лице с лице с госпожа Котар, която беше тръгнала на гости много наконтена, с перо на шапката, с копринена рокля, маншон, дъждобран, портфейлче с визитните си картички и бели, почистени ръкавици. Натруфена с тия почтени атрибути, тя ходеше пеш от дом на дом, когато не валеше, обхождайки познатите си от съответния квартал, но за да мине после в друг, вземаше автобус със смяна. В първите мигове, преди вродената любезност на жената да пробие надутостта на еснафката, пък и не знаейки впрочем дали трябва да спомене пред Суан за Вердюренови, тя заговори най-естествено с бавния си, тих и неуверен глас, заглушаван от време на време от боботенето на автобуса, като повтаряше разговорите, които слушаше и сама водеше в двадесет и петте къщи, чиито етажи изкачваше в един ден.

— Излишно е да питам, господине, човек като вас, така в крак с новото, дали видяхте в Мирлитон портрета на Машар, всичко живо в Париж се извървя да го гледа. Какво ще кажете за него? В чий лагер сте? На тия, които го одобряват, или на тия, които го отричат? Във всички салони се говори само за този портрет на Машар. И човек изглежда прост, изостанал от модата, безпринципен, ако няма мнение за портрета на Машар.

Понеже Суан заяви, че не го е виждал, госпожа Котар се уплаши да не би да го е засегнала, като го е принудила да признае този факт.

— А! Отлично! Поне си го признавате открито, не се смятате опозорен, задето не сте видели портрета на Машар! Намирам това много хубаво от ваша страна. А пък аз го видях, хората са на различно мнение, едни намират, че бил прекалено доизкусурен, как да ви кажа, много загладен, но лично аз го намирам идеален. Очевидно моделът не прилича на сините и жълти жени на нашия приятел Биш. Трябва да ви призная откровено може би ще ви се сторя изостанала, но ще го кажа, както го мисля, не разбирам неговото изкуство. Боже мой, не отричам качествата на портрета на моя мъж, той е по-нормален от картините, които Биш рисува обикновено, но защо трябваше на всяка цена да му сложи сини мустаци? Докато, виж, Машар! Знаете ли, мъжът на приятелката му, у която отивам сега (и благодарение на която имам рядкото удоволствие да пътувам с вас), й обеща, ако го изберат в Академията (той е колега на доктора), да си поръча портрета при Машар. Чудна перспектива наистина! Една друга моя приятелка твърди, че предпочитала Льолоар. Аз съм най-обикновен профан и може би Льолоар стои по-високо като изкуство, но аз намирам, че най-важното качество на един портрет, особено когато струва десет хиляди франка, е да прилича на модела и да е приятен за гледане.

След като издума тия приказки, вдъхновени от високото й перце, от броя на визитните картички, от номера, написан с мастило на вътрешната страна на дадените й на химическо чистене ръкавици, и от смущението й дали да заговори, или не на Суан за Вердюренови, госпожа Котар, давайки си сметка, че са още далеч от улица Бонапарт, където трябваше да я свали кондукторът, послуша гласа на сърцето си, което й нашепваше други думи.

— Доста много трябва да са ви пищели ушите, господине — му каза тя, — докато ние пътувахме с госпожа Вердюрен. Говореха само за вас.

Суан искрено се учуди, той предполагаше, че името му никога не се произнася пред Вердюренови.

— Впрочем госпожа дьо Креси беше там — добави госпожа Котар — и това обяснява всичко. Когато Одет е някъде, тя не може да стои дълго, без да говори за вас. И естествено не допускате да казва нещо лошо. Как? Съмнявате ли се? — запита тя, виждайки скептичния жест на Суан.

И увлечена от искреното си убеждение, не влагайки никакъв зъл умисъл в този израз, който тя употребяваше само с оглед чувството, което свързва приятелите, тя възкликна:

— Та тя ви обожава! А! Може би не би трябвало да се каже същото за вас пред нея! Добре ще се наредя! По всеки повод, щом видехме например някоя картина, тя казваше: „Ах, ако той беше сега тук, веднага щеше да ви каже дали е автентична, или не.“ Час по час се питаше: „Какво ли може да прави в този миг? Ако поне малко работеше. Какво нещастие, толкова надарено момче, а така мързеливо! (Нали ми прощавате?) Виждам го като пред очите си, сега мисли за нас, пита се къде ли сме.“ Тя дори каза нещо, което ми се стори много миличко. Господин Вердюрен я запита: „Как можете да виждате какво прави в този момент, когато сте на осемстотин левги от него?“ Тогава Одет му отговори: „Няма нищо невъзможно за окото на една приятелка.“ Не, кълна ви се, не ви го казвам, за да ви лаская, но в нейно лице вие имате истинска приятелка, каквито рядко се срещат. Трябва да ви кажа и нещо друго, ако още не го знаете, вие сте нейният единствен приятел. Госпожа Вердюрен и последния път ми казваше (нали знаете, най-сладко се разговаря в навечерието на заминаването): „Не казвам, че Одет не ни обича, но каквото и да й говорим, няма да има такава тежест, както това, което би й казал господин Суан.“ Боже мой! Ето че кондукторът спира заради мен, бъбрейки с вас, щях да пропусна улица Бонапарт… Ще ми направите ли услугата да ми кажете дали перото ми не се е изкривило?

И госпожа Котар извади от маншона си, за да я подаде на Суан, ръката си в бяла ръкавица, от която се изплъзна ведно с билета-смяна един отблясък от светски живот, примесен с миризма на химикали, и заля автобуса. А Суан се почувствува преизпълнен от обич към нея, както и към госпожа Вердюрен (и почти толкова и към Одет, защото, откакто чувството, което изпитваше към нея, не беше вече примесено със страдание, то бе престанало да бъде любов), докато от платформата на автобуса я следеше с разнежени очи как поема смело по улица Бонапарт, с щръкнало перце, повдигнала с една ръка полата си, стиснала в другата чадъра и портмоненцето с визитните картички, чиито голям брой умишлено показваше, размахвайки маншона си.

За да се пребори с болезнените чувства, които Суан изпитваше към Одет, госпожа Котар, по-добър лекар, отколкото би се показал нейният съпруг, присади край тях други чувства, този път нормални — признателност, приятелство, — чувства, които щяха да направят Одет по-човекоподобна във въображението на Суан по-сродна с другите жени, защото и други жени биха могли да му ги вдъхнат, и тези чувства щяха да ускорят окончателното й превръщане в онази спокойно обичана Одет, която го бе поканила една вечер в дома си след приема у Художника да изпие чаша оранжада заедно с Форшвил, онази Одет, край която му се е сторило, че би могъл да бъде щастлив.

До неотдавна, мислейки често със страх, че някой ден ще престане да бъде влюбен в Одет, той си бе обещавал да бди зорко и щом почувствува, че любовта му го напуска, да се вкопчи в нея, да я задържи. Но ето че отслабването на любовта му се съпътствуваше едновременно с отслабване на желанието му да остане влюбен. Защото човек не може да се промени, тоест да стане съвсем друг, и същевременно да продължава да се покорява на чувствата на своето предишно „аз“. Понякога зърваше бегло във вестника името на някои от мъжете, които подозираше, че са били любовници на Одет и то събуждаше отново ревността му. Но тази ревност беше безобидна и понеже му доказваше, че не е напълно изживял периода, когато бе страдал толкова много — а и когато бе изпитал толкова сладостни отсенки в чувствата си, — и че житейските превратности ще му позволят може би да види отново, макар мимолетно и отдалеч, неговата красота тази ревност му причиняваше по-скоро приятно възбуждение, също както някой последен комар, който ухапва натъжения парижанин, напускащ Венеция на път за Франция, му доказва, че Италия и лятото не са още много далеч. Но най-често, когато се помъчеше не да задържи, но поне да види ясно, докато все още можеше, този толкова особен период от живота си, той си даваше сметка, че това вече не му се удава. Би желал да види отдалеч, като изчезващ пейзаж, любовта, с която се разделяше. Но толкова е мъчно да се раздвоиш и да видиш отвън някое чувство, което си престанал да изпитваш, че скоро мисълта му потъваше в мрак, той не виждаше вече нищо, отказваше се да се вглежда в себе си махваше лорнета си и изтриваше стъклото му. И Суан си казваше, че е по-добре да си почине малко, че все ще има време малко по-късно и се сгушваше в ъгъла си, притъпен и нелюбопитен като задрямващ пътник, нахлупил ниско над очите си шапката, за да си поспи във вагона, който го отнася все по-бързо далеч от страната, където така дълго е живял, заричайки се да не я остави далеч зад себе си, без да й хвърли прощален поглед. Също като този пътник, който би се събудил едва във Франция, когато Суан случайно се добра до доказателството, че Форшвил е бил любовник на Одет, той забеляза, че това не му причини никаква болка — любовта беше вече далеч от него и той съжали, че не е усетил мига, когато тя го е напуснала окончателно. Както, преди да целуне Одет за първи път, се бе опитал да отпечата в паметта си лицето, което тя така дълго бе имала за него и което щеше да бъде преобразено от спомена за тази целувка, той би желал поне мислено да може да се сбогува, докато тя още живееше в него, с онази Одет, която бе събудила в него любов и ревност, с онази Одет, която го бе карала да страда и която никога вече нямаше да види повторно.

Той се лъжеше. Съдено му бе да я види още веднъж, няколко седмици по-късно. Това му се случи, докато спеше, в сумрака на съня. Той се разхождаше с госпожа Вердюрен, доктор Котар, някакъв младеж с фес, чиято самоличност не можеше да установи, художника, Наполеон III и моя дядо по някакъв път край морето, възвисяващ се сегиз-тогиз отвесно над него или спускащ се на няколко метра само от повърхността му, така че постоянно трябваше да се качват и да слизат. Когато част от групата слизаше, тя оставаше скрита временно от очите на другите, които още се качваха; денят гаснеше и като че ли скоро щеше да се разстеле черна нощ. Сегиз-тогиз вълните се надигаха чак до брега и Суан усещаше по страната си ледени пръски. Одет му казваше да ги изтрие, той не можеше и се чувствуваше засрамен пред нея, както и защото беше по нощница. Надяваше се, че поради спусналия се мрак другите няма да забележат това, но госпожа Вердюрен спря продължително учудения си поглед на него, лицето й постепенно се разкриви, носът й се удължи и й поникнаха големи мустаци. Той се обърна да види Одет. Страните й бяха бледи, покрити с малки червени точици, чертите й изглеждаха изопнати, уморени, но тя го гледаше с преливащи от нежност очи, готови да се отронят като сълзи и да капнат върху него. Той се чувствуваше тъй обичан, че му идеше незабавно да я отведе със себе си. Внезапно Одет изви ръка, погледна малкото си часовниче и каза: „Трябва да си вървя.“ Тя се сбогува с всички по еднакъв начин, без да дръпне настрана Суан, без да му каже дали ще се видят вечерта или някой друг ден. Той не посмя да я пита, искаше му се да тръгне след нея, а беше принуден, без да се обърне, да отговори усмихва на един въпрос на госпожа Вердюрен, но сърцето му биеше невероятно силно, той мразеше Одет, готов бе да избоде очите й, макар че толкова ги обичаше преди малко, да сплеска повехналите й страни. Продължаваше да се изкачва с госпожа Вердюрен, тоест да се отдалечава с всяка крачка от Одет, която слизаше в обратна посока. Само след една секунда бяха минали вече няколко часа, откакто тя си бе отишла. Художникът обърна внимание на Суан, че и Наполеон III се бе измъкнал почти веднага след нея. „Сигурно са се били уговорили — добави той. — Срещнали са се в подножието на брега, но не са искали да се сбогуват едновременно с нас, за да спазят благоприличието. Тя е негова любовница.“ Непознатият младеж се разплака. Суан се опита да го утеши. „В края на краищата тя има право — каза му той, като избърса очите му и свали феса, за да се чувствува по-свободно. — Аз я съветвах неведнъж. Заслужава ли си да тъгувате? Само този мъж можеше да я разбере.“ Суан говореше сам на себе си, защото младият мъж, когото в началото не бе успял да отъждестви, беше всъщност самият той. Подобно на някои автори на романи, той беше дал своята роля на две лица — сънуващия и младежа с феса на главата от съня му.

Колкото до Наполеон III, това беше всъщност Форшвил. Суан беше смесил двамата поради някаква смътна асоциация, поради някакво изменение в обичайната физиономия на барона и големия кордон с ордена на „Почетният легион“. Беше действително Форшвил, ако се съди по ролята, която играеше и му напомняше в съня му. Защото Суан извличаше от непълните и променливите представи, блуждаещи в съзнанието му, верни заключения, освен това той бе придобил мигновено такава творческа способност, че се възпроизвеждаше чрез просто деление като някои низши организми. Усещайки топлината на собствената си длан, той извайваше дланта на чужда ръка, като му се струваше, че я стиска в своята, а от неосъзнати още впечатления създаваше случки, които с логичната си връзка щяха да доведат в даден момент в съня необходимото лице, което да получи неговата любов или да предизвика събуждането му. Изведнъж настана черна нощ, заби тревожно камбана, минаха тичешком обитатели на селища, спасяващи се от горящите си къщи; Суан чуваше шума на вълните, които се блъскаха в брега, чуваше и сърцето си, което биеше тревожно в гърдите му с не по-малка сила. Внезапно сърцето му запърха двойно по-ускорено, той изпита болка, необяснима погнуса. Някакъв селянин, цял обгорял, му подхвърли тичешком: „Елате да питате Шарлю къде отиде Одет да завърши вечерта с приятеля си. Той някога живя с нея и тя му казва всичко. Те именно подпалиха къщите.“ Беше неговият камериер, който го събуди с думите:

— Господине, осем часът е, бръснарят дойде, казах му да мине след един час.

Но тия негови думи, прониквайки във вълните на съня, в който бе потънал Суан, стигнаха до съзнанието му едва след като претърпяха това пречупване: също както само един лъч прилича на слънце в дъното на водата. Така миг преди това дрънкането на звънеца, превърнало се в тревожна камбана в дълбините на съня, бе породило епизода с пожара. Но декорът, който още стоеше пред взора му, се разлетя на пух и прах, Суан отвори очи, чу за последен път плясъка на отдалечаващата се морска вълна, докосна страната си, беше суха. А той си спомняше много ясно усещането за студената вода и нейния солен вкус. Стана, облече се. Беше повикал рано бръснаря, защото предния ден бе писал на дядо ми, че следобеда ще отиде в Комбре; беше узнал, че госпожа дьо Камбрьомер, някогашната госпожица Льогранден — имала намерение да прекара там няколко дни. Свързвайки в спомена си очарованието на нейното младежко лице със спомена за селото, където толкова отдавна не беше ходил, тия два обекта представляваха заедно такава примамка за него, че го бяха накарали да се реши да напусне Париж за няколко дни. Понеже различните случайности, които ни свързват с дадени личности, не съвпадат с времето, когато ги обичаме, а излизат извън рамките му и могат да настъпят, преди то да е започнало, и да се повторят, след като е свършило, първото появяване в нашия живот на някое същество, предопределено по-късно да ни хареса, взема ретроспективно в наши очи стойност на предупреждение, на поличба. Така например Суан често се връщаше към спомена за Одет при първата им среща в театъра, през онази далечна вечер, когато и през ум не му минаваше, че ще я види отново, както сега си спомняше приема на госпожа дьо Сент-Йоверт, когато бе представил генерал дьо Фробервил на госпожа дьо Камбрьомер. Ние проявяваме толкова многообразни интереси в живота си, че не е рядко в едно и също изживяване, редом със засилването на скръбта, която ни измъчва в момента, да са забити и жалоните на несъществуващото още щастие. Без съмнение това можеше да се случи на Суан и другаде, а не непременно у госпожа дьо Сент-Йоверт. Кой знае даже дали ако онази вечер бе отишъл другаде, нямаше да му се случат други щастливи изживявания, други страдания, които впоследствие щяха да му се сторят предопределени. Но това, което му се бе случило, му изглеждаше действително неизбежно и той беше склонен да вижда намесата на провидението във факта, че се бе решил да отиде на този прием у госпожа дьо Сент-Йоверт, защото умът му, който обичаше да се възхищава от непресекващата изобретателност на живота и беше неспособен да се задържа дълго на някой труден проблем, както например да се помъчи да разбере кое би било по за предпочитане, виждаше в страданията, които бе изпитал през онази вечер, и в неподозираните още наслаждения, които покълваха още тогава, един вид необходима причинна връзка между едните и другите, без да може да установи накъде клонят везните.

Но докато един час след събуждането си той даваше указания на бръснаря как да среше косите му, за да не се разрошат, докато пътуваше, той отново се сети за съня си, отново видя, както ги беше видял съвсем близо до себе си, повехналите страни на Одет, бледия и тен, уморените очи, подробности, които бе престанал да забелязва, защото силните чувства, които беше изпитвал по време на продължителната си любов към Одет, бяха затъмнили първоначалното впечатление от нея, датиращо от първите дни на връзката им, а паметта му навярно беше изровила именно оттам по време на съня му точното някогашно възприятие и с присъщото си лекомислие, което се проявяваше в него от време на време, щом престанеше да се чувствува нещастен, и мигом снижаваше степента на нравствеността му, той възкликна мислено: „И като си помисля само, че похабих толкова години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов заради жена, която не ми харесваше и изобщо не беше моя тип!“