Джонатан Келерман
Екзекуцията (32)

32

— Това не е престъпление — заяви Филип Сийкрест.

Все едно изнасяше лекция пред студентите, само че Майло не беше първокурсник.

Стаята за разпити в полицейския участък в Западен Лос Анджелис. Видеокамерата бръмчеше, но Майло усърдно записваше. Бях сам в помещението за наблюдение. Пред мен стояха студено кафе и замръзнали образи.

— Грешите, професоре.

— Не очаквам да ме разберете, но мисля, че личният живот на хората е точно такъв.

Майло спря да пише.

— Кога започна това, професоре?

— Не знам.

— Не знаете ли?

— Идеята не беше моя… Никога не съм проявявал склонност към подобни неща.

— А чия беше склонността?

— На Хоуп. На Кейси. Не съм сигурен кой от двамата го предложи.

— А вие кога се включихте? — попита Майло и взе една от снимките.

Сийкрест извърна очи. Преди няколко минути бе свалил сивото си сако и навил ръкавите на бялата риза. Видя се татуировка на котва. Сега го беше облякъл и закопчал.

Той започна да подръпва неподдържаната си брада. Първата му реакция, когато видя снимките, беше изумление. Последва примирение и твърда решителност. Не беше арестуван, макар че по време на разпита Майло му бе предложил адвокат. Сийкрест веднага отказа, сякаш се обиди от предложението. В хода на разпита Сийкрест успя да събере възмущение.

— Кога се включихте, професоре?

— По-късно.

— Колко по-късно?

— Откъде да знам, господин Стърджис? Както вече ви казах, нямах представа кога са започнали.

— А вие кога се включихте редовно?

— Преди година — година и половина.

— Локинг се е познавал със съпругата ви от три години.

— Да.

— Значи са се „забавлявали“ в продължение на две години, преди вие да се включите.

— Забавлявали! — кисело се усмихна Сийкрест. — Да, вероятно.

— И какво се случи? Двамата просто дойдоха един ден и казаха, хей, познай какво става, двамата си играем перверзни игри. Искаш ли да се присъединиш?

Сийкрест се изчерви, но гласът му остана спокоен. Усмивката не помръкна напълно.

— Нещо забавно ли казах, професоре?

— Самото ми присъствие тук е перверзно. Съпругата ми беше убита, а вие се ровичкате в такива неща.

Майло изведнъж се наведе напред и се вторачи в очите му.

Сийкрест се стресна, но мигновено се успокои и го погледна.

— Доставете ми удоволствие, професоре. Кога се включихте?

— Имате право… наистина беше игра. Точно така. Игра. Не очаквам, че ще проявите разбиране към… разнообразието, но това беше всичко.

Майло се усмихна.

— Разнообразие?

Сийкрест не му обърна внимание.

— И така, те ви поканиха да се разнообразите с тях.

— Не. Те… Видях ги случайно. Един следобед, когато трябваше да бъда на лекции. Имах някакво предчувствие, че нещо става. Отложих лекцията и се прибрах вкъщи.

— И ги заварихте?

— Да, господин Стърджис.

— Къде?

— В нашето легло. — Сийкрест се усмихна. — В брачното ложе.

— Сигурно е било голям шок за вас.

— Меко казано.

— Какво направихте?

Преди да отговори, Сийкрест направи дълга пауза.

— Нищо.

— Нищо?

— Точно така, господин Стърджис. Нищо.

— Не се ли ядосахте?

— Не ме попитахте как съм се почувствал, а какво съм направил. И отговорът е нищо. Обърнах се и излязох.

— А как се почувствахте?

Пак забавяне.

— Не мога да кажа. Не беше гняв. Гневът би бил безполезен.

— Защо?

— Хоуп не реагираше добре на гнева.

— Какво искате да кажете?

— Проявяваше нетърпимост към гнева. Ако се бях ядосал, щяхме да стигнем до… ужасен сблъсък.

— Женените хора често се карат, професоре. Струва ми се, че сте имали адски основателна причина.

— Какво разбиране от ваша страна, господин Стърджис. Само че аз и Хоуп не се карахме. Това не беше присъщо на нито един от двама ни.

— Тогава какво имате предвид под сблъсък?

— Война. На мълчание. Непрекъснато, смразяващо, безкрайно мълчание. Щях да се чувствам като изгнаник. Дори когато твърдеше, че е простила, Хоуп никога не забравяше. Познавах отлично емоционалния й репертоар. Ето защо, когато ги видях, аз запазих достойнство и излязох.

— И какво стана после?

— После… — Сийкрест отново подръпна брадата си, — някой затвори вратата и предполагам, че те… свършиха. Убеден съм, че намирате поведението ми за презрително. На страхливец. Малодушие. Несъмнено смятате, че трябваше да реагирам по друг начин. Сигурно довечера ще се върнете вкъщи при послушната си съпруга и деца. Очарователен традиционен стил на живот.

Майло се облегна назад и притисна устни с дебелия си пръст. Сийкрест изведнъж ми се стори уморен. Закри очи, подръпна клепачи и остави ръцете му да се отпуснат на коленете.

— Ставаше въпрос или да се съглася, или…

— Или какво? — попита Майло.

— Да я изгубя. И без това я бях изгубил.

Сийкрест се прегърби и започна да ридае.

Майло дълго чака, накрая попита:

— Желаете ли нещо за пиене, професоре?

Сийкрест поклати глава и погледна Стърджис, после снимките.

— Може ли да приключваме? Чухте ли достатъчно за разнообразието в света на интелектуалците?

— Само още няколко въпроса, ако обичате.

Сийкрест въздъхна.

— Когато заварихте съпругата си и Локинг, вие не смятахте, че вече сте я изгубили, така ли?

— Разбира се, че не. Не изглеждаше като да е…

— За пръв път?

Сийкрест стисна устни.

— Професоре?

— Точно от това се опасявах — репутацията на Хоуп да бъде опетнена. Отказвам да участвам в това.

— В кое?

— В ровенето в миналото й.

— Ами ако миналото й е довело до убийството й?

— Знаете ли, че е така?

— А вие как мислите сега, когато Хоуп е мъртва?

Отговор не последва.

— С колко още мъже играеше Хоуп, професоре?

— Не знам.

— Но знаехте, че има други.

— Не бях сигурен, но тя имаше от известно време… принадлежностите.

— Под „принадлежности“ имате предвид качулката, ремъците и онези гумени и кожени дрехи с нейния размер, които намерихме в къщата на Локинг?

Сийкрест кимна отчаяно.

— Нещо друго освен тези неща?

— Не знам.

— Камшици?

Професорът изсумтя.

— Тя не се интересуваше от болката. Само от…

— От какво?

— От самообладанието.

— Самоконтрола?

Сийкрест не отговори.

Майло записа нещо.

— Откога Хоуп имаше онези принадлежности?

— От пет-шест години.

— Три години, преди да се запознае с Локинг.

— Аритметиката ви е отлична.

— Къде държеше принадлежностите?

— В стаята си.

— Къде в стаята си, професоре?

— В кашон в гардероба. Случайно ги видях. Не й казах.

— Какво друго имаше там?

— Снимки.

— Нейни?

— Наши. Каза ми, че ги е изхвърлила. Явно е обичала да ги гледа.

— Кой премести снимките и принадлежностите в къщата на Локинг?

— Кейси.

— Кога?

— В нощта, когато вие се отбихте.

— Видях го да изнася само една кутия.

— По-късно се върна. Бях го помолил да ги премести. След убийството на Хоуп. Страхувах се да не се разчуе, както вероятно ще стане сега.

— Той защо не изпълни желанието ви?

— Каза, че ще го направи, но все отлагаше.

— Пак игри — отбеляза Майло.

— Мисля, че… той беше много пресметлив.

— Не го ли харесвахте?

— Хоуп го харесваше. Само това имаше значение.

— Вашите чувства нямаха ли значение?

Усмивката на Сийкрест беше загадъчна.

— Съвсем не, господин Стърджис.

— Щом Локинг отлагаше, защо вие не изхвърлихте нещата?

— Те бяха на Хоуп.

— И какво от това?

— Имах чувството, че… трябва да бъдат запазени.

Той облиза устни и извърна очи.

— Преди тя да почине, са били нейни, професоре. Това не ги ли прави ваши? Защо сте ги дали на Локинг?

— Да ги съхранява. Мислех, че полицията ще претърси стаята на Хоуп.

— Не сте искали името на Хоуп да бъде опетнено, и въпреки това сте запазили стотици снимки?

— Скрих ги. В кабинета си в университета. Не че беше необходимо. Първите двама детективи дори не си направиха труда да претърсят стаята на Хоуп. И вие не го сторихте.

— Занесохте ги в кабинета си в университета, после обратно вкъщи?

— Точно така.

— Сетне зачакахте Кейси да ги вземе. Но каква роля играеха снимките за вас?

Сийкрест се сепна.

— Каква роля би трябвало да играят?

— Вас питам, господине. Само знам, че сте ги запазили, вместо да ги унищожите. Това ми говори, че са ви трябвали за нещо.

Сийкрест отново разкърши врат. Сви и протегна пръсти.

— Защото, господин Стърджис, това бяха единствените нейни снимки, които имах, освен детския й албум. Тя не обичаше да се снима.

— Освен по този начин.

Професорът кимна.

— Били са спомен, така ли?

Сийкрест стисна челюсти.

— Но позволихте на Локинг да ги вземе.

— Аз… задържах няколко.

— Къде?

— Вкъщи.

— Подбрахте някои или протегнахте ръка и грабнахте няколко наслуки?

Професорът скочи.

— Слагам край на това.

— Чудесно — рече Майло. — Предполагам, че ще трябва да намеря необходимата ми информация от друго място. Ще разпитам в клубовете за извратен секс със завързване и ще проверя дали някой е познавал съпругата ви. Ако не науча нищо, ще отида в пресата и ще видя какво ще предизвика проучването ми.

Сийкрест размаха заканително пръст.

— Господине, вие сте… — После сви ръце в юмруци. — Казахте, че ако дойда тук и разговарям с вас, ще бъдете дискретен.

— Казах, ако дойдете и ни съдействате.

— Точно това правя.

— Мислите ли?

Сийкрест силно се изчерви — така, както в кабинета си. Дишането му се учести. Затвори очи и сякаш се съсредоточи, за да го нормализира.

— Какво повече искате? — попита накрая той. — Непрекъснато ви повтарям, че това няма нищо общо с убийството на Хоуп.

— Да, така правите, професоре.

— Аз я познавах. По-добре от всеки друг. Тя не посещаваше клубовете за извратен секс със завързване. Никога не би подкрепила нещо толкова…

— Плебейско?

— Вулгарно. И престанете да поглеждате снимките всеки път, когато я защитя. Те бяха интимни.

— Интимни игри?

— Да!

Сийкрест тръгна към масата, замахна и разпиля на пода повечето снимки. Обърна се към Майло, сякаш очакваше възмездие, сложи ръце на кръста си и остана там.

Майло го погледна и пак записа нещо.

Една от снимките бе паднала до крака на Сийкрест. Той стъпи върху нея и тропна с пета.

— Интимни — тихо каза Майло. — Хоуп, Локинг и вие.

— Точно така. Нищо незаконно. Абсолютно нищо! Никой от нас не я е убил.

Очаквах, че Майло ще продължи в същата насока, но той попита:

— Прекратявате ли разпита, господине?

— Ако остана, обещавате ли, че Хоуп няма да бъде злепоставена?

— Нищо не обещавам, професоре. Но ако ни сътрудничите, ще направя всичко възможно.

— Когато се видяхме за пръв път, вие ми казахте, че сме на една и съща страна. Какво изказване!

— Покажете ми, че е така, професоре.

— А вярно ли е?

— Аз искам да заловя убиеца на съпругата ви. А вие?

Сийкрест се накани да се хвърли напред, но спря. Тялото му трепереше.

— Ако го намеря, ще го убия! Вещ съм по средновековните уреди за мъчения. Това са нещата, които мога да правя!

— Изтезания, а?

— Бедно ви е въображението.

Сийкрест сложи ръка на китката си и я задържа неподвижна.

— Имате ли представа кой е убил Локинг?

— Не.

— Никакви хипотези?

Сийкрест поклати глава.

— Кейси беше… Всъщност не го познавам добре.

— Освен в игрите.

— Точно така.

— В нощта, когато се отбих, той върна колата на съпругата ви.

— Да.

— Помагаше ли ви?

— Да.

— Макар че не го познавахте добре.

— Хоуп го познаваше.

— Затова ли беше заслужил да кара колата й?

— Да. И аз му бях благодарен.

— За какво?

— За удоволствието, което доставяше на Хоуп.

— Онази нощ той се държа официално с вас. Наричаше ви професор Сийкрест. Опитваше се да изглежда така, сякаш няма лични взаимоотношения.

— Всъщност нямахме.

Майло взе една от снимките, останали на масата.

— Взаимоотношенията не бяха между Кейси и мен, господин Стърджис. Всичко се въртеше около Хоуп. Тя беше… ядрото.

— Едно слънце, две луни.

Сийкрест се усмихна.

— Добре го казахте. Да, ние се движехме в нейната орбита.

— И кой още?

— Никой, доколкото знам.

— Нямаше ли други игри?

— Не ми беше казвала.

— Би ли ви казала?

— Мисля, че да.

— Защо?

— Хоуп беше откровена.

— За всичко?

Сийкрест го погледна възмутен.

— Нали видяхте снимките. Колко по-откровен може да бъде човек?

Майло посочи стола.

— Ще остана прав, господин Стърджис.

Майло се усмихна, коленичи и започна да събира падналите снимки.

— Игра с трима играчи и двамата са мъртви. Чувствате ли се заплашен? — попита той.

— Донякъде.

— Донякъде?

— Не мисля за себе си.

— Така ли?

Сийкрест поклати глава.

— Не мисля, че животът ми е особено ценен.

— Това звучи малко като депресия, господине.

— И наистина съм депресиран. Силно.

— Някой би казал, че сте имали мотив да убиете и двамата.

— И какъв е мотивът?

— Ревност.

— Тогава защо ще оставям снимките до тялото на Кейси и да се самоуличавам?

Майло не отговори.

— Губите и моето, и вашето време, господин Стърджис. Аз обичах съпругата си така, както малко жени са били обичани. Обезличих се заради нея. Загубата й заличи всичката радост в живота ми. Ценях Кейси, защото той допринасяше за нейната радост. С изключение на това, Кейси не означаваше нищо за мен.

— А вие откъде черпехте радост?

— От Хоуп. — Сийкрест приглади реверите на сакото си. — Разсъждавайте логично. Кейси беше застрелян, а вашата проверка установи, че скоро не съм стрелял. Всъщност не съм докосвал оръжие, откакто отбивах военната си служба. Пък и когато Кейси е бил убит, бях вкъщи.

— И четяхте.

— А сега може ли да си вървя, господин Стърджис? Обещавам да не напускам града. Ако не ми вярвате, изпратете полицай да ме наблюдава.

— Нямате ли какво друго да ми кажете?

— Не.

— Добре.

Разтреперан, Сийкрест се приближи до вратата, водеща към стаята за наблюдение и видя, че е заключена.

— Онази — рече Майло и посочи отсрещната врата.

Професорът изправи рамене и смени посоката.

Майло подреди снимките в купчина.

— Чел сте вкъщи. Това не е много надеждно алиби.

— И през ум не ми е минавало, че ще ми е необходимо алиби.

— Пак ще поговорим, професоре.

— Надявам се, че няма. — Сийкрест стигна до вратата и спря. — Не че ще ми повярвате, но Хоуп не беше ограничавана или потискана. Напротив. Тя определяше правилата, тя контролираше нещата. Способността да се отдава без страх я възбуждаше, а нейното удоволствие възбуждаше мен. Признавам, че отначало бях отвратен, но човек се учи. И аз се научих. Хоуп ме научи.

— На какво?

— Да вярвам. За това става дума, господин Стърджис. Пълно доверие. Замислете се по въпроса. Вашата съпруга би ли ви вярвала така, както моята ми вярваше?

Майло скри усмивката зад голямата си дебела ръка.

— Знам, че е безсмислено да ви казвам да не разпространявате тези снимки в полицейската съблекалня, но все пак ви моля да не го правите.

— Професоре, вече ви казах, че ако снимките нямат нищо общо с убийството, няма причина да ги публикуваме.

— Нямат. Те бяха част от нейния живот, не от смъртта й.