Мишел Уелбек
Възможност за остров (42)

Даниел 1, 21

Взех влака за Биариц още същия ден; в Андае имаше прекачване, минаваха момичета с къси поли и цареше отпускарска атмосфера — всичко това очевидно малко ме засягаше, но все още бях способен да го отбележа, все още бях човешко същество, нямаше защо да си правя илюзии, не бях напълно обръгнал, никога нямаше напълно да се освободя, не и преди истинската ми смърт. Когато пристигнах в Биариц, отседнах във „Вила Йожени“, бивша резиденция, подарена от Наполеон III на императрицата и превърната през XX в. в луксозен хотел. Ресторантът също се казваше „Вила Йожени“ и в гида „Мишлен“ беше обозначен с една звезда. Взех си сепии в собствен сос с ориз; беше вкусно. Имах чувството, че мога да ям едно и също нещо всеки ден и изобщо, че мога да остана тук много дълго, може би до края на живота си. На другия ден си купих лаптоп „Samsung X10“ и принтер „Canon 180“. Имах намерение да започна проекта, за който бях говорил с Венсан — да опиша за още неизвестните читатели събитията, на които станах свидетел в Ланзароте. Много по-късно водих дълги разговори с него и след като надълго и нашироко му обясних как този разказ ме успокояваше, макар и слабо, как се радвах на частичната си прозорливост, той реши да помоли всички кандидати за безсмъртие да напишат своя животопис, и то по възможно най-изчерпателен начин; в сравнение с тях моят проект стана много по-автобиографичен.

Естествено, идвайки в Биариц, смятах да се срещна с Изабел, но след като се настаних в хотела, ми се стори, че всъщност няма нищо спешно и реакцията ми бе странна, защото за мен беше очевидно, че ми остава малко време живот. Всеки ден се разхождах по плажа около четвърт час и си казвах, че може би ще я срещна заедно с Фокс; това не се случи и след две седмици се реших да й се обадя по телефона. В края на краищата тя може би беше напуснала града, не бяхме се виждали повече от година.

Тя не беше напуснала града, но ми каза, че ще го направи, щом майка й умре — което щяло да се случи до една-две седмици, най-много месец. Не изглеждаше особено щастлива, че ме чува, и аз първи й предложих да се срещнем. Поканих я на обед в ресторанта на хотела ми; не било възможно, каза тя, там не пускали кучета. В крайна сметка се уговорихме да се видим, както обикновено, в „Сребърният сърфист“, но веднага почувствах, че има някаква промяна. Беше странно, трудно обяснимо, но за първи път ми се стори, че тя ми се сърди; дадох си сметка също така, че никога не съм й говорил за Естер, че не съм й казал нито дума, и ми бе трудно да разбера защо, тъй като ние бяхме, пак повтарям, цивилизовани, модерни хора, в раздялата ни нямаше нищо долно, най-вече от финансова гледна точка, може да се каже, че след нея бяхме останали добри приятели.

Фокс беше поостарял и надебелял, но беше все така ласкав и игрив; трябваше да му помогна, за да се качи на коленете ми, и толкова. Говорихме за него десетина минути: той бил любимец на бабите рокаджийки от Биариц, вероятно защото английската кралица имала такова куче, Мик Джагър също, след като получил благородническа титла. Той съвсем не е помияр, обясни ми тя, а уелско корги пемброк, придворната порода на кралското семейство; причините, поради което тази благородна издънка се бе оказала на тримесечна възраст в компанията на глутница бездомни кучета, скитащи край испанска магистрала, завинаги щяха да останат в тайна.

Тази тема ни занимава почти четвърт час, но неизбежно, сякаш по силата на естествена закономерност, стигнахме до същината на проблема и аз разказах на Изабел историята си с Естер. Разказах й всичко от самото начало, говорих повече от два часа и завърших с описание на рождения й ден в Мадрид. Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва и без истински да се изненада. „Да, ти винаги си обичал секса…“ — каза тя кратко и тихо точно когато се впуснах в еротични разсъждения. От много отдавна се досещала, каза ми тя, след като свърших; била доволна, че съм се осмелил да го споделя с нея.

— В крайна сметка само две жени са имали значение в живота ми — заключих аз, — ти, която не обичаше достатъчно секса, и Естер, която не обичаше достатъчно любовта.

Този път тя не скри усмивката си.

— Така е… — каза ми тя с променен и странно лукав и младежки глас, — наистина нямаш късмет. — Изабел се замисли и добави: — В края на краищата мъжете никога не са доволни от жените си…

— Рядко, наистина.

— Искат противоречиви неща. Е, жените също, но по-отскоро. Може би полигамията е била добро решение…

Тъжно нещо е крушението на цивилизацията, тъжно е, когато виждаш как потъват нейните най-светли умове — започваш да се чувстваш неуютно в живота и в крайна сметка закопняваш за установяване на ислямска република. Е, да кажем, че е тъжно донякъде; очевидно има и по-тъжни неща. Изабел винаги беше обичала теоретичните разговори, отчасти това ме привлече към нея; колкото безплодни и дори печални да са те, когато ги водиш сам, толкова дълбоки, творчески и нежни са веднага след любене — веднага след истинския живот. Гледахме се право в очите и аз предчувствах, че нещо ще се случи, шумовете в кафенето сякаш бяха изчезнали и ние бяхме навлезли в зона на мълчанието, още не знаех дали тя е временна или окончателна и тогава, като продължаваше да ме гледа в очите, с ясен и категоричен глас тя ми каза: „Още те обичам“.

Спах при нея още същата нощ, а и през следващите нощи, без обаче да освобождавам стаята си в хотела. Както очаквах, апартаментът й бе подреден с вкус; намираше се в малък жилищен комплекс сред парк на стотина метра от океана. С истинско удоволствие приготвях паничката на Фокс и го разхождах; сега той тичаше по-бавно и се интересуваше по-малко от другите кучета.

Всяка сутрин Изабел взимаше колата, за да отиде в болницата; прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на майка си; грижели се много добре за нея, ми каза тя, което в наши дни било изключение. Като всяка година лятото във Франция беше ужасно горещо и като всяка година в болниците и старческите домове възрастните хора мряха масово поради липса на грижи; но отдавна вече никой не се възмущаваше, това, така да се каже, беше навлязло в бита, като естествено средство за ликвидиране на статистическото нарастване на броя на много старите хора, което неминуемо нанасяше ущърб на икономическото равновесие в страната. Изабел беше различна и живеейки с нея, отново оценявах моралното й превъзходство; в сравнение с жените и мъжете от нейното поколение, тя беше по-великодушна, по-внимателна, по-любвеобилна. Но в сексуален план между нас не се случи нищо; спяхме в едно легло, без дори да се смущаваме, но и без да се примирим. Честно казано, бях уморен, горещината ме потискаше, чувствах се толкова енергичен, колкото умряла стрида и това вцепенение обхващаше всичко — през деня сядах да пиша на малка масичка, която гледаше към градината, но не ми хрумваше нищо, нищо не ми изглеждаше важно или значително, бях изживял живот, който завършваше, това е, бях като другите, кариерата ми на шоумен сега ми изглеждаше много далечна, от нея не беше останала никаква следа.

При все това понякога осъзнавах, че разказът ми поначало има друга цел; разбирах, че в Ланзароте бях присъствал на един от най-важните и може би най-решаващия етап от еволюцията на човешкия род. Една сутрин, когато се чувствах малко по-бодър, се обадих на Венсан — в момента се местели, каза ми той, решили да продадат имението на пророка в Санта Моника и да преместят седалището на Църквата в Шьовийи-Ларю. Учения останал в Ланзароте, близо до лабораторията, но Ченгето и жена му вече се преместили, купили къща близо до неговата и строели нови помещения, наемали работници и смятали да купят дялове в местен телевизионен канал, посветен на новите култове. Очевидно, той вършеше важни и значителни неща, поне така му се струваше. Но аз не успявах да му завиждам — през целия си живот се бях интересувал единствено от хуя си и от нищо друго, сега той беше мъртъв и аз го следвах в печалния му упадък, бях си получил заслуженото, повтарях си аз, преструвайки се, че изпитвам мрачна наслада, докато всъщност умствената ми нагласа клонеше все повече и повече към най-обикновен ужас, подсилван от постоянната и агресивна жега и неизменния блясък на лазура.

Изабел чувстваше всичко това и ме гледаше, въздишайки. След две седмици стана ясно, че нищо няма да излезе, по-добре беше да си тръгна пак, и то окончателно, този път бяхме наистина твърде стари, изхабени, твърде разочаровани, можехме само да се измъчваме взаимно и да се упрекваме в общата невъзможност на нещата. При последната ни вечеря (вечер ставаше малко по-хладно, бяхме изнесли масата в градината и Изабел беше се постарала да сготви нещо) аз й разказах за Църквата на елоимитите и за обещанието за безсмъртие, направено в Ланзароте. Разбира се, тя беше следила част от информациите, но като повечето хора мислеше, че всичко това е алабала, и не знаеше, че съм бил там. Осъзнах, че дори и да си спомняше за Робер Белгиеца, тя никога не се е срещала с Патрик и че беше минало много време, откакто беше заминала, даже се изненадах, че не съм й говорил за това по-рано. Несъмнено идеята беше още съвсем нова, самият аз постоянно забравях, че съм безсмъртен. Започвайки от самото начало, й обясних всичко, като направих необходимите уточнения, наблегнах на личността на Учения, подчертах колко ме е впечатлил с компетентността си. Нейният интелект все още функционираше много добре, мисля, че тя нищо не разбираше от генетика, никога не бе намерила време да се заинтересува от нея, но схващаше с лекота обясненията ми и веднага направи съответните изводи.

— Безсмъртие значи… — каза тя. — Нещо като втори шанс.

— Да, или трети шанс, безкрайно много шансове. Истинско безсмъртие.

— Добре. Съгласна съм да им дам своята ДНК и да им завещая имуществото си. Остави ми координатите им. Ще го направя и за Фокс. Що се отнася до майка ми… — Тя се поколеба и се натъжи. — За нея е твърде късно; няма да разбере. В този момент много се мъчи; мисля, че наистина иска да умре. Иска небитието.

Бързата й реакция ме изненада и май от този момент усетих интуитивно, че ще се случи нещо ново. Сам по себе си фактът, че на Запад може да се роди нова религия, беше изненада, защото през последните трийсет години европейската история беше белязана от масовото и смайващо бързо крушение на традиционните вероизповедания. Векове наред в страни като Испания, Полша, Ирландия дълбоката, единодушна и широко разпространена католическа вяра организираше обществения живот и поведението като цяло, определяше морала и семейните отношения, ръководеше културната и художествената продукция, социалната йерархия, условностите, житейските правила. Само за няколко години, дори не и в границите на едно поколение, за невероятно кратък срок всичко това бе изчезнало, беше се изпарило в небитието. В тези страни понастоящем никой не вярваше в Бог, не се съобразяваше с религията, дори не си спомняше, че е вярвал; това се извършваше безпроблемно, безконфликтно, без никакво насилие, нито протест, без никаква дискусия, така лесно, както тежкият предмет, задържан за известно време от външно препятствие, възвръща равновесието си, след като бъде освободен от него. Може би духовните вярвания на човека съвсем не напомнят онзи масивен, солиден, непоклатим блок, както обикновено си ги представяме; може би, обратно, те са най-мимолетното, най-крехкото и най-бързо зараждащото се и умиращо нещо у човека.