Сара Шепард
Издирва се (20)

19.
Най-важният въпрос в живота на Емили

Докато Емили навлизаше в новия квартал на Али, върху волвото й се изсипваше пороен дъжд. Декоративното езеро със старомодния му дървен белведере и тръстиковото мостче изглеждаше тихо и спокойно в студената, зимна тъмнина. Емили вече си представяше как ще седи заедно с Али край езерцето през пролетта, ще се държат за ръце и ще духат цъфнали глухарчета. Представяше си как двете ще карат колела из квартала и ще си правят къмпинг в големия й заден двор, като се будят на всеки няколко часа, за да се целунат. Представи си как спира пред дома на Али, за да я вземе за бала по случай Свети Валентин, а Али слиза по стълбите, облечена с великолепна червена копринена рокля и червени сатенени обувчици.

Дано не изпреварваше нещата.

След разговора с Карълайн на вечеря Емили реши днес след училище да покани Али на бала. Проблемът беше, че не я видя никъде. Не беше в „Стийм“ с Наоми, Райли и бъдещата доведена сестра на Хана, Кейт. Не я видя в коридора през междучасието между третия и четвъртия час, когато отиваше към кабинета по химия. Не се появи и в салона. През шестото междучасие, разтревожена до такава степен, че чак й прилошаваше, Емили помоли учителя си по керамика да й позволи да отиде до тоалетна и хукна из училището, надничайки във всички стаи с надеждата да зърне лицето на Али. Балът беше на следващия ден. Не разполагаше с много време.

Лампата над вратата на семейство Дилорентис светеше, а семейното БМВ беше спряно на алеята. Емили си пое дълбоко дъх, загледана в светофара на улицата на Али. Ако през следващите пет секунди светне зелено, значи Али ще се съгласи, каза си тя. Преброи бавно до пет. Светофарът продължи да свети червено. Най-добре две от три, реши тя.

Минаха още пет секунди, но светофарът продължаваше да свети червено. Тя въздъхна, излезе от колата, притича по пътеката и позвъни на звънеца. Чуха се стъпки и вратата се отвори. На прага застана Джейсън Дилорентис, русата му коса беше сресана плътно назад, беше брадясал и облечен в протрити дънки и тениска на колежа „Пен“. Когато видя Емили, той се смръщи. Последния път, когато се видяха, той й се развика заради това, че е ударила колата му. Напрегнатото изражение на лицето му я накара да си помисли, че не го е забравил.

— Здрасти — рече тя, леко треперейки. — Дойдох да видя… Кортни. — Тя успя да се усети навреме, преди да каже Али.

— А, разбира се. — Джейсън се обърна и извика към втория етаж името на Кортни, след което се обърна и изгледа продължително Емили. Тя се изчерви. Взе малката кучешка дървена статуя, която стоеше на масичката в коридора и започна да я върти в ръцете си, просто за да има с какво да се занимава.

— Значи двете с Кортни сега сте приятелки, а? — попита най-накрая Джейсън. — Просто ей така?

— Аха. — И какво от това, искаше й се да добави.

— Здрасти! — Али изтича надолу по стълбите. Русата й коса беше вързана на опашка и тя беше облякла небесносиня тениска. В седми клас обожаваше да носи небесносини дрехи, защото подхождаха на очите й. — Каква приятна изненада!

Емили се обърна към Джейсън, но той беше изчезнал.

— Здрасти — отвърна тя, леко замаяна.

— Хайде да идем в хола — предложи Али, завъртя се и се запъти към една стая в дъното на коридора. Тя беше голяма, квадратна и тъмна, и миришеше на камина. В ъгъла беше поставен голям телевизор с плосък екран, тежките кадифени завеси бяха спуснати пред прозорците, а по средата на масата стоеше кристална купа, пълна с розови бонбони „М&М“. На пода, покрай столовете и секцията, бяха пръснати снимки.

Емили се наведе да разгледа снимката, която се намираше най-отгоре върху купчината. На нея бяха децата и родителите Дилорентис — само две деца, не три. Али беше в седми клас, лицето й беше малко по-закръглено, косата й — малко по-светла. До нея стоеше Джейсън, усмихнат, но със сериозен поглед. Родителите им бяха поставили ръцете си на раменете на децата си и се усмихваха гордо, сякаш нямаше какво да крият.

Тя погледна отново към Джейсън, все още разтърсена от сблъсъка им в коридора.

— Сигурна ли си, че брат ти не знае коя си наистина? — прошепна тя.

Али седна на дивана и яростно разтърси глава.

— Не знае. — Тя стрелна предупредително Емили с поглед. — И моля те, не му казвай. Семейството ми вярва, че аз съм Кортни. Това е единственият начин да продължат да вярват, че съм добре.

Емили се облегна назад и кожата изскърца под краката й.

— Обещавам.

След това се протегна и хвана Али за ръката. Тя беше студена и лепкава.

— Много ми липсваше днес. Исках да те питам нещо.

Али гледаше ръката на Емили върху нейната. Устните й леко се разтвориха.

— Какво?

Сърцето на Емили тупкаше бързо.

— Ами утре в училище има бал по случай Свети Валентин.

Али помръдна челюстта си. Долните й зъби леко се показаха.

— Та се чудех дали ти… — Емили замълча, думите щипеха езика й. — Дали искаш да отидеш с мен. Като на среща. Можем да се комбинираме със сестра ми и нейния приятел. Ще бъде много забавно.

Али издърпа ръката си.

— Ем… — започна тя. Ъгълчетата на устните й потрепнаха, сякаш потискаше смеха си.

Стомахът на Емили се сви. Изведнъж тя се озова в дървесната къщичка на Али, минутки след като се беше навела и я беше целунала по устните. За няколко сладки мига Али отвърна на целувката й, но после се отдръпна.

— Сега вече знам защо така се умълчаваш, когато се преобличаме в съблекалнята — подразни я тя.

Емили скочи и се блъсна в ъгъла на огромната мраморна дъска за шах върху холската масичка. Бялата царица се залюля и падна.

— Трябва да вървя.

Лицето на Али повехна.

— Какво? Защо?

Емили грабна якето си, което беше оставила на облегалката на стола.

— Просто си спомних, че имам домашно.

Очите на Али бяха изпълнени с тревога.

— Не искам да си ходиш.

Брадичката на Емили трепереше. Не плачи, каза си тя на ум.

— Онзи ден, когато ти казах какво чувствам към теб, бях напълно сериозна. — Али хвана Емили за ръката. Навън светна лампата над входната врата на съседите. — Но първо трябва да оправя живота си, нали?

Емили потърси в джоба на якето си ключовете от колата. Това сигурно беше просто извинение. Може би утре Али щеше да се забавлява за нейна сметка. Емили не трябваше да й се доверява така скоро. Очевидно тя не се беше променила чак толкова.

— Няма да те зарежа — обеща Али, сякаш можеше да чете мислите в пламналата й глава. — Най-важното е, че отново сме приятелки. Пак можем да отидем заедно на бала. И ми се иска всички заедно да се приготвим за него.

— Всички ли? — примигна Емили.

— Ти, аз, Спенсър, Хана… — Али я погледна, изпълнена с надежда. — Може би дори Ариа? Мислех след това да отскочим до къщата на семейството ми край Поконос. — Тя стисна ръката на Емили. — Искам отново да сме заедно, както едно време.

Емили изсумтя, но пусна ключовете в джоба си.

Али потупа дивана до себе си.

— Моля те, остани. След като вече знам, че ще ходиш, трябва да поговорим за бала. Обзалагам се, че дори не си си избрала още рокля.

— Ами, не съм. Мислех да облека нещо на сестра ми.

Али я щипна игриво.

— Точно както едно време.

Емили се облегна назад. Чувствата бушуваха в гърдите й, но щом Али отвори един брой на „Тийн воуг“ и посочи няколко парти-рокли, които биха подчертавали прасковената кожа на Емили, настроението й започна да се оправя. Може би наистина прибързваше. Али се беше върнала — всичко постепенно щеше да си дойде на мястото.

Когато Али стигна до „Севънтийн“, Емили чу стъпки по коридора. Джейсън застана до стълбите и надникна в хола. Челото му се набърчи, ъглите на устата му увиснаха надолу и той стисна толкова здраво перилата, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Емили зяпна от изненада. Но преди да успее да смушка Али, Джейсън излетя от къщата и тресна вратата зад гърба си.