Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (8)

След края

Събота, 27 октомври 1984 година

(Клер е на 13 години, Хенри — на 43)

Клер: Събуждам се внезапно. Чула съм шум — някой ме викаше по име. Май Хенри. Сядам в леглото и се ослушвам. Чувам вятъра, граченето на гарваните. Ами ако наистина е бил Хенри? Скачам от леглото и тичам, без обувки тичам към първия етаж, изхвърчам от задната врата и хуквам към Ливадата. Студено е, вятърът ме прорязва през нощницата. Къде ли е Хенри? Спирам, оглеждам се и там, в овощната градина, зървам татко и Марк в яркооранжеви ловджийски костюми, а заедно с тях и един мъж — всички стоят и гледат нещо, после обаче ме чуват и се обръщат и аз виждам, че мъжът е Хенри. Какво ли прави заедно с татко и Марк? Втурвам се към тях, мъртвите треви порязват краката ми, а татко тръгва да ме пресрещне.

— Какво правиш, миличка, толкова рано тук?

— Чух си името — отвръщам му.

Той ми се усмихва. „Смешно момиче“, казва усмивката му и аз поглеждам към Хенри, за да видя дали той ще обясни. „Защо ме викаше, Хенри?“, ала той клати глава и допира пръст до устните си. „Шшт, не казвай, Клер.“ Влиза в овощната градина и аз искам да разбера какво са гледали, там обаче няма нищо и татко ми казва:

— Лягай си, Клер, само ти се е присънило.

Прегръща ме и тръгва заедно с мен обратно към къщата, а аз поглеждам назад към Хенри и той ми маха с усмивка: „Не се притеснявай, Клер, всичко е наред, после ще ти обясня“ (макар че, като си го познавам, вероятно няма да ми обясни, ще ме остави сама да се досетя или съвсем наскоро ще се разбере от само себе си). И аз му махам за довиждане и проверявам дали Марк е видял, но той е с гръб към нас, раздразнен е и чака да се махна, та те с татко да си продължат лова, ала какво ли прави тук Хенри, какво са си казали? Пак се обръщам назад, но не виждам Хенри, а татко казва:

— Хайде, Клер, прибирай се и си лягай.

После ме целува по челото. Изглежда разстроен, а аз тичам, тичам назад към къщата, сетне тихо нагоре по стълбите и сядам разтреперана на леглото, и още не знам какво се е случило току-що, знам обаче, че е нещо лошо, нещо много, много лошо.

 

 

Понеделник, 2 февруари 1987 година

(Клер е на 15 години, Хенри — на 38)

Клер: Когато се прибирам от училище, Хенри ме чака в Читалнята. Подредила съм му до котелното малка стая — пада се точно срещу помещението, където са всички велосипеди. Казала съм вкъщи, че обичам да стоя в сутерена и да чета, и наистина прекарвам там много време, затова на никого не му се струва необичайно. Хенри е подпрял вратата със стол. Чукам четири пъти и той ме пуска вътре. Направил е от възглавници и одеяла нещо като гнездо и чете на настолната ми лампа стари списания. Облечен е в стари джинси и в карирана фланелена риза на татко, изглежда уморен и небръснат. Сутринта оставих задната врата отключена и ето че той е влязъл.

Слагам на пода подноса с храната, която съм донесла.

— Мога да ти сваля и книги.

— Не, тези са страхотни. — Той чете броеве на списание „Мад“ от шейсетте години. — И са крайно необходими за пътешественици във времето, които трябва да знаят всякакви фактоиди — добавя Хенри и вдига „Уърлд Алманах“ за 1968 година.

Сядам до него на одеялата и го поглеждам, за да видя дали ще ме накара да се преместя. Забелязвам, че му минава през ума, затова вдигам ръце и после сядам върху тях. Хенри се усмихва.

— Чувствай се като у дома си — казва ми.

— От кое време идваш?

— От 2001 година. Октомври.

— Изглеждаш уморен. — Виждам, че се двоуми дали да ми каже защо е уморен, но решава да не го прави. — Какво правим през 2001 година?

— Големи неща. Изтощителни. — Хенри започва да яде сандвича с телешко печено, който съм му донесла. — Ей, много е вкусен.

— Нел го направи.

Той се смее.

— Така и не разбирам как можеш да създаваш огромни скулптури, които издържат и на най-страшните хали, да се справяш с рецепти за бои, да вариш козо, а да те няма никаква в готвенето. Изумително е.

— Давам засечка. Имам някаква фобия.

— Странно е.

— Влизам в кухнята и някакво гласче ми казва: „Махай се оттук“. И аз какво да правя, подчинявам се.

— Добре ли се храниш? Виждаш ми се слабичка.

Чувствам се страшно дебела.

— Храня се. — Минава ми ужасяваща мисъл. — През 2001 година много дебела ли съм? Може би заради това сега ти се струвам прекалено слаба.

Хенри се усмихва на някаква шега, която не мога да схвана.

— Е, сега, в моето настояще, си доста заоблена, но само временно.

— Хм.

— Хубаво е да си заоблена. На теб ще ти отива много.

— Не, благодаря. — Хенри ме гледа притеснен. — Не съм анорексичка. Излишно е да се притесняваш.

— Е, такава си, защото майка ти все ти натякваше.

— Натяквала ми е?

— Натяква ти, де.

— А защо го каза в минало време?

— Просто така. Лусил е добре. Не се притеснявай.

Той лъже. Причернява ми, обхващам коленете си с ръце и отпускам глава.

 

 

Хенри: Не мога да повярвам, че съм изтърсил такова нещо. Милвам Клер по косата, ужасно ми се иска да се върна в настоящето си поне за миг, колкото да се посъветвам с Клер и да разбера какво е трябвало да й кажа за смъртта на майка й, когато тя е била на петнайсет години. Получи се така, защото не спя. Ако спях, щях да мисля по-бързо или поне да замазвам по-добре гафовете. Но Клер, най-искреният човек, когото познавам, долавя тутакси и най-дребната лъжа и сега нямам друг избор, освен да си мълча и да не й казвам нищо, от което тя направо ще превърти, да я излъжа, което тя няма да приеме, или да й кажа истината, което ще я извади от равновесие и ще промени отношенията с майка й. Клер ме гледа.

— Кажи ми! — подканя тя.

 

 

Клер: Хенри изглежда страшно притеснен.

— Не мога, Клер.

— Защо да не можеш?

— Не е хубаво да знаеш бъдещето си предварително. Ще ти съсипе живота.

— Да. Но щом си почнал, трябва да довършиш.

— Нямам какво да ти казвам.

Наистина започвам да изпадам в паника.

— Тя се е самоубила.

Вече съм повече от сигурна. Именно от това съм се страхувала най-много.

— Не. Не. Няма такова нещо.

Гледам го. Хенри е страшно нещастен. Не мога да разбера дали ми казва истината. Де да можех да прочета мислите му, животът щеше да бъде толкова по-прост. Мамо. О, мамо.

 

 

Хенри: Ужасно е. Не мога да оставя Клер така.

— Рак на яйчниците — проронвам съвсем тихо.

— Слава богу — отвръща тя и се разплаква.

 

 

Петък, 4 юни 1987 година

(Клер е на 16 години, Хенри — на 32)

Клер: Цял ден чакам Хенри. Много развълнувана съм. Вчера взех шофьорска книжка и татко каза, че довечера мога да отида с фиата на купона у Рут. Мама се цупи, но тъй като татко вече ми е разрешил, тя няма особен избор. След вечеря ги чух да се карат в библиотеката.

— Можеше да ме попиташ…

— Стори ми се безобидно, Луси…

Взимам си книгата и отивам на Ливадата. Лягам в тревата. Слънцето вече залязва. Тук е хладно и тревата е пълна с бели мушици. Над дърветата на запад небето е розово и оранжево, сводът над мен става все по-наситеносин. Точно си мисля дали да не отида да си взема от къщата пуловер, когато чувам, че някой върви през тревата. Така си и знаех: Хенри. Излиза на поляната и сяда на камъка. Шпионирам го от тревата. Изглежда доста млад, някъде на трийсетина години. Облечен е с обикновена черна тениска и джинси и е с кецове. Седи си тихо и чака. Накрая вече не мога да издържа и минута повече, скачам и го стряскам.

— Господи, Клер, стар човек съм, ще ми докараш някой сърдечен удар.

— Не си стар.

Хенри се усмихва. Виж го ти него, стар бил.

— Целувка — искам си аз и той ме целува.

— За какво? — пита.

— Взех шофьорска книжка!

Хенри изглежда разтревожен.

— О, не! В смисъл честито.

Усмихвам му се — каквото и да каже, не може да ми развали настроението.

— Просто завиждаш.

— Всъщност да. Обичам да шофирам, а никога не го правя.

— Защо?

— Опасно е.

— Страхливец.

— За другите, де. Представи си какво ще стане, ако докато шофирам, взема да изчезна! Автомобилът ще продължи да се движи и тряяяс! — много загинали и кръв. Грозна гледка.

Сядам на камъка до Хенри. Той се отмества. Правя се, че не съм забелязала.

— Довечера ще ходя на купон у Рут. Искаш ли да дойдеш и ти?

Той вдига вежда. Това обикновено означава, че ще цитира от книга, за която изобщо не съм чувала, или ще ми дръпне лекция за нещо. Но сега само казва:

— Но Това, Клер, означава, че ще се срещна с цял куп твои приятели.

— И защо да не се срещнеш? До гуша ми дойде да бъда потайна.

— Дай да помислим. Ти си на шестнайсет години. Сега аз съм на трийсет и две, само два пъти повече. Сигурен съм, че никой няма да забележи и родителите ти изобщо няма да узнаят.

Въздишам.

— Е, аз трябва да отида на този купон. Ела с мен, ще седиш в колата, аз няма да се бавя много и после можем да отидем някъде.

 

 

Хенри: Спираме на около пресечка от къщата на Рут. Чак дотук се чува музика — „Веднъж в живота“ на „Токинг Хедс“. Иска ми се да отида с Клер, но ще бъде неразумно. Тя изскача от колата и казва:

— Стой тук!

Сякаш съм голямо непослушно куче, после ситни с токчетата и късата пола към къщата на Рут. Свличам се на седалката и чакам.

 

 

Клер: Веднага щом влизам вътре, разбирам, че изобщо не е трябвало да идвам на този купон. Майката и бащата на Рут са заминали за една седмица в Сан Франциско и тя поне ще има време да пооправи, да изчисти и да обясни, но пък се радвам, че не сме у нас. По-големият брат на Рут, Джейк, също си е поканил приятелите и общо сме към стотина души, всичките пияни. Момчетата са повече от момичетата. Съжалявам, че не съм с панталон и ниски обувки, но вече е късно и не мога да направя нищо. Докато влизам в кухнята, за да си взема нещо за пиене, някой зад мен казва:

— Я, госпожица Гледай, но не пипай!

После издава неприличен всмукващ звук. Обръщам се рязко и виждам един тип, на когото викаме Гущера (заради младежките пъпки) и който ми се хили насреща.

— Хубаво тоалетче, Клер.

— Благодаря, но не съм го облякла заради теб, Гущер.

Той нахълтва след мен в кухнята.

— Не беше мило от твоя страна да говориш така, млада госпожице. В края на краищата се опитвам да изразя възхищението си от изключително красивата ти дрешка, а ти да ме обиждаш…

Не иска и не иска да млъкне. Накрая му се изплъзвам, като сграбчвам Хелън и я използвам като жив щит, за да се измъкна от кухнята.

— Тъпанар — отбелязва Хелън. — Къде е Рут?

Рут се е скрила горе в стаята си заедно с Лора. Пушат в тъмното трева и гледат през прозореца как приятелите на Джейк се мятат в басейна. Не след дълго всички седим на перваза и зяпаме.

— Ммм — обажда се Хелън. — Този бих си го взела.

— Кого? — любопитства Рут.

— Дето е на трамплина.

— Ооо!

— Вижте Рон! — подканва Лора.

— Това ли е Рон? — киска се Рут.

— О! Е, всеки ще изглежда по-добре без тениската с „Металика“ и охлузеното кожено яке — казва Хелън. — Ей, Клер, много си мълчалива днес.

— Ъъъ. А, да, сигурно — казвам от немай-къде.

— Я се погледни — подканя Хелън. — Чука ти се, та две не виждаш. Чак ме е срам от теб. Бива ли да се докарваш до такова състояние? — смее се тя. — Наистина, Клер, защо не му отпуснеш края?

— Не мога — проронвам аз нещастно.

— Можеш, как да не можеш. Достатъчно е да слезеш долу и да се провикнеш: „Кой ще ме изчука“, и петдесет момчета веднага ще се провикнат: Аз! Аз!

— Вие не разбирате. Не искам… не че…

— Тя си иска само един — обяснява Рут, без да сваля очи от басейна.

— Кого? — пита Хелън.

Свивам рамене.

— Хайде, Клер, изплюй най-после камъчето.

— Остави я на мира — спира я Лора. — Щом Клер не иска да говори, не е длъжна да го прави.

Седя до Лора и отпускам глава на рамото й. Хелън скача.

— Връщам се ей сега.

— Къде отиваш?

— Купих шампанско и крушов сок, за да си направим коктейл „Белини“, но ги забравих в колата.

Тя изхвърча през вратата. Едно момче с коса до раменете прави от трамплина задно салто.

— O-la-la^[1]! — възкликват в хор Рут и Лора.

 

 

Хенри: Минава много време, сигурно час — час и нещо. Изяждам половината чипс и пийвам от топлата кока-кола, които Клер е взела. Подремвам. Нея я няма толкова дълго, че се замислям дали да не се поразходя. А и трябва да пусна една вода.

Чувам токчета, които се приближават. Поглеждам през прозореца, но се оказва, че не е Клер, а блондинка, истинска сексбомба, в тясна червена рокля. Примигвам и виждам, че това е приятелката на Клер, Хелън Пауъл. Охо!

Както си чатка с токчетата, тя идва откъм моята страна на автомобила, навежда се и се взира в мен. През деколтето й се вижда чак до Токио. Плисва ме топла вълна.

— Здрасти, ти си гаджето на Клер, нали? Аз пък съм Хелън.

— Не позна, Хелън. Но се радвам да се запознаем.

Дъхът й смърди на алкохол.

— Няма ли да слезеш от колата, за да се запознаем като хората?

— А, не, благодаря, и тук ми е добре.

— Тогава аз ще се кача при теб. — Тя заобикаля несигурно автомобила отпред; отваря вратата и се свлича върху седалката зад волана. — От цяла вечност чакам да се запознаем — споделя Хелън.

— Виж ти! Защо?

Иска ми се ужасно Клер да дойде и да ме отърве, но от друга страна, така ще се издадем, нали?

Хелън се навежда към мен и казва sotto voce^[2]:

— По пътя на логиката се досетих за съществуването ти. Изострената ми наблюдателност ме тласна към заключението, че когато изключиш и невъзможното, остава истината, колкото и невъзможна да изглежда тя. Ето защо… — Хелън спира и се оригва. — О, изобщо не приляга на една дама! Извинявай. Та ето защо стигнах до извода, че Клер си има гадже, иначе нямаше да отказва да се чука с всички тези прекрасни момчета, които непрекъснато й се натискат. И хоп — ето те и теб!

Хелън винаги ми е била симпатична и не ми е приятно, че трябва да я заблуждавам. Това обаче обяснява нещо, което тя ми каза на сватбата ни с Клер. Обичам, когато плочките на пъзела си идват на мястото.

— Много убедителни доводи, Хелън, но не съм гадже на Клер.

— Защо тогава й седиш в колата?

Мъча се бързо да измисля нещо. Клер ще ме убие, ако ме чуе отнякъде.

— Приятел съм на майка й и баща й. Притесняваха се, че отива с кола на купон, където сигурно ще има и алкохол, и ме помолиха да й бъда нещо като шофьор, в случай че не е в състояние да шофира.

Хелън се подсмихва.

— Абсолютно излишно е. Нашата малка Клер едва ли ще изпие и един напръстник…

— Не съм казвал, че ще пие. Но майка й и баща й ги тресе параноята.

По тротоара пак чаткат високи токчета. Този път вече е Клер. Тя се вцепенява, щом вижда, че имам компания.

Хелън изскача от автомобила и казва:

— Клер! Този отвратителен мъж твърди, че не ти бил гадже.

Ние с Клер се споглеждаме.

— Не, не ми е — отсича Клер.

— О! — възкликва Хелън. — Тръгваш ли си?

— Наближава полунощ. Не искам да се превръщам в тиква. — Клер заобикаля автомобила и отваря вратата. — Хайде, Хенри, да тръгваме.

Включва двигателя и фаровете. Хелън стои като препарирана в светлината им. После минава откъм моята страна.

— Значи не си й гадже, а, Хенри? За малко да ти повярвам. Чао, Клер.

Тя се смее, а Клер излиза предпазливо от мястото, където е паркирала, и подкарва нататък. Рут живее на Конгър. След като излизаме на Бродуей, виждам, че уличното осветление е изключено. Бродуей е магистрала с по две платна във всяка посока. Права, сякаш е прокарана с линия, но без фарове, все едно се движим в мастилница.

— По-добре включи на дълги, Клер — казвам аз.

Тя се пресяга и изключва фаровете.

— Клер!…

— Не ми казвай какво да правя!

Млъквам. Единственото, което виждам, са светещите цифри на радио часовника. Показват 11:36. Чувам как вятърът свисти покрай колата, чувам и двигателя, усещам как гумите се плъзгат по асфалта, но сякаш изобщо не се движим, а светът профучава със седемдесет и пет километра в час покрай нас. Затварям очи. Все същото е. Отварям ги. Сърцето ми ще се пръсне.

В далечината изникват фарове. Клер също включва нейните и ние продължаваме шеметно нататък, точно по средата между жълтите линии и края на магистралата. Сега часът е 11:38.

Лицето на Клер е безизразно в отразената светлина на таблото.

— Защо го направи? — питам я с разтреперан глас.

— А защо да не го правя?

Гласът й е спокоен като лятно езеро.

— Защото и двамата можехме да загинем в ужасна катастрофа.

Клер намалява скоростта и завива по магистрала „Блу Стар“.

— Да, но това не се случва — отбелязва тя. — Аз пораствам, срещам те, женим се и ето те тук до мен.

— Въпреки всичко се блъснахме с колата и двамата прекарахме една година на екстензии.

— Ако наистина беше така, щеше да ме предупредиш — заявява Клер.

— Опитах се, но ти ми се разкрещя…

— По-възрастното ти Аз щеше да каже на по-младото ми Аз да не се блъскам с колата.

— Е, тогава вече ще се е случило.

Стигаме До Миграм Лейн и Клер завива. Това е частният път, който води до дома й.

— Отбий, Клер, чу ли! Моля те!

Тя навлиза в тревата, спира, изключва двигателя и фаровете. Отново сме в пълен мрак, чувам милион цикади, които пеят ли, пеят. Пресягам се и притеглям Клер към себе си, после я прегръщам. Тя е напрегната и се дърпа.

— Обещай ми нещо.

— Какво? — пита Клер.

— Обещай ми, че никога повече няма да правиш така. Не само с колата, но с всичко, което може да е опасно. Защото ти не знаеш. Бъдещето е странно и ти не можеш да се държиш така, все едно си непобедима…

— Но щом си ме виждал в бъдещето…

— Вярвай ми. Просто ми вярвай.

Клер се смее.

— Защо да го правя?

— Не знам. Защото те обичам?

Клер се обръща толкова бързо, че ме удря по челюстта.

— Ох!

— Извинявай. — Почти не виждам очертанията на профила й. — Обичаш ли ме? — пита тя.

— Да.

— Сега?

— Да.

— Но ти не си ми гадже.

О! Това, значи, я мъчело.

— Е, технически погледнато, съм ти съпруг. Но тъй като още не си се омъжила, сигурно би могло да се каже, че си ми гадже.

Клер отпуска ръка на място, където навярно не би трябвало да пипа.

— Предпочитам да съм ти любовница.

— На шестнайсет години си, Клер.

Махам внимателно ръката й и я галя по лицето.

— Достатъчно голяма съм. Ох, ръцете ти са мокри.

Клер включва лампичката на тавана и аз виждам, стреснат, че по лицето и роклята й има кръв. Поглеждам си дланите, те са лепкави и червени.

— Хенри! Какво е станало?

— Не знам. — Прокарвам език по дясната си длан и една по една се появяват четири дълбоки рани във вид на полумесец. Смея се. — От ноктите ми е. Издрал съм се, докато караше на угасени фарове.

Клер изключва с рязко движение лампичката и ние отново седим в мрак. Цикадите пеят с цяла мощ.

— Не исках да те плаша.

— Но го направи. Обикновено обаче не ме е страх, когато шофираш ти. Просто…

— Какво?

— Като малък съм преживявал катастрофа и не обичам да се возя в коли.

— О… извинявай.

— Не се притеснявай, няма нищо. Ей, колко е часът?

— Майко мила! — Клер отново включва осветлението. 12:12. — Закъснях. И как сега ще се прибера с тази кръв?

Изглежда толкова притеснена, че чак ме напушва смях. Прокарвам лява длан над горната й устна и под носа.

— Готово. Все едно ти е текла кръв от носа.

— Добре. — Клер подкарва, включва фаровете й се връща на пътя. — Ета ще си умре от страх, като ме види.

— Ета ли? Ами майка ти и баща ти?

— Мама сигурно вече спи, а днес татко ходи да играе покер.

Клер отваря портата и ние минаваме през нея.

— Ако моето дете вземе книжка и още същата вечер излезе с колата, ще седя с хронометър на входната врата.

Клер спира така, че да не я виждат от къщата.

— Имаме ли деца?

— Съжалявам, но това е поверителна информация.

— Ще пусна молба за разсекретяването й по Закона за свобода на информацията.

— Винаги на твоите услуги. — Целувам я внимателно, за да не разваля фалшивото кръвотечение от носа. — Съобщи ми какво си научила. — Отварям вратата на колата. — И успех с Ета.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Слизам и затварям възможно най-тихо вратата. Колата се плъзга по пътя, завива и се скрива в нощта. Аз тръгвам след нея, към леглото на Ливадата, под звездите.

 

 

Неделя, 27 септември 1987 година

(Хенри е на 32 години, Клер — на 16)

Хенри: Изниквам на Ливадата, на около четири и половина — пет метра западно от поляната. Уплашен съм, вие ми се свят и ми се гади, затова седя няколко минути, та да дойда на себе си. Студено и сиво е, потънал съм сред високата кафява трева, която се врязва в кожата ми. След известно време вече се чувствам малко по-добре и е тихо, затова ставам и отивам на поляната.

Клер седи на земята до камъка, на който се е облегнала. Не казва нищо, само ме гледа с изражение, което бих описал единствено като гневно. „Ами сега! — мисля си. — Какво ли съм направил?“ Клер е във фазата „Грейс Кели“^[3] и е облечена в синьо вълнено сако и червена пола. Треперя и търся кашона с дрехите. Намирам го и обличам набързо черни джинси, черен пуловер, черни вълнени чорапи, черно яке, обувам черни обувки и си слагам на ръцете черни ръкавици. Изглеждам така, сякаш ще изпълнявам главната роля във филм на Вим Вендерс. Сядам до Клер.

— Здравей, Клер. Добре ли си?

— Здрасти, Хенри. Вземи.

Подава ми термос и два сандвича.

— Благодаря. Гади ми се леко, ще поизчакам. — Слагам храната върху камъка. В термоса има кафе, вдъхвам дълбоко от миризмата му. Само от нея вече ми става по-добре. — Всичко наред ли е?

Тя не ме поглежда. Взирам се в нея и виждам, че плаче.

— Хенри! Ще набиеш ли един човек заради мен?

— Моля?

— Искам да си го върна на един, но не съм достатъчно голяма и не знам да се бия. Ще го направиш ли вместо мен?

— А! Какви ги говориш! Кого? Защо?

Клер е забила поглед в коленете си.

— Не ми се говори за това. Не можеш ли просто да ми повярваш, че си го е заслужил?

Мисля, че знам за какво става въпрос, струва ми се, че вече съм чувал този разказ. Въздъхвам, сядам по-близо до Клер и я обгръщам с ръка. Тя отпуска глава върху рамото ми.

— Става въпрос за едно момче, с което си излизала, нали?

— Да.

— И той се е държал като негодник, затова искаш да го разкъсам на парченца.

— Да.

— Много момчета са негодници, Клер. Самият аз бях негодник…

Клер се смее.

— Обзалагам се, че не си бил чак такъв негодник като Джейсън Евърли.

— Да не играе американски футбол?

— Да.

— Защо реши, Клер, че мога да се преборя с някакъв огромен тип, който е и два пъти по-млад от мен? Защо изобщо си ходила на среща с такъв човек?

Тя свива рамене.

— Всички в училище ми натякват, че не съм излизала с никого. Рут и Мег, и Нанси… шушука се, че съм била лесбийка. Дори мама ме попита защо не се срещам с момчета. Разни ме канят, а аз все ги отпращам. Освен това Биатрис Дилфорд, която вече наистина си е обратна, взе да ме подпитва и аз й казах, че не съм като нея, а тя ми рече, че не била изненадана, но всички твърдели, че съм. Тогава реших, че може би е по-добре да изляза с двама-трима. Първият, който ми определи среща, беше Джейсън. Наистина е огромен и много красив, знаех, че ако изляза с него, всички ще разберат и може би ще престанат да ме одумват.

— Значи това ти е първият път, когато си ходила на среща с момче?

— Да. Отидохме на италиански ресторант, там бяха Лора и Майк, и още доста народ от класа по театрално майсторство, и аз предложих да си платя сама сметката, но Джейсън не даде и дума да се издума, всичко си беше нормално, говорихме за училище, за американски футбол и за разни други неща. После ходихме да гледаме „Петък, тринайсети. Част VII“, голяма тъпотия, в случай че си решил да го гледаш и ти.

— Гледал съм го.

— О! Защо? Струва ми се, че не обичаш такива филми.

— По същата причина като теб, момичето, с което имах среща, настоя да сме го видели.

— И кое беше това момиче?

— Казва се Алекс.

— Как изглежда?

— Касиерка в една банка е, има големи цици и обича да я пошляпват.

В мига, в който това ми се изплъзва от устата, си спомням, че разговарям с Клер тийнейджърката, а не с жена си Клер, и наум си удрям един шамар.

— Да я пошляпват ли? — усмихва се Клер и ме поглежда с вдигнати до средата на челото вежди.

— Все едно. Значи сте ходили на кино и…?

— Ох! Ами после Джейсън настоя да сме отидели в Травърс.

— Какво е Травърс?

— Имение на север. — Сега Клер говори много тихо, едвам я чувам. — Там ходят… да го правят. — Аз не казвам нищо. — Обясних му, че съм уморена и искам да се прибера, и тогава го прихвана нещо, той направо превъртя. — Клер млъква, известно време двамата седим и слушаме птиците, самолетите, вятъра. Най-неочаквано Клер добавя: — Наистина се държеше като ненормален.

— После какво стана?

— Не искаше да ме откара у нас. Не знаех къде сме, някъде по шосе 12, Джейсън просто шофираше и шофираше по някакви улички. После излезе на един черен път и отпред се показа малка къща. Някъде наблизо имаше езеро, чувах плисъка на водата. Джейсън имаше ключ от къщата.

Започвам да нервнича. Клер никога не ми е разказвала за това, само веднъж ми спомена, че е ходила на среща с някакъв тип на име Джейсън, който играел американски футбол. Тя отново замълчава.

— Клер! Изнасили ли те?

— Не. Каза, че… не си струвало. Каза, че… не, не ме изнасили. Само ме… нарани. Накараме да…

Тя няма сили да го изрече. Аз чакам. Клер разкопчава сакото си и го маха. Съблича и ризата и виждам, че гърбът й е целият в синини. Те са тъмни и морави върху бялата й кожа. Клер се обръща, дясната й гърда е прогорена с цигара, кожата се е издула грозно. Веднъж съм я питал от какво й е този белег, а тя не пожела да ми обясни. Ще го убия този негодник. Ще го осакатя. Клер седи настръхнала, със смъкнати рамене пред мен и чака. Подавам й ризата и тя я облича.

— Добре — казвам й тихо. — Къде да го намеря този тип?

— Аз ще те закарам — отвръща тя.

 

 

Взема ме с фиата от края на алеята, за да не ни видят от къщата. Сложила си е тъмни очила, макар че е мрачен следобед, и червило, прибрала е косата си отзад на тила. Изглежда много по-голяма от шестнайсет години. Сякаш е излязла от „Задния прозорец“^[4], макар че приликата щеше да бъде още по-голяма, ако Клер беше руса. Минаваме с бясна скорост покрай есенните дървета, но и двамата не забелязваме цветовете. В главата ми отново и отново като на запис се върти онова, което Клер е преживяла в малката къща.

— Едър ли е?

Клер се замисля.

— Към пет сантиметра по-висок от теб. И много по-тежък. Някъде с двайсет и пет килограма.

— Майко мила!

— Виж какво нося.

Клер бръква в дамската си чанта и вади пистолет.

— Клер!

— На татко е.

Мисля бързо.

— И дума да не става, Клер. Бесен съм, не мога да държа пистолет, ще бъде глупаво. Всъщност чакай. — Вземам пистолета, отварям пълнителя и вадя патроните, които изсипвам в дамската й чанта. — Готово. Така вече е по-добре. Чудесно си се сетила, Клер. — Тя ме гледа озадачено. Аз пъхам пистолета в джоба на якето. — Как искаш да го направя: без да се представям или да обясня, че е заради теб.

— Искам да присъствам.

— О!

Тя навлиза в частен път и спира.

— Искам да го отведеш някъде, искам да му причиниш силна болка и искам да гледам. Искам да си умре от страх.

Въздъхвам.

— Обикновено не правя такива неща, Клер. Обикновено се бия само ако трябва да се защитя.

— Много те моля.

Думите прозвучават съвсем безизразно.

— Разбира се.

Продължаваме нататък по пътя и спираме пред голяма нова къща в псевдоколониален стил. Не се виждат автомобили. От отворения прозорец на втория етаж гърми Ван Хален. Отиваме при входната врата, аз заставам отстрани, а Клер натиска звънеца. След миг музиката спира внезапно и надолу по стълбите трополят тежки стъпки. Вратата се отваря и след малко гърлен глас изрича:

— Какво? За още ли се връщаш?

Не ми трябва да чувам друго. Вадя пистолета и заставам до Клер. Насочвам го към гърдите на онзи.

— Здрасти, Джейсън — казва Клер. — Реших, че сигурно ще искаш да дойдеш с нас.

Той прави същото, каквото бих направил и аз, свлича се на земята и се претъркулва, за да е извън обсега на пистолета, но не е достатъчно бърз. Вече съм на вратата, скачам върху гърдите му и му изкарвам въздуха. Изправям се, стъпвам с обувка върху гърдите му и насочвам дулото към главата му. C’est magnifique mais ce n’est pas la guerre^[5]. Джейсън прилича малко на Том Круз, американец до мозъка на костите.

— Какъв играе? — Питам Клер.

— Полузащитник.

— Хмм. И през ум не би ми минало. Ставай и дръж ръцете високо, за да ги виждам — нареждам му аз весело.

Той се подчинява и аз го извеждам навън. Всички стоим на алеята. Хрумва ми нещо. Пращам Клер да се върне в къщата и да вземе въже, след няколко минути тя идва с ножици и ролка, тиксо.

— Къде искаш да го направим?

— В гората.

Докато вървим натам, Джейсън едвам си поема дъх. Крачим около пет минути, после зървам полянка с удобен млад бряст в края.

— Тук добре ли е, Клер?

— Да.

Поглеждам я. Не проявява никакви чувства, владее се напълно като убийца на Реймънд Чандлър.

— Казвай, Клер.

— Завържи го за дървото.

Връчвам й пистолета, намествам ръцете на Джейсън зад ствола и ги прихващам с тиксото. Ролката е почти нова и смятам да я използвам цялата. Джейсън диша тежко, вече хъхри. Заобикалям го и поглеждам Клер. Тя се взира в Джейсън, сякаш е нескопосано произведение на концептуалното изкуство.

— Астма ли имаш?

Той кима. Зениците му са се свили и са се превърнали в черни точици.

— Ще му донеса инхалатора — предлага Клер.

Пак ми подава пистолета и тръгва бавно по пътеката през гората, откъдето сме дошли. Джейсън се старае да диша бавно и внимателно. Опитва се да говори.

— Ти… кой си? — пита дрезгаво.

— Аз съм гаджето на Клер. Тук съм, за да те науча на добри обноски, защото ти липсват. — Изоставям присмехулния тон, отивам съвсем близо до него и проронвам: — Как можа да й причиниш това? Тя е съвсем млада. Не знае нищо, а ти оплеска всичко…

— Само… дразни мъжете.

— Изобщо не се досеща за това. Все едно да изтезаваш малко коте, защото те е ухапало.

Джейсън не отговаря. Дъхът му излиза като дълъг хриплив стон. Точно когато започвам да се тревожа, идва Клер. Вдига инхалатора, гледа ме.

— Знаеш ли, скъпи, как се използва това?

— Според мен трябва да се разтръска, после му го слагаш в устата и натискаш отгоре.

Тя го прави, пита Джейсън иска ли още. Той кима. След четири вдишвания стоим и наблюдаваме как малко по малко той започва да диша по-нормално.

— Готова ли си? — питам Клер.

Тя вдига ножиците и щраква няколко пъти във въздуха. Джейсън трепва. Клер отива при него, застава на колене и започва да му разрязва дрехите.

— Ей! — негодува той.

— Мълчи, ако обичаш — намесвам се аз. — Никой не ти причинява болка. Засега.

Клер вече е разрязала джинсите и се заема с тениската. Аз пък започвам да завързвам с тиксо Джейсън за дървото. Тръгвам от глезените и намотавам много старателно тиксото около прасците и бедрата му.

— Там спри — казва Клер и сочи място точно под чатала му.

Смъква бельото му. Аз продължавам да намотавам тиксото и около кръста му. Кожата му е влажна, той е с много силен тен, освен, където е бил изрязаният му бански тип „Спийдо“. Плувнал е в пот. Прихващам го с тиксото за дънера чак до раменете и спирам, защото искам да диша спокойно. Дръпваме се назад и се любуваме на творението си. Сега Джейсън представлява омотана с тиксо мумия с огромен набъбнал член. Клер прихва. Смехът й звучи зловещо и кънти из гората. Поглеждам я строго. В смеха й има нещо многозначително и жестоко, и на мен ми се струва, че точно този миг е вододелът, ничията земя между детството на Клер и живота й като жена.

— Сега какво? — питам аз.

Иде ми да направя Джейсън на кюфте, но и не ми се иска да бия човек, който е завързан с тиксо за дърво. Джейсън е почервенял до мораво. Това образува красив контраст със сивото тиксо.

— О — казва Клер. — Според мен стига.

Олеква ми. Затова, разбира се, отвръщам:

— Сигурна ли си? Бих могъл да направя много неща. Да му спукам тъпанчетата на ушите. Да му разбия носа. А, чакай, той вече си го е разбивал сам. Можем да му срежем ахилесовите сухожилия. В близко бъдеще няма да помирише американски футбол.

— Не! — напряга се Джейсън под тиксото.

— Тогава се извини — нареждам му аз.

Той се колебае.

— Извинявай.

— Така няма да стане.

— Да — казва Клер.

Започва да търси нещо в дамската си чанта и вади флумастер. Отива при Джейсън така, сякаш той е опасен звяр в зоологическата градина, и започва да пише върху покритите му с тиксо гърди. След като приключва, се дръпва назад и слага капачето на флумастера. Описала е най-подробно срещата им. Прибира флумастера в чантата си и казва:

— Да вървим.

— Не можем просто да го оставим. Може пак да получи астматичен пристъп.

— Хмм. Да, знам. Ще пратя някого.

— Чакай малко — намесва се Джейсън.

— Какво? — пита Клер.

— Кого ще пратиш? Повикай Роб.

Клер се смее.

— А, не. Ще пратя всички момичета, които познавам.

Отивам при Джейсън и забучвам дулото на пистолета под брадичката му.

— Само да разбера, че си споменал на някого за мен, ще се върна и ще те премажа. После няма да можеш да вървиш, да говориш, да се храниш, да чукаш. Ако някой те пита, Клер е добро момиче, което по някаква необяснима причина не желае да излиза с никого. Разбра ли?

Той ме гледа с омраза.

— Разбрах.

— Отнесохме се много милостиво с теб. Само да си посмял да притесняваш по какъвто и да е начин Клер, ще съжаляваш.

— Добре.

— Чудесно. — Прибирам пистолета в джоба си. — Беше забавно.

— Слушай, лайнар такъв…

Ох, пак ли! Правя една стъпка назад и го изритвам с все сила в слабините. Джейсън пищи. Обръщам се и поглеждам Клер, която е пребледняла под грима. По лицето на Джейсън се стичат сълзи. Вече се питам дали няма да припадне.

— Да вървим — подканям аз.

Клер кима. Връщаме се при колата, без да кажем и дума. Чувам как Джейсън ни крещи. Качваме се, Клер пали двигателя, завива и потегля с клатушкане по алеята, а после и по улицата.

Гледам я как шофира. Започва да вали. В ъгълчетата на устата й играе самодоволна усмивка.

— Това ли искаше? — питам я.

— Да — потвърждава тя. — Беше страхотно. Благодаря ти.

— Беше ми приятно. — Вече ми се вие свят. — Май си тръгвам.

Клер завива в една от пресечките. Дъждът трополи по колата.

Все едно сме на автомивка.

— Целуни ме — настоява Клер.

Целувам я и изчезвам.

 

 

Понеделник, 28 септември 1987 година

(Клер е на 16 години)

Клер: В понеделник в училище всички ме гледат, но никой не ме заговаря. Чувствам се като Хариет Шпионката^[6], след като съучениците й са намерили шпионския й дневник. Докато вървя по коридора, имам усещането, че пред мен се е разстъпило Червено море. Влизам в първия час — имаме английски — и всички млъкват. Сядам до Рут. Тя се усмихва и изглежда притеснена. И аз не казвам нищо, после обаче усещам под чина ръката й — малка и топла — върху моята. Рут ме държи известно време за ръката, но когато влиза господин Партейки, я маха, а господин Партейки забелязва, че както никога, всички мълчат. Казва благо:

— Добре ли прекарахте всички почивните дни?

Сю Уон отговаря:

— О, да!

В стаята се разнася нервен смях. Партейки е озадачен и се възцарява ужасно мълчание. После той казва:

— Е, чудесно, да се заемем с „Били Бъд“. През 1851 година Хърман Мелвил издава „Моби Дик“, който е посрещнат от американските читатели с кънтящо безразличие.

Не схващам нищо. Уж съм с памучно бельо, а потта пак сякаш ми смъква кожата и ребрата ме болят. Съучениците ми си проправят разпалено път през обсъждането на „Били Бъд“. Накрая звънецът бие и те се разбягват. Аз тръгвам бавно след тях, Рут върви заедно с мен.

— Добре ли си? — пита ме тя.

— Като цяло, да.

— Направих каквото ми каза.

— В колко часа?

— Около шест. Притеснявах се да не би майка му и баща му да се приберат и да го заварят в този вид. Доста се измъчихме, докато го освободим. Тиксото му смъкна всички косми по гърдите.

— Чудесно. Много ли хора го видяха?

— Да, всички. Е, всички момичета. Поне доколкото знам аз, момчета не са го виждали. — Коридорите са почти празни. Стоя пред кабинета по френски. — Разбирам, Клер, защо си го направила, само не проумявам как си успяла.

— Помогнаха ми.

Звънецът бие и Рут подскача.

— Ох, ужас. Закъснявам пети пореден път за физическо! — Тя се понася, сякаш е притегляна от силно магнитно поле. — Ще ми разкажеш, докато обядваме — провиква се Рут, а аз се обръщам и влизам в кабинета на мадам Симон.

— Ah, mademoiselle Abshire, asseyez-vous, s’il vous plait^[7].

Сядам между Лора и Хелън. Хелън ми пише бележка: „Браво на теб.“ Класът превежда Монтен. Работим тихо, а мадам обикаля из класната стая и ни поправя. Трудно ми е да се съсредоточа. Лицето на Хенри, след като той изрита Джейсън: напълно безразлично, сякаш просто е тръснал ръка, сякаш не мисли за нищо, а после се притесни, защото не знаеше как ще реагирам, и аз разбрах, че му е било приятно да причини болка на Джейсън, но дали това е същото, както когато на Джейсън му беше приятно да причинява болка на мен? Но Хенри е добър. Дали това го оправдава? Дали аз имам някакво оправдание, че го накарах да го извърши?

— Claire, attendez^[8] — казва мадам до рамото ми.

След звънеца отново всички изхвърчат от стаята. Тръгвам заедно с Хелън. Лора ме прегръща така, все едно се извинява, и хуква към кабинета по музика в другия край на сградата. Третия час ние с Хелън имаме физическо.

Хелън се смее.

— Е, хич не си поплюваш, моето момиче. Направо не повярвах на очите си. Как го завърза за онова дърво?

Вече усещам, че ми писна да ми задават този въпрос.

— Имам един приятел, който прави такива неща. Той ми помогна.

— Кой е този „той“?

— Един клиент на татко — лъжа аз.

Хелън клати глава.

— Не умееш да лъжеш.

Усмихвам се, но не казвам нищо.

— Хенри е, нали?

Клатя глава и долепвам пръст до устните си. Стигнали сме физкултурния салон на момичетата. Влизаме в съблекалнята и — абракадабра! — всички момичета млъкват. После започват да шушукат. Шкафчетата ни с Хелън са съвсем близо едно до друго. Отварям своето и вадя анцуга и гуменките. Вече съм помислила какво точно да направя. Събувам обувките и чорапите, махам и бельото. Без сутиен съм, защото ме боли много.

— Ей, Хелън — казвам аз.

Събличам и ризата, а Хелън се обръща.

— Господи, Клер!

Синините изглеждат по-страшни и от вчера. Някои се зеленеят. Бедрата ми са на морави ивици, останали от колана на Джейсън.

— О, Клер!

Хелън идва при мен и ме прегръща внимателно. Помещението е притихнало, аз поглеждам през рамото на Хелън и виждам, че всички момичета са се скупчили около нас и зяпат. Хелън Се изправя, извръща се към тях и казва:

— Е?

Някоя отзад започва да ръкопляска и всички също се включват — ръкопляскат, смеят се, обсъждат, подвикват весело, а аз се чувствам лека, лека като перце.

 

 

Сряда, 12 юли 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер: Лежа в леглото и съм почти заспала, когато усещам, че Хенри прокарва ръка по корема ми, и разбирам, че се е върнал. Отварям очи, той се надвесва над мен и целува малкия белег от цигара, а аз го докосвам в мъждивата нощна светлина по лицето.

— Благодаря ти — казвам му, а той отвръща:

— Беше ми приятно.

И това е единственият път, когато отваряме дума за белега.

 

 

Неделя, 11 септември 1988 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 17)

Хенри: Този топъл септемврийски следобед ние с Клер сме в овощната градина. Насекомите жужат под златното слънце на Ливадата. Всичко е застинало, топлият въздух трепти, когато поглеждам над изсъхналите треви. Седим под една ябълка. Клер се е облегнала на дънера и е подложила под себе си възглавница, да не й убиват корените отдолу. Аз съм се излегнал, главата ми е отпусната в скута й. Хапнахме и останките от обяда са разпилени около нас, тук-там са нападали и ябълки. Аз съм сънен и доволен. В моето настояще е януари и ние с Клер се борим. Тази лятна интерлюдия е истинска идилия.

Клер казва:

— Искам да те нарисувам — просто така.

— Преобърнат и заспал?

— Отпуснат. Изглеждаш много умиротворен.

Защо пък не?

— Добре, рисувай.

Тук сме най-вече защото на Клер са й дали по рисуване да нарисува дървета. Тя взема скицника и намира въглена. Закрепва скицника върху коляното си.

— Искаш ли да се преместя? — питам я аз.

— Не, това ще промени всичко. Стой както си, ако обичаш.

Отново се заглеждам разсеяно в рисунъка, който клоните образуват на фона на небето.

За да стоиш неподвижен, се иска дисциплина. Когато чета, мога да не се помръдвам дълго, но винаги ми е било изненадващо трудно да позирам на Клер. Дори положение, което в началото ми се е струвало съвсем удобно, след петнайсетина минути се превръща в мъчение. Поглеждам Клер, без да мърдам нищо, освен очите си. Тя е погълната от рисунката. Когато рисува, изглежда така, сякаш светът е изчезнал и е останала само тя заедно с обекта, върху който се е съсредоточила. Точно заради това обичам Клер да ме рисува: когато ме гледа толкова внимателно, имам чувството, че аз съм всичко за нея. Клер ме гледа по същия начин и когато се любим. Точно в този миг тя ме поглежда в очите и се усмихва.

— Забравих да те попитам: от кое време идваш?

— От януари 2000 година.

Лицето й помръква.

— Виж ти! А аз си мислех, че от малко по-късно.

— Защо? Толкова ли стар изглеждам?

Клер ме милва по носа. Пръстите й пътешестват от върха му към веждите.

— Не, не изглеждаш стар. Но изглеждаш щастлив и спокоен, а когато идваш от 1998 или 1999, или 2000 година, си разстроен и вкиснат, ала не искаш да ми кажеш защо. После, през 2001 година, отново си спокоен.

Смея се.

— Говориш като врачка. Не съм забелязал, че следиш толкова внимателно настроенията ми.

— Какво друго ми остава?

— Не забравяй, че при теб обикновено ме води стресът. Не мисли, че всички тези години са били само ужасни. В тях също има много прекрасни неща.

Клер отново се заема с рисунката. Отказала се е да ме разпитва за нашето бъдеще. Вместо това ме пита:

— От какво те е страх, Хенри?

Въпросът ме изненадва и се налага да се замисля.

— От студа — отговарям. — Страх ме е от зимата. Страх ме е от полицията. Страх ме е, докато пътешествам, да не се озова на погрешно място и в погрешно време, да не ме блъсне кола и да не ме пребият. Страх ме е да не се залутам във времето и после да не мога да се върна. Страх ме е да не загубя теб.

Клер се усмихва.

— Как ще ме загубиш? Аз няма да ходя никъде.

— Притеснявам се да не ти омръзне да се примиряваш, че не можеш да разчиташ на мен, и да ме изоставиш.

Клер отмества скицника. Аз сядам.

— Няма да те изоставя — заявява тя. — Макар че ти постоянно ме изоставяш.

— Но не защото искам.

Клер ми показва рисунката. Виждал съм я и преди, закачена е над масата в ателието на Клер у нас, където тя работи. На рисунката изглеждам умиротворен. Клер я подписва и понечва да сложи и датата.

— Недей — спирам я аз. — На рисунката няма дата.

— Така ли?

— Виждал съм я и преди. На нея няма дата.

— Добре тогава. — Клер трие с гумата датата и вместо нея написва „Полска чучулига“. — Готово. — Гледа ме озадачено. — Случвало ли ти се е някога да се върнеш в настоящето си и нещо да се е променило? В смисъл, ами ако ей сега напиша дата върху рисунката? Какво ще стане?

— Не знам. Опитай — предлагам й, защото ме гризе любопитство. Клер изтрива думите „Полска чучулига“ и пише „11 септември 1988 г.“

— Готово — заявява тя, — не беше трудно.

Гледаме се озадачени. Клер се смее.

— И да съм нарушила пространствено-временния континуум, не е много очевидно.

— Ще ти съобщя, ако току-що заради теб е избухнала Третата световна война. — Усещам, че ме побиват тръпки. — Май тръгвам, Клер.

Тя ме целува и аз изчезвам.

 

 

Четвъртък, 13 януари 2000 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: След вечеря още си мисля за рисунката на Клер, затова отивам в ателието й да я видя. Клер сега работи върху грамадна скулптура от мънички късчета морава хартия — прилича на кръстоска между мъпет и птиче гнездо. Заобикалям я внимателно и заставам пред работната маса. Рисунката я няма.

Клер също влиза в ателието с цяло кълбо абака.

— Ей! — Тя го хвърля на пода и идва при мен. — Какво има?

— Къде е рисунката, която беше окачена тук? На която съм аз.

— Ъъъ? О, не знам. Може би е паднала. — Клер се пъха под масата и казва: — Не я виждам. А, чакай, ето я. — Излиза изпод масата, хванала с два пръста рисунката. — Уф, цялата е в паяжини.

Клер ги маха и ми подава рисунката. Аз я оглеждам. Пак няма дата върху нея.

— Какво е станало с датата?

— Каква дата?

— Ти написа датата отдолу, ето тук. Под името си. Както гледам, си я изрязала.

Клер се смее.

— Добре, де. Признавам си. Изрязах я.

— Защо?

— Стреснах се от думите ти за Третата световна война. Започнах да си мисля — ами ако не се срещнем в бъдещето, само защото съм решила да си направя този експеримент?

— Радвам се, че си я махнала.

— Защо?

— Не знам. Но се радвам.

Двамата се гледаме, после Клер се усмихва, аз свивам рамене и всичко приключва. Но защо ли ми се струва, че почти се е случило нещо невъзможно? Защо изпитвам такова облекчение?