Филипа Грегъри
Вярната принцеса (21)

24-ти юни 1509 г.

Пренесоха Каталина от Тауър до Уестминстър като английска принцеса, на носилка, покрита със златен брокат, която четири дребни бели коня крепяха нависоко, за да може всички да я виждат. Тя носеше бяла копринена рокля и диадема, инкрустирана с перли, косата й падаше свободно по раменете. Хари беше коронясан пръв, после Каталина сведе глава и прие свещения елей на кралския сан върху главата и гърдите си, протегна ръка да поеме скиптъра и жезъла от слонова кост и разбра, че най-сетне беше наистина кралица, каквато бе навремето майка й: миропомазана кралица, същество, по-висше от простосмъртните, с една стъпка по-близо до ангелите, посочена от Бог да управлява Неговата страна, и под Негова специална закрила. Разбра, че най-сетне беше осъществила съдбата, за която беше родена, беше заела мястото си, както бе обещала да стори.

Тя се настани на трон, съвсем малко по-нисък от този на крал Хенри, и тълпата, която ликуваше заради възкачването на трона на красивия млад крал, започна да ликува и за нея, испанската принцеса, която беше останала постоянна и вярна въпреки пречките и най-сетне беше коронована като Катерина, кралица на Англия.

* * *

Чаках този ден толкова дълго, че когато той най-сетне настъпва, прилича на сън, като сънищата, в които виждах най-съкровените си мечти. Преминавам през церемонията на коронацията: заемам мястото си в процесията, мястото си на трона, чувствам хладната лекота на жезъла от слонова кост в ръката ми, плътния, замайващ аромат на свещения елей върху челото и гърдите ми, сякаш това е поредният сън, изпълнен с копнеж по Артур.

Но този път всичко е истина.

Когато излизаме от абатството и чувам тълпата да надава приветствени възгласи за него, за мен, се обръщам да погледна съпруга си, застанал до мен. Тогава се стряскам, стъписвам се като след рязко събуждане от сън — защото това не е Артур. Не е моят любим. Бях се надявала да бъда коронясана редом с Артур и да заемем троновете си заедно. Но вместо красивото, замислено лице на съпруга си, виждам кръглото, поруменяло и сияещо лице на Хари. Вместо свенливата, стройна осанка на моя съпруг, напомняща понякога за непохватността на младо жребче, редом с мен е напереният самохвалко Хари.

В този момент осъзнавам, че Артур наистина е мъртъв, наистина си е отишъл от мен. Изпълнявам своята част от обещанието, което си дадохме, като се омъжвам за краля на Англия, макар това да е Хари. Дай Боже и Артур да изпълнява своята част: да бди над мен от Ал Яна, и да ме чака там. Някой ден, когато делото ми бъде завършено и мога да отида при любимия си, ще живея вечно с него.

— Щастлива ли си? — пита ме момчето, крещейки, за да го чуя над камбанния звън и ликуването на тълпите. — Щастлива ли си, Каталина? Радваш ли се, че се ожених за теб? Радваш ли се да бъдеш кралица на Англия, щастлива ли си, че ти дадох тази корона?

— Много съм щастлива — уверявам го. — И сега трябва да ме наричаш Катерина.

— Катерина ли? — пита той. — Вече не Каталина?

— Аз съм кралица на Англия — казвам, спомняйки си Артур, когато изрече същите тези думи. — Аз съм Катерина, кралица на Англия.

— О, разбира се! — възкликва той, възхитен от идеята. — Това е добре. Ще бъдем крал Хенри и кралица Катерина. И мен ще ме наричат Хенри.

Това е кралят, но той не е Артур, той е Хари, който иска да бъде наричан Хенри, като зрял мъж. Аз съм кралицата, и вече няма да съм Каталина. Ще бъда Катерина — англичанка във всяко отношение, а не момичето, което някога беше толкова влюбено в Уелския принц.