Ян Мартел
Животът на Пи (37)

Глава 36

Градовете в Индия са огромни и паметно оживени, но излезеш ли от тях, прекосяваш просторни райони от страната, където не се мярка жива душа. Помня как се чудех къде ли са се скрили 950-те милиона индийци.

Същото мога да кажа и за къщата му.

Малко съм подранил. Едва съм стъпил на циментовите стълби пред входната врата и от нея изскача момче. Облечено е в бейзболен екип, носи шапка и ръкавица и много бърза. Когато ме вижда, замръзва на място стъписано. Обръща се и се втурва в къщата.

— Татко! Писателят е тук!

На мен казва:

— Здрасти!

И побягва.

Баща му се показва на входната врата.

— Здравей — казва ми.

— Това синът ти ли беше? — не вярвам на очите си.

— Да — признанието предизвиква усмивка. — Съжалявам, че не се запознахте както му е редът. Той закъснява за тренировка. Казва се Никхил. Викаме му Ник.

Стоя в коридора.

— Не знаех, че имаш син — казвам.

Чува се лай. Дребен черно-кафяв мелез се втурва към мен запъхтян и започва да ме души. Скача и опира лапи в краката ми.

— Нито пък куче — добавям аз.

— Той е дружелюбен. Тата, долу!

Тата не му обръща внимание. Чувам:

— Здрасти.

Само че този поздрав не е рязък и енергичен като на Ник. Той е провлачен, носов и леко натрапчив — Здра-а-асти — като потупване по рамото или подръпване за ръкава.

Обръщам се. Опряло гръб в дивана във всекидневната, вперило в мен срамежливи очи, стои малко мургаво момиченце, хубаво в розовата си домашна рокличка. В ръцете си държи рижава котка. Стиснала я е така, че над ръцете й се виждат само две предни лапи, щръкнали право напред, и част от главата. Останалата част от котката виси до самия под. Животното, изглежда, съвсем не се притеснява от неудобната поза.

— А това е дъщеря ти — казвам аз.

— Да. Уша. Уша, скъпа, сигурна ли си, че Мокасин се чувства удобно така?

Уша пуска Мокасин. Той невъзмутимо тупва на пода.

— Здравей, Уша — казвам аз.

Тя идва при баща си, скрива се зад крака му и наднича от там.

— Какво правиш, мъничката ми? — пита той. — Криеш ли се?

Момиченцето не отговаря, само ме гледа усмихнато и крие лицето си.

— На колко си години, Уша? — любопитствам аз.

Тя не отговаря.

Тогава Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател, се навежда и взема дъщеря си на ръце.

— Знаеш ли отговора на този въпрос? А? Ти си на четири. Едно, две, три, четири.

При всяко число той нежно опира показалец във върха на нослето й. Това й се вижда страшно забавно. Тя се кикоти и заравя лице в извивката на врата му.

Тази история има щастлив край.