Оливър Боудън
Прозрение (15)

15

Чу гласове отдалеч, докато лежеше в полусън. Стори му се, че вижда отново младежа в бяло, но не беше сигурен. Той нито му помагаше, нито му пречеше, но изглеждаше сякаш е на негова страна. Други идваха и си отиваха — отдавна загиналите му братя Федерико и Петручо, Клаудия, баща му и майка му и — неканено и нежелано — красивото и жестоко лице на Катерина Сфорца.

Виденията избледняха, но гласовете останаха, вече по-силни, понеже сетивата му възвърнаха остротата си. Усещаше вкус на пръст в устата си и мирис на земя. Болките в тялото му също се върнаха. Реши, че никога вече няма да успее да помръдне.

Не различаваше какво казват гласовете, долитащи отгоре. Представи си как тамплиерите се надвесват над дерето, където бе паднал, но осъзна, че не ги вижда. Гъстите шубраци явно скриваха тялото му. Тамплиерите изпратиха следотърсачи, но отрядът се завърна с празни ръце, предизвиквайки гнева на капитана.

Ецио почака гласовете да стихнат и да се възцари тишина. После раздвижи предпазливо ръце и крака и изплю благодарно пръстта. Нищо не изглеждаше счупено. Бавно, болезнено той изпълзя от храстите и се изправи. После, наострил зрение и слух, използвайки всички възможни укрития, се върна на пътя — точно навреме да види как капитанът преминава през портата в стената на укрепеното село на стотина метра пред него. Придържайки се встрани от пътя, където растяха високи трънаци, скриващи го от враждебни погледи, Ецио се поизтупа и тръгна към селото. Цялото му тяло роптаеше.

— А някога беше толкова лесно — промърмори той тъжно.

Но се насили да продължи напред. Заобиколи стената и откри място, откъдето можеше да се покатери.

Надигна глава над парапета да се увери, че не са го забелязали, и се прехвърли от другата страна. Скочи в селото и откри, че се е озовал в празен обор, с изключение на двете юници, които отстъпиха уплашено встрани. Изчака, в случай че има кучета, но след минута излезе през портичката на обора и тръгна през обезлюденото село към отекващите гласове, които долитаха до слуха му. Наближи селския площад и забеляза капитана. Скри се зад навес. Капитанът, застанал на върха на ниска кула в единия ъгъл на площада, ругаеше двама навъсени сержанти. Селяните ги наблюдаваха мълчаливо. Мелничното колело в другия край на площада, задвижвано от рекичката, прекосяваща селото, потракваше ритмично като фон на думите на капитана.

— Аз май съм единственият тук, който умее да язди — казваше капитанът. — Нареждам ви да бдите зорко, докато не се уверите наистина, че е мъртъв. Разбрахте ли?

— Да, капитане — отвърнаха мъжете мрачно.

— Колко пъти не успяхте да го убиете, а? — продължи той гневно. — Слушайте внимателно — ако до час не видя главата му да се търкаля в праха пред краката ми, вашите ще заемат мястото й.

Капитанът замълча, обърна се и огледа шосето. Ецио забеляза, че е разтревожен. Заопипва ударника на арбалета си.

По време на капитанската тирада Ецио се беше смесил с тълпата селяни, сливайки се с множеството, доколкото е възможно, което, предвид дрипавите дрехи и измъченото му изражение, не беше особено трудно. Тълпата обаче оредяваше; хората се връщаха към работата си. Повечето изглеждаха напрегнати и когато мъжът пред него се спъна, блъскайки друг, вторият го сряза раздразнено:

— Хей, не ми се пречкай! Върви си по пътя.

Разпрата привлече вниманието на капитана и той огледа множеството. След миг забеляза Ецио.

— Ти! — изкрещя той.

За секунда вдигна арбалета си, зареди го и стреля.

Ецио отбягна пъргаво стрелата и тя профуча край него, забивайки се в ръката на ядосания селянин.

— Олеле! — изпищя той, стиснал окървавения си бицепс.

Ецио се втурна да се скрие, докато капитанът презареждаше арбалета.

— Няма да си тръгнеш жив оттук! — изрева капитанът и стреля отново.

Този път стрелата се заби безобидно в рамката на дървената врата, зад която асасинът се беше шмугнал. Не че капитанът не умееше да стреля. Просто Ецио беше извадил късмет. Трябваше обаче да избяга, и то бързо. Още две стрели изсвистяха край него.

— Няма път назад! — извика му капитанът. — Изправи се срещу мен, жалко старо куче!

Стреля отново.

Ецио си пое дъх, подскочи и се улови за рамката на друга врата. Прехвърли се върху равния глинен покрив на къщата. Докато тичаше към другия му край, още една стрела изжужа край ухото му.

— Бий се умри! — изкрещя му капитанът. — Часът ти удари и трябва да погледнеш смъртта в очите, макар и далеч от проклетото си леговище в Рим! Ела и застани очи в очи с убиеца си.

Ецио забеляза как група войници се втурват към покрайнините на селото да отрежат пътя му за бягство. Но капитанът остана сам с двамата сержанти, а колчанът му беше празен.

Селяните се бяха разпръснали и изпокрили.

Ецио се сниши зад ниската стена, обрамчваща покрива, свали чантите от гърба си и надяна пистолета на дясната си китка.

— Защо не се предадеш? — извика капитанът и извади сабята си.

Асасинът се изправи.

— Не знам как — отвърна той с ясен глас и се прицели с пистолета.

Капитанът погледна паникьосано оръжието и изкрещя на адютантите си да се махнат от пътя му. Разблъска ги и скочи на земята. Ецио стреля и го улучи по средата на скока. Куршумът се заби в лявото му коляно. С болезнен рев капитанът се строполи и удари главата си в остър камък. Остана проснат върху земята. Сержантите побягнаха.

Ецио прекоси пустия площад. Не се виждаха никакви войници. Или страхът им от него ги беше убедил окончателно, че е свръхестествено същество, или предаността им към капитана не беше особено силна. Възцари се тишина, нарушавана единствено от ритмичното потракване на мелничното колело и от стенанията на проснатия на земята.

Капитанът срещна погледа на Ецио.

— По дяволите! — каза той. — Какво чакаш? Убий ме.

— Имаш нещо, което ми трябва — отвърна му спокойно Ецио и презареди пистолета, за да са готови и двете цеви.

Капитанът се втренчи в оръжието.

— Виждам, че старата хрътка още умее да хапе — промълви той през стиснати зъби.

От лявото му коляно и от по-сериозната рана на слепоочието шуртеше кръв.

— Книгата, която носиш. Къде е?

Капитанът го погледна лукаво.

— Имаш предвид стария дневник на Николо Поло? Знаеш за него? Изненадваш ме, асасине.

— Пълен съм с изненади — отвърна Ецио. — Дай ми го.

Осъзнал безизходното си положение, стенейки, капитанът измъкна от кожения си жакет книга с кожена подвързия — една педя дълга и половин широка. Ръката му затрепери и той я изпусна на земята. Погледна я и се засмя. Кикотът заглъхна с гъргорене в гърлото му.

— Вземи го — каза той. — Научихме тайните му и вече намерихме първия от петте ключа. Открием ли останалите, Великият храм и цялото му могъщество ще бъдат наши.

Ецио го изгледа съжалително.

— Заблуждаваш се, войнико. В Масяф няма древен храм. Само библиотека, пълна с мъдрост.

Капитанът се втренчи в него.

— Твоят предшественик Алтаир притежавал Райската ябълка шейсет години, Ецио. Сдобил се е с много повече от мъдрост. Научил е… всичко!

Ецио обмисли за секунда чутото. Знаеше, че Ябълката е погребана на сигурно място в църковна крипта в Рим — с Макиавели се бяха погрижили лично. Но от устата на капитана се отрони остро болезнено стенание, което го изтръгна от размислите. Кръв бликаше от раните му през цялото време, докато разговаряха. Сега мъжът беше пребледнял като смъртник. Странно умиротворено изражение се изписа по лицето му и той се отпусна назад с една последна дълга въздишка.

Ецио го погледна.

— Беше истински негодник — каза той. Но въпреки това — requiescat in pace.

Наведе се и внимателно затвори очите на мъжа.

Воденичното колело продължаваше да потраква. Иначе цареше тишина.

Ецио вдигна книгата и я огледа. Върху подвързията беше гравиран символ с отдавна избледняла позлата. Емблемата на асасинското братство. Ецио се усмихна леко и разгърна първата страница.

Тайният кръстоносен поход

Николо Поло

Масаф, юни, MCCLVII

Константинопол, януари, MCCLVIII

Ецио зачете, стаил дъх.

„Константинопол помисли си той. — Разбира се“.