Оливър Боудън
Тайният кръстоносен поход (11)

10

— Алтаир. Добре дошъл. Заповядай.

Водачът се подсмихна, докато влизаше. Алтаир го погледна и забеляза как той трепна, когато усети тежкия му поглед. Да не би по него да беше полепнал мирисът на смъртта? Може би водачът на тукашното Братство го беше усетил.

— Сторих каквото нареди. Сега ми дай маркера.

— Всяко нещо по реда си. Разкажи ми какво знаеш.

Все още развълнуван, след като беше отнел човешки живот, Алтаир прецени, че това е нещо дребно пред трудностите. Тръпнеше от нетърпение да постави този човек на мястото му. Само че моментът все още не беше настъпил. Налагаше му се да изиграе ролята си, да се преструва, докато се налага.

— Тамир властва над открития пазар „Ал-Силаах“ — рече той и се замисли за търговците, които си говореха приглушено, припомни си страха, изписал се по лицата им, когато забелязаха оратора на Тамир. — Печели пребогато от продажба на оръжие и брони и мнозина му помагат: ковачи, търговци, лихвари. Той е основният продавач на смърт в страната.

Другият кимна, след като чу онова, което вече му беше известно.

— Откри ли начин да ни отървеш от тази чума? — попита високомерно.

— На открития пазар „Ал-Силаах“ предстои среща за важна продажба. Говори се, че е най-голямата продажба на Тамир. Ще се разсейва покрай работата. Тогава ще ударя.

— Планът ти ми се струва подходящ. Можеш да действаш.

Бръкна под писалището и извади маркера на Ал Муалим. Беше перо от една от любимите птици на Учителя. Постави го на писалището между двамата.

— Нека бъде волята на Ал Муалим — рече той, когато Алтаир взе маркера и го прибра внимателно под плаща.

Скоро след изгрев тръгна от Братството и се върна на открития пазар „Ал-Силаах“. Когато пристигна на пазара, му направи впечатление, че всички са насочили вниманието си към церемониален двор в средата.

Скоро разбра причината. Там бе застанал търговецът Тамир. Пазеха го двама сърдити мъжаги, той командваше всички наоколо, беше се извисил над разтреперан мъж, застанал пред него. На главата му имаше тюрбан, беше облечен в елегантна туника и гети. Зъбите му блестяха под черните мустаци.

Докато Алтаир се прокрадваше отстрани на тълпата, не откъсваше очи от онова, което се случваше. Търговците излизаха иззад сергиите си, за да гледат. Хората или бързаха нанякъде, или разговаряха оживено, стояха уплашени.

— Само погледнете… — рече един мъж на Тамир.

— Сметките ти не ме интересуват — сряза го той. — Цифрите не променят нищо. Хората ти не са изпълнили поръчката, което означава, че аз съм провалил клиента си.

„Клиент — помисли си Алтаир. — Кой ли е въпросният клиент?“

Търговецът преглътна. Очите му се стрелнаха към тълпата в очакване на избавление. Никой не му помогна. Стражите на пазара стояха с безизразни лица и невиждащи очи, докато насъбралите се наблюдаваха безучастно какво става. На Алтаир му призля от тях, от цялата тази човешка сган: лешояди в очакване, стражи, които не предприемат нищо. Най-много обаче мразеше Тамир.

— Нужно ни е още време — молеше търговецът. Вероятно разбираше, че единственият му шанс беше да убеди Тамир да прояви милост.

— Това е извинение на мързелив и некомпетентен човек — отвърна кралят на черния пазар. — Ти такъв ли си?

— Не съм — отвърна човекът и закърши ръце.

— Онова, което ми показваш, говори за друго — отсече Тамир. Вдигна крак на ниската стена и се облегна на коляното си. — Кажи ми сега, какво смяташ да направиш, за да разрешиш проблема ни? Имам нужда от оръжията веднага.

— Не виждам разрешение — заекна нещастникът. — Хората ми работят денонощно. Само че… клиентът ти иска прекалено много. А пък доставката… Пътят е тежък.

— Де да произвеждаше оръжия със същата лекота, с която редиш извинения и оправдания — изсмя се Тамир. Обърна се към тълпата и някои се разсмяха — по-скоро от страх.

— Направих всичко по силите си — настоя възрастният. Изпод тюрбана му се стичаха капки пот, а брадата му трепереше.

— Не е достатъчно.

— Може би изискванията ти са прекалено високи — рече търговецът.

Безразсъден гамбит. Самодоволната усмивка се стопи от лицето на Тамир и той впи леденостудените си очи в човек.

— Прекалено високи ли? — попита остро. — Дадох ти всичко. Без мен все още щеше да омайваш змии с флейтата по за един грош. От теб исках единствено да изпълняваш заповедите ми. А ти ми казваш, че изискванията ми били прекалено високи!

Той извади камата и острието намигна. Тълпата се раздвижи уплашено. Алтаир погледна стражите, застанали със скръстени ръце, препасали мечове. Лицата им бяха безизразни. Никой на пазара не смееше да помръдне, сякаш ги бяха омагьосали.

Търговецът изхленчи уплашено. Отпусна се на колене и вдигна умолително преплетените си пръсти. На лицето му се беше изписало жално изражение, в очите му блестяха сълзи.

Тамир погледна жалкия човечец в краката си и го заплю. Търговецът примигна.

— Осмеляваш се да ме хулиш? — изрева Тамир.

— Милост, Тамир — продължи да хленчи старецът. — Не исках да те обидя.

— Тогава трябваше да си затваряш устата!

Алтаир забеляза жаждата за кръв в очите му и веднага разбра какво предстои да се случи. Точно както предполагаше, Тамир замахна към търговеца с камата, разкъса туниката му и на гърдите му зейна червена рана. Търговецът политна назад със сърцераздирателен вой.

— Недей! Спри! — пищеше той.

— Да спра ли? — изрече подигравателно Тамир. — Та аз едва започвам. — Пристъпи напред, и заби камата в корема на човека и го събори на земята. Чу се протяжен вой като на животно, когато Тамир го наръга отново. — Ти дойде на моя пазар — изкрещя.

Заби камата отново.

— Изправи се пред хората ми.

Заби камата за четвърти път. Плътта на стареца се разкъсваше, сякаш някой разфасоваше месо. Той продължаваше да пищи.

— И се осмели да ме обидиш.

Последва нов замах. Той подчертаваше всяка дума с нов замах.

— Научи си мястото.

Търговецът спря да крещи. Вече бе просто разкъсан, окървавен труп, проснат сред пазара, главата му беше извита под странен ъгъл. Един от охранителите на Тамир пристъпи напред, за да премести тялото.

— Не — заповяда задъханият Тамир. Приглади брадата си. — Остави го. — Обърна се към тълпата: — Това да е за урок на останалите. Добре помислете, преди да ми кажете, че не можете да направите нещо. Сега се връщайте на работа.

Оставиха тялото на стареца, където беше паднало — любопитно куче се приближи да подуши — хората се върнаха към ежедневните си задължения, пазарът отново придоби характерния си облик. Сякаш старецът беше забравен.

Не и от Алтаир. Той усети как отпуска юмруци, след което изпусна дълго сдържания дъх и се опита да овладее напиращия гняв. Наведе леко глава, очите му бяха скрити под качулката. Прокрадна се през множеството след Тамир, който крачеше през пазара, следван на няколко крачки от охраната си. Алтаир скъси разстоянието и го чу да разговаря с търговците, докато те го наблюдаваха с разширени от ужас очи и се съгласяваха безропотно с всичко, което той им кажеше.

— Не мога да продам това — сопна се Тамир. — Претопи го и започни отново. Ако пак се получи толкова зле, да знаеш, че следващия път теб ще претопя.

Нещастникът гледаше уплашено и кимаше.

— Не разбирам какво правиш по цял ден. Сергията ти е отрупана със стока. Кесията ти трябва да е пълна с монети. Защо не можеш да продадеш всичко това? Не е чак толкова трудно. Май не се стараеш много. Да не би да ти трябва мотивация?

Търговецът кимаше, докато най-сетне не разбра какво го питат и бързо заклати глава. Тамир продължи. Около него бе пълно с народ. Охраната му… Ето го удобният случай. След като стана очевидно, че всички на пазара се страхуват от Тамир, хората му станаха по-немарливи. Бяха се застояли край друга сергия, където настояваха да получат подаръци за съпругите си. Тамир си имаше нови жертви, които да тормози.

В този момент Алтаир се промъкна между него и двамата яки мъжаги. Напрегна се и усети тежестта на механизма за камата на малкия си пръст. Тамир стоеше с гръб към него и обиждаше друг собственик на сергия.

— Ти дойде да ме молиш за това място. Закле се, че никой няма да се справи по-добре от теб. Трябваше…

Алтаир пристъпи напред и — щрак — камата отскочи напред, когато прихвана Тамир с една ръка и използва другата, за да забие дълбоко в него острието.

Тамир изгъргори, но не извика, сгърчи се, след това се отпусна. Над рамото му Алтаир срещна погледа на ужасения продавач на сергията и разбра, че човекът се колебае как да постъпи: дали да се развика, или… Търговецът извърна глава и отстъпи настрани.

Алтаир положи Тамир на земята между двете сергии, далече от стражите, които така и не разбраха какво се е случило.

Тамир отвори очи.

— Дано намериш покой — пожела му тихо Алтаир.

— Ще си платиш, убиецо — изграчи Тамир. — От носа му рукна тънка струйка кръв. — И ти, и цялото племе асасини.

— Май ти си този, който плаща сега, приятелю. Няма да страдаш още дълго.

Тамир се изсмя грубо.

— Да не би да мислиш, че съм някой дребен продавач на смърт, който смуче от разрухата на войната? Странна мишена може би? Защо точно аз, след като много други вършат същото?

— Ти за различен ли се смяташ? — попита Алтаир.

— Различен съм, разбира се, защото служа на по-благородна кауза, не се боря за най-обикновена печалба. Също като братята…

— Братя ли?

Тамир се изсмя немощно.

— Аха… той си въобразява, че съм сам. Само че аз намерих покой. Отредена ми е роля. Много скоро ще опознаеш и останалите. Те няма да се зарадват на стореното от теб.

— Добре. Чакам с нетърпение да сложа край на живота им.

— Безмерна гордост. Тя ще те погуби, чедо — изхърка Тамир и издъхна.

— Все някой трябва да умре, за да се променят нещата — отвърна Алтаир и затвори очите му.

Извади перото на Ал Муалим изпод плаща, потопи го в кръвта на Тамир, хвърли последен поглед към охраната, след това се шмугна в тълпата. Вече се беше превърнал в призрак, когато чу вик зад себе си.