Оливър Боудън
Братството (59)

58

И съдбата беше срещу тях. Корабът им плаваше добре, но морето беше неспокойно, а внезапни вихрушки заплитаха платната им. Надеждата да настигнат Микелето по вода се бе стопила отдавна, когато пет дни по-късно изтерзаната им каравела влезе в пристанището на Валенсия.

Градът процъфтяваше, но никой от тримата — Ецио, Леонардо и Макиавели — не го познаваше. Наскоро построената копринена борса съперничеше по великолепие на Часовниковата кула, Торес де Куарт и на Палау де ла Хенералитат. По онова време Валенсия беше могъщ каталонски град, едно от главните търговски пристанища на Средиземно море, но и пренаселен и хаотичен, гъмжащ от валенсианци, италианци, холандци, англичани и араби, създаващи вавилонско стълпотворение по улиците.

За щастие „Мареа ди Алба“ бе закотвена близо до каравелата и двамата капитани се оказаха приятели.

— Привет, Алберто!

— Привет, Филин!

— Трудно плаване? — попита Алберто, набит мъж около трийсетте, който наблюдаваше от кърмата как товарят кораба му с коприна и рядко, скъпо кафе за пътуването в обратна посока.

— Ужасно.

— Личи си по кораба ти. Но през следващата седмица морето ще е спокойно, а вятърът — благоприятен, та бързам да потегля възможно най-скоро.

— Аз няма да успея. Кога пристигна?

— Преди два дни.

Ецио пристъпи напред.

— А пътникът ти?

Алберто се изплю.

— Грубиян, но плати добре.

— Къде е сега?

— Тръгна си. Обикаляше из града, разпитваше, но тук го познават и има много приятели, колкото и да е странно. — Алберто се изплю пак. — Не е цвете за мирисане.

— Май беше по-добре да не идвам — прошепна Леонардо. — Насилието не ми е в природата.

— Знаеш ли къде е отседнал?

— Беше в „Лобо Солитарио“ — „Самотният вълк“. Попитай там.

Слязоха от кораба и поеха право към хана „Самотния вълк“, след като Алберто ги упъти и мрачно добави:

— Не е място за свестни хора.

— Защо мислиш, че сме такива? — попита Макиавели.

Алберто сви рамене.

Ецио огледа оживения кей. Зърна няколко съмнителни личности да ги следят и инстинктивно провери щита и Скритото острие. Метна торбата си през рамо, за да борави свободно със сабята и камата. Макиавели го забеляза и последва примера му, а Леонардо ги изгледа подозрително.

Поеха заедно из града, озъртайки се бдително, макар съмнителните субекти да бяха изчезнали.

— Да отседнем ли в същия хан? — попита Ецио. — Така най-лесно ще открием къде е Микелето.

Ханът се намираше на тясна уличка с високи сгради, която водеше началото си от една от най-оживените артерии. Беше ниска мрачна постройка в контраст с ярката свежест на града. Тъмната дървена врата зееше отворена, разкривайки сумрачната вътрешност. Ецио влезе пръв, Леонардо — неохотно — последен.

Тъкмо стигнаха средата на вестибюла с едва различима мебелировка и дълъг нисък тезгях, когато вратата се захлопна с трясък. Десетимата мъже, притаили се в сенките и вече привикнали със сумрака, изскочиха и се нахвърлиха с гърлени викове върху жертвите си. Ецио и Макиавели светкавично пуснаха торбите си й с плавно движение Николо измъкна и сабята, и камата си и се спусна към първия нападател. Остриетата проблясваха в тъмната зала, достатъчно голяма да осигури пространство за движение и на двете страни.

— Леонардо! — изкрещя Ецио. — Застани зад тезгяха и вземи това!

Подхвърли му сабята си, а Леонардо я улови, изпусна я и я вдигна — в рамките на една секунда. Ецио извади Скритото острие и прониза налетелия му противник в корема. Мъжът се олюля, стиснал раната, а между пръстите му избликна кръв. Макиавели междувременно се втурна напред, вдигнал високо сабята. С мълниеносна бързина я заби в гърлото на първия изпречил се на пътя му нападател и същевременно прокара камата по слабините на втори. Мъжът се строполи на пода с болезнен писък и се затърчи в мъки, опитвайки се напразно да спре кръвта с длани. Макиавели приближи, стрелна с поглед жертвата си и я смълча с един ритник.

Нападателите се отдръпнаха за малко, изненадани, че засадата им не сполучи, а и от жилавостта на враговете си, но после подновиха атаката с удвоени сили. Макиавели извика, когато някой му налетя гърбом и улучи дясната му ръка, но Ецио му се притече на помощ и заби кама право в лицето на нападателя.

В следващия миг огромен мъж, вонящ на затворнически сламеник и на застояла пот, го издебна изотзад и метна гарота около врата му. Дъхът на Ецио секна и той изпусна камата. Вдигна ръка да разхлаби въжето, стегнало гърлото му. С един скок Макиавели се озова до тях и прободе високия мъж, който изпищя от ненадейната болка, но асасинът беше пропуснал целта и мъжът го отблъсна. Гаротата обаче се изплъзна от ръцете му и Ецио успя да се освободи.

В сумрака не различаваха колко от нападателите им в черни мантии са оцелели, но провалът на ненадейната засада очевидно ги беше разколебал.

— Не отстъпвайте! — нареди неприятен дрезгав глас. — Петима срещу трима сме!

— Sancho dieron en el pecho! — изкрещя друг, когато Ецио заби тежката си кама в слабоватите гърди на трети, разрязвайки ги, сякаш коли пиле. — Четирима сме! Nos replegamos!^[1]

— Не! — заповяда първият. — Aguantéis mentres que m’escapü.^[2]

Мъжът говореше на каталонски. Високият, който се бе опитал да го удуши. И който още вонеше на затворническа килия. Микелето!

След секунди вратата към улицата зейна и се затвори отново. Силуетът на побягналия Микелето се очерта за миг на дневната светлина. Ецио се втурна след него, но един от тримата оцелели нападатели му препречи пътя, размахал ятаган към главата му. Ецио беше твърде близо, за да използва ефективно оръжията си. Хвърли се настрани и се претърколи извън обсега на ятагана. Мъжът обаче го бе стоварил толкова яростно, очаквайки острието да се забие в тяло, че ятаганът изписа дъга и спря в слабините му. Той изпусна оръжието с вой и се загърчи от болка, стиснал мъжката си чест в опит да спре фонтана от кръв.

Последните двама се сборичкаха кой да излезе пръв през вратата и единият успя. Макиавели обаче препъна втория, вече ранен в схватката, а Леонардо се хвърли върху него, за да не му позволи да стане. Когато стана ясно, че няма такава опасност, Маестрото се изправи, а Ецио коленичи и обърна падналия по гръб. Опря върха на Скритото острие в носа му и проговори:

— Аз съм Ецио Аудиторе, ментор на асасините. Кажи ми къде отиде господарят ти и ще се отнеса милостиво с теб.

— Никога! — изграчи онзи.

Ецио притисна по-силно Скритото острие, което поряза като с бръснач носа на мъжа.

— Кажи ми!

— Добре. Отива в Кастийо де ла Мота.

— Какво има там?

— Там държат Чезаре.

Ецио притисна още по-силно острието.

— Имай милост! Говоря истината, но вие няма да ни спрете! Борджиите ще се завърнат на власт и ще управляват Италия с желязна десница! Ще тръгнат на юг и ще съборят от трона мръсната испанска династия, а после ще завземат и кралствата Арагон и Кастилия.

— Откъде знаеш къде е Чезаре? Тайната е известна само на крал Фердинанд и приближените му и на папа Юлий и на съветниците му.

— Нима мислиш, че нямаме свои шпиони? Дори във Ватикана? Много добри шпиони. Този път по-добри от твоите.

С рязко движение мъжът вдигна дясната си ръка. В нея стискаше малък нож, който насочи към сърцето на Ецио. Асасинът обаче блокира удара с лявата си ръка и ножът се плъзна безобидно по щита и падна на пода.

— Да живее кралският род Борджия! — извика мъжът.

— Почивай в мир — каза Ецио.

— Добре дошли във Валенсия — промърмори Леонардо.