Владо Даверов
Вчера (14)

Неделя

Найденов се оказа добър режисьор, пиесата наистина имаше голям успех. На премиерата лично директорът Цончев ми връчи букет цветя. Междувременно синият мерцедес, с който докараха Дана, дойде още веднъж — този път, за да я откара. Някой ме посочи на баща й и на брат й, посочи ме с пръст: „Ей този там!“ и те дълго ме гледаха със спокойно, ледено, овладяно презрение. Гледаха ме всъщност, докато се стопих, станах на локвичка. После изведнъж заваля силен дъжд, проливен и яростен. Биеше на приливи и отливи по стената, по стъклата, след това се оттегляше за миг и в един от тези мигове аз чух името си: „Иване-е-е!“, викаше ме Дана. Синият мерцедес беше спрял точно пред директорския кабинет, бащата на Дана тъкмо отваряше задната врата и напъхваше вътре мократа, раздърпана, разчорлена, обезумяла Дана. Отстрани чинно стоеше Марина с куфарчето на Дана в ръка и кой знае защо ми се стори съвсем суха. Сякаш дори дъждът я заобикаляше.