Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Хънтър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Executioner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)
Допълнителна корекция
Еми (2019)

Издание:

Крис Картър. Екзекуторът

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2010

Редактор: Лилия Атанасова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Екзекуторът
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
„Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003
АвторСтефан Кисьов
Първо издание2003[1] г., България
ИздателствоЖанет 45
Оригинален езикбългарски
Жанрроман
ISBNISBN 954-491-16-34
Корицата на английското издание на "Екзекуторът" от Стефан Кисьов

„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.

Сюжет

Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.

Край на разкриващата сюжета част.

Реакции

След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.

Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]

Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]

В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдориалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]

Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]

Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]

Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]

Издания в чужбина

  • Stefan Kisjov. Kat. Překl. Naďa Aljanabiová. Brno: Barrister & Principal, 2012.[11]
  • Stefan Kissiov. Ekzekutor. Prevela sa bugarskog Asja Tihinova-Jovanović. Podgorica: Oktoih, 2012, 91 str.[12]

Източници

  1. „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
  2. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  3. „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
  4. Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
  5. Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
  6. Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
  7. Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
  8. „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
  9. Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
  10. Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
  11. Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
  12. Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..

Външни препратки

25.

Капитан Блейк се приближи до корковото табло и се вгледа в снимките, закачени на него.

— Виждам защо мислите, че е било ритуално убийство. Обезглавяването, кучешката глава, кръгът от кръв около олтара, теорията за пиене на кръв, числото на гърдите на жертвата… Всичко е налице, нали?

Детективите не отговориха.

— Нещо обаче ме притеснява — продължи тя. — Ритуалите никога не се правят прибързано и този, изглежда, не е бил такъв. Убиецът се е нуждаел най-малко от двайсет-трийсет минути, за да постигне целта си необезпокояван.

Хънтър бавно кимна.

— Рисковано, нали? Особено като се има предвид, че убийството е извършено на публично място. Можело е да влезе някой.

— Той е контролирал нещата — отбеляза Робърт.

— Как?

— Мисля, че убиецът е бил в църквата, преоблечен като свещеник, преди да затворят.

— Какво?

— Приблизителният час на смъртта съвпада с часа на затварянето на църквата — около двайсет и два. — Хънтър прерови листовете на бюрото си. — Изповедите трябвало да приключат в двайсет и два без десет. В двайсет и два без двайсет църквата е била почти безлюдна, с изключение на двама души — госпожа Моралес и госпожа Уилис. Според показанията им по това време те са били помолени да напуснат от свещеник, когото не познавали.

Капитан Блейк присви очи.

— Непознатият свещеник им казал, че е дошъл да помага на отец Фабиан и че затварят по-рано, защото трябва да подготвят църквата за специална литургия сутринта. Послушникът Ермано не знаеше нищо за такъв свещеник и каза, че литургията нямало да бъде специална.

— Разговаряхте ли с двете жени? Разполагаме ли с описание на загадъчния свещеник?

Робърт взе два листа от бюрото си и ги даде на Блейк.

— Това са показанията на свидетелките за свещеника, който ги е помолил да напуснат църквата.

Тя ги прочете внимателно и смръщи чело, докато очите й шареха по редовете.

— Това сериозно ли е?

— Опасявам се, че да — отвърна той.

— Госпожа Моралес твърди, че непознатият свещеник е бил млад мъж от бялата раса, висок, с къса руса коса и дълъг нос. — Капитанът размаха листа. — А госпожа Уилис смята, че не е бил „толкова висок“, приличал е на латиноамериканец и е имал късо подстригана кестенява коса, топчест нос и тънки мустаци. И двете ли са слепи?

— Не — отговори Робърт. — Възрастни са. Госпожа Моралес е на седемдесет и две, а госпожа Уилис на седемдесет и седем. Паметта им не е каквато е била. И знаете, че визуалната памет е най-ненадеждната. Няма двама очевидци, които да твърдят, че са видели едно и също нещо.

— Страхотно. — Блейк върна показанията на Робърт. — Но убиецът пак е поел голям риск, като е говорил с двете жени и ги е помолил да напуснат църквата. Не е знаел как ще го опишат.

— Рискът е бил пресметнат — отбеляза Хънтър, масажирайки врата си. — Щом си е направил труда да се преоблече като свещеник, логично е, че ще промени и външността си — контактни лещи, перука, фалшив нос, мустаци… Не вярвам да е оставил нещо на случайността.

— Много методичен.

— Ритуалните убийци обикновено са такива.

— Ами ако убиецът не се е преоблякъл като свещеник, а наистина е бил свещеник? — попита Блейк и се облегна на бюрото на Гарсия. — Свещениците обикновено са много методични хора.

— Работим и по тази версия. — Хънтър си наля чаша вода.

— Не си много убеден.

— В момента не съм сигурен в нищо, капитане. Има много неизяснени неща.

— Какви?

— Например значението на ритуала.

— Не разбирам.

Робърт остави чашата на бюрото си и се приближи до таблото със снимките.

— В ритуала най-важното е самата церемония. Жертвата е на второ място.

— А ти не вярваш, че случаят е такъв, нали? — попита Блейк и отиде при него до таблото.

Хънтър поклати глава.

— В това убийство най-важното нещо е била жертвата. Убиецът е искал точно отец Фабиан мъртъв. И ни е оставил улика за това.

— Каква улика?

— Числото, написано на гърдите на свещеника.

Барбара се замисли.

— Фактът, че убиецът си е направил труда да разкопчае расото на отец Фабиан, да напише числото на гърдите му и после отново да го закопчае.

Робърт кимна.

— Това означава, че нападението е било лично.

Блейк прибра кичура коса, който падна над дясното й око.

— А не мислите ли, че всичко това може да е служило за отклоняване на вниманието? Извършителят го е направил така, че да прилича на ритуал, а всъщност е обикновено садистично убийство.

— От какво да отклони вниманието ни? — попита Гарсия.

— Не е било отклоняване на вниманието — заяви Хънтър, върна се до бюрото си и отпи глътка вода. — Ако убиецът е искал да инсценира ритуал, обезглавяването и кръглата диря кръв около олтара биха свършили работа. Не е трябвало да се престарава, като пие от кръвта на свещеника или да забива кучешка глава във врата му. В това има по-дълбок замисъл.

Капитанът затвори очи и въздъхна продължително.

— Е, какъв ще бъде следващият ви ход?

— Трябва да разберем колкото е възможно повече за отец Фабиан, включително личния му живот.

— А семейството му?

— Отец Фабиан е единствено дете — отвърна Карлос, четейки от лист на бюрото си. — Баща му не е известен, а майка му е починала от цироза на черния дроб преди шест години.

— Най-добрият ни избор е отец Малкълм — обади се Робърт.

— Кой е отец Малкълм?

— Главният свещеник на католическата църква „Дева Мария“ в Парамаунт. Освен това е бил най-добрият приятел на отец Фабиан. — Той инстинктивно погледна часовника си. — По-късно ще отида при него.

— Аз ще остана да чета дневниците. — Гарсия кимна към купчината тетрадки.

— Ами това? — попита капитан Блейк и посочи снимката на кучешката глава. — Някакви улики?

— Още не — отговори Карлос. — Открихме препратки към древногръцката митология и източноправославната църква, но засега никаква по-точна връзка.

Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и прекъсна разговора им.

— Детектив Хънтър — обади се той и после се обърна към капитан Блейк: — За вас е.

— Да… — Тя доближи слушалката до дясното си ухо. — Кажи му да изчака и прехвърли обаждането в кабинета ми. Ще говоря оттам. — Барбара върна телефона на Робърт. — На работа съм само от няколко дни, а вече съм трън в очите на кмета — рече и се отправи към вратата.