Мирча Елиаде
Госпожица Кристина (5)

V

Останали сами, Егор и Назарие се отправиха към портата. Дълго вървяха и мълчаха, докато накрая професорът се реши:

— Няма да ме помислите за нетактичен, ако си позволя да ви задам един деликатен въпрос?… Хм… Вие наистина ли сте влюбен в дъщерята на госпожа Моску?

Егор се поколеба с отговора си. Смути го не толкова недискретността на въпроса, колкото собствената му неувереност: какво да отговори. Наистина, самият той не знаеше, както подчерта Назарие, дали е влюбен в Санда. Да, тя много му харесваше, флирт, дори една любовна авантюра — това той би приел с радост. Освен това Санда ценеше у него художника и подхранваше честолюбието му. Да се даде еднозначен отговор, беше доста трудно.

— Виждам, че се колебаете — забеляза Назарие. — Надявам се, че не ви обидих с директния си въпрос — не искам да тълкувам мълчанието ви в този смисъл… Но ако вие сте влюбен истински, ще си позволя да ви посъветвам да заминете оттук веднага. Бих си тръгнал и аз още утре, и дори преди вас…

Егор спря да върви, за да вникне по-добре в смисъла на казаното.

— Случило ли се е нещо сериозно? — попита полугласно той.

— Засега не. Но тази къща никак не ми харесва. Това е едно прокълнато място. Усетих го още първата вечер. Тук има нещо нездраво, макар да са засадили толкова брястове и акации…

Егор се разсмя.

— Това според мен не е причина. Ще запаля цигара.

Назарие учудено го гледаше как пали цигара.

— Дори и тази цигара може нещо да ви припомни. Забравихте ли какво се случи снощи в стаята?

— Да, като че ли забравих. Ако не беше днешното произшествие… Сега ще ви го разкажа…

— Виждам, че все пак сте влюбен и не ви се иска да си вървите. Какво пък? Ваша работа. Но си мисля, че ще ви бъде трудно, много трудно… Вие вярвате в Бога, нали? Тогава вечер преди лягане се молете на Светата Дева и се кръстете, преди да си легнете в кревата.

— Нямам такъв навик.

— Жалко, много жалко. Поне това трябва да правите.

— Какво са ви казали, като бяхте в селото?

— Нищо особено… Но аз чувствам, че в тази къща има нещо особено, и мисля, че не се лъжа. Повярвайте ми: не се лъжа за подобни неща. Дълго време съм живял сам, на село, докато започнах да се занимавам с разкопките. Може да се каже, че съм селски син. Моят баща служи като жандармерист в едно село в Чулница. Не гледайте, че имам такъв кабинетен вид. Имам безпогрешен нюх за тези работи. До известна степен съм поет. Наистина, стихове не съм писал от гимназията, но нещо е останало у мен…

Егор слушаше удивен нервното и накъсано словоизлияние на професора. Назарие потъна в дебрите на спомените си, от които вече трудно можеше да се измъкне. Речта на професора, отначало разумна и балансирана, незабелязано придоби някакви безумни интонации. Гласът му пресипна, дишането се учести. „Защо ми говори всичко това? За да се оправдае, че ще си отиде ли?“ — мислеше си Егор и накрая взе думата бавно и спокойно:

— Господин професоре, имам усещането, че вие от нещо се боите…

Неволно направи акцент върху това „от нещо“ и изведнъж отново усети безпричинния ужас, който преди няколко часа пролази по пялото му тяло, тогава, когато беше със Симина.

— Да, да — промърмори Назарие. — Страхувам се, вярно е. Но това няма никакво значение…

— Предполагам, че все пак има — забеляза Егор. — Ние сме възрастни хора, не върви да се страхуваме. Искам да ви предупредя, че нямам намерение да си вървя.

Беше му приятно да слуша своя глас: твърд и непоколебим, а приетото решение му вдъхна смелост и увереност. „Все пак ние не сме деца…“

— Не зная доколко съм влюбен в дъщерята на госпожа Моску — продължи той със същия мъжествен глас, — но аз дойдох тук за един месец и ще остана един месец. Дори и само за да изпитам нервите си…

Той се засмя малко насилено — доста тържествено прозвуча това обещание.

— Браво, младежо! — възбудено откликна Назарие. — Аз все пак не съм чак толкова уплашен, повярвайте ми, за да изгубя разума си. Така че, като разсъждавам нормално, аз не ви съветвам да оставате тук. И себе си не бих посъветвал за подобно нещо.

— Ще бъде конфузно, ако си тръгнете така, изведнъж…

— Но аз съвсем няма да бъда първият гост, който си е тръгнал оттук на втория ден след пристигането си — каза Назарие, гледайки към земята. — Днес в селото чух доста странни и многозначителни неща, млади момко…

— Моля ви, не ме наричайте „млади момко“ — прекъсна го художникът. — Наричайте ме Егор.

— Добре, ще ви наричам Егор — послушно се съгласи Назарие и за първи път през тази вечер се усмихна. — Така че — започна той, като се огледа встрани, сякаш някой можеше да ги подслушва — работата с тази госпожица Кристина е нечиста. Тази хубавица съвсем не е правила чест на своето семейство. Какво ли не разказват сега за нея…

— Такива са селяните — каза Егор.

— Познавам ги по-добре от вас — възрази му професорът. — Трябва да знаете, че легендите не се раждат от само себе си. Подробностите, Егор, са доста гнусни… Можете ли да си представите, че тази хубавица, при това от благороден произход, е карала да бият пред нея селяните с камшици, на голо, до кръв?! Сама разкъсвала ризите им, представяте ли си? Живеела с управителя на чифлика пред очите на цялото село. И този мъж се превърнал в истински звяр. Бил жесток, патологично жесток…

Професорът замълча. Езикът му не можеше да се преобърне, да разкаже всичко, което бе чул, което с боязливия си шепот му бяха предали селяните в кръчмата и по пътя, като го изпращаха до чифлика. Особено това: как госпожицата обичала да взема малки пиленца и както били живички, да им откъсва шийките… Колко диващина, от която кръвта замръзва в жилите и дори човек не може да я проумее!

— Кой би допуснал! — поклати глава Егор. — При нейната външност? Но дали всичко това е истина. За трийсет години фактите сигурно са се смесили с измислиците…

— Може би… Така или иначе, в селото си спомнят за госпожица Кристина. С нейното име плашат децата! А освен това и нейната смърт… Да, има за какво да се замисли човек. И не селяните са я убили, а този управител, дето е живяла с него доста време. Какъв дявол се е вселил в нея, още когато е била шестнайсет-седемнайсетгодишна, и е тръгнала по наклонената плоскост… Била е склонна и към садизъм. А този мъж я е убил от ревност. Започнали селските бунтове и…

Назарие отново замълча, замисли се. Да продължи разказа си, не се решаваше. По-нататък имаше нещо съвсем странно, дяволско!

— Какво още ще ми кажете за нея? — тихо попита Егор.

— Има още нещо много страшно. Хората казват, че идвали селяни от съседните чифлици и тя ги канела по двама в спалнята си — уж да им раздаде имуществото си. Обявила, че е готова да го раздаде изцяло, само да не я убиели… А всъщност им се отдавала по ред. Приемала ги съвсем гола на килима, по двама наведнъж. Докато един ден не влязъл управителят и я застрелял. И на цялото село казал, че той я е убил. После, когато изпратили войска, го застреляли и него заедно с една част от бунтовниците, а останалите ги изпратили на каторга, както знаете. Така че преки свидетели на случилото се тогава не са останали, но нали те имат семейства, роднини — всичко се разчуло много бързо.

— Невероятно! — прошепна Егор.

Той нервно запали цигара.

— Такава жена не може да не остави следа в къщата — продължи Назарие. — Затова не се почувствах добре тук, сякаш нещо ме давеше, душеше… Като си помисля, че и тялото й не са намерили, да я погребат… — добави той, като си помисли дали трябваше да съобщи тази подробност.

— Сигурно са я хвърлили в някой пресъхнал кладенец — предположи Егор. — А може и да са я изгорили.

— Изгорили? — замислено повтори думите му Назарие. — На село много не е прието да се изгарят труповете на умрелите…

Той спря и напрегнато се огледа наоколо. Паркът с дърветата беше останал далеч зад тях. Вече вървяха из полето, потънало от тъмнината. Вместо хоризонта към тях пристъпваха причудливи сенки.

— Това не е най-подходящото място за подобен разговор — забеляза Егор.

Назарие нервно тикна ръце в джобовете си. Той или не чуваше думите на Егор, или обмисляше своите, а може би се колебаеше дали да каже всичко, което бе научил. Пое си въздух — по своя начин — през устата, с леко отметната назад глава. Нощната прохлада и този път му дойде добре в това открито пространство, без дърветата от парка и без надзора на луната.

— Във всеки случай — реши се той накрая, — госпожица Кристина е изчезнала по доста странен начин. Селяните твърдят, че се е превърнала във вампир…

Той произнесе тези думи най-естествено, без никакъв страх в гласа, все още гледайки към небето. А Егор се опита да изобрази иронична усмивка.

— Надявам се, че вие не вярвате на това?

— Не съм се замислял — отвърна Назарие. — Не знам дали трябва да вярвам в тези неща… Лично мен особено не ме вълнува.

Егор побърза да го насърчи:

— Да, да, прав сте. За какво ви е да мислите за тази история.

Той си даваше сметка, че си криви душата, но сега се налагаше да се съгласи с Назарие.

— Ясно е едно: че тази история е дала своя отпечатък върху къщата и семейството — добави Назарие. — Лично аз не се чувствам добре тук… Всичко, което сега ви разказах, може и да са само селски клюки, но и така да е — аз не се чувствам никак добре там… Обърна се към парка и махна с ръка. Изведнъж нещо прикова погледа му и той заговори бързо и припряно, като дишаше тежко.

„Страхува се“, помисли си Егор, като се учуди на своето спокойствие: ето стои до човек, обзет от истински ужас, а сам той е напълно трезв и дори е склонен към анализи. Но да погледне към парка, все пак не посмя. Жестът, който направи с ръка Назарие, беше по-красноречив от целия му развълнуван монолог, „Дали не беше видял той там същото, което видя и Симина?“… И макар разумът му да беше напълно в ред, душата му бе вече неспокойна.

— Няма от какво да се страхувате! — прекъсна той потока от думи на своя спътник. — Повече не гледайте нататък.

Но Назарие не искаше или не можеше да чуе съвета му. Не откъсваше очи от парка, целият в някакво напрегнато очакване.

— Както кажете, но оттам нещо идва — прошепна той.

Тогава Егор също се обърна. Сянката на парка падаше далече — тежка и плътна като стена. Той нищо не виждаше, освен едно слабо мъждукане отляво, където се намираше къщата.

— Там няма нищо — облекчено въздъхна художникът.

И в същата минута се раздаде вледеняващ вой на обезумяло куче. Вой наистина зловещ, сякаш излязъл от преизподнята. След това — все по-близо и по-близо — глух тропот и тежко дихание на бягащ звяр. От тъмнината към тях се спусна огромен сив пес. Целият се тресеше и трепереше, наострил уши, вдигнал опашка, той неочаквано започна да се тика в краката им и да ближе ръцете им, като от време на време надаваше същия вой — вой на необясним ужас.

— Той също се е уплашил, горкият! — каза Егор, като погали песа по гърба. — Колко си бил страхлив…

Но му беше приятно да почувства в краката си това топло и силно животно. В това открито отвсякъде поле, сега затворено от мъгливия пояс на хоризонта.