Крис Муни
Изчезналите (31)

Глава 30

Рейчъл Суонсън е плувнала в пот. Клепачите й са здраво стиснати, а тя самата нашепва нещо на себе си, като че ли се моли.

Дарби приближава леглото с бавни, предпазливи стъпки. Рейчъл Суонсън не помръдва. Дарби стига до нея и се надвесва, за да долови думите й, произнасяни с изтънял, съскащ глас:

— Едно ДЛ три ДЛ.

Рейчъл рецитира записаното върху ръката й.

— Две ЛД две ДЛДДНЛ — не, Д, последното е Д.

Дарби полага магнетофона върху възглавницата. Изчаква известно време, заслушана как Рейчъл брои от едно до шест, преди да започне всичко отначало.

— Рейчъл, аз съм, Тери.

Рейчъл Суонсън мигом отваря очи. Погледът й се избистря.

— Тери, слава богу, ти ме откри. — Тя се извива под коланите. — Той ме хвана. Този път ме улови завинаги.

— Няма го тук.

— Напротив, тук е. Аз го видях.

— В стаята няма никой, освен мене и теб — в безопасност си.

— Той идва снощи и ми сложи тези белезници.

— В болница си — успокоява я Дарби. — Без да искаш, ти си… нападнала една сестра.

— Той пак ме инжектира, но преди да се унеса, го видях да оглежда килията ми.

— Намираш се в болница. Тук има хора, които искат да ти помогнат. И аз го искам.

Рейчъл вдига глава от възглавницата. Окървавената й, почти лишена от зъби усмивка събуди у Дарби желание да закрещи.

— Знам какво търси — съобщава Рейчъл, като се мъчи да освободи ръцете и краката си от коланите. — Взех му го от кабинета. А не може да го намери, понеже го зарових.

— Какво зарови?

— Ще ти го покажа, но трябва да измислиш как да ме освободиш от тия белезници. Не мога да си намеря ключовете за белезници — загубила съм ги някъде.

— Рейчъл, имаш ли ми доверие?

— Моля те, не мога… — Рейчъл се разплаква. — Не мога да се боря вече срещу него. Сила не ми остана.

— Няма нужда да се бориш срещу когото и да било. Тук си в безопасност. Това е болница. Тук има хора, които ще ти помогнат да се оправиш.

Рейчъл Суонсън не я слуша. Отпуска отново глава върху възглавницата и затваря очи.

Така доникъде няма да я докараш. Опитай нещо друго.

Дарби мушва ръка в ръката на Рейчъл и усеща безжизнените, загрубели пръсти на жената.

— Аз ще те пазя, Рейчъл. Кажи ми къде да го търся и ще го открия.

— Вече знаеш — той е тук.

— Как се казва?

— Не знам.

— Как изглежда?

— Няма лице — вечно го променя.

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл се разтреперва.

— Не се бой — успокоява я Дарби. — Аз съм при теб. Няма да позволя никому да ти стори зло.

— И ти беше там. Нали видя какво направи на Паула и Марси?

— Знам, но не си спомням всичко. Разкажи ми го ти.

Долната устна на Рейчъл потръпва. Тя мълчи.

— Забелязах буквите и цифрите, които си изписала върху ръката си. Това са посоки, нали? Д е дясно, а Л — ляво?

Рейчъл отваря очи.

— Няма никакво значение дали тръгваш наляво или надясно. Или пък направо — всички посоки водят в ъгъла. Не помниш ли?

— Но ти намери начин да се измъкнеш.

— Няма измъкване оттам — само места за скриване.

— А цифрите какво означават?

— Трябва да намериш ключа, преди той да се е върнал. Погледни под леглото — може там да съм го изпуснала.

— Рейчъл, аз трябва да…

— Намери ключа!

Докато се преструва, че търси из помещението, Дарби се пита дали тази жена няма да каже нещо повече, ако бъде отвързана. Ломбърг не би позволил такова нещо — не и в негово отсъствие, нито в отсъствието на яките санитари.

— Намери ли го, Тери?

— Търся.

Мисли. Не изпускай тази възможност. Мисли.

— Побързай. Вратата ще се отвори всеки миг — напомня й Рейчъл.

Пред вратата няма никой. Никой няма дори близо до нея. Колкото и да не й се иска, Дарби изпитва желание да се върне при оня надут хуй, Ломбърг, и да потърси от него съвет.

— Не мога да го намеря — казва тя.

— Тук някъде е, просто съм го изпуснала.

— Ще ида да потърся помощ.

Рейчъл Суонсън се мята в каишите.

— Не ме оставяй сама с него, да не си посмяла да ме изоставяш отново!

Дарби сграбчва ръката й.

— Не се бой. Няма да му позволя да ти направи каквото и да било, обещавам.

— Не ме оставяй, Тери, моля те, недей.

— Няма. Никъде няма да ходя.

Дарби придърпва с крак стола и присяда до леглото. Мисли.

Добре. Рейчъл смята, че сме още в плен. Да продължим по тази линия.

— Кой друг е тук, с нас?

— Не останаха. Паула и Марси са мъртви, а Чад… — Рейчъл отново заплаква.

— Какво стана с него?

Рейчъл мълчи.

— Паула и Марси — продължава Дарби. — Не помня фамилните им имена.

Мълчание.

— Има още една тук, при нас — обажда се отново Дарби. — Казва се Каръл. Каръл Кранмър.

— Няма такава тук.

— Шестнайсетгодишна е и се нуждае от нашата помощ.

— Не съм я виждала. Нова ли е?

Мисли. Не пропилявай този шанс.

— Чух я да вика за помощ — казва Дарби, — но не мога да я видя.

— Сигурно е от другата страна. Откога е тук, долу?

— Малко повече от денонощие.

— Сигурно още спи. Той всеки път най-напред ги приспива — слага дрога в храната им. Вратата не се отваря известно време — време има достатъчно.

— Какво ще й стори?

— Тя корава ли е? Борбена натура ли е?

— Уплашена е. Трябва да й помогнем.

— Ще отидем при нея, преди да се отвори онази врата. Освободи ме от белезниците.

— Какво ще се случи, когато се отвори вратата?

— Махни ми белезниците, Тери.

— Ще ги махна, само кажи…

— Аз винаги ти помагах, Тери. Колко пъти ти показвах къде да се криеш, закрилях те — сега е твой ред. Махни тия проклети белезници още сега!

— Добре. Дай да викнем на Каръл, да й кажем какво трябва да прави.

Рейчъл Суонсън гледа в тавана.

— Каръл има нужда от помощ, Рейчъл, кажи й какво да направи.

Лентата свършва със силно щракване. Рейчъл не помръдва, не поглежда — само гледа в тавана.

Дарби обръща касетата и отново включва апарата.

Но това е без значение — Рейчъл Суонсън отказва да говори.