Агата Кристи
Щуротията на Грийншоу (3)

III.

Инспектор Уелч придърпа един стол по-близо до масата и бавно започна да оглежда четиримата души в стаята. Беше вечерта на същия ден. Преди да отиде в имението, се беше отбил в дома на семейство Уест, за да изслуша още веднъж показанията на Лу Оксли.

— Сигурна ли сте, че това бяха точните думи: „Простреля ме… той ме простреля… със стрела… повикай помощ…“

Лу кимна.

— По кое време стана?

— Погледнах часовника си минута или две по-късно. Беше дванайсет и двайсет и пет.

— Часовникът ви точен ли е?

— Погледнах и стенния часовник.

Инспекторът се обърна към Реймънд Уест:

— Разбрах, сър, че преди около седмица двамата с господин Хорас Байндлър сте били свидетели на завещанието на госпожица Грийншоу?

Реймънд разказа накратко за следобедната визита, която двамата с Хорас Байндлър направиха в „Щуротията на Грийншоу“.

— Вашите показания може да се окажат важни — заяви Уелч.

— Госпожица Грийншоу ви е казала, че завещанието й е в полза на госпожа Кресуел, домашната помощница, и че заради това не й плаща заплата, така ли?

— Да, точно така ни каза.

— Според вас домашната помощница наистина ли е знаела?

— Несъмнено. В мое присъствие госпожица Грийншоу заяви, че облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели и госпожа Кресуел ясно разбра за какво става въпрос. Освен това госпожица Грийншоу ми каза, че са се договорили с нея.

— Значи госпожа Кресуел е имала причини да е заинтересувана от смъртта на господарката си. В нейния случай мотивът е съвършено ясен и смея да твърдя, че тя би била главният ни заподозрян, ако не беше заключена като госпожа Оксли в стаята си и ако не бяха предсмъртните думи на госпожица Грийншоу, че я е прострелял мъж…

— Наистина ли е била заключена?

— О, да. Сержант Кейли е отключил вратата. Старинна ключалка с голям ключ. Бил е в ключалката и няма как да бъде завъртян отвътре. Не, съвсем определено госпожа Кресуел е била заключена в стаята си и не е могла да излезе. Не е имало лъкове и стрели в стаята й, а и по госпожа Грийншоу не е било стреляно от прозорец. Ъгълът не го допуска. Не, госпожа Кресуел е извън подозрение! — Той замълча, но не след дълго продължи: — Според вас обичала ли е да се шегува?

От ъгъла, в който се бе настанила, госпожица Марпъл рязко вдигна глава и попита:

— Значи в крайна сметка завещанието не е било в полза на госпожа Кресуел?

Инспектор Уелч я изгледа изненадано.

— Много умно предположение, мадам. Не. Тя не е посочена като наследник.

— Също като господин Нейсмит — поклати глава госпожица Марпъл.

— Госпожица Грийншоу е казала на госпожа Кресуел, че ще й остави всичко, и така се е изхитрила да не й плаща заплата. А всъщност е оставила парите си на някой друг. Без съмнение е била изключително доволна от себе си. Сигурно много се е забавлявала, когато е скрила завещанието в онази книга.

— Имахме късмет, че госпожа Оксли можа да ни каже за него и къде да го намерим — обясни инспекторът. — Иначе дълго щяхме да го търсим.

— Викторианско чувство за хумор — промърмори Реймънд Уест.

— В крайна сметка е оставила парите на племенника си, така ли? — обади се Лу.

— Не — поклати глава инспекторът. — Не ги е завещала на Нат Флечър. Тук се разказва една такава история… Нов съм по тези места и дочувам само клюки, но, изглежда, някога госпожица Грийншоу и сестра й са се влюбили в младия и красив учител по езда. Сестра й го е спечелила. Не, не е оставила парите на племенника си… — Той замълча и потърка брадичката си. — Завещала ги е на Алфред.

— Алфред? Градинарят? — възкликна изненадано Джоун.

— Да, госпожо Уест. Алфред Полък.

— Но защо? — удиви се Лу.

Госпожица Марпъл се покашля и промърмори:

— Струва ми се, въпреки че може би греша, че е имало… това, което наричаме семейни причини.

— Може и така да се кажа — съгласи се инспекторът. — Изглежда, в селото е публична тайна, че Томас Полък, дядото на Алфред, е бил извънбрачно дете на господин Грийншоу.

— Но, разбира се! — възкликна Лу. — Приликата! Забелязах я тази сутрин.

Тя си спомни, че след като мина покрай Алфред и влезе в къщата, погледна към портрета на стария Грийншоу.

— Смея да кажа — обади се отново госпожица Марпъл, — че вероятно тя е решила, че Алфред Полък ще се гордее с къщата, дори може да пожелае да заживее в нея, докато племенникът й със сигурност ще я продаде в момента, в който я наследи. Той е актьор, нали? В коя пиеса играе в момента?

„Най-сигурният начин да се отклониш от темата е да се намеси някоя стара дама“ — помисли си инспектор Уелч, но на глас официално отвърна:

— Струва ми се, мадам, че този сезон играят пиесите на Джеймс Бари.

— Бари — повтори замислено госпожица Марпъл.

— „Онова, което знае всяка жена“ — поясни инспекторът и се изчерви. — Така се казва пиесата. Не ходя често на театър, но съпругата ми я гледа миналата седмица. Сподели, че била доста добра.

— Някои от пиесите на Бари са очарователни — изрази мнението си госпожица Марпъл, — но трябва да кажа, че когато ходих с един мой стар приятел, генерал Истърли, да гледам „Малката Мери“ от Бари… — Тя тъжно поклати глава. — Никой от нас не знаеше накъде да гледа от смущение.

Инспекторът очевидно не беше гледал тази пиеса и на лицето му се изписа смущение. Госпожица Марпъл обясни:

— Когато бях момиче, инспекторе, никой никога не споменаваше думата корем.

Инспекторът още повече се смути. Госпожица Марпъл започна да си мърмори под нос заглавия на пиеси: — „Възхитителният Кричтън“. Прекрасна! „Мери Роуз“. Чаровна. Спомням си, че плаках. „Улица «Куолити»“ не ми хареса. После имаше една… „Целувка за Пепеляшка“. О, разбира се…

Инспектор Уелч нямаше време за театрални дискусии. Отново се върна към събитието, за което беше дошъл:

— Въпросът е дали Алфред Полък е знаел, че старата дама е направила завещание в негова полза? Дали му е казала? — Той се замисли и додаде: — Виждате ли… има един клуб за стрелба с лък в Боръм Ловъл и Алфред Полък е негов член. Много е добър в стрелбата с лък.

— Тогава случаят не е ли напълно ясен? — попита Реймънд Уест. — Напълно съответства със заключването на двете жени. Той е знаел къде са били.

Инспекторът го погледна и меланхолично отбеляза:

— Той има алиби.

— Винаги съм смятал, че алибитата са определено подозрителни.

— Може би, сър — поклати глава инспекторът, — но говорите като писател.

— Аз не пиша криминални романи — рече бързо Реймънд Уест, ужасен дори от мисълта за подобно нещо.

— Лесно е да се каже, че алибитата са подозрителни — продължи инспекторът. — За съжаление обаче ние работим с факти. — Той въздъхна: — Имаме трима заподозрени. Трима души, които са били много близо до мястото на престъплението. Но колкото и странно да изглежда, никой от тримата не би могъл да го извърши. Вече ви обясних за домашната помощница. Племенникът Нат Флечър в момента, в който госпожица Грийншоу е била застреляна, е бил на няколко километра на една бензиностанция, където е заредил и се е осведомил за пътя до имението. Що се отнася до Алфред Полък, шест човека ще се закълнат, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет и е останал там около час, като си е поръчал обичайния обяд — хляб, сирене и бира.

— Той умишлено си е изградил алиби — обади се с надежда Реймънд Уест.

— Може би — съгласи се инспектор Уелч, — но дори да е така, то е достоверно.

За известно време настана тишина. После Реймънд обърна глава към госпожица Марпъл, която седеше замислена, с изправен гръб.

— От теб зависи, лельо Джейн — каза той. — Инспекторът е объркан, сержантът е объркан, аз съм объркан, Джоун е объркана, Лу е объркана, но ти, лельо Джейн, не си! На теб всичко ти е кристално ясно. Прав ли съм?

— Не бих се изразила така, скъпи — отвърна тя. — Не ми е кристално ясно. Убийството не е игра, скъпи ми Реймънд. Не допускам, че бедната госпожица Грийншоу е искала да умре, а убийството е било изключително брутално. Много добре планирано и хладнокръвно изпълнено. С това не бива да се правят шеги!

— Съжалявам — смотолеви Реймънд. — Не съм толкова коравосърдечен, колкото ти се струва. Човек се опитва да говори за тези неща лековато, за да… ами, за да избяга от ужаса.

— Виждам, че това е съвременната тенденция — усмихна се госпожица Марпъл. — Всички тези войни и анекдотите за погребенията. Да, може би бях малко неразумна, когато допуснах, че си коравосърдечен.

— Но ние не я познавахме добре — обади се Джоун.

— Вярно е — съгласи се госпожица Марпъл. — Ти, мила Джоун, изобщо не си я познавала. Аз също. Реймънд има някои впечатления за нея само от разговора им онзи следобед. Лу я познава от два дни.

— Хайде, лельо Джейн — примоли й се Реймънд, — кажи ни какво мислиш? Нали нямате нищо против, инспекторе.

— Съвсем не — отвърна любезно той.

— Е, скъпи мои, изглежда, че имаме трима души, които са имали, или по-скоро допускаме, че са имали мотив да убият старата дама. Разполагаме обаче с три много простички причини защо нито един от тях не е могъл да го извърши. Домашната помощница не е могла да го направи, защото е била заключена в стаята си и защото госпожица Грийншоу е казала, че мъж я е прострелял. Градинарят не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил в клуба. Племенникът също не би могъл да го направи, защото по време на убийството е бил далеч от имението на една бензиностанция.

— Много точно го представихте, мадам — похвали я инспекторът.

— И след като изглежда твърде невероятно извършителят да е бил външен човек, е, докъде стигаме?

— Точно това иска да узнае и инспекторът — обади се Реймънд Уест.

— Често се случва човек да разглежда нещата от погрешен ъгъл — каза почти извинително госпожица Марпъл. — Ако не можем да променим действията или мястото на тези трима души, не бихме ли могли тогава да променим времето на убийството?

— Имаш предвид, че моят часовник и този на стената не са били верни? — попита Лу.

— Не, мила — успокои я тя. — Не това имам предвид. Просто казвам, че убийството не е станало по времето, което вие мислите.

— Но аз го видях — възкликна Лу.

— Е, чудех се, скъпа, дали някой не се е постарал ти непременно да го видиш. Знаеш ли, питах се дали това не е била истинската причина да те наемат на работа?

— Какво искаш да кажеш, лельо Джейн?

— Ами струва ми се странно. Госпожица Грийншоу не обичала да харчи пари и въпреки това те наема и съвсем доброволно се съгласява с условията, които ти предлагаш. Струва ми се, че е трябвало да бъдеш в библиотеката на първия етаж и да гледаш през прозореца, така че да станеш ключов свидетел. Нужен е бил някой непредубеден човек, за да докаже точното време и място на убийството.

— Да не би да смяташ, че госпожица Грийншоу е възнамерявала да бъде убита? — попита смаяно Лу.

— Мила моя, ти не познаваше госпожица Грийншоу. Има ли причина, поради която можеш да смяташ, че тази жена, която си видяла, отивайки в къщата, е същата госпожица Грийншоу, с която Реймънд се е срещнал преди няколко дни? О, да, зная — махна тя с ръка, за да спре протеста на Лу, — носила е странната старомодна щампована рокля и смешната си сламена шапка. Косата й е била несресана. Отговаряла е напълно на описанието, което Реймънд й направи миналата седмица. Но тези две жени са били почти на една възраст, височина и размери. Имам предвид домашната помощница и госпожица Грийншоу.

— Но домашната помощница е дебела! — възкликна Лу. — И има огромен бюст.

Госпожица Марпъл се прокашля.

— Но, мила моя, в днешно време съм виждала… ъ-ъ-ъ… разни такива неща, изложени по витрините по много неделикатен начин. За всеки е много лесно да… да си купи бюст… от всякакъв размер.

— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита Реймънд.

— Само си мисля, скъпи, че през тези два-три дни, в които Лу работи там, една жена би могла да изпълни ролята и на двете. Ти самата спомена, Лу, че рядко си виждала домашната помощница, освен сутрин, когато ти носи кафе. В театъра човек вижда как артистите сменят персонажите само за няколко минути. Сигурна съм, че подобна промяна би могла много лесно да се осъществи. Тази прическа на маркиза би могла да бъде просто перука, която се сваля и слага.

— Лельо Джейн! Да не би да искаш да кажеш, че госпожица Грийншоу е била мъртва още преди да започна работа там?

— Мъртва — не. По-скоро е била упоена. Много лесна задача за безскрупулна жена като домашната помощница. После се е договорила с теб. Помолила те е да се обадиш на племенника и да го поканиш да дойде на обяд в точно определен час. Единственият човек, който би могъл да знае, че тази госпожица Грийншоу не е истинската госпожица Грийншоу, е Алфред. И ако си спомняш през двата дни, в които работи там, валя и госпожица Грийншоу си е стояла вътре. Алфред не стъпва в къщата поради враждата между него и домашната помощница. А онази сутрин той е бил на алеята, докато госпожица Грийншоу е работила до алпинеума. Бих искала да погледна този алпинеум.

— Искаш да кажеш, че госпожа Кресуел е убила госпожица Грийншоу?

— Мисля, че след като ти е донесла кафето, жената те е заключила в стаята, пренесла е упоената госпожица Грийншоу в дневната, преоблякла се е като стопанката на дома и е излязла да поработи до алпинеума, но на такова място, че да можеш да я забележиш от прозореца. Когато настъпва моментът, изпищява и клатушкайки се влиза в къщата, като държи до врата си парче от стрела с пера, сякаш е пронизана в гърлото. Извиква за помощ и много ясно успява да каже: „Той ме прониза“, така че да свали всякакво подозрение от домашната помощница. Обръща се и към прозореца на стаята на домашната помощница, сякаш я е видяла там. Когато влиза в дневната, обръща масата с порцелановия сервиз и бързо изтичва нагоре по стълбите. Слага си синята перука, минути по-късно подава глава през прозореца на стаята си и ти съобщава, че също е заключена.

— Но тя наистина беше заключена — рече недоумяващо Лу.

— Зная. Точно тук се намесва полицаят.

— Кой полицай?

— Правилно, кой полицай? Чудя се, инспекторе, дали бихте ми казали кога пристигнахте на местопрестъплението?

Инспекторът изглеждаше слисан.

— В дванайсет и двайсет и девет получихме телефонно обаждане от госпожа Кресуел, домашната помощница на госпожица Грийншоу. Съобщи ни, че господарката й е била простреляна. Двамата със сержант Кейли веднага тръгнахме с кола и пристигнахме в къщата в дванайсет и трийсет пет. Намерихме госпожица Грийншоу мъртва, а двете жени бяха заключени в стаите си.

— Ето, виждаш ли, мила — обърна се госпожица Марпъл към Лу. — Полицаят, когото си видяла, не е бил истински полицай. После ти изобщо не си се сетила за него. Обикновено така става. Една униформа в повече не прави впечатление.

— Но кой… защо?

— Кой… ами ако са играли „Целувка за Пепеляшка“, полицаят е главният герой в тази пиеса. Нат Флечър е трябвало само да вземе костюма, с който играе на сцената. Отбил се е на бензиностанцията и се е постарал да обърне специално внимание на часа — дванайсет и двайсет пет. После бързо е потеглил, скрил е колата си зад ъгъла, облякъл е полицейската униформа и е изиграл ролята си.

— Но защо? Защо?

— Някой е трябвало да заключи вратата на стаята на домашната помощница отвън и някой е трябвало да промуши гърлото на госпожица Грийншоу със стрела. Лесно можеш да прободеш човек със стрела и да изглежда така, сякаш е изстреляна. Но за това трябва сила.

— Значи двамата са го замислили?

— О, да, сигурна съм. Майка и син.

— Но сестрата на госпожица Грийншоу е починала отдавна.

— Да, но не се съмнявам, че господин Флечър се е оженил отново. Както разбирам, бил е такъв човек. Според мен детето също е починало и така нареченият племенник е син на втората му съпруга и съвсем не й е роднина. Тази жена е получила мястото като домашна помощница и е започнала да шпионира. По-късно синът й е написал писмо до госпожица Грийншоу, представяйки се за племенника й, и е предложил да я посети. Може би е написал някоя шега за това, че ще дойде в полицейска униформа или пък я е поканил да отиде да види представлението. Струва ми се обаче, че тя е заподозряла нещо и е отказала да се срещне с него. Ако не направи завещание, той би се оказал неин наследник. Но след като прави завещание в полза на домашната помощница, пътят им е бил открит. Поне така са смятали.

— Но защо са използвали стрела? — попита Джоун. — Връзката е толкова косвена.

— Съвсем не, скъпа. Алфред е член на клуб по стрелба с лък. Той е трябвало да бъде обвинен, фактът, че е влязъл в клуба в дванайсет и двайсет, е бил много неудобен за тях. Той винаги е отивал да обядва малко по-рано от разрешеното му време и те са смятали да се възползват от това… — Тя поклати глава. — Всичко изглежда толкова неправилно… от морална гледна точка искам да кажа. Несправедливо е животът на Алфред да бъде спасен от мързела му.

Инспекторът прочисти гърлото си и смотолеви:

— Е, мадам, разсъжденията ви бяха много интересни. Аз, разбира се, ще трябва да разследвам…