Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (5)

V.

Семейство Спенс живееха в малка къща в Челси. Линда Спенс посрещна Поаро с радостно въодушевление.

— Разкажете ми! Разкажете ми всичко за Маргарет! Къде е тя?

— Не ми е позволено да го съобщавам, мадам.

— Колко добре се е скрила! Маргарет е много изобретателна за такива неща. Но предполагам, че ще я призоват да даде показания на процеса. Не може да се измъкне.

Детективът я изгледа преценяващо. С нежелание установи, че тя бе привлекателна съвременна красавица (което в момента означаваше да приличаш на недохранено сираче). Не беше негов тип. Артистично разрошената й коса се развяваше около главата й. От леко зацапаното й лице го гледаха две лукави очи. Яркочервеното й червило компенсираше липсата на грим. Носеше огромен бледожълт пуловер, който висеше почти до коленете й, и тесни черни панталони.

— Каква е вашата роля в цялата тази история? — позаинтересува се тя. — Да измъкнете по някакъв начин гаджето й? Така ли? Каква илюзия!

— Значи смятате, че е виновен?

— Разбира се, че кой друг?

Той си помисли, че точно в това е въпросът. Не й отговори, а продължи да пита:

— Как ви се стори майор Рич през онази фатална вечер? Както обикновено ли или не?

Линда Спенс присви очи.

— Не, не приличаше на себе си. Беше различен.

— Колко различен?

— Ами след като току-що хладнокръвно сте намушкали човек…

— Но тогава вие не сте го знаели, нали?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо решихте, че е бил различен? В какво точно се състоеше разликата?

— Ами… беше разсеян. О, не знам. Но като си мисля за онази вечер, имам чувството, че определено имаше нещо.

Поаро въздъхна и продължи да пита:

— Кой пристигна пръв?

— Ние двамата с Джим. После Джок и накрая Маргарет.

— Кога за пръв път се спомена, че господин Клейтън е заминал за Шотландия?

— Когато дойде Маргарет. Обърна се към Чарлс и каза: „Арнолд много се извинява, но трябваше спешно да замине за Единбург с нощния влак.“ А той рече: „О, колко жалко.“ Джок се обади: „Съжалявам, но мислех, че вече знаеш.“ После поднесоха напитките.

— Майор Рич случайно да е споменал, че се е виждал с господин Клейтън същата вечер? Да е казвал, че той се е отбил на път за гарата?

— Не съм чула.

— Не е ли странно това с телеграмата?

— Какво му е странното?

— Била е фалшива. Никой от Единбург не я е изпращал.

— Значи така. Още тогава се зачудих.

— Имали сте някакво подозрение?

— Ами то просто биеше на очи.

— Какво имате предвид?

— Уважаеми господине, не се правете на невинен. Тайният любовник разкарва съпруга! Така теренът е чист за вечерта.

— Искате да кажете, че майор Рич и госпожа Клейтън са планирали да останат заедно през нощта?

— Вече сте чували за такива неща, нали? — развесели се Линда.

— И телеграмата е била изпратена от единия от тях?

— Няма да се учудя.

— Смятате, че двамата са имали любовна връзка?

— Нека кажем, че няма да се изненадам, ако е било така. Не го знам със сигурност.

— Дали господин Клейтън се е досещал?

— Арнолд бе необикновен човек, беше много саможив, ако разбирате какво имам предвид. Мисля, че е знаел. Но беше от хората, които не биха допуснали това да продължава. Повечето го смятаха за сухар, който няма чувства. Но съм напълно убедена, че съвсем не беше такъв. Странното обаче е, че щях да се изненадам по-малко, ако Арнолд бе убил Чарлс, а не обратното. Подозирах, че Арнолд е много ревнив.

— Интересно.

— Въпреки че по-вероятно ми изглежда да посегне на Маргарет. Като Отело. Знаете ли, Маргарет има особено въздействие върху мъжете.

— Тя е красива жена — отбеляза сдържано Поаро.

— Не е само това. В нея има нещо. Тя просто омагьосва мъжете и те полудяват по нея, а тя сякаш всеки път се изненадва и ги гледа с широко ококорени очи, от което те още повече се побъркват.

— Une femme fatale^[1].

— Май така се казва.

— Познавате ли я добре?

— Скъпи ми господине, та тя е една от най-добрите ми приятелки! И все пак… изобщо не бих й се доверила!

— Така ли? — кимна детективът и смени темата. Попита я за капитан Макларън.

— Джок? Старият приятел? Той е душичка. Като че ли е роден да бъде приятел на семейството. Двамата с Арнолд бяха близки. Мисля, че Арнолд споделяше с него повече, отколкото с всеки друг. А за Маргарет, разбира се, е дресираното кученце. От години е влюбен в нея.

— Господин Клейтън ревнуваше ли от него?

— Да ревнува от Джок? Що за идея! Маргарет е много привързана към Джок, но никога с нищо не е показвала нещо друго към него. Не мисля, че човек може да допусне… Не разбирам защо… Струва ми се срамно. Той е толкова добър.

Поаро отново смени темата и насочи разговора към прислужника. Освен че смяташе, че прави хубави коктейли, Линда Спенс нямаше мнение за Бърджес, защото почти не го бе забелязвала.

Но много бързо схвана накъде клони Поаро.

— Предполагам си мислите, че той също би могъл да убие Арнолд? Според мен е дяволски невероятно.

— Думите ви ме объркват, мадам. Струва ми се (въпреки че сигурно няма да се съгласите), че е дяволски невероятно не толкова, че майор Рич е убил Арнолд Клейтън, а начинът, по който го е направил.

— Имате предвид стилета? Да, наистина е нетипично. Прилича повече на случайно попаднало му под ръка оръжие. По-лесно би било да го удуши, нали?

Поаро въздъхна.

— Отново се връщаме към историята на Отело. Да, Отело… подсказахте ми една идея…

— Така ли? Каква? — В този момент се чу шум от отключване и вратата се отвори. — А, ето го Джеръми. Искате ли да говорите и с него?

Джеръми Спенс беше приятен на вид около трийсетгодишен мъж. Бе облечен стилно и излъчваше самоувереност. Госпожа Спенс се извини, че трябва да отиде в кухнята, за да види яденето, и излезе, оставяйки ги сами.

Джеръми Спенс не беше приказлив като жена си. Очевидно му бе крайно неприятно, че е замесен в подобен случай, и отговорите му сякаш нарочно не носеха никаква информация. От известно време били близки със семейство Клейтън, но с Рич не се познавали добре. Изглеждал приятен човек. Доколкото си спомнял, Рич се държал напълно естествено през въпросната вечер. Винаги е смятал, че Клейтън и Рич са добри приятели. Случаят му се струва необясним.

По време на разговора Джеръми Спенс на няколко пъти недвусмислено подсказа на Поаро, че с нетърпение очаква той да си тръгне. Държа се учтиво, но само толкова.

— Виждам, че въпросите ми не ви допадат — отбеляза детективът.

— Е, вече доста обстойно отговаряхме на полицаите. Струва ми се, че бе достатъчно. Казахме им всичко, което сме видели или чули. А сега… бих искал да го забравя.

— Напълно ви разбирам и ви съчувствам. Крайно неприятно е човек да се забърква в подобен случай. Питат те не само какво си видял или чул, а дори какво мислиш.

— По-добре е да не се мисли.

— Но това не може да се избегне. Смятате ли например, че госпожа Клейтън е замесена? Дали е планирала убийството на съпруга си заедно с Рич?

— Мили Боже! Не! — Спенс изглеждаше шокиран и объркан. — Нямах представа, че може да се допусне такова нещо.

— Съпругата ви не сподели ли с вас подобна възможност?

— О, Линда! Знаете какви са жените… все си имат зъб една на друга. Маргарет няма почитателки сред представителките на своя пол. Твърде привлекателна е. Но това предположение, че Рич и Маргарет са планирали убийството… това е невероятно!

— Подобни неща са се случвали и преди. Помислете за оръжието например. То подхожда повече на жена, отколкото на мъж.

— Искате да кажете, че полицията е стигнала до извода, че е нейно… това е невъзможно! Искам да кажа…

— Нищо не зная за това — отвърна замислено Поаро и побърза да напусне къщата.

От изражението на Спенс реши, че е предоставил на господина тема за размисъл.

 

 

— Простете ме, че го казвам, мосю Поаро, но не виждам как бихте могли да ми помогнете.

Детективът не отговори. Замислено наблюдаваше мъжа, обвинен в убийството на приятеля си Арнолд Клейтън.

Внимателно изучаваше здравата челюст и издълженото му лице. Мъжът бе мургав, строен и мускулест. Приличаше на хрътка. От лицето му не се разбираше нищо. Посрещна посетителя си без следа от учтивост.

— Напълно разбирам, че госпожа Клейтън ви е изпратила при мен с най-добри намерения. Но, честно казано, мисля че е постъпила неразумно. Неразумно и за двама ни.

— Имате предвид?

Рич нервно погледна през рамото си. Пазачът беше на предвиденото в инструкцията разстояние. Рич понижи глас и продължи:

— Трябва да намерят мотив за нелепото си обвинение. Опитват се да докажат, че… между госпожа Клейтън и мен е имало връзка. Това, както сигурно госпожа Клейтън вече ви е казала, е пълна лъжа. Ние сме приятели и нищо повече. Но безспорно е препоръчително тя да не прави никакви постъпки в моя полза.

Поаро не обърна внимание на последното, а се хвана за един израз:

— Казахте „нелепо обвинение“, но знаете, че нещата не стоят така.

— Не съм убил Арнолд Клейтън!

— Тогава го наречете „фалшиво“ или „невярно“, но не и „нелепо“. Точно обратното — то е много правдоподобно. Сигурно добре го разбирате.

— Мога единствено да ви кажа, че на мен ми звучи като фантастика.

— Няма да имате никаква полза, ако продължавате да го твърдите. Ето защо ние трябва да измислим нещо по-полезно.

— Имам адвокати. Както научих, те са ангажирали един от най-известните адвокати по криминални дела, за да ме защитава. Не мога да приема думата „ние“, която току-що използвахте.

Поаро неочаквано се усмихна и възкликна:

— А! Доста ме засрамихте! Много добре, тръгвам си. Исках само да ви видя и го направих. Вече се запознах с кариерата ви. Завършили сте Военната школа с отличие. После сте отишли в Академията и така нататък, и така нататък. Вече имам мнение за вас. Вие не сте глупак.

— И какво общо има това?

— Много! Невъзможно е човек с вашите способности да извърши убийство по начина, по който е извършено това. Вие сте невинен. А сега ми разкажете за прислужника си Бърджес.

— Бърджес?

— Да. Ако вие не сте убили Клейтън, Бърджес трябва да го е направил. Заключението е неизбежно. Но защо? Трябва да има отговор на този въпрос. Вие сте единственият човек, който го познава достатъчно добре, за да се досети. Защо, майор Рич, защо?

— Нямам представа. Просто не мога да допусна това. Аз също разсъждавах за тази възможност. Да, Бърджес е имал възможността — единственият човек, освен мен. Проблемът е, че не мога да го повярвам. Той изобщо не отговаря на представата ми за убиец.

— Какво мислят адвокатите ви?

Устните на Рич се изкривиха в нещо като тъжна усмивка.

— Адвокатите ми непрекъснато ме питат и се опитват да ми внушат, че през целия си живот съм изпадал в моменти на умопомрачение, през които не съм знаел какво върша.

— Лошо — констатира Поаро. — Е, може би ще открием, че Бърджес е този, който е страдал от умопомрачения. Все пак това е една възможност. А сега за оръжието. Сигурно са ви го показали и са ви попитали дали е ваше?

— Не е мое. Никога не съм го виждал преди.

— Очевидно не е ваше. Но напълно ли сте убеден, че никога не сте го виждали?

— Да. — За миг той леко се поколеба и додаде: — Прилича на играчка с богата украса… Имам чувството, че съм го виждал в нечия къща.

— Може би в гостната на някоя дама? Може би у госпожа Клейтън?

— Разбира се, че не!

Последните му думи бяха изречени толкова високо, че пазачът се обърна.

— Добре. Разбира се, че не… Няма нужда да викате. Но някъде някога вие сте виждали нещо подобно. А? Прав ли съм?

— Не мисля… В някой антикварен магазин… може би…

— Твърде възможно — отбеляза детективът и стана. — Сега си тръгвам.

— А сега — промърмори Еркюл Поаро — при Бърджес. Най-сетне при Бърджес.

Беше научил по нещо за хората, замесени в този случай. Както от думите им един за друг, така и от самите тях. Но никой не му беше дал информация за Бърджес. Нямаше дори и намек за това що за човек е той.

Когато видя прислужника, разбра защо.

Той го чакаше в апартамента на майор Рич, предупреден от капитан Макларън по телефона за пристигането на детектива.

— Аз съм Еркюл Поаро.

— Да, сър, очаквах ви.

Бърджес отвори широко вратата и Поаро влезе. Вестибюлът бе малък и квадратен. Една врата вляво бе отворена и очевидно водеше в дневната. Бърджес взе от Поаро шапката и палтото му и го последва в дневната.

— А! — възкликна детективът и огледа наоколо. — Значи тук се е случило?

— Да, сър.

Лицето на прислужника беше много бледо и слабо. Раменете и лактите му странно стърчаха. Гласът му беше монотонен и говореше с акцент, по който Поаро не можа да познае откъде е. Предположи, че може би е от източния бряг. Стори му се малко нервен. Но така или иначе в него нямаше нищо забележително. Човек трудно можеше да си го представи да се разбърза. А дали беше способен да извърши убийство?

Бледосините му очи гледаха несигурно, което често неправилно се тълкуваше от господарите му като израз на лукавост. И все пак един лъжец не може да те гледа право в очите, без да трепне.

— Какво ще стане с апартамента? — попита Поаро.

— Аз все още работя тук, сър. Майор Рич се погрижи за плащането, за да го поддържам, докато… докато… — Смутено отмести поглед.

— Докато… — повтори след него Поаро, сетне делово каза: — Трябва да призная, че майор Рич ще бъде изправен пред съда. Вероятно делото ще се гледа след три месеца.

Бърджес поклати глава, но по-скоро от объркване, а не в знак на несъгласие.

— Струва ми се невъзможно — промърмори.

— Че майор Рич е убиец?

— Цялата работа. Тази ракла… — Погледът му се спря върху нея.

— А, значи тази е прочутата ракла?

Беше огромна, от тъмно полирано дърво, обкована с месинг, и имаше старинна ключалка.

— Красива е — възхити се детективът.

Беше сложена до стената под прозореца, до модерен шкаф за плочи. От другата й страна имаше врата, която в момента бе открехната. Вратата частично бе закрита от голям, богато изрисуван кожен параван.

— Вратата води към спалнята на майор Рич — поясни прислужникът.

Поаро кимна и огледа стаята. От другата страна на ниски масички бяха поставени два стереограмофона. От тях излизаха кабели, приличащи на змии. Имаше фотьойли и една голяма маса. По стените висяха няколко японски рисунки. Всичко беше красиво и удобно, но не и луксозно. Поаро отново погледна към Уилям Бърджес.

— Сигурно е било голям шок за вас, когато сте открили трупа? — попита предпазливо.

— О, да, така беше, сър. Никога няма да го забравя. — И прислужникът започна да му разказва. Думите се лееха от устата му. Сигурно си мислеше, че ако често разказва историята, тя ще се изтрие от съзнанието му.

— Подреждах стаята, сър. Почиствах. Чаши и така нататък. Наведох се, за да вдигна две маслинки, паднали на пода… и тогава го видях… на килима, едно ръждиво тъмно петно. Килимът сега го няма. Дадох го на почистване. Полицията си свърши работата с него. Та си помислих какво ли ще да е това. Почти на шега си казах: „Може пък да е кръв! От какво ли е станало? Какво ли се е счупило?“ Сетне забелязах, че нещо е текло от раклата… там долу има малък процеп. Все още нищо не подозирах, но се зачудих от какво ли е. И повдигнах капака. Ето така. — Той показа как точно го е направил. — И тогава го видях… тяло на мъж, обърнат на една страна… сякаш е заспал. А отвратителният нож или кама стърчеше от врата му. Никога няма да го забравя… никога! Докато съм жив! Шокът… не го очаквах, нали разбирате… — Той си пое дълбоко дъх. — Пуснах капака и хукнах навън. Потърсих някой полицай. За щастие намерих един точно зад ъгъла.

Поаро го погледна замислено. Ако играеше, правеше го много добре. Но се опасяваше, че не беше представление. Просто нещата се бяха случили така.

— Не си ли помислихте първо да събудите майор Рич? — попита той.

— И през ум не ми мина, сър. Бях изпаднал в такъв шок. Аз… аз… просто исках да се махна от стаята… — преглътна и продължи: — … и… да потърся помощ.

Поаро кимна.

— Осъзнахте ли, че в раклата е господин Клейтън?

— Сигурно е трябвало, сър, но знаете ли, според мен не съм го разбрал веднага. Едва когато се върнах с полицая, възкликнах: „Та това е господин Клейтън!“ „Кой е господин Клейтън?“ позаинтересува се полицаят, а аз отвърнах: „Беше тук снощи.“

— О! Снощи… — повтори думите му Поаро. — Спомняте ли си в колко точно дойде господин Клейтън?

— Не точно до минутата. Но според мен беше някъде около осем без петнайсет…

— Познавахте ли го добре?

— Двамата с госпожа Клейтън бяха чести гости през последната година и половина, откакто работя тук.

— Както обикновено ли изглеждаше?

— Така ми се стори. Беше малко задъхан, но предположих, че е бързал. Трябваше да хваща влак, или поне така ми каза.

— Сигурно е носел чанта със себе си, след като е заминавал за Шотландия?

— Не, сър. Вероятно я е оставил долу в таксито.

— Беше ли разочарован, когато разбра, че майорът го няма?

— Не забелязах. Само каза, че ще му напише бележка. Влезе тук и отиде до бюрото, а аз се върнах обратно в кухнята. Бях малко изостанал с едно от блюдата. Кухнята е в края на коридора и от там не се чува много добре какво става тук. Не съм чул кога той е излязъл или господарят се е върнал. Но не съм и очаквал да ги чуя.

— Какво стана после?

— Майор Рич ме извика. Беше застанал на вратата тук. Каза, че е забравил за турските цигари на госпожа Спенс и спешно ме изпрати да ги купя. Така и направих. Когато се върнах, сложих ги ето на тази маса. Разбира се, помислих си, че господин Клейтън вече си е тръгнал, за да хване влака.

— Никой друг ли не е идвал, докато майор Рич се върне, а вие сте били в кухнята?

— Не, сър. Никой.

— Откъде сте сигурен?

— Как би могъл, сър? Трябва да позвъни.

Поаро поклати глава и си повтори наум: „Как би могъл?“

Семейство Спенс, Макларън, а вече знаеше, че и госпожа Клейтън, биха могли да дадат отговор за всяка минута от действията си през онази вечер. Макларън е бил с познати в клуба, а семейство Спенс са пийнали по чашка с приятели, преди да тръгнат. Маргарет Клейтън е говорила с приятелка по телефона точно по това време. Всъщност той не мислеше за тях като за възможни извършители на престъплението. Имаше много по-подходящи начини да се убие Арнолд Клейтън, отколкото да го проследят до апартамента, където има прислужник, а домакинът ще се върне всеки момент. Не. За сетен път надеждата, че е бил някой „мистериозен непознат“, осени Поаро. Някой от уж безупречното минало на Клейтън го е разпознал на улицата и го е проследил до апартамента. Нападнал го е с ножа, сложил е трупа в раклата и е изчезнал. Каква мелодрама! Нито беше логично, нито пък беше възможно! Просто беше в духа на романтичните исторически приказки и много подхождаше на испанската ракла.

Той прекоси стаята и отиде до раклата. Вдигна капака й. Отвори се лесно и безшумно.

— Погрижих се да бъде почистена, сър — обади се Бърджес.

Детективът се надвеси над нея. Изведнъж леко възкликна и се наведе още по-ниско. Опипа с пръсти стените й.

— Тези дупки… на задната страна и тази на страничната… изглеждат така, сякаш са направени съвсем наскоро.

— Дупки ли, сър? — Прислужникът също се надвеси, за да погледне. — Нищо не мога да кажа за тях. Никога не съм ги виждал.

— Не личат много добре. Но така или иначе ги има. Според вас защо са направени?

— Наистина не зная, сър. Може би някоя животинка… искам да кажа някой бръмбар или нещо такова. Може би от онези, които разяждат дървото?

— Дървояд ли? — промърмори Поаро. — Чудя се. — Той пристъпи навътре в стаята. — Когато влязохте тук с цигарите, имаше ли нещо, което да ви се стори различно? Каквото и да е? Разместени столове или маса, или каквото и да било?

— Странно е, че го казвате, сър… Като го споменахте, се сетих, че имаше. Този параван, който е сложен така, за да не става течение от вратата на спалнята, беше преместен малко по-вляво.

— Ето така ли? — Поаро го премести малко настрани.

— Още малко… Така.

Параванът вече закриваше почти половината от раклата. Но погледнато отстрани, раклата почти не се виждаше.

— Защо мислите, че е бил разместен?

— Аз не мисля, сър.

„Още един като госпожица Лемън!“ — рече си детективът.

— Предполагам, че по този начин пътят към спалнята е по-свободен — додаде колебливо Бърджес. — Ако дамите са искали да оставят наметките си…

— Може би. Но причината би могла да бъде друга. — Бърджес го погледна въпросително, а Поаро продължи: — Сега параванът скрива не само раклата, но и килимът под нея. Ако майор Рич е убил господин Клейтън, кръвта е започнала да изтича през цепнатините по дъното на раклата. Някой е могъл да я забележи, така както вие сте я видели на следващата сутрин. Ето защо параванът е бил преместен.

— Никога не бих се сетил, сър.

— Какво е осветлението в това помещение, силно или слабо?

— Ще ви покажа, сър.

Прислужникът бързо спусна завесите и светна няколко лампи. Те грееха с мека, но слаба светлина, на която едва ли можеше да се чете. Поаро вдигна очи към полилея на тавана.

— Не беше включен, сър. Много рядко се използва.

Поаро огледа отново стаята.

— Не мисля, че бихте могли да забележите кървави петна, сър. Не е достатъчно светло — продължи прислужникът.

— Май сте прав. Е, кога е бил преместен параванът?

Бърджес потрепери.

— Ужасно е, като си помисли човек… такъв добър господин като майор Рич да извърши подобно нещо!

— Значи не се съмнявате, че го е направил? Защо го е сторил, Бърджес?

— Ами… участвал е във войната. Може и да е бил ранен в главата, нали? Казват, че последствията могат да се проявят по-късно. Изведнъж хората стават странни и не знаят какво вършат. И най-често се случва, че посягат на най-близкия и най-скъп човек. Мислите ли, че е могло да бъде така?

Поаро го изгледа и въздъхна. Сетне извърна глава настрани и рече:

— Не, не е било така.

Ловко като фокусник пъхна една шумяща банкнота в ръката на Бърджес.

— О, благодаря ви, сър, но наистина аз не…

— Вие ми помогнахте. Показахте ми тази стая. Показахте ми какво има в нея. Показахте ми какво е станало тук през онази вечер. Невъзможното невинаги е невъзможно! Запомнете го! Казах, че има само две възможности, но сбърках. Има и трета възможност. — Той отново огледа стаята и леко потрепери. — Дръпнете завесите. Нека влязат светлина и въздух. Тази стая се нуждае от тях. Трябва да се проветри. Струва ми се, че ще мине доста време, преди да се прочисти от онова, което я е заразило… натрапчивият спомен за омраза.

Бърджес остана с отворена уста, докато подаваше шапката и палтото на Поаро. Изглеждаше объркан. Детективът, който винаги се забавляваше, когато правеше неясни изявления, се усмихна и с енергична крачка слезе на улицата.

Когато Поаро се прибра вкъщи, се обади по телефона на инспектор Милър.

— Какво е станало с чантата на Клейтън? Съпругата му спомена, че си е приготвил багаж.

— Беше в клуба. Оставил я при портиера. После сигурно я е забравил и е тръгнал без нея.

— Какво имаше вътре?

— Каквото може да се очаква. Пижама, чиста риза, тоалетни принадлежности.

— Много предвидливо.

— Какво очаквахте, че ще открием в чантата?

Поаро не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— За стилета. Предлагам ви да намерите жената, която чисти у семейство Спенс. Разберете дали е виждала някога подобен нож в къщата им.

— Семейство Спенс? — подсвирна Милър. — Значи по тази линия работите? Показахме стилета на семейството. Не го разпознаха.

— Попитайте ги отново.

— Да не би да искате да кажете…

— А после ме уведомете какво са отговорили…

— Не смятам, че ще откриете доказателства за онова, което ви се върти в главата.

— Прочетете „Отело“, Милър. Помислете за персонажите в пиесата. Ние пропуснахме един от тях. — Поаро затвори.

Сетне набра телефона на лейди Чатъртън. Даваше заето.

Опита отново малко по-късно. Безуспешно. Повика Джордж, прислужника си, и му нареди да продължи да звъни, докато се свърже. Знаеше, че лейди Чатъртън е непоправима бъбривка.

Настани се в един стол, внимателно се освободи от лачените си обувки, раздвижи пръстите на краката си и се изтегна назад.

— Остарях — отбеляза Еркюл Поаро. — Лесно се уморявам…

Сетне лицето му се проясни и той продължи да си мърмори:

— Но клетките… те още функционират. Бавно, но функционират… Да… „Отело“. Кой ми го спомена? А да, госпожа Спенс. Чантата… Параванът… Тялото като на заспал човек. Умно убийство. Предумишлено, планирано… Мисля дори, че е доставило удоволствие.

Джордж обяви, че лейди Чатъртън е на телефона.

— Поаро ви се обажда, мадам. Мога ли да говоря с гостенката ви?

— Но, разбира се! О, мосю Поаро, успяхте ли да свършите нещо чудесно?

— Още не — отвърна той. — Но върви.

След малко се чу гласът на Маргарет, спокоен и нежен.

— Мадам, когато ви попитах дали сте забелязали нещо не на място през онази вечер, вие се намръщихте, сякаш се сетихте… сетне то ви се изплъзна. Възможно ли е да се е отнасяло до положението на паравана?

— Параванът? Но да, разбира се! Не беше на обичайното си място.

— Танцувахте ли през онази вечер?

— Да, малко.

— С кого танцувахте най-често?

— С Джеръми Спенс. Той е великолепен танцьор. Чарлс е добър, но не е толкова ефектен. Танцуваше най-често с Линда, но от време на време се сменяхме. Джок Макларън изобщо не стана. Той се грижеше за плочите, подбираше ги и ги подреждаше.

— По-късно слушахте класическа музика, нали?

— Да.

Последва пауза. После Маргарет попита:

— Мосю Поаро. Защо са всички тези въпроси? Имате ли… Има ли надежда?

— Понякога разбирате ли, мадам, какви чувства изпитват хората около вас?

— Аз… мисля, че да — отвърна изненадано тя.

— А аз мисля, че не. Мисля, че изобщо нямате представа. Според мен това е трагедията на вашия живот. Но трагедията е за другите, не за вас. Днес някой ми спомена за Отело. Попитах ви дали съпругът ви е бил ревнив и вие ми отвърнахте, че сигурно е бил. Но го казахте твърде небрежно. Подобно на Дездемона, която не е осъзнавала опасността. Тя също е познавала ревността, но не я е разбирала, защото никога не й се е случвало да я изпита. Струва ми се, че изобщо не е осъзнавала какво представлява силната страст. Обичала е съпруга си, но с романтичния трепет към почитания герой. Обичала е и Касио, но с невинна приятелска обич… Мисля, че поради липсата на страст тя е побърквала мъжете… Разбирате ли какво ви говоря, мадам?

Последва пауза. Сетне в гласа на Маргарет се усети студенина и леко объркване:

— Не… Наистина не разбирам за какво говорите…

Поаро въздъхна и съвсем делово рече:

— Тази вечер ще ви посетя.

Инспектор Милър не беше лесен за убеждаване. Но Еркюл Поаро също не се предаваше лесно. И не се отказваше, докато не постигне своето. Инспектор Милър възропта, но се предаде.

— … въпреки че не схващам какво общо има лейди Чатъртън…

— Всъщност нищо. Тя дава подслон на една приятелка и това е всичко.

— Ами тези Спенс? Как се сетихте за тях?

— Че стилетът е техен? Бе просто предположение. Джеръми Спенс спомена нещо, което ме наведе на тази мисъл. Допусках, че е принадлежал на Маргарет Клейтън, а той бе твърдо убеден, че не е неин. — Поаро замълча, а след миг с любопитство попита: — Какво ви казаха?

— Признаха си, че приличал много на една тяхна декоративна кама. Преди няколко седмици обаче изчезнала, но те не обърнали внимание и напълно забравили за нея. Предполагам, че Рич я е задигнал.

— Господин Джеръми Спенс обича да играе на сигурно — отбеляза Поаро и тихичко си промърмори: — Преди няколко седмици… О, да. Подготовката е започнала много отдавна.

— А? Какво казахте?

— Пристигнахме — каза детективът на шофьора на таксито, когато двамата с инспектора стигнаха до къщата на лейди Чатъртън на Черитън Стрийт. Поаро плати.

Маргарет Клейтън беше горе в стаята. Лицето й се напрегна, когато видя Милър.

— Не знаех…

— Не знаехте кой ще е приятелят, за когото ви предупредих, че ще доведа?

— Инспектор Милър не е мой приятел.

— Зависи дали искате справедливостта да възтържествува или не, госпожо Клейтън. Съпругът ви беше убит…

— А сега трябва да поговорим кой го е убил — намеси се бързо Поаро. — Можем ли да седнем, мадам?

Жената бавно седна на стол с висока облегалка с лице към двамата мъже.

— Моля ви да ме изслушате внимателно — започна Поаро. — Мисля, че вече знам какво се е случило през онази фатална вечер в апартамента на майор Рич… Всички ние започнахме с една погрешна презумпция — че само двама души са имали възможността да сложат трупа в раклата, тоест майор Рич или Уилям Бърджес. Но сгрешихме. През онази вечер в апартамента е имало и трети човек, който също е имал чудесна възможност да го направи.

— И кой е бил той? — попита скептично Милър. — Момчето от асансьора?

— Не. Арнолд Клейтън.

— Какво? Да скрие собственото си мъртво тяло? Вие сте луд!

— Естествено, че не мъртвото си тяло. А живото. Казано по-просто, той сам се е скрил в раклата. Историята познава доста такива случаи. Много мъже са искали да се убедят в добродетелността на съпругите си. Сетих се за това в момента, в който видях дупчиците в раклата, пробити наскоро. Защо? За да има достатъчно въздух в нея. Защо параванът е бил преместен от обичайното си място онази вечер? За да се скрие раклата от хората в стаята. За да може скритият в нея човек от време на време да вдига капака и да се разкършва, и, разбира се, да чува по-добре какво става.

— Но защо? — почуди се Маргарет с широко отворени очи. — Защо Арнолд е искал да се скрие в раклата?

— Вие ли питате, мадам? Съпругът ви е бил ревнив. Освен това е бил и необщителен. Както се изрази госпожа Спенс, бил е прекалено сдържан. Ревността му се е засилвала. Измъчвала го е. Били ли сте любовница на Рич или не? Не е знаел, а е искал да разбере. И така се появява телеграмата от Шотландия. Тя никога не е била изпращана и никой не я е виждал. Багажът за пътуването е опакован и уж случайно забравен в клуба. Отива в апартамента на Рич по време, по което със сигурност е знаел, че няма да е там. Казва на прислужника, че ще напише бележка. Щом остава сам, пробива дупчиците в раклата, премества паравана и се скрива в нея. Вечерта той ще научи истината. Може би съпругата му ще остане, след като другите си отидат. Може би ще си тръгне с тях, но по-късно ще се върне. Тази нощ отчаяният съпруг, обсебен от ревността, ще разбере истината…

— Нали не искате да кажете, че той сам се е намушкал? — избоботи недоверчиво Милър. — Глупости!

— О, не! Някой друг го е намушкал. Някой, който е знаел, че той е там. Било е убийство. Внимателно обмислено и преднамерено убийство. Помислете за персонажите в „Отело“. Мислете за Яго. Някой подличко трови съзнанието на Арнолд Клейтън. Намеци, подозрения… Честният Яго, верният приятел, мъжът, на когото винаги сте вярвали. И Арнолд Клейтън му е вярвал. Допуснал е да засилят ревността му, да я превърнат в мания. Дали идеята Арнолд да се скрие в раклата е лично негова? Може би е или по-вероятно така си е мислел. Всичко е планирано. Стилетът, тайно откраднат няколко седмици по-рано, е готов. Настъпва вечерта. Светлините са приглушени, грамофонът свири, две двойки танцуват. Единият гост се занимава със смяната на плочите. Намира се близо до испанската ракла и паравана. Да се скрие зад паравана, да вдигне капака и да нанесе удара… Дръзко, но много просто!

— Клейтън щеше да извика!

— Не и ако е бил упоен — обясни Поаро. — Според прислужника тялото е лежало така, сякаш мъжът е спял. Клейтън наистина е спял. Бил е упоен от единствения човек, който е могъл да го направи. Човекът, с когото е пийнал в клуба.

— Джок? — Гласът на жената се извиси като на изненадано дете. — Джок? Не и милият стар Джок! Че аз го познавам откакто се помня! Защо, за Бога, би…

Поаро се обърна към нея:

— Защо двама италианци се дуелират? Защо един младеж се застрелва? Джок Макларън е затворен човек. Вероятно се е обрекъл да бъде верен приятел на двамата със съпруга ви, но се появява майор Рич. Дошло му е много! Заслепен от омраза и страст, той планира перфектно убийство. Двойно убийство, защото е сигурно, че Рич ще бъде обявен за виновен. Така отстранява и Рич, и съпруга ви от пътя си. Убеден е, че най-сетне вие ще му обърнете внимание. Вероятно, мадам, щяхте да го направите… Нали?

Тя се бе втренчила в него, а в погледа й се четеше ужас… Несъзнателно промълви:

— Вероятно… аз… не зная…

Изведнъж инспектор Милър решително се намеси:

— Всичко това е много интересно, Поаро, но е само хипотеза, нищо повече. Нямате никакви доказателства. Може да няма и частица истина.

— Истина е.

— Но нямате доказателства. Няма за какво да се хванем.

— Грешите. Струва ми се, че ако го разкажете на Макларън, той ще си признае. Искам да кажа, ако ясно му дадете да разбере, че госпожа Клейтън знае… — Той замълча и след малко добави: — Защото щом го разбере, ще осъзнае, че е загубил… Перфектното убийство е било напразно.