Агата Кристи
Тъжният кипарис (10)

Глава трета

Еркюл Поаро седеше в дома на сестра Хопкинс.

Доведе го доктор Лорд, представи го на сестрата и след като Поаро му даде знак с поглед, ги остави да разговарят тет-а-тет.

Отначало сестра Хопкинс го прие подозрително заради вида му на чужденец, но после бързо се отпусна.

— Да, наистина е ужасно — каза тя малко мрачно. — Едно от най-ужасните неща в живота ми. Не можете да си представите колко беше красива. Само да поискаше, щяха да я вземат в киното! Добро и уравновесено момиче. И не беше надута, въпреки че имаше защо, при цялото внимание, което й се оказваше.

Поаро умело вмъкна въпроса си:

— Имате предвид вниманието, което й оказваше госпожа Уелман?

— Да. Старата дама много се беше привързала към нея, наистина много.

— Изненадващо може би? — промърмори Еркюл Поаро.

— Зависи. Може би е съвсем естествено. Искам да кажа… — Сестра Хопкинс прехапа устни и изглеждаше объркана. — Искам да кажа, че Мери имаше подход — хубав мек глас и приятни обноски. А според мен за старите хора е добре да имат до себе си млад човек.

— Предполагам, че госпожица Карлайл е идвала от време на време да види леля си?

— Госпожица Карлайл идваше, когато й беше удобно — отговори сестра Хопкинс остро.

— Не я обичате — измърмори Поаро.

— Не, наистина не! — извика сестрата. — Отровителка! Хладнокръвна отровителка!

— А, разбирам, че вече сте взели решение по този въпрос.

— Какво искате да кажете? — попита жената с подозрение. — Какво решение съм взела?

— Съвсем сте сигурна, че тя е дала морфина на Мери Джеръд?

— Бих искала да зная кой друг би могъл да го направи? Не мислите, че съм аз!

— Нито за миг. Само ви напомням, че вината й още не е доказана.

— Тя го е направила — каза сестра Хопкинс тихо, но уверено. — Освен всичко друго то си беше изписано на лицето й. През цялото време се държеше странно. Отведе ме горе и дълго ме държа там, за да протака колкото може повече. А после, когато намерих Мери в това състояние и се обърнах към нея, изразът на лицето й ми каза всичко! Тя разбра, че аз зная!

— Наистина е трудно да се каже кой друг би могъл да го направи — подхвърли Еркюл Поаро замислено. — Освен ако не го е извършила самата тя, разбира се.

— Какво искате да кажете с „ако не го е извършила самата тя“? Да не би да намеквате, че Мери се е самоубила? Никога не съм чувала по-голяма глупост.

— Човек никога не знае. Сърцето на едно младо момиче е много чувствително, много нежно. — Той замълча. — Допускам, че е възможно. Тя е могла да сложи нещо в чая си, без да я забележите.

— Да си сложи нещо в чашата?

— Да. Вие не сте я наблюдавали през цялото време.

— Не, не я наблюдавах. Предполагам, че е могла да го направи… Но това са глупости! Защо ще прави такова нещо?

Еркюл Поаро поклати глава и отново заговори с предишния си тон:

— Сърцето на едно младо момиче е… както казах, толкова чувствително. Нещастна любов може би…

Сестра Хопкинс изсумтя.

— Момичетата не се самоубиват заради любовни истории, освен ако не са загазили. Но ще ви кажа, Мери не беше такава! — изгледа го тя войнствено.

— Не е ли била влюбена?

— Не. Не и тя. Обичаше свободата. Харесваше си работата и се радваше на живота.

— Но сигурно е имала ухажори, след като е била толкова привлекателно момиче.

— Не беше от онези момичета, които мислят само за любов. Беше скромна!

— Но несъмнено е имало млади мъже от селото, които са я ухажвали?

— Е, имаше един, Тед Бигланд.

Поаро измъкна от нея доста подробности за Тед Бигланд.

— Беше много хлътнал по Мери — рече сестра Хопкинс. — Но както й казах, тя го превъзхождаше.

— Сигурно е бил ядосан, че тя не е искала да има нищо общо с него — вметна Поаро.

— Да, беше много сърдит — призна жената. — Обвиняваше и мен.

— Той е смятал, че вие сте виновна?

— Така ми каза. Имах право да посъветвам момичето. В крайна сметка познавам живота. Не исках тя да се затрие.

— Какво ви накара да се грижите толкова за нея? — попита я Поаро внимателно.

— Ами, не зная… — поколеба се сестра Хопкинс. Изглеждаше малко притеснена и засрамена. — В Мери имаше нещо романтично…

— В нея може би — каза Поаро, — но не и в произхода й. Била е дъщеря на пазача, нали?

— Да, да, разбира се. Поне…

Тя се поколеба и вдигна очи към Поаро. Той пусна в ход най-предразполагащия си поглед.

— Всъщност — сподели сестра Хопкинс в изблик на доверие — тя изобщо не беше дъщеря на стария Джеръд. Той ми го каза. Баща й е бил благородник.

— Разбирам… — промълви детективът. — А майка й?

Сестра Хопкинс се поколеба, прехапа устни и после продължи:

— Майка й е била камериерка на госпожа Уелман. Омъжила се е за Джеръд, след като Мери се е родила.

— Както казахте, истински роман, мистериозен роман.

— Нали? — Лицето на жената светна. — Човек не може да остане безразличен към хората, за които знае нещо, което никой друг не знае. Съвсем случайно открих доста работи. Всъщност сестра О’Брайън беше тази, която ме насочи по следата. Но това е друга история. Както казахте, интересно е да се знае миналото. Има много трагедии, за които човек дори не подозира. Животът е тъжен.

Поаро въздъхна и поклати глава.

— Но аз не бива да говоря за тези неща — сепна се сестра Хопкинс. — Повече дума няма да кажа! В крайна сметка, те нямат нищо общо с делото. За пред хората Мери трябва да си остане дъщеря на Джеръд и не бива да има дори и намек за нещо друго. Да я позорим пред света след смъртта й! Никога! Той се е оженил за майка й и това е достатъчно.

— Но вероятно вие знаете кой е истинският й баща? — попита Поаро.

— Е, вероятно зная — отговори сестра Хопкинс неохотно. — Но пък може и да не зная. Всъщност нищо не зная. Само предполагам. Както се казва, старите грехове имат дълги сенки! Но не е моя работа и няма да кажа нито дума повече.

Детективът тактично изостави темата и подхвана нова:

— Има нещо друго — един деликатен въпрос. Но съм сигурен, че мога да разчитам на вашата дискретност.

Сестра Хопкинс се отпусна и на грозноватото й лице се появи широка усмивка. Поаро продължи:

— Имам предвид господин Родерик Уелман. Както чух, той е бил увлечен по Мери Джеръд.

— Тя го отблъсна! — възкликна сестра Хопкинс.

— Въпреки че по онова време той е бил сгоден за госпожица Карлайл?

— Ако ме питате — каза сестра Хопкинс, — той никога не е бил истински влюбен в госпожица Карлайл. Поне не така, както аз разбирам да си влюбен.

— А Мери Джеръд… тя… даваше ли му аванси? — попита Поаро, като употреби старомодния израз.

— Тя се държеше много добре — отговори жената рязко. — Никой не може да каже, че го е окуражавала.

— Беше ли влюбена в него? — попита Поаро.

— Не, не беше! — отново отговори остро сестрата.

— Но харесваше ли го?

— О, да, харесваше го.

— И, предполагам, след време симпатията й можеше да се превърне в нещо повече?

— Може би — съгласи се сестра Хопкинс, — но Мери нямаше да постъпи прибързано. Каза му, че той няма право да й говори такива неща, след като е сгоден за госпожица Карлайл. А когато е отишъл да я види в Лондон, тя му е повторила същото.

— Вие самата какво мислите за господин Родерик?

— Приятен младеж. Малко нервен обаче. Изглежда като човек, който страда от лошо храносмилане. Често се случва при нервните хора.

— Много ли беше привързан към леля си?

— Мисля, че да.

— Стоя ли при нея, докато беше много зле?

— Искате да кажете, когато получи втория инсулт? Когато пристигнаха в имението в нощта, преди да умре? Не мисля, че дори е влизал в стаята й.

— Наистина ли?

— Тя не го повика — каза сестра Хопкинс бързо. — А и, разбира се, не подозирахме, че краят й е толкова близо. Повечето мъже са такива — чувстват се неловко в стаята на болен. Не могат да го преодолеят, но това не е безсърдечност. Просто не искат да се разстройват.

Поаро кимна разбиращо и попита:

— Сигурна ли сте, че господин Уелман не е влизал в стаята на леля си, преди тя да умре?

— Не, докато аз бях дежурна! Сестра О’Брайън ме смени в три часа през нощта и може и да го е видяла, но дори да е било така, тя не спомена нищо пред мен.

— Може да е влязъл в стаята, когато сте излезли?

— Не оставям пациентите си сами, господин Поаро — отсече сестра Хопкинс.

— Хиляди извинения. Не исках да кажа това. Помислих си, че може би е трябвало да кипнете вода или да слезете долу за някое лекарство.

— Аз наистина слизах да напълня отново грейката — обясни сестра Хопкинс поуспокоена. — Знаех, че в кухнята има чайник с вряла вода.

— Дълго ли се бавихте?

— Пет минути може би.

— А междувременно господин Уелман е могъл да надникне в стаята й?

— Ако го е направил, значи е било много набързо.

— Както казахте, мъжете се притесняват от болестите — въздъхна Поаро. — Жените са грижовните ангели. Какво бихме правили без тях? Особено жените с вашата професия — наистина благородно призвание.

— Много любезно от ваша страна, че го казвате. Сестра Хопкинс се изчерви леко. — Самата аз никога не съм мислила така. Нашата професия е твърде тежка, за да я виждаме от благородната й страна.

— Нищо повече ли няма да ми кажете за Мери Джеръд?

Последва дълга пауза, преди жената да отговори:

— Не зная нищо повече.

— Съвсем сигурна ли сте?

— Вие не разбирате — каза тя малко не на място. — Аз обичах Мери.

— И няма какво повече да ми кажете?

— Не, няма! Абсолютно нищо!