Агата Кристи
Тъжният кипарис (18)

Глава единайсета

Елинор Карлайл… Поаро я изучаваше през масата. Бяха сами. Зад една стъклена преграда ги наблюдаваше надзирател.

Поаро разгледа нежното интелигентно лице с квадратно бяло чело и деликатна форма на ушите и носа. Фини черти. Гордо и чувствително създание, с добро възпитание, способно да се контролира и — още нещо — способно да изпитва страст.

— Аз съм Еркюл Поаро — представи се той. — Изпраща ме доктор Лорд. Той смята, че мога да ви помогна.

— Питър Лорд… — изрече тя, унесена в спомени. За миг се усмихна тъжно, после продължи официално: — Много мило от негова страна, но не мисля, че можете да направите нещо.

— Ще отговорите ли на въпросите ми? — попита детективът.

— Повярвайте ми — въздъхна тя, — наистина ще е по-добре да не ги задавате. Аз съм в сигурни ръце. Господин Седън е толкова любезен. Ще имам много известен адвокат.

— Не е толкова известен, колкото съм аз! — заяви Поаро.

— Репутацията му е безупречна — каза Елинор с лека досада.

— Да, що се отнася до защита на криминални престъпници. А аз имам безупречна репутация, що се отнася до доказването на нечия невинност.

Най-сетне тя вдигна поглед. Дълбоките й небесносини очи се впериха в Поаро.

— Вярвате ли, че съм невинна?

— А невинна ли сте?

— Това пример за вашите въпроси ли е? — усмихна се Елинор иронично. — Много е лесно, нали, да отговоря с „да“?

Неочаквано Поаро попита:

— Страшно сте уморена, нали?

— Да, ужасно! — отговори тя и очите й леко се разшириха. — Как разбрахте?

— Разбрах…

— Ще съм доволна, когато всичко свърши.

Той я гледа мълчаливо известно време, после продължи:

— Видях се с вашия братовчед, ще го нарека така за по-удобно, Родерик Уелман.

Тя леко се изчерви и той разбра, че е получил отговор на един от въпросите си, без да го е задал.

— Срещали сте се с Роди? — гласът й леко потрепери.

— Господин Уелман прави всичко, което може, за вас.

— Зная — отговори тя тихо.

— Той богат ли е?

— Роди? Не, няма много пари.

— А разточителен ли е?

— Никога не сме мислили, че това има някакво значение — отговори тя разсеяно. — Знаехме, че някой ден…

— Разчитали сте на наследството? — вметна Поаро бързо. — Разбирам ви. Предполагам, че сте чули за резултатите от аутопсията на тялото на леля ви. Починала е от отравяне с морфин.

— Не съм я убила аз — изрече Елинор Карлайл студено.

— Помогнахте ли й да се самоубие?

— Помогнала ли съм?… О, разбирам. Не.

— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?

— Не, нямах представа — отговори тя механично с нисък и равен глас.

— А самата вие направихте ли завещание?

— Да.

— Кога? В деня, в който доктор Лорд ви спомена?

— Да. — По лицето й отново плъзна червенина.

— На кого оставяте състоянието си, госпожице Карлайл?

— Завещавам всичко на Роди, на Родерик Уелман — каза тихо.

— Той знае ли?

— Не, разбира се — отговори бързо тя.

— Не сте го обсъждали с него?

— Естествено, че не. Той щеше да се разстрои ужасно и не би одобрил постъпката ми.

— Някой друг знае ли за съдържанието на завещанието ви?

— Само господин Седън и, предполагам, служителите му.

— Той ли подготви завещанието ви?

— Да. Писах му онази вечер, имам предвид деня, в който говорихме с доктор Лорд.

— Сама ли пуснахте писмото?

— Не. Занесоха го заедно с други писма от къщата.

— Вие го написахте, сложихте го в плик, запечатахте го, залепихте марка и го оставихте в кутията при другите писма — comme ça^[1]? Не спряхте ли за малко, за да размислите? Не го ли прочетохте отново?

— Да, препрочетох го — погледна го втренчено Елинор. — Излязох от стаята да потърся марки. Когато се върнах, само го прегледах, за да се уверя, че съм изложила ясно всичко.

— В стаята имаше ли някой друг?

— Само Роди.

— Той разбра ли какво пишете?

— Не, казах ви вече.

— Възможно ли е някой да го е прочел, докато сте били извън стаята?

— Не зная… Някой от прислугата ли имате предвид? Предполагам, че биха могли, ако са влизали в стаята в мое отсъствие.

— И преди да влезе господин Родерик Уелман?

— Да.

— Той също ли би могъл да го прочете?

— Мога да ви уверя, мосю Поаро, че моят „братовчед“, както го нарекохте, не наднича в чужди писма — отвърна тя с ясен, изпълнен с презрение глас.

— Зная, че така трябва да бъде. Но ще се изненадате, ако разберете колко много хора вършат неща, които „не трябва да се правят“.

Елинор повдигна рамене.

— През същия този ден ли ви мина за пръв път мисълта да убиете Мери Джеръд? — подхвърли небрежно Поаро.

Елинор Карлайл се изчерви за трети път. Но сега направо пламна.

— Питър Лорд ли ви каза?

— Тогава е било, нали? Когато надникнахте през прозореца и я видяхте да пише завещанието си? И в този момент си помислихте, че постъпва странно и че би било много удобно, ако Мери Джеръд умре…

— Той разбра… Погледна ме и разбра… — отвърна Елинор със свито гърло.

— Доктор Лорд знае много неща… Не е глупав този млад човек с луничаво лице и червена коса…

— Вярно ли е, че той ви е помолил да ми помогнете? — попита тя тихо.

— Вярно е, мадмоазел.

— Не разбирам — въздъхна тя. — Не, не разбирам.

— Вижте, госпожице Карлайл, трябва да ми разкажете какво точно се случи в деня, в който умря Мери Джеръд. Интересува ме къде сте ходили, какво сте правили и най-вече за какво сте си мислели.

Тя впи очи в него. После на устните й заигра странна усмивка.

— Вие сигурно сте изключително наивен човек. Не разбирате ли колко лесно мога да ви излъжа?

— Това няма значение — спокойно отговори Еркюл Поаро.

— Няма значение? — изненада се тя.

— Не. Лъжите, мадмоазел, казват точно толкова, колкото и истината. Понякога дори и повече. Хайде сега да започнем. Срещнали сте икономката, добрата госпожа Бишоп. Искала е да дойде и да ви помогне. Не сте й позволили. Защо?

— Исках да бъда сама.

— Защо?

— Защо! Защо! Защото исках да… помисля.

— Да, искали сте да си представите. А после какво направихте?

— Купих пастет за сандвичи. — Елинор повдигна брадичката си предизвикателно.

— Две бурканчета?

— Две.

— И отидохте в Хънтърбъри. Какво правихте там?

— Качих се в стаята на леля и започнах да преглеждам вещите й.

— Какво намерихте?

— Какво намерих ли? — намръщи се Елинор. — Дрехи, стари писма, снимки и бижута.

— Никакви тайни?

— Тайни? Не ви разбирам.

— Тогава да продължим. После какво правихте?

— Слязох в килера и приготвих сандвичите…

— За какво си мислехте?

Сините й очи изведнъж заблестяха.

— Помислих си за съименничката си Елинор от Аквитания^[2]…

— Чудесно ви разбирам.

— Наистина ли?

— О, да. Зная тази легенда. Предложила е на прекрасната Розамънд, нали, да избира между кинжала и чашата с отрова. Розамънд е предпочела отровата…

Елинор мълчеше. Беше пребледняла.

— Но вероятно този път не е имало възможност за избор… Продължавайте, мадмоазел, какво направихте после?

— Сложих сандвичите в чинията и отидох до малката къща. Там бяха сестра Хопкинс и Мери. Казах им, че съм приготвила сандвичи.

Поаро я наблюдаваше.

— Да, и всички заедно дойдохте в къщата, нали?

— Да. Ядохме сандвичи в дневната.

— Да, да — каза Поаро с благ тон, — като насън… И после…

— После? — втренчи се тя. — Оставих я да стои до прозореца, а аз отидох в килера. Беше както го казахте — като насън… Сестрата миеше съдовете… Дадох й бурканчето.

— Да, да. И какво се случи след това? За какво си мислехте?

— Сестрата имаше драскотина на китката на ръката си — продължи Елинор унесено. — Попитах я от какво е и тя ми отговори, че е от бодил на увивната роза върху дървената решетка пред малката къща. Розите пред малката къща… Веднъж се скарахме с Роди, беше много отдавна, за Войната на розите. Аз бях Ланкастър, а той — Йорк. Харесваше белите рози. Казах му, че те не са истински, дори не миришат! Аз харесвам червените рози — големите тъмночервени кадифени рози, с дъх на лято… Скарахме се по най-идиотския начин. Разбирате ли, спомних си отново всичко, докато бях там, в килера, и нещо… нещо се скъса в мен. Цялата натрупана омраза в сърцето ми изчезна, отнесена от спомена за детството ни. Вече не мразех Мери. Не исках тя да умира… — Спря за миг, после продължи: — Но по-късно, когато се върнахме в дневната, тя умираше…

Елинор млъкна. Поаро я гледаше много внимателно. Тя се изчерви и каза:

— Ще ме попитате ли пак дали съм убила Мери Джеръд?

Поаро стана и веднага й отговори:

— Повече нищо няма да ви питам. Има неща, които не желая да зная…