Виктор Юго
Клетниците (47)

II
Още няколко стъпки назад

На другия ден по същото време Жан Валжан отново дойде.

Козет не му зададе вече никакви въпроси, не се изненада от нищо, не протестира, че й е студено, не спомена за приемната. Тя избягна да употреби както думата „татко“, така и обръщението „господин Жан“. Не се възпротиви, когато той й заговори на „вие“, нито като й казваше „госпожо“. Само че не беше толкова радостна. Щеше дори да бъде печална, ако изобщо й беше възможно да бъде тъжна сега.

Може би бе водила с Мариус един от тия разговори, по време на които любимият мъж казва, каквото му хрумне, без нищо да обясни, но въпреки това успокоява любимата жена. Любопитството на влюбените се простира само до любовта им.

Ниската стая беше малко нещо подредена. Баск беше махнал бутилките, а Николет — паяжините.

През всичките следващи дни Жан Валжан се появяваше неизменно в един и същ час. Той идваше всеки ден, нямайки сила да не изтълкува буквално думите на Мариус. Мариус нареждаше така работите си, че да отсъствува по времето, когато Жан Валжан идваше. Семейството свикна с новите порядки, заведени от господин Фошльован. Тусен спомогна не малко за това.

— Господинът винаги си е бил такъв — обясни тя.

Дядото отсъди:

— Оригинал.

И с това всичко беше приключено. Впрочем на деветдесет години мъчно се завързват нови връзки. Всичко е бреме и новодошлият притеснява. Няма вече място, всички навици са утвърдени. Дядо Жилнорман нямаше нищо против да бъде освободен от този господин Фошльован или Траншльован. Той добави:

— Какви ли не особняци има. И какви ли не щуротии правят. Без никаква причина. Маркиз Канапл беше още по-завеян. Купи цял дворец, а се настани на тавана. Всеки със своите чудатости.

Никой не отгатна мрачната причина на това „хрумване“. Пък и кой би могъл да прозре подобна истина? В Индия има блата, чиято вода изглежда особена, необикновена; тя се дипли, без да духа вятър, къдри се неоснователно на места, където би трябвало да бъде спокойна. Забелязва се безпричинно вълнение върху повърхността, а не се вижда хидрата, която се влачи по дъното.

Мнозина таят така чудовищна тайна, язва, която подхранват, змия, която ги гризе, отчаяние, което населява нощите им. Подобен човек прилича на другите, той ходи, отива, връща се. Никой не знае, че го разяжда страшна хилядозъба мъка, която се шири на воля в душата на нещастника и го умъртвява. Никой не знае, че този човек е въртоп. Дълбок, застоял въртоп. От време на време по повърхността се появяват мехурчета, без някой да разбере причината. Появява се тайнствена гънка, изчезва, пак се появява. Изплува мехурче, пуква се. Дребна работа, а всъщност ужасна — диханието на невидимия звяр.

Някои странни привички, например да идваш в часа, когато другите излизат, да се заличаваш, докато другите се стремят да се изтъкнат, да не сваляш никога от себе си наметката със защитен цвят, да търсиш усамотената алея, да предпочиташ безлюдната улица, да не се намесваш в разговорите, да избягваш тълпите и празненствата, да изглеждаш заможен, а да живееш бедно, да носиш, колкото и богат да си, ключа в джоба си и да държиш свещта си у портиера, да влизаш през задната вратичка, да се качваш по черното стълбище, всички тези незначителни странности, мехурчета, бегли дипли по повърхността, леки нагърчвания често идват от страшни дълбини.

Така изминаха няколко седмици. Новият живот постепенно завладя Козет. Връзки, създадени с женитбата, визити, грижа за жилището, развлечения, все важни работи. Развлеченията на Козет не бяха скъпи. Те се свеждаха винаги до едно — да бъде с Мариус. Да излиза с него или да остава в къщи с него, това беше основното занимание в живота й. Двамата изпитваха ненаситна, вечно нова радост да излизат заедно, уловени под ръка, посред бял ден, посред улицата, без да се крият, пред всички, сами двамата. Козет изпита леко разочарование. Тусен не можа да се спогоди с Николет. Невъзможно беше спояване между двете стари моми и Тусен си отиде. Дядото беше здрав, Мариус имаше сегиз-тогиз по някое дело, леля Жилнорман водеше тихо безличното си съществуване край младото семейство, а Жан Валжан идваше всеки ден.

След като изчезна задушевното „ти“ и бяха въведени новите „вие“, „госпожо“, „господин Жан“, Жан Валжан като че ли стана друг човек за Козет. Усилията, които той полагаше сам да я откъсне от себе си, се увенчаха с успех. Козет ставаше все по-весела и все по-студена. Въпреки това тя продължаваше да го обича и той го чувствуваше. Един ден му каза внезапно:

— Бяхте мой баща, вече не сте, бяхте мой чичо, вече не сте, бяхте господин Фошльован, сега сте господин Жан. Кой сте всъщност вие? Не ми харесват тия мистерии. Ако не знаех колко сте добър, щях да започна да се страхувам от вас.

Той продължаваше да обитава апартамента на улица Ом-Арме, защото не се решаваше да се отдалечи от квартала, в който живееше Козет.

В първите дни оставаше край нея само няколко минути и веднага си отиваше.

Малко по малко свикна да удължава посещенията си. Като че ли се възползуваше от порасналия ден. Идваше по-рано и си отиваше по-късно.

Един ден Козет неволно му каза „татко“. Радост озари тъжното старческо лице на Жан Валжан. Но той я поправи:

— Казвайте ми „господин Жан“.

— Ах, вярно — съгласи се тя, заливайки се в смях. — Господин Жан!

— Точно така — каза той и се извърна, за да не би Козет да види как избърсва насълзените си очи.

III
Те си спомнят за градината на улица Плюме

Това вече не се повтори. След този последен лъч всичко угасна. Никаква задушевност, никаква целувка при срещите им, нито веднъж вече не прозвуча нежната думичка „татко“. По свое собствено настояване и със свое собствено съдействие Жан Валжан едно след друго се лиши от всичките си радости. И той изпита огорчението, след като загуби цялата Козет в един само ден, да я загубва сега постепенно, на части.

Очите му в края на краищата свикнаха със светлината на приземния етаж. Изобщо всекидневното появяване на Козет започна да го задоволява напълно. Целият му живот се съсредоточаваше в тези часове. Той сядаше до нея, гледаше я мълчаливо или пък й говореше за някогашните години, за детството й, за манастира, за малките й тогавашни приятелки.

Един следобед — беше през първите априлски дни, когато е вече топло, макар и свежо, и слънцето ликува от радост — градините около прозорците на Мариус и Козет трептяха, пробудени от зимния сън, шипковият храст бе напъпил, шибоите бяха окичили старите зидове, розовите кученца отваряха устицата си в цепнатините между камъните, в тревата се подаваха вече лютичета и парички, бели пеперуди пърхаха във въздуха, вятърът, вечен сватбар, свиреше в дърветата първите ноти на безсмъртната утринна симфония, наречена от старите поети пролетно възраждане. Мариус каза на Козет:

— Нали бяхме решили да посетим отново нашата градина на улица Плюме. Хайде да отидем. Не бива да бъдем неблагодарници.

И те литнаха като лястовички към пролетта. Градината на улица Плюме им напомняше зората. Те имаха вече известно минало, бяха изживели пролетта на своята любов. Понеже къщичката на улица Плюме беше взета под наем с дълъг срок, тя още принадлежеше на Козет. Двамата обиколиха и къщата, и градината. Намериха се отново там и се прехласнаха. Вечерта в обичайния час Жан Валжан дойде на улица Фий-дю-Калвер.

— Госпожата излезе с господина и още не се е върнала — каза Баск.

Той седна безмълвно и почака един час Козет не се прибра. Жан Валжан наведе глава и си отиде.

Козет беше така опиянена от разходката в „тяхната градина“, беше толкова радостна, че е „живяла цял ден с миналото“, че на следващия ден говореше само за това. Тя дори не се сети, че не беше виждала Жан Валжан.

— Как отидохте дотам? — я попита той.

— Пеш.

— А как се върнахте?

— С файтон.

От известно време Жан Валжан забелязваше, че младото семейство води скромен живот и това му тежеше. Мариус бе въвел строга пестеливост и Жан Валжан прозираше причината. Той се осмели да попита:

— Защо нямате собствена карета? Една хубава кола ще ви струва само петстотин франка месечно. Вие сте богати.

— Не зная — отвърна Козет.

— Ами Тусен… — поде Жан Валжан. — Тя си отиде, но защо не я заместихте?

— Николет ни стига.

— Но вие би трябвало да имате камериерка.

— Нали си имам Мариус!

— Би трябвало да си имате собствен дом, собствени слуги, карета, ложа в театъра. Нищо не е достатъчно хубаво за вас. Защо не използувате богатството си? Богатството допринася много за щастието.

Козет не отговори нищо.

Жан Валжан не скъсяваше посещенията си. Напротив. Когато сърцето се плъзга по надолнище, мъчно може да се спре.

Когато Жан Валжан искаше да продължи посещението си и да накара Козет да забрави часа, той почваше да хвали Мариус. Намираше го красив, благороден, смел, остроумен, красноречив, добър. Козет му пригласяше, Жан Валжан почваше отначало и двамата бяха просто неизтощими. Темата „Мариус“ беше неизчерпаема. Цели томове се криеха в тия шест букви. По този начин Жан Валжан успяваше да остане по-дълго с Козет. Толкова му бе приятно да я вижда, да забравя всичко край нея! Това облекчаваше раната му. Няколко пъти се случи Баск да подканя Козет:

— Господин Жилнорман ме изпрати да напомня на госпожа баронесата, че вечерята е сложена.

В подобни дни Жан Валжан се прибираше замислен у дома си.

Нима сравнението с какавидата, което бе хрумнало на Мариус, беше вярно? Нима Жан Валжан беше действително като какавидата, която упорствува и идва да вижда излюпилата се от нея пеперуда?

Веднъж Жан Валжан остана по-дълго от всеки друг път. На следващия ден забеляза, че в камината не гори огън.

„Гледай ти! — помисли си той. — Не са запалили огън! — И сам си даде следното обяснение: — Много просто. Нали вече сме април. Студовете преминаха.“

— Божичко! Какъв студ! — възкликна Козет още с влизането си.

— Нищо подобно! — каза Жан Валжан.

— Значи, вие сте казали на Баск да не пали? — попита тя.

— Разбира се. Скоро ще дойде май.

— Но ние палим чак до юни. А в това мазе трябва да се пали през цялата година.

— Стори ми се, че огънят е излишен.

— Вечно с вашите хрумвания! — каза Козет.

На следния ден бяха запалили огън, но двете кресла бяха поставени чак на другия край на стаята, до вратата.

„Какво ли означава това?“ — помисли си Жан Валжан.

Той взе креслата и ги намести на обичайното им място до камината.

Все пак запаленият огън го обнадежди. Той проточи разговора още повече, отколкото друг път. Когато ставаше, за да се сбогува, Козет му каза:

— Мъжът ми каза нещо много смешно вчера.

— Какво точно?

— Той ми каза: „Козет, ние имаме тридесет хиляди ливри рента. Двадесет и седем твои и три от дядо ми.“ Аз отвърнах: „Значи, всичко тридесет!“ Той поде: „Би ли имала смелостта да живееш само с трите хиляди?“ — „Разбира се, готова съм да живея дори без пари, стига само да имам тебе!“ — отвърнах аз. После го попитах: „Но защо ми казваш това?“ — „За да зная“ — отговори той.

Жан Валжан не можа да каже нищо. Козет очакваше вероятно някакво, обяснение от него. Той я изслуша с мрачно безмълвие. Върна се на улица Ом-Арме така дълбоко замислен, че сбърка вратата и вместо да се прибере у дома си, влезе в съседната къща. Чак след като се изкачи почти на втория етаж, разбра грешката си и слезе.

Главата му гъмжеше от предположения. Явно беше, че Мариус храни известни съмнения за произхода на тези шестстотин хиляди франка, че се опасява да не би източникът им да не е почтен, кой знае, може би дори бе открил, че тия пари идваха от него, Жан Валжан, и не искаше да използува това съмнително богатство, противно му бе да го счита свое и предпочиташе по-скоро да останат бедни, той и Козет, отколкото да забогатеят благодарение на това тъмно наследство.

Освен това Жан Валжан чувствуваше смътно, че не е желан гост.

На другия ден, влизайки в ниската стая, той цял изтръпна. Креслата бяха изчезнали. Нямаше дори стол.

— Ах, и таз добра! Няма кресла! Къде са?

— Няма ги — отвърна Жан Валжан.

— Това е вече прекалено! — извика Козет.

Жан Валжан се запъна:

— Аз казах на Баск да ги махне.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ще остана само няколко минути днес.

— Дори и малко да останете, това не значи, че трябва да стоим прави.

— Струва ми се, че Баск имаше нужда от креслата за приемната.

— Защо?

— Навярно ще имате гости довечера.

— Не чакаме никого.

Жан Валжан не можа да измисли нищо друго.

Козет вдигна рамене.

— Да накарате да махнат креслата! Онзи ден пък заповядахте да не палят огън! Колко сте чуден!

— Сбогом! — прошепна Жан Валжан.

Той не каза: „Сбогом, Козет“, но нема̀ сили да каже и: „Сбогом, госпожо!“

Излезе смазан.

Този път беше разбрал.

На следващия ден не дойде. Козет си даде сметка за това едва вечерта.

— Чудна работа! Господин Жан не дойде днес!

Сърцето й леко се сви, но тя почти не се замисли, защото една целувка на Мариус тутакси я отвлече от мрачните мисли.

На другия ден Жан Валжан пак не дойде.

Козет не обърна внимание, прекара спокойно вечерта, спа както всеки друг път и се сети за него едва когато се събуди. Тя беше така щастлива! Изпрати бързо Николет у господин Жан, за да пита да не би да е болен и защо не е идвал предната вечер. Николет донесе отговора на господин Жан. Не бил болен. Имал работа. Щял да дойде скоро. Колкото може по-скоро. Впрочем налагало му се да замине за малко. Нали госпожата си спомняла, че от време на време той отсъствува от града. Да не се безпокои. Никак да не го мисли.

Когато влезе при господин Жан, Николет му повтори буквално думите на господарката си. Че тя я праща да узнае „защо господин Жан не е идвал предната вечер“.

— Аз не съм идвал вече два дни — забеляза кротко Жан Валжан.

Николет не долови намека му и не спомена нищо на Козет за това.

IV
Привличане и отблъскване

През последните месеци на пролетта и началото на лятото 1833 година редките минувачи в квартала Маре — бакали или безделни зяпачи по портите — забелязваха спретнато облечен в черно старец, който всеки ден, в един и същ час, привечер, излизаше от улица Ом-Арме, откъм улица Сент-Кроа-дьо-ла-Брьотонри, минаваше пред Блан-Манто, завиваше по Кюлтюр-Сент-Катрин, стигаше до улица Ешарп, завиваше наляво и тръгваше по улица Сен-Луи.

Там той пристъпваше бавно, издал напред глава, без да вижда нищо, без да чува нищо, втренчил неизменно поглед в една и съща точка, която сякаш беше за него пътеводна звезда — ъгъла на улица Фий-дю-Калвер. Той се приближаваше до този ъгъл, очите му се проясняваха, зениците му грейваха, озарени от вътрешна радост; мъжът изглеждаше очарован и разнежен, устните му се движеха безшумно, като че ли говореше на някого, когото не виждаше, той се усмихваше смътно и започваше да крачи все по-бавно. Когато останеха само няколко крачки до улицата, която го привличаше, той забавяше съвсем стъпките си, човек би могъл да помисли, че стои на едно място. Сякаш, жадувайки да стигне до желаната улица, той същевременно се страхуваше от момента, когато ще бъде съвсем близо. Треперливата му глава и втренченият му поглед напомняха магнитна стрелка, която търси колебливо полюса. Колкото и да забавяше доближаването си до този ъгъл, все пак най-сетне стигаше дотам. А веднъж дошъл до улица Фий-дю-Калвер, той се спираше, разтреперваше се цял, подаваше плахо глава иззад последната къща и поглеждаше към улицата. В този трагичен поглед блестеше обаянието пред непостижимото и отражението на загубения рай. После една едра сълза, която бавно се беше набирала в крайчеца на ресниците му, се плъзгаше по бузата му и се спираше понякога до устата му. Старецът усещаше горчилката й. Той постояваше няколко минути като вкаменен. После се връщаше обратно със същата походка и докато се отдалечаваше, погледът му угасваше.

Постепенно старецът престана да отива чак до ъгъла на улица Фий-дю-Калвер. Той се спираше посред пътя, на улица Сен-Луи. Ту малко по-далеч, ту малко по-близо. Един ден стигна до улица Кюлтюр-Сент-Катрин и се загледа отдалеч към улица Фий-дю-Калвер. После поклати безмълвно глава, сякаш си отказваше нещо, и се върна назад.

Скоро той не стигаше вече дори до улица Сен-Луи. Дотътряше се до улица Паве, поклащаше глава и се връщаше. След време започна да спира до улица Троа-Павийон. А малко по-късно — до Блан-Манто. Напомняше махало на ненавит часовник, чиито колебания непрекъснато скъсяват амплитудите си, докато най-сетне окончателно спрат.

Всеки ден той излизаше в един и същ час от дома си, тръгваше по същия път, но не отиваше до края, като може би, без сам да си дава сметка, постоянно го скъсяваше. Цялото му лице изразяваше една-единствена мисъл: „За какво ли?“ Зениците му бяха угаснали. Ни помен от блясък. И сълзата беше пресъхнала. Тя вече не се набираше в края на ресниците му. Замислените му очи бяха сухи. Старецът все още държеше главата си издадена напред, брадата му сегиз-тогиз се движеше. Диплите на отслабналата му шия будеха жалост. Понякога, при лошо време, носеше под мишницата си чадър, но не го отваряше. Съседките мълвяха: „Не е на себе си.“ А децата го сподиряха с присмех.