Александър Абрамов, Сергей Абрамов
Пеперудите (1)

Хейлшемският метеорит

За всичко, което е предшествувало събитията в устхотимската тайга, аз не знаех почти нищо. Просто бях чувал някои работи, както се казва, с половин ухо. Може би от някого, може би по радиото в някой колхоз на тайгата или в ловно стопанство. Едва по-късно, когато ние с Панкин вече станахме участници в тези необикновени произшествия, научих накрая всичко, което ги беше предшествувало.

А на пръв поглед беше се случило нещо обикновено и незабележително с нищо.

В края на месец юни, когато ние в тайгата дори и не поглеждаме към небето, по черния небосвод се плъзнали едва забележими звездички — в нощната тъмнина просветнали и изгаснали три златисти искри и това било всичко. Всеки ученик знае какво са метеоритите, тези чести гости от Космоса, които обикновено не достигат до Земята и изгарят в атмосферата. Освен дежурните наблюдатели в пръснатите по целия свят обсерватории никой не знаел, че тези падащи звездички този път не изгорели, а достигнали Земята: едната в Черно море близо до бреговете на Турция, другата сред устхотимските блата в източносибирската тайга, а третата в Англия, в горната част на Темза. Микроскопичните метеорити не заинтересували научния свят: помъчете се да откриете такова камъче някъде си на черноморското дъно или в тинята на безкрайните блата на тайгата.

Но третият камък бил намерен твърде лесно. Градинарят на граф Хейлшем го забелязал сред розариума на имението на дъното на половинметров кратер, обкръжен от рохкава земя. Метеоритът приличал на черно обгоряло яйце от голяма птица. „Мина или снаряд“ — решил градинарят и изтичал да извика полицая. Полицаят, участник в последната война, не се побоял да вземе в ръце падналия от небето „снаряд“, поостъргал го с нокът и под корицата на нагара се открил метал, пробляскващ със светлолилав цвят.

— Ядро — казал градинарят — от оръдие. Може би от самолет.

Полицаят се усмихнал.

— С такива ядра са стреляли само при Трафалгар. И то от малокалибрените.

— А ако изведнъж се окаже мина?

— Откъде-накъде? Не мисля такова нещо. Сега само кожата му опадва. Гледай.

Докато полицаят въртял и опипвал обгорелия метеорит, целият нагар се изронил като черупка на яйце. В ръцете на полицая останал само лилав метален елипсоид, приличащ по-скоро не на яйце, а на малка топка за ръгби.

— В него има нещо — казал полицаят.

В поставения до ухото лилав предмет глухо подрънквало нещо.

— Трябва да се доложи — казал градинарят.

— На кого?

— Ясно е: на началството.

— Та нали престъпление няма, имуществото е цяло, а графът отсъствува.

Решили да предадат лилавия елипсоид на викария, на когото тези дни гостувал неговият племенник — преподавател по химия в Степълтънския колеж. Химикът бил зарадван неописуемо: а какво ли би станало, ако изведнъж се окаже на прага на голямо откритие? Метал с такъв цвят няма, стига само да не е обработен с изкуствени оцветители. А защо? От кого? И как това нещо е попаднало в хейлшемския розариум?

Очевидно това е контейнер с неизвестно предназначение и засега с неизвестно съдържание. Странен бил и металът, от който се състоял този загадъчен елипсоид. А и въобще дали това е метал? След напразните опити на химика да намери в загадъчния предмет разрез, ръб или копче, лилавият метал изведнъж омекнал и заприличал на ципа, която от топлината на ръцете му започнала да изтънява и се топи като сладолед, превръщайки се пред очите му в лилава слуз. А скоро и тази слуз, без да е изсъхнала и без да се е изпарила, изчезнала, без да остави дори следа върху масата, върху която в безформена купчинка се издигало съдържанието на изчезналия контейнер. То представлявало купчинка от дребни зрънца или семенца с различна форма, но с еднакъв цвят.

Химикът ги поразровил, подържал в затворената си шепа и открил ново превръщение; обвивката на „семенцата“ започнала да се променя и да губи формата си. Същият процес, както и при контейнера: метал-ципа-слуз-изпарение. В изчезналите черупчици се оказали спори на неизвестен живот: странна прозрачна паяжинка, разноцветни зрънца-топченца, приличащи на изсъхнали плодове, микроскопични бисерчета с вече съвсем неопределен цвят и някакви миниатюрни червеникави листенца, навити на тръбички.

Химикът разпределил всичко това по близки признаци и се замислил. Разумно ли е да информира за странната находка научната общественост в Лондон? Сега е ваканция и никого няма да намериш на мястото му. А и заслужава ли си? Няма ли да помръкне неговата слава на първооткривател в съзвездието на Кралското научно дружество? Не е ли по-добре да помагьосничества самият той? Да понаблюдава, да почака, докато развитието на откритото от него малко чудо не достигне до стадия, при който вече нито един голям учен няма да успее да заслони скромния учител по химия.

Той веднага поръчал на местния майстор голям колкото бюро правоъгълен сандък от органично стъкло с дупчици и капак за вкарване на въздух. След два-три часа в това съоръжение били настанени при различни условия за развитие всички видове необичаен живот. Една топчица-плодче химикът поставил в колба без хранителна среда. Друга поставил в блюдце с вода, а трета в рохкава пръст, взета от обърнатите лехи на градинаря, четвърта — в парченце тор от съседното блато. Точно така разпределил и останалите видове загадъчно вещество — паяжинки, листенца и тръбички.

Химикът — ако не се лъжа, той се наричал Кросби — естествено разбирал, че неговият опит да проучи зачатъците на извънземен живот може да се ограничи само с визуални наблюдения, и то само в стадия на зараждането. Той дори не разчитал на нищо повече. Сандък от органично стъкло и старичък микроскоп е всичко, с което разполагал. Кросби дори не можел да мечтае да се добере до клетката с нейните микроскопични вътрешни структури, а дори да не говорим за молекулярно-биологичната природа на този живот, белтъчен, силициев или някакъв друг неизвестен въобще на земната наука. Разглеждайки под микроскопа частици от размазана „топчица“ и откъсната с пинцет „паяжинка“, той направо нищо не разбрал, подобно на ученик, за първи път допуснат до тайните на микроскопията. Някакви червени и кафеникави кокалчета, неприличащи на нищо телца, подобни на едноклетъчни, ту се появявали, ту изчезвали, променяйки формата и цвета си, но всичко това не му говорело нищо. Той обаче вече не можел да се откаже от своята самодейност и да призове други учени. Това, което ставало в бюрото на неговия импровизиран виварий, с всеки час го интригувало все повече и повече. Разчупвайки се, „топчиците“ дали кълнове, приличащи на микроскопични храстчета или снопчета черна трева. Всяка тревичка, гледана под микроскопа, завършвала с разклонение, което периодично се раздувало и свивало сякаш „растението“ дишало или получавало невидима храна от въздуха. „Бисерчетата“ дали още по-странни кълнове — тънки, но гъвкави паяковидни крачета, които, допирайки се до пластмасата на вивария, се отблъсквали от нея в свободни скокове, дълги по сантиметър и половина, два. „А бе съвсем като скакалци“ — обяснявал по-късно Кросби. При други видове коренна система също липсвала, но те не подскачали, а се търкаляли по дъното на сандъка като миниатюрни зелени топчета. Те се задържали задълго в локвичките вода, разлети по дъното. „Листенцата-тръбички“ пораснали и непрекъснато се развивали и навивали с променящи се трескави движения.

Кросби стоял с часове пред своя прозрачен сандък или в пълна самота (викарият отказал категорично да има нещо общо с тази нечиста сила), или в компанията на съседския ученик Роди, 15-годишен младеж, проявяващ най-жив интерес към това, което ставало в стъкленото бюро.

— Растения или животни? — питал Роди.

— Не зная — отвръщал Кросби. — Гледай.

— А защо едни подскачат, а други са загинали?

И наистина „семената“, поставени от химика в колбички, не показвали никакви превръщения. Напротив, те се били свили и изсъхнали.

— А с какво ги храните? — интересувал се Роди.

— С нищо. Растението си добива храна от средата, в която расте.

— От каква среда? — не преставал Роди. — Те вече отдавна са излазили от блюдцата.

— Понякога се връщат — неуверено отбелязал химикът.

— Та те нямат дори корени. Да им наловим нещо.

— Какво?

— Ами мухи и червейчета.

„Бисерчетата-скакалци“ се нахвърлили върху червеите като глутница гладни кучета върху подхвърлен им кокал. След една минута „пиршеството“ завършило и „скакалците“ се разпръснали по своите торфени „блатца“. Останалите живи червейчета се сплели в топка, която вече никой не докосвал, а мухите, бръмчейки, се блъскали в прозрачните стени на вивария.

На другата сутрин Роди най-напред се заинтересувал:

— Изядоха ли ги?

— До крак — казал химикът. — Тук, братко, стават такива работи, че ако искаш, можеш да повикаш цялото кралско научно дружество.

Зоопаркът на Кросби поизрасъл. „Скакалците“ достигнали размерите на обикновени полски скакалци, само че били странно тънки, като преплетени високи тревички. Зелените „топчета“ се раздули колкото големи сливи. Сините и жълти „паяжинки“ летели из сандъка като парчета от плетени дамски мрежички, а „листенцата-тръбички“ още повече се подули и пожълтели съвсем като есенни листа, свили се под студения октомврийски вятър.

Червейчета вече нямало. Част от мухите плавали в блюдцата с откъснати глави, а друга част сънно пълзели, мъчейки се да намерят отвор в капака на вивария. Извървявайки по няколко сантиметра, мухите падали надолу вече съвсем мъртви.

— Въздухът — съобразил химикът.

При цялата бедност на неговата домашна лаборатория той все пак успял да вземе проба от въздуха в сандъка и да направи анализ.

— Азот и въглероден двуокис — съобщил той.

— А кислород? — запитал Роди.

— Един-два процента.

— Аз вече казах, че това съвсем не са растения — ликувал Роди. — Те поглъщат кислород и отделят въгледвуокис. Всичко наопаки. Освен това са откъснали главите на мухите и растат като гъби.

Кросби вече сам разбирал, че трябва да сложи край на самодейността си. Сменяйки стъкловидния капак на вивария с гъста метална мрежа, той отишъл с велосипеда си до пощата, откъдето можел да се свърже с Лондон: викарият нямал частен телефон.

Той не успял да се свърже с Кралското научно дружество. Нечий недоволен глас му предложил да се яви лично през следващия приемен ден. Очевидно Кросби бил заподозрян в мистификация. Тогава той позвънил на свой познат репортер от „Сънди таймс“ и му разказал накратко за намерения метеорит и за всичко, което последвало след това. Репортерът веднага надушил сензацията и обещал да пристигне с първия нощен влак.

Когато се върнал в къщи, химикът разбрал, че непоправимото е станало. Цялата лаборатория напомняла зимен двор, покрит с парцали от калнокафяв „сняг“. Това била жълтеникавата пяна на пожарогасителя, търкалящ се пред входната врата. В очите се набивали следите от наскоро загасен пожар: обгоряла етажерка с книги, парчета от обгорели полици. Най-много бил пострадал виварият: неговият метален мрежест капак на няколко места бил разтопен и в него зеели дупки, големи колкото малки чинийки. Пяната покривала дъното на сандъка с всички зачатъци на развиващия се извънземен живот. В кремавото кипене на пяната не се движело нищо.

До вратата, притиснал лице към рамката, беззвучно ридаел Роди.

С много труд от него било измъкнато някакво разбираемо описание на това, което се било случило. От сутринта Роди останал в къщата сам. Викарият отишъл да посети своето църковно началство, а домоуправителката, използувайки това, отишла да погостува на омъжената си дъщеря. Роди седял до прозореца и четял новия роман на Агата Кристи, като от време на време надзъртал в сандъка.

Според неговите думи растенията-насекоми пораснали още повече, а „листенцата-тръбички“ в разгърнат вид вече достигали размерите на чайна чинийка. Червеникавата слуз, която ги покривала веднага щом те се разтваряли, червенеела и се разгаряла като огънчето на цигара, нажежавайки дори металния мрежест капак, до който те се докосвали, като подскачали. В края на краищата в стаята станало горещо, главата му започнала да се върти и да не му достига въздух. „Аз разбирах защо, — обяснил Роди, — те изяждаха кислорода и отделяха въглероден двуокис в такова количество, че се задушавах.“ Той изтичал на улицата, а когато се върнал, замръзнал. Едно от „листенцата“, развивайки се и горейки като разкалено до червено желязо, разтопило мрежестия капак, нахлуло в стаята и се настанило върху етажерката с книги. Когато Роди влязъл, етажерката и завеските вече пламтели. Само още една минута и пожарът би обхванал целия дом. Без да се замисли, Роди откъснал висящия до вратата пожарогасител, ударил в стената предпазния клапан и откъсналата се струя на газа и пяната загасила огъня. Но вратичката на вивария вече се топяла от други пламтящи „листенца“. Наложило се пяновата струя да бъде насочена и към вивария. След минута всичко било свършено. Няколко литра газ и пяна не само предотвратили пожара, но и унищожили неговия източник — чуждия живот, грижливо отгледан от експериментатора-самотник.

Това, че всичко е загинало, станало ясно за Кросби веднага щом измъкнал от пяната с пинцета си онова, което преди имало форма и цвят, растяло и се движело, а сега приличало на кални терлички, разпадащи се при първото докосване.

— Защо са загинали? — питали появилите се скоро след това репортери.

— Вероятно ги е убила комбинацията от основни и кисели разтвори — обяснил обърканият експериментатор.

Но проф. Мак Донел, коментирайки по молба на редакцията на „Сънди таймс“ загадъчната история с хейлшемския метеорит, бил на друго мнение. Той заявил, че химическите разтвори сами по себе си едва ли биха могли да убият попадналия на Земята чужд живот. „Твърде е възможно — писал професорът — срещу него да се окажат безсилни и много други видове оръжие. Съдейки по наблюденията на експериментатора, те са били убити поради изолирането им от кислорода чрез пеногасителната смес. По някаква щастлива случайност в ръцете на човека попаднало изключително ефикасно оръжие — пожарогасителят. Подчертавам именно щастлива, тъй като съм убеден, че ние имаме работа с изключително опасно нахлуване, което би било трудно да бъде отблъснато. Зачатъкът на живот, толкова невнимателно поставен в неконтролирани от нищо условия, се развивал буквално не с дни, а с часове и кой би могъл да каже сега в какъв етап би спряло това развитие. Особена тревога предизвиква стремителното поглъщане на кислорода от неземните видове и също така бурното отделяне на въглероден двуокис. Остава само да се надяваме, че двата други контейнера са изчезнали безследно и няма с нищо да ни напомнят за себе си.“

Появяването на пеперудите

Повтарям, че всичко това научих много по-късно от устхотимските събития; в момента, когато ние със Славко Углич се готвехме да тръгнем из тайгата, нямах дори и понятие, че дочутото някъде с края на ухото съобщение за събитията в Англия ще има за нас най-непосредствено отношение. Цел на нашия заплануван за другата сутрин поход бяха обширните устхотимски мочурища. В този район бяха регистрирани няколко случая на енцефалит и ние със Славко, паразитолог на биостанцията, трябваше да се заемем с издирването на кърлежите, бацилоносители на тази болест. Вземайки микроскопи, епруветки, кутии и бидон със спирт, ние излязохме от село Патьомки първоначално с джип, а след това продължихме с коне, но след Приазьорно вече нямаше дори никакъв път. Изпращайки нашето експедиционно имущество да заобиколи с няколко десетки километра, ние закрачихме из гората и накрая, уморени, измокрени и гладни, се добрахме до Патьомки, където и пренощувахме у местните ловци Прохорови.