Никълъс Спаркс
Един ден, един живот (20)

Епилог

Стоя на верандата по средата на есента и свежестта на хладния въздух ме ободрява, докато си спомням за сватбата ни в края на лятото. Все още помня живо и най-дребната подробност точно както помня всичко, което се случи в годината на забравената ни годишнина.

Струва ми се странно, че всичко вече е зад гърба ми. Подготовката ангажираше мислите ми от толкова отдавна и си представях всичко толкова много пъти, че понякога се чувствам така, сякаш съм изгубил връзка със стар приятел, с човек, с когото съм общувал много непринудено. Но след всички тези спомени най-сетне разбирам, че вече имам отговор на въпроса, над който размишлявах, когато за пръв път излязох тук.

Да, реших, че човек наистина може да се промени.

Събитията от предишната година ме научиха на много неща за самия мен и на няколко универсални истини. Научих например, че макар лесно да нараняваме хората, които обичаме, често пъти ни е много по-трудно да ги излекуваме. Само че изцелението на тези рани ми дари най-богатото изживяване в моя живот и ми помогна да повярвам, че макар често да съм надценявал онова, което мога да свърша за един ден, съм подценявал нещата, които мога да свърша за една година. Но най-вече научих, че е възможно двама човека отново да се влюбят, дори да ги разделят дълготрайни разочарования.

Не съм сигурен какво да си мисля за лебеда и за онова, което видях през онази нощ, и признавам, че все още не ми е лесно да бъда романтичен. Всеки ден се боря да се преоткривам и част от мен се пита винаги ли ще бъде така. Но какво толкова? Следвам уроците на Ной за любовта и за начина да я поддържаш жива и дори никога да не стана истински романтик като него, няма да престана да се старая.