Джери Уайкоф, Барбара Юнел
Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина (40)

Хленченето

Точно както възрастните понякога изпадат в лошо настроение без очевидна причина, децата в предучилищна възраст хленчат или проявяват раздразнителност от време на време, дори мама и татко да са посрещнали всичките им физически нужди. Това поведение обикновено е резултат от търсене на родителско внимание или начин да се постигне някаква цел. Въпреки че може да ви е много трудно, знайте, че ако се опитате да пренебрегнете хленченето, ще му помогнете да отшуми по-лесно. Така много скоро детето ви ще научи основно житейско правило — да молиш учтиво и да говориш спокойно е по-добре от това да си раздразнителен и некомуникативен.

Предпазване от проблема

Оценявайте всяка любезна проява

Когато детето не хленчи, не пропускайте да споменете колко ви е приятно неговото присъствие. Вашето внимание и позитивно отношение го учи, че доброто поведение винаги се възнаграждава.

Винаги посрещайте нуждите му

Бъдете сигурни, че детето се храни, къпе се, облечено е подходящо, спи и получава достатъчно прегръдки и целувки редовно, за да не проявява раздразнителност, понеже се е изпотило, гладно е, прекалено е уморено, или пък е твърде разстроено, за да сподели с вас чувствата си, без да хленчи.

Разрешаване на проблема

Как трябва да се постъпи

Дефинирайте какво е хленчене

Убедете се, че детето ви знае какво точно имате предвид под хленчене. Обяснете му по какъв начин искате да ви помоли за нещо или да ви казва какви са желанията му, без да се налага да хленчи. Кажете му например: „Когато помолиш любезно, ще ти налея ябълков сок. Ето как искам да ме помолиш: Мамо (или татко), може ли да ми сипеш малко ябълков сок, моля?“ Ако детето все още не може да говори, покажете му как да сигнализира какво иска, като използва жестове и действия. Накарайте го да упражнява любезните реплики (или жестове) поне пет пъти. Не пропускайте да изпълните желанието, за да докажете тезата си, че любезната молба дава резултати.

Ако е необходимо, направете кът за хленчене

Ако хленченето на детето продължава, след като сте го научили как да изразява желанията си любезно, дайте му да разбере, че има правото да отприщва чувства и разочарования, които само хленченето може да облекчи. Кажете му, че може да хленчи колкото си поиска, но трябва да прави това на „мястото за хленчене“ — зона в дома ви, специално предназначена за този ритуал. Дайте му да разбере, че няма да стоите в голяма близост до хленчещо момче или момиче, което не може да ви каже какво иска, и че когато му омръзне да хленчи, е добре дошло в помещението, където сте вие. Кажете например: „Много съжалявам, че си толкова разстроен. Можеш да отидеш до мястото за хленчене и да се върнеш, когато се почувстваш по-добре.“

Пренебрегвайте хленченето на детето

Тъй като детското хленчене може да е доста продължително и действително да скъса нечии нерви, вие много по-лесно бихте обърнали внимание на рожбата си в момент, когато хленчи, отколкото когато е спокойна, въпреки че в подобна ситуация вниманието не означава привързаност. След като сте го поставили на определения за хленчене стол и сте го оставили да разтоварва разочарованието си, сложете слушалките на уредбата или се захванете с нещо разсейващо, за да си помогнете да преодолеете тази изискваща голямо самообладание ситуация.

Оценявайте моментите, в които детето не хленчи

За да му покажете контраста между това как реагирате, когато то хленчи и когато не хленчи, моментално похвалете успокояването му с думите: „Толкова си приятен в момента. Хайде да отидем оттатък и да вземем любимата ти играчка“, или „Не съм те чувала да хленчиш отдавна. Благодаря ти, че не го правиш“.

Какво не трябва да се прави

Не отстъпвайте, когато хленчи

Ако обърнете внимание на хленчещото си дете, като се разстроите или му дадете това, за което хленчи, вие го учите, че хленченето е начин да постига това, което иска.

Не хленчете

За детето оплакванията на възрастните могат да звучат като хленчене. Ако правите това, то ще си помисли, че няма причина да не го прави. Ако сте в лошо настроение, не му се ядосвайте, защото светът ви е крив, а просто му кажете, че не се чувствате разположени, без да се оплаквате.

Не си позволявайте да се ядосвате на детето

Не се ядосвайте на детето, защото е имало „кофти“ ден. Така не само че ще сметне нервните ви пристъпи за опит да му обърнете внимание, но и ще добие чувство за надмощие, защото именно то ви кара да се ядосвате. Възможно е да продължи да хленчи, само за да ви покаже, че то командва парада.

Не наказвайте детето, защото хленчи

Старата приказка: „Ще ти дам да разбереш защо точно хленчиш“ само създава конфликт между вас и детето. Тя му казва, че никога не е добре да хленчи, което го кара да се чувства виновно, задето разваля нечие настроение. Допускайте хленчене с известни ограничения, защото то може да се окаже единственият начин детето ви да се разтоварва и да отхвърля разочарованието.

Помнете, че това няма да продължава вечно

Възможно е детето ви да е имало лош ден или да преминава през период, когато нищо не му доставя удоволствие, поради което да прекарва повече време в хленчене, докато възвърне обратно хармонията в своя си свят. Кажете си: „Всичко това ще отмине“, докато се опитвате да повдигнете духа му, като хвалите доброто му поведение.

Столът на плача

От момента, в който тригодишната Ейша Гонсалес се събудеше сутрин, до момента, в който затваряше очи през нощта, тя беше постоянен генератор на хленч. „Мамо, искам да ям! Мамо, какво дават по телевизията? Мамо, къде ще ходим? Мамо, вземи ме!“

Госпожа Гонсалес се опитваше да не обръща голямо внимание на непрестанния шум, който дъщеря й създаваше, но от време на време се поддаваше на претенциите на Ейша с едничката цел да я успокои. Но хленченето и цивренето започнаха да й дотягат и един ден тя се развика: „Ейша! Спри най-после с това глупаво циврене. Звучиш ужасно!“ Повишаването на тон, отправено към Ейша, само увеличаваше нейното хленчене, поради което госпожа Гонсалес реши да използва друг подход — тя прецени, че е най-добре да опита различни варианти на метода „изнасяне“ — техника, до която прибягваше, когато дъщеря й не се държеше добре.

„Ето го стола на плача — обяви тя на следващата сутрин, когато Ейша подкара обичайната си програма. — Съжалявам, но ти пак започваш да хленчиш, затова ще трябва да седнеш тук и да останеш на стола, докато спреш. Щом решиш, че си приключила, ще можеш да станеш и да поиграеш с куклите си.“ Тя постави дъщеря си на стола, който беше избрала за целта, а после излезе, като не й остави никаква възможност да си помисли, че някой би й обърнал внимание. Щом чу, че хленченето спря, госпожа Гонсалес се върна при дъщеря си и я похвали: „О, харесва ми, когато не хленчиш. Хайде да излезем навън да си поиграеш.“

Щом госпожа Гонсалес осъзна, че изпраща дъщеря си на стола на плача близо десет пъти на ден, тя реши да предприеме следваща стъпка и да научи Ейша какво да прави, за да не се стига до сядането й на въпросния стол. „Когато ме попиташ или помолиш учтиво, ще ти дам сокче. Кажи ми: Моля те, мамо, може ли да ми сипеш малко сок?“ — обясни тя.

Дъщеря й започна да следва тези инструкции винаги когато й се искаше нещо, за което преди това беше хленчила. Въпреки че хленченето на Ейша никога не изчезна напълно (тя все още хленчеше в лошите си дни), госпожа Гонсалес се почувства много по-щастлива от отношенията си със своята дъщеря.