Антон Дончев
Време разделно (28)

ОТКЪС СЕДМИ

Любили се луди млади, от мънички до големи.

Дойде време да се вземат.

И небето потъмня, та посиня и стана като натъртено. И рукна дъжд, и бели светкавици ни ослепяваха.

А ние с Момчил се скрихме под една ела, на края на широка поляна. Дъждът валеше и всяка капка беше тежка като разтопено олово и се забиваше в земята, сякаш някой със сълзи и ярост я запращаше срещу земята. Тогава заваля и град.

И както треперех от студ, и водата се прецеждаше през еловите клони, та течеше по косата и брадата ми, радвах се, че дишам въздуха на планината. Защото ни дъждът, ни градът стигаха до клетите пленници в конака.

Момчил ми рече:

— Отче, да запаля огън, та да се стоплим.

А пък аз само поклатих глава, защото за клетите пленници нямаше ни топлина, ни огън.

Градът престана и грейна слънце. Тогава поляната се ширна, цялата наводнена, като залята със сребро. И светеше толкова силно, че ме заболяха очите. Само където имаше ели, под тях оставаше тъмно петно. И не беше то от сянката на елите, ами защото под тях беше, кажи-речи, сухо.

А от мокрите дървета все още валеше. И капките падаха от клон на клон и оттам на косите ми, и от косите ми на плещите ми и се стичаха по върховете на пръстите ми, та капеха на земята. И цялата гора беше пълна с шепот, както по времето на узрелите шишарки, когато семената се сипят отгоре. Само че сега шепнеше и земята, която пиеше водните семена. И си спомних как шушнеше земята в деня, когато ние с Манол влязохме в гробището на каменните кръстове.

И Момчил каза:

— Простиха ми. Ала простиха не на Момчил, а на Маноловия син.

Той все още бягаше и се криеше от хората. А пък аз му казах:

— Гледай!

По светналата в сребро ливада ходеше жена, като че плуваше по езерото, цялата черна, защото слънцето стоеше зад нея. И Момчил, като пребледня, поиска да избяга и ми рече:

— Иде Елица.

Хванах го за ръката и се вгледах, ала нищо не можах да различа от блясъка на мокрите ливади. А жената все идеше към нас.

И Елица дойде, та застана пред Момчил под дървото. И аз държах Момчиловата ръка, а той вече не се дърпаше, само ръката му стана студена като на мъртвец. И очите, с които гледаше Елица, бяха пълни с ужас.

Елица стоеше пред нас, а в косата й блестяха едри ледени зърна град, сякаш беше вплела бисери. И тя каза:

— Чиста съм. Такава съм, каквато ме е майка родила.

А под очите й синееха кръгове и устните белееха нахапани. И Момчил й каза:

— Махни се. И Елица каза:

— Всяка нощ Караибрахим лягаше на другата постеля, на другата страна на одаята. Лягаше по гръб и гледаше потона. И аз лежах, та го слушах как диша. Той не заспиваше. Не спях и аз. И като го чаках да стане и да дойде при мене, готвех се да умра. Ала той не идваше. И тъй минаха всичките нощи в конака.

А в очите на Момчил почна да свети ярост и омраза. И той рече:

— Млъкни!

И свирна, за да повика сокола си, който се беше скрил някъде от бурята. А Елица повтори:

— Такава съм, каквато ме е майка родила.

Бръкна в пазвата си, та извади увита бяла кърпа. И като я разгъна, видяхме, че светна нож.

— Пусна ме Севда. Тя ходила при Манол, а той й казал къде е скрил ножа си. Отидох и го взех. Ако с тоя нож убиеш Караибрахим, то Манол ще ти прости.

И тя му подаде ножа. Тогава видяхме, че в бялата кърпа останаха да светят един до друг два златни пръстена, хванати с кестенява къдрица женска коса. Момчил гледаше пръстените.

— Моят е. И Маноловият. Защото Манол ми върна пръстена. Тогава Момчил покри очите си с два свити пестника, а в десния държеше ножа на баща си. И рече тихо:

— Иди си.

А Елица още по-тихо го попита:

— Момчиле, нямаш ли ми вяра?

И той, като все още притискаше пестници до очите и челото си, отвърна:

— Не ти вярвам.

И в Елицините очи плувнаха сълзи и те цели светнаха, като облените в разтопено сребро ливади. Светнаха, та огряха отслабналото й лице. И тя хвана Момчил за китката, до острието на ножа, и тихо му рече:

— Ела.

И го повлече след себе си в гората.

А когато слънцето слезе към заник, тръгнах към пещерата. И на една наведена поляна имаше скала, която снеговете и ледовете, като се плъзгаха пролетес надолу, бяха измъкнали от леговището й. Скалата се надвесваше напред, като че се готвеше да се преобърне, а зад нея оставаше дълбока яма, празното легло на скалата. И там растеше тъмнозелена, невиждана другаде трева, защото растеше направо от разтворените недра на земята.

А върху зелената трева лежеше захвърлена червеножълтата престилка на Елица. И върху тревата сякаш гореше огън.

Тук бяха запалили огън двамата млади, за да стоплят пълните си със студ сърца. А скалата се беше отместила, за да открие утробата на земята, та синът на Момчил, внукът на Манол, да бъде заченат в сърцето на планината.

И като гледах огъня на Елицината престилка, не видях кога пред мене застанаха Момчил и Елица, хванати за ръка. И в Елицините очи нямаше вече сълзи, ала те светеха по-силно отпреди.

И Момчил ми каза:

— Отче, благослови ни. Нека се съберем двама клетници. Тя — завинаги черна в очите на хората, защото никой няма да й повярва, както аз й повярвах. Аз — завинаги черен в очите на хората, защото от обич към нея забравих дълга си. Благослови ни.

Благослових ги. И толкова бяха щастливи и хубави, че сърцето отново ме заболя.

И заслизах надолу. А стръмната пътека по дерето се беше превърнала в поток и вода бягаше и святкаше между камъните. И тъй като гледах в нозете си и водата все течеше, пред очите ми играеха блясъци, та ми се зави свят и не знаех аз ли вървя, пътеката ли тича под краката ми, или потокът ме влече. Ала в тоя ден, пълен с блясъци, не можех да забравя блясъка на Елицините очи.

А когато пътеката стигна до реката и потокът се изсипа в нея като развята опашка на бял кон, ето — видях Горан да лови пъстърва в един вир. Вгледах се и видях, че пяната се върти отдясно наляво. На такива вирове им викат леви. Мислят ги за омагьосани и хвърлят вътре намерена магия, та чудно беше, гдето Горан ловеше пъстърва в ляв вир. Исках да мина край него, без да му се обадя, защото той не ме чу от шума на водата, ала се досетих за Елица. Нали беше негова сестра?

А като заслизах към него, той измъкна трептяща риба, откачи я от въдицата и взе да я мери с една пръчица колко е дълга. И щом го докоснах по рамото, както беше клекнал пред купа сребърни риби, опръскани с червени петна, той скочи стреснато на крака, пребеля и се зачерви. И аз му казах:

— Радвай се, Горане, сестра ти Елица се върна.

Той ме хвана за кръста, все едно че бях невръстно дете, вдигна ме нагоре от радост и ме завъртя в кръг. Ала като ме пусна, видях, че очите му са тъжни. И Горан ме попита:

— Отче, защо всички корят Момчил, че е изоставил пътеката, а мене никой не кори? Нали и аз бях на пътеката? Или не струвам колкото него? Кажи ми.

Аз му казах:

— Той го направи заради себе си, за своя обич, а тебе те подмамиха, Горане. Затова.

А той клатеше глава и рече:

— Когато Момчил избяга, да не слуша гайдите, той мислеше, че ме оставя на пътеката. Когато аз тръгнах подир Севда, видях, че пътеката остана празна.

И стоеше с наведена глава, ала аз виждах очите му, защото, макар и наведени, те бяха педя над главата ми. Много тъжни бяха очите му. Попитах го:

— Защо ловиш риба в ляв вир?

А Горан .отново гъсто почервеня и ми отвърна:

— Наумил съм да уловя голяма пъстърва, ей колкото тая пръчка.

И той ми показа пръчката, дълга един лакът. И добави:

— А такива пъстърви се ловят в омагьосаните вирове. Да можех да уловя стопанина на тоя вир, той щеше да ми помогне.

И като се досети, скочи чевръсто и стъкна огън, та закачи над него няколко риби. А останалите пъстърви наниза на вейка и ми ги даде, като рече:

— Седни да хапнеш, отче, гладен си. А тия риби дай на жените в пещерата.

Аз му казах:

— Ела и ги донеси.

А той поклати глава и отговори:

— Няма вече кога.

И след като ядохме от бялото месо на рибите, което вдигаше прясна пара, станах и обърсах пръстите си в надвесените вейки на една ела. А те бяха мокри. Стана след мене и Горан и щом хвана един по-висок клон, та взе да го търка между дланите си, изведнъж го пусна и заплака. Седна край угасналия огън, над който се вдигаше дим, скри глава между коленете си и плачеше.

Аз мълчех. И той ми каза:

— Отче. В деня, в който си тръгна Сюлейман ага, исках да го видя, ала далеч от другите хора. И когато се качих на Девицата, видях, че Дельо го чака на пусия с двамина други разбойници. И му казах: „Не те ли е срам, че си ял десет години хляба му.“ А той ми рече: „Овчарьо, върви си из пътя. Ако агата не беше вече близо, имам един куршум и за тебе.“ И аз му рекох: „Лесно се говори с пищов в ръка.“ А той хвърли пищова, та извади ножа си. И рече на другарите си: „Стойте и гледайте как ще заколя тоя овен.“ И се сбихме. А той скачаше като невестулка или като катерица. И ножът му беше по-дълъг, само че аз имам по-дълги ръце. И другарите му го питаха: „Дельо, да му пушнем ли?“ — а той ги псуваше. Ала като извих врата му на един дънер, викна: „Ха!“ И навярно искаше да каже „Хайде!“ — само че повече не се чу, защото му прерязах гърлото. И двамата разбойници гръмнаха връз мене, ала не ме улучиха, та побягнаха в гората. И защото ръцете ми бяха кървави, посегнах да ги обърша във вършето на една ела. И когато усетих по пръстите си гъстата шума, спомних си как съм чистил пръстите си от мазното на чеверметата и как съм се изправял с пълно сърце над изглозганите кости. Сега чистех човешка кръв и заплаках. А оня ден, като помилвах едно куче, козината му ми се стори също като елова четуна, космите му бяха също като елови игли, та сякаш не го помилвах, ами бършех кръв о гърба му. Не мога да пипам повече ела, отче. Намразих елите, че се чистят в тях кървави пръсти. Не мога да ги пипна. А закъде е горянин без ела? Затова, като пипнах сега четуната, заплаках. И елите ми откраднаха.

И все плачеше. А трябваше да вървя, затова го помилвах по косата. И потреперах, като усетих под пръстите си коравите му косми, и рекох с разтреперан глас:

— Сбогом, Горане. Ела в пещерата.

А той не ми отвърна.

Ала когато вече бях горе на билото, чух отдолу да иде гласът му:

Сбогом, отче. И вече не го видях.