Артър Конан Дойл
Долината на страха (3)

Трета глава
Трагедията в Бърлстоун

Сега ще помоля да ми разрешите за миг да насоча скромния си талант към описание на събитията, които се бяха случили, преди да пристигнем на местопроизшествието, в светлината на направените по-късно от нас разкрития. Само по този начин читателят ще може да си състави мнение за участниците, както и за необикновената обстановка, повлияла върху съдбите им.

От памтивека селцето Бърлстоун представлява група скупчени, наполовина дървени къщи до северната граница на графство Съсекс. От векове не се е променяло, но през последните няколко години живописният му облик и разположението привличат заможни заселници, чиито разкошни домове надзъртат от околните гори. Местните хора смятат, че тези гори съставляват самият край на огромния Уийлдски лес, който постепенно оредява, преминавайки в карстовите долини на север. Появили са се и много магазинчета, за да задоволят нуждите на нарасналото население, така че може би има изгледи скоро от затънтено селце Бърлстоун да се превърне в модерен град. Мястото е център за голяма част от областта, понеже Тънбридж Уелс, най-близкото по-значително селище, е на двайсетина километра източно, оттатък границата с Кент.

На около километър от селцето сред древен парк, известен с буковете си, е разположено имението Бърлстоун. Част от вековните му сгради датират още от времето на първия кръстоносен поход, когато Хюго Капски построил крепост посред земите, подарени му от Червения крал. Крепостта била унищожена от пожар през 1543 г. Няколко почернели от дима крайъгълни камъка били използвани по времето на Джеймс, когато върху развалините на феодалната крепост била издигната тухлена сграда. С множеството си фронтони и ромбоидни прозорчета замъкът до голяма степен пазеше първоначалния си вид от началото на XVII век. Външният от двата рова, защитавали някогашния му войнствен собственик, бе пресъхнал и сведен до скромната роля на зеленчукова градина. Вътрешният ров, широк десетина метра, но дълбок сега не повече от метър, все още ограждаше къщата. Пълнеше се от поток, който се вливаше от едната и се оттичаше от другата страна, така че оскъдната вода, макар и мътна, не бе застояла и опасна за здравето. Прозорците на приземния етаж се намираха на две педи над водата. Единственият достъп до замъка беше подвижният мост с отдавна ръждясали и изпочупени вериги и барабан за вдигане и спускане. Но последните обитатели на имението с характерната им енергичност бяха оправили всичко и мостът не само можеше да се вдига, но и действително се оказа, че вечер се вдига, а сутрин — спуска. Така чрез възобновяване на обичая от старите феодални времена нощем имението се превръщаше в остров и това имаше най-пряко отношение към загадката, която скоро щеше да привлече вниманието на цяла Англия.

Когато семейство Дъглас купило имението, замъкът бил необитаван от няколко години и заплашвал да се превърне в живописна развалина. Семейството се състояло само от двама души: Джон Дъглас и съпругата му. Дъглас бил забележителен човек и като характер, и като външност — петдесетинагодишен, с волева челюст, сурово лице и прошарени мустаци, особено остър поглед на сивите очи и жилесто пъргаво тяло, незагубило нищо от младежката си сила и енергичност. Бил весел и добронамерен към всички, но с донейде груби обноски, които създавали впечатлението, че е запознат с живота в много по-нискостоящи кръгове от изисканото съсекско общество.

И макар че по-образованите му съседи гледали на него сдържано и с известно любопитство, Дъглас скоро си спечелил популярност сред местните жители, защото внасял големи суми за всякакви начинания, посещавал концертите и другите сбирки и понеже имал тенор с изключително богат регистър, винаги с готовност изпявал по нещо. Изглежда, имал много пари, говорело се, че ги бил натрупал от добив на злато в Калифорния, понеже, както си личало от говора им — неговия и на жена му, двамата били прекарали част от живота си в Америка. Доброто впечатление, създадено от щедростта и непринуденото държане към простите хора, се засилило от репутацията, която си спечелил с пълното си безразличие към опасностите. Не бил добър ездач, а участвал във всички състезания и в желанието си да мери сили с най-добрите често падал и по чудо оцелявал. Когато избухнал пожар в дома на викария, пак той се откроил с безстрашното си, като влязъл повторно в пламъците, за да изнесе още покъщнина, след като местната противопожарна бригада сметнала това за невъзможно и се отказала. Така само за пет години Джон Дъглас станал известна личност в Бърлстоун.

Съпругата му също била популярна, при все че английските обичаи не поощряват общуването с нови заселници, които нямат съответни препоръки. За нея това нямало особено значение, понеже по природа била доста затворена и, както изглежда, се била посветила изключително на съпруга си и на домашните задължения. Знаело се, че е англичанка и че се била запознала в Лондон със съпруга си, по това време вдовец. Беше красива жена — висока, смугла и стройна, с двайсетина години по-млада от Дъглас, без това несъответствие да нарушава разбирателството в семейния им живот. И все пак от време на време хората, които ги познавали по-отблизо, забелязвали, че съгласието между двамата не е пълно — смятали, че жената или премълчава нещо за предишния живот на съпруга си, или (което е по-вероятно) че не е съвсем наясно с него. Някои по-наблюдателни хора също така виждали и коментирали, че понякога госпожа Дъглас проявявала признаци на нервност — силно се тревожела всеки път, когато съпругът й се забавял от някое пътуване. В едно спокойно кътче, където всяка клюка се посреща жадно, тази слабост, характерна за господарката на имението, не останала незабелязана и дори придобила огромно значение в спомените на хората след събитията.

Замъкът имал още един обитател, не постоянен, но присъствието му по време на странните произшествия, които предстои да разкажа, стана причина името му да се узнае от обществеността. Това е Сесил Джеймс Баркър от Хейлс лодж, Хампстед. Високата отпусната фигура на Сесил Баркър често се забелязвала на главната улица в село Бърлстоун, защото Баркър бил нерядък гост в имението. Той се оказа единственият приятел на господин Дъглас, появил се в новото му английско обкръжение от миналия му, неизвестен живот. Самият Баркър несъмнено бил англичанин, но от думите му се разбрало, че се е запознал с Дъглас в Америка и там бил общувал отблизо с него. Изглежда, бил състоятелен човек и като че ли нямал семейство. Бил по-млад от Дъглас, най-много четирийсет и пет годишен, висок, строен, широкоплещест. Лицето му на борец било гладко избръснато, с рунтави черни вежди и властни тъмни очи, с които дори без помощта на извънредно яките си ръце би могъл да си проправи път през враждебно настроена тълпа. Не яздел и не ловувал, а прекарвал времето си в разходки с лула в устата около старото село или обикалял с файтон красивите околности било със своя приятел, било със съпругата му, когато той отсъствал. Икономът Еймс каза за него: „Приятен и щедър господин, но, ей Богу, не бих му се изпречил на пътя.“ Баркър се държал сърдечно и приятелски с Дъглас, не по-малко близък бил и със съпругата му, което, изглежда, понякога предизвиквало яда на съпруга, така че дори слугите усещали раздразнението му. Това бил третият обитател на дома, когато настъпила бедата. От останалите е достатъчно да споменем педантичния, достолепен и способен Еймс и госпожа Алън, пищна жена с весел нрав, която облекчавала господарката от някои домашни грижи. Другите шестима слуги нямат връзка със събитията от нощта на шести януари.

Първият тревожен сигнал стигнал до малкия местен участък с началник сержант Уилсън от съсекската полиция в двайсет и три часа и четирийсет и пет минути. Сесил Баркър, силно развълнуван, яростно започнал да звъни на вратата: в имението Бърлстоун се била разиграла ужасна трагедия, Джон Дъглас бил убит. Само това успял да изрече и после бързо се завтекъл обратно към имението, последван не след дълго от полицейския сержант, който пристигнал на местопрестъплението малко след полунощ, като преди това бил уведомил местните власти, че се е случило нещо сериозно.

Когато сержантът стигнал до имението, мостът бил спуснат, лампите — запалени и цялата къща изглеждала завладяна от суматоха и силна тревога. Слугите се тълпели в коридора пребледнели, уплашеният иконом кършел ръце на прага. Само Сесил Баркър се владеел. Отворил най-близката до входа врата и поканил сержанта да го последва. В същия миг пристигнал от селото и доктор Уд, енергичен и способен лекар. Тримата влезли във фаталната стая, а обзетият от ужас иконом вървял по петите им и затворил вратата, за да скрие от очите на прислужничките ужасната гледка.

Убитият лежал по гръб сред стаята. Бил облечен само в розов, халат върху нощната риза. На босите си крака имал меки чехли. Докторът коленичил до тялото и го осветил с оставения на масата фенер. Един поглед бил достатъчен на лечителя, за да разбере, че не може с нищо да помогне. Трупът изглеждал страшно. Върху гърдите му лежало причудливо оръжие — пушка с цеви, прерязани на трийсет сантиметра от спусъците. Било ясно, че е стреляно отблизо и че целият заряд е попаднал в лицето на убития, от което главата била едва ли не цялата отнесена. Спусъците били вързани един за друг с тел, така че двете цеви да изгърмят едновременно.

Местният полицай се притеснил, обезпокоен от огромната отговорност, която изневиделица го връхлитала.

— Няма да пипаме нищо, докато не дойдат началниците ми — шепнел той, без да откъсва ужасен поглед от главата на убития.

— И досега не е пипано нищо — осведомил го Сесил Баркър. — Имах грижата за това. Виждате всичко така, както го открих аз.

— Кога се случи? — попитал сержантът и извадил бележника си.

— Точно в единайсет и половина. Още не се бях съблякъл за сън, седях до камината в стаята си, когато чух изстрела. Не беше много силен, някак глухо прозвуча. Хукнах надолу по стълбите, сигурно съм влязъл след трийсет секунди.

— Вратата отворена ли беше?

— Да. Клетият Дъглас лежеше точно както го виждате сега. На масата гореше свещта, която бе взел за спалнята си, а аз запалих лампата малко след това.

— Никого ли не видяхте?

— Не. Чух, че госпожа Дъглас слиза по стълбите след мен, и изтичах навън, за да й попреча да види ужасната гледка. Дойде прислужничката госпожа Алън и я отведе. Пристигна и Еймс, с когото отново изтичахме до стаята.

— Но нали, както съм чувал, мостът се вдига нощем?

— Да, беше вдигнат, аз го спуснах.

— Тогава как е възможно убиецът да е избягал? Дума да не става! Сигурно господин Дъглас се е застрелял.

— Това беше първата ми мисъл. Но погледнете! — и Баркър дръпнал завесата, зад която се показал широко отворен висок прозорец с ромбоидни стъкла. — Погледнете и това! — и той приближил фенера, който осветил петно кръв, като следа от ток на ботуш, върху дървения перваз. — Някой е стъпил тук, за да излезе.

— Искате да кажете, че някой е прегазил през рова?

— Точно така.

— Излиза, че когато сте влезли в стаята половин минута след убийството, убиецът е бил във водата!

— Сигурен съм в това. Боже, защо не изтичах до прозореца! Но както виждате, покрит е със завеса и не се сетих. После чух, че идва госпожа Дъглас, и исках да й попреча да влезе. За нея щеше да е ужасно.

— И още как! — казал лекарят, вперил поглед в обезобразената глава и страшните следи наоколо. — Не съм виждал такова нещо, откакто се случи тежката железопътна катастрофа в Бърлстоун.

— Кажете ми, моля… — започнал полицейският сержант, чийто здрав селски разум се завърнал към отворения прозорец. — Добре, съгласен съм, че човекът е избягал, прегазвайки рова, но кажете ми как е влязъл в къщата, след като мостът е бил вдигнат?

— Това е въпросът — казал Баркър.

— Кога е бил вдигнат мостът?

— Малко преди шест часа — обяснил икономът Еймс.

— Чувал съм, че обикновено го вдигат по залез — продължил сержантът. — Сега слънцето залязва почти в четири и половина, а не в шест.

— Госпожа Дъглас беше поканила гости на чай — казал Еймс. — Не можехме да вдигнем моста, преди да си отидат. След това аз лично го вдигнах.

— Значи излиза, че ако е идвал външен човек, той би трябвало да е минал по моста преди шест часа, а после се е крил, докато господин Дъглас не е влязъл в стаята след единайсет часа.

— Така е! Господин Дъглас обикаляше къщата всяка вечер преди лягане, за да провери дали няма забравени лампи. Затова е влязъл тук. Убиецът го е чакал и го е застрелял. После се е измъкнал през прозореца, но е оставил оръжието си. Така е било, струва ми се, нищо друго не би съответствало на фактите.

Сержантът вдигнал една визитка, паднала на пода до трупа. На нея с разкривен почерк били изписани с мастило инициалите Д. В. и под тях цифрата 341.

— Какво е това? — показал той картичката.

Баркър я погледнал с любопитство и рекъл:

— За първи път я виждам. Сигурно е останала от убиеца.

— Д. В., 341. Нищо не разбирам — чудел се сержантът, докато въртял визитката в ръце. — Какво е това Д. В.? Сигурно нечии инициали. А вие какво държите, доктор Уд?

Лекарят държал един доста голям чук, който бил вдигнал от килимчето пред камината. Тежък работен чук. Сесил Баркър посочил кутия с гвоздеи с бронзови главички върху полицата над камината.

— Вчера господин Дъглас разместваше картините — казал той.

— С очите си го видях. Беше се качил на стол и закачваше голямата картина на стената. Това обяснява наличието на чука.

— Най-добре да го оставим върху килимчето, където си беше — в недоумение се почесал по главата сержантът. — Ще трябва да дойдат най-големите умове от полицията, за да разплетат тази история. Няма начин да не стигне до Лондон — добавил той, взел фенера и бавно тръгнал из стаята. — Виж ти! — извикал подир малко и развълнувано дръпнал завесата на прозореца на една страна. — В колко часа дръпнахте завесите?

— Когато запалихме лампите — обяснил икономът. — Малко след четири.

— Явно някой се е крил тук — рекъл сержантът и приближил фенера до пода. В ъгъла ясно личали следи от кални ботуши. — Държа да ви кажа, че това подкрепя вашата теория, господин Баркър. Изглежда, човекът е влязъл в къщата, след като са били спуснати завесите, след четири и преди шест, когато са вдигнали моста. Вмъкнал се е в тази стая, понеже е първата, която се е изпречила на пътя му. Нямало е къде да се скрие, затова се е заврял зад завесата. Така всичко се изяснява. Сигурно е искал да ограби къщата, но господин Дъглас случайно се е натъкнал на него, негодникът го е убил и е избягал.

— Така си го обяснявам и аз — съгласил се Баркър. — Само че не губим ли ценно време? Не трябва ли да претърсим наоколо, преди убиецът да се е измъкнал?

За миг сержантът се замислил.

— Преди шест часа сутринта няма влакове, така че не може да замине с влак. Ако тръгне по шосето, както е окалян, не е изключено някой да го забележи. Все едно. Аз самият не мога да напусна това място, преди да ме сменят. Но според мен не бива никой да тръгва, преди да си изясним положението.

Докторът внимателно оглеждал тялото, светейки си с фенера.

— А този белег какъв е? — попитал. — Възможно ли е да има някаква връзка с престъплението?

Единият ръкав на халата бил повдигнат, разголвайки до лакътя дясната ръка на мъртвеца. В средата й върху жълтеникавата кожа ясно се откроявала странна кафява рисунка — триъгълник, вписан в кръг.

— Не е татуировка — продължил докторът, напрягайки очи. — За пръв път виждам такова нещо, човек, дамгосан с клеймо като добитък. Какво ли може да означава?

— Не твърдя, че зная какво означава, но през последните десет години много пъти съм виждал тази рисунка върху кожата на Дъглас — казал Сесил Баркър.

— Аз също — присъединил се икономът. — Много пъти, когато господарят запретваше ръкави, съм виждал този белег. Често съм се чудил какво ли представлява.

— Сигурно няма връзка с престъплението — рекъл сержантът. — Но си е доста подозрително. Всичко в този случай е подозрително. Е, сега пък какво има?

Икономът надал възглас на изумление, сочейки ръката на мъртвеца.

— Взели са му венчалния пръстен! — ахнал той.

— Какво?

— Да. Господарят винаги носеше гладка златна халка на малкия пръст на лявата ръка. Този по-груб гравиран златен пръстен беше над халката, а на средния пръст беше пръстенът с извитата змия. Гравираният пръстен и пръстенът със змията са си на местата, но халката я няма.

— Така е — потвърдил и Баркър.

— Нима твърдите, че венчалният пръстен е бил под другия?

— Винаги там го носеше!

— Тогава излиза, че убиецът първо е свалил пръстена, който наричате „гравиран“, а после го е сложил обратно на мястото му.

— Точно така!

Достойният селски полицай поклатил глава:

— Струва ми се, че колкото по-скоро извикаме хора от Лондон, толкова по-добре. Уайт Мейсън е умен мъж. Няма местно произшествие, с което да не се е справил. Скоро ще дойде тук и ще ни помогне. Но, предполагам, ще трябва да потърсим и помощ от Лондон. Не се срамувам да призная, че случаят е прекалено сложен за мен.