Джефри Дивър
Каменната маймуна (48)

48.

Трафикантът беше доста по-дребен и набит, отколкото бе очаквал Линкълн Райм. Познаваше това явление още от работата си в полицията. Изграждаше си определен образ за престъпниците, които преследваше, и когато ги видеше за пръв път, оставаше изненадан колко дребни са всъщност.

Призрака стоеше с белезници, заобиколен от служители на закона. Разтревожен, да, но без да губи самообладание, външно спокоен, с отпуснати ръце и рамене. Криминологът веднага разбра как е успял да заблуди Сакс — очите на трафиканта бяха като на лечител, на човек на духа. Те внушаваха спокойствие и подтикваха събеседника да сподели съкровените си тайни. Като го гледаше сега обаче, Райм откриваше в тях единствено самолюбие и безскрупулност. Трафикантът отмести поглед от него и се обърна към Сакс.

— Добре, господине, какво означава това? — попита приятелят на Пийбоди, Уебли от Държавния, както го познаваше вече Райм, с присъщия си надут тон.

— Известно ли ви е какво се случва понякога в нашата работа, господа? — обърна се Райм към двамата мъже. — Имам предвид разследванията на престъпни деяния.

Уебли от Държавния понечи да каже нещо, но Пийбоди му махна да мълчи. Райм и без това нямаше да им позволи да го прекъсват. Никой няма думата, когато Линкълн Райм говори.

— Понякога губим поглед върху голямата картина. Добре, признавам, че на мен ми се случва по-често, отколкото, да кажем, на моята Сакс. Тя търси мотива, причината хората да действат по един или друг начин. Аз обаче не съм такъв човек. Аз изследвам всяка улика и опитвам да я наместя в мозайката. — Райм погледна Призрака и се усмихна. — Като да поставяш пуловете върху дъската за вейчи.

Трафикантът, почернил живота на толкова много хора, не каза нищо, не даде израз на каквато и да било емоция. Служителката от билетния контрол обяви начало на качването за полета на „Нортуест Еърлайнс“ за Лос Анджелис.

Райм кимна към Призрака:

— Аз разтълкувах уликите безупречно. В края на краищата, ето го престъпника, заловен. И разполагаме с достатъчно доказателства, за да поискаме смъртна присъда. Какво обаче става? Той излиза на свобода.

— Не излиза на свобода — възрази Пийбоди. — Ще бъде изправен на съд в Китай.

— Излиза извън юрисдикцията на правозащитните органи, в чийто район извърши ред тежки престъпления през последните няколко дни — поправи го остро Райм. — Да не спорим по този въпрос.

На Уебли от Държавния му дойде до гуша:

— Давайте по същество, или го качвам на самолета. Райм продължи да не му обръща внимание. Имаше сценарий и не възнамеряваше да се отклонява от него.

— Голямата картина… голямата картина… Да знаете колко лошо се почувствах. Ето, намирам „Фуджоуския дракон“ и изпращам Бреговата охрана да го залови, но какво става — той го потапя. Десетки невинни се издавят!

Пийбоди поклати глава:

— Разбира се, че ще се почувстваш зле. Всички се чувстваме зле, но..

Райм продължи по сценария:

— Голямата картина… Да помислим за нея. Да се пренесем назад във времето — преди два дни, малко преди зазоряване, на борда на „Фуджоуския дракон“. Представете си. че сте Призрака, един човек, издирван от органите на реда — издирван за тежки престъпления, — и Бреговата охрана ще пресрещне кораба ви само след половин час. Какво бихте сторили?

Служителката продължаваше да приема пътниците за полета.

Пийбоди въздъхна. Уебли от Държавния промърмори нещо — Райм знаеше, че не е комплимент за него. Призрака се размърда, но не каза нищо.

След като никой не взе думата, Райм продължи:

— Аз, на негово място, бих взел парите си, бих изпратил „Дракона“ в открито море и бих избягал на брега с някоя от лодките. Бреговата охрана, полицията и ИНС щяха да са толкова заети с екипажа и емигрантите, че докато се усетят, че ме няма, щях да съм вече на половината път за Ню Йорк. Какво обаче е направил Призрака?

— Заключил емигрантите в трюма — заговори Сакс като по даден сигнал, — потопил кораба, след това започнал да избива оцелелите. При това с риск да го заловят или застрелят.

— И тъй като не успял да избие всички на брега — поде Райм, — ги последва в града и опита да ги убие тук. Защо, за Бога, ще прави такова нещо?

— Е, те са свидетели — предположи Пийбоди. — Трябвало е да ги премахне.

— Защо? Това е въпросът, който никой не си задава. Какво ще спечели с това?

Пийбоди и Уебли от Държавния останаха безмълвни. Райм продължи:

— Пасажерите на кораба могат да свидетелстват само по един случай на незаконен трафик на хора. Призрака обаче вече се издирва за десетина такива престъпления из целия свят. Също и за убийства. Справка — Интерпол. Няма логика да си дава толкова труд да ги избива само защото са свидетели. — Райм направи драматична неколкосекундна пауза. — Убийството обаче има пълна логика, ако той от самото начало е набелязал пасажерите за жертви.

Слушателите му реагираха по два различни начина. Пийбоди бе объркан и изненадан. Изражението на Уебли от Държавния обаче беше съвършено различно. Той знаеше накъде бие Райм.

— Жертви — продължи криминологът. — Това е ключовата дума. Виждате ли, по време на малката си разходка под водата моята добра Сакс намери едно писмо.

При тези думи Призрака, който досега съзерцаваше Сакс, се обърна към Райм.

— Писмо ли? — обади се Пийбоди.

— В него в общи линии се казва: „ето ти парите и списъка на жертвите…“ Започваме ли да виждаме голямата картина, господа? В писмото не пише „пасажери“ или „емигранти“, или „добитък“, — или вашето не особено учтиво „незаконни“, Пийбоди. Пише черно на бяло „жертви“. Отначало, когато чух за пръв път превода на писмото, не си дадох сметка, че авторът му е използвал точно тази дума. Голямата картина се изяснява, когато видим кои всъщност са жертвите — всичките емигранти са китайски дисиденти или техни близки. Призрака не е само каналджия. Той е и професионален убиец. Бил е нает, за да ги убие.

— Този човек е луд — изсъска Призрака. — Отчаян е. Искам да тръгна веднага.

Райм обаче продължи необезпокоен:

— Призрака е планирал потапянето на „Дракона“. Чакал е само да се приближат достатъчно до брега, за да може да се измъкне заедно с помощника си. Случиха се обаче няколко непредвидени неща — ние открихме кораба и изпратихме Бреговата охрана да го пресрещне, така че се наложило да напусне „Дракона“ по-рано от замисленото; някои от емигрантите успели да се измъкнат. Освен това експлозивът се оказал прекалено мощен и плавателният съд потънал, преди той да успее да вземе парите и оръжието си и да намери помощника си.

— Това е абсурдно! — възкликна Уебли от Държавния. — Пекин не би наел никого да убива дисиденти. Вече не сме през шейсетте.

— Пекин не е замесен — отговори Райм, — както подозирам, че много добре знаете, Уебли. Не, ние открихме кой е изпратил парите и инструкциите на Призрака. Казва се Лин Шуйбян.

Призрака погледна отчаяно към изхода. Райм продължи:

— Изпратих името и адреса му на Фуджоуската полиция и ги информирах, че той е помощник на трафиканта. Те обаче ми отговориха, че сигурно имам грешка. Адресът е на една държавна сграда във Фуджоу. Лин е заместник на губернатора на Фудзян по търговското развитие.

— Какво означава това? — попита Пийбоди.

— Че е корумпиран държавен служител — тросна се Райм. — Не е ли очевидно? Той и хората му получават подкупи за милиони от фирмите по цялото Югозападно крайбрежие на Китай. Вероятно работи в комбина с губернатора, но за това нямаме доказателства. Поне засега.

— Невъзможно! — заяви Уебли. Сам не си вярваше.

— Изобщо не е невъзможно. Сони Ли ми разказа за Фудзян. Провинцията винаги е била по-независима, отколкото му се харесва на централното държавно ръководство. Има най-много връзки със Запада и Тайван. Освен това е по-богата. Там са и най-активните дисиденти. Пекин постоянно заплашва да нахлуе в провинцията, да национализира отново фирмите и да постави свои хора в управлението. Ако това стане, Лин и момчетата му губят източниците си на доходи. И така, как да задоволят Пекин? Като избият най-устатите дисиденти. А какъв по-подходящ начин от наемането на един трафикант? Ако загинат на път за друга страна, грешката е само тяхна, не на управниците.

— И най-вероятно никой няма да разбере за смъртта им — добави Сакс. — Превръщат се просто в поредната група изчезнали. — Тя кимна към Уебли от Държавния и подкани: — Райм?

— О, да. Последното парче от мозайката. Защо Призрака излиза на свобода? — Той се обърна към Уебли: — Вие го изпращате обратно, за да угодите на Лин и хората му във Фудзян. За да не пострадат деловите ни интереси. Югоизточен Китай е районът с най-много американски инвестиции в света.

— Това са глупости — изсъска държавният служител.

— Това е смешно — каза Призрака. — Пълна лъжа от един отчаян човек. — Кимна към Райм. — Къде са доказателствата?

— Доказателства ли? Е, писмото на Лин е у нас, но ако искаш още… Помниш ли, Харълд? Ти ми каза, че през последната година още два кораба с емигранти на Призрака са изчезнали. Проверих свидетелствата на роднините им в архива на Интерпол. Повечето от тези жертви също са били дисиденти от Фудзян.

— Не е вярно — възрази бързо Призрака.

— Освен това имаме и парите — продължи Райм, без да му обръща внимание.

— Пари ли?

— Възнаграждението за транспортирането. Докато се плацикаше в Атлантика, Сакс намери сто и двайсет хиляди американски долара и юани за още около двайсет хиляди. Поканих един приятел от ИНС у нас да ми помогне с анализа на уликите. Той…

— Кой? — попита рязко Пийбоди; после се досети. — Алън Коу ли? Той е бил, нали?

— Приятел. Да не споменаваме имена.

Приятелят наистина беше Коу. Бе прекарал цял ден в ровене из секретните архиви на ИНС, което вероятно щеше да му струва работата, ако не да го изпрати в затвора. За този риск му беше споменал Райм — и Коу бе приел с радост.

— Първото, което му направи впечатление, бяха парите. Каза ми, че емигрантите не могат да платят на трафикантите в долари, защото в Китай просто няма долари, поне не достатъчно, за да покрият капарото за транспортирането до САЩ. Те винаги плащат в юани. На кораб с около двайсет и петима емигранти Сакс би трябвало да намери поне половин милион долара в юани — и то само за капарото. И така, защо на борда има толкова малко китайски пари? Защото той ги прекарвал за нищожна сума — за да могат дисидентите от списъка на жертвите да си го позволят. Призрака печели пари от възнаграждението за убийството им. Сто и двайсетте хиляди долара? Е, това е аванс от Лин. Проверих серийните номера на някои от банкнотите и според федералния резерв тези пари са били изпратени за Южнокитайската банка в Сингапур. Която обслужва фудзянското правителство.

През изхода минаваха все нови и нови пътници. Призрака вече изглеждаше отчаян.

Пийбоди мълчеше замислено. Изглеждаше разколебан. Служителят от Държавния департамент обаче беше твърд:

— Качваме го на самолета, това е. Райм присви очи и вдигна глава:

— Докъде стигнахме с доказателствата, Сакс?

— Какво ще кажеш за експлозива?

— Да, експлозивът за потапянето на кораба. ФБР установи, че е доставен от севернокорейски военни, които редовно снабдяват — познайте кого — базите на Народно освободителната армия във Фудзян. Експлозивът е даден на Призрака от официалните власти. — Райм затвори очи за секунда; сетне отново ги отвори. — След това идва мобилният телефон, намерен на плажа… Беше от тези, които се използват от държавните служители. Фред научи от свой приятел в Лангли, че много служби за сигурност ги използват — включително китайските. Мрежата, която е използвал, е базирана във Фуджоу.

— Камионите, Райм — напомни Сакс. — Кажи им за камионите.

Райм кимна; не можеше да устои на изкушението да им докаже за пореден път способностите си.

— Нещо много интересно в криминологията — понякога онова, което не откриваш на местопроизшествието, е не по-малко важно от намереното. Докато разглеждах списъка на уликите, си дадох сметка, че нещо липсва. Къде бяха следите от камионите, които би трябвало да приберат емигрантите? Приятелят ми от ИНС ми разказа, че осигуряването на наземен транспорт също е задължение на трафиканта. Такъв обаче нямаше. Единствената кола на плажа е била тази на Джери Тан — предназначена за Призрака и неговия баншоу. Защото Призрака не е предвиждал емигрантите да се доберат до брега живи. Опашката от чакащи пътници изтъняваше. Уебли от Държавния се наведе и изсъска злобно в лицето на Райм:

— Започваш да прекаляваш, господинчо! Не знаеш в какво се забъркваш!

Райм го погледна с престорено виновно изражение:

— Не, аз нищо не разбирам. Нито от международна политика, нито от държавни дела… Аз съм един обикновен учен. Знанията ми са ужасно ограничени. До неща като, да речем, имитацията на динамит.

Това моментално затвори устата на Уебли от Държавния.

— Тук се намесвам аз — заплашително изрече Делрей. Пийбоди се изкашля смутено.

— Какво искаш да кажеш? — попита, но само защото сценарият го караше да зададе този въпрос, отговора на който не щеше да чува за нищо на света.

— Бомбата в колата на Фред ли? Ами получихме резултатите за динамита. Дървесни стърготини, смесени с епоксидна смола. Имитация. Използва се за тренировъчни цели. Моят приятел от ИНС обаче ми каза, че Службата имала собствен сапьорен отряд и тренировъчен център в Манхатън; тази сутрин се отби оттам. Имат имитации на експлозиви, за да учат новобранците да ги разпознават и да боравят с тях. Пръчките от колата на Фред са като тези в склада на ИНС. И номерата по детонатора съвпадат с тези от хранилището за улики на Имиграционната служба — конфискувани са преди години при ареста на десетина руски нелегални емигранти на Кони Айлънд.

Ужасеният поглед на Пийбоди доставяше удоволствие на Райм. Криминологът се чудеше как успява Уебли от Държавния все още да изглежда спокоен и да възразява толкова нагло.

— Намеквате, че някой от федералните служби би причинил смъртта на колега…

— Смърт ли? Как може такъв малък детонатор да причини каквито и да било наранявания? Това е само една пиратка. Не, най-тежкото престъпление в този случай е умишленото възпрепятстване на следствието — защото ми се струва, че целта ви е била да отстраните Фред временно от случая.

— И защо?

— Защото — поде дългучът Делрей, след като пристъпи напред и притисна Уебли от Държавния до стената — ви мътех водата. Защото щях да мобилизирам Специалния отряд, който да пипне Призрака за нула време, не да се размотава като вашите агенти от ИНС. По дяволите, май точно затова бяхте включили мен в разследването. Защото нямах никакъв опит с нелегалния трафик на хора. И когато уредих със случая да се заеме специалист — Дан Вон, — той моментално беше изритан на запад.

Райм обобщи:

— Фред трябваше да бъде отстранен, за да се отървете от Призрака според плана си — да го хванете жив и да го изкарате по живо, по здраво от страната като част от сделката между Държавния департамент и Лин от фудзян. — Кимна към самолета. — Както и стана.

— Не съм знаел нищо за убийството на дисиденти — запелтечи Пийбоди. — Никой не ме е уведомил за това. Кълна се!

— Трай! — изсъска заплашително Уебли от Държавния.

— Казаха само, че не искали Министерството на правосъдието да се намесва. Че било много важно за държавната сигурност. Никой не е споменавал бизнесинтереси, никой не е споменавал…

— Харълд! — сряза го Уебли от Държавния; сетне се обърна към Райм и заговори със спокоен, разумен глас: — Вижте, Линкълн, ако — само „ако“ — в това, което казахте, има нещо вярно, трябва да си дадете сметка, че тук са замесени много повече проблеми от съдбата на един-единствен човек. Призрака е разкрит. Той няма да потапя повече кораби. Отсега нататък никой няма да използва услугите му, за да емигрира. Ако го върнем в страната му обаче, китайците ще останат доволни. Пекин няма да прави нищо на провинциите и като резултат хората там ще имат по-добри икономически условия. И с малко американско влияние човешките права също ще бъдат по-добре защитени. Понякога се налага да се приемат компромиси.

Райм кимна:

— О, значи въпросът е по-скоро дипломатически, така ли?

Уебли от Държавния се усмихна, радостен, че Райм най-после го е разбрал.

— Точно така. За доброто на двете страни. Това е една жертва, да, но се налага да я направим.

Райм се замисли за момент, след това се обърна към Сакс:

— Можем да го наречем „историческа, безпрецедентна велика саможертва за общото добруване на народите“.

Лицето на Уебли от Държавния се изкриви при този сарказъм.

— Виждате ли — обясни Райм, — политиката е сложна работа, дипломацията е сложна работа. Престъплението обаче е съвсем просто нещо. Аз не обичам сложните неща. Затова ето моите условия. Можете да оставите Призрака в ръцете ни, за да бъде съден в тази страна, а можете да го изпратите със самолета. Ако направите второто, ние ще разгласим пред обществеността как пускате на свобода престъпник, отговорен за поредица убийства — по политически и икономически причини. И че междувременно сте извършили нападение над федерален агент. Изборът е ваш.

— Не ни заплашвайте! — изсъска Уебли от Държавния. — Вие сте едни прости градски ченгета.

Прозвуча последното повикване за полета. Призрака се бе уплашил не на шега. По челото му изби пот. Лицето му бе потъмняло от гняв. Той се приближи до Уебли и вдигна ръце; белезниците издрънчаха. Зашепна му нещо.

Държавният служител обаче не го удостои с внимание и се обърна отново към Райм:

— Какво, по дяволите, ще разгласите пред обществеността? Никой няма да се заинтересува от тази история. Да не си въобразявате, че ще предизвикате втори „Уотър-гейт“? Ние изпращаме един китайски гражданин в собствената му страна, където той ще бъде съден.

— Харълд? — изрече Райм.

— Съжалявам, нищо не мога да направя — измънка Пийбоди.

— Такова, значи, е решението ви — усмихна се леко Райм. — Точно това исках. Твърдо решение. Вие го взехте. Много добре.

Това положение много напомняше за играта вейчи, помисли си, едновременно развеселен и натъжен, той.

— Том, би ли му показал нашето творение? — помоли болногледача си.

Младият мъж извади от джоба си плик и го подаде на Уебли от Държавния, Държавният служител го отвори. Вътре имаше писмо до Питър Ходинс, репортер от отдела за външнополитически новини на „Ню Йорк Таймс“. Описваше в подробности всичко, което Райм бе казал току-що.

— С Питър сме добри приятели — вметна Том. — Обещах му приоритетна информация за потъването на „Фуджоуския дракон“ и възможните последствия от него във Вашингтон. Случаят много го заинтригува.

— Питър е добър журналист — отбеляза Райм, сетне добави гордо: — Щяха да го номинират за „Пулицър“.

Уебли от Държавния и Пийбоди се спогледаха. След това се оттеглиха в единия край на празната чакалня и всеки извади мобилния си телефон.

— Господин Кван вече трябва да се качва — каза служителката от билетния контрол.

Накрая двамата федерални служители затвориха телефоните и след секунда Райм получи желания отговор. Уебли от Държавния се извъртя, без да каже дума, и тръгна намусен към главното фоайе.

— Чакай! — изкрещя Призрака. — Имаше сделка! Имахме сделка!

федералният служител продължи, без да се обръща, накъса писмото на Райм на парченца и без да спира, го хвърли в едно кошче.

Делрей каза на служителката на изхода да затваря вратата. Господин Кван щял да вземе друг полет.

Призрака се втренчи яростно в Райм, раменете му увиснаха — ясен знак, че се признава за победен. След миг обаче отчаянието му явно се уравновеси от надеждата за бъдещи победи; ян бе уравновесен от прилив на ин, както би казал Сони Ли. Трафикантът се обърна към Сакс и с вледеняваща усмивка изрече:

— Аз съм търпелив, Индао. Сигурен съм, че отново ще се срещнем. Найсин… Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си.

Амелия Сакс го погледна в очите.

— За мен този момент няма да дойде скоро — каза бавно. Очите й, реши Райм, бяха несравнимо по-ледени от неговите.

Един униформен полицай пое арестанта.

— Кълна се, нямах представа за какво става дума — заоправдава се Харълд Пийбоди. — Съобщиха ми, че…

Райм обаче се замисли за Сони Ли и престана да чува думите на агента. Мълчаливо помръдна пръста си и обърна количката с гръб към бюрократа.

Амелия Сакс уреди подробностите между отделните правозащитни организации по отношение на Кван Ан, Гуй, Призрака. Тя протегна ръка към смутения Пийбоди и каза:

— Бихте ли ми дали ключа от белезниците? Ако си ги искате обратно, след като го картотекираме, ще ги оставя в ареста.