Джефри Дивър
Каменната маймуна (27)

27.

В китайския език много думи са комбинация от антоними. Например „напредвам-отстъпвам“ означава „движа се“.

„Правя бизнес“ се предава с думите „купувам-продавам“.

И точно това вършеха четиримата мъже, седнали в задимения офис на Работническата асоциация на Източен Бродуей, в тази бурна августовска нощ: продаваха и купуваха.

Обектът на пазарлъците бяха човешки животи — продаваха на Призрака адреса на Сам Чан — и това като че никак не ги смущаваше.

В Китайския квартал, разбира се, имаше законни тонгове и те правеха много за членовете си — решаваха спорове между конкуренти, защитаваха децата от банди, организираха социални центрове за възрастни граждани и детски градини, държаха профсъюзите настрана от ресторантите и шивашките цехове и служеха като връзка с „другото правителство“, тоест кметството и полицията.

Точно този тонг обаче не вършеше нищо подобно. Единствената му функция бе да служи като база на трафикантите на хора в Ню Йорк.

Сега, около полунощ, тримата шефове на Работническата асоциация — всичките между четирийсет и петдесет-годишни — седяха от едната страна на масата срещу човек, когото никой от тях не познаваше. Той обаче можеше да им донесе голяма печалба — тъй като знаеше къде се крие семейство Чан.

— Откъде познаваш тези хора? — попита председателят на асоциацията.

Информаторът се беше представил само с фамилното си име, Тан, вероятно за да не може Призрака да го открие и изтезава.

— Чан е приятел на брат ми в Китай. Уредих им апартамент, а за Чан и момчето му — и работа.

— Къде е апартаментът? — попита непринудено председателят на тонга.

Тан направи рязък жест:

— Точно това съм дошъл да продам. Ако Призрака иска да научи, трябва да си плати.

— Можеш да кажеш на нас — подкани го един от другите двама с усмивка. — Ще го запазим в тайна.

— Ще преговарям само с Призрака.

Разбира се, шефовете на тонга го знаеха, но винаги си струва да опиташ. На света има много глупаци.

— Разбери — каза един от тримата мъже, — Призрака е много труден за откриване.

— О — изсумтя Тан, — вие не сте единствените, към които мога да се обърна.

— Защо си тук тогава?

— Защото са ми казали, че вие сте най-информирани.

— Опасно е — вметна председателят. — Полицията е по петите му. Ако научат, че сме се свързали с него… е, могат да разтурят организацията.

Тан вдигна рамене:

— Сигурно има безопасни начини да се свържете с него.

— Да се върнем на въпроса за парите. Какво ще ни платиш, ако те свържем с Призрака?

— Десет процента от това, което ми даде. Председателят вдигна ръце:

— Край на преговорите. Намери си други източници. Тан се изсмя:

— А вие колко искате?

— Половината.

— Това е тъп виц.

След като всеки извади козовете си, четиримата се захванаха с деловата част. Пазарлъкът продължи половин час. Накрая се споразумяха на трийсет процента, стига да е в долари.

Председателят извади клетъчния си телефон и се обади. Свърза се със самия Призрак и се представи.

— Да? — попита трафикантът.

— Намерих един човек, който е дал под наем апартамент на някои от оцелелите от „Дракона“, на Чан. Иска да ти продаде информацията.

Призрака запази мълчание за момент, сетне каза:

— Да го докаже.

Председателят предаде искането на Тан и той отвърна:

— Главата на семейството носи западно име, Сам. С тях има и един старец, бащата на Чан. И две момчета. О, жена му Меймей. И едно бебе. Не е тяхно. Било е на кораба и майка му се е удавила.

— Откъде ги познава? — попита Призрака. Председателят обясни:

— Брат е на един приятел на Чан в Китай. Призрака се замисли.

— Кажи му, че ще платя сто хиляди в зелено.

Председателят попита Тан дали това го устройва. Информаторът прие. С някои хора човек не може да се пазари.

Със сериозно изражение — въпреки удоволствието да чуе сумата, председателят добави деликатно:

— Той се съгласи да ни плати известен хонорар. Може би, господине, ако не ви затруднява…

— Добре, ще платя вашия дял директно на вас. Ако информацията е точна. Каква е сумата?

— Трийсет процента.

— Глупаци — изсумтя Призрака. — Ограбили са ви. На ваше място щях да взема шейсет и пет.

Председателят се изчерви и започна да се оправдава, но Призрака го прекъсна:

— Изпратете ми го утре сутринта. Знаеш къде. И затвори.

Председателят каза на Тан за срещата и му стисна ръката.

Според конфуцианството в реда на задълженията към останалите приятелството стои на най-ниското ниво — след отношенията владетел — поданик, баща — син, съпруг — съпруга, голям брат — малък брат. Въпреки това, замисли се председателят, в този вид предателство имаше нещо отвратително.

Както и да е. Тан щеше да бъде съден за действията си едва когато отиде в ада. Колкото до председателя и двамата му сътрудници — е, трийсет хиляди долара не са никак зле за един час работа.

* * *

Задъхан и разтреперан, Сам Чан излезе от офиса на Работническата асоциация на Източен Бродуей. Трябваше да измине три преки, преди да намери бар — баровете бяха рядко явление в Китайския квартал. Седна на един разкривен стол и поръча бира „Циндао“. Изпи я бързо и взе втора.

Все още беше изненадан — не, удивен, че тримата мъже от тонга повярваха, че е Джоузеф Тан, и му казаха къде да се срещне с Призрака на сутринта.

Той се изсмя сам на себе си. Каква щура идея — да се пазари с тримата мъже за цената на собственото си семейство.

Преди няколко часа, докато седеше в тъмния бруклински апартамент, Чан си бе помислил: „Такъв живот, значи, ни очаква. Мрак и страх…“

Баща му присви очи:

— Какво мислиш да правиш?

— Призрака ни търси.

— Да.

— Няма да очаква, че аз мога да потърся него.

Чан Дзечи задържа поглед върху сина си, след това взе дъсчицата с името на рода им от импровизирания олтар. Чан… стрелец.

— И какво ще правиш, ако го откриеш?

— Ще го убия.

— Защо не отидеш в полицията? Чан се изсмя мрачно:

— Нима имаш повече доверие в тукашната полиция, отколкото в китайската?

— Не — отвърна баща му.

— Ще го убия — повтори Чан.

Никога в живота си не се беше опълчвал срещу баща си и се почуди дали старецът няма да му забрани да направи онова, което е намислил.

За негова изненада обаче баща му попита само:

— Способен ли си на такова нещо?

— За семейството си — да. Стана и облече шлифера си.

— Ще отида в Китайския квартал и ще го потърся.

— А знаеш ли как можеш да намериш един човек?

— Как, татко?

— Чрез слабостите му.

— Каква е слабостта на Призрака?

— Не може да приеме поражение — отвърна Чан Дзечи. — Трябва да ни убие, иначе хармонията на живота му ще се наруши.

И така Сам Чан направи точно както бе предложил баща му — предостави на Призрака възможност да намери плячката си. Примамката подейства.

Притиснал бирената бутилка до лицето си, сега Чан размишляваше, че може и да загине. Щеше да застреля Призрака веднага — още щом отвори вратата. Трафикантът обаче имаше помощници и телохранители, които щяха да го убият.

И докато му минаваха тези мисли, той се сети за Уилям, за първородния си син, младежа, който рано или късно щеше да стане глава на семейство Чан.

Представи си нахалното държание на сина си, видя презрението в очите му…

„О, Уилям — помисли си. — Да, аз не ти обръщах внимание. Да можеше само да разбереш, че съм постъпвал така единствено за да осигуря по-добър живот на теб и децата ти! И когато в Китай стана твърде опасно, напуснах обичаната си родина, за да те доведа тук и да ти дам това, което не можех да ти осигуря там.

Любовта, синко, не се изразява с подаръци, лакомства или осигуряване на собствени стаи. Любовта е саможертва, самодисциплина, личен опит и пак саможертва — дори да струва собствения ти живот.“

Той плати бирата и излезе.

Въпреки късния час все още имаше отворени магазини, примамващи най-безсънните туристи. Чан влезе в едно магазинче за сувенири и купи малък олтар, месингова пластина, електрически свещи с червени крушки, малко тамян. Отдели известно време в избиране на най-подходящата статуетка на Буда. Взе усмихната, защото — макар да се канеше да убие човек на следващата сутрин и да загуби собствения си живот — след гибелта му веселият Буда щеше да донесе утешение и късмет на семейството му.

— Обещай ми, Ейми…

Амелия Сакс караше с необичайно малко превишение на скоростта, спомените я завладяха.

— Обещай ми, скъпа — звучеше в ушите й гласът на баща й, съсипан от хищните ракови клетки, разяждащи тялото му, — да се грижиш за себе си.

— Разбира се, татко.

— Не, не, ти казваш „разбира се“, но изобщо не го мислиш. Казваш си: „Да се съглася със стареца, защото е станал на… да не казвам какво.“

Дори прикован на легло в клиниката на Западен Бруклин на форт Хамилтън Булевард, притиснат от смъртта, баща й не смяташе да й спести нищо.

— Не съм си помислила така.

— Слушай, Ейми, слушай.

— Слушам.

— Чувам какво разказваш за дежурствата си. Тогава Сакс работеше като патрулиращ полицай, като баща си.

Колегите й я наричаха Дъщерята на стражаря.

— Много неща си измислям, татко.

— Да говорим сериозно.

Усмивката й се стопи и тя наистина придоби сериозен вид. Летният бриз проникваше през прозореца и развяваше червената й коса и изтънелите от прекалено много пране чаршафи на баща й.

— Продължавай — подкани го тя.

— Благодаря. Чувам какво разправяш. Не се грижиш достатъчно за себе си. Трябва обаче да си обърнеш внимание, Ейми.

И двамата знаеха, че този разговор е породен от наближаващата смърт и желанието му да предаде на единственото си дете нещо по-съществено от полицейската значка, никелирания „Колт“ и стария „Додж Чарджър“, нуждаещ се от спешен ремонт на цилиндрите и трансмисията. Ролята му на баща обаче изискваше да каже:

— Развесели стареца.

— Да си разказваме вицове тогава.

— Помниш ли, когато летя за пръв път със самолет?

— Отивахме у баба Сакс във Флорида. При басейна беше нетърпим пек и един хамелеон ме нападна.

— И стюардесата каза: „При нужда първо сложете своята кислородна маска и чак тогава помагайте на околните. Такова е правилото.“

— Така казаха — съгласи се развълнувано тя. Старият полицай, с ръце, постоянно нацапани с машинно масло, продължи:

— Такава трябва да е философията на патрулиращия полицай. Погрижи се първо за себе си, след това за пострадалите. Трябва и ти да я следваш. Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.

Докато караше сега под слабия дъждец, гласът на баща й бавно заглъхна и го замени гласът на лекаря отпреди няколко седмици:

„А, госпожице Сакс, ето ви и вас.“

„Здравейте, докторе.“

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“

„Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“

„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“

„Защо не седнем ето там?“

„И тук е добре. Казвайте.“

Целият й свят бе объркан, всичките й планове за бъдещето се бяха променили коренно.

Какво можеше да направи?

Е, помисли си, първо трябваше да спре…

Амелия Сакс остана дълго време в колата. Това е лудост, помисли си. Сетне импулсивно слезе от колата и с наведена глава и бърза крачка се запъти към близката сграда. Качи се по стълбите. Почука.

Вратата се отвори и тя се усмихна. Джон Сун й отвърна с усмивка. Изведнъж тя почувства как огромен товар пада от плещите й.

„Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.“