Жан-Жак Русо
Изповеди (13)

Книга дванадесета
1762–1765

Тук започва делото на мрака, в който съм погребан от осем години, без да ми е било възможно, въпреки всички опити, да разкъсам тъмнината. В бездната на злочестините, в които съм затънал, чувствам нанесените удари, забелязвам и непосредственото оръдие, но не мога да видя нито ръката, която го насочва, нито средствата, които го пускат в действие. Безчестието и неволите валят над мене като че ли от само себе си, като че ли без да личи. Когато изтерзаното ми сърце изпусне някой вопъл, аз имам вид на човек, който се оплаква без причина и причинителите на моята гибел са изнамерили необяснимото изкуство да превърнат обществото в съзаклятник на заговора си, без то да подозира и без да забележи резултатите му. Разказвайки следователно събитията, които ме засягат, лошото отношение, което изтърпях, и всичко, което ми се случи, аз не съм в състояние да стигна до ръката, която движи всичко това, и да посоча причините, след като описвам фактите. Първопричините се намират в трите предишни книги. Всички различни интереси по отношение ма мене, всички тайни съображения са изложени в тях. Но невъзможно ми е, дори само под форма на предположение, да обясня как се комбинират тия различни причини, за да доведат до странните събития на живота ми. Ако между читателите ми се намира някой достатъчно великодушен човек, който ще пожелае да се задълбочи в тази тайна и да открие истината, нека прочете грижливо трите предишни книги. Нека след това, при всеки нов факт, който срещне в следващите, се потруди да събере сведения, доколкото му е възможно, нека се върне от интрига на интрига и от изпълнител на изпълнител до първите двигатели на всичко това — зная с положителност до кой край ще го изведе неговото издирване, но лично аз се губя в тъмния и криволичещ път на подземията, които ще го заведат дотам.

Докато бях в Ивердьон, се запознах със семейството на Роген и между другото с племенницата му, госпожа Боа дьо ла Тур, и нейните дъщери; с бащата, както вече, струва ми се, казах, се бях запознал на времето в Лион. Тя беше дошла в Ивердьон при вуйчо си и сестрите си. Най-голямата й дъщеря, около петнадесетгодишна, ме очарова със здравия си разум и с прекрасния си характер. Аз се сприятелих най-нежно с майката и дъщерята. Тя беше предопределена от Роген за неговия племенник, полковник, вече не много млад, който ми засвидетелстваше най-топли чувства. Но макар вуйчото много да държеше на тази женитба, племенникът също да я желаеше силно и аз да бях живо заинтересуван да угодя на единия и на другия, голямото несъответствие във възрастта и непреодолимото отвращение на девойката ме накараха да съдействам на майката за предотвратяване на тази женитба, която изобщо не стана. Полковникът се ожени по-късно за госпожица Дилан, негова роднина, чийто характер и външност много ми допадаха и която го направи най-щастливия съпруг и баща. Въпреки това обаче господин Роген не можа да забрави, че в този случай аз съм се противопоставил на желанието му. Все пак бях доволен в крайна сметка, защото бях сигурен, чу съм изпълнил както спрямо него, така и спрямо семейството му най-свещения приятелски дълг, който не е винаги да угаждаш, а винаги да даваш най-добрия съвет.

Не останах дълго в неведение какъв прием ме очаква в Женева, в случай че пожелая да се върна там. Книгата ми бе изгорена и на 18 юни бе издадена заповед за арестуването ми, сиреч девет дни след декрета в Париж. Толкова невероятни безсмислици бяха струпани във втората заповед и църковният едикт беше така грубо нарушен, че аз не повярвах на първите вести, които достигнаха до мене, а когато бяха напълно потвърдени, се уплаших да не би едно такова явно и крещящо нарушение на всички закони да предизвика смутове в Женева. Нямаше защо да се безпокоя. Всичко си остана мирно и спокойно. Ако сред населението се появи ропот, той беше насочен само против мене и всевъзможни простаци и клюкарки ме третираха публично като ученик, когото заплашват, че ще го нашибат здравата, защото не е научил добре урока си по вероучение.

Тези два декрета бяха сигналът за проклятието, което се надигна срещу мене в цяла Европа с безпримерна ярост. Всички списания, вестници, брошури затръбиха най-страшна тревога. Особено французите, този толкова мек, вежлив, благороден народ, който толкова много се гордее със своята благовъзпитаност и отзивчивост към нещастните, забравяйки изведнъж любимите си добродетели, се отличи с количеството и невъздържаността на оскърбленията, с които ме обсипваше на воля. Бях нечестивец, атеист, престъпник, безумец, див звяр, вълк. Наследникът на „Журнал дьо Треву“ написа една тирада върху мнимата ми ликантропия, която издаваше доста убедително, че той самият страда от нея. С една дума, човек би казал, че в Париж се страхуваха да не би да си имат разправии с полицията, ако, публикувайки нещо върху какъвто и да било сюжет, пропуснат да включат нападка срещу мене. Търсейки напразно причината на тази единодушна враждебност, бях склонен да мисля, че всички са полудели. Как? Авторът на „Вечен мир“ раздухва разногласията? Човекът, който е написал „Савойският викарий“ е нечестивец? Създателят на „Нова Елоиз“ е вълк? А „Емил“ е творба на безумец? Е, боже мой! За какъв ли щяха да ме провъзгласят, ако бях обнародвал „За разума“^[92] или някое друго подобно произведение? Независимо от това обаче в бурята, която се надигна срещу автора на тази книга, читателите не само че не присъединиха гласовете си към преследвачите, но отмъстиха с похвалите си. Сравнете неговата книга и моите, сравнете приема, който им бе оказан, и начина, по който са третирани двамата автори в различните европейски страни. И намерете причини за разликата, които биха задоволили един нормален човек. Ето какво искам само и няма да кажа нищо повече.

Чувствах се толкова добре в Ивердьон, че реших да остана там, още повече, че господин Роген и цялото му семейство много настояваха за това. Господин дьо Моари дьо Женжен, байи^[93] на града, ме окуражаваше също с доброто се отношение да остана в управлявания от него район. Полковникът толкова настояваше да приема да живея в една малка къщичка между двора и градината му, че най-сетне приех и той веднага побърза да я мебелира и да я снабди с всичко необходимо за моето малко семейство. Феодалният владетел Роген, който най-много ме ухажваше, не се разделяше от мене. Винаги съм бил чувствителен към вниманието му, но понякога то ми досаждаше. Денят на преместването ми беше вече определен и бях писал на Терез да дойде при мене, когато внезапно узнах, че в Берн се надига буря срещу мене. Отдаваха я на набожниците, но никога не можах да разкрия първопричината. Сенатът, възбуден кой знае от кого, като че ли не желаеше да ме остави спокоен в убежището ми. При първото предупреждение за този кипеж Байи се застъпи за мене, като писа на няколко души от правителството, упреквайки ги за сляпата им нетърпимост и заявявайки, че е срамно да откажат на един талантлив подгонен човек убежището, което толкова престъпници намират в страната им. Разумни хора сметнаха, че разгорещените му упреци са ожесточили духовете, вместо да ги смекчат. Както и да е, нито влиянието му, нито красноречието му можаха да предотвратят удара. Узнал предварително, че трябва да ми връчи заповед за напускане на страната, той ме предупреди и за да не я дочакам, реших да замина още на следния ден. Трудно беше само да избера къде да отида, тъй като Женева и Франция бяха затворени за мене, а предвиждах, че в този случай всеки ще побърза да постъпи като съседа си.

Госпожа Боа дьо ла Тур ми предложи да се настаня в необитаваната й, но напълно мебелирана къща, принадлежаща на сина й, в селото Мотие, във Вал-дьо-Травер, Ньошателско графство. Трябваше да прекося само едно възвишение, за да отида там. Предложението й идваше съвсем навреме, тъй като в държавиците на пруския крал аз естествено щях да бъда на завет от преследванията и поне религията не можеше да им служи за претекст. Но едно тайно затруднение, което не ми беше удобно да разкрия, основателно ме караше да се колебая. Вродената ми любов към справедливостта, която винаги е изгаряла сърцето ми, съчетана с дълбокото ми влечение към Франция, ми беше вдъхнала неприязън към пруския крал, който, както на мен ми се струваше, потъпкваше с принципите и държането си природния закон и всички човешки задължения. Между картините, с които бях украсил моята кула в Монморанси, имаше и един портрет на този владетел с едно двустишие, завършващо така:

Той мисли като философ и се държи като крал.

Този стих, който под всяко друго перо би представлявал доста хубава възхвала, имаше съвсем ясен смисъл под моето и между другото беше много добре изяснен от предишния стих. Това двустишие беше известно на всички, които идваха при мене, а те не бяха малко. Кавалерът дьо Лоранзи го преписа даже, за да го покаже на д’Аламбер, а не се съмнявах, че д’Аламбер се е погрижил да ме злепостави чрез него пред този владетел. Бях утежнил още повече вината си с един пасаж от „Емил“, в който под името Адраст, цар на данайците, се виждаше ясно кого имах предвид и намекът не се беше изплъзнал от критикарите, понеже госпожа дьо Буфле неведнъж ми беше намеквала за това. Така аз бях напълно сигурен, че съм вписан с червено мастило в списъците на пруския крал и допускайки, че той действително се придържа към принципите, които се бях осмелил да му припиша, само това беше достатъчно моите писания и авторът им да не му се понравят. Защото се знае, че злосторниците и тираните винаги са изпитвали към мене смъртна омраза, дори без да ме познават, само след като са прочели произведенията ми.

Все пак аз се осмелих да се поставя на негово разположение и си въобразих, че не се излагам на голяма опасност. Знаех, че низките страсти заробват слабите хора и имат малко власт над хора със силна закалка, за какъвто винаги съм го смятал. Реших, че неговото изкуство да царува включваше и умението да се показва великодушен в подобен случай и че характерът му позволяваше да се покаже такъв. Прецених, че едно жалко и лесно отмъщение като за миг не ще натежи над славолюбието му и поставяйки се на негово място, не ми се стори невъзможно да използва този повод, за да смаже с великодушието си човека, който се е осмелил да има лошо мнение за него. И аз тръгнах към Мотие, изпълнен с доверие, чиято цена смятах, че той е годен да почувства, и си казах: „Щом Жан-Жак се е издигнал до Кориолан, нима Фридрих ще падне по-низко от предводителя на волските?“^[94]

Полковник Роген много настоя да мине с мене планината и да ме настани в Мотие. Една етърва на госпожа дьо Боа дьо ла Тур, госпожа Жирардие, която се чувстваше удобно в къщата, където щях да се настаня, не изпита особено удоволствие от пристигането ми. Но все пак тя любезно ме постави във владение на жилището и аз се хранех при нея, докато очаквах Терез и уреждах домакинството си.

След заминаването ми от Монморанси, съзнавайки, че занапред ще бъда беглец на земята, аз се колебаех дали да й позволя да ме последва и да сподели скитническия живот, на който се виждах обречен. Чувствах, че след тези злополучни събития нашите отношения щяха да се променят и че ако аз бях проявявал благоволение и благодеяние, отсега нататък щеше да бъде обратното. Ако нейната привързаност устоеше на изпитанията, тя щеше да страда от моите нещастия и нейната скръб щеше да ме направи още по-нещастен. Ако моята немилост охладеше сърцето й, щеше да ми изтъква верността си като жертва и вместо да почувства с какво удоволствие разделям последния си къшей хляб с нея, ще чувства само собствената си заслуга — че се е съгласила да ме последва навсякъде, където съдбата ме е принудила да отида.

Трябва да кажа всичко. Не съм скрил нито недостатъците на клетата мама, нито моите. Не трябва да пощадявам и Терез и колкото и да ми е драго да отдам почит на една скъпа на мене личност, не искам все пак да прикривам прегрешенията й, ако изобщо неволната промяна в чувствата е истинско прегрешение. Отдавна забелязвах, че сърцето й е охладняло. Долавях, че не беше вече към мене такава, каквато беше по време на щастливите ни години, и аз го чувствах още по-силно, защото бях си останал все същият към нея. Изпаднах в същото неудобно положение, чиито последици бях почувствал при клетата мама и които се получиха и при Терез. Не бива да търсим съвършенство извън природата. Сигурно последиците щяха да бъдат същите при която и да е друга жена. Решението, което бях взел по отношение на децата си, колкото и разумно да ми се бе сторило, не винаги оставяше сърцето ми спокойно. Замисляйки своя трактат за възпитанието, осъзнах, че съм пренебрегнал задължения, от които нищо не можеше да ме освободи. Угризението стана най-сетне толкова силно, че изтръгна от мене едва ли не публичното признание на моя грях в началото на „Емил“ и намекът е толкова ясен, че след подобен пасаж е удивително, че имаха смелостта да ме упрекват за това. Материалното ми положение обаче тогава беше същото, дори по-лошо, благодарение на враждебността на неприятелите ми, които само гледаха как да издебнат някоя моя погрешна стъпки. Уплаших се да не би отново да ми се случи такава неприятност и понеже не исках да се изложа на този риск, предпочетох да се осъдя на въздържание, отколкото да допусна Терез да изпадне в същото затруднение. Забелязал бях впрочем, че общуването с жените влошава чувствително състоянието ми. Това двойно съображение ме накара да взема решение, което понякога спазвах доста лошо; от три-четири години обаче го изпълнявах по-строго. Но именно оттогава забелязах отчуждението на Терез. Тя бе пак така привързана към мене, но по задължение, а не от любов. Това правеше по необходимост не толкова приятна нашата връзка и аз си въобразявах, че ако е уверена в моите грижи за нея, където и да се намира, може би би предпочела да остане в Париж, отколкото да скита с мене. Но тя прояви толкова болка при раздялата ни, толкова много искаше да й дам твърдо обещание, че пак ще се съберем, толкова много бе настоявала за това след заминаването ми както пред принц дьо Конти, така и пред господин дьо Люксамбур, че аз не само нямах смелостта да й заговоря за раздяла, но и сам не мислех за това и след като почувствах дълбоко в сърцето си до каква степен ми е невъзможно да живея без нея, аз мислех: само как да я извикам. Писах й впрочем да тръгне. Тя дойде. Едва ли бяха минали два месеца, откакто се бяхме разделили. Но от толкова години това беше първата ни раздяла. Изживяхме я много жестоко и аз, и тя. Колко развълнувано се целунахме! О, колко сладки са сълзите на радост и умиление! Как бе изжадняло за тях сърцето ми! Защо съм проливал толкова малко точно такива сълзи?

Още с пристигането си в Мотие писах на милорд Кейт, маршал на Шотландия и губернатор на Ньошател, за да го уведомя, че съм потърсил убежище във владенията на негово величество и да му поискам неговата закрила. Той ми отговори с обичайното великодушие, което очаквах от него. Покани ме да му отида на гости. Отзовах се на поканата му заедно с господин Мартине, владетел на Вал-дьо-Травер, ползващ се с голямо благоволение пред негово сиятелство. Вдъхващата уважение външност на този добродетелен и виден шотландец развълнува силно сърцето ми и още от същия миг между двама ни се породи тази силна привързаност, която остана все същата от моя страна и щеше да бъде такава и от негова страна, ако предателите, които отнеха всяка утеха на живота ми, не използваха отсъствието ми, за да заблудят старческото му сърце и да ме злепоставят пред него.

Джордж Кейт, наследствен маршал на Шотландия и брат на прочутия генерал Кейт, който живя славно и умря на полето на честта, беше напуснал родината си на младини и беше прокуден от нея, защото се бе свързал с династията Стюърт, от която се разочарова скоро поради нейния дух на несправедливост и тирания, с които тя винаги се е отличавала. Той останал дълго в Испания, чийто климат му харесал много, и най-сетне отишъл на служба, както и брат му, при пруския крал, който беше добър познавач на хората и ги приел, както са заслужавали. Той бе добре възнаграден за хубавия прием от големите услуги, които му оказа маршал Кейт, и от нещо още по-ценно — искреното приятелство на милорд маршала. Благородната душа на този достоен човек, горда и републиканска, можеше да се преклони само под игото на приятелството, но тя се огъна толкова добре, че въпреки съвсем различните си принципи, щом постъпи при Фридрих, той престана да вижда каквото и да било друго освен него. Кралят го натовари с важни задачи, изпрати го в Париж, в Испания и най-сетне, виждайки, че вече е стар и се нуждае от почивка, му възложи вместо пенсия управлението на Ньошател, за да прекара останалите дни от живота си в пленителното занимание да ощастливи този малък народ.

Ньошателци, които обичат само дреболиите и евтините дрънкулки и не умеят да ценят истинското съдържание на човека, смятайки, че умът се изразява в многословие, като видяха един студен и естествен човек, взеха непринудеността му за надменност, откровеността му за простащина, сдържаността му за глупост, наежиха се против благотворните му грижи, защото, стараейки се да бъде действително полезен, а не да угажда, той не умееше да ласкае хора, които не уважаваше. В глупавия случай с пастора Птипиер, който бе изгонен от събратята си, понеже не пожела да бъдат осъдени на вечни мъки, милордът се противопоставил на своеволията на пасторите и срещу него се надигнала цялата област, макар че защищавал нейните интереси, и когато пристигнах, този глупав ропот още не беше заглъхнал. Той минаваше във всеки случай за човек, податлив на предубеждение, и може би от всички несправедливи обвинения по негов адрес това най-много отговаряше на истината. Първият ми порив, когато видях този достоен за уважение старец, бе умилението, предизвикано от мършавото му, вече изсушено от годините тяло. Но когато вдигнах поглед към оживеното му, открито и благородно лице, аз се почувствах обзет от почит, смесена с доверие, и те взеха връх над всяко друго чувство. На кратките ми приветствени думи той отвърна, говорейки за нещо друго, като че ли бяхме заедно от цяла седмица. Не ни покани дори да седнем. Предвзетият владетел остана прав. Колкото до мене, аз долових в острия и умен поглед на милорда такава топлота, че още в самото начало се почувствах свободно и седнах непринудено до него на софата. По свойския тон, който той тутакси взе, почувствах, че свободното му държане му доставя удоволствие и че той си казва: „Този явно не е от Ньошател!“

Странно въздействие на голямото сходство на характерите! Във възраст, когато сърцето е загубило вече естествената си топлота, сърцето на този добър старец се разтвори за мене по такъв начин, че изненада всичко живо. Той дойде да ме посети в Мотие под предлог, че отива на лов за пъдпъдъци, и прекара два дни, без изобщо да докосне пушка. Между нас се завърза такова приятелство, защото само това е истинската дума, че ние не можехме един без друг. Замъкът Коломбие, където той живееше през лятото, беше на шест левги от Мотие. Аз ходех поне веднъж на две седмици за едно денонощие там, после се връщах като поклонник, с преизпълнено от него сърце. Вълнението, което изпитвах някога по време на отиванията ми от Ермитажа в Обон, беше, разбира се, съвсем различно, но то не беше по-сладостно от вълнението, с което приближавах до Коломбие. Колко сълзи на умиление съм проливал често по пътя, мислейки за бащинската доброта, за милите добродетели, за човешката философия на този уважаван старец! Аз го наричах „татко“, той ме наричаше „мое дете“. Тези нежни имена дават отчасти представа за чувството, което ни свързваше, но те все още не изразяват нуждата, която изпитвахме един от друг, нито постоянното ни желание да бъдем близо един до друг. Той искаше непременно да ме настани в Коломбие и дълго ме убеждаваше да се преместя да живея в апартамента, който заемах, когато му отивах на гости. Най-сетне му казах, че се чувствам по-свободен у дома си и че предпочитам цял живот да му ходя на гости. Откровеността ми му хареса и той повече не отвори дума за това. О, добри милорде! О, благородни мой татко! Колко много се вълнува сърцето ми и сега, като си мисля за вас! О! Варварите! Какъв удар ми нанесоха, като ви откъснаха от мене! Но не, не, благородни старче! Вие сте и винаги ще бъдете същият за мене, както аз съм останал все същият. Те ви измамиха, но не са ви променили.

Милорд маршалът не е без недостатъци. Той е мъдрец, но и човек. Въпреки най-прозорливия си ум, въпреки възможно най-тънкия си усет и най-дълбоко познаване на хората той се оставя понякога да бъде заблуден и не се осъзнава. Той има странен нрав, някакъв необикновен и чудноват умствен строй. Забравя като че ли привидно хората, които вижда всеки ден, и се сеща за тях, когато най-малко очакват. Проявите му на внимание изглеждат неуместни. Неговите подаръци са най-случайни, а не общоприетите. Дава или изпраща, каквото му хрумне в съответния миг — все едно дали много скъпо или нищожно. Един млад женевец, желаещ да постъпи на служба при пруския крал, му се представя. Вместо препоръчително писмо милордът му дава малка кесийка, пълна с грах, като го натоварва да я предаде на краля. Щом получава тази странна препоръка, кралят тутакси назначава приносителя. Тези издигнати духове си служат помежду си с език, който низшите духом никога няма да разберат. Малките странности, напомнящи прищевки на хубава жена, правеха само милорда още по-интересен за мене. Бях напълно сигурен, а и се убедих в това впоследствие, че те не оказваха влияние на чувствата му, нито на грижите, които му повеляваше приятелството в сериозни случаи. Но вярно е, че в своя начин да направи услуга той проявява същата странност, както и в държането си. Ще приведа само една негова особеност по повод някаква дреболия. Понеже се пътуваше цял ден от Мотие до Коломбие и беше много уморително за мене, аз обикновено разделях това разстояние и тръгвах следобед, като нощувах в Бро, който се намираше на половината път. Ханджията, на име Сандоз, който трябваше да измоли от Берлин някакво благоволение, от голямо значение за него, ме помоли да поискам от негово сиятелство да се застъпи. На драго сърце. Вземам го със себе си, оставям го в преддверието и осведомявам негово сиятелство за молбата му. Той не ми отговаря нищо. Сутринта минава. Когато пресичам залата, за да отида да вечерям, забелязвам клетия Сандоз, който се измъчва, очаквайки отговор. Мислейки, че милордът е забравил, аз го подсещам, преди да седнем на масата. Пак нито дума. Реших, че този начин да ми даде да разбера колко му досаждам е малко суров и замълчах, оплаквайки в себе си горкия Сандоз. Когато на другия ден се завръщах, много ме изненада неговата благодарност за гостоприемството, което му било оказано, и за добрата вечеря, която му поднесли у негово сиятелство, който освен това приел изложението му. Три седмици по-късно милордът издейства исканата грамота, изпратена от министъра и подписана от краля, всичко това, без нито веднъж да каже дума нито на мене, нито на него по този въпрос, с който според мене той не желаеше да се нагърби.

Безспир бих желал да говоря за Джордж Кейт: с него са свързани последните ми хубави спомени. Целият ми останал живот е само низ от огорчения и тревоги. Запазил съм толкова тъжни и смътни спомени, че ми е невъзможно да внеса какъвто и да било ред в разказа си. Ще бъда принуден занапред да предавам наслуки станалите събития, така както възникват в паметта ми.

Скоро бях освободен от безпокойството си относно убежището ми е отговора на краля до маршала, в чието лице, както можете да предполагате, бях намерил добър адвокат. Негово величество не само одобри стореното, но го натовари, защото не бива да премълчавам нищо, да ми даде дванадесет луидора. Добросърдечният милорд, озадачен от това поръчение и чудейки се как да го изпълни с чест, се постара да смекчи обидата, като превърна тия пари в провизии и ме уведоми, че имал заповед да ми набави дърва и въглища за новото ми домакинство. Той прибави дори, може би на своя глава, че негово величество с удоволствие ще нареди да ми построят малка къща по мой вкус, стига само да избера мястото. Това предложение ме трогна много и ме накара да забравя другия недостоен жест. Без да приема нито едното, нито другото, аз смятах Фридрих за мой благодетел и закрилник и така искрено се привързах към него, че взех занапред толкова присърце неговата слава, колкото несправедливи ми се виждаха дотогава успехите му. По повод мира, който той сключи малко след това, изразих радостта си с изящен кордон от гирлянди, с който украсих къщата, в която живеех, като по този случай, признавам, проявих отмъстителна гордост и похарчих почти толкова пари, колкото той бе поискал да ми даде. След сключването на договора си въобразих, че постигнал върха на военната си и политическа слава, той ще се прослави в друго отношение, като съживи държавиците си, развивайки в тях търговия и земеделие, създавайки нова почва и населявайки я с нов народ, поддържайки мир с всичките си съседи, превръщайки се в арбитър на Европа, след като й е всявал ужас. Той можеше без опасност да остави меча си, сигурен, че няма да го принудят да го вземе отново. Виждайки, че не разпуска войските си, аз се уплаших да не би да се възползва зле от предимството си и да не би да остане само наполовина велик. Осмелих се да му пиша по този повод и вземайки непринудения тон, който би трябвало да се хареса на мъже с неговата закалка, да проправя път на свещения глас на истината, който толкова малко крале са способни да чуят. Аз си позволих тази свобода тайно, само между него и мене. Не споделих дори с милорд маршала и му изпратих писмото си до краля запечатано. Милордът изпрати писмото, без да се осведоми за съдържанието му. Кралят изобщо не отговори, а когато известно време след това милорд маршалът отиде в Берлин, той му казал само, че здравата съм го бил нахокал. От тези думи разбрах, че писмото ми е било посрещнато зле и че откровеното ми доброжелателство е било взето за недодяланост на педант. В основата може и така да е било. Може би не казах това, което трябваше да кажа, и не взех тона, който трябваше да взема. Мога да отговарям само за чувството, което ме накара да взема перото.

Кратко време след установяването ми в Мотие-Травер, след като бях получил всички възможни уверения, че ще ме оставят на спокойствие там, започнах да нося арменския си костюм. Това не беше ново хрумване. То ми беше идвало на ум неведнъж по време на живота ми и дори доста често в Монморанси, където непрекъснатата употреба на сондите, осъждайки ме да стоя повечето време в стаята, ме накара да почувствам всичките предимства на дългата роба. Удобството, че един арменски шивач идваше често при един свой роднина в Монморанси, ме изкуши да се възползвам от него, за да се сдобия с това ново облекло с риск да се изложа на хорските приказки, за които малко ме беше грижа. Все пак, преди да възприема това облекло, пожелах да се допитам до госпожа дьо Люксамбур, която ме насърчи да си поръчам. И аз си набавих скромен арменски гардероб. Но възбудената срещу мене буря ме принуди да отложа използването му за по-спокойни времена и едва няколко месеца по-късно, принуден от нови атаки да прибягна до сондите, сметнах, че мога, без никакъв риск, да нося това облекло в Мотие особено след като попитах местния пастор; той ми каза, че мога да го нося дори в черква, без да предизвикам скандал. И така аз си сложих дрехата, кафтана, кожения калпак и пояса и след като присъствах в тази премяна на божествената служба, не видях никакво неудобство да го нося и у милорда. Негово превъзходителство, виждайки ме така облечен, ми каза вместо всякакъв друг поздрав: „Salamaleki“. С това всичко се свърши и аз не носех вече друг костюм.

Понеже бях приключил напълно с литературата, възнамерявах вече да водя само спокоен и безбурен живот, доколкото това зависи от мене. Никога не съм изпитал скука сам, дори когато не съм имал абсолютно никаква работа. Въображението ми, изпълвайки всички празнини, е достатъчно, за да имам с какво да се занимавам. Само безделният салонен брътвеж на хора, седнали един срещу друг и движещи езиците си, ми е бил винаги непоносим. Когато ходят или се разхождат, все още се търпи. Краката и очите поне вършат нещо. Но да стоиш със скръстени ръце и да разговаряш за времето или за мухите или, още по-лошо, да си разменяш взаимни комплименти, това е непоносимо изтезание за мене. Измислих, за да не живея като дивак, да се науча да правя ширити. Носех възглавничката си, когато отивах на гости, или сядах като жените да работя на прага и да разговарям с минувачите. По този начин понасях празното бъбрене и прекарвах, без да се отегчавам, времето при моите съседки, някои от които бяха много приятни и нелишени от находчивост. Една особено, на име Изабел д’Иверноа, дъщеря на главния прокурор на Ньошател, ми се стори достойна да завържа приятелство с нея; тя нямаше основание да бъде недоволна от това поради полезните съвети, които й дадох, и грижите, които й оказах във важни за нея обстоятелства. В резултат на това, достойна и добродетелна съпруга и майка днес, тя ми дължи може би благоразумието си, съпруга си, живота и щастието си. Аз от своя страна съм й задължен за нежната утеха, особено през тъжната зима, когато бях съкрушен от болки и неприятности, а тя идваше да прекара заедно с Терез и мене дългите вечери, които умееше да скъсява с приятния си разговор и с взаимните излияния на сърцата ни. Тя ме наричаше „татко“, аз я наричах „дъще“ и тези имена, които си давахме, ще й бъдат винаги скъпи, вярвам, както и на мене. За да послужат за нещо ширитите ми, аз ги подарявах на младите ми приятелки за сватбите им при условие, че сами ще кърмят децата си. По-възрастната й сестра получи един шнур на това основание и напълно го заслужи. Изабел получи също и го заслужи с добрите си намерения, но тя няма щастието да изпълни желанието си. Когато им ги изпращах, писах на едната и на другата; писмото до първата обходи всички познати. Толкова показ не подхождаше на второто: приятелството не се съпътства с много голям шум.

Между връзките, които установих със съседите си и които няма да разказвам подробно, трябва да отбележа полковник Пюри, които имаше къща в планината, където прекарваше лете. Не държах много да се запозная с него, понеже знаех, че е зле в двора и с маршала, с когото изобщо не се срещаше. Но понеже той ме посети и ми оказа голямо внимание, трябваше и аз на свой ред да отида у него. Това продължи и ние се канехме понякога взаимно на обед или вечеря. Аз се запознах с него у господин дю Перу и после много се сближихме, затова не мога да не спомена за него.

Дю Перу беше американец, син на комендант от Сюринъм. След смъртта му заместникът му, господни Льо Шамбрие от Ньошател, се оженил за жена му. Овдовяла втори път, тя се настани със сина си в родината ма втория си мъж. Дю Перу, единствен син, много богат и нежно обичан от майка си, бе отгледан много грижливо и възпитанието се бе оказало ползотворно за него. Той бе придобил много полупознания, известен усет за изкуство и се гордееше главно, че е развил ума си. Неговият вид на холандец, хладнокръвен философ, мургавият му тен, мълчаливият му прикрит характер много допринасяха за това мнение. Беше глупав и макар още млад, страдаше от подагра. Затова всички негови движения бяха отмерени, тежки и макар да обичаше да спори, понякога дори много продължително, общо взето, говореше малко, понеже не чуваше. Цялата му външност ми се поправи. Казах си: „Ето един мислител, мъдър човек, цяло щастие е да ти бъде приятел.“ За да ме спечели окончателно, той често ме заговаряше, без нито веднъж да ми направи някакъв комплимент. Говореше твърде малко за мене, малко за книгите ми и съвсем малко за себе си. Не беше лишен от идеи и всичко, което казваше, беше доста правилно. Тази логичност и уталоженост ме привлякоха. Той не притежаваше нито възвишеността, нито изтънчеността на ума на милорда, но беше също така естествен като него. Това вече го оприличаваше донякъде на него. Не се запалих, но се привързах, защото го уважавах, и малко по малко уважението прерасна в приятелство. С него забравих напълно възражението, което бях направил на барон фон Холбах, че е много богат и, струва ми се, сгреших. Научих да се съмнявам, че човек, радващ се на голямо богатство, независимо кой е той, може да обича искрено моите принципи и техния автор.

Доста дълго време се срещах рядко с дю Перу, защото изобщо не ходех в Ньошател, а той идваше само веднъж годишно в планината при Пюри. Защо не ходех в Ньошател? Поради една детинщина, която не бива да премълчавам.

Макар и покровителстван от пруския крал и от милорд маршала, ако избягнах в началото преследването в моето убежище, не можах все пак да избягна недоволството на обществото, на градските сановници и на пасторите. След като Франция беше дала първия тласък, изглеждаше едва ли не нередно да не ми нанесат поне някоя обида. Като че ли се страхуваха да не би да се изтълкува, че порицават преследвачите ми, ако не последват примера им. Ньошателското духовенство, тоест пасторите в този град, дадоха първия пример, опитвайки се да настроят против мене държавния съвет. Понеже този опит не успя, пасторите се обърнаха към градския съвет, който тутакси запрети книгата ми и държейки се по всеки повод нелюбезно с мене, даваше да се разбере и дори заявяваше, че ако съм пожелаел да се настаня в града, нямало да ме търпят там. Изпълниха своя „Меркюр“ с глупости и най-плоски клюки, които, макар и да разсмиваха умните хора, насъскваха простолюдието и го възбуждаха против мене. Въпреки всичко това, ако ги слушаше човек, аз би трябвало да им бъда безкрайно благодарен за огромното благоволение, което ми оказваха, като ме оставяха да живея в Мотие, където нямаха никаква власт. Те с удоволствие биха ми измерили въздуха в обем при условие, че им го заплатя много скъпо. Искаха да съм им задължен за покровителството, което кралят ми оказваше въпреки тях, макар и да се мъчеха без отдих да ми го отнемат. Най-сетне, понеже не успяха, след като ми нанесоха възможно всичките вреди, които бяха в тяхна власт, и след като ме оплюха, доколкото можаха, те превърнаха в своя заслуга безсилието си, изтъквайки ми добрината, която проявяват, като ме търпят в страната. Аз би трябвало да им се изсмея в лицето вместо отговор, а бях достатъчно глупав, за да се засегна и да не искам да отида в Ньошател. Удържах решението си почти две години, като че ли не беше преголяма чест за подобни индивиди да обръщам изобщо внимание на постъпките им: добри или лоши, те не могат да отговарят за тях, понеже винаги действат чисто импулсивно. Впрочем лишените от култура непросветени умове, които не познават друг обект за уважение освен влиятелност, власт и пари, съвсем не могат дори да подозират, че е дължимо известно уважение на дарбите и че е позорно те да се клеймят.

Някакъв селски кмет, отстранен от длъжност за злоупотреба, казал на наместника на Вал-дьо-Травер, съпруг на моята Изабел: „Разправят, че този Русо бил страшно умен, доведете ми го да видя дали е вярно.“

Безспорно недоволството на човек, който говори с подобен тон, малко трябва да засяга хората, срещу които е насочено.

По начина, по който се отнасяха с мене в Париж, Женева, Берн и дори в Ньошател, аз не очаквах повече търпимост и от страна на местния пастор. Бях му обаче препоръчан от госпожа Боа дьо ла Тур и той ме беше приел доста сърдечно. Но в този край, където хората ласкаят еднакво всички, любезността не означава нищо. Все пак след тържественото ми възвръщане към реформистката църква, живеейки в протестантска страна, не можех, без да изменя на задълженията си и гражданския си дълг, да пренебрегна публичното изповядване на култа, който бях приел наново. Затова присъствах на божествената служба. От друга страна, се опасявах да не би, като се явя за причастие, да се изложа на оскърблението да ми го откажат, а и съвсем невероятно беше, че след врявата, вдигната от съвета в Женева и в Ньошател от духовенството, пасторът щеше спокойно да ми даде да се причестя в неговата църква. Затова, щом наближи времето за причастие, аз реших да пиша на господин дьо Монмулен, така се казваше пасторът, за да изявя добронамереността си и да му потвърдя, че се чувствам все още духовно свързан с протестантската църква. Казах му същевременно за да избягна дрязгите около спорните въпроси, че не желая никакво обяснение насаме върху догмата. Като уредих този въпрос, аз зачаках спокойно, уверен, че господин дьо Монмулен ще откаже да ме допусне до причастие без предварителен разговор, какъвто аз не желаех, и по този начин всичко ще се приключи, без аз да съм виновен. Съвсем не стана така. Точно когато най-малко очаквах, господин дьо Монмулен ми заяви не само че ме допуска до причастие при условието, което бях поставил, но нещо повече; че той и стоящите над него духовници смятали за голяма чест да бъда в тяхното паство. През целия си живот не съм имал по-голяма и по-успокоителна изненада. Да живея винаги усамотен на земята, ми се струваше доста безрадостна участ, особено когато бях нещастен. Сред толкова забрани и преследвания изпитвах безкрайна сладост, че мога да си кажа: „Аз съм поне между братята си“ — и отидох да се причестя с дълбоко вълнение и сълзи на умиление, които бяха може би най-приятната богу подготовка.

Известно време след това милордът ми препрати едно писмо от госпожа дьо Буфле, дошло, аз поне предполагах така, посредством Д’Аламбер, който познаваше милорда. В това писмо, първото, което тази дама ми бе писала, откакто напуснах Монморанси, тя ме упрекваше енергично за писмото до господин дьо Монмулен и главно задето се бях причестил. Съвсем недоумявах кому се сърдеше, защото след отиването ми в Женева винаги високо заявявах, че съм протестант и ходех съвсем открито в Отел дьо Оланд, без никой да види нищо лошо в това. Стори ми се забавно, че графиня дьо Буфле е решила да ръководи съвестта ми в областта на религията. Но въпреки това, понеже не се съмнявах, че нейното намерение, макар и да ми беше непонятно, бе възможно най-добро, аз не се оскърбих от необикновения й изблик и й отговорих кротко, излагайки й съображенията си.

Междувременно оскърбленията в печата не спираха и благодушните им автори упрекваха властите, че се отнасят много меко с мене. В това надпреварваме в хулите, чиито двигатели продължаваха да действат прикрито, имаше нещо зловещо и страшно. Аз обаче ги оставях да лаят, без да се вълнувам. Увериха ме, че и Сорбоната била наложила цензура. Не повярвах. Защо Сорбоната щеше да се намесва в тази работа? Нима искаше да удостовери, че не съм католик? Всички знаеха това. Или искаше да докаже, че не съм добър калвинист? Какво й влизаше в работата? Щеше да се нагърби със странна задача: да замести нашите пастори. Преди да видя с очите си решението на Сорбоната, помислих, че разпространяват това от нейно име, за да се подиграят с нея. То ми се стори още по-невероятно, когато го прочетох. Най-сетне, когато нямаше вече съмнение в неговата достоверност, единственото нещо, което можех да мисля, беше, че Сорбоната трябва да се постави в лудницата.

Друго едно послание ме засегна повече, защото изхождаше от човек, когото винаги бях тачил и от чието постоянство се бях възхищавал, макар и да съжалявах за заслепението му. Говоря за пастирското послание на парижкия архиепископ против мене. Счетох за свой дълг да му отговоря. Можех да го направя, без да се унизя. Този случай беше почти същият, както с полския крал. Никога не съм обичал грубите спорове в духа на Волтер. Аз мога да се боря само достойно и искам този, който ме напада, да уважава ударите ми, за да благоволя да се защищавам. Не се съмнявах никак, че това послание беше фабрикувано от йезуитите, и макар че тогава самите те бяха нещастни, виждах в него някогашния им принцип да смазват нещастните. Затова можех да следвам старата си максима: да уважавам титулярния автор, но да унищожа произведението. Това именно сторих и, струва ми се, доста успешно.

Пребиваването ми в Мотие ми беше доста приятно и ми липсваше само осигурена прехрана, за да се реша да остана там до края на дните си. Но животът там е скъп, а всичките ми предишни проекти бяха рухнали след разстройването на домакинството ми, създаването на ново, разпродаването и пръсването на цялата ми покъщнина и разходите, които ми се беше наложило да направя след отпътуването ми от Монморанси. Виждах как с всеки изминат ден намалява малкият капитал, с който разполагах. Две-три години бяха достатъчни, за да изям останалото, а не виждах никакъв начин да го подновя, освен да започна отново да пиша книги: гибелно занятие, от което вече се бях отказал.

Убеден, че скоро всичко ще се измени по отношение на мене, че обществото, опомнило се от своето безумие, ще накара властите да се червят, аз се стремях само парите ми да стигнат до този щастлив обрат, който би ми дал повече възможност да избирам между представилите ми се средства. Затова поднових работата над „Музикален речник“, който след десет години работа беше доста напреднал и трябваше само да се дооправи и да се препише на чисто. Книгите, които ми бяха препратени малко преди това, ми дадоха възможност да довърша това произведение. Книжата ми, изпратени същевременно, ми позволиха да започна мемоарите си, с които единствено желаех да се занимавам занапред. Най-напред преписах в един сборник писмата, за да ръководят паметта ми в подреждането на събитията. Бях вече подбрал тия, които исках да запазя за тази цел, и десет години те следваха хронологически без прекъсване. Но когато ги подреждах, за да ги препиша, установих една празнина, която ме изненада. Тя обхващаше почти шест месеца, от октомври 1756 година до следващия месец март. Спомнях си отлично, че бях отделил доста писма от Дидро, Делер, госпожа д’Епине, госпожа дьо Шьононсо и други, които запълваха този промеждутък, а ги нямаше вече. Какво беше станало? Нима някой бе пипал книжата ми през няколкото месеца, през които бяха останали в замъка Люксамбур? Това беше недопустимо, аз видях с очите си, че маршалът взе ключа от стаята, където ги бях сложил. Понеже доста женски писма и всички писма на Дидро бяха без дата и аз се бях принудил да попълня по памет и малко наслуки датите, за да мога да подредя писмата, най-напред см помислих, че съм сбъркал датите и прегледах всички недатирани или датирани от мене писма, за да видя дали няма да намеря писмата от този промеждутък. Опитът излезе неуспешен. Видях, че празнината действително съществува и че писмата сигурно бяха задигнати. От кого и защо? Не можех да отгатна. Тези писма, писани преди големите ми спречквания по време на опиянението ми от „Жюли“, не можеха да интересуват никого. В най-лошия случай те съдържаха няколко закачки на Дидро, няколко шеги на Делер, приятелски изявления на госпожа дьо Шьононсо и даже на госпожа д’Епине, с която тогава бях в най-добри отношения. За кого бяха от значение тези писма? Какво искаха да направят с тях? Едва седем години по-късно се усъмних в ужасната цел на тази кражба.

Ясно доказаната липса на тези писма ме подтикна да търся сред черновите си дали няма да открия и друга. Установих още няколко, които, като се има предвид лошата ми памет, ме накараха да предположа, че има и други сред множеството ми книжа. Забелязал бях, че липсва черновата на „Чувствен морал“ и на извлечението от „Приключенията на милорд Едуард“. Признавам, че това извлечение събуди у мен подозрения спрямо госпожа дьо Люксамбур. Ла Рош, нейният камериер, ми беше изпратил книжата и аз не можех да си представя, че някой друг освен нея можеше да се интересува от този парцал. Но какъв интерес можеше да представлява за нея другата чернова и задигнатите писма, които, дори при злонамереност, не можеха да бъдат използвани в мой ущърб, освен ако бъдат фалшифицирани? Колкото до маршала, в чиято неизменна честност и искрено приятелство към мене бях убеден, не се усъмних нито за миг в него. Не можех да спра подозренията си дори на съпругата му. Единственото разумно предположение, което ми хрумна, след като дълго се мъчих да открия автора на тази кражба, бе да я припиша на д’Аламбер, който, вмъкнал се вече у госпожа дьо Люксамбур, бе могъл да намери начин да се рови в тия книжа и да задигне, каквото му хареса: било ръкопис, било писма, за да ми създаде някоя неприятност или за да си присвои нещо, което може да му потрябва. Предположих, че заблуден от заглавието „Чувствен морал“, той е сметнал, че ще намери плана на истински трактат по материализъм, от който би извлякъл материал за нападки против мене, както може да се предположи. Сигурен, че скоро ще се разочарова, като проучи съдържанието на черновата, и решен да изоставя напълно литературата, аз ме се обезпокоих много от тия кражби, които не бяха първите, извършени от същата ръка^[95], и които бях претърпял, без да се оплача. Скоро престанах да мисля за това предателство, все едно, че не бе извършено, и започнах да събирам материалите, които ми бяха останали, за да работя над „Изповедите“ си.

Дълго вярвах, че в Женева сдружението на пасторите или поне гражданите и еснафите ще протестират срещу нарушението на едикта в заповедта за арестуването ми. Всичко остана спокойно, поне външно. Защото съществуваше едно всеобщо недоволство, което чакаше само повод, за да се разрази. Моите приятели или хората, които твърдяха, че са мои приятели, ми пишеха писма след писма, подканвайки ме да застана начело, уверявайки ме, че съветът публично ще ми се извини. Понеже се боях да не би присъствието ми да предизвика безредици и смущения, не се отзовах на настойчивите им искания и верен на клетвата, която бях дал някога, да не се намесвам в никоя гражданска размирица в родината си, предпочитах да понеса оскърблението и да се самозаточа завинаги, отколкото да се върна по насилствен и опасен начин. Вярно е, че очаквах от страна на буржоазията да направи законни мирни възражения срещу нарушението, което живо засягаше интересите й. Нищо такова не стана. Хората, които я ръководеха, не търсеха всъщност действителното поправяне на грешките, но само повод да станат необходими. Заговорничеха, но мълчаха и позволяваха на клюкарките и лъженабожниците да ме одумват, а съветът ги подтикваше, за да възбуди омразата на простолюдието и да обясни произвола си с религиозно усърдие.

След като повече от година напразно чаках някой да протестира срещу незаконната процедура, най-сетне и аз определих окончателно поведението си и виждайки се изоставен от съгражданите си, реших да се откажа от неблагодарното си отечество, в което никога не бях живял, от което не бях видял нито някакво добро, нито опора, а само най-недостойно отношение с всеобщо съгласие, защото хората, които трябваше да кажат мнението си, мълчаха. Затова написах на първия синдик, който през онази година, струва ми се, беше господин Фавр, писмо, в което се отказвах тържествено от правото си на гражданство, като впрочем спазих благопристоен и умерен тон, какъвто винаги съм държал, когато се е налагало да изявя гордостта си, а жестокостта на враговете ми често ме е принуждавала в злочестините ми да прибягна към това.

Тази моя постъпка най-сетне отвори очите на гражданите. Чувствайки, че бяха накърнили собствените си интереси, изоставяйки защитата ми, те я поеха, когато вече беше късно. Имаха и други поводи за недоволство, които прибавиха към моя случай, и представиха няколко много добре обосновани възражения, като постепенно ги подсилиха и разшириха обсега им, докато суровите и груби откази на съвета, който се чувстваше подкрепен от френското правителство, ги накараха да почувстват по-осезателно намерението му да ги зароби. Тези разправии дадоха повод за една поредица от брошури, които нямаха решаващо значение, докато внезапно излязоха „Писма от полето“, пасквил в защита на съвета, написан много изкусно, който срази временно партията на протестиращите и ги принуди да млъкнат. Тази брошура, нетленен паметник за редките дарования на автора си, беше написана от главния прокурор Троншен^[96], умен и образован човек, много добре запознат със законите и управлението на републиката. Siluit terra^[97]

Протестиращите, опомнили се от първия удар, замислиха отговор и с течение на времето се справиха задоволително. Но всички обърнаха очи към мене като към единствения човек, който може да поведе спор с подобен противник с известни изгледи да го срази. Признавам, че и аз мислех така и подтикван от бившите си съграждани, които смятаха, че е мой дълг да ги подпомогна с перото си в тази трудна обстановка, възникнала заради мене, аз се заех с оборването на „Писма от полето“ и пародирах заглавието им в моите „Писма от планината“. Аз започнах и завърших това начинание така тайно, че при една среща в Тонон с водачите на опозицията, по време на която те ми показаха черновата на отговора си, аз не им казах нито дума за моя, макар и вече готов, за да не би да възникне някаква пречка за публикуването му, ако било магистрите, било личните ми врагове подушеха нещо. Не можах да избягна обаче разгласяването му във Франция още преди отпечатването. Но хората, които сториха това, предпочетоха да го пуснат да излезе, отколкото да ми позволят да разбера как се бяха добрали до тайната ми. Ще кажа по този повод само това, което узнах и което е твърде малко, няма да излагам предположенията си.

В Мотие при мене идваха почти толкова посетители, колкото в Ермитажа и Монморанси. Само че повечето бяха съвсем друг вид хора. Дотогава при мене бяха идва ли лица, чиято връзка с мене почиваше на сродни дарби, вкусове, принципи, които служеха за повод на посещенията им; още в началото те повдигаха въпроси, по които можех да разговарям. В Мотие вече не беше така, особено с французите. Това бяха служебни лица или други хора, които нямаха никакъв вкус към литературата, повечето от които не бяха дори чели произведенията ми и въпреки това, ако се съдеше по думите им, бяха изминали тридесет, четиридесет, шестдесет, сто левги, за да видят и да изкажат възхищението си на бележития, прочутия, много прочутия, великия и т.н. човек. Защото отсега нататък непрекъснато ми хвърляха в лицето най-безсрамни ласкателства, от които дотогава ме бе предпазвало уважението на хората, с които общувах. Понеже повечето от тия посетители не благоволяваха да си кажат нито името, нито професията, понеже техните и моите познания не засягаха една и съща област, понеже нито бяха чели, нито дори бяха хвърляли поглед на произведенията ми, чудех се за какво да говоря с тях. Чаках да започнат, защото единствено те знаеха и можеха да ми кажат защо идват при мене. Не е мъчно да се разбере, че тия разговори не бяха много занимателни за мене, макар и те да представляваха може би интерес за тях в зависимост от това, което искаха да узнаят. Тъй като, не подозирайки нищо лошо, аз се изказвах свободно по всички въпроси, които смятаха за уместно да ми зададат, те се връщаха обикновено осведомени не по-зле от самия мене за всички подробности, свързани с положението ми.

По този начин например бях посетен от господин дьо Фен, учител по езда на кралицата и кавалерийски капитан в нейния полк, който има търпението да прекара няколко дни в Мотие и дори да ме придружи пеш до Ла Фериер, водейки коня си за юздата, без да има никаква друга допирна точка с мене, освен че и двамата познавахме госпожица Фел и можехме да играем билбоке. Преди и след идването на господин дьо Фен имах друго, още по-удивително посещение. Двама мъже пристигат пеш, водят всеки по едно муле, натоварено с багажа им, настаняват се в странноприемницата, грижат се сами за мулетата си и изказват желание да ме посетят. По външния вид на тия мулетари ги взели за контрабандисти и тутакси се понесе мълва, че ми идват на гости контрабандисти. Още от първите им думи разбрах, че са хора от съвсем друга порода. Но ако не бяха контрабандисти, можеха да бъдат авантюристи и това подозрение ме държа известно време нащрек. Те скоро разсеяха съмненията ми. Единият беше господин дьо Монтобан, наричан още граф дьо ла Тур-дю-Пен, благородник от Дофине. Другият беше господин Дастие от Карпантра, бивш военен, който беше сложил кръста си „Сен-Луи“ в джоба, защото не можеше да го извади на показ при тия обстоятелства. Тези господа, и двамата много приятни, бяха също много остроумни. Разговаряха интересно и приятно. Начинът им на пътуване, напълно по мой вкус и толкова малко съответстващ на френските благородници, събуди симпатията ми, а общуването с тях я засили. При това нашето познанство не се ограничи с това и продължи още, защото те идваха още няколко пъти, не вече пеш обаче, това подхождаше за началото, само че колкото по-често се срещах с тия господа, все по-малко допирни точки намирах между техните и моите вкусове, все по-малко имах чувството, че техните принципи са еднакви с моите, че познават отблизо моите произведения, че съществува истинска симпатия между мене и тях. Какво искаха тогава от мене? Защо дойдоха, преоблечени така? Защо останаха няколко дни? Защо след това се върнаха няколко пъти? Защо толкова настояваха да им гостувам? Тогава тия въпроси не ми минаха през ум. След това съм си ги задавал понякога.

Трогнат от тяхното мило държане, аз изливах без задръжка сърцето си, особено пред Дастие, чието пооткрито изражение ми допадаше повече. Останах даже в писмовна връзка с него и когато пожелах да отпечатам „Писма от планината“, ми хрумна да се обърна към него, па да изиграя враговете си, които очакваха пакета по пътя за Холандия. Той ми беше говорил много, може би нарочно, за свободата на печата в Авиньон. Беше ми предложил услугите си, в случай че искам да отпечатам нещо. Предложението му ме изкуши и аз му изпратих последователно по пощата първите тетрадки. След като ги задържа доста дълго, той ми ги върна, като ми писа, че никой книжар не се осмелил да се нагърби с отпечатването им, и аз бях принуден да се обърна пак към Рей, като внимавах и изпращах тетрадките една след друга, без да пусна следващата, преди да бъда уведомен за получаването на предишните. Преди публикуването на произведението узнах, че то е било показано в кабинетите на министрите и д’Ескерни, от Ньошател, ми спомена за някаква книга „Човекът от планината“, за която Холбах му казал, че била от мене. Аз го уверих, което впрочем отговаряше на истината, че никога не съм писал книга с подобно заглавие. Когато се появиха писмата, той изпадна в ярост и ме обвини в лъжа, макар че това, което му бях казал, беше вярно. Ето как се уверих, че ръкописът ми беше станал известен. Сигурен в почтеността на Рей, аз бях принуден да насоча другаде предположенията си и най-приемливо ми се стори пакетите да са били отваряни в пощата.

Друго познанство, завързано почти по същото време, отначало само с писма, беше с някой си господин Лалио от Ним, който ми писа от Париж с молба да му изпратя силуета си в профил, бил му нужен, както казваше той, за мраморния ми бюст, който бил поръчал на Льо Моан за библиотеката си. Ако това беше само ласкателство, измислено, за да ме опитоми, успехът беше пълен. Аз сметнах, че човек, който желае да притежава моя мраморен бюст в библиотеката си, е преизпълнен с произведенията ми, следователно и с принципите ми, и че ме обича, защото душата му е сродна с моята. Мъчно можеше да не се поддам на подобна мисъл. Впоследствие видях господин Лалио. Установих, че с голямо усърдие е готов да ми окаже дребни услуги, да се намеси в безброй много мои дребни работи. Но иначе се съмнявам някоя моя книга да е попаднала между малкото книги, които той е прочел през живота си. Не зная дали има библиотека и дали си служи с подобна мебел, а колкото до бюста, той се задоволи с едно посредствено копие от глина, направено от Льо Моан, върху което поръча да гравират отвратителен портрет, и той продължава да обикаля като мой портрет, като че ли има някаква прилика с мене.

Единственият французин, който ме посети, защото моите чувства и произведения му допадаха, беше един млад офицер от лимузенския полк, господин Сегие дьо Сен-Брисон, който е блестял, а може би и още блести в Париж и навсякъде другаде със своите дарби и претенции за духовитост. Той ме беше посетил в Монморанси през зимата преди сполетялата ме катастрофа. Неговата импулсивност ми хареса. Писа ми после в Мотие и било защото искаше да ме поласкае, било защото действително се беше увлякъл по „Емил“, ме уведоми, че щял да напусне военната служба, за да живее независимо, и щял да усвои дърводелството. Той имаше по-голям брат, капитан в същия полк, и него майката го предпочиташе; крайно набожна, ръководена от не знам кой лицемерен абат, тя се отнасяше много зле с по-малкия си син, обвинявайки го в безверие и едва ли не в непростим грях, задето поддържа връзка с мене. Ето съображенията, поради които той искаше да скъса с майка си и да вземе решението, за което споменах, всичко това с цел да стане един малък Емил.

Уплашен от неговата привързаност, незабавно му писах, за да го разубедя, и вложих в съветите си цялата си енергия. Той се вслуша в тях. Осъзна задължението спрямо майка си и оттегли оставката си от полковника, който бе имал благоразумието да не й даде веднага ход, за да му остави време да поразмисли повече. Опомнил се от налудничавите си намерения, Сен-Брисон извърши друга по-приемлива глупост, която също съвсем не беше по вкуса ми: стана писател. Издаде едно след друго две-три брошури, в които личеше известен талант, но не мога да се упрекна, че се отзовах премного насърчително за тях, за да продължи тази кариера.

Малко след това той дойде при мене и заедно извършихме поклонението до остров Сен-Пиер. По време на това пътуване той ми се стори по-различен, отколкото го познавах в Монморанси. Забелязах известна престореност, която отначало не ме изненада много неприятно, но за която често съм си спомнял след това. Той дойде да ме види още веднъж в странноприемницата „Сен-Симон“, когато минавах през Париж на път за Англия. Там узнах нещо, което не ми бе казвал по-рано — че се движел във висшето общество и че виждал доста често госпожа дьо Люксамбур. Въобще не ми се обади в Три, а и неговата роднина госпожица Сегие, която беше моя съседка и никога не се показа особено добре разположена към мене, не ми предаде никакъв поздрав от него. С една дума, пламенното увлечение на господин дьо Сен-Брисон секна изведнъж, също както и приятелството на господин дьо Фен. Но господин дьо Фен поне не ми бе задължен с нищо, докато Сен-Брисон ми дължеше нещо, освен ако глупостите, които му попречих да извърши, не са били само игра от негова страна. Всъщност това съвсем не е изключено.

И от Женева също ме посещаваха, дори по-често. Господа дьо Люк, баща и син, ме избраха последователно за техен болногледач. Бащата се разболя по пътя, синът бил болен още като тръгвал от Женева. И двамата се установиха у мене. Пастори, роднини, лицемери, всевъзможни особи идваха от Женева и Швейцария не като французите, за да ми се възхищават и да се подиграват, но за да ме хокат и поучават. Единственият, който ми достави удоволствие, беше Мулту. Той дойде да прекара три-четири дни с мене и аз с удоволствие бих го задържал повече. Най-постоянен и най-упорит от всички беше някой си господин д’Иверноа, търговец от Женева, френски емигрант и роднина на главния прокурор на Ньошател, който накрая ме зароби с натрапничеството си. Този господни д’Иверноа от Женена се отбиваше два пъти годишно в Мотие само за да ме види, оставаше у мене по няколко дни от сутрин до вечер, придружаваше ме в разходките ми, донасяше ми хиляди дребни подаръци, спечелваше въпреки волята ми доверието ми, бъркаше се във всички мои работи, без между мене и него да има каквато и да била общност в идеите, склонностите, чувствата или познанията. Съмнявам се дали през целия си живот беше прочел от край до край каквато и да е книга и дали изобщо знае какъв е сюжетът на моите. Когато започнах да си правя хербарий, той ме следваше в ботаническите ми излети, без това занимание да му достави удоволствие и без да има какво да ми каже, както и аз на него. Има куража да прекара даже цели три дни насаме с мене в една кръчма в Гумоен, откъдето си въобразявах, че ще го изпъдя, като го накарам да се отегчи и да съзнае колко много ме отегчава, и всичко това без изобщо да успея да разклатя невероятното му постоянство, нито да прозра подбудите му.

Между всички тия връзки, които установих и поддържах само насила, не бива да изпускам единствената, която ми беше приятна и на която действително сърцето ми откликна. Това беше един млад унгарец, който се установи в Ньошател, а след това в Мотие няколко месеца след мене. В този край го наричаха барон дьо Сотерн, име, под което го бяха препоръчали от Цюрих. Беше висок и добре сложен, с приятно лице, с благ и общителен характер. Каза на всички и даде и на мен да разбера, че е дошъл в Ньошател само заради мене, за да оформи морално младежката си душа, общувайки с мене. Лицето, тонът, маниерите му ми се сториха в съгласие с думите му и сметнах, че ще изменя на най-основния си дълг, ако отпратя младежа, в когото виждах само приятни черти и който бе дошъл при мене, воден от толкова достойна за уважение причина. Сърцето ми не умее да се дава наполовина. Скоро той спечели цялото ми приятелство, цялото ми доверие. Станахме неразделни. Придружаваше ме във всички мои разходки пеш. Те му харесваха. Заведох го у милорд маршала, който бе много мил с него. Понеже още не можеше да се изразява на френски, той ми говореше и ми пишеше само на латински. Аз му отговарях на френски и въпреки това смесване на двата езика нашите разговори протичаха гладко и оживено във всяко отношение. Той ми говореше за семейството си, за работата си, за приключенията си, за виенския двор, чиито интимни подробности, изглежда, добре познаваше. С една дума, почти двете години, които прекарахме в най-голяма близост, аз виждах в него само безкрайно благ характер, не само честно, но изтънчено държане, голяма физическа чистоплътност, крайно благоприличен речник, всички белези на човек от добро семейство, заради които го ценях премного, за да не го обичам.

Когато бях най-близък с него, д’Иверноа от Женева ми писа да се пазя от младия унгарец, който се бил установил близо до мене, защото го уверили, че бил шпионин, изпратен от френското правителство. Това известие можеше да ми се стори още по-обезпокоително, тъй като всички в този край ме предупреждаваха да бъда внимателен, защото ме дебнели и се опитвали да ме привлекат на френска територия, за да ми изиграят лош номер.

За да затворя един път завинаги устата на тия нелепи доброжелатели, предложих на Сотери, без да му казвам нищо, да се разходим пеш до Понтарлие. Той се съгласи. Когато стигнахме в Понтарлие, му дадох да прочете писмото на д’Иверноа, а после го прегърнах горещо и му казах: „Сотерн няма нужда да му доказвам доверието си, но обществото има нужда да му докажа, че зная кому да вярвам.“

Сладка беше тази прегръдка. Това е душевна радост, която преследвачите не биха могли да изпитат, нито да отнемат на преследваните.

Никога няма да повярвам, че Сотерн е бил шпионин, нито че е доносничил за мене. Но той ме излъга. Докато аз разкривах без задръжка сърцето си, той имаше дързостта постоянно да прикрива собствените си чувства и да ме залъгва с измислици. Съчини един бог знае каква история, за да ме накара да повярвам, че неговото присъствие било необходимо в родината му. Аз настоях да замине колкото се може по-бързо. Той замина и когато мислех, че е вече в Унгария, узнах, че бил в Страсбург. Не за първи път отиваше там. Беше посял раздор в едно семейство. Съпругът, знаейки, че се виждам с него, ми писа. Положих най-големи старания, за да внуша добродетелност на младата жена и чувство на дълг у Сотерн. И точно когато мислех, че са скъсали напълно един с друг, те отново се били сближили и съпругът проявил дори малодушието да допусне отново младежа в дома си. От този миг аз вече нямах думата. Узнах, че мнимият барон беше спечелил доверието ми с куп лъжи. Той изобщо не се наричал Сотерн, а Саутерсхайм. Колкото до баронската титла, която му приписваха в Швейцария, не можех да го упрекна, понеже той никога не я носеше. Но не се съмнявам, че беше благородник, а и милорд маршалът, който добре познаваше хората и бе ходил в неговата родина, винаги гледаше на него и го приемаше като благородник.

Щом си замина, прислужницата от странноприемницата, в която той се хранеше в Мотие, заяви, че била забременяла от него. Тя беше толкова грозна и мръсна, а Сотерн, всеобщо тачен и уважаван в целия край с честното си поведение и здрав морал, толкова държеше на чистоплътността, че подобно безсрамие шокира всички. Най-приятните жени от селото, които напразно го бяха отрупвали със закачките си, изпаднаха в ярост. Аз бях безкрайно възмутен. Положих всички усилия, за да въздържа тази безсрамница, предлагайки да платя всички разноски и да поръчителствам за Саутерсхайм. Писах му, дълбоко убеден не само че няма нищо общо с тази бременност, но че тя е измислена и че всичко това е само номер, скроен от неговите и моите врагове. Исках да се върне в селото и да изобличи безсрамницата и тия, които я подучваха. Изненадах се от мекушавия му отговор. Той писа на пастора, в чиято енория беше онази безобразница, и потуши работата. Като видях това, аз престанах да се бъркам, много учуден как един толкова долен човек е могъл да се владее така добре, че да ме измами със своята сдържаност въпреки голямата ни близост.

От Страсбург Саутерсхайм замина за Париж да търси богатство, но намери само нищета. Писа ми, за да каже своето peccavi^[98] Цялото ми същество се развълнува при спомена за старото ни приятелство. Изпратих му малко пари. На следната година, когато минавах през Париж, го видях в почти същото състояние, но голям приятел с господин Лалио, без да успея да разбера как се беше запознал с него и дали това познанство беше старо или ново. Две години по-късно Саутерсхайм се върна в Страсбург, откъдето ми писа и където умря. Това е кратката история на нашата връзка и това е, което зная за неговите приключения. Но оплаквайки съдбата на този нещастен младеж, аз никога няма да престана да вярвам, че той бе от добро потекло и бурният му живот се дължеше само на обстоятелствата, в които бе попаднал.

Това бяха придобивките ми в Мотие по отношение на връзки и познанства. Колко много такива бяха необходими, за да заместят жестоките загуби, които понесох в същото време!

Първата беше господин дьо Люксамбур; след като дълго бе терзан от лекарите, той стана накрая тяхна жертва; те не искаха да признаят подаграта му, а действаха така, като че ли тя е заболяване, което могат да излекуват.

Ако можем да приемем в този случай съобщението, направено ми от Ла Рош, довереното лице на съпругата на маршала, този пример, не само жесток, но паметен, би трябвало да ни накара да оплачем злочестините на високопоставените.

Загубата на този добросърдечен благородник бе толкова по-чувствителна за мене, защото той беше моят единствен верен приятел във Франция и неговият характер беше толкова благ, че аз бях забравил напълно ранга му и се бях привързал към него като към равен. Нашето приятелство се прекрати след бягството ми и той продължи да ми пише както по-рано. Стори ми се обаче, че отдалечението или злощастието ми охлади привързаността му. Трудно е един придворен да запази същото чувство към човек, който е в немилост пред властващите. Аз сметнах впрочем, че голямото влияние, което имаше над него госпожа дьо Люксамбур, не беше благоприятно за мене и че тя се бе възползвала от отсъствието ми, за да ме злепостави пред него. Колкото до нея, въпреки няколкото подчертани и все по-редки изяви, тя с всеки изминат ден все по-малко скриваше промененото си отношение към мене. Писа ми четири-пет пъти в Швейцария, а след това изобщо престана и беше необходимо цялото мое тогавашно предубеждение, доверие и заслепение, за да не видя в държането й нещо повече от охладяване.

Книжарят Ги, съдружник на Дюшен, който след заминаването ми често посещаваше дома Люксамбур, ми писа, че съм фигурирал в завещанието на маршала. Това беше напълно естествено и твърде вероятно. Затова аз не се усъмних, а започнах да обмислям как да постъпя със завещаната сума. След като претеглих всички съображения, реших да я приема, каквато и да е, и да окажа тази чест на един достоен човек, който, макар и заемащ ранг, където приятелството няма достъп, беше изпитал истински приятелски чувства към мене. Освободиха ме от това задължение, понеже повече не чух да се говори за това завещание, вярно или лъжливо. Всъщност щеше да ми бъде неприятно да накърня една от основните максими на моя морал, като получа известна изгода от смъртта на човек, който ми е бил скъп. По време на последното боледуване на нашия приятел Мюсар Льоние ми предложи да се възползваме от обстоятелството, че той е трогнат от нашите грижи и да му внушим да се разпореди в наша полза.

— Ах, драги Льоние! — възкликнах аз. — Нека не мърсим с користни мисли скръбния, но свещен дълг, който изпълняваме спрямо нашия умиращ приятел. Надявам се, че няма никога да фигурирам в ничие завещание и още по-малко в завещанието на някой мой приятел.

Горе-долу по същото време милорд маршалът ми заговори за своето завещание и за това, което възнамерявал да стори в него за мене, но аз му дадох отговора, за който споменах в първата част.

Втората ми загуба, още по-тежка и много по-непоправима, беше смъртта на най-добрата жена и майка, която, уморена от тежестта на годините и измъчена от болести и нещастия, напусна долината на сълзите, за да премине в селението на добродетелните, където приятният спомен за добрините, които човек е правил долу на земята, е негова вечна награда^[99]. Идете, нежна и добродетелна душа, при Фенелон, при Берне и Катина и при всички, които, живели още по-скромно от тях, са били разтворили като тях сърцата си за истинското милосърдие. Идете да вкусите плода на вашите добри дела и пригответе и на вашия ученик мястото, което той се надява да заеме един ден до вас! Щастлива във вашето нещастие, че небето, слагайки му край, ви е спестило жестоката гледка на неговите злочестини. Опасявайки се, че ще натъжа сърцето й с разказа за първите ми неволи, аз изобщо не й бих писал, откакто бях дошъл в Швейцария. Но писах на господин дьо Конзие, за да се осведомя за нея, и той ми съобщи, че тя е престанала да облекчава страдащите и да страда самата тя. Скоро и аз ще престана да страдам. Но ако не бях сигурен, че ще я срещна отново на оня свят, клетото ми въображение би се отказало от мисълта за съвършеното щастие, което се надявам да намеря там.

Третата ми и последна загуба, защото след нея нямам вече приятели, които да загубя, беше на милорд маршала. Той не умря, но уморен да служи на неблагодарници, напусна Ньошател и оттогава не съм го виждал вече. Той живее и ще ме надживее, надявам се. Живее и благодарение на него всичките ми връзки на земята не са разкъсани. Остава още един човек, достоен за приятелството ми, защото неговата истинска цена е в чувството, което човек сам изпитва, а не толкова в това, което вдъхва. Но аз загубих радостта, с която щедро ме даряваше неговото приятелство, и мога вече да го поставя само в редовете на хората, които още обичам, но с които не поддържам връзка. Той замина за Англия да измоли милост от краля и да откупи конфискуваните си някога владения. Ние се разделихме с проекти да се съберем отново и тази мисъл изглеждаше почти еднакво приятна и на него, както на мене. Той искаше да се установи в замъка си в Кейт-Хол, близо до Абърдийн, и аз трябваше да отида при него. Тази перспектива ми беше премного приятна, за да се надявам, че ще се осъществи. Той не остана в Шотландия, защото сърдечните молби на пруския крал го върнаха в Берлин, и след малко ще разберете какво ми попречи да отида при него.

Преди да замине, предвиждайки бурята, която отново надигаха срещу мене, той ми изпрати по свой собствен почин документи за поданство, които изглеждаха напълно сигурна предпазна мярка, за да не могат да ме изгонят от страната. Общината Куве във Вал-дьо-Травер последва примера на губернатора и ми издаде безплатно разрешение за причестяване. По този начин, станал във всяко отношение гражданин на страната, бях защитен от всяко законно изгонване, дори от страна на владетеля. Само че не по законен път преследват човека, който повече от когото и да било тачи законите.

Не смятам, че трябва да считам за загуба смъртта на абат дьо Мабли. Понеже живеех у брат му, поддържах известна връзка с него, но никога не сме били много близки и имам известни основания да смятам, че неговите чувства спрямо мене доста промениха естеството си, след като бях станал по-известен от него. Но по време на обнародването на „Писма от планината“ съзрях първия признак на неговата злонамереност. В Женева бе разпространено едно писмо до госпожа Саладен, приписвано на него, в което произведението ми бе представено като бунтовни крясъци на разюздан демагог. Уважението, което изпитвах към абат дьо Мабли и към неговата широка култура, нито за миг не ми позволи да повярвам, че това налудничаво писмо е от него. Моята откровеност продиктува държането ми в този случай. Изпратих му копие от писмото, като го предупредих, че го приписват нему. Той изобщо не отговори. Мълчанието му ме изненада. Но можете да си представите изненадата ми, когато госпожа дьо Шьононсо ме уведоми, че въпросното писмо действително било от абата и моето писмо го поставило в много неприятно положение. Защото наистина, дори и да бе имал право, как можеше да обясни една толкова крещяща публична нападка, направена с леко сърце, без да е бил задължен, без да е било необходимо, с единствената цел да се съкруши човек, изпаднал в най-голяма неволя, към когото той винаги е проявявал благоразположение и който никога не се е провинил в нищо пред него? Малко след това излязоха „Диалозите на Фокион“, които за мене бяха само компилация на произведенията ми, извършена без срам и без задръжка. При четенето на тази книга почувствах, че авторът е избрал позицията си спрямо мене и занапред няма да имам по-върл враг от него. Струва ми се, че той не ми прости нито „Обществен договор“, който е премного над възможностите му, нито „Вечен мир“ и че бе поискал да направя извлечение от произведенията на абат Сен-Пиер само защото предполагаше, че няма да се справя толкова добре.

Колкото повече напредвам в разказа си, толкова по-малко ред и последователност мога да внеса в него. Неспокойният ми живот през последните години не остави време на събитията да се подредят в паметта ми. Те бяха премного на брой, премного преплетени, премного неприятни, за да могат да бъдат разказани, без да ги объркам. Единственото незаличимо впечатление от тях е страшната тайна, която забулва първопричината им, и плачевното състояние, до което ме доведоха. Разказът ми ще продължи вече само наслуки, както изплуват спомените ми. Припомням си, че по времето, за което говоря, изцяло погълнат от „Изповедите“ си, говорех много неблагоразумно за тях на кого ли не, без изобщо да си представя, че някой би имал интерес, желание или власт да попречи на това начинание. А и дори да го бях помислил, едва ли щях да бъда по-сдържан, защото по природа ми е абсолютно невъзможно да държа скрити нито чувствата, нито мислите си. Когато това начинание стана известно, именно то, доколкото мога да преценя, беше истинската причина за бурята, която предизвикаха умишлено, за да ме изгонят от Швейцария и да ме предадат на ръце, които да ми попречат да го изпълня.

Имах и едно друго намерение, което също не беше гледано с по-добро око от хората, опасяващи се от „Изповедите“ ми: да направя пълно издание на съчиненията си. Такова издание ми се струваше необходимо, за да се установи кои от книгите, носещи името ми, бяха действително от мене и да се даде възможност на обществото да ги разграничи от псевдонимните произведения, които ми приписваха враговете ми, за да ме дискредитират и опозорят. От друга страна, това издание беше едно просто и почтено средство да осигуря хляба си. То беше при това единствената ми възможност, понеже, след като се бях отказал да пиша вече книги и след като мемоарите ми щяха да излязат едва след смъртта ми, не печелейки нито едно су по някакъв друг начин и продължавайки да харча, аз виждах, че ще остана без никакви пари, когато изчерпя хонорара от последните си книги. Това основание ме бе принудило да дам за печат „Музикален речник“, макар и в незавършен вид. Той ми донесе сто луидора в брой и сто екю пожизнена рента, но краят на стоте луидора скоро щеше да се види, като се има предвид, че харчех годишно повече от шестдесет, а сто екю рента бяха нищо за човек, когото всевъзможни типове и просяци нападаха като скорци.

Намери се едно търговско сдружение от Ньошател, готово да се заеме с пълното издание, и някакъв печатар или книжар от Лион, на име Рьогийа, се вмъкна, без да зная как, между тях и предложи да го ръководи. Съставихме договора на разумни начала и възнаграждението щеше да бъде достатъчно, за да постигна успешно целта си. Разполагах, било под форма на печатни произведения, било под форма на ръкописи, с материал за шест тома in quarto. Задължих се освен това да надзиравам печатането. Срещу това те трябваше да ми отпуснат пожизнена рента от хиляда и шестстотин френски ливри и да ми дадат в брой хиляда екю.

Договорът беше сключен, но още не беше подписан, когато излязоха „Писма от планината“. Ужасното избухване срещу това пъклено произведение и неговия отвратителен автор уплаши сдружението и провали начинанието. Вих сравнил ефекта от това произведение с въздействието, което предизвика „Писмо за френската музика“, ако навличайки ми ненавист и излагайки ме на опасност, то не бе оставило поне незасегнати честта и доброто ми име. Но след последното ми съчинение в Женева и във Версай като че ли се чудеха, че оставят подобно чудовище да диша. Малкият съвет, подбуден от френския резидент и ръководен от главния прокурор, състави една декларация по повод произведението ми, в която с най-грозни епитети го обяви недостойно да бъде изгорено от палача, и с ловкост, граничеща с комичност, заяви, че човек не може да му отговори или дори да го спомене, без да се опозори. Бих желал да мога да препиша тук този интересен документ. Но за съжаление не го притежавам и не си спомням нито дума. Желая горещо някой от читателите ми, възторжен почитател на истината и справедливостта, да благоволи да препрочете изцяло „Писма от планината“. Смея да заявя, че той ще почувства стоическата умереност, която лъха от това произведение след жестоките и осезателни оскърбления, с които на воля бяха отрупали наскоро преди това автора му. Но понеже не можеха да отговорят на обидите, тъй като обиди нямаше, нито на доводите, защото бяха необорими, те решиха да си дадат вид на премного разгневени, за да отговорят, и безспорно, ако приемаха необоримите доводи за оскърбления, трябваше да се чувстват много обидени.

Народните представители, вместо да внесат оплакване срещу тази гнусна декларация, тръгнаха по пътя, който тя им очертаваше, и вместо да превърнат в трофеи „Писма от планината“, които те забулиха, за да ги използват като щит, проявиха подлостта да не отдадат нужната чест и справедливост на това произведение, написано в тяхна защита и по тяхна молба, и нито го цитираха, нито споменаха заглавието, макар и да извлякоха тихомълком от него всичките си доводи и макар и неотклонното следване на съвета, който им давах в края, да бе единствената причина за спасението и победата им. Те ми бяха наложили това задължение. Аз го изпълних. Служих докрай на отечеството и на тяхната кауза. Помолих ги да изоставят моята кауза и да мислят само за себе си в своите борби. Те приеха буквално думите ми и аз вече не се намесвах в работите им, освен за да ги подканвам непрестанно към мир, понеже не се съмнявах, че ако упорстват, ще бъдат смазани от Франция. Това не стана. Причината ми е ясна, но тук не е мястото да я излагам.

Отначало „Писма от планината“ бяха посрещнати съвсем спокойно в Ньошател. Изпратих един екземпляр на господин дьо Монмулен. Той го прие и го прочете без възражения. Беше болен, както и аз. Дойде да ме види като приятел, когато оздравя, и не ми каза нищо. Обаче брожението започваше. Изгориха книгата, не си спомням къде.^[100] От Женева, Берн, а може би и от Версай кипежът се пренесе скоро в Ньошател и главно във Вал-дьо-Травер, където преди духовенството да предприеме каквото и да било явно действие, започнаха да подбуждат населението с подмолни интриги. Смея да кажа, че би трябвало да бъда обичан от населението в тоя край, както съм бивал обичан навсякъде, където съм живял, понеже сипех милостиня с пълни ръце, притичах се на помощ на всеки бедняк край мене, не отказвах никому услуга, когато ми бе възможно и когато бе законно, държах се може би прекалено фамилиарно с всички и се въздържах от каквото и да било разграничение, което би могло да възбуди завист. Въпреки всичко простолюдието, насъскано тайно кой знае от кого, постепенно се настървяваше против мене и стигна чак до изстъпление, обиждаше ме посред бял ден не само в полето и по друмищата, но и на улицата. Хората, на които бях направил най-много добрини, бяха най-ожесточени, а и тези, на които в момента помагах, не смеейки да се покажат явно, насъскваха другите и като че ли искаха да ми отмъстят за унижението, че са ми задължени. Монмулен като че ли нищо не виждаше и все още не се показваше. Но понеже наближаваше времето за причастие, той дойде при мене, за да ме посъветва да се въздържа и да не се явявам, уверявайки ме, че не ми се сърди и че няма да ме безпокои. Това негово изявление ми се стори странно и ми напомни писмото на госпожа дьо Буфле. Не можех да проумея за кого е толкова важно дали ще се причестя, или не. Понеже подобна отстъпка от моя страна ми се струваше проява на подлост и понеже, от друга страна, не исках да давам на този народ нов повод да ме обвини в безчестие, отказах изрично на пастора, който си отиде недоволен, давайки ми да разбера, че ще се разкайвам.

Той не разполагаше с достатъчно власт, за да не ме допусне до причастие. Това можеше да стори консисторията, която беше приела, и докато не се произнесеше тя, аз можех да се явя смело, без да се страхувам от отказ. Монмулен издейства от духовенството да му възложат да ме призове пред консисторията, за да изповядам вярата си, и да ме отлъчат в случай на отказ. И това отлъчване можеше да бъде извършено само от консисторията, и то при мнозинство на гласовете. Но селяните, които под името старейшини съставляваха това събрание, председателствани и, както от само себе си се разбира, ръководени от своя пастор, естествено едва ли щяха да бъдат на различно мнение особено по теологични въпроси, които разбираха по-зле и от него. Бях впрочем призован и реших да се явя.

Какъв щастлив случай и какво тържество би било за мене, ако умеех да говоря, ако държах перото, така да се каже, в устата си! С какво превъзходство, с каква лекота бих сразил този жалък пастор посред шестимата му селяни! Жаждата за власт бе накарала протестантското духовенство да забрави всички принципи на реформацията. Достатъчно беше, за да му ги припомня и да го принудя да млъкне, да изтълкувам първите си „Писма от планината“, по повод на които те имаха глупостта да ме разпитват. Текстът беше готов, достатъчно беше да го разширя и моят човек щеше да бъде изобличен. Нямаше да бъда така наивен само да се защищавам. Лесно щях да мина в нападение, без дори той да забележи или да може да се предпази. Пасторчетата, колкото завеяни, толкова и невежи, ме бяха поставили сами в по-благоприятно за мене положение, за да мога да ги смажа. Само че как! Трябваше да говоря, и то да говоря в момента, да намирам мислите си, обратите, думите точно когато ми трябват, да запазя присъствие на духа, да остана хладнокръвен през цялото време, да не се смутя нито за миг. Какво можех да очаквам от себе си, като познавах толкова добре неспособността си да се изказвам импровизирано? Млъкнах най-позорно в Женева пред едно събрание, напълно благосклонно към мене и предварително решено да одобри всичко. Тук беше точно обратното. Имах работа с един интригант, който си служеше с хитрост вместо със знание, който щеше да ми постави хиляди клопки, преди да забележа първата, твърдо решен при това да ме изкара виновен на каквато и да е цена. Колкото повече разглеждах положението си, толкова по-опасно ми се струваше то и чувствайки, че ми е невъзможно да се справя успешно, измислих друго средство. Съчиних една реч, която да произнеса пред консисторията, за да отхвърля обвиненията й и за да няма нужда да отговарям. Това беше лесно. Написах речта и се заех да я уча наизуст с рядко усърдие. Терез се подиграваше с мене, като ме чуваше да мърморя и да повтарям безспирно едни и същи фрази, за да ги натъпча в главата си. Надявах се, че съм запомнил вече речта си. Знаех, че владетелят на замъка, като кралски служител, ще присъства в консисторията, че въпреки маневрите и бутилките на Монмулен повечето старейшини бяха добре разположени към мене. На моя страна бяха разумът, истината, справедливостта, кралското покровителство, авторитетът на държавния съвет, пожеланията на всички добри патриоти, които се интересуваха от учредяването на тази инквизиция. Всичко беше от естество да ме окуражи.

В навечерието на насрочения ден знаех речта си наизуст. Декламирах я безпогрешно. Цялата нощ я преповтарях мислено. На сутринта не я знаех вече. Колебая се на всяка дума, въобразявам си, че се намирам вече на официалното събрание, смущавам се, заеквам, главата ми е мътна. Най-сетне точно когато трябва да тръгна, смелостта ме напуска напълно. Оставам в къщи и решавам да пиша на консисторията, изтъквайки накратко основанията си и извинявайки се с неразположението си, което наистина при тогавашното ми състояние нямаше да ми позволи да издържа цялото заседание.

Изпаднал в затруднение от писмото ми, пасторът отлага разглеждането на въпроса за друго заседание. Междувременно лично той и неговите сподвижници положиха неимоверни усилия да привлекат ония старейшини, които, подчинявайки се по-скоро на внушенията на собствената си съвест, отколкото на неговите, не подкрепиха мнението, неблагоприятно за духовенството и за него. Колкото и убедителни да бяха неговите аргументи, измъкнати от избата му, той не можа да спечели никого другиго освен двама-трима, предани му от по-рано, които хората наричаха неговите обречени души. Представителят на краля и полковник Пюри, който прояви много добра воля в този случай, насърчиха другите в изпълнението на техния дълг и когато Монмулен пожела да ме отлъчи, неговата консистория отхвърли напълно предложението му с болшинство на гласовете. Принуден да прибегне до последното средство — да насъска тълпата, той се зае с тази задача открито със сподвижниците си и други личности, и то толкова успешно, че въпреки честите и енергични грамоти на краля, въпреки всички заповеди на държавния съвет аз бях принуден най-сетне да напусна селото, за да не излагам кралския представител на опасността да бъде убит самият той, защищавайки ме.

Запазил съм толкова смътен спомен от цялата тази история, че ми е невъзможно да внеса какъвто и да било ред или връзка в представите, които изплуват в съзнанието ми, затова мога да ги предам само пръснати и поотделно, както се сещам. Спомням си, че се водиха някакви преговори с духовенството, по време на които Монмулен беше един вид посредник. Той се преструваше, че се страхува да не би да смутя със съчиненията си спокойствието на селото, което ще си навлече неприятности, задето ми е дало свобода да пиша. Той ми даде да подразбера, че ако се задължа да изоставя перото, ще забравят миналото. Аз бях взел вече това решение сам за себе си и не се поколебах да го декларирам и пред духовенството, но при известно условие, и само по отношение на религиозни проблеми. Монмулен намери начин да сложи ръка на двата екземпляра, понеже искаше да нанесе някаква поправка. Тъй като моето условие бе отхвърлено от духовенството, аз поисках декларацията си. Той ми върна само единия екземпляр и запази другия под предлог, че го е загубил. След това народът, подстрекаван открито от пасторите, се погаври с кралските грамоти и със заповедите на държавния съвет и съвсем се развилия. Осъден бях от амвона, наречен бях антихрист, гонеха ме из полето като страшилище. Арменският ми костюм служеше за отличителен белег на простолюдието. Чувствах жестоко неудобството му. Но да престана да го нося при стеклите се обстоятелства, ми се струваше малодушие. Не можах да се реша и продължавах да се разхождам невъзмутимо из селото с кафтана и кожения калпак, обкръжен от дюдюканията на нехранимайковците и замерян понякога с камъни. Неведнъж, минавайки край къщите, чувах заканите на собствениците им: „Дайте ми пушката да му гръмна веднъж!“

Аз не ускорявах крачка, а това още повече ги вбесяваше. Но все пак те се задоволяваха само със заплахи, поне колкото се отнасяше до огнестрелните оръжия.

По време на този кипеж все пак изпитах две големи удоволствия, които ми доставиха истинско удовлетворение. Първото бе, че можах, посредством застъпничеството на милорд маршала, да се отплатя на един мой доброжелател. Всички честни хора в Ньошател, възмутени от неприятностите, на които бях подложен, и от маневрите, на които бях жертва, бяха намразили пасторите, давайки си сметка, че те действат под чужд подтик и са само сателити на други хора, които оставаха скрити и пускаха тях в ход. Опасявайки се, че моят случай ще има за резултат установяването на истинска инквизиция, магистратите и особено господин Мьорон, който беше заместил господин д’Иверноа на поста главен прокурор, полагаха най-големи усилия в моя защита. Полковник Пюри, макар и частно лице, направи още повече и с по-голям успех. Той именно намери начин да провали Монмулен в консисторията, като накара старейшините да изпълнят дълга си. Понеже се ползваше с влияние, употреби го, доколкото му бе възможно, за да потуши вълнението. Но той можеше да противопостави само авторитета на законите, на справедливостта и на разума срещу силата на парите и виното. Играта не беше равна и по този пункт Монмулен взе връх над него. Независимо от това, трогнат от грижите и старанието му, много ми се щеше да му върна услуга за услуга и да се разплатя с него по някакъв начин. Но понеже, според двора, той се бе държал зле в случая с пастора Пти-Пиер, беше изпаднал в немилост пред краля и правителството. Въпреки това аз се осмелих да се застъпя за него пред милорд маршала. Осмелих се дори да спомена каква служба желае и сторих това така удачно, че противно на очакването на всички тя почти веднага му бе дадена от краля. Така съдбата, която винаги ме е поставяла едновременно много високо и много низко, продължаваше да ме люшка от едната крайност към другата и докато тълпата ме покриваше с кал, аз назначавах държавен съветник.

Друго голямо удоволствие за мене беше посещението на госпожа дьо Вердьолен, която бе завела дъщеря си на баните в Бурбон, откъдето бяха продължили до Мотие и останаха у мене два-три дни. С много любезности и грижи тя най-сетне бе успяла да преодолее продължителната ми антипатия и сърцето ми, победено от милото й държане, й връщаше приятелството, което тя толкова дълго ми бе засвидетелствала. Бях трогнат от идването й, особено при съществуващата обстановка, когато имах голяма нужда от морална помощ и приятелско утешение. Страхувах се да не би тя да се развълнува от оскърбленията, които ми нанасяше тълпата, и с удоволствие бих скрил от нея тази гледка, за да не я огорча. Но това ми беше невъзможно и макар че нейното присъствие сдържаше малко нахалниците по време на разходките ни, тя видя достатъчно, за да може да прецени какво ставаше друг път. Дори точно когато ми беше на гости, започнаха да ме нападат и нощем в собственото ми жилище. Една сутрин нейната камериерка намери прозореца ми затрупан с камъни, хвърляни през нощта. Една тежка пейка на улицата, здраво закачена до дома, беше изтръгната, вдигната и подпряна до вратата, та ако не я забележим, първият, който отвори вратата, за да излезе, да бъде смазан. Госпожа дьо Вердьолен видя какво става. Защото извън това, в което сама се убеждаваше, нейният слуга, доверен човек, сновеше навсякъде из селото, заговорваше всички, видяха го дори с Монмулен. Тя обаче като че ли не обръщаше внимание на всичко, което ставаше с мене, не ми заговори нито за Монмулен, нито за когото и да било другиго и отговаряше доста лаконично, когато аз я заговорвах понякога по този въпрос. Но очевидно убедена, че за мен най-подходящо е да отида в Англия, тя ми говори много за Хюм, който тогава беше в Париж, за неговото приятелство към мене, за желанието му да ми бъде полезен в своята страна. Време е да кажа нещичко и за този господин Хюм.

Той си беше спечелил голяма известност във Франция и особено сред енциклопедистите е трактатите си по търговия и политика и в последно време със своята „История на династията Стюарт“, единственото негово произведение, от което бях чел нещичко в превод от абат Прево. Понеже не бях чел другите му произведения, бях убеден по това, което бях чувал за него, че Хюм съчетава републиканска душа въпреки английските парадокси по отношение на лукса. Изпълнен с това предубеждение, аз гледах на цялата му апология на Карл I като на чудо на безпристрастието и имах също така високо мнение не само за неговия талант, но и за неговата честност. Желанието да се запозная с този рядък човек и да спечеля приятелството му много бе засилило изкушението ми да отида в Англия, породено от настояванията на госпожа дьо Буфле, близка приятелка на Хюм. Когато пристигнах в Швейцария, аз получих посредством тази дама едно извънредно ласкаво писмо от него, в което, възхвалявайки възторжено гения ми, той ме канеше настойчиво да отида в Англия, предлагайки ми цялото си влияние, както и влиянието на всичките си приятели, за да направи приятно пребиваването ми там. В Мотие пък срещнах милорд маршала, съотечественик и приятел на Хюм, който потвърди доброто ми мнение за него и ми каза дори по негов повод един литературен анекдот, който му беше направил много силно впечатление и който направи същото впечатление и на мене. Уолъс, който бил писал против Хюм по повод древните народи, отсъствал, когато печатали произведението му. Хюм се нагърбил с преглеждането на коректурите и надзора над изданието. Това негово поведение беше напълно според разбиранията ми. По същия начин аз бях продавал по десет су екземпляра отпечатъците от една песен, която бяха съчинили против мене. Имах следователно всички основания да се отнеса със симпатия към Хюм, когато госпожа дьо Вердьолен ми заговори живо за приятелството, което той твърдял, че изпитва към мене, и готовността му да ми окаже гостоприемство в Англия. Защото тя се изрази именно така. Госпожа дьо Вердьолен ме покани енергично да се възползувам от неговата готовност и да му пиша. Понеже не изпитвах особено влечение към Англия и не исках да избера този изход освен в краен случай, аз отказах да пиша и да обещая каквото и да било, но я оставих свободна да постъпи, както тя намери за добре, за да поддържа доброто разположение на Хюм към мене. Когато напускаше Мотие, тя ме остави с убеждението, след всичко, което ми бе казала за този бележит човек, че той е мой приятел, а тя с още повече основание — негова приятелка.

След заминаването й Монмулен пусна в ход маневрите си и тълпата съвсем побесня. Аз обаче продължавах да се разхождам спокойно сред дюдюканията и вкусът ми към ботаниката, който се беше развил покрай доктор д’Иверноа, придаваше нов интерес на разходките ми и ме караше да обикалям страната и да събирам растения, без да се вълнувам от крясъците на тази паплач, чиято ярост се разпалваше още повече от моето хладнокръвие. Това, което ме засегна най-болезнено, беше, че семействата на моите приятели или поне на хората, които се наричаха така, влизаха доста открито в редовете на преследвачите ми, като например д’Иверноа, без да изключа дори бащата и брата на моята Изабел, Боа дьо ла Тур, роднина на приятелката, у която бях настанен, и госпожа Жирарден, нейната етърва. Този Пиер Боа беше такъв дръвник, такъв глупак и се държа така брутално, че за да не се ядосам, реших да се надсмея над него и написах в стила на „Малкият пророк“ една брошура от няколко страници, озаглавена „Видението на Пиер от планината, наречен Ясновидеца“, в която намерих начин доста забавно да осмея чудесата, които тогава бяха най-важният претекст за преследването ми. Дю Перу отпечата брошурата в Женева, но тя нямаше кой знае какъв успех на местна почва. Ньошателците, колкото и да са остроумни, почти не чувстват атическата сол, нито подигравката, ако е малко по-тънка.

По същото време написах малко по-грижливо друго едно произведение, чийто ръкопис се намира между книжата ми, и тук се налага да разкажа сюжета му.

В разгара на преследването и на декретите срещу мене женевците се бяха особено отличили, нападайки ме с всички сили, и моят приятел Верн^[101] с истински богословско великодушие избра точно този момент, за да публикува срещу мене писма, в които си въобразяваше, че доказва, че не съм бил християнин. Тези писма, написани със самодоволен тон, бяха независимо от това доста посредствени, макар че според мълвата натуралистът Боне ги бил преработил. Въпросният Боне, макар и материалист, проявява тутакси крайна правоверност, щом се касае до мене. Естествено аз не бях изкушен да отговоря на този пасквил. Но понеже ми се я ви случай да кажа няколко думи в „Писма от планината“, аз вмъкнах една доста презрителна забележка, която страшно озлоби Вери. Той проглуши Женева с разярените си крясъци и д’Иверноа ме уведоми, че просто бил извън себе си. Малко след това излезе едно анонимно писмо^[102], написано вместо с мастило, сякаш с вода от Флегетон^[103]. В него ме обвиняваха, че съм захвърлил децата си на улицата, че съм влачел след себе си една развратница от караулните помещения, че съм бил изхабен от разврат, изгнил от сифилис и други любезности в същия дух. Не беше трудно да позная автора. Първата ми мисъл при прочитането на този пасквил беше да защитя така нареченото добро име и репутация сред хората, виждайки, че третират като редовен посетител на бордеите човек, който не е стъпвал там през целия си живот и чийто най-голям недостатък е бил винаги, че е бил свенлив и плах като девица, виждайки, че ме представят за изгнил от сифилис, мене, който не само никога не съм боледувал от подобна болест, но, по думите на лекарите, съм устроен така, че изобщо не мога да се заразя. След като обмислих добре всичко, сметнах, че най-добрият начин да опровергая този пасквил беше да го отпечатам в града, където бях живял най-дълго, и го изпратих на Дюшен, за да го публикува дословно, с предисловие, в което назовавах автора Верн, и с няколко кратки бележки изяснявах фактите. Не се задоволих само с отпечатването на този парцал, а го разпратих на няколко души, между другото и на принц Людовик Вюртенбергски, който се беше държал много мило с мене и с когото си пишех. Този принц, дю Перу и други, изглежда, се усъмниха, че Верн е автор на пасквила, и ме осъдиха, че съм го обвинил без доказателства. Техните забележки ме накараха да се замисля и аз писах на Дюшен да унищожи пасквила. Ги ми писа, че го е унищожил. Не зная какво е сторил всъщност. Установих в толкова случаи лъжливостта му, че и този път нямаше да се учудя, ако лъже. Оттогава ме забули такъв мрак, че ми е невъзможно да се добера до истината.

Господин Верн понесе обвинението за пасквила много сдържано, удивителна реакция за човек, който не е заслужил това, като се има предвид каква ярост бе проявил по-рано. Той ми писа две-три умерени писма, чиято цел, струва ми се, беше да се опита да разбере от отговорите ми до каква степен съм осведомен и дали притежавам някакво доказателство срещу него. Аз му писах две кратки, сухи и сурови по съдържание, но учтиви по форма писма, които не го разгневиха. При третото му писмо, виждайки, че се стреми да установи един вид кореспонденция, аз вече не му отговорих. Той накара д’Иверноа да говори с мене. Госпожа Крамер изрази в писмо до дю Перу сигурността си, че пасквилът не е бил от Верн. Всичко това съвсем не разколеба твърдото ми убеждение. Но понеже в крайна сметка можех и да се лъжа и в такъв случай дължах на Верн лично извинение, замолих д’Иверноа да му предаде, че ще му го направя в каквато иска форма, ако може да ми посочи истинския автор на пасквила или поне да ми докаже, че не е той. Направих нещо повече. Давайки си сметка, че в края на краищата, ако той не е виновен, нямам право да искам от него да ми доказва каквото и да било, реших да пиша в едно доста обширно изложение съображенията за моето подозрение и да ги подложа на преценката на арбитър, когото Верн да не може да отхвърли. Не бихте отгатнали кого избрах за арбитър? Съвета на Женева. В края на изложението си заявих, че ако, след като го проучи и направи необходимите разследвания, които бе в състояние да проведе успешно, съветът се произнесе, че Вери не е автор на пасквила, аз веднага най-искрено ще повярвам в това, ще отида да се хвърля в краката му и ще го моля за прошка, докато ми прости. Смея да твърдя, че никога моята пламенна любов към справедливостта, никога честността и душевното ми благородство, никога увереността, че любовта към правдата е вродена у всички, не се проявиха по-пълно и по-осезателно, отколкото в това мъдро и трогателно изложение, в което, без да се колебая, избирах най-неумолимите си врагове за арбитри между клеветника и мене. Прочетох го на дю Перу. Той бе на мнение, че не трябва да го изпращам. Аз не го изпратих. Посъветва ме да изчакам доказателствата, които Верн обещаваше да даде. Аз останах да чакам и още ги чакам. Посъветва ме да мълча междувременно. И аз млъкнах и ще мълча до края на живота си, осъден от всички, че съм хвърлил на Верн тежко, невярно и недоказано обвинение, макар че дълбоко в себе си съм уверен, убеден, както в собственото си съществуване, че именно той е автор на пасквила. Моето изложение се намира у дю Перу. Ако някога то излезе наяве, читателите ще видят основанията ми и ще опознаят, надявам се, душата на Жан-Жак, която моите съвременници толкова малко пожелаха да опознаят.

Време е да стигна до катастрофата, връхлетяла ме в Мотие, и до заминаването ми от Вал дьо Травер след две години и половина престой там и осем месеца твърдо и непоколебимо понасяне на най-недостойно отношение към мене. Невъзможно ми е да си припомня ясно, с всички подробности тази неприятна епоха. Но читателят ще ги намери в изложението, което публикува дю Перу и за което ще говоря впоследствие.

След отпътуването на госпожа дьо Вердьолен страстите се разгоряха още по-силно и въпреки повторните кралски грамоти, въпреки кастелана^[104] и местните магистрати, народът, смятайки ме най-чистосърдечно за антихрист и виждайки, че не се стряскам от напразните крясъци, пожела, изглежда, най-сетне да стигне до насилническите действия. Вече по улиците камъните се търкаляха подир мене, хвърляни обаче все още доста отдалеч, за да могат да ме докоснат. Най-сетне през нощта на панаира в Мотие, в началото на септември, бях нападнат в жилището си, и то така, че животът на обитателите му да бъде застрашен.

В полунощ чух страшен шум в закритата тераса зад къщата. Градушка от камъни, хвърляни срещу прозореца и вратата към тази тераса, заваляха с такъв трясък, че кучето ми, което спеше там и се разлая, млъкна от ужас и се сви в един ъгъл, ръмжейки и дращейки дъските, за да се скрие. Ставам, като чувам шума. Тъкмо се каня да изляза от стаята си, за да отида в кухнята, и един камък, запратен силно, счупва прозореца на кухнята, прекосява я, блъсва вратата на стаята ми и се изтърколва до кревата ми. Ако бях избързал само със секунда, щеше да ме удари в стомаха. Реших, че са вдигали шум, за да ме привлекат, и че са хвърлили камъка, за да ме пресрещне при излизането ми. Скачам в кухнята. Намирам там Терез, също станала, тя изтичва разтреперана към мене. Прилепваме се до една стена извън обсега на прозореца, за да избегнем камъните и да обсъдим какво да правим. Ако излезехме да викаме за помощ, сигурно щяха да ни претрепят. За щастие прислужницата на стареца, който живееше в долния етаж, се събудила от шума и изтичала да извика кастелана, с който живеехме врата срещу врата. Той скача от леглото си, навлича набързо домашната си роба и идва мигом със стражата, която поради панаира обикаляла тази нощ и се намирала съвсем наблизо. Кастеланът така се ужаси от щетите, че побледня, а като видя камъните в галерията, извика: „Господи! Цяла кариера!“

Като огледахме долния етаж, видяхме, че вратичката на едно дворче е била издънена и са се опитвали да влязат в къщата през терасата. Разследвайки защо стражата не е забелязала или поне не е възпрепятствала това нападение, се установи, че хората от Мотие настоявали те да дежурят, макар че било ред на друго село. На другия ден кастеланът изпрати доклад в държавния съвет, който два дни по-късно му заповяда да разследва случая, да обещае пълна тайна и възнаграждение на хората, които обадят виновниците, и да постави междувременно, за сметка на краля, стражи пред моята и неговата къща, която беше в съседство. На следния ден полковник Пюри, главният прокурор Мьорон, кастеланът Мартине, бирникът Гине, ковчежникът д’Иверноа и неговият баща, с една дума, най-изтъкнатите хора в селото дойдоха да ме посетят и всички заедно настояха да отстъпя пред бурята и да изляза макар временно от тази енория, където не можех вече да живея нито безопасно, нито с чест. Забелязах даже, че кастеланът, уплашен от изстъпленията на това обезумяло население и страхувайки се да не се насочат и към него, щеше да бъде много доволен, ако си замина колкото се може по-бързо, за да няма повече главоболието да ме покровителства и за да може да се отдалечи и той, както впрочем стори след заминаването ми. Аз отстъпих дори без особено усилие. Зрелището на народната омраза така разкъсваше сърцето ми, че не можех повече да издържа.

Можех да избера не едно убежище. След завръщането на госпожа дьо Вердьолен в Париж в няколко свои писма тя ми спомена за някой си Уолпъл, когото наричаше милорд; той взел много присърце съдбата ми и ми предлагал убежище в едно от владенията си. Тя ми описваше така привлекателно това убежище и с такива подробности жилището и прехраната, че явно този проект бе много обсъждан между нея и милорд Уолпъл. Милорд маршалът винаги ме бе съветвал да се оттегля в Англия или Шотландия и също ми предлагаше убежище в своите владения. Но той ми предлагаше и друго, което ме привличаше още повече, близо до себе си, в Потсдам. Той наскоро бе споделил с мене какво му бил казал кралят за мене — един вид покана да отида там, а и херцогиня дьо Сакс-Гота толкова разчиташе, че ще замина там, че настояваше да се отбия при нея по пътя и да остана известно време в дома й. Но аз толкова обичах Швейцария, че не можех да се реша да я напусна, докато имах и най-малката възможност да живея в нея. Използвах момента, за да изпълня един проект, с който се занимавах от няколко месеца и за който още нямах възможност да спомена, за да не прекъсвам нишката на разказа си.

Възнамерявах да се настаня на остров Сен-Пиер, владение на болницата в Берн, посред езерото Биен. При един излет, който направихме пеш предишното лято заедно с дю Перу, ние посетихме острова и аз така бях очарован от него, че през цялото време след това си мечтаех как бих могъл да се заселя там. Най-голямата пречка беше обстоятелството, че островът принадлежеше на бернчани, които преди три години ме бяха най-позорно изгонили от страната си, и освен че моята гордост не ми позволяваше да се върна при хора, които ме бяха приели толкова лошо, имах основание да се опасявам, че и на този остров нямаше да ме оставят на мира, както не ме бяха оставили в Ивердьон. Бях се посъветвал по този въпрос с милорд маршала, който, мислейки като мене, че бернчани много ще се радват, ако се самозаточа на този остров, където ще ме държат като заложник срещу произведенията, които отсега нататък бих пожелал да напиша, разучи настроенията им чрез някой си Стюрлер, бивш негов съсед в Коломбие. Стюрлер се обърна към управниците и получил отговора им, увери милорд, че бернчани, срамуващи се от миналото си поведение, с удоволствие биха посрещнали заселването ми на остров Сен-Пиер и нямало да ме закачат. От още по-голяма предвидливост, преди да поема риска да се заселя там, аз събрах отново сведения посредством полковник Шайе, който ме увери в същото. И понеже бирникът на острова бе получил от господарите си нареждане да ми даде подслон, сметнах, че не рискувам нищо, като се настаня в дома му с негласното съгласие както на властите, така и на собствениците. Защото не можех да се надявам, че господата от Берн ще признаят открито несправедливото си държане спрямо мене и да престъпят по този начин най-ненарушимия принцип на всички владетели.

Остров Сен-Пиер, наричан в Ньошател Могилата и разположен посред Биенското езеро, има почти половин левга обиколка. Но върху това малко пространство той доставя всички основни продукти за прехраната. На него има ниви, ливади, овощни градини, горички, лозя и всичко благодарение на разнообразния планински терен е разпределено така живописно, че различните части, разкриващи се постепенно, се подчертават взаимно и островът изглежда по-голям, отколкото е в действителност. Една доста висока тераса заема западната част, обърната към Глерес и Бонвил. Върху нея са насадени дървета, образуващи дълга алея, пресечена по средата с обширен павилион, където по време на гроздобер се събират неделен ден от съседните брегове, за да танцуват и да се забавляват. На острова има една-единствена къща, но обширна и удобна, в която живее бирникът. Тя е разположена в една падинка, на завет от ветровете.

На пет-шестстотин стъпки от този остров, от южната му страна, има друг много по-малък, необработваем и пуст, който сякаш е бил откъснат от бурите от големия, и сред камънаците му растат само върби и диви мушмули. Сред тях обаче има една много приятна издигната площадка, покрита с трева. Езерото има почти правилна овална форма. Неговите брегове, не толкова богати, колкото бреговете на Женевското и Ньошателското езеро, все пак образуват много живописна рамка, особено в западната част, която е доста населена и засадена с лозя в подножието на планинска верига, почти като в Кот-Роти, само че тия лозя не дават толкова хубаво вино. Като тръгнете от юг на север, ще видите околностите на Сен-Жан, Бонвил, Биен и Нидо в края на езерото, изпъстрени с живописни селца.

Това убежище си бях избрал и там реших да се установя, напускайки Вал-дьо-Травер^[105]. Този избор толкова подхождаше на миролюбивия ми нрав, на необщителния ми и неактивен характер, че е една от най-сладките мечти, към които най-много съм се пристрастявал. Струваше ми се, че на този остров ще бъда по-откъснат от хората, защитен от оскърбленията им, по-забравен от тях, с една дума, по-свободно отдаден на безделие и съзерцание. Бих желал да бъда така тясно затворен в този остров, че да нямам вече никаква връзка с другите смъртни, и не може да се отрече, че взех всички възможни мерки, за да не бъда принуден да го поддържам.

Единственият проблем беше прехраната, защото поради скъпотията на хранителните продукти и мъчния превоз животът в този остров е скъп и там човек зависи напълно от благоволението на бирника. Това затруднение бе отстранено от едно споразумение, което дю Перу бе така добър да сключи с мене, нагърбвайки се с ролята на дружеството, което беше предприело, а впоследствие изоставило отпечатването на събраните ми съчинения. Аз му предадох всички материали за това издание. Подредих ги с оглед на това и ги разпределих в томове. Поех и задължението да му предам мемоарите за живота си и му прехвърлих правата си над всичките ми книжа с изричното условие да ги използва след смъртта ми, понеже държах да завърша безбурно жизнения си път, без повече да карам обществото да си спомня за мене. Благодарение на това споразумение пожизнената пенсия, която той се нагърбваше да ми изплаща, щеше да бъде достатъчна за прехраната ми. След като си бе възвърнал всички владения, милорд маршалът също ми предложи такава рента в размер на хиляда и двеста франка, но аз приех само половината. Той пожела да ми изпрати парите, но аз отказах, защото не знаех в какво да ги вложа. Приведе парите на дю Перу, в чиито ръце останаха, и той ми плаща пожизнената рента според уговорените с учредителя условия. Договорът ми с дю Перу, пенсията от милорд маршала, двете трети от които щеше да получава Терез след смъртта ми, и рентата от триста франка от Дюшен щяха да ми осигурят почтено съществуване както на мене, така и на Терез след смъртта ми, понеже щях да й оставя седемстотин франка рента от пенсията на Рей и на маршала. Така че нямаше вече да се страхувам да не умрем от глад нито тя, нито аз. Но писано е било чувството ми за чест да ме принуди да се откажа от всички средства, които съдбата или собственият ми труд бяха поставили на мое разположение, и ще умра също така беден, както съм живял. Сами ще прецените дали можех, ако не бях последният безчестник, да удържа споразумения, които враговете ми винаги са се погрижвали да направят отвратителни, отнемайки ми всяка друга възможност за препитание, за да ме принудят да приема безчестието. Как биха могли да се съмняват какво решение ще взема при такъв избор. Те винаги са съдили за сърцето ми по собствените си сърца.

Осигурен относно средствата за съществуване, аз нямах никаква друга грижа. Макар че бях оставил в обществото свободно поле за неприятелите си, благородното въодушевление, породило произведенията ми, и неотстъпната вярност на принципите ми бяха свидетелство за душата ми, съответстващо на представата, която даваше за моята същност цялото ми държане. Нямах нужда от друга защита срещу клеветниците. Те можеха да рисуват под мое име друг човек. Но бяха способни да измамят само тия, които желаеха да бъдат измамени. Можех да им предоставя да направят от край до край разбор на живота ми. Сигурен бях, че зад грешките и слабостите ми, зад моята неспособност да понасям каквото и да било иго, ще открият винаги един честен, добър, незлобив човек, негоден за ненавист, негоден за завист, готов да признае собствените си прегрешения, още по-готов да забрави хорските, търсещ винаги щастието в нежните, топлите чувства и проявявайки във всичко искреност, стигаща до неблагоразумие, до най-невероятно безкористие.

Аз се сбогувах, така да се каже, с моя век и с моите съвременници, сбогувах се с обществото, затваряйки се на този остров до края на дните си. Защото моето решение беше такова и именно тук разчитах да осъществя най-сетне най-свидния си проект за безделен живот, на който безплодно бях посветил дотогава малкото активност, отредена ми от небето. Този остров щеше да се превърне за мене в остров Папимания^[106], блажената страна, в която се спи.

Там правят и нещо повече, в безделие живеят…^[107]

Това „повече“ беше всичко за мен, защото винаги съм съжалявал малко за съня. Безделието ми стига и ако не правя нищо, предпочитам да сънувам буден, отколкото спящ. Понеже възрастта на романтичните проекти беше отминала и димът на тщеславието по-скоро ме замая, отколкото ме поласка, оставаше ми последната надежда да живея — без никаква принуда, във вечно безделие. Такъв е животът на блаженопочившите на онзи свят, а аз занапред щях да вкусвам това върховно блаженство на тоя.

Хората, които ме упрекват в толкова противоречия, няма да пропуснат да съзрат и тук още едно. Казах, че безделието в салоните ми ги прави непоносими, а ето че търся усамотение само за да се отдам на безделие. Такъв съм, няма що. Ако виждате противоречие, то се дължи на природата, а не на мене. Но противоречието е толкова малко, че именно поради него съм верен на себе си. Безделието в салоните е убийствено, защото е принудително. Безделието в усамотението е пленително, защото е свободно и доброволно. В една компания ми е неприятно да не правя нищо, защото съм принуден да не правя нищо. Трябва да стоя закован на стола или прав, забит като кол, без да мръдна нито крак, нито ръка, без да посмея да се затичам, да подскоча, да запея, да извикам или дори да махна с ръка, ако ми се прииска, не смеейки дори да мечтая, изпитвайки едновременно цялото отегчение от безделието и същевременно изтерзан от принудата. Задължен да внимавам във всички глупости, които се казват, и във всички комплименти, които се разменят, както и да изморявам непрекъснато главата си, за да не пропусна да вмъкна на свой ред някоя двусмислица или лъжа. И вие наричате това безделие? То е каторжна работа.

Безделието, което ми е по сърце, не е безделие на празноскитащ, който стои със скръстени ръце в пълно бездействие и мисли точно толкова, колкото и работи. То е едновременно безделието на дете, което постоянно се движи, макар и да не прави нищо, или на някой бърборко, чиято мисъл се рее на воля, докато ръцете му си почиват. Обичам да се занимавам с дреболии, да започвам стотици неща и да не завършвам нито едно, да се движа насам-натам, както ми се прииска, да променям ежечасно проектите си, да проследявам всички лъкатушения на някоя муха, да се мъча да изтръгна някоя скала, за да видя какво има под нея, да се хвърлям пламенно в работа, за която са нужни десет години, и да я изоставям без съжаление след десет минути, да зяпам най-сетне цял ден без ред и без система, като следвам за всичко само моментната си прищявка.

Ботаниката, така както винаги съм я схващал и под каквато форма бях започнал да се пристрастявам към нея, беше тъкмо едно безделно занимание, способно да запълни всичките ми свободни часове, без да остави място за бълнуванията на въображението ми или за скуката на пълното безделие. Да скитам нехайно из горичките и по полето, да откъсвам машинално тук или там ту цвете, ту клонка, да събирам растенията почти наслуки, да наблюдавам хиляди и хиляди пъти едни и същи неща винаги със същия интерес, защото винаги ги забравях, така можех да прекарам цяла вечност, без да се отегча нито за миг. Колкото и изящна, колкото и възхитителна, колкото и различна да е структурата на растенията, тя не привлича достатъчно невежото око, за да събуди любознателността му. Постоянната аналогия и същевременно удивителното разнообразие в устройството им изпълва с възторг само хората, които имат вече известна представа за растителния свят. Другите изпитват само глупаво и еднообразно възхищение пред вида на всички тия съкровища на природата. Те не забелязват никакви подробности, понеже дори не знаят какво трябва да гледат, а не виждат също така и цялото, защото нямат никаква представа от веригата съотношения и комбинации, която поразява с чудесата си ума на наблюдателя. Аз се намирах, а и липсата на памет ме задържаше винаги на този щастлив етап, когато знаех достатъчно малко, за да ми се вижда всичко ново, и достатъчно много, за да откликвам на всичко. Различните почви, на които островът, макар и малък по площ, беше разделен, ми предлагаха достатъчно разнообразни растения, за да ги проучвам и да се развличам цял живот. Не исках да оставя нито един стрък трева, без да го проуча, и се канех вече да съставя огромен сборник от любопитни наблюдения Flora Petrinsularis^[108].

Извиках Терез да дойде с книгите и вещите ми. Постъпихме на пансион у бирника. Сестрите на жена му живееха в Нидо и й идваха една след друга на гости, така че Терез си имаше компания. Там изпитах този спокоен начин на живот, по който бих желал да прекарам съществуването си, и склонността, която изпитах към него, послужи само да ме накара да почувствам по-остро горчивината на живота, който трябваше да водя много скоро след това. Винаги съм обичал страстно водата и нейният вид ме потапя в пленителна замечтаност, макар и често пъти без определен обект. Никога не пропусках още със ставането си, ако времето беше хубаво, да изтичам на терасата, за да вдъхна здравословния свеж утринен въздух и да зарея очи в хоризонта на това красиво езеро, чиито брегове и ограждащите го планини омайваха погледа ми. Не намирам по-достойна възхвала на божеството от безмълвното възхищение, предизвикано от съзерцанието на мирозданието и не непременно изразено с определени постъпки. Разбирам защо жителите на градовете, които виждат пред себе си само стени, улици, престъпления, са лишени от дълбока вяра. Но не мога да разбера как селяните и особено самотниците могат да не вярват. Как душата им стотици пъти дневно не се възнася с възторг към създателя на чудесата, които ги поразяват. Колкото до мене, особено при ставането ми, разбит от безсъние, отдавнашният ми навик ме довежда до тия възвишени чувства, които съвсем не ми налагат умората да разсъждавам. Но за това е необходимо да имам пред очите си пленителната гледка на природата. В стаята си аз се моля по-рядко и по-сухо. Но при вида на един красив пейзаж се чувствам развълнуван, без да мога да кажа от какво. Прочетох някъде, че един мъдър епископ, обхождайки епархията си, срещнал старица, която, вместо каквато и да е молитва, казвала само: „О!“ Той й казал: „Майко, продължавайте да се молите така. Вашата молитва струва повече от нашите.“

Тази най-добра молитва е и моята.

След закуска бързах да напиша, чумерейки се, няколко злополучни писма, жадувайки за блажения миг, когато изобщо няма да пиша никому. Суетях се малко около книгите и книжата си, разпаковайки и подреждайки ги по-скоро, отколкото да ги чета, и това подреждане, което се беше превърнало за мене в нещо като тъкането на Пенелопа, ми доставяше удоволствието да позяпам няколко мига. Скоро ми омръзваше и аз изоставях това занимание, за да прекарам останалите три-четири часа от сутринта в изучаване на ботаника, главно по системата на Линей, към която така се пристрастих, че не можах да се излекувам дори след като осъзнах абсурдността й. Този голям наблюдател е според мене единственият ведно с Лудвиг, който е видял ботаниката като натуралист и философ. Но я е изучавал премного в хербарии и градини и недостатъчно сред самата природа. Аз пък използвах за градина целия остров и щом станеше нужда да направя някое наблюдение или да го проверя, изтичвах в горичките или в ливадите с книга под мишница. Там се просвах на земята близо до въпросното растение, за да го разгледам на място, без да бързам. Този метод ми беше от голяма полза, за да опозная растенията в естественото им състояние, преди да са били култивирани и изменени от човешката ръка. Казват, че Фагон, пръв лекар на Луи XIV, който познавал отлично и назовавал по име всички растения в кралската ботаническа градина, бил толкова невеж в полето, че не разпознавал нищо. Аз пък точно обратното: познавам нещичко от създаденото от природата, но абсолютно нищо, излязло из ръцете на градинаря.

Що се отнася до следобедите, предоставях ги всецяло на волния си, нехаен нрав, следвайки най-безразборно моментните си подтици. Често, когато нямаше вятър, още щом ставах от масата, се хвърлях сам в малката лодка, която бирникът ме бе научил да карам само с едно весло. Влизах навътре в езерото. Моментът, когато се откъсвах от брега, ми доставяше такава радост, че просто се разтрепервах, макар и да ми е невъзможно нито да определя, нито да разбера причината, освен може би тайното блаженство, че в това състояние съм извън досега на злосторниците. Носех се после сам по езерото, приближавайки се понякога до брега, но без никога да слизам. Често, оставяйки лодката на вълните и вятъра, аз се отдавах на безпредметни мечти, които, макар и глупави, не бяха лишени от очарование. Понякога възкликвах разнежен: „О, природо! О, майко! Ето ме единствено под твое покровителство. Тук няма нито един ловък и лъжлив човек, който да се вмъкне между мене и тебе!“ Отдалечавах се по този начин на около половин левга от земята. Защо това езеро не бе океанът? Обаче, за да угодя на кучето си, което не обичаше толкова колкото мене дългите престои във водата, обикновено разходката ни имаше една цел — отбивахме се на малкия остров, разхождахме се един-два часа там или аз се просвах на тревата на върха на хълма, за да се любувам до насита на езерото и околностите, за да разглеждам и анализирам всички растения, до които стигаше ръката ми, и за да строя, подобно нов Робинзон, въображаемо жилище на този малък остров.

Много обикнах тази могилка. Колко горд се чувствах, когато можех да заведа на разходка там Терез с жената на бирника и нейните сестри, че съм техен кормчия и водач! Занесохме тържествено зайци, за да го населим. Още един празник за Жан-Жак! Това племе направи острова още по-интересен за мене. Отивах по-често и с по-голямо удоволствие там, за да търся следите от развитието на новите му жители.

Прибавях към тия развлечения още едно, което ми напомняше приятния живот в Шармет и за което есенният сезон ме подканваше особено настойчиво — това беше една от земеделските грижи за събиране на зеленчуците и плодовете. За Терез и за мен беше истинско удоволствие да я споделим със съпругата на бирника и нейното семейство. Спомням си, че един бернчанин, господин Киркебергер, ми дойде на гости и ме завари кацнал на едно високо дърво, препасан с торба, така препълнена вече с ябълки, че не можех да мръдна. Не ми беше неприятна тази среща и няколко други подобни. Надявах се, че бернчани, свидетели на начина, по който запълвах свободното си време, нямаше да помислят вече да нарушат спокойствието ми и ще ме оставят на мира в усамотението ми. Бих предпочел да съм заточен тук по тяхна воля, а не по моя. Тогава щях да бъда сигурен, че няма да смутят мирния ми живот.

Ето още едно признание, което предварително съм сигурен, че читателите няма да повярват, упорствайки да съдят винаги за мене по самите себе си, макар и да са били вече принудени да видят в живота ми хиляди вътрешни пориви, които съвсем не приличат на техните. Най-странното е, че отричайки ми всички положителни или неутрални чувства, които те не изпитват, винаги са готови да ми припишат най-чудовищни, каквито изобщо не би могло да храни нито едно човешко сърце. Тогава им се вижда напълно естествено да ме поставят в противоречие с природата или да ме изкарат урод, какъвто не може да се срещне. Нищо абсурдно не им се вижда невероятно, стига само да ме очерни. Нищо необичайно не им се струва възможно, ако ми прави чест.

Но каквото и да мислят и казват, аз ще продължавам да излагам искрено какво е бил, какво е направил и какво е мислил Ж.-Ж. Русо, без да обяснявам, нито да оправдавам особеността на чувствата и мислите му, нито да издирвам дали и други са мислили като него. Аз така обикнах остров Сен-Пиер и животът в него така ми подхождаше, че понеже всичките ми желания намираха удовлетворение в неговите предели, пожелах изобщо да не го напускам никога. Посещенията, които трябваше да правя в съседство с острова, пътуванията, които се налагаха, до Ньошател, до Биен, до Ивердьон или Нидо, предварително изморяваха въображението ми. Един ден, прекаран извън острова, ми се струваше откраднат от щастието ми и да изляза извън рамките на това езеро, означаваше за мене излизане от моята стихия. Впрочем опитът от миналото ме беше направил боязлив. Достатъчно беше нещо приятно да приласкае сърцето ми и трябваше да очаквам да го загубя, затова горещото ми желание да свърша дните си на този остров беше неделимо от страха ми, че ще бъда принуден да го напусна. Бях свикнал да сядам всяка вечер на брега, особено когато езерото беше бурно. Изпитвах необяснимо удоволствие, наблюдавайки вълните, които се разбиваха в краката ми. Представях си метежния свят и спокойствието на моето жилище. И се умилявах понякога от тази приятна мисъл до такава степен, че от очите ми се стичаха сълзи. Този покой, на който се наслаждавах възторжено, беше смутен само от тревогата да не би да го загубя. Но тази тревога беше толкова силна, че едва ли не отравяше насладата. Чувствах положението си толкова несигурно, че не смеех да се уповавам на него. „Ах — казвах си аз, — защо не бих могъл да заменя свободата да изляза оттук, за която никак не държа, срещу увереността, че ще мога да остана тук завинаги. Вместо да ме търпят по милост, защо не ме задържат насила? Хората, които едва ме понасят, могат всеки миг да ме изпъдят и мога ли да се надявам, че моите преследвачи, виждайки ме щастлив тук, ще ме оставят да се радвам още на това щастие? Ах! Малко е да ми разрешат, бих желал да ме осъдят да живея тук, бих желал да бъда задължен да остана, за да не бъда принуден да напусна“. Хвърлях завистливи погледи на щастливия Мишели Дюкре, който, необезпокояван в замъка Арберг, трябваше само да пожелае да бъде щастлив, за да бъде действително щастлив. Най-сетне, понеже постоянно се занимавах с тия мисли и с тревожните предчувствия за нови бури, винаги готови да се разразят над мене, стигнах дотам, че закопнях невероятно горещо да ми определят този остров за вечен затвор, вместо да търпят само присъствието ми на него, и мога да се закълна, че ако подобна присъда зависеше единствено от мене, щях да я издам с най-голяма радост, предпочитайки хиляди пъти необходимостта да прекарам целия си живот тук пред опасността да бъда изгонен.

Това опасение не остана дълго напразно. Точно когато най-малко очаквах, получих едно писмо от байито на Нидо, под чиято власт се намираше островът. С това писмо той ми заповядваше от името на техни превъзходителства да напусна острова и владенията им. Стори ми се, че сънувам, докато го четях. Нищо по неестествено, по-нелогично и по-неочаквано от тази заповед: защото самият аз считах предчувствията си за опасения на подплашен от неволите човек, а не като предвиждане, което би могло да има най-малкото основание. Мерките, които бях взел, за да си осигуря мълчаливото съгласие на властта, обстоятелството, че ме бяха оставили спокойно да се настаня там, посещенията на няколко бернчани и даже на самия байи, който ме отрупа с внимание и грижи, суровият сезон, по време на който беше варварско да се прогонва болен човек, всичко това ме накара да повярвам заедно с много други хора, че тази заповед се дължи на някакво недоразумение и че злонамерени хора бяха използвали нарочно периода на гроздобера и разпускането на Сената, за да ми нанесат ненадейно този удар.

Ако се бях вслушал в първия си изблик на негодувание, щях да тръгна начаса. Но къде да отида? Какво щеше да стане с мене пред прага на зимата, без цел, без да съм се подготвил, без водач, без кола? За да не захвърля всичко: и книжа, и дрехи, и покъщнина, необходимо ми беше време, а в заповедта не се казваше дали ми дават време, или не. Непрекъснатият низ от нещастия сломяваше вече смелостта ми. За пръв път почувствах, че вродената ми гордост се огъва под ярема на необходимостта, и въпреки протестите на сърцето ми трябваше да се унижа и да искам отсрочка. Обърнах се към господин дьо Графенрид, който ми беше изпратил заповедта, за да определи срока. В писмото му се чувстваше толкова силно неодобрение от тази заповед, която ми пращаше с най-голямо съжаление, и уверенията в болка и почит, с които то бе изпълнено, ми се сториха топло подканваме да му говоря с открито сърце. Аз го сторих. Нито миг не се съмнявах, че писмото ми ще отвори очите на тия безчестни хора за варварското им държане спрямо мене и ако не отменяха тази толкова жестока заповед, щяха поне да ми дадат приемлив срок, може би цялата зима, за да се подготвя за заминаването и за да избера убежище.

Очаквайки отговора, започнах да разсъждавам върху положението си и да обмислям какво решение да взема. Виждах толкова затруднения от всички страни, огорчението ми беше толкова силно, здравето ми в този момент беше толкова разклатено, че напълно отпаднах и в резултат на унинието загубих и малкото душевна сила, за да потърся най-правилен изход от тъжното си положение. В което и убежище да се скриех, ясно беше, че не мога да убягна от двата начина, които бяха възприели, за да ме прогонят: единият, насъсквайки чрез подмолни интриги простолюдието срещу мене, вторият, изгонвайки ме официално, без да изтъкнат каквато и да било причина. Не можех следователно да разчитам на нито едно сигурно убежище, освен ако отидех да го търся по-далеч, отколкото ми позволяваха силите и сезонът. Тъй като всичко това ме върна към мислите, които ме занимаваха напоследък, аз не само се осмелих да изкажа пожелание, но и предложих да разполагат с мене, като ме държат в непрекъснато пленничество, а не да ме карат да скитам непрестанно по земята, прогонвайки ме последователно от всички убежища, които си избера. Два дни след първото писмо написах второ до господин дьо Графенрид, умолявайки го да изложи предложението ми на техни превъзходителства. Отговорът от Берн на едното и на другото ми писмо беше една заповед, с която най-изрично и грубо ми нареждаха да напусна в срок от двадесет и четири часа острова на републиката и никога да не стъпвам там под страх от най-сурово наказание.^[109]

Този момент беше ужасен. Изживявал съм по-късно и по-големи тревоги, но никога не съм бил по-затруднен. Най-много ме наскърби обстоятелството, че бях принуден да се откажа от проекта, поради който най-вече желаех да прекарам зимата на острова. Време е да разкажа съдбоносната случка, която беше върхът на злочестините ми и увлече заедно с моето проваляне цял един нещастен народ, чиито зараждащи се добродетели обещаваха да достигнат един ден славата на Спарта и Рим.

Бях споменал за корсиканците в „Обществен договор“ като за млад народ, единствен в Европа, неизхабен от законодателството, и бях изтъкнал големите надежди, които вдъхва подобен народ, ако има щастието да намери мъдър ръководител. Произведението ми бе прочетено от няколко корсиканци, които не останаха безразлични към почтителния начин, по който говорех за тях, и понеже точно тогава се занимаваха с установяването на тяхната република, ръководителите им решиха да поискат мнението ми във връзка с това важно начинание. Някой си господин Бутафоко, представител на едно от първите семейства в страната и френски капитан в кралския италиански полк, ми писа по този повод и ми изпрати някои материали, които му бях поискал, за да се запозная с историята на неговия народ и с положението в страната. Паоли^[110] също ми писа няколко пъти и макар и да чувствах, че подобно начинание е свръх силите ми, аз сметнах, че не мога да им откажа съдействието си за толкова важно и хубаво дело, след като събера всички необходими сведения, които ми бяха нужни за тази цел. В такъв смисъл отговорих на единия и на другия и нашата кореспонденция продължи до заминаването ми.

Точно в същото време узнах, че Франция изпраща войски в Корсика и че е сключила договор с Генуа. Този договор и изпращането на войски ме обезпокоиха и без да подозирам още, че имам някаква връзка с всичко това, сметнах за невъзможно и смешно да се заемам със задача, изискваща пълно спокойствие, а именно устрояването на един народ точно в момента, когато може би щеше да бъде заробен. Не скрих опасенията си от господин Бутафоко, но той ме успокои с уверението, че ако в този договор има клаузи, противни на свободата на неговия народ, един толкова добър гражданин като него не би останал, според думите му, на служба на Франция. И наистина усилията му за законодателството на Корсика и тесните му връзки с Паоли не оставяха никакво съмнение по отношение на него, а когато узнах, че пътува често до Версай и Фонтенбло и че бил във връзка с дьо Шоазьол, заключих само едно: че има сигурни сведения за истинските намерения на френския двор и ми дава да ги подразбера, но не иска да говори открито за тях в писмата си.

Всичко това ме успокояваше отчасти. Но тъй като не разбирах нищо от това изпращане на френски войски и не можех разумно да допусна, че те са там, за да закрилят свободата на корсиканците, като че ли те не бяха напълно в състояние да се защищават сами срещу генуезците, не можех да се успокоя напълно, нито да се занимавам сериозно с предложеното законодателство, докато нямам солидни доказателства, че всичко това не е някаква игра, за да се погаврят с мене. Много ми се щеше да се срещна с господин Бутафоко. Това беше единственият начин да измъкна обясненията, от които се нуждаех. Той ме накара да се надявам, че ще се видим и аз зачаках най-нетърпеливо. Колкото до него, не зная дали действително възнамеряваше да се срещнем, но дори и да беше така, сполетелите ме нещастия щяха да ми попречат.

Колкото повече размишлявах върху това предложение, колкото повече се вдълбочавах в проучването на материалите, с които разполагах, толкова повече чувствах необходимостта да изуча отблизо и народа, който щях да устройвам, и земята, на която той живееше, и всички условия, с които трябваше да бъде съобразено учредяването. С всеки изминат ден се убеждавах, че ми е невъзможно да придобия отдалеч всички необходими познания, които трябваше да ми служат за ръководно начало. Писах това на господин Бутафоко. Той го осъзна сам и макар и да не бях още решил да отида в Корсика, много се занимавах как да извърша това пътуване. Говорих с господин Дастие, който бе служил някога на този остров под ръководството на господни дьо Майбоа и сигурно го познаваше. Той не спести никакви доводи, за да ме отклони от намерението ми, и признавам, че страхотното му описание на корсиканците и страната им охлади много желанието ми да отида да живея сред тях.

Но когато преследванията в Мотие ме доведоха до мисълта да напусна Швейцария, това желание се събуди отново с надеждата, че ще намеря най-сетне при тези островитяни спокойствието, което не ми даваха да вкуся никъде. Само едно нещо ме плашеше в това пътуване: неспособността и отвращението, които съм проявявал винаги към активния живот, на който щях да се обрека. Създаден да размишлявам на воля в усамотение, аз съвсем не бях създаден да говоря, да действам и да обсъждам различни проблеми между хората. Природата, надарявайки ме с първото, ми бе отказала второто. А аз чувствах, от друга страна, че дори да не участвам пряко в обществения живот, щях да бъда принуден веднага след пристигането си в Корсика да споделя нетърпението на народа и твърде често да се съветвам с водачите му. Самата цел на пътуването ми налагаше не да търся усамотение, но, напротив, да издиря сред народа сведенията, които ми бяха необходими. Ясно беше, че няма да мога вече да разполагам със себе си и увлечен против волята си във вихрушка, за която не съм създаден, ще водя живот, съвсем противен на склонностите ми, и няма да се покажа в най-добрата си светлина. Предвиждах, че не съумявайки с присъствието си да потвърдя убеждението, което може би книгите ми им бяха създали, аз щях да подроня авторитета си при корсиканците и щях да загубя доверието, което ми бяха гласували, а без него нямаше да мога да проведа успешно работата, която очакваха от мене, и това щеше да бъде както в мой, така и в техен ущърб. Бях сигурен, че ако изляза от сферата си, нямаше да им бъда полезен, а същевременно щях да се чувствам нещастен.

Изтерзан, обрулен от всевъзможни бури, уморен от пътувания и гонения, вече няколко години аз чувствах остра нужда от почивка, а враговете ми варвари се забавляваха да ме лишават от нея. Копнеех повече от когато и да било за така бленуваното любимо безделие, за сладкия покой на душата и тялото; в тях сърцето ми, разочаровано от химерите на любовта и приятелството, виждаше засега върховното си щастие. С ужас си представях работата, която се канех да започна, бурния живот, на който щях да се отдам. И ако величието, красотата, полезността на задачата ми вдъхваха смелост, невъзможността ми да се справя успешно напълно ме обезкуражаваше. Двадесет години дълбок размисъл насаме биха ми стрували по-малко от шест месеца деен живот сред хора и ангажименти, като при това бях сигурен в неуспеха.

Измислих едно средство, което ми се стори годно да съгласува всичко. Преследван във всичките ми убежища от козните на моите преследвачи, не виждайки освен Корсика друго място, където бих могъл да се надявам да намеря покой на старини, какъвто не ме оставяха да вкуся никъде другаде, реших да отида там, следвайки указанията на Бутафоко, веднага щом ми се удаде. Но за да мога да живея спокойно, да се откажа поне привидно от проектите в областта на законодателството и за да заплатя, така да се каже, гостоприемството на домакините си, да се огранича с написването на самото място историята на страната, като събирам безшумно необходимите данни, и така да им бъда полезен, ако ми се удадеше. Не поемайки никакви задължения в началото, аз се надявах, че ще бъда в състояние да размишлявам тайно и по-свободно върху един проект, който би им подхождал, като същевременно нямаше да се откажа напълно от моята скъпа самота, нито да се заробвам с живот, който ми беше непоносим и за който не бях пригоден.

Но това пътуване при моето положение не беше лесноосъществимо. Според описанието, което ми беше направил господин Дастие, в Корсика можех да намеря по отношение на най-простите битови нужди само това, което щях да донеса със себе си: бельо, дрехи, съдове, кухненски принадлежности, хартия, книги — така че трябваше да нося всичко това със себе си. За да се пренеса заедно с моята „гувернантка“, трябваше да прекосим Алпите и на разстояние двеста левги да влачим след себе си целия този багаж. Трябваше да минем през държавиците на много владетели, а като се има предвид тонът, който беше даден по отношение на мене в цяла Европа, трябваше естествено да очаквам след изживените нещастия да срещам навсякъде пречки и всеки да счита за чест да ме срази с нова немилост и да наруши в мое лице всички човешки и природни права. Огромните разходи, умората, опасностите от подобно пътуване ме принуждаваха да предвидя и да преценя предварително всички трудности. Мисълта да се окажа съвсем сам, без никаква подкрепа на моята възраст и далеч от всичките си познати, изложен на произвола на този варварски и жесток народ, както ми го описваше Дастие, беше в състояние да ме накара да се поколебая, преди да изпълня подобно решение. Желаех страстно срещата, която Бутафоко ми беше обещал, и очаквах нейния резултат, за да се реша окончателно.

Докато се колебаех, започнаха преследванията в Мотие, които ме принудиха да бягам. Не бях готов за дълго пътуване и още по-малко за Корсика. Чаках вести от Бутафоко. Приютих се на остров Сен-Пиер, откъдето бях изгонен пред прага на зимата, както казах по-горе. Покритите със сняг Алпи правеха невъзможно преселването ми там, особено предвид краткия предписан срок. Вярно е, че нелогичността на тази заповед правеше изпълнението й невъзможно. Защото сред това уединение, затворен сред водите, разполагащ само с двадесет и четири часа от издаването на заповедта, за да се приготвя за заминаване, да намеря кораби и коли, за да напусна острова и цялата територия, и крила да имах, мъчно можех да се подчиня. Писах на господин Байи в Нидо в отговор на неговото писмо и побързах да напусна тази страна на безправието. Ето как бях принуден да се откажа от проекта, за който мислех, и как, неуспял в унинието си да издействам поне да ме лишат от свобода, реших да замина за Берлин по покана на милорд маршала, като оставя Терез да прекара зимата на остров Сен-Пиер с вещите и книгите ми и като предам книжата си на дю Перу. Аз приключих всичко това толкова бързо, че още на следващата сутрин напуснах острова и бях в Биен преди обед. За малко не приключих там пътуването си поради едно произшествие, което не бива да пропусна.

Щом се пръсна слухът, че съм получил заповед да напусна убежището си, бях затрупан с посещения, главно от страна на граждани на Берн, които с най-омразно лицемерие ме ласкаеха, уговаряха и уверяваха, че били използвали ваканцията и разпускането на Сената, за да измътят и издадат тази заповед, срещу която протестирал, според думите им, целият Съвет на двестате. Сред всички тия утешители дойдоха и неколцина от Биен, между другото един младеж на име Вилдрьоме, чието семейство беше едно от първите и се ползваше с най-голямо влияние в градчето. Вилдрьоме ме замоли живо от името на съгражданите си да се оттегля в тяхното градче, уверявайки ме в готовността им да ме приемат. Те считали за своя чест и задължение да ме накарат да забравя преследванията, на които съм бил подложен. Нямало защо да се страхувам при тях от никакво влияние на Берн, Биен бил свободен град и не приемал заповеди от никого и всички граждани единодушно били решили да не се вслушат в никакво искане, насочено против мене.

Понеже виждаше, че не се разколебавам, Вилдрьоме извика на помощ и други хора както от Биен, така дори от околностите на Берн, между другото и самия Киркебергер, за когото споменах. Той ме беше търсил след оттеглянето ми в Швейцария и ми беше интересен поради дарбите и възгледите си. Но по-неочаквана и по-положителна беше намесата на господин Бартес, секретар на френското посолство, който дойде при мене заедно с Вилдрьоме и толкова настоя да се отзова на поканата му, че ме учуди с живото и сърдечно участие, което проявяваше към мене. Аз изобщо не познавах господин Бартес. Но виждах, че влага в думите си приятелска топлота и усърдие и виждах, че взема действително присърце плана да се установя в Биен. Той превъзнесе и градчето, и жителите му, с които се държеше толкова интимно, че няколко пъти ги нарече пред мене свои бащи и покровители.

Тази постъпка на Бартес съвсем ме обърка в предположенията ми. Винаги подозирах, че господин дьо Шоазьол беше подмолният виновник за всички гонения, които изтърпях в Швейцария. Поведението на френския резидент в Женева, на френския посланик в Сольор само потвърждаваше тия подозрения. Съзнавах, че Франция влияе тайно върху всичко, случило ми се в Берн, Женева и Ньошател, и си въобразявах, че нямам във Франция друг могъщ враг освен самия херцог дьо Шоазьол. Какво можех да мисля за посещението на Бартес и за искрения интерес, който той като че ли проявяваше към участта ми? Връхлетелите ме нещастия още не бяха разрушили моята вродена доверчивост и опитът още не ме беше научил да виждам навсякъде клопки под любезностите. Търсех изненадан причината за благоразположението на Бартес. Не бях толкова глупав да повярвам, че постъпва така на своя глава. Долавях известна показност и престореност, издаващи някакво скрито намерение, и никога не бях срещал у тези дребни чиновници благородната неустрашимост, която често бе въодушевявала моето сърце, когато заемах подобен пост.

Някога познавах бегло кавалера дьо Ботвил, когото бях срещнал у господин Люксамбур. Той беше проявил известно благоразположение. След като бе станал посланик, пак ми бе показал, че не ме е забравил и дори ме беше поканил да го посетя в Сольор — покана, която, макар и да не бях приел, ме трогна, понеже не бях свикнал на такова любезно отношение от страна на високопоставените. Затова предположих, че господин дьо Ботвил, принуден да следва получените инструкции относно Женева, ме жалеше все пак за нещастията ми и ми бе осигурил по частен път това убежище в Биен, за да мога да живея спокойно под негово покровителство. Това внимание ме развълнува, но не пожелах да се възползвам от него и решен окончателно да замина за Берлин, копнеех да отида час по-скоро при милорд маршала, убеден, че само край него ще намеря истински покой и трайно щастие.

При заминаването ми от острова Киркебергер ме придружи чак до Биен. Там заварих Вилдрьоме и още неколцина биенчани, които ме чакаха на пристанището. Обядвахме заедно в странноприемницата и още с пристигането първата грижа ми бе да потърся кола, защото исках да замина следващата сутрин. По време на обеда всички тия господа настояха много да остана при тях, и то толкова горещо и с толкова трогателни уверения, че въпреки твърдото решение, сърцето ми, което никога не е могло да устои на любезностите, се поддаде на техните. Щом видяха колебанието ми, те удвоиха усилията си и най-сетне аз се оставих да ме убедят и се съгласих да остана в Биен поне до следващата пролет.

Тутакси Вилдрьоме побърза да ми намери квартира и превъзнесе като рядка находка една грозна вътрешна стаичка на третия етаж, гледаща към двора, където можех да се наслаждавам на проснатите миризливи кожи на един камилар. Хазяинът ми беше дребно човече с подло изражение, голям мошеник, за когото узнах на другия ден, че бил развратник, комарджия и се ползвал с много лоша слава в квартала. Нямаше нито жена, нито деца, нито слуги и тъжно затворен в самотната си стаичка, аз бях така настанен в най-приветливата местност на света, че да загина от меланхолия за няколко дни. Най-много ме развълнува обстоятелството, че противно на всичко, което ми бяха казали за готовността на жителите да ме приемат, минавайки по улиците, аз не видях нищо почтено в поведението им спрямо мене, нито нещо мило в погледите им. Въпреки това бях напълно решен да остана там, когато узнах, видях лично и почувствах, и то още на следващия ден, че в града има страшно брожение против мене. Неколцина доброжелатели ме предупредиха услужливо, че още на другия ден щели да ми връчат възможно най-груба заповед да изляза веднага от държавата им, тоест от града. Нямах на кого да се доверя. Всички, които ме увещаваха да остана, се бяха пръснали. Вилдрьоме беше изчезнал. Не чух повече да се говори за Бартес, а и нямах впечатлението, че неговата препоръка щеше да ми бъде от особена полза пред „покровителите и бащите“, които интимничеше пред мене. Някой си господин дьо Во-Травер от Берн, който имаше хубава къща близо до града, ми предложи все пак убежище там, надявайки се, както ми каза, че ще избягна по този начин замерването с камъни. Изгодата не ми се видя кой знае колко голяма, за да ме изкуши да продължа престоя си при този гостоприемен народ.

Но тъй като бях загубил три дни поради това спиране, бях надхвърлил с много двадесет и четирите часа, които ми бяха дали бернчани, за да изляза от всички техни държавици, и познавайки жестокостта им, се тревожех доста как ще ми позволят да ги прекося. Господин байито на Нидо обаче точно навреме ме спаси от затруднение. Понеже открито бе осъдил грубата постъпка на техни превъзходителства, той сметна във великодушието си, че ми дължи публично доказателство, че няма никакво участие в него и не се побоя да излезе от своята територия и да ме посети в Биен. Дойде в навечерието на заминаването ми и вместо да пристигне инкогнито, умишлено ми направи церемониално посещение, като дойде in fiocche^[111] в каретата си заедно със своя секретар и ми донесе паспорт, издаден лично от него, за да прекося свободно територията на Берн, без да бъда обезпокояван. Посещението му ме трогна повече, отколкото паспортът. Едва ли този негов жест би ме развълнувал по-малко, ако се отнасяше не за мене, а за някой друг. Нищо няма такава власт над сърцето ми, както една проява на смелост, извършена навреме в полза на несправедливо оскърбен безпомощен човек.

Най-сетне, след като с мъка се снабдих с кола, отпътувах на следната сутрин от тази земя на убийци преди пристигането на депутацията, която щеше да ми окаже почест, преди да успея да видя Терез, на която бях писал да дойде при мене, когато възнамерявах да се спра в Биен, и едва имах време да я предупредя с второ писмо за новото ми бедствие. В третата част, ако изобщо имам някога силата да я напиша, ще видите как, смятайки, че заминавам за Берлин, заминах всъщност за Англия и как двете дами, които желаеха да разполагат с мене, след като с много интриги ме изгониха от Швейцария, където не бях достатъчно в тяхна власт, успяха да ме предадат на своя приятел.

 

 

Прибавих следните думи, когато прочетох това произведение на граф и графиня д’Егмон, на принц Пинятели, на маркиза дьо Мем и на маркиз дьо Жуине:

Казах истината. Ако на някого са известни неща, несъответстващи на това, което изложих преди малко, макар и хиляди пъти доказани, те са лъжи и измами; и ако откаже да ги проучи и изясни с мене, докато съм още жив, той не обича нито истината, нито справедливостта. Колкото до мене, заявявам високо и без страх: всеки, който, дори без да е чел произведенията ми, види със собствените си очи моя нрав, характер, морал, склонностите, удоволствията, навиците ми и може да ме смята за непочтен, заслужава да бъде удушен самият той.

 

 

С тия думи завърших четенето и всички замълчаха. Госпожа д’Егмон единствена ми се стори развълнувана. Тя видимо потрепери, но бързо се съвзе и не каза нито дума, както и цялата компания. Такова беше въздействието от прочетеното и от изявлението ми.