Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (22)

Глава 20

Даян Стивънс и Кели Харис седяха в едно ъглово сепаре в кафенето оттатък улицата. Кели чакаше Даян да заговори.

Ала Даян не беше сигурна с какво да започне. Чудеше се дали просто да не попита: „Какво се е случило с мъжа ви, госпожо Харис? И той ли е бил убит като Ричард?“

— Е? — нетърпеливо попита Кели. — Казахте, че искате да разговаряме за мъжа ми. Добре ли познавахте Марк?

— Изобщо не го познавах, но…

Кели се разяри.

— Нали казахте, че…

— Казах, че искам да поговорим за него.

Кели се изправи.

— Нямам време за такива глупости. — И понечи да си тръгне.

— Чакайте! Струва ми се, че имаме еднакъв проблем и можем да си помогнем взаимно.

Кели спря.

— Какви ги говорите?

— Седнете, моля.

Кели неохотно седна.

— Е, казвайте.

— Исках да ви попитам дали…

До масата им се приближи келнер с менюто.

— Какво ще обичат дамите?

„Да се махна оттук“ — помисли си Кели и отговори:

— Нищо.

— Две кафета, моля — отвърна Даян.

Кели я погледна предизвикателно и каза:

— За мен чай.

— Да, госпожо. — Келнерът се отдалечи.

— Мисля, че ние с вас… — започна Даян.

Прекъсна я едно момиченце, което се приближи до масата и се обърна към Кели.

— Може ли един автограф?

Кели я погледна.

— Познаваш ли ме?

— Не, но мама казва, че сте важна личност.

— Не съм.

— О!

Момиченцето се върна при майка си и Даян озадачено погледна Кели.

— Трябва ли да ви познавам?

— Не. — Кели подчертано прибави: — И не обичам да ми се бъркат в живота. За какво става дума, госпожо Стивънс?

— Даян, моля. Чух, че с мъжа ви се е случило нещо ужасно и…

— Да, той беше убит.

— И моят мъж беше убит. И двамата са работили в КИГ.

— Това ли било? — нетърпеливо попита Кели. — Е, в КИГ работят хиляди хора. Ако двама от тях хванат грип, ще го обявите ли за епидемия?

Даян се наведе напред.

— Вижте, важно е. Първо…

— Съжалявам — прекъсна я Кели. — Не съм в настроение да ви слушам. — И взе чантичката си.

— И аз не съм в настроение да говоря за това — озъби се Даян, — обаче може да е много…

Гласът на Даян внезапно отекна в кафенето:

— В стаята имаше четирима мъже…

Сепнати, двете жени се обърнаха към звука. Идваше от телевизор, монтиран над бара. Даян говореше от свидетелския подиум в съда.

— Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.

На екрана се появи водещият.

— Това беше Даян Стивънс, която свидетелства в процеса срещу мафиотския бос Антъни Алтиери. Съдебните заседатели току-що го обявиха за невинен.

Даян се смая. „Невинен ли?“

— Антъни Алтиери беше обвинен в убийството на един от своите хора преди близо две години. Въпреки показанията на Даян Стивънс съдебните заседатели повярваха на други свидетели, които я опровергаха.

Ококорена, Кели зяпаше телевизора.

— Доктор Ръсел, в Ню Йорк ли практикувате? — попита Джейк Рубинстийн.

— Не. Работя само в Бостън.

— На въпросната дата лекувахте ли господин Алтиери от сърдечен проблем?

— Да. Към девет сутринта. Задържах го за наблюдение през целия ден.

— Значи не може да е бил в Ню Йорк на четиринайсети октомври?

— Не.

На екрана се появи друг свидетел:

— Ще ни съобщите ли професията си, господине?

— Аз съм управител на хотел „Бостън Парк“.

— Бяхте ли на работа на четиринайсети октомври?

— Да.

— Случи ли се нещо необичайно?

— Да. Обадиха ми се от мезонета незабавно да пратя лекар.

— Какво стана после?

— Обадих се на доктор Джоузеф Ръсел и той веднага пристигна. Качихме се в мезонета, който беше нает от Антъни Алтиери.

— Какво видяхте там?

— Господин Алтиери лежеше на пода. Помислих си, че ще умре в нашия хотел.

Даян пребледня и каза прегракнало:

— Те лъжат. И двамата.

Разпитваха Антъни Алтиери. Изглеждаше немощен и болен.

— Имате ли планове за близкото бъдеще, господин Алтиери?

— След като правосъдието възтържествува, просто известно време ще си почина. — Той се подсмихна. — Може би ще разчистя някои стари дългове.

Кели бе поразена. Обърна се към Даян.

— Дали сте показания срещу него?!

— Да. Видях го да убива…

Ръцете на Кели трепереха. Тя разля чая си и събори една солница.

— Махам се оттук.

— От какво толкова ви е страх?

— От какво толкова ме е страх ли? Опитали сте се да помогнете за пращането на боса на мафията в затвора, а сега той е на свобода и се готви да разчисти старите си дългове. И ме питате от какво толкова ме е страх, така ли? И вас би трябвало да ви е страх. — Кели се изправи и хвърли няколко банкноти на масата. — Аз ще платя сметката. Вие по-добре си запазете парите за пътни разходи, госпожо Стивънс.

— Чакайте! Още не сме разговаряли за съпрузите си и…

— Оставете. — Кели тръгна към изхода и Даян неохотно я последва.

— Струва ми се, че преигравате.

— Нима?

— Не разбирам как може да проявявате глупостта да… — Кели вече беше на вратата.

В кафенето влезе възрастен мъж на патерици, подхлъзна се и щеше да падне. За миг Кели се озова в Париж и си представи, че пада Марк. Втурна се да го спаси, Даян също се наведе да помогне. В този момент оттатък улицата отекнаха два силни изстрела и куршумите се забиха в стената зад жените. Гърмежите върнаха Кели към действителността. Намираше се в Манхатън и току-що бе пила чай с някаква луда.

— Боже мой! — възкликна Даян. — Ние…

— Не е време за молитви. Да се махаме оттук!

Кели я повлече към тротоара, където чакаше Колин. Той отвори вратата на колата и двете се вмъкнаха на задната седалка.

— Каква беше тази суматоха? — попита шофьорът. Двете жени седяха отзад, неспособни да отговорят.

— Ами… хм… трябва да е било от спукан ауспух — отвърна Кели, обърна се към Даян, която се опитваше да се успокои, и каза саркастично: — Надявам се, че не преигравам. Ще ви оставя у вас. Къде живеете?

Даян дълбоко си пое дъх и даде на Колин адреса на блока си. По целия път двете жени седяха в гробно мълчание, потресени от случилото се.

Когато колата спря пред блока й, Даян се обърна към Кели.

— Ще влезете ли? Малко съм нервна. Имам предчувствието, че ще се случи още нещо.

— И аз имам същото предчувствие — обаче това няма да са случи с мен — рязко я отряза Кели. — Сбогом, госпожо Стивънс.

Даян се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после поклати глава и слезе от автомобила.

Щом тя изчезна във фоайето и се заизкачва по стълбището към апартамента си на първия етаж, Кели облекчено въздъхна.

— Къде отиваме, госпожо Харис?

— Обратно в хотела, Колин, и…

От кооперацията се разнесе силен вик. Кели се поколеба за миг, после отвори вратата и се втурна навън. Даян беше оставила вратата на апартамента си отворена и стоеше насред стаята. Трепереше.

— Какво има?

— Някой… някой е влизал. Куфарчето на Ричард беше на тази маса, а сега го няма. Вътре имаше негови служебни материали. Но са оставили венчалната му халка.

Кели нервно се огледа.

— Най-добре се обадете в полицията.

— Да. — Даян си спомни за визитката, която детектив Гринбърг бе оставил на масата в коридора, взе я и набра номера. — Детектив Ърл Гринбърг, моля.

Последва кратко мълчание.

— Гринбърг слуша.

— Детектив Гринбърг, обажда се Даян Стивънс. Тук се случи нещо. Дали не бихте могли да дойдете вкъщи и… Благодаря.

Дълбоко си пое дъх и се обърна към Кели. — Ще дойде. Ако нямате нищо против да почакате, докато…

— Имам. Това си е ваш проблем. Не искам да се забърквам в него. И може да му споменете, че преди малко са се опитали да ви убият. Аз заминавам за Париж. Сбогом, госпожо Стивънс.

Кели излезе от блока и се качи в лимузината.

— Накъде? — попита Колин.

— Обратно в хотела, моля.

Където щеше да е в безопасност.