Лев Толстой
Ана Каренина (32)

XXXII

Първото лице, което посрещна Ана в къщи, беше синът й. Той хукна към нея по стълбата, въпреки вика на гувернантката, и с отчаян възторг викаше: „Мама, мама!“ Дотича до нея и увисна на шията й.

— Нали ви казах, че е мама! — викна той на гувернантката. — Аз знаех!

И синът, както и мъжът й, пробуди у Ана чувство, което приличаше на разочарование. Тя си го представяше по-хубав, отколкото беше в действителност. Трябваше да слезе до действителността, за да го почувствува такъв, какъвто беше. Но и такъв, какъвто беше, той бе прелестен с русите си къдри, със сините очи и пълните си стройни крачета в силно изопнати чорапи. Ана изпитваше почти физическа наслада, усещайки близостта и ласките му, и нравствено успокоение, когато срещнеше простодушния му, доверчив и любещ поглед и слушаше наивните му въпроси. Тя извади подаръците, които му бяха пратили децата на Доли, и му разправи, че в Москва има едно момиченце Таня и че тая Таня знае да чете и учи дори другите деца.

— Ами аз по-лош ли съм от нея? — попита Серьожа.

— За мене ти си най-добрият в света.

— Аз зная това — усмихнат каза Серьожа.

Ана не бе успяла още да изпие кафето си, когато доложиха, че идва графиня Лидия Ивановна. Графиня Лидия Ивановна беше висока пълна жена с болезнено-жълт цвят на лицето и с прекрасни замислени черни очи. Ана я обичаше, но днес сякаш за пръв път я видя с всичките й недостатъци.

— Е, как е, мила, занесохте ли маслиненото клонче? — попита графиня Лидия Ивановна още щом влезе в стаята.

— Да, всичко се свърши, но то не било така сериозно, както мислехме ние — отвърна Ана. — Изобщо моята belle soeur е твърде решителна.

Но графиня Лидия Ивановна се интересуваше от всичко, което не я засяга, и имаше навик никога да не слуша това, което я интересува; тя прекъсна Ана:

— Да, в света има много мъка и злина, а днес аз съм така съсипана.

— Какво има? — попита Ана, като се мъчеше да сдържи усмивката си.

— Започвам вече да се уморявам от напразното чупене на копия за правдата и понякога съвсем се разстройвам. Делото на сестричките (това беше една филантропична, религиозно-патриотична организация) бе тръгнало уж отлично, но с тия господа не може да се направи нищо — прибави графиня Лидия Ивановна с иронична покорност към съдбата. — Те се уловиха за идеята, изопачиха я и след това обсъждат така дребнаво и нищожно. Двама-трима души, между тях и мъжът ви, разбират цялото значение на това дело, а другите само пречат. Вчера Правдин ми писа…

Правдин беше известен панславист в чужбина и графиня Лидия Ивановна предаде съдържанието на писмото.

След това графинята разправи и за други неприятности и интриги срещу инициативата за обедняване на черквите и си отиде бързо, понеже днес трябвало да ходи още на заседание на едно дружество и в Славянския комитет.

„Такава си беше и по-рано; но защо не съм забелязвала по-рано? — каза си Ана. — Или днес тя е много нервирана? А наистина смешно е: нейната цел е добродетелта, тя е християнка, а все се сърди, все има врагове и враговете й са винаги на почвата на християнството и добродетелта.“

След графиня Лидия Ивановна дойде една приятелка, жена на директор, и разправи всички градски новини. В три часа и тя си отиде и обеща да дойде за обяд. Алексей Александрович беше в министерството. Останала сама, Ана Аркадиевна използува предобедното си време, за да присъствува при храненето на сина си (той обядваше отделно), да си подреди нещата, да прочете и отговори на бележките и писмата, които бяха се натрупали на масата й.

Чувството на безпричинен срам, което изпитваше при пътуването, и вълнението й напълно изчезнаха. В обикновените условия на живота тя се чувствуваше пак твърда и безупречна.